За смиреномъдрието, целомъдрието

и въздържанието

 

От мнозина чувам и бих казал, ненапразно (но делото трябва да служи за оправдание на словото), че и тези, които внимателно наблюдават всяка стъпка на младите хора, те считат за боголюбив юноша, показващ добри признаци на благонравие; защото, според поговорката, лъвът си личи и по ноктите; чувам, че те от удоволствие си съобщават това един на друг като чудо. Добре е, ако Промисълът, който устройва всичко към добро и желае твоето преуспяване, с тази мълва ти проправя път към дела, та изпреварен от доброто мнение за теб, да имаш в тази слава своеобразен залог на призоваване към благочестие! Но който иска, нека прави догадки за това. А аз, каквото чувам, с това и ще започна словото, а именно, че ти се опитваш да прогледнеш с душата си в небесните висини и като разкъсаш мъглата, която покрива тукашния ни напълно земен живот, като отправиш взора си нагоре, оставиш пръстта зад себе си и свалиш от себе си оковите на този сложен мъчител, опълчващ се против Божия образ, искаш да се посветиш на Бога.

Единствено това и трябва да считаш за предмет на изучаване, за първо и най-голямо благо за хората. Защото ще намериш ли нещо подобно в колебаещите се долу неща и в другите играчки, с които хората се големеят, в тези, както казват, дарове на времето и щастието, дори да се съберат заедно всички и принадлежащите на всички блага, които действително са такива или биват считани за блага в скръбния живот? Ще намериш ли толкова изгоди, дори видимо да прекрачиш границите? Да предположим, че имаш в себе си каквото е притежавал обсипаният със злато Гигес и властвайки безмълвно, с едно завъртане на пръстена задвижваш всичко. Да предположим, че златото потече към теб като река, че се възгордееш като лидийския цар, и че дори персийският Кир, величаещ се с могъществото на престолите, седи по-долу от теб. Да предположим, че с прочути войски превземеш Троя, че народи и градове извайват лика ти от мед, че с един знак задвижваш народни събрания, че речите ти бъдат удостоени с венци, че покажеш в съдилищата Демостенов дух, че Ликург и Солон ти отстъпват в законодателството. Да допуснем, че в гърдите ти живее Омировата Муза, да допуснем, че имаш Платонов език, който сред хората се счита за медоточив, а и действително е такъв! Да предположим, че объркваш всички със силни възражения като с неизбежни и хитро заложени мрежи. Да предположим, че поставиш всичко с краката  нагоре, сплитайки понятия от Аристотел или от някакви нови пироновци в лабиринти без изход. Да предположим, че митологичните (каквото и да означават те) Пегас или стрелата на скита Абарис те понесат, окрилени, нагоре. Всичко това, което изредих, заедно с блестящ брак, сибаритска трапеза и всичко останало, с което мисълта ни се превъзнася, ще ти достави ли толкова полза, колкото е полезно, ако поставиш всичко това по-долу от себе си и имаш пред погледа си само достойнството на душата и знаеш откъде е произлязла тя, при кого и къде трябва да се завърне и какъв стремеж у нея е в съответствие с разума?

Тъй като, както сам предполагам и както чувам от мъдрите, душата е някаква Божествена струя и идва при нас отгоре или тя цялата, или нейният владетел и управител ­ умът, то тя има едно-единствено присъщо за нея дело ­ да се възнася горе, да влиза в общение с Божеството, непрестанно да устремява взор към сродното, робувайки, колкото се може по-малко, на немощите на тялото; защото тялото и самт се стреми към земята, и тегли душата надолу, въвлича я в това приятно скитане по видимите предмети и помрачаване на сетивата, и като потъва постоянно в него, тя ­ неуправлявана от разума ­ пада все по-надолу и по-надолу. Но ако умът властва над нея и често я сдържа със словото като с юзда, възвисявана от него, може би скоро ще стигне до свещения горен град, а накрая ще получи и отдавна желаното от нея, тоест, след като премине през всички завеси, през всички сегашни сенки, през всички сегашни загадки, през всички отражения на красотата в огледала, ще види с непокрит ум непокритото благо, каквото то е само по себе си, и ще прекрати скитането си, наситена със светлината, с която е желала да бъде удостоена, и придобивайки там превисока красота. Защото Сътворилият всичко чрез премъдрото Слово, Създалият чрез съчетаване на противоположности неизказаната хармония на вселената и Привелият света от неустроеност в устроеност показва още по-голямо чудо в природата на живото същество.

Но ще полюбомъдърствам заедно с теб, като започна словото малко по-високо.

Бог е или ум, или някаква друга пресъвършена същност, постигана с напрягания единствено на ума. На Бог е известно дали е напълно постижим за горните умове; но не бива ясно постиган от нас, над които е разпрострян облакът на грубата плът ­ това враждебно покривало. Толкова знаем за Бога, но ще узнаем повече впоследствие.

И след като въздадохме на Бога начатъците на словото, нека сега видим какво е и това, което е от Бога.

Тук са налице две крайности и две противоположни природи. Едната е близка до Бога и е достойна за почит; наричат я словесна и изпълнена с ум; това наименование е производно от Словото; и такъв, доколкото е известно, е чинът на съществата, стоящи пред Бога, на върховните и второстепенните ангели, който е по-горе от всичко видимо и телесно и пръв се озарява от началствената Троица. Другата природа е доста далече от Бога и Словото; наричат я безсловесна; защото е лишена от слово ­ и от скриващото се в звук, и от изричаното. Но Бог Слово, като най-съвършен Художник, като раздели тези природи и премъдро съчета тварта, създава и мен ­ живо същество, съставено от две природи, като съчета в едно цяло и словото, и безсловесието, тоест невидимата душа, в която нося образа на всевишния Бог, и видимото (τόη νον) тяло. Такъв е съставът на тази достойна за уважение твар, която може да се нарече нов свят, малък свят във великия космос! И понеже Самият Той е преизпълнен със светлина и добро, то дари и на мен малко добро; и пожела то да бъде мое дело. А за това ми показа тогава и границите на единия и на другия живот и ги определи със слово, даде в помощ на тварта закон, постави ме за самоволен извършител на добро, та чрез борба и подвизи да спечеля венец; защото за мен това е по-добре, отколкото да живея свободен от ограничения.

Това е законът в устройството на състава ми. Но той непрестанно бива смущаван от многобройните превратности на тукашния живот, подмятан насам-натам, заобиколен ту от зловредни, ту от благотворни предмети, от които той, клетият, се разпалва и изкушава като злато върху очистителни въглени. А плодовете на посятото от нас ще бъдат събрани впоследствие, на праведния Божий съд. Там точилата са готови да приемат плода на живота.

И затова, който спазва закона, почита частицата от Божеството, която има в себе си, във всяко дело, дума и движение на ума, колкото се може повече, чист е от всичко потъпквано и не се осквернява с нищо преходно, а, напротив, тегли със себе си и самата пръст към небето, той като награда за труда си (наистина най-велико и премъдро тайнство!) ще стане бог, и макар и бог по осиновяване, но все пак изпълнен с висша светлина, чиито наченки е жънал в някаква мяра и тук.

А за този, който, като се е склонил към по-лошото в своя съюз и съчетаване и се е оказал участник в долното, роб на плътта и приятел на скоротечното, оскърбява с живота си Божественото благородство, колкото и да е успешен в непостоянното, гордеейки се с нищожни сънища и сенки, обогатявайки се, живеейки в разкош, превъзнасяйки се със заеманите обществени длъжности, уви! ­ за него тамошните бичове ще бъдат тежки, където първото бедствие ще е ­ да бъде отхвърлен от Бога.

И ти, като чуеш това и като се убедиш в казаното, шествай по правия път и напусни недобрия път, стига само да послушаш искрения съветник (а аз зная, че за теб е по-добре да послушаш) и да приемеш словото ми. Добрият съветник, както казват древните, трябва да се въоръжи с три доспехи ­ с опитност, дружба и смелост; а при мен, както ще установиш, няма недостиг на нито едно от трите неща. Разширил съм опитността до такава степен, каквато приляга на човек, който се е трудил дълго, немалко време е беседвал с писанията на мъдрите и с писмената на боговдъхновените учения ­ с този сладък кладенец, достъпен само за целомъдрените, в който съм изчерпал някои неща едва ли не до дъно. А що се отнася до казаното от мен на второ място, тоест до благоразположението, за това има изключително убедително доказателство; защото ти пожелавам, драги, същото, което по-рано посъветвах себе си, когато се стекоха заедно и размислите, и опасностите на бурното море, съединило ме с Бога; тъй като страхът нерядко става начало на спасението. А случаи на смелост е по-добре да не виждаш нито от мен, нито от външни за теб хора. Няма и да ги видиш, ако послушаш думите ми; защото ще заслужаваш похвали, а не упреци. И поради всичко това се предай на мен, предай се, казвам, а пък аз ще те предам на Бога, предалият се на Когото сам печели; защото Бог Сам става притежание на предаващия Му се. Като разсъждаваш така, ще стигнеш до истината.

И при елините има мъдреци, впрочем не мъдри. Защото можем ли да наречем мъдри тези, които не са познали най-високото естество ­ Бога, първопричината на всички блага, когато и природата, и редът във всичко видимо и умосъзерцаемо завеждат разумните до Бога? Можем ли да наречем мъдри тези, които или напълно са изгонили Божеството от мисълта си, или са отхвърлили Промисъла, или са Му поставили ограничение, така че Бог, спасявайки, да не се уморява? Едни от тях, като взели за наставник зрението, поверили властта на съслужебните на нас звезди и сами били водени доста лошо от тези водачи. Други, като паднали още по-ниско, почнали да се покланят на гнусни животни. Трети пък намерили защитници на страстите си в сенки на демони и в митове, издигнали достойни за безумието си паметници и капища ­ произведения на веществото и на човешки ръце. И кой би бил толкова немъдър, че да ги счете за мъдри?

Впрочем, ако искаш, (в някои отношения), те са били и мъдри. Ще откриеш, че в някои учения, а именно ­ в представите за умосъзерцаемото и видимото, за Божия промисъл, за идеите, за съдбата, за безкрайната материя, за устройството на тялото, за душата, за ума, за измамността на сетивата ­ те били несъгласни помежду си и далече един от друг. Оттук произлезли стоиците, тези надути лица; академиите2, хитросплетенията на пиронистите3, недоуменията и занимаването с празни и произволно съставени думи. Но макар и несъгласни в това, всички те еднакво и великодушно хвалят доброто и не поставят нищо по-горе от добродетелта, въпреки че тя се придобива с много усилия, безброй трудове и в продължение на много време. Ще спомена като пример за някои от тях, та ти и оттук да можеш да се научиш на добродетел, като и от тръните, както се казва, береш рози и от неверните се учиш на съвършенство.

Кой не е чувал за синопското куче? Той (не говоря за другите му дела) водел такъв скромен и умерен живот (и в това сам си бил законодател, а не спазвал Божия закон и не се ръководел от някакви надежди), че притежавал една-единствена вещ ­ една тояга, и за дом му служела една бъчва, търкаляща се под открито небе насред града, която го пазела от нападенията на ветровете; и той я предпочитал пред златокуполните дворци. А храната му се състояла от това, което лесно може да се намери и не се готви. По подобен начин и Кратет, като надвил привързаността към парите и като изоставил всичките си владения, като спомагащи за порока и угаждането на плътта, се изкачил на стъпалата на жертвеника, и понеже считал служенето на користолюбието за робство, сякаш насред Олимпия3 гръмогласно произнесъл следните ­ удивителни и повтаряни от всички думи: “Кратет дава свобода на тиванеца Кратет”. Пак за него (впрочем някои приписват това на друг философ с подобен начин на мислене) се разказва, че по време на плаване, когато бушувала буря, а корабът бил претоварен, той охотно изхвърлил имуществото си в морето със следните забележителни думи: “Благодаря ти, случай, наставнико мой в съвършенството! Колко лесно се свивам до наметало!” Единият отстъпил имуществото си на близките си, а другият, като надминал и това, като нещо човешко, и като превърнал всичко, което притежавал, в едно парче злато, се спуска в морето и там предава на бездната тази измама на тщеславието, понеже счел, че не бива да дава назаем на другите онова, което не е добро за самия него. Изказвам похвала и за това. Един от древните кучета отишъл при царя и му поискал храна или защото действително се нуждаел, или защото желаел да изпита царя. И когато царят или в знак на чест, или също с цел изпитване, охотно наредил да му дадат един талант злато3, той не отказал да го вземе, но щом го получил, веднага, пред очите на далия му го, купил за целия талант един хляб и рекъл: “Ето от какво се нуждаех, а не от гордост, с която човек не може да се нахрани!” Това е почти сходно и с моите закони, които ме окрилят да подражавам на живота и природата на птиците, задоволявайки се с еднодневна и незасявана храна, и заедно с пищно облечените с красота лилии ми обещават покривало от естествени тъкани, ако устремявам взора си единствено към великия Бог.

Но ако трябва да изпитам по-точно делата на тези мъдреци, за да не се окажат разказите ми безполезни, ще кажа, че тези почитатели на нестяжателността и на свободния от всякакви окови живот, първо, са се стремели по грешен път към съвършенство. У тях имало повече самохвалство, отколкото любов към доброто; иначе за какво биха били нужни олтари и тържествени изявления? На второ място, те се отказвали от чревоугодничеството, защото избягвали не пресищането с богатство, а грижите и труда по придобиването му; а междувременно понякога превръщали и оскъдицата в повод за сластолюбие. Доказват го ечемичните хлябове, изхвърлени заради сладкиш със сусам, и стиховете от трагедията, особено един от тях, казан съвсем на място: “Чужденецо, направи място за господарите”. Същото го доказва и цикорията ­ храната на бедните, обилен дар на земята, скриващ се от присъствието на сладкишите. Но при нас направеното на показ дори не е в числото на добродетелите. Първото правило при нас е лявата ръка да не знае ясно движенията на дясната.

Ако въздържанието свидетелства за божествен живот, прекрасен е Клеантовият кладенец, прекрасен е Сократовият живот в оскъдица. Но и колко много гнусни неща има! Например тези хармидовци; и наметала, под които този доблестен мъж (това наистина е божествено!) беседвал с младежите; защото само красивите са надарени! Нека никой не улавя добродетелта чрез плътска любов ­ да погинат такива разсъждения! Пределите на мидийци и лидийци не съвпадат. Ще похвали ли някой постъпката на Алкмеон? Един от най-знаменитите атиняни, отличаващ се и по род, и по могъщество, той до такава степен се отдал на алчност за пари, в каквато би трябвало да бъде над тази страст. Крез много пъти го приемал радушно. И веднъж, показвайки му всичките си златни съкровища и гордеейки се като техен владетел с щастието си, му наредил да вземе златен прах колкото може да изнесе наведнъж. Тогава Алкмеон (удиви се на неумереността му!) напълнил със злато и пазвата, и устата си, и като посипал с прах дори косата си, излязъл при лидийците като достоен за смях богаташ. А какво представлява Платон, този най-мъдър сред хората! Какво представлява Аристип, имам предвид онзи пресладък Аристип. Какво представлява този, както мисля, чаровен Спевзип3. Единият водел живот на неуспешен търговец и заради печалба се занимавал с морски труд, превозвайки масло. Може би за това все още не ще го наречеш ненаситен, а ще припишеш някои неща и на бедността. Но Платон да пълзи край царските трапези ­ къде са тук учеността и честният труд? Няма да говоря за това, как го продавали на пазара и не биха се отървали от него, ако не се бил намерил един либиец, който се оказал по-добър от Платоновата Елада и си купил на ниска цена Платоновата слава и ученост. А у този киринеец имало голяма откритост; но все пак към свободата той примесвал сластолюбие и с горчивото си учение вредял на добродетелта. Намазан с благовония, задушавал с тях сътрапезниците си по пиршества; а приятния характер и разговорливостта си използвал като средство за получаване на подаръци. Така например мъдрият Архелай незнайно защо и за какво веднъж му подарил женска дреха. Платон не приел подаръка, като по този повод казал следния стих от Еврипид: “Не ще облека женска дреха”. Но щом подаръкът бил занесен при Аристип и попаднал в ръцете му, той го взима с готовност и остроумно отговаря с друг стих, като казва: “Целомъдрената и на вакханалии не ще изгуби целомъдрието си”. Същият Архелай, както се разказва, когато Софокъл пожелал да получи от него някаква вещ, я дал на мъдрия Еврипид и при това рекъл: “Изглеждаш ми достоен за това ­ да ме помолиш, а Еврипид е достоен да получи”, с което и дал да се разбере колко превъзходен е благородният нрав.

Но Лизимаховият син1, който дал на елините закони за данъци и при това бил сред първите както в народните събрания, така и във военните дела, се оказал до такава степен нестяжателен, че градът, който на свои разноски омъжил дъщерите му, го почел със същата прекрасна бедност и погребал и самия него също на обществени разноски, защото у него не се намерили пари за погребение; да не говоря за това, че той носел и име, съответстващо на делата му, защото единствен сред всички бил, и е наречен “Справедливи”. А за да не се опирам само на древни примери, не ще премълча и за добродетелите на римляните. Фабриций, след като победил Пир в битка (а той бил един от най-прочутите военачалници), още повече възтържествувал над него в следното. Тъй като Пир губел надежда, той се опитал да подкупи римския военачалник с няколко таланта злато. Фабриций не приел златото, но все пак сключил примирие. И когато Пир, както се разказва, по време на приятелски разговор с него му показал един огромен слон в пълно бойно снаряжение, Фабриций, който до този момент изобщо не бил виждал слонове, не се уплашил от ненадейно появилия се слонски хобот, а спокойно казал: “Златото не ме плени, не ще ме улови и звярът”. Това е достатъчно. И това, което би могъл да добави и някой друг, презиращ користолюбието, би надхвърлило мярката.

Затова не одобрявай недобрите правила в старите книги, с които ти, драги мой, си закърмен. Например: “Нека ме наричат лош за това, че получавам печалба; така е по-добре, отколкото, като почитам законите на боговете, да живея бедно, домогвайки се по този начин до слава”. “Не се мъчи да изследваш рода си; моето благородство е коматът”. “Парите са най-почитани от всичко сред хората. Никой не е толкова жалък, както беднякът”. “Без мед и Фей не пророкува”. “Нито един човек не е щастлив във всяко отношение; но или е от добър род, а няма какво да яде, или е от долен род, но обработва плодородна нива”. Но ти ще наречеш ли нещастен този, който, макар и беден, с добрите си нрави е по-богат от мнозина? Човек, който разсъждава толкова зле, е наистина нещастен. Затова бягай от тези правила и от ония, които са ги изрекли; а освен това, бягай и от всичко подобно, което намериш в книгите.

Но одобрявай следните мъдри изречения: “Ако получаваш печалба от лошо дело, считай това залог за нещастие”. “Не търси изгода във всичко”. “Не посрамвай сам себе си”. “Да постигаш успех с неправедни средства не е безопасно”. “Не ми говори за Плутос. Не уважавам такъв бог, който лесно привличал на своя страна и най-порочния”. Този човек е беден; но е богат на добри нрави”. “За мен е по-добре мъдрец-сиромах, отколкото Мидас ­ порочен”. Според мен Теогнид говори пълни глупости, когато предпочита стръмнините и пропастите пред бедния живот и препоръчва на Кирн лоши правила за придобиване на имущество. Защо и ти, Омире, приписваш такова голямо значение на непостоянната вещ, че на едно място от стихотворенията си казваш: “добродетелта върви след стъпките на богатството”? Нима ще кажеш: “Не съм написал това, което мисля, а го казах само като насмешка към имащите такава жалка мисъл”? Защото не виждаме ли в лицето на този Одисей, който, след като претърпял многобройни беди, спасил се от морето, явил се пред царицата като гол скитник и с думите си спечелил уважението на девицата, сторил се и на самите феаки заслужаващ внимание, не виждаме ли, казвам, в лицето на този Одисей явна похвала на добродетелта? Хваля и фригийската приказка ­ колко е прекрасна! Като наказание за неумереността на Мидас, който помолил всичко у него да бъде златно, Бог му дава да се изпълни желаното. Но златото не може да се яде. И този, за когото всичко станало злато, умрял от глад.

Но какво ме засягат чуждите митове и нравоучения? Погледни сега и към моите закони. Аз водя родословието си от първото благо. От него съм произлязъл и към него окрилям живота си, стараейки се да се освободя от оковите. А така нареченото при долните хора благородничество, което води началото си от тяло и от тление, от блестящи и отдавна изгнили мъртъвци, с нищо не е по-благородно от течаща кал. И телесното отечество не е свободно; обременено е от данъци, безпорядъчно е насечено от морски заливи, заобиколено е от гори, непрестанно мени жалките си обитатели, става ту майка, ту гроб на рожбите си, съкрушава тези, които са раздирали недрата му ­ какво наказание, истинско наказание за вкусването и съблазняването на прародителя! Но в онова отечество, което мъдрите търсят вместо земното, гледайки към което, и тук вече не се люлеем като трева, носена по вълните, в онова отечество пределите са обширни, обителите са величествени; то е вечно достояние на обитателите си, майка е на живите, свободно е от труд ­ това е ликът на незамлъкващо песнословещите великия Христос, тържеството на първородните, записани на небесата и във вечните книги. Величая също и славата, запазена за мен във висините, тези справедливи везни, това пренелъжовно благо! А тукашната слава е вятър, нищожна милост на нищожни. Дори и да е справедлива, не добавя нищо. А ако не е истинна, дори се превръща във вреда; защото самото това, че съм станал видим, е отнело много от онова, което съм сам по себе си. А тукашното богатство е бързопреходно и опияняващо; то е сляпо, преминава от един към друг, възгордява мнозина и напразно се опитва да дава щастие ­ това е все едно подуване на стомах при водянка; предава на другите болестотворна отрова. Но аз притежавам богатство, което е неизчерпаемо и постоянно, твърдо и непоколебимо, недосегаемо за всякакви загуби; и това богатство е ­ да не притежавам нищо друго, освен Бога и небесното. Никой не ще придобие и досега още не е придобивал всичко, дори и да би желал; но е възможно изведнъж да презреш всичко и по този начин да застанеш над всичко. Нека други да строяват въоръжени полкове и да търпят повече злини, отколкото причиняват, ту побеждавайки другите, ту оплаквайки неизвестността на решителните минути, ту сражавайки се без загуби  и успех, ту купувайки с кръв някакво бреме от богатство или могъщество на самовластие; нека други нещастни търсачи на печалби да измерват недрата на земята и на неукротимото море, нека други заради малки подаръци преднамерено да изкривяват съда и да издават двусмислени закони! А пък аз замених всичко за Христа и нося богато бедния кръст, като се отрекох от онова, което служи за плячка на молците и зависи от играта на щастието.

Макар първоначалната наслада да бе първият Христов закон за човека, все пак Едем и раят с цъфналите дървета, и реката, разклоняваща се на четири начала, не са злато, не са смес от злато и сребро, не са сребро, не са приятност на доброцветни  кристални камъни, каквито земята дава на навелите се надолу; напротив, Едем хранеше обилно този, който бе работник на Бога и на божественото  наслаждение, единствено с плодове. И тук бе поставена граница на приведеното в мяра удоволствие. Законът отдалечаваше от дървото на познанието на противоположностите, и неспазен, ме лиши от всичко, предаде ме на бедствия на моята майка ­ земята. Едно от тези бедствия е да притежавам повече от необходимото, да не зная никаква мяра в придобиването, като избирам за лек против лошото нещо по-лошо, и разпалвайки се с питиета, да чувствам още по-голяма жажда. А оттук виж каква несъобразност се получава! Винаги се считаме за бедни, стараейки се да придобием каквото още не ни достига; а в придобитото не можем да намерим утеха, понеже сърцето се терзае за онова, което го няма.

Затова първият закон е да живеем умерено. Но има и втори. Като отвлече патриарха, боговидеца, великия мъж, домостроителя на превисоки тайни Авраам от дома, от рода, от отечеството, с лекота го заведе в чужда земя като странник, преселник, бездомник, скитник; водеше го вярата в изпълнението на по-големите надежди. А Иаков, когато отива в Месопотамия, моли за себе си, както казва Писанието, само хляб и дреха (вж.: Бит. 28:20), макар впоследствие да се завръща с многобройни стада, придобивайки ги като справедлива награда за труда си. Ще бъде добре да добавя към казаното от мен и следното. Моисей, който беседва насаме с Бога в облака, получи двоен закон на скрижали и управлява по него велик народ, при разпределянето на вече дадената от Бога земя отмери на другите колена един или друг участък от все още чуждата земя и не задели дял само за синовете на Левий; защото Сам всемогъщият Бог бе тяхно наследство (вж.: Числ. 18:20). А Ионадав, който умееше, наистина умееше да любомъдърства, макар по онова време бедността все още да не бе считана за едно от чудесата, преподавайки веднъж на децата си урок по нестяжателност и висок живот, произнесе следното слово, прилягащо на образцов баща: “Деца, оставям ви най-великото наследство, каквото още никой баща, дори и най-богатият, не е давал на децата си. Избягвайте всяко наследство, водете свободен живот, не се вързвайте с никакви вериги, живейте в шатри, тоест в подвижни домове. Нека друг да разорава недрата на земята и друг, когото виното весели, да сади лозе; но вие не пийте вино, водете въздържан живот. Като водите такъв живот, ще живеете безопасно” (срв.: Иер. 35:6, 7). Такъв бе Ионадав! А къде да поставим Илия, когото великият Кармил хранеше чрез врани и от поток в жадната земя? Той бе беден и последен сред бедните, но пред царете спира дъждове и дълбоки потоци, прави така, че от небето пада огън върху врагове и върху жертви, превръща капки оскъдна храна в несекващ поток за вдовицата, бидейки сиромах, храни богато хранещите го, възкресява починали като награда за гостоприемен подслон и е взет на небето на огнена колесница. Ами Елисеевото наследство ­ Илиевата благодат и падналият от висините кожух! И осветеният преди износването в утробата ­ какво чудо! Без съмнение, знаеш за великия Самуил. Майчината му молитва го заведе при Бога и (ако не е прекалено смело да кажа за него така) той вече притежаваше Бога, бидейки посветен на Него от младенчество. Кой представляваше междина между Стария и Новия Божий Завет като между сянка и истинско тяло, затваряйки със себе си единия и отваряйки входа пред другия? Кой е великият светилник, който тичаше пред горната Светлина? Кой е първият измежду родените, свидетел за което е Бог? Кой живееше в пустинята, хранеше се с необикновена храна и препасваше с кожен ремък дрехата от камилска вълна? Словото ми описа Иоан, който не разрешаваше на учениците си да имат две дрехи. А какво би казал някой за Павел, който си изкарваше прехраната със занаята си, или за Петър, който се хранеше само с лупина. Какво да кажа за тези велики апостоли, които вкараха целия свят в Божиите мрежи, чиито ръце изливаха върху бедните обилно богатство от щедри дарове? А другите апостоли, когато бяха призовани от Бога към по-добра ловитба, оставиха риболовните кораби на близките си, защото ги привлече пресъвършеното учение на Христос, Който е превисок ум и първото естество на ума, но обедня до грубостта на плътта и като назначи бедни за провъзгласители на словото, даде единствено вярата за спътник на нямащите нито дреха, нито медни монети, нито торба, нито обувки, а се нуждаеха от всичко, поверявайки им тайната на цялата нова вселена, не им разреши да имат дори тояга в ръцете, за да може вярата да съставлява могъществото на словото. Но изслушай най-важното. Христос постави пред юношата, който желаеше да знае как може да постигне съвършенство, върха на съвършенството не в нещо друго, а в това ­ който иска да се възнесе с Бога, да раздаде всичко на сиромасите, винаги да носи на раменете си големия кръст и като умре за долното, винаги да върви след Христа. Така с идването Си Христос прави по-съвършени и митарите, които с готовност принасят всичко в дар на Бога, в което нека те убеди Закхей, който, след като бе забогатял по лош начин, чрез милосърдие към бедните и ощетените от него се обогатява с бедност и се очиства от сквернотата. Това е достатъчно за имуществата.

А примерите на въздържание при древните и елински, и варварски мъдреци (защото добродетелта била на уважение и сред варварите) не са много. Нужно ли е да пишем какви примери има при тях и колко са на брой, когато това е ясно и известно на всички? Изслушай следните места от мъдрата трагедия. “Учи се да държиш стомаха със здрава юзда. Той единствен не се отплаща с благодарност за сторените му благодеяния”. “Киприда1 е в преяждането; а при гладните я няма”. “Дебелият търбух не ще роди тънка мисъл”. “Напълни торбата си с мед или с брашно; в стомаха това по нищо не ще се различава”. “Що за удоволствие е да пълниш пробита бъчва?” “Ненаситният стомах отвори пътя за корабите; той научи хората да се опълчват яростно един срещу друг”. Превъзходният Керкид2 справедливо казва на едно място, че при сластолюбците всички скъпи храни потъват като в бездна и вече стават не храни, а нещо приготвено в най-долнопробен помиен съд. Самият Керкид, хранейки се със сол, наблюдава с презрение кончината на живелите в разкош и горчивината на самия разкош. А кой не ще похвали казалия на сластолюбивия младеж: “Престани да се оковаваш с нови вериги и не раздразвай хищния звяр”? Какъв е и този обичай при уважаемите стоици да се обръщат към собственото си тяло като към някакъв страничен човек със следните думи: “Какво съм ти длъжен, жалък чувал? Да ти дам ли да ядеш? Много ще ти е и парче хляб. Да ти дам ли да пиеш? Ще ти дам вода и оцет. Но ти не искаш това, искаш вкусни и сити храни, скъпи напитки в кристални чаши? С най-голямо желание ще ти дам, само че примка”? И това не е ли по-добро от известната на древните изнеженост на Ниновия син Сарданапал1, който имайки изобилно богатство, като се разстроил чрез сластолюбие, за по-продължително наслаждение желаел да има гърло, по-дълго от гърлото на жерав?

О, божествени Давиде! Когато ти се искаше да утолиш жаждата си от кладенец в земята на другоплеменници и водата бе донесена, понеже неколцина послужиха на желанието ти, като жертваха живота си и влязоха в битка, ти, като взе съда в ръце, изля водата и не се съгласи да заситиш желанието си чрез злостраданието на другите (вж.: 2 Царств. 23:15­17). А ако словесната храна е ангелски хляб, защото не тяло храни безтелесната природа, то колцина сред нас са такива, които живеят ангелски живот, запазвайки в себе си (и то не охотно, а само заради Божията заповед) само слаби искрици земен живот? Защото се налага да останем в окови, докато Бог не ни освободи. Не ще започна да представям примери от книги, и при това ­ от старозаветните, как някои, като се обожили чрез телесни очиствания и сякаш се освободили от телата си, не вкусвали храна по много дни, не се страхували от огнено кръщение и от лъвски челюсти, само и само в чужда земя да не се докосват до храна, осквернена по заповед на варвари.

Но когато врагът, след като нападна Христа, отстъпи от мъжествената плът и бе победен чрез четирийсетдневно невкусване на храна, за по-голямо посрамване на провалилия се бе даден закон за силно желано изтощаване в подвизи. Какво мъдро противоборство! Какви безкръвни и божествени жертви! Целият свят свещенодейства на Владиката; не заколват телци и овни, както се предписвало от стария закон, не извършват някакъв външен принос на нещо несъвършено (защото всичко безсловесно е недостатъчно), а всеки сам изнурява себе си чрез въздържано вкусване на храна, наслаждавайки се ­ наистина нов начин на наслаждение! ­ наслаждавайки се на това, че не познава наслади. Всеки се старае да очисти самия себе си като храм на Бога чрез всенощни бдения и псалмопения, преселвания на ума към великия Ум. Живеят в сенки и призраци само в такава степен, в каквато и във видимото могат да улавят скритото. Затова едни, като са сложили железни вериги на грубата плът, са смирили дързостта ѝ; други, като са се затворили в мрак, в тесни жилища или в пукнатини на диви канари, са спрели вредоносността на блуждаещите сетива; трети, за да избегнат животинския грях, са се предали на пустини и дебри ­ жилищата на дивите животни, отказвайки се от общуване с хора и знаейки само света, който им е пред очите. А четвърти привлича към себе си Божието милосърдие чрез вретище, пепел, сълзи, лежане на гола земя, стоене в продължение на много дни и нощи, даже на цели месеци (а бих казал) и години, но това би се сторило невероятно; впрочем то е съвсем достоверно за мен и за онези, които са ставали очевидци на чудото; защото вярата и страхът Божий, след като предварително са грабнали ума от телата, ги правят непоклатими стълбове. Ще чуеш и за необичайна подправка за храна и питие ­ пепел, смесена със сълзи. А някои са тласнати от ревността си към пътища, непознати досега на никого; те живеят съвсем без хляб и вода, което, струва ми се, побеждава и законите на естеството.

Какво е това? Нима ще продължиш да се удивляваш на девойките ­ дъщери на Лъв, които с радост се предали на гибел заради Атина? Или на усърдната саможертва на Менекей, умиращ за спасението на град Тива? Или на прочутия скок отвисоко на мъдреца Клеомброт за раздяла с тялото; защото, след като бил убеден в истинността на учението на Платон за душата, пламнал от желание да се освободи от тялото? Или ще ми посочиш Епиктетовия пищял, който по-скоро можели да счупят, отколкото да изтръгнат чрез насилие робска дума? Защото този мъж имал, наистина имал, както се говори, робско тяло, но свободен нрав. Или ще представиш как на Анаксарх му счуквали ръцете в хаван, а той, сякаш не присъствал там, заповядвал да тупат още по-силно чувала му; защото самият той, тоест невидимият Анаксарх, бил несъкрушим? Или ще споменеш за Сократовата чаша с бучиниш ­ с тази необикновена напитка, изпита с такова удоволствие? Ти хвалиш всичко това. Хваля го и аз. Но в каква степен? Те били мъжествени в неизбежни беди; защото не виждам по какъв начин биха се спасили от тях, дори да биха пожелали.

И като преминем оттук към божествената борба на моите подвижници, ти, като чуеш и като си спомниш за тях, ще се ужасиш. Сред какви безбройни опасности отгледахме достойното за почит и ново Христово тайнство, ние, удостоените да се именуваме от Христовото име! Завистта многократно е разпалвала против нас мнозина врагове и гонители на словото ­ тези излъчващи ярост, свирепи зверове. Но ние никога не отстъпихме пред господстващата сила на времето. Напротив, дори в мирно време да бе проявявано някакво нехайство, дори някой да се оказваше лош в нещо друго, в това всички бяха укрепени от Бога и горейки с пламенна ревност, изтърпяваха дързостта на враговете, побеждавани със слава. Никой не търси спасение с такова удоволствие, с каквото ние вървяхме към тези прекрасни опасности. Някой посрещаше като забава огън, меч, земни пропасти, глад, удавяне, кръвожадни зверове, разтягане и изкълчване на стави, избождане на очи, изгаряне, разкъсване, стъргане на части от  тялото, студ, потапяне в дълбочина или в мрак, хвърляне отвисоко, продължително гледане на разнообразни мъчения; а последното (казвам това на знаещите) е най-лошото между всички страдания; защото, когато страданието е доведено до крайната му степен, страхът  се прекратява; а непрестанно да очакваш означава непрестанно да страдаш и вместо от една смърт да умираш от множество мъчителни смърти. Не ще започна да говоря за заточенията, за отнемането на имущества, за това, че тези неща трябваше да се търпят пред очите на съпрузи, съпруги, другари, деца, приятели, което прави и най-мъжествения малодушен. И за какво да търпим? Може би за една  дума. Какво говоря: “за една дума”? Заради едно движение с ръка, което като послужи като знак на отричане, би могло да ни спаси, само че за вреда. Накратко казано: търпяхме заради Бога. А предалият Бога вече не може да намери друг. Но защо да се разпростирам? Огледай се наоколо, обиколи с поглед цялата вселена, която спасителното Слово сега е обгърнало, Словото, Което ни привърза към Бога и се съедини с нас чрез страдания ­ съединение дивно и най-висше в Божиите закони! Тези достойни за прослава победоносци на Заклания осветяват като звезди почти цялата тази вселена, осветяват я чрез открити олтари, високовърхи престоли, учения, събрания, стичания на цели семейства, песнопения, достойни за подвизите. И благоговението към истината е толкова голямо, че малка частица прах, някакви останки от отдавнашни кости, малко коса, парче от дреха, белег от капки кръв понякога са достатъчни за честване на цял мъченик. Даже и на мястото на мощите се дава наименование свети мощи и то получава равна сила, сякаш мъченикът се е намирал на него. Чудно нещо! Мисля, че дори само споменът спасява. Какво да кажа още за невероятното избавяне от болести и от демони край гробовете, които някога са били удостоени да приютят в себе си скъпоценни мощи? И те отблъскват нападенията на демоните. Такива са чудесата на моите подвижници!

А ти ми хвали Питиите и делфийския прах, Немея и истмийския бор, в които нещастни младежи намирали своята слава, получавайки малки награди и за малки подвизи, за юмручен бой, за борба, за бързо бягане и скокове, при които не е от голямо значение дали ще победиш, или ще останеш победен; защото наградата не е Бог и не е спасението, както по моите закони и за моите борби се печелят небесна слава и небесни венци.

Ти видя примери на мъжество, на които е най-добре и най-спасително да подражаваме в ежедневната борба с гонителя, който от бездната тайно ни поваля посредством съблазнените сетива; сега виж и примери на особено похвалното при нас целомъдрие.

Действително и при елините има любители на целомъдрието. Имало е такива и в древността, ще се намерят и сега. Не отказвам да вярвам на онова, което се разгласява за тях. У мен няма завист по повод на това, че и чужди нам хора са целомъдрени. За Ксенократ се разказва, че една нощ, за да го изкушат, докато спи, вмъкнали под постелята му блудница. Като усетил това, той не бил изненадан от необичайността на оскърблението, но и не станал и не помислил да бяга; и едното, и другото било под достойнството на Ксенократ. Напротив, той останал неподвижен и невъзмутим, така че жената побягнала, викайки: “Защо ми се подиграхте, като ме сложихте да легна до покойник?” Епикур, макар да се стремял да докаже, че удоволствието е награда за подвизи на добродетелта и че наслаждението е върхът на всички блага за човека, все пак, за да не се окаже, че хвали удоволствието заради някакво определено удоволствие, се държал благопристойно и целомъдрено, за да подкрепи учението си с добри нрави. Не ще премълча и за Полемон, тъй като мнозина говорят за това чудо. Първоначално той не бил от целомъдрените, а дори бил от гнусните служители на сластолюбието. Но когато, след като намерил добър съветник (не зная кой е бил ­ дали някой мъдрец, или пък самият той), бил обзет от любов към добродетелта, изведнъж се оказал велик победител на страстите. И ще представя само едно доказателство за чудния му живот. Един невъздържан младеж поканил приятелката си вкъщи. Тя, както се разказва, вече дошла до входната врата. Но на вратата бил изобразен Полемон. И образът му имал толкова почтен вид, че развратницата, щом го видяла, веднага си тръгнала, поразена от видяното и засрамена от нарисувания като от жив. И тази случка, доколкото знам, се разказва от мнозина. Говори се, че Дион (същият Дион, който имал голяма слава) имал лош дъх на устата и един гражданин му се присмял за това. Дион, когато се видял с жена си, ѝ казва: “Защо не си ми казала за болестта ми?” Но жената отговорила с клетва: “Мислех, че това е недостатък на всеки мъж, а не само твой”. Толкова далеч се държала тя от всички мъже и приятелки; защото този отговор е ясно доказателство за честни нрави. Кой не хвали и Александър1 за това, че като имал във властта си дъщерите на победения от него Дарий и чувайки, че те са прекрасни, не пожелал да ги види поради опасението, че би било срамно победителят над мъже да отстъпи победата на девойки над себе си. Макар че това все още да не е близко до моите образци, все пак го хваля. Защо? Защото е доста приятно човек да види бяло лице сред етиопи или струя сладка вода сред морето; по същия начин е доста удивително при лоши и зловредни правила да се намери нещо целомъдрено.

Там, където самите божества са отдадени на страсти, без съмнение, покорството на страстите се счита за нещо почтено. Защото кой поставя страстта за свой бог, ползвайки се от лош помощник в лошо дело? При кого, кажи ми, виждаме примери на неестествена любов? Би трябвало вашите богове да имат някакво предимство. При кого фригийски младежи участват в пиршество, и в развратен вид поднасят сладък нектар? Но ме е срам да изваждам на показ Диевите тайни. Чии прелюбодейства, чии нарушения на съпружеската вярност представляват за събралите се срамна гледка, предизвикваща смях? Как жените правят от Зевс всичко ­ и бик, и моление, и лебед, и човек, и звяр, и злато, и змия? Такива са любовните превъплъщения на Зевс ­ това начало и съветник на всички лоши дела! Кой счита царицата на сластолюбието за богиня? Кой издига жертвеници в храмове на страстите? При кого нощите, наистина достойни нощи, се чувстват като символи на безчестни дела? При кого итифалии и фалии със смях прибавят към кумирите нов бог, за който е срамно и да се говори? При кого са хермафродитите5 и пановете ­ тези богове с кози крака, а по нрави ­ козли? При тях на сватбите им танцуват девици, така че към брака да се присъедини и нещо противно на брака. При тях венчават красиви за грозни, давайки дар за тях спечеленото блудно, а тези неблагоприличия се извършват в чест на един от демоните, за да не би човеколюбивото дело да остане съвсем лишено от позор. Затова позорните дела се ползват от свобода; блудилищата, цената на блудството, поругаването на честта при тях са законни. А мъдреците им изобразяват Афродита във вида на нейните любовници, та с тази измислица да им доставят божествени почести. И Фидий, в памет на своето безсрамие, пише върху пръста на богинята дева: “У прекрасния всичко е достатъчно”. Оттук и тази безсрамна красота е удостоена при тях с блестящи художествени изображения, танци и описания наравно с мъжествените воински подвизи. Виж колко блудници са почетени при тях с храмове и са признати за богини. Европа, Фрина,  Леена в образ на звяр; защото и нейното име било почитано сред храмовете. А прословутата повелителка на Елада, родената в Икария срамна развратница Лаиса и мнозина други не ще удостоя и с дума.

Затова ти, добри мой, като умеещ да разпознаваш доброто качество на среброто, заимствай от тях това, което е добро, и отхвърляй онова, което не ще те направи по-добър, а следвай всички наши наставления, следвай примерите на целомъдрените мъже и жени, чийто учител са надеждата и Бог, които с живота си пишат по-добри закони от тези, които ръката пише. Когато другите наричат прелюбодеянието порок и го наказват по закони, ние изискваме още повече, като забраняваме и да се гледа безсрамно и похотливо и считаме извършения грях и причината за греха за едно и също, например: убийството и гнева, от който става убийството, клетвопрестъпването и готовността за клетва. Като не допускаме всичко онова, без което не може да има грях, избягваме и най-лошото.

Така при мен целомъдрието е в безопасност. Затова при мен има многоброен сонм девици, подражаващи на живота на безплътните ангели и на Самия Бог, Който единствен съжителства с тях. А до какво води това? До това, че всеки се стреми към бъдещия живот, желае да се пресели оттук, като се освободи от брачните окови и закони. Откакто дойде при мен, Христос ­ Синът на майката Дева, ме прави девственик по нови закони. Тъй като влязох в живота и вързан от бързопреходността и тлението, съм принуден да познавам бързопреходното и подвластното на тление, та от видимото и блуждаещото да се науча на по-добро, то с радост издигам образа към Бога посредством свободен и необвързан живот, без да оставям тук и следа от кожата си, а като я презрях, както други презират някакъв надут мех, всецяло се стремя към всецелия Бог, като имам за близки съпътници мнозина други, които, гледайки единствено към очаквания живот, са поднесли в дар на Подателя на всичко ­ Бога ­ не коса и не имущество, а първото от всичко, което ни принадлежи ­ чистота и безплътност. Това са сонмове от нови назореи, изпълнени и сияещи с тези вътрешни красоти, които девствениците почитат до кръв. Какво бих могъл да ти кажа за някоя Текла или за всички тези, които, за да запазят красотата си запечатана за Бога, отиваха смело на опасности? Дали не само това, което винаги е било много добре известно на всеки? Виждаш ли непрестанните псалмопения към Бога на мъже и жени, забравили природата си, толкова многобройни, толкова високи по живот и обожили се? Виждаш ли двата лика от ангели, които ту в един глас, ту последователно, и горе, и долу песнословят Божието величие и естество? Така трябва и ти да почиташ чистотата, като имаш толкова много подбуди и образци. Като гледаш към тях, очисти самия себе си, за да получиш от Бога закони.

Макар всичко описано в словото да изисква свое благоразумие (защото без благоразумие възможно ли е нещо похвално?), все пак първото и най-важно за теб е ­ да познаеш Бога и искрено да Го почиташ със слово и дело; защото за всички източникът е един и същ, спасението е едно. Бог е умосъзерцаем и за другите, макар и в по-малка степен, но все пак никой не ще изрече и от никого не може да се чуе какво представлява Той, дори някой да е убеден, че знае това. Защото към всяка мисъл за Бога винаги се примесва като мъгла нещо мое и видимо. А по какъв начин да проникна в тази мъгла и да вляза в общение с Бога, та без да полагам повече усилия, да притежавам и да съм убеден че притежавам това, което отдавна съм искал да придобия? Най-гибелното е да не почиташ Бога и да не знаеш, че Той е Първопричината на всичко, от която всичко е произлязло и пребивава запазвано по неизказан чин и закон. Но да се мислиш за знаещ, що е Бог, е повреда на ума. Това е все едно, като видиш във водата отражение на слънцето, да мислиш, че виждаш самото слънце, или като бъдеш смаян от красотата на преддверието, да си въобразяваш, че си видял самия владетел на вътрешните чертози. Макар един да е малко по-мъдър от друг, понеже е привлякъл към себе си повече лъчи светлина, тъй като се е вглеждал повече, все пак всички ние сме по-долу от Божието величие. Защото светлина покрива Бога и покривалото Му е тъмнина. Който разсече мрака, бива осветен от втората преграда на горната светлина. Но да се проникне през двойното покривало съвсем не е лесно. Дръж в ума си и почитай този Бог, Който изпълва всичко и Сам е по-горе от всичко, Който прави ума мъдър и избягва от поривите на ума, увличайки ме на нова височина със самото това, че непрестанно ми се изплъзва ­ дръж Го в ума си и Го почитай, като доказваш любовта си с ревност към заповедите. Но не навсякъде и не, винаги трябва да се разисква какво е Той, и не пред всеки е уместно да се изрича слово за това. Кажи нещо за Бога, впрочем,, със страх; а другото нека остане в теб и безмълвно почитаното да бъде почитано тайно само с ум; за трето пък отваряй само слуха си, ако се предлага слово; защото е по-добре да излагаме на опасност слуха, отколкото езика. А за останалото нека се молим да го узнаем ясно, след като се освободим от грубостта на плътта; а пък сега, доколкото е възможно, нека се очистваме и обновяваме със светъл живот. Така ще приемеш в себе си умосъзерцаемия Бог; защото е несъмнено, че Бог Сам идва при чистия; защото само чист е жилище на Чистия. А умозаключенията в малка степен водят до Богопознание; защото на всяка теза има антитеза; а пък моето учение не търпи вяра, лесносклонима на всичко. Напълно можеш да се придържаш към казаното: “Който е възлюбил, ще бъде възлюбен, а който е възлюбен, в него обитава Бог” (срв.: Иоан. 14:21, 23). А този, в когото е Бог, е невъзможно да не бъде удостоен със светлина. Първото предимство на светлината пък е ­ да познава самата светлина. Така любовта доставя познание. Този път към истината е по-добър от уважавания от мнозина път на ума и от неговите тънкости.

А каквото може да бъде изречено, ще го разкрием. Безначален, Начало, Дух ­ достойна за поклонение Троица. Безпричинен, Роден, Изхождащ, и първият е Отец, вторият ­ Син и Слово, третият не е Син, а Дух; единни същности ­ един в трима Бог и общо поклонение. Чрез Тях се освобождавам от смъртния състав. И ти бъди Техен поклонник, пази Ги в себе си, като отхвърлиш всяка нечистота на долния живот, чрез честен живот, истинско учение и ненавист към измислиците; и се приобщавай към горното. И бих желал да станеш по-богат от мен и да бъдеш удостоен с по-голямо дръзновение.

.