ДУХОВНО ОГЛЕДАЛО

СЛОВА ЗА ПОКАЯНИЕТО И ПОСТА
ПРЕЗ СВЕТАТА ЧЕТИРИДЕСЕТНИЦА

Свети Теофан Затворник

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.


В НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ
В същата неделя
В НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН
В същата неделя
В НЕДЕЛЯ МЕСОПУСТНА
В същата неделя
В НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА
В същата неделя
В СРЯДА НА ПЪРВА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същия ден
В ПЕТЪК НА ПЪРВА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същия ден
В СЪБОТА НА ПЪРВА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същия ден
В същия ден
В същия ден
В ПЪРВА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същия ден
ВЪВ ВТОРА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същата неделя
В същата неделя
В същата неделя
В НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА
В същата неделя
В същата неделя
В ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същата неделя
В същата неделя
В същата неделя
В ПЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
В същата неделя
В същата неделя
ВЪВ ВТОРНИК НА СТРАСТНАТА СЕДМИЦА
В СРЯДА НА СТРАСТНАТА СЕДМИЦА
ВЪВ ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК
В същия ден
ПАСХАЛНО ПРАВИЛО


Отвори ми
вратите на покаянието, Жизнодавче, 
духът ми бодърства в Твоя свят храм,
носещ храм телесен цял осквернен;
но като щедър очисти ме с благостта
на Твоето благоутробие.

Настави ме
на пътя на покаянието, Богородице;
окалях душата си със срамни дела 
и преминах в леност целия си живот; 
но с Твоите молитви ме избави 
от всяка нечистота.
  

(Песнопения
от Великопостното богослужение)


Дойде постът, майка на чистотата,
изобличител на греха,
проповедник на покаяние, 
живот на ангелите,
спасение на човеците.

Да започнем, хора, непорочен пост,
да поработим на Господа със страх,
да помажем главите си
с елей от добри дела,
да умием лицата си
с вода от чистота.

Сега е благоприятно време, 
сега е време за покаяние.
Да отложим тъмните дела,
да се облечем в оръжие от светлина,
да преплуваме великото море на поста
и да стигнем до Възкръсналия Господ,
спасяващ душите ни.


  

В НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

(Лука 18:10-14)

Ние отново сме пред подготвителните недели към Великия пост. Нека благодарим на Господа, че ни сподоби да доживеем душеспасително до тия дни! Нека се помолим Господ да ни помогне да се възползваме от тях, според Неговите благи намерения за нас. Впрочем в това отношение не намирам за нужно много да ви говоря. Не за първи път вие сте пред такива дни, не един път сте слушали обяснение на значението на тези дни и упътвания, какво трябва да усвоим от тях. Също не един път вие от собствен опит знаете как се преминават тези дни за духовен възход и как се преминават за духовно погубване. Има ли нужда от дълги наставления? Достатъчно е да се каже: братя и сестри, направете така, както вече знаете, както ви внушава вашата съвест и ви учи вашият опит, но всичко да цели вашето духовно изграждане и спасение на душите ви.

Въпреки всичко не искам да ви лиша макар от най-общи съвети, за ваше ръководство към спасително прекарване на настъпващите дни.

Има болни, които отиват да се лекуват на баня. Те предварително обмислят предстоящото пътуване и грижливо подготвят всичко, което е нужно за по-удобно прекарване на това целебно място и за най-плодотворно използване на определеното за лечение време. Ето и за нас се приближава определеният курс на спасително лечение на нашите души - светият пост. Ние ще участваме в тоя курс: и за да се къпем в слъзните води на покаянието и да приемаме вътрешно многоцелебното лекарство - Тялото и Кръвта на нашия Господ. Ние трябва да се подготвим за този курс и колкото душата е по-високо от тялото, толкова нашата грижа за лечението трябва да бъде по-силна и по-действена, отколкото грижата за лекуващите се в коя да е баня.

На първо време не е нужно да се обременяваме много. Нека се погрижим само да разберем намеренията на майката Църква и по нейните указания да създадем у себе си подготвително настроение. Във време на поста ние ще се трудим за очистване на нашата съвест и за изправление на нашия живот. И понеже успехът на тия трудове зависи от смекчаване на сърцето чрез съкрушаване, то светата Църква отрано ни предразполага към това чувство и с различни средства иска да го възбуди и укрепи в нас. Днес с Притчата за митаря и фарисея тя ни внушава, че най-верният път към съкрушаването е да унищожим в себе си фарисейското самомнение и да утвърдим покайния вик на митаря: “Боже, бъди милостив към мене грешника”. В следващия неделен ден, с притчата за блудния син тя ни учи, че колкото и дълбоко да е падението на кой да е вярващ, ако той се обърне към Господа със съкрушено и смирено сърце, казвайки: “Не съм достоен да се нарека Твой син, направи ме като един от наемниците си, ще бъде приет в обятията на Многомилостивия небесен Отец”. По-нататък, ако ли нечия душа се окаже твърде окаменела и безчувствена, светата Църква желае да я трогне, като ѝ припомни картината на Страшния съд. Ако някой така е свикнал със своето унизително греховно състояние, че е започнал да го счита за свое естествено положение, и не се стреми към нищо по-добро, за такива светата Църква напомня падението на прародителите, за да предизвика в сърцата им скръб по изгубеното и да пробуди ревност за възвръщането му, напомняйки колко велико е било то и как заслужава да жалим за него и всякак да се потрудим, за да го придобием отново.

Ето намеренията на светата Божия църква. Нека вникнем в тях и да постъпваме по съветите на нашата грижлива майка!

На днешния ден и през седмицата ни се предлага урок за митаря и фарисея. Той е кратък: да не се надяваме на нашата праведност, но при цялото ни богатство от добри дела, всичката си надежда за спасение да възлагаме на Божията милост, викайки от дълбочината на душата си: “Боже, бъди милостив към мене грешника!”

Размисляйки за гордия фарисей, не мислете, че делата на правдата, благочестието, благотворителността и строгото въздържание нищо не значат пред Божиите очи. Не. Господ упрекнал фарисея не за делата, а защото той започнал да се хвали с тях, и само на тях възлагал цялата си надежда, забравяйки за греховете, от които, разбира се, не бил чист. Също така, разсъждавайки за митаря, не мислете, че греховете са маловажни пред Господа. Не. Господ похвалил митаря не затова, че той чрез греховете поставил себе си в такова състояние, че не бил достоен дори да погледне небето, а затова, че като довел себе си до това лошо духовно състояние, той скърбял и се съкрушавал, очаквайки да намери спасение единствено в Божията милост, похвалил го за това обръщане от греха към Господа, за смирения дух и сърдечно страдание, в което викал: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!”

Като вземем доброто и от единия и от другия, ние ще получим следния урок: да се трудим и да работим за Господа усърдно, в цялото разнообразие на Неговите заповеди, но надеждата за спасение да възлагаме единствено на Божията милост. Ние никога не ще достигнем до такова състояние, че да бъдем във всичко чисти пред Божиите очи. Ето защо, при всеки наш привиден успех ние трябва да викаме от сърце: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”

Това е урокът. Нека го запечатаме в сърцето си. Ето какво още трябва да направим: да си спомним целия наш живот и да видим какви грехове сме извършили - със слово, с дело и с мисъл. Вероятно ще се намерят такива. И ако е така, всеки от нас би трябвало да вика към Господа: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”

Нека съберем след това всички наши добри дела или ония, които нашето самомнение счита за добри, и да видим много ли са? Колко бихме могли да извършим за една година и колко сме извършили? Можем ли с такъв малък капитал да тръбим: “Не съм като другите човеци”, особено когато беззаконията ни нямат край? Защото много от часовете на денонощията за цялата година са отбелязани като греховни. А съзнавайки това, не можем да не викаме: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”

При това, малкото наши добри дела наистина ли са добри? Върху колко от тях се вижда отблясъкът на Божията слава? Извършвайки тия добри дела, не сме ли търсили да угодим повече на себе си и на другите, отколкото на Бога? А ако е така, то как ги оценяваме и изпадайки в горда самоизмама, говорим дръзко: “Не съм като другите.” Не. Ако насочим върху нашите дела безпристрастното огледало на правосъдието, начертано в Словото Божие, трудно ще повярваме, че нашата съвест не ще ни застави да викаме: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”

Може би между нас няма такива, които в своето самохвалство дръзко и открито да говорят “не съм като другите”, но мисля, че рядко са ония, които са се запазили от чувството на самомнение и самочувствие, когато, в сърцето се раждат мисли, които отдават високо значение на нашите трудове и деятелност от страна на другите. И това чувство на самодоволство е несправедливо. Трябва да чувстваме, и то дълбоко, че ние всъщност няма на какво да се осланяме. Една е нашата опора - Божията милост. А това вътрешно чувство на самохвалство трябва да прогоним от себе си. Един свят подвижник всеки път, когато неговата мисъл му нашепвала: това и това в тебе е добро, подозирайки тук вражеско прелъстяване, отговарял: “Бъди проклет с това твое “добро”. Така постъпвал този свят старец. Толкова повече така трябва да постъпваме и ние, грешните.

В нравствената област няма нищо по-зло от мисълта на самомнението. То направо напада чувството на сърдечно съкрушение и го охлажда. Както огънят не може да бъде заедно с водата, така съкрушението е несъвместимо с чувството за праведност. Както парализата поразява органите на движението, така самочувствието пресича всяко напрежение на силите на доброто. Както сланата погубва прекрасните цветя, така лъжливото самодоволство погубва в нас всяко добро. Братя, изберете доброто и отхвърлете злото!

В църковните песни самодоволният фарисей се сравнява с пътник, който пътува по море с параход, а самоуниженият митар - с пътуващ на обикновена лодка. Но първият бил потопен от бурята на самопревъзнасянето чрез удар в скалата на гордостта, а при втория - дълбоката тишина на самоунижението и тихият повей на покайните въздишки го извели безопасно до пристанището на Божието оправдание. В същите песни фарисеят се сравнява с пътуващ на колесница, а митарят - с пешеходец. Но последният, съединявайки смирението със своето съкрушение, изпреварил първия, чийто път бил препречен от камъните на самохвалството.

Братя, слушайки такива внушения, нека се стремим така да тичаме, та да постигнем. За нас сълзите нека са море, самоунижението - лодка, покайните въздишки - ветрове, а гласът на митаря - всички разпореждания по плаването. Ние непременно ще стигнем до пристанището на Божието милосърдие, ще стъпим бодро на брега на оправданието, където ще вкусим от сладостния покой на съвестта в Божието всеопрощение.

Нека щедрата Божия благост да дари всички ни с това велико благо. Амин.

В същата неделя

От днес в светата Църква започва да се служи по т.нар. Постен триод. Чувства се вече полъхът на поста. Трябва да се приготвим да го посрещнем, и то не само него, но най-вече това, за което постът е установен - да се приготвим към покаяние и поправяне на нашия греховен живот. И ето, ние слушаме умилната песен: “Жизнодавче, отвори ми вратата на покаянието!”

Отвори ми вратата на покаянието! А кой ги е затворил? Те са отворени чрез Кръста: стоят и ще стоят отворени за всички хора, докато свят светува, а за всекиго от нас - докато има у нас дихание на живот.

Така, отворени са вратите на Божието милосърдие и кой ще ги затвори? - Но входът в тях е устроен през други врати - вратите на сърдечното страдание и съкрушение. Трябва първо да минем през тях, за да влезем в другите врати. Нека да имаме сърдечно страдание и да се съкрушим и Бог ще ни приеме!

Да се съкрушим, а сърцето не се съкрушава! Да застрадаме - а то не иска да страда! И ето, заключеният в себе си човек чрез окаменяване на сърцето и безсилен да преодолее себе си, вика към милосърдния Бог: “Жизнодавче, отвори ми вратата на покаянието! Господи, Твоята врата винаги е отворена, но моята е заключена и за мене няма изход! Отвори ми вратата на моето окаменено сърце чрез съкрушение, та да изляза към Тебе и да вляза във вратата на Твоето милосърдие!”

Господ обръща внимание на молбата на скърбящия и му дава да разбере как трябва да действа върху себе си, за да се отвори вратата на неговото сърце. Вчера ние пяхме: отвори ми вратата на покаянието, а днес, като отговор, слушаме Притчата за митаря и фарисея. Следващият неделен ден, в отговор на същата песен, ще чуем притчата за Блудния син. По-нататък, със същата цел ще ни бъде припомнена картината на Страшния съд и грехопадението на прародителите. Господ като че ли ни казва: постъпвайте според указанията на истините, които ви се съобщават чрез тези евангелски четива и може би ще стигнете до възможността да се отворят накрая вратите на нашето съкрушено сърце. Той очаква, че както тежкият чук, удряйки върху камъка, го разбива и раздробява, така и тези истини, една от друга по-поразителни, ще съкрушат накрай окаменелостта на нашето сърце, ще изтръгнат от него вопли на разкаяние и ще породят сълзи на умиление.

Братя, нека вникнем в Божиите намерения и да последваме спасителните указания на милосърдния Господ. Той променя сърцето, но и ние трябва да се подбуждаме и принуждаваме поне да не пречим на действието на спасителната Божия благодат в нас.

Днешната притча за митаря и фарисея сочи главното препятствие в нас за съкрушаването на сърцето в чувството на неговата праведност и ни учи, като изгоним това чувство, да се установим в разположението на митаревия дух, та с неговите думи да викаме: “Боже, бъди милостив към нас, грешните!” Господ ни представя двама човека и като че ли ни казва: ето, вижте, при Мене дойдоха тези двама. Единият пристъпи смело, уверен в своята праведност и заслугите си пред Мене и не получи оправдание. А другият не смееше дори да Ме погледне, а само се удряше в гърдите и просеше милост и Аз го оправдах. Постъпвайте и вие така. Хвърлете тая пагубна дреха на самооправданието, облечете дрехата на самоукоряването и ще бъдете помилвани.

Самодоволството и самооправданието - това е най-пагубната измама, в която врагът успява да задържи твърде много, и то не съвсем лоши хора. Тази измама подкосява нозете и спира шествието. Който чувства себе си праведен, каква нужда има да се безпокои и да търси милост? Целта е постигната - човекът е праведен, за какво да се труди? Остава само да се оглежда наоколо, да се гордее, а другите да унижава. Всъщност това значи - чрез самомнението да разруши това, което е постигнал с труд и да погуби себе си. Ето защо в отеческите наставления постоянно се повтарят уроците на смирението и самоунижението и с особена сила се изтъкват укорите срещу самомнението и самопревъзнасянето.

Който иска да разпръсне тази мъгла на измамата, нека да се поучи от фарисея. Вижда се, че последният не е считал за нужно да се крие: той открито изказал това, което е било в душата му и така явил вражеската мрежа, в която сатаната бил омотал неговата бедна душа и я държал в самоизмама.

Не съм като другите. Първата измама! Фарисеят не е имал лошо поведение. Той погледнал към явните грешници и, естествено, намерил себе си по-добър от тях. Но защо е било нужно да гледа към ония, които живеят греховно? Да бе погледнал тези, които живеят добре, би съзрял мнозина, които го превъзхождат по живот и вероятно не би казал пагубните думи: Не съм като другите.

Братя, за нас това е голяма поука. И сега, както и тогава, сатаната си служи с една и съща примка. И сега, както и тогава, той внушава: “Ето виж, този е такъв, онзи е такъв, ти си съвсем друг!” Слуша бедният човек тези измамни думи и наистина започва да мисли, че е добър, замайва се със самомнение и се лишава от Божията милост. Но защо да гледаме ония, които живеят безгрижно? Нека гледаме строгите ревнители на добродетелта и благочестието и ще се просветим с познаване на нашите недостатъци. Или по-добре, не гледай към никого от живите тук: защото, кой е чист? Отминавай всички и запомни само ония образци, на които Словото Божие ни задължава да подражаваме! Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа (I Кор. 11:1; Еф. 5:1), казва свети апостол Павел. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Иоан. 13:15), или: бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), казва Господ. Ето кого трябва да гледаме и с кого да сравняваме нашия живот. С добродетелите на светите Апостоли, с делата на Господа Спасителя, със съвършенствата на Небесния Отец. Поставяйки себе си в тоя ред, кой от нас би се осмелил да помисли: Не съм като другите? Нали, потъвайки в срам и навеждайки очи, по-скоро всеки би извикал от сърце: Боже, бъди милостив? Така, съпоставянето ни с висшите и най-съвършени образци е най-силното и истинско лекарство против самомнението.

По-нататък фарисеят казва: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам (една десета част от своите доходи раздавам на бедните и на Църквата). Ето втората измама - да гледа само делата, скривайки от себе си греховете си, и в делата да гледа само тяхната външна страна, без да обръща внимание на вътрешните чувства и разположения, с които са извършени. Фарисеят постъпвал така и се помрачавал чрез самомнението. Той не разглеждал правилно своите дела и поради това не вървял по правилен път. Аз, казва, направих това и това добро. Но колко случаи е имало, при които не е направил доброто, което е могъл и е бил длъжен да направи и колко случаи е имало, при които е направил зло вместо добро, за това той мълчи, опитвайки се да го скрие и от себе си и от Бога. Бихме казали: “Чакай, фарисеино, припомни си и злото, което си сторил, сложи на едната везна всичкото добро, а на другата - своите лоши дела и виж какво ще стане”. Всеки може да се досети, че ако ти би постъпил така, не би дръзнал да кажеш: “Не съм като другите”. Ако ти добросъвестно би обсъдил, по какви подбуди е извършено това малко добро, за което говориш, т. е. дали не е поради пустославие или поради човекоугодничество ли, не затова ли - да добиеш тежест и да не изгубиш изгодите на своето положение, не затова ли, че такива са били обстоятелствата, и не са ти били по сърце, и изобщо: да угодиш на Бога и неговата слава ли си имал предвид, или себе си и своите интереси? Ако би обсъдил твоето малко добро от тая страна, у тебе не би останало нищо освен боязливият вик: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!” Фарисеят не направил това и попаднал в мрежата на самохвалството и заради самооправданието е получил осъждане от Бога.

И тъй, братя, желаете ли да избегнете опасната самоизмама, поучете се от фарисея, по пътя на противоположностите, избягвайки това, което той е вършил и вършейки това, което той не е направил. Когато врагът пристъпи и започне да тръби в сърцето ви, че вие не сте като другите, че вършите такива добри дела, вземете го със себе си и го поведете при всички ваши лоши дела, запитвайки: “А това кой направи, а това кой, а това кой?” Тогава ще се пробуди изобличителният глас на съвестта и ще заглуши онзи неясен шепот на самохвалството: “Не съм като другите!” Ако ли, въпреки това, сърцето все още се гордее със своето самочувствие, изобличете го с най-строг укор, казвайки: “Макар да е извършено нещо добро, но ти с твоите зли помисли го развали и оскверни ту с пустославие, ту с човекоугодничество, ту с очакване на някакви странични изгоди”. Ако при извършване на някои дела и да не си имал такива чувства, ти сега ги скверниш и отнемаш цялото им достойнство, като се големееш чрез тях. Като изобличим себе си така, ние се лишаваме от всякаква опора за самооправдание и не ще има към кого да се обърнем, освен към застъпничеството на Божията милост, към която нелицемерно ще започнем да викаме: “Боже, бъди милостив към нас грешните!”

О, дано Бог ни помогне да вникнем в тези оправдателни чувства на митаря и да ги усвоим! Струва ми се, че те са така естествени за нас. А в същото време не винаги и не лесно ги срещаме у себе си. И в това трябва да се обучаваме, както и за всяко добро. Да се обучаваме. И ето какъв начин трябва да възприемем за такова обучение: да вникнем у себе си внимателно. У нас има едно истинско огледало на нашите дела - съвестта, но огледало, захвърлено и дори изцапано. Нека го изнесем на открито, да го почистим и проясним чрез словото Божие, като възстановим в него точно текста на всички задължителни за нас думи, дела, чувства и мисли. След това да го поставим пред себе си, т.е. пред нашето съзнание така, че да се оглеждаме право в него, без да се прикриваме с каквото и да е. Понеже без светлина не е възможно да се види нищо, нека осветлим нашата вътрешна постройка със страх Божий, при действието на който всички черти на лицето, т.е. на нашето съзнание, до най-малки подробности, ще се виждат ясно в огледалото на съвестта. Когато се съсредоточим така вътре, несъмнено ще вникнем в чувството на митаря. Не само делата, но и всички лоши мисли, които са излизали и излизат от сърцето, ще се отпечатват на лицето на съзнанието, ще се отразяват в съвестта и ще предизвикват съд чрез действието на Божия страх. И както митарят, застанал далеч, не е смеел да се приближи от страх, не е смеел да погледне към небето от срам, поради изобличение на съвестта се е биел в гърдите, бидейки недоволен от себе си и скърбейки за своето безобразие, така и у нас страхът ще се сменява със срам, срамът с изобличение, изобличението със страдание за нас самите. И понякога ще се роди самомнение и ще се възроди самопревъзнасянето и самооправданието. Защото, поради това че вътрешната деятелност не се прекратява, сърцето ежеминутно кове зло. Но тъкмо затова не ще има минута, когато да не чувстваме подбуда да се бием в гърдите и да викаме: “Боже, бъди милостив!” Блажено състояние, действително привличащо Божията милост и оправдание!

Ние обикновено казваме: “Аз съм грешен, аз съм грешен!” Това е приятно на Бога. Но нека се погрижим, не само езикът да го изговаря, а и сърцето да го чувства. Нека убедим себе си, че чувството на праведност е завой към пътя на погубването, и когато то се появи, да го гоним като най-опасен враг, който дебне, за да открадне от нас най-скъпото ни благо - оправданието пред Бога. За да унищожим подобно изкушение още в началото, нека постъпваме така, че всяко наше дело и намерение да се предшества от чувство за нашата греховност. Милостиня ли даваме, да я даваме с мисълта: аз не съм достоен да получа за нея Божията милост. Постим ли, или упражняваме някоя друга добродетел, трябва да имаме такива мисли: чрез тази добродетел другите увеличават числото на своите достойни за похвала дела, аз пък ще се потрудя за моите грехове. В храма ли ходим, или се молим у дома, нека си казваме: “Ще се потрудя, може би Господ ще се съжали и ще прости греховете ми”. И особено при молитва, обръщайки се към Бога с ум и сърце, трябва да търсим Неговата милост, подобно на свети Пимен, който е казвал: “Аз гледам на себе си като на човек, който е потънал до шия в калта и има само уста да вика: “Боже, помилвай ме!”

Като се устроим така, с Божията благодат ще избегнем измамата на самомнението и ще отстраним главното препятствие за отваряне вратата на сърдечното съкрушение, от която като излезем, несъмнено ще срещнем и вратата на Божието милосърдие. Амин.


От колко блага се лиших, окаяният!
От какво царство отпаднах, страстният,
като разпилях богатството, което получих
и престъпих заповедта.
Уви, страстна душо, осъждаш се на вечен огън.
Затова преди края въззови към Христа Бога:
приеми ме като блудния син, Боже,
и помилуй ме.

Отче благи, отдалечих се от Тебе,
не ме оставяй, нито ме показвай
непотребен за Твоето царство.
Вселукавият враг ме оголи 
и взе моето богатство,
блудно разпилях душевните дарби.
Но като се вдигам, се обръщам към Теб и зова:
направи ме като един от Твоите наемници,
Ти, Който заради мене простря
пречистите Си ръце на кръста,
за да ме изтръгнеш от лютия звяр
и да ме облечеш в първата одежда,
като едничък многомилостив.


В НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН

(Лука 15:11-32)

В миналия неделен ден светата Църква ни научи на смирените чувства на разкаянието, с които се привлича Божията милост. Сега тя иска да ни възведе до въодушевената решимост, напускайки греха, да тръгнем по верния път към Небесния Отец. Поради това, в притчата за Блудния син, от една страна се изобразява жалкото състояние на грешника, отпаднал от Бога, и, от друга - радостта и мира, в които покаялите се са приети от Небесния Отец. Нека тръгнем след падението и издигането на този грешник. Мнозина от нас ще видят тук своята история, било в светли или мрачни черти.

Нека се върнем мислено в ония дни, когато миналата година ние постихме, изповядахме се и се причастихме със светите Христови Тайни. В какво блажено състояние бе тогава нашата душа! Всичко ѝ изглеждаше светло: и вътре в нея, и около нея, и над нея, и в далечното минало и в неизвестното бъдеще. Каква тишина царуваше в сърцето. Какъв ред имахме в живота, каква сериозност в мислите и сила в изпълнение на добрите намерения. Каква готовност да търсим Бога и да изпълняваме неговите заповеди! Струваше ни се, че никой не е по-блажен от нас и си казвахме: никога не ще променим тоя правилен живот, за да не се лишим от радостта, и винаги да принадлежим на Небесния Отец, докосването на чиято грижлива десница така силно чувстваше тогава нашето сърце.

Наистина, блажени са ония, които действително са устояли, макар и не напълно, в тия свои благи разположения и съвестни обещания! Но всички ли са такива? Дали по-голямата част от нас не са повторили историята на Блудния син? Нека си припомним... Ето, измина поучителният и спасителен пост и настъпиха светли празници. След тях дойде и прекрасно време. Ние си позволихме малка отстъпка, като някакво право на отдих, след издържания подвиг на строгия живот, който водехме дотогава. Не сме и помисляли да се предаваме изцяло на временни утешения. Първото развлечение бе невинно, но то остави забележима следа в душата. Ревността към строгия живот отслабна и мисълта често се връщаше на вкусеното невинно удоволствие. Ето, представя се случай за ново развлечение и утеха. Сега ние се утешаваме по-смело. И ако добрите мисли за опомняне ни спохождаха, ние ги отхвърляхме дръзко като ненужни. Плодът на това бе мрак и смущение. Ние чувствахме колко тежки и стесняващи са приетите от нас правила на благочестивия живот. И често сме мислили дали да не ги изоставим. Ще настъпи благоприятно време, пак ще започнем да работим за Бога, а сега нека се поотпуснем. И се заредиха немара след немара! Междувременно привичната страст надигна глава и започна своите разговори със сърцето. Като стари познати, те скоро се спогодиха. Нямаше вече кой да противоречи на страстните помисли. Позволявахме си услаждания и чрез предмети и чрез дела на страстта. Насладите разколебаваха волята. Честите повторения родиха склонност към старото, произлезе свързване с греха и вътрешното падение бе вече факт. При сгоден случай падението е извършено и чрез дело. По-нататък идва падение след падение и ние изпаднахме напълно в предишното греховно настроение. Нравственото разстройство е пълно и ние заприличахме на Блудния син, когато той, пропилявайки всичко далеч от баща си, пасъл свине и се хранел с рожкови.

Ония, които са се подхвърлили на такова нещастие, нека сравнят това, което сега е у тях, с онова, което е било. Нека поскърбят и да поплачат! Как всичко бе светло, а сега наоколо е мрак: всички чисти понятия и спасителни Божии истини като че ли са окрадени и не си ги спомняме, или, ако си ги спомняме, ни изглеждат непонятни. Колко драго ни беше да отидем на църква, а сега? Тогава не ни се излизаше от храма във време на какво да е свещенодействие, а сега? Може би нашето външно състояние не се е изменило, но вътре копнеж и мъка терзаят сърцето. И вече никакви утехи и наслади не могат да облекчат тая безутешна вътрешна мъка. Падналият знае всичко това и го изпитва на дело, а може би знае и изпитва повече от това, което може да каже словото на страничния наблюдател. Но, бедна душо! Нима ще се предадеш безвъзвратно в ръцете на своето падение? И ако си пожелала падението на блудния, не ще ли поревнуваш да му подражаваш и в издигането?

Дойди в себе си! Виж каква пустота е в греха, каква беднотия във всичко и какво разстройство. Това ли е красотата, с която си украсена при създаването и с която те украсяваше Господ - твоят Изкупител? Ти ли, която носиш Божия образ, трябва да пълзиш долу и да се валяш в нечистотии? Възкреси мислено твоето достойнство и поревнувай да го възстановиш!

Не гледай на това, че твоите външни отношения са изправни. Не това е ценно, а ценни са твоите вечни отношения към Бога. А какви са те?! Мисълта за Бога поразява със страх, но не със страха на сина, а със страха на престъпника. Така ли трябва да бъде с Божиите чеда, каквато си ти? Постави се в списъка на ангелите и светиите. Ще устоиш ли сред тях? Разбира се, че не. Но така ли трябва да бъде с нас, които сме призвани да бъдем съжители на светиите и вечно Божии? Нима така ще останем и не ще поревнуваме да поправим тези разстроени отношения? Нека побързаме, или ще погинем духовно.

Днес-утре идва смъртта. Със затварянето на очите за нас ще се затвори и вратата на Божието милосърдие, ако не се погрижим да влезем в нея по-рано. А тогава? Словото е слабо да изрази оная беда. Нека не отлагаме. Ето, идва благоприятното време на светия пост. Нека пожелаем още отсега да се възползваме от него за спасение и да се готвим за това. Нека възбуждаме нашата заспала ревност към спасение с всички средства, каквито са предоставени на нашата свобода от всеустройващата Божия благодат.

А Господ е близо, Той чака само да кажем: ще отида. И преди ние да се приближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Вижте колко много наемници има Той, които Му служат. И между тях има мнозина, които са изпитали падение като нашето. Вижте: ето Мария Магдалина, ето Закхей, ето Мария Египетска, Пелагия и др., чието число е безбройно. Ние не бива да се отчайваме, но не бива и да се бавим. Господ няма и да спомене нашите беззакония и от радост за нашето връщане, което ще възрадва цялото небе, ще ни възвърне всичко изгубено от нас.

Вие сами знаете всичко това. Ние сме изпитали вече сладостта на духовното пробуждане, неговите удобства и утешителни плодове. Който е имал нещастие отново да падне, нека побърза да се ощастливи с ново ставане. Колкото и да е падал някой, Господ ще го приеме с обич, когато стане. Но ако той се изостави и с удоволствие се обрече да се валя в греховната кал, ще го изостави и Господ. Ако ние напомняме на Бога за себе си чрез нашата грижа за собственото ни издигане, Господ ще дойде и Сам ще ни вдигне, ще ни подаде Своята всесилна ръка и ще ни извлече из дълбочината, в която сме затънали. Нека се възползваме от неизчерпаемото Божие дълготърпение и да предприемем всичко, което би ни въодушевило към труд за нашето ставане. Нека съберем около своето сърце всички подбуждащи истини - и от небето и от земята, от настоящето и от бъдещето - за да дойдем накрай до решимостта да кажем: ще стана и ще отида! Нека наистина да станем и да отидем! Да отидем при Небесния Отец, Който ни чака, и не само чака, но ни и търси и с всички сили се грижи за нашето обръщане, винаги готов да ни помогне в това трудно и решително за нас действие.

Нека си пожелаем това взаимно един на друг, независимо дали някой се намира в по-малко или в по-голямо падение. Да си пожелаем, а и да се принуждаваме взаимно да станем и да отидем не поотделно, а всички при Отца, за да бъдем заедно с Него, с целия Му дом, с цялото царство на спасените, които ще бъдат облажавани во веки. Амин.


Разпилял богатството на бащиния дар,
пасох, окаяният, с безсловесните скотове
и като желаех тяхната храна,
се измъчвах от глад, и не се насищах.
Но върнал се към благоутробния Отец, 
зова със сълзи; приеми ме като наемник,
по Твоето човеколюбие,
и ме спаси.

Отдалечих се безумно от Отеческата слава
и в зло разпилях богатството, което ми даде.
Затова, като блудния, зова към Теб;
съгреших пред Тебе, щедри Отче,
приеми ме, каещия се, и ме направи 
като един от Твоите наемници.

  

В същата неделя

Притчата за Блудния син, която чухме от светото Евангелие, е може би жива история на мнозина от нас, присъстващи тук. Припомнете си миналия пост. Колко духовно зрели се показахме, как започнахме да говеем, как се покаяхме, получихме разрешение и се приобщихме със светите Христови тайни. Заради нашето покаяние и обещание да живеем правилно, Небесният Отец ни даде частта от нашето благодатно наследство, присъдена ни от Неговата Отеческа благост. Добре ни беше в тихото и светло жилище на Отца. Но ето, дойде пролет и започнаха развлечения и увеселения. Вниманието се разсея и ревността на духа все повече и повече гаснеше. После дойде падението, отначало може би внезапно. След него второ, трето и т. н. Душата стана безчувствена, понятията се омрачиха, чувствата и желанията загрубяха. И сега има мнозина, които приличат на Блудния син, обеднял и загиващ от глад.

Но ако подражаваме на Блудния син в падението, нека възревнуваме да му подражаваме и в издигането. И ние като него разпръснахме нашето благодатно наследство. Нека също като побързаме да се върнем в обятията на Небесния Отец, които винаги са отворени за нас. За това е установен подходящ пост. Притчата за блудния син се чете днес, за да ни напомни навреме за подвига на поста и да ни предразположи да проправим в нашия ум целия път на издигането ни към Господа, от Когото сме се отдалечили.

В това отношение нека се поучим от Блудния син. Как започна обратният път на блудния към Отца? - С това, че той дойде в себе си. И за всички това е първата стъпка от греха към Бога. Би могло да се каже, че това още не е стъпка, а само начало на пътя, отправна точка. Грехът потопява душата в съня на самозабравата, безчувствието и безгрижието. И грешникът дълбоко спи! Но както е необходимо да събудим заспалия, за да стане и да тръгне, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види своето опасно положение и да реши да стане и да отиде при Господа. За тази именно цел ние чуваме подбуждащи гласове отвсякъде около нас. И съвестта, и Словото Божие, и словото на Отците, и богослужебният чин на светата Църква, и цялото творение, и щастливи и нещастни обстоятелства ва живота - всичко буди, всичко говори на заспалия грешник: стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос (Еф. 5:14). Какво ще ни говори постът, какво великопостното четене и пеене, какво самото тогавашно благовестие, ако не същите думи: “Стани ти, който спиш и възкръсни от мъртвите”.

Всъщност подбужда ни Божият дух, който прониква в човешкия дух. Но нужно е и ние сами да се грижим и принуждаваме: защото без нас и Божият дух нищо не ще стори в нас. Нека се молим и да просим от Господа вътрешна подбуда, но и сами не бива да стоим с наведена глава и скръстени ръце. Ние сами трябва да разпалваме в себе си грижовния дух за нашето спасение и за славата Божия. Трябва да действаме противоположно на действията на греха в нас. Както гъстата мъгла скрива от нашия поглед всички предмети, така и грехът слага покривало след покривало върху очите на нашия ум и скрива от него всички предмети, които той е длъжен винаги да вижда, за да знае къде и как да се движи.

Нашият дух е създаден за Бога и за божествения ред на нещата, в съзерцание на който той трябва да пребивава и да се движи и да действа в него като в някаква атмосфера.

“Бог, Комуто се покланяме в Троица, Който е създал света и промишлява за него, спасява ни в Господа Иисуса Христа, с благодатта на Дух Свети, в Своята света Църква, заради вярата и живота ни съобразно с вярата, очиствайки ни в тоя живот, та за малкия тукашен труд, в другия живот да ни даде вечен мир”.

Ето божественият ред. В този именно божествен ред нашият дух трябва да пребивава с внимание, за да живее и да постъпва съобразно него. Но грехът изтръгва всичко от нашето внимание и го увлича в друг ред на нещата, съвършено противоположен, в който Бог е забравен, забравено е благодатното домостроителство, забравена е смъртта, бъдещият живот и справедливото възмездие. Виждат се само земните блага и чувственият живот, който не чака своя край. Но в тази именно мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да отстрани заслеплението от очите му и хващайки го като че ли за ръка, да го извлече в светлината на съзнаване на Божия ред. А ние, които знаем този ред, нека се заемем и сами да действаме. Нека съсредоточим нашето внимание и да проследим целия този ред от началото до края. Да си спомним как Бог всичко е създал чрез Словото, отличил човека от всички твари и го удостоил със Своя образ, как човекът паднал и прогневил бога и как бил наказан с изгонване от рая. Как Бог, от любов към него, обещал да изпрати Спасител, как дошъл Господ Иисус и ни спасил със Своята кръстна смърт, как ни дарил благодатта на Светия дух и как ние сме изгубили всичко това със своя безгрижен и порочен живот, как всеки ден нас ни чака смъртта и след нея съд и възмездие за нашите лоши дела. Нека мислено преминем целия този ред за нашето спасение. И не само мислено, но нужно е и да действаме, докато имаме време и сили. Когато извършим това с усърдие, може би ще покълне у нас семето на страха за самите нас, а заедно с него и грижата за нашето спасение. Родило се, това чувство ще приведе в напрежение отслабналите от безгрижие наши духовни сили и ще роди не само мисъл, но и желание да престанем най-после да се валяме в греха и да се обърнем към Господа.

Това значи да дойдем в себе си и да се пробудим от греховния сън: да вникнем с внимание, със съзнание и чувство в Божия ред и чрез това да почувстваме опасност за своето оставане в греха и да се погрижим да излезем от него.

Когато Блудният син дойде в себе си, какво каза? - колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Това е същото, като: “Колко е хубаво в дома на баща ми и колко зле съм аз, след като го напуснах. Колко светъл, утешителен и блажен е божественият ред и животът в него, отреден за мене. И колко зле съм аз, напуснал самоволно тоя ред, отчуждил се от него и останал в греха. Каква нужда има сам на себе си да увреждам и сам да се погубвам? Ще стана и ще отида! Ще захвърля греха и ще започна да живея по Бога!

Ще стана и ще отида - ето втората стъпка от греха към Бога. При първата стъпка у грешника се ражда само мисъл и желание да остави греха, а тук вече той решава да го остави на дело. Там той само се е събудил от греховния сън, а тук той става и иска да върви. Когато събудят някого, той може пак да заспи, без да е станал. Другиго събуждат, а той веднага пак заспива. Пак го събуждат и пак заспива. Друг се събужда и знае, че трябва да става, но си лежи - не спи и не става. Всичко това в различните видове се повтаря и в духовния живот. Събужда се грешният човек и отново се предава на съня на безгрижието, пак се събужда и пак заспива. Някой чувства и нужда да напусне греха, но все си остава в него, като че ли от липса на смелост да се откъсне от него. Ето защо, дори и след като е осъзната и почувствана нуждата да се поправим и да променим нашия живот, не бива да мислим, че всичко е сторено. Не. Трябва да създадем у себе си напрегната решимост веднага да се разделим с греха и с всички начини на греховния живот и да започнем да живеем по всички осъзнати изисквания на духовния живот. И това е главното нещо в обръщането към Бога, или това е самото то - обръщането. Тук се извършва прелом на волята, след който тя вече не желае греха, гнуси се и се отвращава от него, и обратно, стреми се да обича и да върши само доброто, угодно на Бога.

Трудно е да определим как става този прелом. Той се извършва в светилището на нашия дух, скрито и тайно, както са скрити всички зародиши на живота. И тук, както и първата стъпка, всичко извършва благодатта, но пак не без нас. Как и какво върши благодатта? Кой ще изследва нейните премъдри нареждания? А какво трябва да вършим ние, ще кажа на-кратко.

Дошла ни е мисълта за спасение. Ние сме почувствали опасност от пребиваването ни в греха и имаме намерение да се поправим. Виждате ли, не бива да пропускаме без внимание именно тези движения на нашата душа. Това е дарът на благодатта: не бива да го пренебрегваме и отхвърляме! Каквото ни се внушава да направим, не бива да го отлагаме за утре. Нека преценим веднага състоянието си и да започнем грижливо да пресмятаме и съобразяваме всичко, което трябва да сторим със себе си и за себе си. След това трябва да започнем живот по начина, в който се внедрява и възгрява побеждаващата благодат: да пазим поста, да посещаваме светия храм, да вършим милостиня, да не се пристрастяваме към житейските работи и грижи, да четем, да размишляваме и, главно, да се молим, да се молим с ум и сърце и да искаме от Господа да ни помогне да победим себе си. Ако вършим това с цялата си искреност, добросъвестност и търпение, Господ ще погледне на нашия стремеж, ще ни осени със Своята благодат, ще смекчи сърцето ни и ще ни даде сили да сломим упорството на нашата воля. Има много вериги, които не дават на душата да стане и да отиде при Господа. Освен порочните страсти и склонности, усвоените под влияние на греха жизнени привички, взаимните отношения, облагите от земния живот и благосъстоянието ни образуват здравата тъмница, в която се мъчи грешната душа. Но всичко това се стопява от огъня на Божията благодат. В такава минута човек всичко принася в жертва на Бога и на всичко е готов само за да получи опрощение и да бъде приет от Бога, макар като последен от всички, които работят в Неговия дом. Каквото е казал блудният, това казва всеки, който с решимост се обръща към Бога: ще стана и ще отида - и ще кажа на баща си: “Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си!”

Моментът на решимостта е главният момент на обръщането. Това, което следва, вече е изпълнение на онова, което човек в момента на обръщането решава да извърши. Ако блудният не бе дошъл до тая решимост, не би отишъл при баща си, а би страдал в своята беднотия и глад и може би, примирявайки се със своето злощастно положение, би останал завинаги в него. Но ето, Господ му помогна: той стана и отиде при баща си, каза му каквото бе намислил и бе милостиво посрещнат, опростен, облечен, обут, нахранен, приет пак като син. Голяма е била радостта в целия дом!

Такъв е краят на решимостта на Блудния да се върне при баща си. В обръщането на грешния човек всичко, за което говорихме, се изпълнява тогава, когато той, решил да се поправи, изповяда своите грехове, и като получи разрешение от духовния ръководител и прощение от Господа, се причастява със светите пречисти и животворящи Христови Тайни за очистване на греховете и за вечен живот. И това е следствие на решимостта на грешника да отиде при Господа, необходим завършек на делото на обръщането, запечатване на това, което се е оформило в сърцето в минутата на решимостта. Напомням за това, за да не помисли някой да се ограничи само с едно вътрешно обръщане към Бога, пренебрегвайки светите божествени Тайни. Такова обръщане би било несигурно и не ще доведе до никакво добро. Ако ковачът изработи един нож както трябва, а не го закали, ножът ще остане мек и за нищо негоден. Точно така и човекът, който е решил да остави греха и да започне нов живот, ако се изповяда и не приеме светото Причастие, не би имал сила и мъжество за никакво добро: той е унил, пропуска случаи да върши добро и винаги отстъпва пред пречките. А това означава почти същото - да остане в същото положение, като по-рано, или да се спре насред път. - Който се е решил, той е станал. Но както станалите се обличат и се приготовляват за работа, така и решилият се трябва да се облече и да се въоръжи с благодатта на изповедта и светото Причастие, та с духовна сила, в необходимото духовно въоръжение, да започне делата на богоугаждането и спасението. Когато нощта премине и настане ден, човек отива по делата си и по своя работа до вечерта (Пс. 103). Също така, когато премине нощта на греха и в душата просияе денят на благодатта в Христа Иисуса, облагодатеният започва работа и работи до вечерта на своя живот, Господ му помага и утвърждава неговите благи начинания със Своето благоволение и благословение.

Такъв е, братя, пътят на обръщането от греха към Бога. Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14). Ако сега се затруднявате, подгответе се поне за поста, когато светият Апостол ще се обърне към всички ни с думите: Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2 Кор. 6:2)! Амин.


Когато поставят престолите и разтворят книгите
и Бог седне на съда, о, какъв страх тогава.
Ангелите предстоят в страх и огнената река влече.
Какво ще правим тогава
ние, провинените в много грехове човеци?
Когато Го чуем да призовава 
благословените на Отца в Царството
и да изпраща грешните в мъките,
кой ще изтърпи тези страшни думи.
Но еднички Човеколюбче, Спасителю,
Царю на вековете, преди да дойде краят,
обърни ме към покаяние и ме помилвай.

Горко ми, мрачна душо,
докога няма да се отказваш от злините си,
докога ще плачеш в униние.
Защо не се замисляш за страшния час на смъртта,
защо не трепериш цяла 
от страшния съд на Спасителя?
Какво ще отговаряш или какво ще отречеш,
делата ти предстоят за твое изобличение,
постъпките ти те клеветят и изобличават.
Впрочем, душо, време е:
тичай, избързай, извикай с вяра:
Съгреших, Господи, съгреших Ти,
но зная Твоето благоутробие, Човеколюбче,
добри Пастирю, не ме отделяй от дясната Си страна,
заради великата Твоя милост.


В НЕДЕЛЯ МЕСОПУСТНА

Днес светата Църква ни напомня за Страшния съд. Тя вече ни припомни смирената молитва на митаря: Боже, бъди милостив към мене грешника. Внуши ни да не се предаваме на падение, а като станем, подобно на Блудния син, да отидем при милосърдния Отец и да го молим да ни приеме като Свои наемници, понеже сме недостойни да се наречем Негови синове. Но тя още се страхува да не би някой по невнимание да е пропуснал тези уроци и поради ожесточение на сърцето да остане в своите грехове. Ето защо днес, като ни рисува картината на Страшния съд, тя още по-високо зове: “Покайте се”. Ето, Бог е определил един ден, който ще дойде и ще изнесе наяве тайните на тъмнината, ще разкрие сърдечните помисли и ще въздаде всекиму според делата. Тогава за грешниците не ще има пощада. Ще влязат в радостта на Господа само праведните и ония, които след падението са принесли искрено покаяние и са поправили своя живот. И тъй, спомняйки си за тоя страшен ден, нека престанем да грешим, нека се покаем и да вземем твърдо решение да живеем според заповедите на Господа.

И действително, никоя друга истина не е способна да смекчи неразкаяното сърце, както истината за Страшния Божи съд. Сатаната знае това и с много хитрости се старае да ни доведе до такова състояние, че ние или съвсем не мислим за този съд, или, ако помисляме понякога, мислим повърхностно, не допускайки тая мисъл до сърцето си и не позволявайки ѝ да произведе там своето пълно действие. Ако ние си спомняхме винаги за този съд и силата на този спомен стигаше до сърцата ни, не бихме вършили толкова много и тежки грехове. Но ето, ние не вникваме в Божиите намерения и затова грешим и си оставаме в греховете чрез нашата неразкаяност.

Братя, елате да изхитрим нашия духовен враг и да решим веднага: да си спомняме непрестанно за съда и със сърцето си да възприемаме цялата му сила и страх.

Нека си нарисуваме в съзнанието картината на Страшния съд и да я помним винаги. Както в обикновения ни живот ние виждаме над нас небе със слънце и други небесни светила, както и различни създания наоколо, същото нещо можем да си представим и в духовното царство. На небето ние ще съзерцаваме Съдията - Господ с ангелското войнство, а около себе си всички човешки синове, от началото на живота до края, които предстоят около Господа със страх и трепет. Тази мисъл трябва да владее в съзнанието ни винаги. Сутрин, когато започва новият ден, вечер, когато се готвим за сън, нека си спомняме, че ни очаква смърт и след смъртта - съд. Дали ние ще си спомняме за съда, или не, той не ще ни отмине. Но ако го помним, ще се предпазим от много грехове. Мисълта за съда ще ни научи да отбягваме всичко, което именно го прави страшен, и страхът от съда ще ни избави от страшно осъждане.

Само че това да не бъде в нас празна мисъл. Да съсредоточим върху нея нашето внимание, да възприемем със сърце и съда, и осъждането, и решението на съда.

Има ли сега някой между нас, който вярно би съдил за себе си, или вярно би бил осъден от другите? Нашето самолюбие ни скрива от нас самите и от собствения съд на съвестта. Тялото и нашата външност ни прикриват от проницателността на хората около нас. Поради забравяне на Бога, мнозина като че ли си казват: “Бог не вижда!” Там не ще бъде така: всички ще бъдем открити и за себе си и другите ще ни виждат какви сме в думите, делата и мислите. Всеки, виждайки себе си, ще съзнава, че е виждан от всички и пронизван от Божиите очи, по-светли от самото слънце. Това съзнание, че греховете са явни за всички, с тежестта си ще притисне грешника така, че нему би било по-леко да паднат планините върху него, отколкото да стои така, като открита цел за погледите на всичко небесно и земно.

Сега ние сме изобретателни в снизхожденията и по различни начини се извиняваме и пред себе си, и пред другите, и пред Бога. Тогава ще бъде късно за каквото и да е оправдание. И нашата съвест ще ни казва: защо направи така? И в очите на другите ще четем: какво си направил? Сърцето ни ще чувства укор и от Господа: така ли трябваше да постъпваш? Тези осъждания и укори от всички страни ще се трупат в душата, ще я пронизват и поразяват, а тя няма с какво да се оправдае, нито къде да се скрие. Тази нова тежест - тежестта на всеобщото безапелационно осъждане - още по-непоносимо ще измъчва безутешния грешник.

Сега нерядко протакането на следствените дела облекчава участта на престъпника и мами с надеждата за оправдание. Там не ще бъде така. Всичко ще се извърши за един миг: и съдът без следствие, и осъждането без справки със законите, не ще има и възражения. По даден знак от Бога праведниците ще се отделят от грешниците, както овците от козите. Тогава Господ ще каже на едните: дойдете вие, благословените... а на другите: идете от м ене...

Ето, това ще стане в последния ден! Ето, това сега светата Църква иска да запечати в сърцата ни! Нека вземем присърце тази безутешност на грешника в оня ден - безутешност, в която ще го поставят съдът, осъждането и решението, да се замислим и да се погрижим да я избегнем. Съдът никого не ще отмине. Всичко ще стане така, както е писано. Небе и земя ще преминат, но Словото Божие не ще премине. Нима ние сме врагове на себе си? Не. Тогава, нека побързаме да избегнем бедите, скръбта и отчаянието, с каквито ни застрашава последният ден. Как да ги избегнем? Или с праведност, или с милостиво оправдание. Ако нямаме праведност, заради която бихме могли да застанем с онези, които са отдясно на Съдията, то нека навреме да пожелаем да се оправдаем пред Бога, като се умием със сълзите на покаянието и като се очистим с подвизи на самоотверженост, и ще бъдем приети в тяхното число по оправдаващата милост, ако не по правда.

Ето, започва благоприятно време за това! Светият пост вече се приближи. Светата Църква е наредила да намалим удовлетворяването на потребностите на плътта, за да дадем по-голям простор на действията на духа. Нека се подготвяме да влезем достойно в попрището на поста и говеенето, да се очистим телесно, да се утвърдим в духовната чистота и да си осигурим възможността очистени да застанем и пред престола на Съдията на всичко - Бога. Амин.

В същата неделя

И тъй, Съдията ще дойде! Всички ще се явим пред Неговия съд, за да получи всеки своята награда според делата си. Какво ще стане тогава с нас, братя? Нека се пренесем мислено там и да предложим на нашата съвест отрано да определи това.

Вижте, пред нас е праведният и безпристрастен Съдия. Наоколо е цялата разумна твар - и небесна, и земна. В самите нас се виждат всичките ни дела: на челото ни, в очите и устата, на всички членове, с които са извършвани. Ние сами ще виждаме всичко в себе си, а и другите ще виждат всичко в нас. И Божието око ще прониква в нас. Общият за всички съд или ще ни оправдае, или ще ни осъди. При това ще отекне и нашият собствен съд. А и единият, и другият ще бъдат запечатани от Божия съд, който и ще остане вечно неизменен и ще реши нашата участ завинаги.

И тъй, как мислите? Какво ще чуем в оня час - дали утешителното дойдете вие благословените или безутешното идете от мене?

Ах, братя, нека вземем присърце оная минута и отрано да помислим върху това, какво ще стане с нас? Оная минута не ще ни отмине и не ще отменим решението. Да запитаме нашата съвест какво именно очаква тя да чуе: иди или дойди? Съвестта не ще излъже, ако поискаме искрено да чуем нейния глас и не я объркваме с празни самооправдания. Ето и Божието око вижда определено какво представляваме в оня час и какво заслужаваме - осъждане или оправдание, и влага Своето свидетелство в ухото на вътрешния свидетел на нашите дела, за тяхното отношение към Бога и Неговия вечен закон. А какво предрешение ще ни даде за нас този вътрешен свидетел на нашите дела?

Навярно ще кажете: кой е чист? Но нали в това е и работата, да признаем себе си за нечисти и да пожелаем да се очистим. Защото, ако в тая минута, когато съвестта ни признае за нечисти, ние се намираме пред съда и чуем и от себе си, и от другите, и от Господа такава присъда за себе си, какво би било с нас? Ето защо, още отсега трябва да се погрижим да променим присъдата, която ни се готви, от осъдителна на оправдателна.

Не питайте как ще постигнем това. Защото кой от нас не го знае? - Покайте се и вече не грешете - ето цялата тайна на подготовката за получаване на оправдателна присъда на Страшния съд.

Покайте се! - Много ли е това и трудно ли е то? Цялото дело на покаянието се съдържа в няколко думи: “Съгреших, няма вече да греша”. Трудно ли е да кажем това? А между това, каква голяма сила се крие в тези няколко думи. Макар някой и да мълчи и само в сърцето си, със своето вътрешно чувство да каже: “съгреших, няма вече да греша”, това вътрешно слово ще се разнесе по цялото небе и ще предизвика там всеобща радост. Всички ангели се радват за един разкаял се грешник, казва Господ. Радват се, но заради какво? Те се радват за оная неизказана радост, с която ще бъде обрадван покаялият се грешник в съдния ден. Притеснението, скръбта и бедата, които очакват грешника на съда, се премахват съвършено от тия кратки покайни думи: “Съгреших, няма вече да греша”.

Грехът се отпечатва в нашето естество, отпечатва се и във всичко около нас и се записва в книгата на живота. В съдния ден той ще бъде видим във всички тия места и отразявайки се в нас, ще привлича нашето осъждане. Но покаянната и съкрушена въздишка: “Съгреших, няма вече да греша”, така го заличава навсякъде, че от него не остава никаква следа за наше изобличение. Както изпраното платно се избелва на слънцето така, че никаква нечиста точка не се забелязва върху него, така и сълзите на покайното съкрушение и изповед избелват нашето естество, свличат от него следите на греха, заличават го от самата книга на съда, така че в съдния ден най-големият грешник, заради покаянието, ще се яви безгрешен и не ще има никакви основания за неговото осъждане, защото покаянието ги е премахнало.

Когато греховете остават в нас неочистени чрез покаянието, те още оттук ни подготвят наказателно определение на съда. А покаянието, заличавайки ги, още оттук отменя това определение. Такава е силата на покаянието. Бог изпращал пророк Иона при ниневитяните със заплаха, че още три дни и Ниневия ще бъде разрушена, но ниневитяните се покаяли и Божието определение било отменено. Друг пророк съобщил на цар Изекия за неговия смъртен час, но царят се помолил със сълзи и му било дадено време за покаяние. Виждате как покаянието и сърдечното обръщане към Бога са променили Божието определение. Така и онова определение, което ни готвят на Страшния съд нашите грехове и което вече е предрешено според състоянието, в което се намираме сега, може да бъде отменено напълно от покайните сълзи и изповедта на нашите грехове. Точно така - да бъде отменено. Но нали ако ние не се променим и то ще остане непроменено. Нашето оставане в греховете утвърждава Божието определение, а покаянието го вдига и отменя. Нека побързаме към спасителното покаяние, докато още имаме време.

Докато е време. Времето ще се свърши с края на нашия живот. А кой ще каже кога ще е този край? Ето защо, нужно е сега да пристъпим към покаяние. Затова именно Господ ни е открил тайната на съда, та като слушаме за осъдените там, всеки да види себе си, да се съжали над себе си и чрез покаяние да побърза да се спаси от вечната гибел. Нима Господ желае да ни осъди? Ако Той искаше това, не би дошъл на земята и не би претърпял страдания и смърт заради нашето спасение. Но понеже не може да няма съд, Той ни е съобщил за него отнапред, като че ли казвайки ни: “Вижте, ето какво ще бъде! И ето какво трябва да направите, за да избегнете предстоящите там беди”. Господ говори за съда, за да не попадне никой под неговото осъждане. Както съдията някога е съобщавал на населението, че ще дойде при тях да разглежда дела, та да се приготвят да отговарят и да не се забъркват, така и на нас Господ е известил за съда, за да знаем отнапред какво ще бъде там и така да се приготвим, та да дадем добри отговори. А как ще ги дадем? - Тогава не ще има никакви въпроси, ако сега, при изповедта, на всички въпроси, които се отнасят до действителни наши грехове, ние изявим чистосърдечно признание и разкаяние, казвайки от душа: “Съгреших, няма вече да греша!”

Братя, нека вникнем в тези благи Божии намерения за нас. Нека нарисуваме картината на съда в паметта си и да ходим под нея като под някаква защита. Тя ще ни научи как да избегнем осъждането на този съд. Светите отци, които са ревнували за християнско съвършенство, така дълбоко са внедрявали в паметта си спомена за съда, че били неотлъчно с него, каквото и да са вършили. И когато заставали на молитва, те мислено представяли себе си на Страшния съд, пред лицето на съдията Господ, готов да произнесе окончателната присъда за тях. И съзнавайки себе си в това положение, винаги се молили: “Господи, помилвай ни!” Пробуждайки се от сън, те пеели: “Ето, Женихът иде!” Отивайки да спят, молили се: “Господи, страхувам се от Твоя съд и вечните страдания”. Във всеки час на деня, при всяка работа, виждайки ежеминутно картината на съда, която носили в ума си, те удвоявали своята молитва към Господа: “Господи, помилвай ни!” Така те си придобили сърце съкрушено и смирено, което Бог не ще презре (Пс. 50). Непрестанните сълзи на умилението измили душата им от всяка нечистота и ги представили чисти и съвършени пред милосърдния Господ, Който желае тяхното спасение.

Нека и ние да тръгнем по същия път на помнене на Страшия съд. То ще роди в нас съкрушение, умиление и сълзи, които ще загасят огъня, приготвен ни от нашите грехове, ако останат неоплакани. Амин.


Съблякох боготъканата си дреха,
като престъпих Твоето повеление
по съвета на врага.
Облякох се в смокинови листа и кожа,
осъден бях да ям хляба си със пот.
Земята бе проклета да ми ражда
тръни и бодили.
Но Въплътили се от Дева,
призови ме и ме въведи отново в Рая.

Раю всечестни,
красива, прекрасна доброта,
богосъздаден град,
несвършващо веселие и радост,
жилище на светиите
и слава на праведните.
С шума на твоите листа
умоли Създателя на всичко
да ми отвори вратите,
които с непокорство затворих,
и да приема дървото на живота
и радостта, която преживях
някога във тебе.


В НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА

Помни, прочее, откъде си паднал... Така говори Господ на Ангела на Ефеската църква в откровението на Иоана Богослова. Но помни нелекомислено и равнодушно, а така, че да намериш в това подбуда към покаяние и възвръщане към предишните добри дела. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела (Откр. 2:5). Ето, тази заповед би трябвало да се внушава непрестанно на всеки човек и на цялото паднало човечество. Спомняй си първоначалното блаженство на прародителите, велико и неописуемо, изгубено чрез грехопадението, и с това разпалвай у себе си ревността и грижата към издигане и възвръщане на изгубеното. Така болният, спомняйки си приятното състояние при здраве, по-усърдно желае оздравяване. Пленникът, спомняйки си радостта на свободата, търси освобождение. Обеднелият, спомняйки си покоя на доволството, полага всички усилия отново да забогатее. Мисля, че никой не би бил безгрижен и нехаен за своето спасение, ако човешката памет не отслабваше, а помнеше: колко хубаво е било до падението и колко лошо е станало след него.

Разбира се, тая памет би могла да хвърли в отчаяние, ако ние нямахме под ръка средство да поправим своето състояние. Но ето, грижливата Божия благост е установила на земята начин за издигане и го приближила до нас - благонадежден начин на издигане, изпитан вече от мнозина, и показал своята дивна сила над тях. В това отношение помненето откъде сме паднали е същото, както възбуждането на жаждата, когато пред очите ни има бистър воден извор, или възбуждането на глада, когато пред нас е сложена богата трапеза. И ето намерението, с което всяка година ни се предлага историята на грехопадението пред началото на великия пост. Чрез тази история светата Църква ни казва: “Спомнете си, какви сте били по-рано, какви сте сега и поревнувайте да се издигнете”. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Но ето, въпреки Божиите грижи за нас, от всички спасителни истини, малко спомняни, най-малко се помни нашето падение в лицето на прародителите. Като че ли всичко трябва да бъде така, както е. Забрава, достойна за съжаление! Наистина, в жалко положение е изпаднала нашата душа, създадена по образ и подобие Божие, щом тя не помни каква е била първоначално и каква е сега и не желае да се възползва от дадените ѝ средства, за да се върне в първото си достойнство. Тя е била поставена в светлината на знанието, а сега е заобиколена с тъмнината на незнанието, съмнението и заблужденията. Тя е била изпълнена с мира на мислите, желанията и съвестта, а сега в нея бушува борба на мислите с желанията, на мислите и желанията със съвестта, борба, от която тя получава рана след рана. Тя се е радвала на сладък покой и пълно доволство, а сега страстите една след друга поразяват сърцето. Същевременно, чрез удовлетворяване на страстта, тя очаква да получи за себе си наслада. От това вътрешно несъгласие идват и външните скърби, нужди, болести, неуспехи, несъгласия. Това ли е сладостният рай, в който трябва да бъдеш ти, душо, според твоя род и назначение? Помни откъде си паднала и се покай. Струва ми се, че всеки би трябвало да чувства неестествеността на нашето сегашно положение, страдайки цял живот и изпитвайки всякакви неудобства и лишения. А не е така. Някои така се сродяват със своето положение в падението, та дори и не мислят, че не бива да бъде така, даже доказват, че не трябва да бъде иначе. Колко странно!

Странни са всички ония, които не чувстват падението и не търсят издигане. Толкова по-странни са християните и ония, които живеят пред лицето на християнството. Пред нас е домът на спасението, в който ние вече сме се приобщили с целебните сили, които действат в него. Жалко е, ако ние излезем от светия храм, приобщени със светите Тайни не за спасение, а за погубване. Но още по-жалко е, ако, бидейки вън, равнодушно гледаме на загубата, и потънали в безгрижие, не чувстваме никакъв порив отново да влезем вътре и да се насладим на предлаганите духовни блага. Братя, будете душите си, ако са заспали. Будете ги, казвайки: “Стани, спяща и уморена от грехове душо, стани и ще те осветли Христос!” Ти си била осветена и знаеш колко голямо е блаженството на осветените. Пожелай отново това и - стани! Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Ние паднахме посредством яденето, нека се потрудим да станем чрез поста. Паднахме чрез самомнение, нека станем чрез самоунижение. Паднахме поради неразкаяност, нека станем чрез сълзите на съкрушението. Паднахме поради безгрижие и забравяне на Бога, нека станем чрез грижата за нашето спасение и чрез страх Божий. Паднахме, предавайки се на телесни утешения, нека станем чрез строгост в живота си и доброволни лишения. Паднахме чрез отчуждаване от светата Църква, нека станем чрез привързаност към Божия дом. Паднахме, слушайки срамни песни и позволявайки си веселия, нека станем чрез слушане на духовни песнопения. Паднахме поради многословие, нека станем чрез мълчание. Паднахме от разсеяност, нека станем чрез духовно уединение и съсредоточеност. Паднахме чрез слушане на празни думи и четене на празни книги. Нека станем чрез слушане на Словото Божие и четене на душеспасителни книги.

Ето, още няколко часа и ще настъпи спасителното време на поста, което ни зове към ставане. Нека се възползваме от него, по наставленията на нашата мъдра и грижлива майка, светата Църква. Нека се възползваме, защото не знаем, ще имаме ли още време, а кой би желал да остане в падението и да се яви в другия живот паднал? Нека принесем истински плодове на покаяние и да се поправим. Ако и сега не се поправим, ще бъдем отсечени и хвърлени в огъня. Това като имаме предвид, нека решим, започвайки поста, заедно с това да започнем и подвига на издигане от падението. Господ изисква това от нас. Това очаква светата Църква, това желаят всички Божии светители, които грижливо се молят за нас и съчувствено гледат отклоненията на нашите пътища. Амин.

В същата неделя

Днес светата Църква ни напомня падението на нашите прародители. Нейната цел е и това, че като помним, че се намираме на мястото на изгонването, по-малко да се разпускаме и гордеем, а повече да се смиряваме и съкрушаваме. Но целта особено е в това, че ние, преминавайки мислено от падението на прародителите към нашето лично падение, да се разпалваме чрез духа на ревността към издигане и възвръщане на онова, което е изгубено с падението. Затова е установено да се спомня това пред началото на светия пост, който е по преимущество време на покаяние и самоизправяне. Поради това ние трябва да слушаме нежния глас на нашата състрадателна майка светата Църква, която като че ли казва на всеки от нас: “Ти си паднал? Стани!” Ето, за тебе се отваря вратата на поста и покаянието, ободри се, влез смело и тръгни по тоя път без колебание и без жалене на себе си.

Не би и следвало да убеждаваме много чедата на светата Църква, за да обърнат внимание на този призив. Но какво да правим с нашата нехайна и безгрижна душа? Не слуша или ако слуша, не внимава, или ако обърне внимание, чрез разни хитрости се разубеждава да пристъпи към делото, към което я приканват за нейно добро. Нека вникнем в нашата душа и да я убедим да не пропуска напразно предстоящия пост, а да се възползва от него за покаяние и поправяне.

Ние така сме и устроени, че само чрез поста малко-много се успокояваме, само чрез поста се замисляме сериозно за нашето спасение. В друго време ние си позволяваме волности, понякога в доста широки размери, не без грях, но считайки ги безгрешни. А чрез поста мисълта като че ли сама по себе си отрезвява. Желанията признават законно обуздаващата ги мярка и ѝ се покоряват, макар не винаги безропотно. И много грижи стихват, а изпъква грижата за онова, което е единствено потребно, макар, като изплашено дете, тя плахо да предявява своите искания. Такова настроение обикновено създава у нас светият пост. И трудно би повярвал човек, че някой ще го пропусне безплодно. Обаче се случва така, че не гледайки спасителното влияние на поста, не гледайки дори на чувстваното във време на поста принуждение към самоизправяне, някои не го причисляват към дните на спасението. На кого не е нужно и кой не чувства потребност да поправи в себе си непоправеното? Но идва снизхождението към себе си - приятел на безгрижието и нехайството - и заглушава тези добри движения. И ето, ние започваме да отлагаме изпълнението на тези искания: отначало от първия ден на втория, от втория на третия, после от първата неделя на втората или третата, от третата на четвъртата или последната, а на последната нещо ще попречи, или лукавата леност и привичката за отлагане ще измислят някакъв предлог. Така целият пост преминава без постене, изповед и светото Причастие. Но пропуснем ли поста, в друго време не можем и да очакваме да се заемем с делото на спасението. Ако не сторим това във време на поста, когато светата Църква ни въвежда в подходяща духовна атмосфера, кога друг път ще се заемем с това дело? Следователно отново ще си останем безгрижни и нехайни в същите греховни навици и страсти и в същото оскърбяване на Бога до следващия пост. А знаем ли, дали ще доживеем до него? Не бива да умрем в греховно и неразкаяно състояние.

Нека благодарим на Господа за Неговата милост, че доживяхме до сегашния пост. Но трябва да побързаме да се възползваме от нея с готовност. Разбира се, Господ е благоволил така заради нашето спасение, без оглед на нашия нехаен и безгрижен живот. Срокът на нашия живот не зависи от нас, а е в разпореждане на Бога. Господ продължава или съкращава дните на нашия живот, съдейки по това, може ли да очаква от нас нещо добро, или не. Всеки от нас в Божията Църква е като дърво в градина: ония, които живеят богоугодно, са доброплодни дървета, а нехайните и безгрижните са духовно безплодни. Градинарят гледа безплодното дърво година, две, три, а после го отсича и го хвърля в огъня. Така става и с нас: Господ чака от нас плод на покаяние година, чака втора и трета, после, като види, че от нас не излиза нищо добро, предава ни в ръцете на смъртта и чрез нея ни препраща към праведното въздаяние, което очаква безгрижните. Спомнете си притчата на Спасителя за безплодната смоковница (Лука 13:6, 7). Домовладиката казва на градинаря: “Ето, трета година идвам и не виждам плод на тази смоковница, отсечи я, защо да заема място?” Градинарят го замолил да я остави още една година, дано роди, и ако и тогава не даде плод, ще я отсече. Този образ показва как Божията милост измолва правдата за нас, безгрижните, година след година, в очакване - не ще ли принесем накрая плодове на покаяние? Ах, братя, кой знае своя последен ден и час? Може би дори сега около нас ходи правосъдието и докосвайки със своята секира корена на нашия живот, иска да ни отсече като безплодни, а Божията милост го моли да ни остави още и този пост, дано се покаем, да поправим своя живот и да сторим някакво добро. Нека помогнем на милостта да превиши правдата, като обещаем отсега в сърцето си непременно да се заемем през този пост със себе си както трябва, та да поправим всичко нередно в нашия живот, в делата ни, в нашите чувства и намерения. Дано отлети сънят на безгрижието и поне чувството на самосъхранение да подбуди духа към свойствената му напрегнатост и бързина на действане. И за да въздейства това по-силно върху нас, нека следните думи на светия Апостол да звучат постоянно в ушите ни: Или нехаеш за богатството на Божията благост,кротост и дълготърпение, без да разумяваш, че Божията благост те води към покаяние? Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведният съд от Бога (Рим. 2:4, 5).

Разбира се, много и твърде много от нас са разположени да действат така, но малко ли са и ония, които са с колеблив дух и непостоянно сърце? Размислете за себе си, братя. Отхвърлете за миг пагубното невнимание към делото на спасението и разсъдете. Ето, мнозина се готвят още от първите дни да започнат трудовете на поста и говението, а ние с вас не мислим да се безпокоим и тревожим, но прекарваме времето по старому, изпълнявайки волята на плътта и страстите. Външно като че ли ония губят, а ние печелим, но всъщност ние губим, а те печелят. Те получават опрощение на греховете, имат мирна съвест, примиряват се с Бога, съединяват се с Него и светите Тайни и ще почнат да вкусват радостта на живота в духовния мир и чистота, а у нас ще остане същият вътрешен смут и несъгласие, същата скръб и недоволство, същият товар от грехове и страсти, които обаче утежняват нашето положение с оглед на ония, които са се поправили и са обрадвани заради изправянето на своя живот, както сянката става по-тъмна, когато се увеличава светлината на близките места. Поради това те все повече и повече ще се издигат, а ние все повече и повече ще падаме. Защо да постъпваме така със себе си? Не сме ли и ние като тях? Нашето призвание не е ли същото? Не е ли обещано и на нас всичко, което и те получават? Защо ние причиняваме на себе си такива лишения? Жалим себе си? О, жалост, достойна за съжаление, чрез която ние се погубваме навеки! - Боим се от труд? Но какъв труд се иска тук? - Тоя труд изглежда непоносим, докато влезем в него. А когато само започнем да се трудим, цялата трудност изчезва, защото ние не ще се трудим сами, но и Божията благодат, която помага на усърдните работници във всяко добро дело. А макар в действителност някому и да е трудно, какво значи то в сравнение с онова, което се дава за тоя малък труд? И може ли без труд? Вчера светата Църква прославяше всички, които са се подвизавали за спасение. Помислете! Всички са се трудили: юноши и девици, мъже и жени, миряни и духовници, пустинници и живеещи в света. Без труд никой още не е влязъл в Царството Божие. Какво да говорим за труда, когато без него човек може само да се погуби. Но и ония, които се погубват духовно, нима не понасят трудове? - Да и още какви! Не излиза ли така, че ние сме готови да пребиваваме в пагубния труд, а за спасителния труд не искаме и да чуем? Някой ще каже: работите и обстоятелствата пречат. Не говорете! Стига да искаме - и работите ще се свършат, и обстоятелствата ще се подредят благоприятно и делото на говението и поста ще се извърши душеспасително. Бог е дарил човека със свобода, с която той може да раздвижи всичко около себе си. Пречката не е в работите, а в нашето самолюбие, самосъжаление и забравяне на Бога, в нашето заслепение, безчувствие и нехайство. Ето, сатаната ни е свързал с тях, като пленници с вериги, и ни е хвърлил да се валяме в греха, и ние дори се радваме, макар да е явно, че това не е за наше добро.

Нека се освободим от тия мрежи, с които сатаната ни улавя живи и ни подчинява на своята воля. Нека се вслушваме в гласа на светия Апостол, който ни буди от съня на безгрижието: настъпил е часът да се събудим вече от сън. Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината (Рим. 13:11, 12). Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2 Кор. 6:2). Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14)! Амин.

В СРЯДА НА ПЪРВА СЕДМИЦА
НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Ето, вече преминахме доста дни в подвига на поста и говението: плътта достатъчно е усмирена, мислите се успокоиха, вниманието се съсредоточи. Време е да се заемем с окончателната подготовка към покаяние и изповед. Покаянието, придружено с изповед - това е сърцето на поста. Досегашните подвизи служат като подготовка към него, а светото Причастие увенчава и завършва всичко. Без истинско покаяние и изповед подвизите ще останат безплодни и светото Причастие ще ни бъде не за изцеряване на душите и телата. Нека вникнем в себе си и да се заемем с това както трябва.

Изповядването на греховете не създава никакви затруднения, когато човек успее да овладее себе си и да вземе решение да скъса с греха. Но той няма да се овладее, ако не се разкае, а не ще се разкае, докато не осъди себе си и не ще се осъди, докато не съзнае греховете си. Това е изходната точка в покаянието - съзнаване на греховете.

Нека преценим нашия живот и всичко, което е нередно в него. Наистина, всеки е готов да каже и казва за себе си, че е грешен. И не само казва, но нерядко и чувства себе си за такъв. Но ние си представяме тая наша греховност смътно и неопределено. Това е малко. Пристъпвайки към изповед, трябва определено да си изясним кое именно в нас е нечисто и грешно и в каква мярка. Затова ето какво трябва да направим: да поставим на една страна Божия закон, а на другата - нашия собствен живот, и да видим има ли противоречия между тях. Противоречията между тях ще ни покажат кои наши дела са законни и кои не, т. е. доколко законът е прилаган в нашия живот или не. Например ние сме били оскърбени и сме отмъстили - така ли заповядва християнският закон? Видели сме съгрешенията на другите и сме ги осъдили - така ли трябва да постъпим според Христовите заповеди? Направили сме нещо добро и се възгордяваме и тръбим около себе си - позволено ли е християнинът да постъпва така? Или, Словото Божие изисква да не се гневим, да не пожелаваме чуждото, да не даваме свобода на нашите страсти, да не завиждаме - нашият живот отговаря ли на тези правила? Така нека разгледаме и Божия закон, и нашия живот. За да не пропуснем нещо важно и в това отношение, нека спазим следния ред: да разгледаме целия си живот с оглед на нашите задължения към Бога, към ближния и към себе си, и да видим в какво той не е съобразен с Божия закон. Или, да разгледаме по-подробно десетте Божии заповеди и да видим какво от тях не сме изпълнили. Да прочетем също Нагорната проповед на Спасителя, в която Той е изяснил древния закон, допълвайки го с християнския дух. Да вникнем в апостолските послания, дето се посочват задължителни за християните дела и наредби в най-общи линии, например, гл. 12 от посланието към Римляните, гл. 4 от посланието към Ефесяните, послание на апостол Яков, първото послание на свети Иоан Богослов и пр. Нека се огледаме във всичко това като в огледало и ще видим всички нечисти петна върху душата си.

След такъв преглед на нашия живот, между нашите дела, думи, чувства и помисли ще се открият много или противозаконни, или полузаконни, т. е. такива, в които намеренията не са били съвсем чисти, макар те външно да са били съобразни със закона.

Но това е само начало на самопознаването, не бива да спираме тук. Трябва да отидем по-нататък в познаване на нашата греховност, или да навлезем по-дълбоко в нашето греховно сърце. Зад всички наши дела и думи, мисли, желания и чувства стоят постоянни разположения на сърцето, които са техен извор, съвкупността от тия разположения съставлява личността на човека и определя неговия характер. Тях именно трябва да узнаем. Тук не се иска много труд: нашата добросъвестност пред самите нас не ще ни позволи да скрием от какво е овладяно нашето сърце и какви господари живеят в него. За това ние имаме явни свидетели, именно: колкото по-често проявяваме лоши дела и при това с такава сила, че не можем да владеем себе си, зад тях трябва да търсим в сърцето съответна склонност или страст, която е и техен постоянен причинител.

Такова разглеждане ще ни доведе до познаване на действуващите в нас страсти, както и коя преобладава над всички. Известно ви е, че коренът на всяко зло в нас е самолюбието. От самолюбието произлизат гордост, користолюбие, страст към наслади, а от тях и всички други страсти. Те всички съществуват у всеки, който греши, но не в еднаква степен: при един преобладава гордостта, при друг - користолюбието, у трети страстта към удоволствия. И гордият не е чужд на користолюбието и страстта към удоволствия, но лесно ги преодолява, когато тяхното удовлетворение може да го унижи. И скъперникът е готов да опита всяко удоволствие, ако то нищо не ще му струва в пари и пр. Така у всеки господства една коя да е страст, а другите стоят като че ли в сянка и в подчинение на главната страст. Тая именно главна страст трябва да видим, та после да предприемем против нея нещо по възможност по-решително. Един свети отец казва: “Господ иска от тебе да придобиеш отново своето целомъдрие, а ти строиш приюти и църкви. Изправи преди това първото, та и второто да бъде похвално”.

Но и още по-далеч трябва да отидем в познаване на себе си. След всичко трябва да определим общия дух на нашия живот, или отличителната негова черта, а именно: кому служим ние? - На Господа, или на себе си и на греха? Какво имаме предвид в нашия живот? - Себе си или Господа - изпълнението на Неговите заповеди? За кого държим винаги? - За Божието име или за своето? Тая черта определя: какво сме ние в себе си и какво трябва да очакваме? Познаването на всичко това се ръководи от самопознанието. Това е общият извод от предходното, който сам по себе си ще се окаже в съвестта, ще се определи ясно в съзнанието и ще се изповяда пред лицето на всезнаещия Бог.

Така, накрая, ще се оформи цялата картина на нашата греховност и цялата история на нашия греховен живот: дела, чувства и разположения и главният дух на живота. Поради това трябва да скърбим за себе си и да оплакваме своите грехове.

Като познаем своята греховност, не бива да бъдем нейни хладни зрители. Не бива да я отминаваме с такова равнодушие, с каквото се ходи по чужда, занемарена и потънала в бурени нива. Необходимо е да доближим това познание до съвестта и заедно с нея да започнем да възбуждаме в сърцето спасителни покаянни чувства. Би следвало тези чувства сами по себе си да се пораждат у нас, но това не винаги се случва. Сърцето загрубява от греха. Както ръцете загрубяват от тежка физическа работа, така загрубява сърцето на човека, който сам се предава на черното служене на греха и страстите, събира рожкови и се храни с тях. Затова не е леко да го смекчим, когато трябва да го доведем до разкаяние. Ето и още труд, и то твърде значителен: защото в делото на покаянието всичко зависи от чувствата на сърцето.

Като пристъпяме към това, преди всичко нека принудим себе си да дойдем до самоизобличение, да възбудим у себе си чувство на виновност, тъй че от дълбочината на сърцето си да кажем: “Виновен съм!” Тук ще се породи борба със самооправданието, или с извиненията на собственото падение и грехове. За да ги прогоним, трябва да отстраним от вниманието си всичко, да останем сами със Съдията Бог и откровено да укорим себе си: “Знаех, че не бива да греша и греших, можех да се въздържам и да избягвам увлеченията и не използвах за свое добро моето самовластие. И съвестта ми забраняваше, но аз с пренебрежение заглушавах този Божий глас у себе си. След това нека си спомним местата, времето и обстоятелствата на нашите греховни дела и от всичко това да съберем основания, които биха заставили сърцето и съвестта да се проникнат от чувството на виновност и да кажат: “Виновен съм!” Така нека преминем от един грях на друг и от едно нечисто разположение на друго и към всяко, като подпис, да слагаме: “Виновен съм!”

Извършвайки добросъвестно това действие на самоизобличение, ние вътрешно ще установим за себе си всички наши грехове, ще съзнаем, че сме виновни в едно, в друго, в трето, че във всичко сме виновни, ще се облечем, така да се каже, в греховете си и ще почувстваме, че те лежат върху нас с цялата си тежест, ще съзнаем, че нямаме отговор за тях и ще извикаме: “О, грешен съм!” След всичко това трябва да възбуждаме в сърцето съжалителните чувства, които съставят съдържанието на истинското разкаяние, а именно: виновност, че сме оскърбили Бога, срам, че сме докарали себе си до такова греховно състояние, съжаление, че сме могли да се въздържаме, а не сме се въздържали, досада от нашата грешна волност, която е пренебрегвала всички внушения на разума и съвестта. Тези чувства сами по себе си ще бъдат готови да се породят в сърцето, след съзнаване на греховете и нашата виновност. Но и ние сами трябва да им помогнем да се развиват и да ги подбуждаме все по-силно и по-силно. Нека душата да гори в тях като в огън: колкото повече гори и колкото по-силно е изгарянето, толкова по-спасително е то. Пределът, до който трябва да дойде това страдание заради греховете, е погнуса и отвращение от тях. В това отвращение е опората на решимостта да не грешим и надеждата за самоизправлението ни. Който е почувствал отвращение от греха, той се е поставил вън от него, или го е изхвърлил от себе си и сега има пълната свобода да действа, без да чувства влечение към него. Ето минутата, когато смело можем да дадем обещание да не грешим, което обещание ще се произнесе в сърцето ни пред лицето на Господа. Нека паднем тогава пред Него и да кажем: няма вече да греша! Никога вече няма да греша! Това сърдечно обещание трябва да увенчае чувствата на разкаяние и да засвидетелства тяхната искреност. То не е в думите, а в чувството, и съставлява вътрешният съюз между сърцето и Бога, възстановява религията на сърцето.

Само дотук имах намерение да доведа вашето внимание. Започнете с установяване на собствената греховност, преминете през изобличаване на себе си и през болезнените чувства на разкаянието - завършете с решимостта да не грешите, потвърждавайки я с обещание пред лицето на Господа - занапред да се поправите! Който премине целия ред на тези действия, той не ще изпита никакво затруднение да открие при изповедта своята греховност, той ще направи пълна и искрена изповед, без снизхождение към себе си, за която ще получи вседействено разрешение от Господа, чрез устата на своя духовен наставник, което ще изпълни с дълбок мир и радост цялото му същество. Благодатта на Свети Дух, която не може до обитава в грехолюбиво сърце, отново ще се всели у него и той ще бъде обновен, както е излязъл от кръщелния купел.

Нека нашият Господ и Спасител да удостои всички ни с тази велика и неизказана милост. Амин.

В същия ден

Нашият Господ и Спасител зове всички ни при Себе си, казвайки: “Покайте се, защото се приближи Царството Божие!” Нека чуем този спасителен глас и да побързаме при Господа. Царство Божие - какво велико благо! И покаяние - колко леко, удобно и бързодействено средство. Особено в тези дни, когато и изискванията на духовния живот, и гласът на светата Църква за покаяние и пост, и примерът на другите и това трогателно богослужение, което предизвиква у нас съкрушено умиление, ни водят към сълзи и покаяние. Справедливо светият Апостол, в началото на поста, в неделя сиропусна, се обръща към всички ни: ето сега време благоприятно, ето сега ден на спасение! То е благоприятно за това, че заспалият грешник никога не слуша толкова силен призив: стани ти, който спиш... и ще те осветли Христос, както сега. И добре правите, че откликвате на този призив и с такова усърдие пристъпвате към вратата на покаянието.

Пристъпвайте по-смело! Тропайте по-настойчиво! Многомилостивият ще отвори, ще простре към вас ръце и ще ви приеме в Своите обятия.

Делото на покаянието е просто: една въздишка и една дума - съгреших, няма вече да греша! Но тази въздишка трябва да премине небесата, за да ходатайства пред престола на правдата. И тая дума трябва да изтрие в книгата на живота всичко, с което са означени нашите грехове. Откъде ще вземе тя такава сила? - В безжалостното самоосъждане и в сърдечното съкрушение. Ето тук трябва да бъде насочено цялото наше усърдие: да смекчим и съкрушим нашите сърца и после, в часа на изповедта, да не се срамуваме да открием всичко, което ни засрамва пред лицето на Бога и хората.

В делото на поста за нас е най-трудно да отидем на изповед и да разкрием душата си пред нашия духовен отец. В действителност това би трябвало да бъде за нас най-приятно действие. Не е ли приятно на покрития с рани да се излекува? Не се ли радва нечистият, когато се измие? И много повече не се ли радва окованият във вериги, когато получи свобода? Но именно в това се състои силата на свещеническото разрешение в изповедта. Пристъпваме в рани, излизаме излекувани. Пристъпваме нечисти, излизаме измити. Пристъпваме в окови, излизаме свободни. Такова е Божието обещание: “Изповядай преди това беззаконията си, за да бъдеш оправдан!”

Ще се оправдаем несъмнено, но преди това трябва да изповядаме всички наши беззакония. Нека знаем, че само откритата рана се лекува, само изобличената нечистота се измива, само показаните вериги се разкъсват. Нека внимаваме да не си отидем неизцерени, неумити и неосвободени.

Господ е, който действа тук. Духовният отец Него представлява и Негово слово изрича. Господ знае нашите грехове и ние мислено не може да не ги съзнаваме пред Него. Но Той иска да знае: не бихме ли изобличили греховете си пред Него, ако сам Той би застанал пред нас, или ще ги скрием като прародителите? Затова именно Той е благоволил да ни се явява в лицето на духовния отец, който ни изповядва, като му е възложил да произнася от Негово име и разрешителните думи, които именно затова, че са произнесени на земята от слаба твар, се запечатват на небето чрез Божията сила.

Духовният отец представлява и още едно друго лице - лицето на цялото човечество. Който се срамува да изобличи себе си на изповедта, трябва да прогонва тоя срам с мисълта, че тук се понася срам за срам: по-малък срам вместо по-голям, спасителен срам вместо срам безнадежден и безполезен. Един ден всички наши лоши дела ще бъдат изобличени пред лицето на цялото човечество и ще ни покрият с такъв срам, че ние бихме пожелали по-добре да ни затрупа планина, отколкото да понасяме него. Ето защо Бог е установил срамуване пред едного, та чрез него да ни избави от принудителното срамуване пред цялото човечество.

Има едно твърде вредно лукавство в нашите сърца: понякога те разкриват драговолно всички грехове с изключение на най-големия, този, който най-вече ни петни и покрива лицето ни със срам. Най-често това е плътски грях, но и всеки друг грях може да се нареди до него. Който има такава слабост, той е готов да понесе всички подвизи и да извърши всички добродетели, само да би останала непокътната неговата любима болест. А у Господа има такъв закон: не ми давай милостиня, щом като страдаш от нецеломъдрие; на се показвай, че постиш, когато си обременен от користолюбие; не се хвали с молитвен труд, когато страдаш от пустославие. Откривай своята рана, за да се изцери и да се украси с противоположна добродетел. Нека всяка душа да се въодушеви да преодолее себе си именно в това, което се противи на преодоляването.

Този недостоен плод на покаянието е следствие на недостатъчната подготовка за изповед. Изповедта се предшества от трудове на поста, вътрешно уединяване, молитва. Този ред на строг живот, който усмирява плътта, е установен, за да може под този външен подвиг да се породят и изявят съкрушено-покаянните движения на сърцето. Той е необходим като средство, но без покаянните чувства той е безцелен и губи своето значение. Който съкрушава себе си само външно, за него не може още да се каже, че той има вече сила за пълна, безукорна изповед. Но който при това съкрушава себе си и вътрешно, у него изповедта е чиста, пълна, неукриваща нищо. Който е познал своя грях, съзнал е себе си виновен в него, оплакал го е и се гнуси от него, той вече вътрешно от сърце е казал пред Бога: “Виновен съм, няма вече да греша!” Той е готов да се изповяда пред целия свят, а не само пред духовния отец. И ето къде е коренът на целебността на покаянието - в сърдечното съкрушаване за греховете, с отвращение към тях! Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Нека смекчим сърцата си, да ги стопим чрез съкрушаване и те сами ще изхвърлят от себе си всичко нечисто, а изповедта ще изгори всичко това чрез огъня на срама и Божието опрощение.

Сърце, което плаче и скърби, привлича мъдростта, която научава каещия се така да действа вътрешно и външно при покаянието, че в пълнота да ожъне неговите плодове, в числото на които влиза не само помилването и всеопрощението, но и пълната промяна на сърцето към по-добро, от което иде изправянето на живота. Дълбоко съкрушеният се изповядва пълно и след изповедта е напълно нов човек. Спомнете си примерите на Мария Египетска, Таисия, Евдокия, Моисей Мурин, Давид, разбойника на кръста и др. За подобна промяна нека сега да възревнува всеки, който пости и се готви за изповед.

Съкрушението и изповедта съединяват чрез разрешителните думи Божията и човешка стихия в покаянието, от които излиза нова твар, както от купела на кръщението. Нека многомилостивият Господ да удостои с това всички ни, да излезем всички от лечебницата на покаянието изцерени напълно и съвършено обновени - във всички чувства и разположения на нашето сърце, та отсега да обичаме онова, към което по-рано сме били хладни, и да се въздържаме от онова, към което по-рано сме били пристрастени, да обичаме кротостта вместо гнева, смирението вместо гордостта, трезвостта вместо пиянството, целомъдрието вместо блудството, доброжелателството вместо завистта, приятелството вместо омразата, щедростта вместо скъперничеството, въздържанието вместо сладострастието, трудолюбието вместо леността, съсредоточаването вместо разсеяността, миролюбието вместо свадливостта, благата реч и запазване на честта на ближния вместо осъждането и клеветата - с една дума вместо всеки порок и страст да притежаваме противоположната на него добродетел и благоразположение.

Един добър покаял се, когото след изповедта другарите от неговия минал нередовен живот поканили за обикновените развлечения, отговорил твърдо: “Аз вече не съм същият!” Ето в какво настроение трябва да се покажем и ние в края на подвига на говеенето, та когато се явят обикновените страсти и искат удовлетворение, цялото ни същество да им отговори: “Аз вече не съм същият!”

И наистина така ще стане, ако познаем нашите грехове, ако осъзнаем тяхната виновност и ги оплачем и се отвратим от тях, ако изповядаме всичко на духовния отец и вземем твърдо решение повече да не ги повтаряме: защото тогава Божията сила ще слезе върху нас и ние ще се почувстваме създадени в Христа Иисуса за добри дела, та в тях да ходим, отклонявайки се от всяко зло. Амин.

В ПЕТЪК НА ПЪРВА СЕДМИЦА
НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Покайте се, защото се приближи Царството Божие! Господ така е говорил за Своето явяване на земята, за това, че Той - Царят на спасителното царство, вече е дошъл и живее между хората. Поучавайки любознателните, Той при друг случай е казал: ето... Царството Божие вътре във вас е (Лук. 17:21). Но тогава Той физически е бил сред хората само проправяйки и установявайки външно начините за вътрешното Му вселяване в тях. А сега Той се вселява вътре в ония, които с жива вяра чрез светите тайнства влизат в общение с Него, вселява с в сърцата им и там царува като желан Цар и Спасител. Защото Той казва: който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56). И ония, които са се удостоили с това благо, изповядват: и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:20).

Това силно желано вселяване на Спасителя Христа вътре в нас се приближи, братя! Малко време вече остана до минутата, когато ще приемем в себе си Господа: нека се приготвим да Го посрещнем, да Го приемем и настаним в себе си достойно.

Господ ще влезе вътре в нас невидимо. Нека влезем в себе си и да подредим там всичко: да изчистим с въздишки натрупаната прах от нечисти и празни мисли и да се опазваме чрез богомислие, да умием със сълзи всяка нечистота от грешни чувства и разположения и да се опазваме с трезвост, да поправим и възстановим с искрено покаяние всичко покварено и изкълчено и да се ограждаме със свято усърдие към изпълняване на заповедите. Да пуснем повече светлина през прозореца на искрената и непоколебима вяра, за да съзерцаваме тайните на домостроителството на нашето спасение. Да направим благоуханно жилището на нашето сърце с ароматите на молитвите и топлия стремеж на чувствата към Бога, най-вече да Му приготвим мил и любезен прием чрез нелицемерна, пълна и всепредана любов към Него.

Така като се приготвим, нека се съсредоточим още по-дълбоко вътре в себе си и да чакаме Господа в благоговейно безмълвие, с желание и страх, с горещо усърдие и бодро внимание. Не бива да се суетим и да се разсейваме. Трябва да пазим всякак това топло вътрешно настроение, което сме придобили чрез постене и молитва и което особено ни е осенило или ще ни осени след пълната и искрена изповед. Само за едно трябва да се погрижим: да приготвим за Господа дарове и да ги подредим на различни места.

Бог не приема странични и чужди дарове: трябва да ги търсим в самите нас. И както Той ни дава Себе Си, така и ние трябва да се приготвим да Му се принесем в жертва с всички сили на нашето естество. Нека предразположим себе си да Му принесем преди всичко нашата личност - съзнанието и свободата, да се слеят с Него и да се покоряват във всичко единствено на Неговата воля. И тоя най-ценен дар нека поставим на първо място. После, отдясно нека поставим нашата готовност да посветим на Бога всички сили на нашата душа: разума, с обещание да бъде верен пазител на истините, съобщени от Господа на земята; волята, с всички желания и разположения, обещавайки да не допускаме тя да излиза от границите, начертани от Господните заповеди; сърцето, с всички чувства и съчувствия, обещавайки да заглушим в него всеки вкус към плътското, нечистото, порочното и да възпитаме само вкуса към чистото, святото и небесното. От лява страна нека сложим нашата готовност да посветим на Бога всички сили на тялото, обещавайки въздържане от чувствени удоволствия, опазване чувствата на зрението и слуха, обуздаване на езика, умереност в храната, съня и почивката, прилично държане, усърдие в труда, избягване на празни развлечения - да имаме всестранна сериозност в поведението.

Като приготвим всичко това вътре в нас и го подредим благоприлично, нека държим будно нашето внимание, възгрявайки в сърцата си топъл и искрен стремеж към Господа, и имайки предвид още едно: как да приемем Господа за първи път, когато се приближи и влезе. Нека знаем, че това става с подобаващо духовно преклонение пред Него, което трябва да завладее и да бъде изразено от цялото ни същество.

Това е цялото приготовление за срещане на Господа. Все още трябва да проявим усърдие и грижа да избягваме особено старателно небрежността, хладината и механичното външно изпълнение при тоя ред на действия. Когато има усърдие и грижа за достойно приемане на Господа, Той ще бъде снизходителен, ако не всичко е приготвено, приемайки това усърдие в замяна на онова, което не достига. А когато няма усърдие, всичко ще бъде напразно: както става и между нас, когато един разкошен прием с голяма външна парадност и хладна формалност не удовлетворява посетителя и не му е приятен.

Ето така ще се приготвим да приемем Господа в себе си, за да не погинем духовно, защото сам Господ е казал и потвърдил: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Иоан 6:53). Но трябва да се причастим с подобаваща подготовка, защото, ако не сторим това, нашето причастяване ще бъде не за спасение, а за осъждане, както учи светият Апостол: Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Кор. 11:29). Така ние сме притиснати от две страни: ако не приемем светите Тайни Христови, не ще имаме живот, ако ги приемем недостойно, ще приемем своето осъждане. Какво остава да направим? - Да се приготвим, както подобава. Трудно ли е това? Нали се иска не планини да преместваме, а да променим нашите мисли, чувства, разположения, думи и дела, а всичко това е в наша власт. От нас е зависело, че в тях се е прокраднало лошото, защо да не зависи от нас да го изгоним? Постъпвали сме лошо: нека решим да престанем и да започнем да постъпваме добре. Мислили сме лошо: нека решим да престанем и да започнем да мислим честно. Разположенията ни са били лоши: нека решим да ги променим и да създадем в нас добри разположения. Кое е трудното тук? Нужно е едно желание и всичко ще се постигне. Господ се задоволява с едно благо намерение - занапред да отбягваме злото и да вършим доброто. Макар да сме потънали в грехове, но щом се разкаем във всичко без колебание и вземем решение да се поправим - ние сме готови. Нека пристъпим, поднасяйки на Господа само тая решимост - себе си, всички наши сили и целия си живот занапред да посветим само Нему.

Това като изпълним, нека пристъпим смело към престола на благодатта, без да се смущаваме от лъжливи страхове и без да се погубваме с неразумна дързост. Господ иде с милости: нека Го пожелаем. Иде не да съди, а да прости, не да наказва, а да милва, не да поразява, а да лекува и възстановява. Съединявайки се с душата, Той ще ѝ дари Своите блага.

Милостивият Господ да омъдри всички ни да Го търсим и така да Го приемем, че като влезе, да вечеря с нас и ние с Него. Амин.

В същия ден

Ето, няма и едно денонощие до оная велика минута, когато ние ще приемем в себе си Господа. Нека се радваме и да се веселим. Но не бива да забравяме и това, че като най-драгоценна в нашия живот, тая минута изисква цялото ни внимание и предпазливост. Господ Сам иска да дойде в нас и да ни донесе Своите дарове. Колкото неразумно би било да не се възползваме от тая милост, предлагана ни даром, толкова и нехайно би било да я приемем недостойно. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Кор. 11:29).

Това като знаем, нека всеки според силите си да прояви усърдие достойно да приеме за спасение идващия при нас Господ в Своите свети Тайни. Предполагам, че сега и вие сте заети с това, и искам с моето слово да се приближа към вашите мисли и заедно с вас да разясня подробно как трябва да се предразположим и да действаме, за да пристъпим достойно към светите пречисти Христови Тайни.

Нека започнем от тая минута и да вървим стъпка по стъпка, докато се приближим до Самата Господня чаша, определяйки по цялото протежение спасителния образец на настроението и действието.

Още при първата стъпка ни среща свети апостол Павел със своето кратко, но строго наставление: нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата (1 Кор. 11:28). Да изпитва себе си: нека всеки да прецени достоен ли е и с тая увереност трябва да пристъпи към свети Тайни. Защото, ако пристъпи недостойно, ще яде и пие своето осъждане. Ах, братя, тези думи всяват страх в грешната душа. Защото кой може да каже, че точно той е достоен да пристъпи към Господнята трапеза? Колко грехове, колко нечистота, колко явни оскърбления на Господа! Страшно е да пристъпим, но и да не пристъпим не бива, защото, ако не вкусим плътта на Господа и не пием кръвта Му, не ще имаме духовен живот в себе си. Какво да сторим? - Да се хвърлим в обятията на милосърдния Господ, молейки го: “Милостиви Спасителю, пощади нас, недостойните, и покрий нашето недостойнство с Твоята милост”.

Но, братя, нека внимаваме да не се тревожим с празни страхове. Господ се оскърбява не само от оногова, който, бидейки неприготвен, с дързост пристъпя към Чашата, но и от оногова, който неоснователно измъчва себе си с безредна страхливост. Милосърдният Господ не ни обвързва с неизпълними условия и иска от нас малко, тъй че всеки без затруднение може да го изпълни, ако иска. Свети Димитрий Ростовски казва: “Който е изповядал греховете си напълно, без да скрие нещо, който скърби заради тях, плаче и се разкайва, който има воля и твърдо намерение повече да не се връща към греха, а се пази от всеки грях, който се е потрудил чрез пост, молитва и други подвизи на благочестието да умилостиви Господа, който се е примирил с всички и с никого не е във вражда, той е готов достойно “да яде от хляба и да пие от чашата”. Ако всичко това е изпълнено от нас, или ще се изпълни, нека пристъпим към Господа с детска смирена решителност. Ние сме грешни, много грешни, но Господ дойде да спаси грешните. Не греховете са преграда, а упорството в греховете и неразкаяността. Ако е това, не бива да пристъпяме! Оплаканите, изповядани и разрешени грехове вече не са в нас, нито против нас. Те са като клончета, отрязани от дървото. Когато обичахме греховете, те бяха върху дървото на нашия живот като живи клони и се хранеха от него. А когато се отвратихме и започнахме да се гнусим от тях, разкаяхме се и се изповядахме, ние ги отсякохме от себе си. При изповедта те отпаднаха от нас. Сега те са сухи клони и Господ иде да изгори в нас тези тръни на прегрешенията. Така че най-важната наша задача трябва да бъде да съзнаем нашите грехове, да ги оплачем, да се изповядаме и да вземем твърдо решение да ги изоставим. Чрез разрешаване на греховете при изповедта Той сам си приготовлява в нас достойно жилище - очистено и пометено.

Към това главно действие остава да прибавим още едно - да запазим нашето внимание неразсеяно и сърцето спокойно. Мисълта ни трябва да бъде отправена към Бога, Когото ще приемем. Така, съсредоточавайки се в себе си и съзерцавайки мислено Бога, нека Го молим: “Господи, не ме отхвърляй от лицето си! Не ме лишавай от Твоята трапеза, като нечист! Посети ме по Твоята милост, макар и недостоен! Дойди при мене погиващия и ме спаси!” Или: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!” Или и без думи да припадаме сърдечно пред Него, очаквайки милост.

С това бихме могли да ограничим целия си сегашен подготвителен труд. Но ако мисълта не е силна да се съсредоточи, нека я подпомогнем чрез размишления за самото свето Причастие, свързвайки думите на Господа и на светите Апостоли за това Тайнство. Нека тя вникне в това, което Господ е казал, нека се поучи от това, което са казали светите Апостоли.

Аз съм хлябът на живота - казва Господ , - слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света... Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан 6:48-58). Нека размишляваме върху това и да се поучаваме! А на Тайната вечеря Господ казал: вземете, яжте: това е Моето тяло. Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв (Мат. 26:26-28). И свети апостол Павел учил: който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня (1 Кор. 11:27).

Нека дадем на нашия ум кое да е от тези изречения. Нека той разсъждава, да се назидава в него и да се предразполага към съкрушена молитва. Когато получим подтик за молитва, добре е да се молим и да не прекъсваме молитвата, докато имаме още настроение за нея.

Така, нека прекараме остатъка от днешния ден в богомислие и молитва, особено вечерта, преди съня. А утре, щом отворим очи, първата ни мисъл трябва да бъде мисълта за величието на настъпилия ден, казвайки в себе си: “Този ден сътвори Господ, за да се възрадваме и развеселим в него!” Настъпи Пасха за нашите души. С такова настроение, насочили вниманието си към онова, което е единствено потребно, към онова, което ще стане с нас и за нас, ние ще се приготвим да отидем в Божия храм, на света Литургия. Бързайки към храма, нека си казваме: “Ето, Женихът иде, нека Го срещнем”. И трябва да вървим така, че да не загасне светилникът, запален в нашето сърце, подобно светилниците на мъдрите девици (Мат. 25 гл.).

Пазете се! Сатаната всякак ще се опитва да загаси светилника в душата, навявайки ѝ някакво лошо настроение или разсейване на мислите, или грижа за нещо, или недоволство от нещо, или неудоволствие против някого и пр. Всеки от тези помисли внася смут в душата и я разстройва. Като запазим насочени към Господа нашето внимание, ума и сърцето, ние ще избегнем тая пречка.

Така, запазвайки нашето благо настроение, ние ще влезем в Божия храм. Тук ние ще се почувстваме като в Сионската горница, сред светите Апостоли, които Сам Господ е причастил. Защото и тук, както и там, Той е, Който действа, Той е раздаваният, Той е и Който раздава. Той е, с Когото ще се приобщим. Той е и Който причастява. Свещенодействието ще бъде приготвяне на трапеза именно за нас. Приготовляваното е пречистото Тяло и пречистата Кръв на Господа. Този, Който ги приготовлява, е Господ. Нека внимаваме и да стоим със страх и благоговение.

Нека внимаваме повече от всякога във всичко, което се чете и пее, със съзнанието, че Господ приготвя за нас спасителна вечеря. И в отговор на това, нека разпалваме съответни чувства и разположения, принасяйки ги като сърдечна жертва пред всевиждащия Господ.

Да разпалваме вярата в действителното присъствие в светите Тайни на Господа и Спасителя, Който, бидейки на небето в слава отдясно на Бога и Отца, тук невидимо присъства и благоволява тайно, под вид на хляб и вино, да се раздава на верните за спасение. Изхождайки от тая вяра и мислено съзерцавайки Господа, Който иде от небето да ни посети, смирено нека казваме, по примера на праведната Елисавета, посетена от Майката на Господа: откъде ни е това, че Сам Господ иска да дойде при нас? Или с думите на пророк Давид: “Какво е човекът, та го посещаваш?” Или на стотника: “Не съм достоен да влезеш под моя покрив!” От смирението да преминем към синовния страх, който не отдалечава, а дава благоговейна трезвост и поставя нашия дух в състоянието на безплътните, които закриват лицата си със страх и все пак не бягат от Божия престол, а високо пеят: “Свят, свят, свят!” Защото наистина тук е Господ. И Господ ще влезе в нас. Коя душа не би била готова да каже с апостол Петър: “Иди си, защото съм грешен”, ако, по заповедта на Господа, самата тая греховност не ни задължаваше и да търсим и да чакаме това Господне посещение? Именно от тая Господня заповед ние трябва да се въодушевяваме към смело желание, жадуване за Господа и с някаква стремителност, нетърпение и неудържимост да се готвим да Го приемем, както еленът стремително тича към водния извор, като помним словото на Премъдростта, която вика: дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила (Притч. 9:5) и думите на Господа, Който зове: който е жаден, да дойде при Мене (Иоан 7:37). Ето, жадуваме, Господи - да кажем в сърцата си - и с копнеж тичаме към Твоята щедрост! Дари ни, многомилостиви, дай на душите ни здраве като на болни, очистване като на прокажени, светлина като на омрачени, сила като на разслабени, утеха като на скърбящи, мир като на смутени. Очакваме, Господи, че ще получим всичко това като приемем Тебе, Извора на всички блага. От това очакване, което не посрамва, пак преминавайки към себе си и засвидетелствайки нашата готовност да срещнем и да приемем Господа, нека отново по-силно разпалим сърдечното съкрушение и обещание да не проявяваме никакво снизхождение към греха. Оплаквайки миналото, нека молим Господа да ни умие, да ни очисти, да ни избели в светлото жилище за Себе Си, казвайки Му: Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях!... Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене (Пс. 50:4, 12).

Така, преминавайки от едно чувство на друго - от вярата към смирението, от смирението към синовния страх, от синовния страх към желанието, от желанието към надеждата, от надеждата към съкрушението - ние ще си съставим вътре в нас постоянен химн, който ще услади Господа и ще привлече вниманието на ангелите.

В такова благодатно настроение и небесно осенение нека пристъпим накрай към Господнята чаша и гледайки я, да направим поклон пред Господа, Който се приближава, като кажем с апостол Тома: Господ мой и Бог мой! И като отворим устата и сърцето си, да приемем Господа смирено и благоговейно, молейки Му се с трезва мисъл с думите на светителя Димитрий: “Влез, моя светлина и просвети моята тъмнина; влез, животе мой и възкреси моята мъртвост; влез, лекарю мой, и изцели моите рани; влез огън небесен и изгори тръните на моите грехове и разпали с пламъка на Твоята любов сърцето ми; влез, Царю мой, седни на престола на моето сърце и царувай в мене”.

И тъй, нека се приготвим да срещнем Господа и Той несъмнено ще влезе в нас и ще вечеря с нас в сърцата ни. Тогава не ще имаме нужда някой да ни учи, защото Учителят на всички ще бъде в нас. Към Него нека насочим ухото на нашето сърце и да запечатаме думите Му в нашия ум. Той ще ни научи на всичко, но трябва да се постараем да Го задържим в себе си с пълна загриженост и внимание, предлагайки Му само това, което Му е приятно да види у нас. Амин.

В СЪБОТА НА ПЪРВА СЕДМИЦА
НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Днес ние бяхме на Господнята трапеза и чрез светото Причастие приехме Господа. Каква велика милост Божия! И не е нужно сега моето слово, но не мога да се въздържа да ви призова да изповядваме тая велика милост и да се възползваме от нея както подобава.

Нашата душа е жадуващо същество, а Господ е, Който всичко насища. Вселявайки се у нас, Той ни дари с всичко. Ето водата, от която пиещият не ще ожаднее во веки, според Неговото обещание. Господ в нас - това е светлина на знанието, Господ в нас - това е широтата на любовта. Господ в нас - това е радост и мир. Господ в нас - това е надежда за слава. Какво още да пожелаем? И къде още да насочим нашето сърце? Нека задържим Господа, Който ни дари Себе Си, и това ни е достатъчно.

Да задържим Господа и да Му се насладим. Да не разсейваме мислите си, да не правим отстъпки на желанията, да не отпускаме сетивата. Да продължим духовното удоволствие на молитвено пребиваване с Господа. Нашата душа желаеше Господа и Той желаеше нашата душа. Сега ние сме заедно. Да не се отделяме от Него.

Когато ни идва скъп гост, ние правим всичко възможно, за да му бъде приятно у нас и да не бърза да си отива. Ето, Господ ни посети, а кой е по-драг и скъп от Него? Нека да не щадим нашите духовни средства, за да усладим Неговото присъствие у нас и да не Го гоним от себе си. Знаем кое Му е приятно, нека това и да Му предложим. - Да отстраним от себе си всичко, което не Му е приятно. Господ обича смирението, кротостта, истината, справедливостта, миролюбието, чистотата, търпението, послушанието, трудолюбието, всяко въздържание. Нека се грижим да притежаваме всичко това и да Му го предложим. Господ не обича завистта, враждата, гордостта, осъждането, пустославието, разсеяността, леността, гнева, невъздържанието. Нека се въздържаме от всичко това. Тогава Той винаги ще пребъдва в нас, а с Него и всяка пълнота и задоволство.

Ние търсим сърдечно всезадоволство - така сме устроени, - но никъде не можем да го намерим, освен при Господа. Господ е всичко за нас: Той е наш живот, наша светлина, наш мир, наша радост, наша сила, наша защита. Сега Той дойде, за да ни изпълни с всички блага. Ние вкусихме Господа и видяхме, че Той е благ (Пс. 33). А щом сме видели това, да не обръщаме сърцата си другаде. Нека подражаваме на душата, изобразена като невеста в песен на Песните. Тя, като намерила Господа, ето как описва своето всеблаженство: “Аз усетих Неговото приближаване и трепет обхвана душата ми. Чух гласа Му и сърцето ми се развълнува от Него. Името Му за мене е миро благовонно и целият Той е прелест” (гл. 5). Ето, към това сме призовани и ние сега - да слеем сърцата си с Господа.

Не бива да се подаваме на изкушението на сатаната, да търсим другаде задоволство за сърцето си. Душата от Песен на Песните, която търсила напразно вън от Господа оногова, когото нейното сърце е желало, ето как изповядва своята грешка за наша поука: “Търсих Го, казва тя, в себе си, в моите вътрешни и външни съвършенства и не Го намерих. На леглото си го търсих и го не намерих. Тогава си казах: ще стана, ще тръгна по града, ще се отдам на удоволствия и ще се наслаждавам от всички блага на живота, но и там търсих и не намерих Тогова, когото обича душата ми. Търсих го и го не намерих. Ще тръгна по улици и стъгди и ще търсят тогова, когото душата ми люби. Но и там не намерих Тогова, когото душата ми люби. Търсих го и го не намерих”. Накрая, как Го е намерила тя? “Но щом отминах малко, казва тя, намерих. Когато се отстраних от всичко нечисто, порочно и грешно и се устремих към Господа, намерих оногова, когото обича душата ми, хванах се за него и го не пуснах” (гл. 3).

Виждате, като намерила любимия след напразни търсения, как тя здраво се държи за Оногова, в Когото е намерила своето успокоение и задоволеност. А сега, без особен труд от наша страна и без проверителни отклонения, Господ ни дари Себе Си. Чрез опита и уроците на другите нека се предпазим от изкушения да правим опити да търсим духовна задоволеност другаде, когато по Божия милост притежаваме извора на всяко задоволство. Господ казва: Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Тази вечеря е всеуслаждаща всезадоволеност. Нека се наслаждаваме от тая вечеря и да не търсим други сладости. Нека съберем мислите си и да придобием навика да се съсредоточаваме в Господа и неговите висши дарове. Той затова и дойде при нас сега и така сърдечно ни приобщи със Себе Си, че давайки ни да вкусим от Него, да отнеме от нас всяко друго желание. Нека обърнем внимание на този призив и от дълбочината на сърцето си да кажем: “Господи, отсега сме Твои и нищо не искаме, освен да бъдем винаги само в Тебе и с Тебе”. Амин.

В същия ден

Слава на Тебе, многомилостиви Господи! Много ли се потрудихме, а каква милост получихме! Сам Господ е с нас и в нас. Сам ни даде да притежаваме това, което беше ни обещал: ще се поселя в тях и ще ходя между тях (2 Кор. 6:16). Ще ви питат ли и вас: Не знаете ли, че вие сте храм Божий? (1 Кор. 3:16). Ако вярващият има свидетелство в себе си, толкова повече го има онзи, който е приел Господа. Държейки на ръце Младенеца Иисуса, праведният Симеон изповядал: сега очите ми видяха Твоето спасение (Лук. 2:30). А нима ние не видяхме и не усетихме това спасение, когато не с ръце, а с душа и сърце приехме не унижения, а прославения Господ Иисус? Ние със страх и трепет чакахме Господа и с много грижи се готвехме да Го приемем достойно. Ето, Той дойде и ние Го приехме. Нека всички сили на нашето естество да извикат радостното и тържествено изповядване: “Господ е вече тук!”

Той е вече тук, във вътрешното жилище на нашата душа. Да не се отделяме от Него и да не Го оскърбяваме с непочтено отношение. Като съсредоточим върху Него цялото си несмущавано внимание, да се погрижим предимно за това, да отстраним от себе си всичко, което Му е неприятно и да Го обкръжим само с приятното и така да Го задържим завинаги в нас.

Той е вече тук и с Него са всички спасителни Негови дарове, които Той донася със Себе си във всяка душа, която Го е приела. Той носи всеопрощение, осиновление и несъмнения залог за вечно блаженство. Свидетелството за това е в осезателното усещане на духовните блага, които са всегдашна следа на неговото присъствие в нашите души и сърца, като: мир, дълбок мир, който привлича душата вътре в себе си и там я задържа така, че тя не иска да гледа на нищо, нито в себе си, нито вън от себе си, освен на Тогова, Който сега я изпълва всецяло със себе Си; духовно обрадване, духовна сладост от вкусването Него Самия, та всички други земни сладости губят всякаква цена; духовно просвещение, необходимо вразумление за всяка душа, чрез което в съзнанието ни ясно се запечатва ту определението на истината, забравена или покрита със съмнение, ту начинът на живот, на който трябва да дадем по-предно място в нашите дела, ту някоя работа, която трябва да започнем и да завършим с по-голяма енергия; нравствена сила - чувство на мъжество, готовност за всички богоугодни дела, без да жалим сили и без да се страхуваме от пречки, сила, поради която душата чувства вътре в себе си мълчаливо произнасяното слово на светия апостол: Кой ще ме отлъчи от любовта Божия? (Рим. 8:35).

Всичко това Господ дарява на всяка душа - причастница, в по-голяма или в по-малка мярка. Нито една не се отделя, всяка получава своето, според труда, съкрушението и намерението да не греши. И това е само семе, само още слабо начало на онова, което ни е обещано. Да не се разсейваме, да не се предаваме на безгрижие, да не се връщаме назад. Да се радваме, че Господ е в нас, и Той още по-богато ще ни изпълни със Своите блага. Не би могло да получим изведнъж всичко, защото неведнъж сме били непостоянни. Нека покажем по-решителни опити за вярност и към малкото дадено сега ще се придаде преизобилно. Господ не иска само да мине покрай нас, но да се всели в нас и да бъде винаги с нас, както е обещал. Нека Го задържим и Неговите дарове в нас ще се увеличат по сила, до мярката на тяхната пълнота в Него Самия (Еф. 4:13). Да Го задържим, като отстраним всичко, което би могло да Го принуди да остави дома на нашата душа пуст и като Го обкръжим с всичко, което би могло да Го разположи да вземе благоволителното за нас решение: тук е моят покой, тук ще се вселя! А за това ето какво трябва да направим: да Му въздадем хвалебна благодарност за този неизказан дар, венец на всички Негови дарове към нас, недостойните, да Му предадем сами себе си, както Той се предаде на нас. Да Му принесем в жертва всички способности на нашата душа, всички телесни сили, всичко, което притежаваме, та и върху нас и върху всичко наше да блести Неговото пречисто име и всеки от нас да може честно да каже: и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:20).

От тоя момент трябва да започнем изпълнението на всичко, което сме обещали в дух на съкрушение - да поправим всички наши нравствени недостатъци и в делата, и в чувствата, и в разположенията. За доказателство на това и за сигурен успех трябва да се откажем от празни развлечения, лоши навици, да прекъснем ония връзки, които не водят към добро, да променим целия си живот, та иначе да се държим у дома и в обществото. И то не за малко време, а за цял живот. И не като проба, а със силата на неизменен закон за нашето постоянно поведение. В нашата решимост не бива да допускаме колебание дори на косъм, та никой да не е в състояние, поради някакво човекоугодничество, да промени установеното.

Преди всичко не ще се отделяме духом от Бога и непрестанно гледайки Го в сърцето си, ще се обръщаме към него с молитва, с нея ще освещаваме всяко наше дело и ще го посвещаваме на Господа, Нему ще предоставим всецяло да действа в нас и от Него ще просим сили за всяко угодно Нему дело.

Като получим такова постоянно настроение, с Негова помощ ние ще покажем накрай най-угодната и най-желана от Него действителна промяна и поправяне на живота - цел на всички Божии благодеяния, цел на цялото устройство на нашето спасение и на всички наши трудове и подвизи. Братя, не бива да допускаме да бъде нарушено това желание на Господа, нито пък Той да бъде излъган в очакванията Му от нас. Не бива да допускаме нозете, които са посещавали често Божия храм, отново да се скитат по криви пътища; ръцете, които са се издигали в молитва за помилване, отново да посягат на забраненото; очите, които са видели великото Тайнство, отново да гледат безсрамно; устата, която е приела Тялото и Кръвта на Господа, отново да празнослови, сквернослови и хули; сърцето, посетено от Господа, отново да се предаде на непотребни желания и стремежи. Затова и Господ е с нас и всеки час Неговата помощ за нас е готова. Ако ние не оставим Неговите желания напразни, то и Той не ще остави напразно нашето очакване. Плодът ще бъде - нашето освещаване тук, а заради него вечна радост там.

Ако лукавият грях започне да пристъпя към нас с изкушения, не ще му се подадем. И ако удвои нападенията, ще се отстраним от него с правдивите думи на светия Апостол: Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво си страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците. Ако оня, който се е отрекъл от Моисевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Оногова, Който е рекъл: “отмъщението е Мое, Аз ще отплатя”, казва Господ. И пак: “Господ ще съди Своя народ”. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10:26-31).

И тъй, като пристъпихме със страх и трепет към светите Тайни, със страх и трепет нека прекараме нашия живот, та Господ да бъде винаги с нас и ние с Него. Нека отправяме винаги усърдна молитва към Сладчайшия Иисус, говорейки Му с гореща вяра и предано сърце:

“Величие на моята душа, радост на моя дух, сладост на моето сърце, сладчайши Иисусе, бъди с мене и в мене винаги и с Твоята всесилна десница ме задръж с Тебе и в Тебе! Желая да се прилепя към Тебе, Моя господ, в един дух с Тебе, та в Тебе и за Тебе и с Тебе да бъдат всичките ми мисли, думи и дела, защото без Тебе не мога да правя никакво добро! Да не живея повече за себе си, но за Тебе, моя Господ и благодетел, всичките ми телесни и душевни чувства да служат не на мене, а на Тебе, Създателю мой, всичките ми телесни и душевни сили да се трудят за Тебе, Изкупителю мой и целият мой живот до последния миг да бъде за слава на преславното Твое име, Боже мой” Амин. (Свети Димитрий Ростовски, ч. I, стр. 273.)

В същия ден

По великата Божия милост днес ние се удостоихме да се приобщим със светите животворящи Христови Тайни. Защото чрез това причастяване Сам Господ влезе в нас и живее в сърцата ни. Колко велико и неизказано благо е това! Ние не бихме се решили дори и да помислим за него, ако Сам Господ не бе казал: който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56). Според думите на Господа, това така става с всекиго, който, след като е постил и се е изповядал, се приобщава със светите Христови тайни. Така става и с нас.

Това, което ние приехме в светото Причастие е, Тялото и Кръвта на Господа, а където е Тялото и Кръвта на Господа, там е и Сам Той. По вид ние приехме хляб и вино, а всъщност това са Тяло и Кръв Господни. Когато Господ за първи път причастил светите Апостоли, Той им подал също хляб и вино, но подавайки ги, за хляба казал: това е Моето тяло, а за виното: това е Моята кръв. И понеже Той е Бог, то както казал, така и станало: хлябът станал тяло, а виното - кръв. Само по вид те изглеждали хляб и вино. Но Господ Иисус Христос, както тогава, така и сега, е същият Господ. Както тогава Той е причастявал светите Апостоли, така после е причастявал и причастява всички вярващи. Той идва невидимо и извършва тайнството в светата Литургия. Тук само ръцете и езикът са архиерейски или свещенически, а извършителят е сам Господ. Сам Той казва на хляба да стане тяло и той става тяло, а на виното казва да стане кръв и то става кръв. После сам Той и причастява: наши са само ръцете и лъжицата, а причастява чрез тях сам Господ. И нас днес сам Той ни причасти с истинското Свое тяло и с истинската Своя кръв. И заедно с тях Той сам се всели в нас и вече живее в нас.

Виждате каква велика Божия милост се проявява към нас в светото Причастие! За тая именно велика милост размишлявайте сега със сърца, пълни с благодарност и благоговение.

Може би за вас е стеснително да мислите, че Господ е във вас, или се затруднявате да мислите как Той е във вас? Но така е: защото сам Той е казал това, а не са го измислили хора. Ето защо това се и нарича чудно и пречудно тайнство.

И не само това е чудно, а още и това: Господ е във всекиго от нас не с някаква част, а цял и неразделен. Все едно, както сега аз говоря слово, всеки от вас слуша това слово и го приема цяло. Моето слово е едно и аз веднъж го произнасям, а то влиза във всекиго от вас и влиза цяло, не само някаква негова част. И макар тук да стои хиляден народ, всички биха чули и приели моето слово цяло, а не част от него. Така е и в светото Причастие: колкото и хора да се причастяват, всички се причастяват от едно тяло и всички го имат цяло, а не някаква част. И Господа те имат в себе си цял, а не някаква част. Сам Господ чрез това не се разделя, а остава цял и неразделен. Вземете, например, няколко огледала и ги поставете срещу слънцето. Във всяко огледало ще се вижда цялото слънце, а не част от него. Числото на огледалата не променя факта, че във всяко огледало ще се вижда цялото слънце. Чрез това слънцето не се намалява, не се губи, а остава цяло и неразделено, и едно и също. Така е и в светото Причастие: колкото и много да са ония, които се причастяват, Господ във всекиго е цял и неразделен.

Виждате с какво сме удостоени: Господ е в нас! Нека благодарим на Господа за тая милост, казвайки в сърцето си: слава на Тебе, Боже! Но трябва да помислим как да Го задържим в себе си. Когато в нашия дом дойде голям гост, ние се държим скромно, говорим прилично. Ето, нас Господ ни посети, а кой е по-голям от Него? Не бива да се суетим и разсейваме, а трябва да се държим благоговейно и със страх. Нещо повече: да направим пребиваването на Господа в нас приятно, както на един обикновен гост предлагаме онова, за което знаем, че му е приятно. Сега на Господа трябва да предложим това, което Той обича. А какво обича Той? Той обича всичко добро и го благославя, а от лошото се отвращава и го поразява с гняв. Нека Му принесем всичко добро, което имаме у нас. Един да дойде и да каже: “Господи, ето аз ще престана да се сърдя и да се карам, а ще бъда тих и кротък”. Друг да каже: “Господи, аз ще престана да лентяйствам, а ще започна усърдно да работя и да се трудя”. Трети да каже: “Господи, аз ще престана да се гордея и да презирам другите, а ще се смиря и ще почитам другите повече от себе си”. Четвърти да каже: “Господи, аз ще престана яденето и пиенето и ще заживея въздържано и сериозно. Ако имам излишък, ще го давам на бедните или на храма”. Така нека всеки да принесе нещо добро на Господа и да Му го предложи като дар. Когато предложим на Господа нещо такова в сърцето си, Господ ще му се радва и ще се утешава с него. Нему ще е приятно да дойде в нас и Той ще живее в нас, ще ни благослови и ще ни дари с всяко благо - и душевно, и телесно. Виждате какво благо имаме в ръцете си! Нека внимаваме да не го изгубим поради неразумие или някакво непотребно дело. Нека си спомняме тоя ден, защото днес бяхме на Господнята трапеза и Той сам ни нахрани със Своето пречисто тяло и ни напои със Своята пречиста кръв. Нека помним това и да размишляваме колко велико е то и колко радостно - и наистина да се радваме до следващото свето Причастие. Амин.

В същия ден

Ние се удостоихме да се причастим със светите, пречисти и животворящи Христови Тайни. Нека кажем от цялата си душа и сърце: “Слава на тебе, Боже, слава на Тебе, Боже, слава на Тебе, Боже! Който се причастява, той се приобщава с Господа Иисуса Христа. А който се приобщава с Господа, той вкусва Неговата сила и живот. А който вкусва Неговата сила и живот, в него оживяват всички духовни сили и сам той започва да живее истински живот. Затова сам Господ говори, че който яде Неговата плът и пие Неговата кръв, има живот вечен (Иоан. 6:54).

Предполагам, че за вас не е трудно да разберете това, а макар и да би било трудно, вие приемете чрез вярата истината, че който се причастява, той живее истински духовен живот. Приемете тая истина и я запомнете. А аз ще се опитам да ви поясня това със следния пример.

Погледнете дърветата. На всяко дърво има много клони, големи и малки. Всяко клонче, което е на дървото, е живо, зелено, има листа, дава своевременно цвят и плод. Което клонче се откъсне от дървото, то отначало увяхва, после съвсем изсъхва и умира. От него не можем вече да очакваме нито цвят, нито плод. От какво това клонче е живо, зелено, дава цвят и плод, когато е на дървото? - От това, че бидейки на дървото, в което тече много жизнен сок, то поема за себе си от тоя сок, храни се от него и живее. Защо клончето засъхва и умира, когато се откъсне от дървото? - Защото, откършено, вече не може да получава от дървото сок, а сокът, който е бил в него, изтича или изсъхва. Без сок то не може вече да се храни и да живее, и затова умира.

Нека отнесем тоя пример към нас. Каквото са клоните на дървото, това сме ние - православните християни. Самото дърво - това е Господ Иисус Христос, нашият Спасител. Както клоните само тогава живеят и дават плод, когато са съединени с дървото, така и ние само тогава живеем истински духовно и принасяме истински плод, когото сме съединени с Господа Иисуса Христа. Сам Той така е казал: Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва (Иоан. 15:5, 6). Както клончето, съединено с дървото, поема от него сок и живее от него, така и ние, когато сме съединени с Господа, приемаме от Него сили и живот и живеем, а когато не сме съединени с Господа, не живеем духовно, макар да изглеждаме живи.

Кога и как се съединяваме с Господа? - С Господа се съединяваме, като приемаме пречистото Негово тяло и пречистата Негова кръв. Който се приобщава с пречистите Тяло и Кръв Христови, той приема в себе си самия Господ и сам бива в Господа. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него, казва Господ (Иоан. 6:56). Светото Причастие прилича на присаждането при градинарите. Всички знаем как се присаждат плодни дръвчета. Взима се клонче, слага се под кората на друго дърво и се привързва. То започва да приема сок от това дърво и сраства с него. Така и ние чрез светото Причастие приемаме от Господа сили, като че ли жизнен сок от дърво, и срастваме, съединяваме се с Него и започваме да живеем и Неговия живот, истинския живот, който е от Него. Виждате колко е вярно, че който се причастява, той живее подобно на клонче, което е на дървото, а който не се причастява, той не живее духовно, а прилича на клонче, откършено от дървото и изсъхнало.

Нека благодарим на Господа всички, които се причастихме със светите Христови Тайни, знаейки какво велико благо получихме чрез това. Да благодарим за сегашното причастие и да пожелаем по-скоро да се причастим отново, защото, колкото по-често се причастява някой, толкова по-близо е до Господа, толкова по-добре се чувства. Работникът по-добре работи, началникът по-добре ръководи, всекиму е по-добре от светото Причастие, всеки става по-бодър, по-добър, по-духовен.

Така ще бъде и с вас, само трябва да внимавате да не попречите сами на себе си с нещо лошо: никога не обиждайте, с никого не се карайте, бъдете кротки, въздържани, трудолюбиви, послушни, със синовен страх към Бога, молете се, не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци (Рим. 12:17). Голяма помощ от светото Причастие получава онзи, който след това не си позволява да върши нищо лошо, а мисли само за доброто и него желае. А който след светото Причастие върши лошо, той намалява и унищожава неговата сила. Той отново се отделя от Христа Спасителя, както клончето се откършва от дървото. Чрез светото Причастие той се е присадил към Христа, а чрез каквото и да е лошо дело той отново отпада от Него. За такъв светото Причастие не е причастие.

Именно за това трябва да се погрижим сега: като сме се причастили, да не се лишим от плодовете на светото Причастие. Нека се молим за това на Господа, на Неговата Пречиста Майка и на всички светии: Господ да утвърди в нас всички Свои дарове, дарявани заради светото Причастие, по молитвите на света Богородица, на нашите ангели пазители и на всички светии. Амин.

В ПЪРВА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Нашият Господ Иисус Христос е казал: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мене, и Аз в него (Иоан. 6:56). Нека се възрадваме, братя причастници. Колкото са истинни думите на Господа, толкова е несъмнено, че Господ е в нас, след причастяването ни със светите пречисти и животворящи Негови Тайни. Но, братя, като е дошъл и се е вселил в нас, ние трябва да засвидетелстваме Неговото присъствие така, както Той винаги ни свидетелства за Себе Си чрез Своите промишления за нас, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деян. 14:17). Сам Той казва: който отвори вратата на своето сърце, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). И тъй, вечеряме ли ние с Господа и Той с нас? Задавам този въпрос поради това, че почти всички присъстващи тук се приобщиха със светите Христови Тайни. Какво, започна ли в нас това, което трябва да бъде очевиден плод на това преславно Тайнство?

Идвайки при нас, Господ носи със Себе си вечеря: носи всички духовни блага за спасение, чийто единствен извор е Той, и ги предоставя на душата да ги вкуси. Да влезем вътре и да видим.

Господ е светлина. Той донася светлина и в душата, която го е приела. Както, когато в тъмна стая внесат светилник, който силно свети, стаята и всички намиращи се в нея предмети, от най-големия до най-малкия, стават видими, със самия светилник и с оногова, който го е внесъл, по същия начин и духовната светлина осветлява душата, която е приела Господа. Това е светлината на знание и разбиране на цялото домостроителство на нашето спасение. В нея ясно се вижда нашата ограниченост и слабост и великото Божие снизхождение към нас, което ни спасява, с всички свързани с него истини - за единосъщната Троица, за творението и Божия промисъл, за грехопадението, за въплътяването на Бог Слово, за Неговата кръстна смърт и възкресение, за устройството на светата Църква, за общението между небесната и земната Църква, за наследието, приготвено на небето за ония, които вярват и се трудят в живота си според вярата - с една дума с цялата съвкупност на спасителните истини. Като християни, ние знаем тези истини, но докато не започнем да живеем според Христа, това знание си остава външно. Като дойде на земята, Господ свърза тези истини не само с нашия ум, но с цялото същество на нашия дух дотолкова, че след това не остава ни сянка от съмнение, ни моментна забрава. Но какво е вярно, че сега светлината ни обкръжава и осветлява всичко наоколо и ние съзнаваме това неотразимо, така онзи, който е приел Господа със своя разум, съзнателно и неотклонно пребивава в тези истини, действайки в своя кръг. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е всеоживяваща сила. Той донася със Себе Си духовна сила и в душата, която Го е приела. Болният разслабен, който лежи на одър, едва вдига ръцете си, едва говори, едва отваря клепки, но след като е получил изцеление, с усещането за здраве и сила той започва да ходи и да действа не само без болка, но и с радост, подобно на разслабения, изцерен от Спасителя, който като взел одъра си, проходил, скачайки и хвалейки Бога. Така и грешната душа е нравствено разслабена, но когато приеме в себе си Господа, чувства своето духовно здраве и сила, т. е. усеща въодушевена ревност за всяко добро и за изпълнение на всяка Божия заповед, несмущавана от никакви пречки, нито външни, нито вътрешни, издигани от страстите и лошите навици, и неспъвана нито от леност, нито от отлагане от днес за утре. Ние винаги вършим по нещо добро, но го вършим, когато то само, така да се каже, ни попадне под ръка и за изпълнението му не са нужни жертви и особени усилия. Но тук се възражда силна духовна енергия, с направляване на всички мисли, желания и намерения само към духовното, което се изразява не само с живот, но и с някаква неудържимост в трудовете на добротворството и благочестието, която не чувства умора и насищане. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е мир. Той донася със Себе Си мир и в душата, която Го е приела. Както в Тивериадско море, когато се вдигнала голяма буря, развълнувала морето и изплашила Апостолите, Господ я укротил със Своята всесилна дума и въдворил велика тишина, която успокоила и развеселила всички, така и в душата, обикновено вълнувана от много мисли, желания, начинания и сърдечни влечения, след идването на Господа в нея се въдворява дълбока духовна тишина, несмущавана от нищо нито отвън, нито отвътре - тишина, която ни дава възможност ясно да чуем и най-тихия глас, от небето или от земята. Това не е неподвижност, но стройност и отмереност във всички движения на нашия дух, които се изразяват и външно в сериозност на нашите отношения и дела. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е огън, който стопля. Той донася със Себе Си духовна топлота и в душата, която Го е приела. Както, когато в студено време влезем в топла стая, ние чувстваме топлината, която приятно преминава по цялото ни тяло, така душата се облича с духовната топлота като с някаква дреха след приемането на Господа в пречистите Тайни. Свише - получаваме благоволение от Бога, Който се примирява с нас, за миналото - освобождаване от греховете, за бъдещето - увереност в неизказаното наследство, а около нас получаваме мирно общение с видимото и невидимото. Това са лъчите на оная духовна топлота, които, прониквайки в сърцето, предизвикват в него горене на духа, което привлича всички сили на нашето естество, устройвайки по този начин здраво жилище за приемане на Невместимия. Тая топлота дава сладост, рая на сладостта, духовното съкровище, заради което вярващият е готов да даде всичко, само за да не го загуби, а винаги да го притежава. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Така светлината на знанието, въодушевяващата сила за добро, душевният мир, сладостната топлота - това са главните свидетели за присъствието на Господа в сърцата на истинските причастници, вечерята, с която Той нахранва душата, която Го е приела. Слушайки това, може би някой от нас ще се смути духом и ще запита: ако някой не види в себе си такива свидетелства, Господ не е ли в него? Няма да ви успокоявам лъжливо - да, Господ не е в него. Нещо повече: понеже Господ не е в него, за него няма и спасение.

Обаче не бива да се тревожим с лъжливи страхове. Може би някой няма в съвършенство тези блага, но ги има в зародиш. Това е все едно да кажем, че ги има. Денят не настъпва изведнъж, но щом започне да се зазорява, всички знаем, че нощта е отминала и настъпва денят. Цветето и дървото израстват не изведнъж, но щом само семето даде израстък, ние знаем, че е започнал животът на новото растение. Болният не стъпва изведнъж на крака, но щом лекарството е намерено и е дало сила на организма, ние знаем, че оздравяването вече е настъпило. Така разбирайте и за плодовете при приобщаване с пречистите Тайни, които свидетелстват за вселяването на Господа в нас. Те не са явни, но може би са в зачатък. Нека потърпим и да останем при тоя ред на живот, при който можем да очакваме тяхното появяване в пълнота, и ще получим очакваното. Ще попитате: как ще узнаем, дали в нас има такива зачатъци? Отговарям: ако имаме грижа за спасение, с трудове по изпълнение на всичко, от което се обуславя спасението, знайте, че Господ вече е започнал в нас Своето дело. Нека продължим започнатия труд с търпение и ще видим, че Господ ще ни съдейства. Но ако и това няма, значи, че няма и зачатъци. Нехайството и безгрижието за спасение са явният признак, че животът на духа още не е започнал. Необходимо е всичко отново да се преработи. В този случай не бива да се отчайваме. Затова ни се дава още живот, за да се осъзнаем и да се разкаем. Това и трябва да сторим. Още сме в благоприятното време на поста. Нека се възползваме от него и да се погрижим да преминем един курс на себелекуване в постене, както трябва. Тогава, като се примирим с Господа в тайнството покаяние и като Го приемем в пречистите Тайни, да започнем трудовете на един живот, който ще доведе накрая до светлина и съвършенство духовните блага, които свидетелстват, че Господ е в нас и ние в Него. Амин.

В същия ден

Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо, казал Господ на разслабения след изцелението му (Иоан. 5:14). И ние всички чухме този утешителен и вразумителен глас, когато при изповедта получихме опрощаване на греховете си. На всички покаяли се и опростени сега е възвърнато духовното здраве. Прочее какво се иска сега? Иска се да се пазим, за да не паднем отново в онова нещастие. Ние скъсахме с греха, да не се връщаме при него. Получихме помилване, да не се подхвърляме отново на гнева и осъждането. Тръгнахме по правия път, да не се отклоняваме от него. Сатаната отново ще ни привлича в своята област на тъмнината, да не му се поддаваме. Той ще прибягва до хитрости, за да ни замае с лъжливи обещания - не бива да се лъжем. Ние знаем колко е зъл грехът, знаем колко е трудно да го победим - не бива да влизаме в нов съюз с него - Господ ни помогна, ние станахме - да стоим бодро и мъжествено.

Сатаната ще ни нашепва: “Ако паднете, пак ще станете”. Но ние можем да му отговорим: “Ние станахме благодарение на Господа, но ако отново паднем, не можем да кажем, ще станем ли”. Не искаме да останем завинаги в ръцете на падението, не искаме да бъдем роби на греха. Така ще отблъскваме хитростта на врага. И с тоя страх от ново падение в грях ще отрезвяваме нашите души и ще ги въодушевяваме да вървят по пътя на самоизправлението, което сме започнали.

Нека утвърдим в себе си мисълта, че ако отново паднем, не се знае дали ще станем? А ако останем в греха, ще погинем. Врагът ще ни обърква с уверението, че Господ е милосърден. Той ни е прощавал и пак ще прости. Наистина, Господ е милосърден, но тая милост към нас все пак има граница. Има граница Божието дълготърпение. Прощава, прощава, а накрая, като види, че грешникът отново се подава на греха, оставя го в ръцете на неговото падение. Разтворете книгата на пророк Амос и четете. В 1. и 2. глава се описват Божиите присъди над Дамаск, Газа, Идумея, над юдеите, израилтяните и други народи. Към всички тях е отправено едно и също слово Господне. Дамаск съгреши един, два, три пъти. Аз му прощавах. Когато и четвърти път той прояви своето нечестие, да не се ли отвратя от него? Отвратих се и му изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз прощавах на Газа, но четвъртия път да не се ли отвратя от нея? Отвратих се и изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз пощадих юдеите и израилтяните, четвъртия път да не се ли отвратя от тях? Отвратих се и ги наказах. Така става и с нас. Някой съгреши и се покае. Господ му прости. Пак съгреши и се покае, Господ пак прости. И пак прости, и пак прости. Накрая, виждайки, че ние повтаряме все едно и също нещо, произнася такова решение: “Аз толкова пъти прощавах, ако и сега започне да върши същото, ще се отвратя от него”. Нека запише тая присъда в сърцето си всеки, който пак се увлича в грях. Господ прощаваше досега, но ако паднем отново, Той би се отвратил накрая от нас. Колко пъти Бог прощаваше упорството на фараона? Накрая той го изоставил и заповядал на израилтяните да напуснат Египет, без да дочакат неговото съгласие. И макар после фараонът да се опомнил и бързо наредил: “Идете, кажете им по-скоро да си отиват”, това не му помогнало и не отклонило Божията присъда над него. Така, Божието милосърдие може накрая да се изчерпи към всекиго. И най-лошото е, че ние не можем да кажем кога именно ще дойде часът на неговото изчерпване. Онова Божие наказание след четвъртото престъпление, което се съобщава у пророк Амос, и наказанието над фараона след десетократно противене на Бога, не означават, че можем спокойно да се предаваме във властта на греха, като нарушаваме обещанието до два или три пъти, а означават само, че Божието прощение има граница, която е неизвестна за нас. Ако ние утвърдим в себе си мисълта, че за нас часът на наказанието ще последва веднага след падението, на което сме готови да се предадем, с това ние ще отрезвяваме нашата мисъл и ще придаваме мъжество на сърцето да се противопоставя на възникналите пориви. Нека си спомним за нещастието на Самсона. Няколко пъти той получавал сила да разкъса веригите, с които го свързали филистимците по предателството на Далила. Но и последния път, когато били остригани косите му, той не очаквал, че няма да дойде в него същата сила, а станало иначе. Господ отстъпил от него и го предал в ръцета на неговите врагове. Сам Самсон не мислел, че го е постигнало Божието наказание, напротив, като се събудил, казал: “Ще отида, както и по-преди, и ще се освободя”, т.е. ще строша тези вериги, ала не знаеше, че Господ отстъпи от него (Съд. 16:20). Ето, Господ милва, милва юдейския народ, а накрая какво каза? Ето, оставя са вам домът ви пуст (Мат. 23:38). Но нито първосвещениците, нито книжниците, нито някой друг е помислял, че вече ги е постигнало това жестоко определение.

Нека се страхуваме от тая жестока присъда, когато грехът отново започне да ни увлича. Нека се страхуваме да не би Господ и за нас да каже накрая: ето, твоят дом се оставя пуст. Господ е милостив към всички грешници и ни уверява, че не иска смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив. Но ние сами с нашите чести падения ще достигнем до там, че с нас нищо не ще може да се направи. Издигането от падение прилича на поправка на дреха или на някакъв друг предмет. Случва се така, че поправят, поправят някоя вещ и накрая я хвърлят, защото не може повече да се поправи. Същото може да се случи и с душата. Господ я поправя, поправя, а накрая я изоставя напълно. От своите чести падения тя накрая така се разстройва, че не може вече да се поправи.

Защото, на какво се основава възможността за нашето поправяне? На доброто, което е останало в нас, без оглед на това, че служим на греха. Божията благодат слиза върху това добро, оживява го и му дава превес над злото. И човек се издига. Но всяко ново падение все повече и повече изяжда нашето добро, след всяко падение то остава в нас все по-малко и по-малко и следователно все по-малко и по-малко остава място, където благодатта би могла да слезе, за да ни вдигне. Чудно ли е, че накрая ние изразходвахме всичкото си добро в робството на греха и така изгубваме възможността да станем. За нас не остават никакви средства за това.

Нека си припомним нашето последно поправяне. Дойдоха спасителни мисли и ни отрезвиха. Или страх от смъртта и съда, или пагубността на греха, или срам пред Господа Спасителя, или нещо друго силно подействаха на душата и я отрезвиха. Душата дойде в себе си и с Божията помощ изостави греха, покая се и сега твърдо е решила да не оскърбява повече Бога с грехопадения. И ако отново паднем в грях, то после с какви мисли ще се стреснем, когато всички, които са могли да стреснат, са изпробвани и са изразходвали своята потресающа сила за сегашното ни ставане? За следващото ни отрезвяване в тях не са останали сили. Със спасителните мисли става същото, както с лекарствата. Както чувствителността на организма към лекарствата се притъпява от честото им употребяване, така е и по отношение на подбуждащите и отрезвяващите истини - душата накрая губи всяко чувство. Нито заплашвания, нито обещания, нито смърт, нито ад, нито рай, нито ядът и горчилката на греха - нищо не пробужда и не раздвижва душата. Тя става като камък. И какво ще стане с нея? Същото, което свети Апостол отсъжда за земята, която е попила много дъжд, а е дала само тръне и бодили: тя е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне (Евр. 6:8).

Нека прибавим към това, че честото падение в грях създава навик да грешим, който свързва бедната душа и тиранично я държи в свое подчинение. Дори само един грях да стане навик, той пленява цялата душа и властва във всичко над нея. Вижте какво прави паякът със своята плячка? Малко по малко той я оплита с тънка паяжина, докато я омотае цялата. Жертвата прави опити да се движи, но е безсилна да се освободи. Така и грехът, към който човек привиква с честите си падения, прониква в него все по-силно, докато изпълни и душата, и тялото и наложи веригите на своето робство над всичките им сили. Макар после човек и да помисли да изостави греха, но душата, виждайки как много се е оплела в него, не се решава да вдигне ръце, за да се освободи, и се отказва от надеждата да победи греха, както пише светият Апостол за езичниците, които, като дошли до безчувствие, се предали на разпътство и ненаситно вършили всяка нечистота (Еф. 4:19). И както евреите, измъчени в египетското робство, дори тогава, когато Моисей им дал от името на Бога обещание за свобода, не вярвали, че това може да стане.

И така, всички, които сте се покаяли и сте тръгнали по добрия път внимавайте да не паднете отново в грях. През измамата на греха, който се опитва отново да ви увлече, вижте вашата решителна гибел. Не гледайте на него леко, а като на зинала пропаст, като на отворен ад, готов безвъзвратно да ви погълне. И чрез страха от такава горчива участ, отрезвявайте вашата мисъл и отклонявайте вашите сърдечни чувства от греха. Разбира се, борбата е неизбежна. Но за стоящия е по-лесно да се бори, отколкото за падналия. Вие сте станали? Стойте прави и се борете. Господ да ви помага. Ден след ден борбата ще става все по-лека. Накрая тя съвсем ще стихне. Доброто ще вземе преобладаващ връх и вашият живот ще потече мирно, по пътя на богоугодно добротворство и ще ви доведе до блажен земен изход от тук към вечните райски обители. А ако отново паднете, пак ще настъпи смущение в мислите и чувствата, отново мрак и терзание, отново страх и измъчване на съвестта, отново тъга и всяко несъгласие. Ще започнете пак да се измъчвате в робството на греха може би без край.

Господ, Който ви помогна да се освободите от дяволските мрежи, да ви усъвършенствува, утвърди, укрепи и направи непоколебими (1 Петр. 5:10). И така ще бъде, ако и вие се трезвите и бодърствате, знаейки, че вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). Амин.

ВЪВ ВТОРА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Ето, за мнозина от нас измина вече една седмица, откак се примирихме с Бога и вървим по пътя на новия богоугоден живот. Предполагам, че за вас вече е ясно, че повече от времето на трудовете ни в делото на спасението преминава в борба с греха. Така и трябва да бъде. Сатаната, от чиято власт се освободихме, не губейки надежда отново да ни плени, залага мрежите си. И страстите, от които решихме да се откажем и се отказваме, но които не са умрели, и дори не са твърде обезсилени, отново въстават с по-голяма или по-малка сила и искат удовлетворение. Тия нападки от едната и от другата страна се стремят да ни сразят и се усещат. И понеже трябва да бъдат отблъсквани, ни принуждават към борба. Такъв е законът на живота в Иисуса Христа. Всеки християнин, който търси спасение, трябва да премине три степени, а именно: да се покае, да се обърне към Бога, а след това чрез борба със страстите да влезе в областта на чистотата. Покаянието е изходната точка, чистотата - целта. Борбата със страстите изпълва цялото пространство между тези две точки. Ние вече започнахме и сега, по неизбежния закон, сме в борба.

Нека бъдем бодри и да укрепва сърцето ни! Свети апостол Павел казва: облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни (Еф. 6:11). Сатаната напада върху всяка част на нашето естество, всяка от тях е сразявана от своя страст и свой грях. И поради това, в борбата със сатаната, всяка част на нашето естество трябва да бъде съответно защитена.

Вие знаете от какви части се състои човешкото тяло, какви нападения търпят те и как трябва да се защитават. Животът в човешкото тяло се поддържа от съгласуваните действия на различните негови части. Удовлетворяването на потребностите на тялото е закон на естеството. Но при него идва страстта, то губи мярката и начина на живот и се явява грехът.

Нашето тяло трябва да бъде хранено. Органите на храненето са устата, гърлото и стомахът. Страстите, които нападат върху тая част, са: лакомията и пиянството. Средствата за защита на тая част са: въздържание и пост.

Нашето тяло осезава. Органите на сетивността са нервите със сетивата. Страстите, които нападат върху тая част, са много. Всяко сетиво има свое изкушение: окото - свое, ухото - свое, вкусът - свое. Обща за всички е страстта към приятно раздразване на сетивата, или към чувствените удоволствия. Според свети отци, тази част трябва да се защити с т. н. опазване на сетивата, особено на зрението и слуха, от всички съблазнителни впечатления, преди всичко чрез уединяване и избягване на срещи със съблазнителни предмети, порочни лица и места.

Тялото притежава движение. Органите на тази дейност са мускулите с ръцете и нозете. Страстите, които нападат върху тая част, са, от една страна, леността и сънливостта, а, от друга - лекомислие, прекалена подвижност, страст към игрите и забавленията, неприличните танци, кавгите и побоищата. Средствата, с които трябва да се защитава тази част, са труд, поклони в определено време на деня, чинна правилност на движенията.

Тялото има език - орган на говора. Страстите, които го нападат, са: празнословие, сквернословие, осъждане, безсмислени спорове, кощунство. Средството, с което трябва да го защитим, е благоразумното мълчание.

Такова е нашето тяло, такива са неговите страсти и такива са средствата против тях. Съвкупността от тези средства се нарича от светите отци телесни подвизи. Така ние трябва да вземем нашето тяло в ръце и да го обучаваме на порядъчен живот. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).

Да преминем към душата. Тук на първо място са въображението с паметта - душевен магазин с указател за неговите съкровища. Страстите, които смущават тая способност, са: мечтателност, разсеяност или разпиляване на ума, фантазьорство - разпалвани чрез четене на безнравствени романи и празни разговори. Средството против тях е вниманието, или трезвостта и бодростта на духа.

След въображението следва разсъдъкът с разума, чиято работа е да разпознават всичко. Враговете, които действат върху тях неблагоприятно, са: празното любопитство, безогледното съмнение, гордостта, доверие само в себе си, немотивирана упоритост в мнението, липса на убеждения. Средствата за тяхна защита са: четене на Словото Божие и творенията на светите отци, разговори с опитни хора в духовния живот, собствено разсъждение в послушание на гласа на светата Църква.

Наред с разсъдъка стои волята - деятелната способност на желанията и начинанията. Страстите, които я измъчват, са: суетно многогрижие, груб егоизъм, своенравие, неподчинение, дързост и волност. Средство против тях е всестранното и разумно послушание, подчинение на законния ред - житейски, граждански, църковен и на този, посочен от духовния отец.

По-нататък в тоя ред стои вкусът - способност към естетически удоволствия. Страстите, които го овладяват, са: увлечение в модност, страст към контене, страст към увеселения, балове и танци. Средствата за негова защита са: сериозна музика, живопис, духовно пение, иконопис, посещение на музеи и храмове, които представляват пълно удовлетворение на потребностите на неразвратения вкус.

Такава е душата, такива са нейните страсти, такива са и средствата против тях. Съвкупността от тия средства съставлява кръга на душевните подвизи, чрез които ние прославяме Бога и в душите си (1 Кор. 6:20), спасяваме душите си чрез вяра (Евр. 10:39) и ги очистваме (1 Петр. 1:22).

Накрая, по-горе от душата е духът - сила, насочена към Бога и духовните неща. Враговете тук са: неверие, забравяне на Бога, безстрашие, изгаряне на съвестта, омраза към духовните неща, отчаяние. Средствата против тях са: вяра и предана любов към Бога, оживени от надежда и подтикващи към истински духовен живот, непрестанно насочване на ума и сърцето към Бога в топла и сърдечна молитва.

Накратко ще изброя средствата за нашия духовен живот, а именно: вяра, молитва, посещаване на светия храм и на светите служби, всестранно послушание, четене на Словото Божие и творенията на светите отци, разговори с опитни хора и богомислие, трезво внимание към себе си, физически труд, поклони, молитвено уединяване, опазване на сетивата, мълчание, въздържание, пост.

Същите средства, не буквално, а по дух, посочва и свети апостол Павел, когато писал на християните в град Ефес да се облекат във всеоръжието Божие, изброявайки ги поотделно: И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово; с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време (Еф. 6:14-18).

Така - и апостолските наставления, и разглеждането на частите на нашето естество ни сочат всички изброени средства като необходимо условие за успеха на нашия духовен живот. Иначе те се наричат подвизи и са телесни, душевни и духовни. Вие знаете, че всички богоугодни мъже и жени, които са търсели спасение, са преминали тези подвизи неотклонно. И понеже са ги преминали, те са побеждавали страстите, ставали са чисти и са се спасявали. Ако искаме да постигнем успехи в духовния живот, нека и ние да започнем да се подвизаваме с добри подвизи. Всеки подвиг е ограничаване на противоположната му страст, а всичко заедно - ограничаване на всички страсти, чрез което те са като в обсада и отчасти се изтощават от глад, а най-вече направо се поразяват от противодействието. Нека бъдем постоянни, твърди и неотстъпчиви и скоро ще постигнем успех. Не бива да гледаме ония, които отбягват подвизите, считайки това за дело на произвол. Между такива не ще открием победители. Защото, бягайки от тях, какво вършат те? Предоставят сами себе си от всички страни на вражеските удари. Те приличат на войници, които, без оръжие, съблечени и боси се движат в пленническия лагер. Враговете ги бият където и с каквото им попадне, отвсякъде им причиняват рани и ги убиват. Не, онзи, който желае да напредне в духовния живот, трябва без отлагане да се снабди с изброените духовни средства без изключение. Защото, ако изоставим макар само един подвиг, ние разкриваме някаква част от душата, враговете (страстите) се устремяват към това незащитено място, като в пробив на градска стена, и ще извършат опустошение, поради жестокостта на воюващия. Ако не посещаваме свети храм, ако нарушим телесния и духовен пост, ако дадем свобода на очите и слуха - каква вреда бихме си причинили! Бихме получили такова поражение, че после да не можем да се оправим. А на пръв поглед това изглежда дреболия.

Да се облечем във всеоръжието Божие, т.е. да преминем всички подвизи - но това е твърде трудно, ще помисли някой. Наистина, трудно е, но трудът ще бъде възнаграден. Ако не искаме да попаднем в плен на страстите, или да бъдем съвсем победени и убити от тях, трябва да притежаваме средства да ги отбиваме и побеждаваме и да предпазваме себе си. И ето кое тук е утешително: колкото по-търпеливо и неотстъпно някой носи тези духовни оръжия - подвизите, - толкова те стават по-леки и извършването им по-свободно. Колкото по-настойчиво и неуморно действаме с тях, толкова по-малко се уморяваме, подвигът става все по-лек и по-лек, а накрая става и съвсем незабележим по трудност, макар в същото време по сила и действеност да достига до неочакван размер. Да вземем посещението на светия храм. Отначало това може да е трудно. Но после, колкото по-често отиваме в храма, толкова по-леко става отиването там и по-приятно. А накрая, присъствието ни в него става толкова приятно, че не ни се иска да излезем от него, а когато излезем, чувстваме в себе си голяма духовна сила. Така и всеки друг духовен подвиг от многократното му повтаряне дотолкова се сродява с нас, че от него чувстваме не тежест, а голяма лекота в духовното дело и борбата със страстите и пороците. Тежест се чувства, когато някой е възпрепятстван да извърши своя духовен подвиг, към който е привикнал и в който винаги е намирал духовна подкрепа.

И така, да не се отказваме, а да принудим себе си да преминем по възможност всичко предписано. Бог ще ни помогне. Трябва само да започнем и да продължим неотстъпно. Ето сега е пост - най-благоприятно време за духовни подвизи. Който е постил правилно, е употребил на дело всички духовни средства, а който още ще пости, ще ги употреби. Остава само да вложим още малко усилие - като сме започнали, да не се отделяме от тях. С Божия помощ те така ще ни харесат, че никога не ще пожелаем да се разделим с тях. Колкото повече се привързваме към духовните подвизи, те все повече и повече стават наша потребност, хранят ни и ни услаждат. Те не се противни на нашата природа, а са сродни с нея в нейния чист вид: това гарантира и успеха да ги овладеем.

Господи, помогни ни да почувстваме всички опитно тяхната спасителност! Тогава не ще има сила, която да ни отклони от тях. Амин.

В същата неделя

Нашият Господ Иисус Христос е казал: който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Марк. 8:35). Тези думи трябва дълбоко да запечатат в сърцето си ония, които, след като са постили, покаяли се и са се причастили със светите Христови Тайни, са встъпили в борба със себе си, със своите страсти и с греха, който живее в тях. Знайте, борци Христови, че когато сами себе си побеждавате, когато сами на себе си причинявате труд, болки и скръб, не вършите никакво зло срещу себе си, а устройвате вашето спасение, не губите, а придобивате.

За да ви бъде това по-ясно и за да не отслабва вашето мъжество в борбата със себе си, ще ви поясня по какъв начин, когато губим себе си, ние не се погубваме, а се спасяваме.

Вие ще разберете това, когато си припомните какво е станало с нас при падението. Тогава се е положила основата на този загадъчен начин на нашето действане по отношение на самите нас. Свети Макарий Египетски в своите беседи често се спира на този предмет и с разни сравнения се старае да го доближи до нашето разбиране. Той казва, че в своето първоначално състояние човек е бил чист, съвършен и украсен с всички добродетели - със страх Божий, вяра, кротост, смирение, милосърдие, въздържание, чистота, безкористие, братолюбие, с една дума: с всички съвършенства, в които е блестял в него Божият образ и подобие. Но когато послушал внушението на лукавия и престъпил заповедта, тогава в него влязъл друг човек, във всичко противоположен на първия, който, съразтваряйки се с него, го закрил, притеснил и задушил със себе си, като че ли член се наложил на член, глава върху глава, гърди върху гърди, ръце върху ръце и пр., всеки член върху съответния член: така че първият човек се изгубил, а се изявил само този нов човек, във всичко, така да се каже, противоположен на първия - нечист, горд, злобен, користолюбив, завистлив, невъздържан, порочен, изпълнен с всяка нечистота и неправда.

Така човекът станал двоен. Сам по себе си човекът има човешко естество, както е излязло от ръцете на Твореца. А това, което е придошло, нечистото и порочното, не е човекът, а е само призрак на човек, но действа умъртвително по отношение на истинския човек. Струва ми се, че ние самите, нашата личност, би трябвало да стоим на страната на истинския, на първоначалния човек. Но не се знае какво е станало с нас, ние сме го изоставили и сме взели страната на придошлия порочен човек, и то дотолкова, че само него считаме за себе си. Поради това става така, че от каквато и страст да бъде овладян човек, той държи за нея като за себе си. Нему и на ум не идва, че тук той действа не за себе си, а за някого другиго против себе си. Например, когато някой се разгневи и по внушение на гнева се нахвърли против някого, той чувства, че това е той, че себе си иска да защити, когато нито гневът, нито каква да е друга страст - това не сме ние и не принадлежи към природата на човека. Всичко това е придошло, чуждо, враждебно на нас, което ни погубва.

Ето тоя порочен човек, чужд нам и придошъл, когото обаче поради съблазън ние считаме за нещо свое, за наша душа, Господ заповядва да погубим и умъртвим, ако иска някой да спаси душата си, оная душа, която е притеснена, затворена и задушена от този друг човек, от тази друга порочна душа. И наистина така става. Така ще бъде и с нас. Защото, ако ние започнем на дело да постъпваме така, да започнем да погубваме душата си, т.е. порочната душа, като следствие на това ще се получи, че истинският човек в нас ще се освободи от гнета на придошлия човек и ще заживее свойствения нему духовен живот. А придошлият човек, който живее призрачно, ще изчезне от нас и в цялото ни същество ще настане истински живот, който произлиза, както виждате, от самоумъртвяването ни и самопогубването.

Предполагам, че ви стана ясно какво значи да погубим душата си, за да я спасим, и защо това спасение не може да се устрои иначе освен чрез погубване на себе си, т.е. на порочния човек в нас. Но трябва да ви бъде ясно още и това, че в духовния живот главното и начално наше действие трябва да се състои в това, да се разделим с придошлия в нас порочен човек, да го отблъснем от себе си, да съзнаем, че това не само не сме ние, но че той е и наш враг, който ни погубва. Както в нашите обикновени отношения не започваме да действаме срещу когото и да било, ако не скъсаме дружбата си с него и не съзнаем неговата враждебност към нас, така и в нашия духовен живот, докато не скъсаме дружбата си със страстите и не съзнаем тяхната враждебност към нас, не ще започнем да действаме срещу тях. Ако не започнем да действаме против тях, няма и да ги умъртвим. А ако ние не ги умъртвим, те ще умъртвят нас. И така, ние трябва да се раздвоим. Да поставим себе си на една страна, а порочния човек да отблъснем на друга. Да го поставим срещу себе си и да започнем с него борба, та отсичайки в него член след член, накрая съвсем да го убием и изхвърлим вън от себе си и да останем чисти и съвършени, както иска Господ и както Той ни е създал.

Напомням ви, че раздвоението трябваше да стане във вас именно чрез силата и действието на покаянието. Защото какво е покаяние? - Човек започва да се гнуси от всичко нечисто и греховно и желаейки да се избави и очисти от него, твърдо решава да посвети живота си на доброто, да живее съгласно заповедите на словото Божие, да не отстъпва в нищо на страстите и да не се подава повече на техните увлечения. Ето какво е покаянието! То е оня вътрешен поврат, чрез който човек се раздвоява вътре в себе си съзнателно и свободно, преминавайки от страстите на страната на светостта и правдата.

Така раздвоението във вас вече е станало. Внимавайте да не се сдружите отново. Защото, щом се сдружите, ще се спре духовният напредък. А той сега е главното наше дело, в него е нашият живот. Поради това трябва постоянно да подновяваме и оживяваме първоначалното раздвоение със страстите, да подсилваме омразата към тях. Макар и отблъснат, порочният човек е още жив и ще ни привлича към себе си със съблазън и заплашване. Ние трябва да стоим на своя пост, без да влизаме в каквото и да е съгласие с него и винаги предразполагайки себе си към противното на онова, което той ни внушава. Той ще ни влече например към похоти, но ние трябва с усилия да се стремим към чистота. Той ще разпалва у нас гняв, но ние трябва да запазим нашата кротост. Той ще ни внушава гордост и пустославие, ние обаче трябва да се учим на смирение. И така във всичко. Да се противим на злото и да се принуждаваме към добро. И както това е наша главна работа в процеса на духовния напредък, така то е и главно условие за нашия успех и за нашето вътрешно умиротворяване. С такъв труд над себе си ние ще постигнем това, че порочният човек все повече и повече ще слабее не само като не получава храна и удовлетворение, но бидейки постоянно поразяван. А духовният човек все повече и повече ще крепне, докато другият съвсем умре и остане само този последният.

Само това исках да ви поясня днес, та когато сатаната започне да ви съблазнява със сладки думи: “Защо се мъчите и лишавайки се от всичко, погубвате себе си”, вие, въодушевявайки се с мъжество, да му отговорите: “Ние не себе си мъчим, а тебе, не себе си погубваме, а тебе поразяваме в главата, наш враг, ласкател и губител, и да продължите безжалостната към себе си борба със страстите, без да отстъпвате в нищо и без да им давате отдих от непрестанно противене срещу тях и непрестанно поразяване

В заключение ще прибавя моето искрено благопожелание, да умъртвите земните си членове, сиреч пороците : блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието; отхвърлете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си (Кол. 3:5, 8). Така вие ще съблечете ветхия човек заедно с делата му и ще се облечете в новия (9). И към вас могат да се отнесат думите на Апостола: умряхте - но така, че преминахте от смърт в живот (1 Иоан 3:14), и този живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3).

Нека това стане, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Който чрез Своята смърт ни оживи и в нашето самоумъртвяване възражда и утвърждава в нас Своя живот. Амин.

В същата неделя

Ония, които служат на страстите, галят ги като малки деца. Но и към ония, които са започнали борба с тях, врагът често пристъпя с ласкателни думи да пожалят себе си и да не ги поразяват с такава жестокост и безпощадност. Ако овладените от страстите биха съзнали какви мъчители са те, веднага биха ги отхвърлили от себе си като адски изчадия. Но и вие, борци против страстите, не унивайте и не обръщайте внимание на техните ласкателни думи, като знаете, че те желаят да отворят ада под нозете ви и да ви хвърлят там. Защото, чуйте какво казва за тях свети апостол Павел: а кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава. И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение. Заради тия пороци Божият гняв иде върху синовете на непослушанието... Отхвърлете от себе си също: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си (Кол. 3:4-8). Това кратко наставление може да изразим така: Господ ще дойде да съди живи и мъртви и ще осъди всички, чиито сърца се окажат, че са изпълнени с лъжа, измама, завист, кражба и други страсти. Нека разпалим нашето усърдие да се очистим от тези страсти.

Нека обърнем внимание на това внушение и да не отслабваме в борбата със страстите. Адът на порочните очаква. За отстъпки на страстите ние вечно ще се мъчим. Аз искам да прибавя, че самите страсти са ад и порочният вече предвкусва адските мъчения.

Има хора, които не вярват, че ще има в отвъдния свят страдания за грешниците. Такива хора се заблуждават опасно и пагубно. Но нека така да е, ще кажем, както вие твърдите! Но въпреки това, вие не можете да отричате, че след раздялата с тялото душата остава жива, чувстваща и съзнаваща себе си и че страстите, на които е служила тук, остават в нея и преминават с нея в оня живот. Ако е така, само това е достатъчно, за да се създаде най-мъчителният ад. Страстите, с които душата е живяла тук, не намирайки удовлетворение за себе си там, ще я изгарят и разяждат, като огън, ще я терзаят с непрекъснати, най-отегчителни мъчения.

Страстите не са някаква лека мисъл или желание, които се явяват и изчезват, без да оставят следа. Не, това са вътрешни и силни влечения на порочното сърце. Те навлизат дълбоко в естеството на душата и чрез дълго властване над нея, се съразтварят с нея и се свързват така, че не бихме могли да ги изхвърлим и премахнем така лесно, както лесно се изхвърля боклук или се изчиства прах. Но понеже те не са свойствени на душата, а влизат в нея вследствие на нашата любов към греха, именно поради тази несвойственост те ще терзаят и измъчват душата. Това е същото, както, когато човек вземе отрова: тя гори и терзае тялото, защото е чужда на неговото естество. Или същото, както, ако някой би погълнал змия в стомаха си и тя започне да гризе неговата вътрешност. Така и страстите, приети вътре в душата, като змии и отрова, ще я гризат и терзаят. Тогава тя ще иска да ги изхвърли от себе си, но не ще може, защото ги е сродила и сраснала със себе си, а тогава тя не ще има спасителните средства за изцеление, които се предлагат тук от светата Църква в покаянието и изповедта. По такъв начин тя ще бъде измъчвана от тях непрекъснато и нетърпимо, носейки вътре в себе си адския огън вечно изгарящ и неугасим.

Да си послужим и с друго сравнение. Представете си, че някой се нахрани със силно осолена риба. Такъв би изпитвал силно вътрешно мъчително изгаряне, ако няма с какво да утоли своята жажда. Кой го изгаря и мъчи? Отвън никой. Той носи в самия себе си този мъчителен огън. Няма с какво да утоли своята жажда и тя го измъчва. Така и страстите са вътрешни изгарящи жадувания, разпалени желания на греховната душа. Тук на земята, когато ги удовлетворим, те временно се успокояват и мълчат. Но после отново със сила искат удовлетворение и безпокоят, докато наново бъдат наситени. В другия живот с нищо не можем да ги удовлетворим, защото всичките им обекти са земни. Тези обекти остават тук, а страстите в душата преминават с нея отвъд и ще жадуват за удовлетворение. Ще жадуват и ще я измъчват с такава жажда, защото тя с нищо не ще може да ги удовлетвори. И колкото повече душата живее, толкова повече ще се измъчва и терзае от неудовлетворените страсти. Мъката ще расте все повече и повече, без край. Ето адът! Завистта е червей, гневът и яростта - огън, омразата - скърцане със зъби, похотта - непоносима тъмнина.

Този ад от страстите започва още тук: защото, кой от ония, които робуват на страстите, се наслаждава на спокойствие? Само че тук те не разкриват цялата своя мъчителност над душата. Тук тялото и общото съжителство отклоняват и намаляват техните удари. Там не ще има това и те ще връхлитат върху душата с цялата си злобност. Ще ви приведа думите на преподобния Авва Доротей:

“Защото душата, намирайки с в тялото, макар и да води борба против страстите, изпитва известна радост от това, че човек яде, пие, спи, беседва, ходи със своите обични другари. А когато напусне тялото, тя остава сама със своите страсти, които постоянно я измъчват. Обхваната от тях, тя е обгаряна от тяхното бушуване и се терзае дотолкова, че дори не може да си спомни за Бога. Защото, самото спомняне за Бога дава утеха на душата, както и Псалмопевецът казва: “Спомних си за Бога и се възрадвах” (Пс. 76:4), но страстите и това не ѝ позволяват... Затова, аз винаги ви казвам: старайте се да имате добри мисли, за да ги намерите там, защото, каквото човек има тук, той излиза с него (от тук) и същото ще има и там” (Авва Доротей, Църковни слова, София, 1954 г., стр. 90, 91).

Същото ще отнеса и към настоящата беседа. Да се погрижим, докато сме живи, да се очистим от всяка нечистота на страстите и на тяхно място да насадим всяка добродетел. Разбира се, това иска труд, и то не малък. Иначе и не може. Без труд нищо не се постига. Който е занемарил своята нива и е позволил да израстват в нея тръни и бодили, после и да иска да я изчисти, трудно ще стори това, и изтръгвайки негодните треви, ще израни ръцете си. Но той не обръща внимание на това. Той се труди упорито, с надежда, че накрай ще има плодородна нива или градина с цветя и плодни дървета, които ще му доставят истинско удоволствие. Така и душата, обрасла в тръните на страстите, не може да се изчисти без