- Какво е това, което се чува?

- Самолет, отче?

- Затвори прозореца, да не влети вътре! Както е полудял светът и това може да стане!... Всичко е разрушено - семейство, образование, държавни служби... А хората си живеят, все едно че нищо няма!

- Отче, кой е виновен, за да стигнем до това състояние?

- Говоря общо за това до къде е стигнало равнодушието! Отиди в едно училище да видиш. Например, ако прозорците са отворени и вятърът ги блъска, под въпрос е дали ще се намери едно дете да ги затвори, за да не се счупят. Едни ще се прозяват, други ще ги гледат как се блъскат, трети ще минават от там така, сякаш нищо не се случва. Равнодушие! Един офицер, който беше отговорник на складове, ми казваше: “С голяма мъка успявам да намеря някой нормален войник, за да охранява склада за гориво, така че другите да не направят пожар или самият той да не хвърли невнимателно някоя цигара”.

Възцарил се е един топлохладен дух, няма въобще мъжество. Съвсем се развалихме. Как ни търпи Бог! Едно време какво достойнство имаше, какво любочестие ^[9] . Преди войната през 1940 г. ^[10] на границата италианците от време на време общуваха с гръцките граничари и ги посещаваха в гръцката застава. И да видите какво любочестие имаха гърците! Веднъж когато италианците бяха посетили гръцката застава, гърците тръгнаха да им правят кафе. Тогава един гръцки офицер извади пред тях една пачка с банкноти по 50 и 100 драхми (тогава тези пари имаха стойност) и ги хвърли в огъня за подпалка. Искаше да покаже на италианците, че гръцката държава е богата! Италианците загубиха ума и дума. Виждате ли каква жертва!

Днес и у нас влезе духът, който може да се срещне в комунистическите държави. Въпреки че тази година ^[11] в Русия имаше богат урожай, знаете ли как ще гладуват? Не ожънаха навреме житото - жънаха го наесен. Кой жъне наесен?! Като не е тяхно, как да ги заболи за него и да го ожънат навреме. Животът им е една ангария. Нямат желание да създават нищо, защото толкова години не са създавали. С този лентяйски дух, с това равнодушие държавата ще затъне. Вали дъжд, а житото е разстлано отвън. Не ги интересува. Дойде ли време да си тръгват от работа - тръгват си. Дъждът отнася пшеницата. На другия ден ще отидат в началото на работното време и ще съберат каквото е останало! Обаче когато житото е твое и си го разстлал на гумното, ако завали, ще го оставиш ли да се съсипе? Няма да спиш, за да го спасиш. И когато се умориш, чувстваш радост, веселие.

Равнодушието към Бога води до равнодушие към всичко останало, води до разложение. Вярата в Бога е нещо голямо. Когато човек почита Бога, тогава обича и родителите си, дома си, роднините си, работата си, селото си, законите, държавата, родината си. Човек, който не обича Бога, семейството си, не може да обича нищо. И естествено не обича дори и родината си, защото родината е едно голямо семейство. Искам да кажа, че всичко започва от там: ако човек не вярва в Бога, тогава не зачита нито родители, нито семейство, нито село, нито родина. И това искат да разрушат сега, затова създават едно състояние на разпуснатост и безотговорност. Един полицай ми писа: “Не можах да дойда, защото имах много работа. Останахме само двама в района, а трябва да бъдем осем”. Чуваш ли? Вместо да добавят още двама, остават само двама!

За щастие има и изключения. Веднъж дойде един баща и ми каза: “Моли се за Ангел, защото ще го убият”. Познавах сина му още от малко момче. Тогава беше в казармата. Питам го: “Защо, какво става?”. Отговори ми: “Веднъж заварил останалите да играят карти, въпреки че били на служба. Направил им забележка, но не го чули. Тогава направил оплакване и един от тях заплашил, че ще го убие”. Казвам му: “Да го убият, няма да го убият. Аз ще се моля да не отведат Ангел пред военен съд, че и той не е играел карти...!”.

Научих и още нещо и прославих Бога, че все още има гърци, които ги боли за родината им. Веднъж турски самолети нарушили границата и един наш летец се опитал да ги догони, за да ги заснеме и да има доказателство, че са нарушили границата. “Зарежи го”, викали му от базата по радиостанцията, но онзи настоятелно продължил да опитва... А пък турчинът имал по-голям и по-бърз самолет и слязъл съвсем ниско, докато накрая гръцкият пилот, горкият, се забил в морските вълни! А други само разходки си правят със самолета! Каква голяма разлика има!

Нужно е човек да осмисли, да почувства доброто като необходимост, иначе си остава безотговорен хайлазин. Как можеш да накараш някого да воюва ангария? Ще гледа как да се измъкне, да избяга. Но когато разбере какво зло ще причини врагът, тогава става доброволец.

Едно време в родината ми - във Фараса - казвали: “Ако имаш някаква работа, не я оставяй за утре. Ако имаш хубаво ядене, остави го за утре, защото може да дойде някой гостенин”. А сега мислят: “Да оставим работата, защото утре може да дойде някой и да ни помогне. А хубавото ядене нека си го изядем ние довечера!”. Повечето днес се въртят около самите себе си. Мислят само за себе си. Да предположим, че започва да вали проливен дъжд. Ще видите, че повечето от вас ще помислят дали нямат прострени дрехи, за да ги съберат. Това не е лошо, но няма да помислят повече от това. Дрехите и да се намокрят, пак ще изсъхнат. Но какво ще стане с тези, които вършеят? Боли ли ви за тях, за да кажете по някоя молитва? Или пък да речем, че падат мълнии. Надали и пет-шест души ще се сетят за бедните земеделци или за онези, които имат парници. Тоест, човек не мисли за другите, не излиза от себе си, но се върти все около самия себе си. Но когато се върти около себе си, тогава негов център е самият той, а не Христос. За да започне да мисли за другия, умът му първо трябва да е в Христа. Тогава мисли и за ближния, а след това и за животните, и за цялата природа. Станцията му е отворена и щом получи сигнал, се притича на помощ. Ако умът му не е при Христа, сърцето му не работи, затова не обича нито Христа, нито събрата си, а още по малко природата, животните, дърветата, растенията. След като имате такова отношение, как ще можете да стигнете дотам да общувате с животните, с птиците! Ако някое птиче падне от покрива, ще го нахраните. Ако не падне от покрива, няма да си помислите да го нахраните. Когато виждам птиците, аз си казвам: “Искат да бъдат нахранени, горките”. И им хвърлям трохички, а им слагам и водичка за пиене. Виждам болни клони по дърветата: веднага мисля да ги отрежа, за да не се заразят и другите клони. Или пък чувам да се удря врата или прозорец - умът ми отива там. Забравям себе си, ако аз имам някаква нужда, но отивам да видя вратата, прозореца да не се счупи, да не бъде причинена щета. За себе си мисля между другото. И ако някой мисли и го боли за създанията, колко повече ще мисли за Създателя им! Ако човек не се държи така, как ще дойде в съгласие с Бога?

Освен това, когато излезете навън, хвърлете един поглед наоколо. Може някой от невнимание или от злоба (бих желал никой да не прави зло) да хвърли нещо и да пламне огън; затова огледайте се. И това нещо принадлежи към духовните дела, защото в този поглед се съдържа любов. Когато излизам от колибата си, поглеждам надолу, после нагоре към покрива, за да видя дали не мирише на изгоряло. Друго е, ако имаш такава вяра, че ако пламне пожар, да загасиш с молитвата си огъня. Ако не си стигнал дотам, тогава трябва да прибегнеш към действия. Или ако чуя грохот, старая се да разбера от какво е: оръдие, или някъде извършват учение, или пък взрив? Умът ми веднага се отправя натам и започвам да се моля с броеницата. Ако някой е равнодушен към себе си от любов към другите, тогава Бог силно се интересува от него, а също и хората се грижат за него.

Но днешното поколение е поколение на равнодушието! Повечето са само за манифестации! Но ако стане нещо, не ги търси за отбрана! Сега обаче не желаят и манифестации! По-рано хората ходеха на манифестации, чуваха по някой марш и вътре в тях нещо трепваше! Днес у нас, гърците, има една разхлабеност, разпуснатост. Разбира се, има народи, които са много по-зле, защото нямат идеали. Гърците може да имат много кусури, но имат и един дар от Бога - любочестието и юначеството, затова всичко им е празник. Други народи дори и в речниците си нямат тези думи.

Веднъж в колибата дойде един, който беше атеист до мозъка на костите. Изприказва всякакви приказки, а после ми каза: “Аз съм иконоборец”. Уж казваше, че не вярва в нищо, а пък твърдеше, че е иконоборец. Казах му: “Безбожнико, след като не вярваш в нищо, как казваш, че си иконоборец? По време на иконоборството ^[12] някои християни от прекомерна и неразумна ревност изпаднали в прелест, достигнали до крайност, но след това Църквата разрешила въпроса. Не може да се каже, че те не били вярващи”. Освен всичко друго той одобряваше цялото днешно положение на нещата. Скарахме се. Казах му: “Нима е нормално съдебните служители да се страхуват да издават присъди. Когато биват подадени жалби за престъпления, тях ги заплашват и те са принудени да оттеглят жалбите. Кой управлява в края на краищата? Това положение харесва ли ти? Това ли подкрепяш? Ти си престъпник. Затова ли си дошъл тук? Хайде, заминавай си!”. И го изгоних.

- Отче, не се ли боите да говорите така?

- От какво да се боя? Изкопал съм си гроба. Ако не го бях изкопал, щях да се притеснявам, че някой трябва да се мори да копае. Сега ще се наложи да хвърлят само няколко тенекии пръст...

Знам и един друг безбожник и хулител, когото пускат да говори по телевизията, въпреки че е изказвал най-хулни думи за Христа и Света Богородица. Но и Църквата не взема отношение да отлъчи някои такива. Би трябвало Църквата да ги отлъчи. Не се решава да прибегне към отлъчване!

- Отче, какво ще им помогне отлъчването, след като те не признават нищо?

- Поне ще се види, че Църквата има отношение.

- Отче, нима мълчанието е равносилно на това, че Църквата ги приема?

- Да. Някой си написа хули за Света Богородица и никой не взима отношение. Казах на едного: “Не виждаш ли какво пише онзи?”. “Е, какво да правиш, казва ми. Ако се занимаваш с такива, само ще се изцапаш”. Боят се да говорят.

- От какво се бои, отче?

- Да не напишат нещо и за него и да се изложи. И заради това търпи да бъде хулена Света Богородица! Не бива да чакаме някой друг да извади змията от дупката, за да имаме ние спокойствие. Това означава липса на любов. След това човек започва да постъпва само според интереса си. Затова и днес съществува такъв дух: “С еди-кой си да бъдем в добри отношения, за да говори добре за нас. С другия да бъдем добре, за да не ни злепостави и т.н. Да не ни вземат на подбив, да не станем жертви”. Друг не говори поради безразличие. Казва: “Няма да взема отношение, за да не ме пишат по вестниците”. Повечето са абсолютно безразлични. Сега започват малко да се променят нещата. Но толкова дълго време никой нищо не говореше. Преди години на Света Гора се бях развикал на един. Каза ми иронично: “Голям патриот си бил!”. Неотдавна дойде и ме намери. Каза ми: “Всичко се руши - семейство, образование...”. Казвам му на свой ред: “Голям патриот си бил!”.

Цялото това положение е причинило едно зло и едно добро. Лошото е, че много от онези, които имаха нещо в себе си, станаха безразлични, защото казват: “Аз ли ще променя света?”. Доброто е, че мнозина започнаха да се замислят и да се променят. Някои идват при мен и се опитват да оправдаят едно зло, което са извършили преди това, защото започват да се замислят.

- Отче, значи ли, че винаги трябва да изповядваме своето верую.

- Нужно е разсъждение. Някой път не трябва да говорим, друг път трябва с дръзновение да изповядаме веруюто си, защото ще носим вина, ако не говорим. В тези трудни години всеки от нас трябва да прави възможното по човешки, а което не е възможно по човешки, да го оставя на Бога. Така съвестта ни ще бъде спокойна, че сме направили каквото сме могли. Ако не се възпротивим, прадедите ни ще станат от гробовете си. Те толкова са страдали за родината си, а ние какво правим за нея. Срещу Гърция, Православието, срещу традициите на страната ни, срещу нейните светии и национални герои воюват самите гърци - и ние да не говорим?! Това е страшна работа! Попитах едного: “Защо не говорите? Не виждаш ли какво прави еди-кой си?”. Казва ми: “Какво да говориш - той целият вони”. “Ако вони целият, защо не говорите? Критикувайте го”. Обаче - нищо, оставят го. Веднъж скастрих един политик. Казах му: “Кажи, че не си съгласен с това. Така е честно. Искаш ти да се уредиш, а всичко да се затрие ли?”.

Ако християните не изповядват вярата си, не се противопоставят, онези ще вършат още по-голямо зло. А ако се противопоставят, тогава онези ^[13] ще се замислят. Но и днешните християни не са годни за битки. Първите християни били здрави орехи - променили целия свят. И през византийската епоха изнасяли една икона от църквата, а народът се съпротивлявал. Христос се е разпънал, за да можем ние да възкръснем, а ние оставаме безразлични! Ако Църквата не говори, за да не влиза в конфликт с държавата, ако митрополитите не говорят, за да бъдат добре с всички, защото ще им спрат хуманитарните помощи; ако светогорци не говорят, защото ще им отрежат държавната субсидия ^[14] , тогава кой ще говори? Казах на един игумен: “Ако ви кажат, че ще спрат субсидията, вие кажете, че ще спрете гостоприемството ^[15] , за да се замислят”. Преподавателите богослови не надигат глас, защото казват: “Ние сме служители. Ще изгубим заплатата си и после как ще живеем?”. Манастирите освен това ги уловиха и с пенсиите. Защо не искам да взимам дори и скромната пенсия от О. Г. А. ^[16] ? Не е честно за монаха да бъде застрахован, та дори и в О. Г. А ^[17] . Да бъде застрахован като инвалид - да, това е честно. Но защо да бъде застрахован в О. Г. А.? Монахът е оставил големите заплати и пенсии, излязъл е от света и е дошъл в манастира. И пак да взима пенсия?! Ще стигнем дотам, че заради пенсията ще предадем Христа!

- Отче, това отнася ли се и за някоя монахиня, която например е работила като учителка и има право на пенсия?

- Е, това както и да е. Но ще ти кажа, че дори и тази пенсия, ако я дава някъде другаде, ще получи една голяма пенсия от Христа.

Минават годините - и колко трудни години! Проблемите не свършват. Казанът ври. Ако човек няма малко повече сила, как ще може да се справи с някоя трудност? Бог не е сътворил човеците неспособни. Трябва да развиваме у себе си любочестието. Наистина, опазил Бог, ако стане едно разтърсване, колцина ще устоят? Преди войната през 1940 г. в Коница ^[18] , близо до моята дърводелна беше пазарът и селяните докарваха царевица, жито и др. Някои богаташи подритваха с крак царевицата пред погледите на бедните селяни и питаха колко струва. Дойде войната и тези богаташи се принудиха да продадат цялото си имущество. Когато отиваха на пазара и онези селяни ги поздравяваха с “Добър ден”, те отговаряха: “Имаш ли царевица?”. Затова благодарете на Бога за всичко. Гледайте да станете по-мъжествени. Стегнете се малко. Виждам какво ни очаква, затова ме боли. Не допускайте да се разхлабвате. Знаете ли какво теглят християните, по други места? ^[19] В Русия - в каторгите. Такива трудности има! Къде ти там духовни книги! Да не говорим за Албания. Нямат какво да ядат. Не оставиха нито църкви, нито манастири. Смениха имената на хората, защото не желаеха да се чуват християнски имена. И в Америка православните са малцина, пръснати на различни места, и знаете ли колко им е трудно? Няма православна община, пътуват часове с влака, за да се черкуват, идват на Света Гора, за да се посъветват по някой въпрос! Тъй че този разхалтен дух, който цари в Гърция, е голяма неблагодарност.

Колко светии ще яви Господ в страните, където властваше комунизмът! Мъченици! Те са избрали смъртта. Някои са заемали високи места, но не били съгласни със законите, когато те били противни на Божия закон. “Не съм съгласен - убийте, хвърлете ме в затвора”, казваха, за да попречат и на други да не се поддадат. А тук мнозина, без да търпят никакво насилие, са толкова равнодушни! Ако бяха преживели някоя трудност, война или трудни години - тогава щеше да бъде различно. А сега все едно че всичко е наред. Все едно някой да идва напролет в Гърция със самолет от Австралия и наесен да си отива в Австралия, така че пак се озовава в пролетния сезон. От пролет на пролет - не вижда зима. Не знае какво става през зимата, не знае нито какво е лошо време, нито нищо.

- Отче, как можем да помогнем на един равнодушен човек?

- Да причиним в душата му добро безпокойство, да го накараме да се замисли и сам да пожелае да му бъде помогнато. Насила не става. Трябва човек да е жаден, за да му дадеш да пие вода. Ако накараш насила някой, който не е гладен, да яде, ще повърне. Когато човек не желае, не мога да го лиша от свободата, от свободната воля.

- Отче, може би някои са равнодушни поради незнание?

- Какво незнание? Да ти кажа ли за незнанието? Един филолог от Халкидики не знаеше какво е това Света Гора ^[20] . Един германец, учител по професия, му разказал за Света Гора и бяха дошли заедно. Германецът знаеше освен това и колко манастира има на Света Гора. И макар че беше протестант, знаеше и къде какви свети мощи има и т.н. Такова незнание оправдано ли е. Друг от Америка казал на някой си от Халкидики да дойде при мен, за да му помогна за негов проблем. От Америка! Да ви кажа и още нещо. В колибата ми дойде един човек от Флорина ^[21] . Питам го: “Ти от самия град ли си”. “Да, от града съм”, отговаря. Казвам му: “Вие там поне имате добър митрополит”. Пита ме: “В кой отбор играе?”. Мислеше, че е футболист! Беше футболен запалянко. Дори не знаеше владиката на своя град - а пък Кандиотис ^[22] е известен. Това не е оправдано.

Не, днес незнанието не е оправдано в света. Липсва добро желание, любочестието. Онзи, който има добро желание да познае Христа, ще Го познае, ще се обърне към Него. И дори да няма нито един богослов, нито един монах и не може да чуе словото Божие, ако има добро желание и разположение, може да се обърне към Христа и чрез някоя змия или звяр, или светкавица, или наводнение, или някакво друго събитие. Бог ще се погрижи за това. Един юноша анархист отишъл в Германия. Там го затворили в поправителен дом, защото се забъркал с наркотици. Преди това никой не бил му помагал духовно. А там някой му дал едно Евангелие. Прочел го и веднага се променил. Рекъл си: “Ще се върна в Гърция, там е Православието”. Върнал се в село. Роднините му го накарали да се ожени. Оженил се и придобил едно детенце. Четял Евангелието, ходел на църква, спазвал празниците. Другите, като го гледали как живее, говорели: “Този, щом чете Евангелието, не е с всичкия си, луд е”. След време жена му го изоставила, като взела със себе си и детето. Тогава той оставил всичко, каквото имал в селото - ниви, трактор и т.н., и отишъл да се подвизава в пещерите. Обаче един духовник му казал: “Трябва да намериш жена си, да се разберете и след това да решиш какво да правиш”. И той решил да отиде в Солун, за да намери жена си. Вярвал, че щом така му е казал духовникът, Христос ще му я яви. В Солун Христос не му явил жена му. Междувременно срещнал някакви германци и им говорил за вярата. Единият от тях се кръстил. Те му платили пътните разходи и отишъл в Атина. И там не я намерил. Отново му платили пътните и отишъл в Крит. Там намерил работа и отишъл при един духовник. Той, щом разбрал какъв е проблемът му, казал: “Да не би жена ти и детето ти да изглеждат така и така. Тук наблизо работи една жена, която дойде неотдавна”. И му описал как изглежда. “Тя трябва да е”, отговорил. Духовникът ѝ съобщил. Тя, щом го видяла, изгубила ума и дума. Казала му: “С магия ли ме намери? Магьосник ли си?”. И след това си заминала, преди той да успее да ѝ каже нещо. Отново я загубил. Научил за мен и дойде в колибата ми. Почука веднъж и чакаше. Отдръпна се настрана и докато чакаше да отворя, правеше поклони. Носеше някакви стари дрехи. Разказа ми всичко. Имах малко сухи смокини и му ги дадох. “Искаш ли смокини?”, питам го. “Нямам зъби”, отговаря. “И аз нямам”, казвам му. Попита ме: “А ти изпитваш ли болка? Аз изпитвам. От болката се ражда Христовата радост”. Питам го: “Искаш ли някоя фанела?”. Отговаря ми: “Имам две и като се затопли времето, ще дам едната на някой друг”. Казвам му: “Докато разчистиш отношенията с жена си, внимавай за здравето си, защото носиш отговорност и за детето”. Какво себеотрицание имаше! Каква вяра! Нямаше дори двайсет и седем години. Какъв щеше да бъде, ако знаеше за монашеския живот! Имаше съвършено незнание, но имаше добро разположение и Бог му помогна да напредне силно в евангелския живот.

Затова казвам, че днес незнанието с нищо не може да се оправдае. Само ако човек е умствено изостанал или малко дете, тогава е оправдано невежеството. Но и малките деца днес са като кибритче! Ако човек иска, съществуват много възможности да познае истината.

- Отче, какво може да помогне на хората при всичко това, което става в света?

- Онзи, който желае помощ, бива подпомогнат и от нищожни неща. Например разклащането на едно кандило; или пък самият той да бъде разтърсен от едно земетресение, при което идва на себе си. Които не вярват, стават по-лоши, когато чуят, че ще стане война или някоя друга беда. Казват си: “Давай да се забавляваме, защото губим живота си”. И така изцяло го удрят на разврат. Някога дори и равнодушните, когато чуваха, че ще стане война, идваха на себе си и променяха живота си. Сега такива са много малко. Преди народът ни живееше духовно и затова Бог го благославяше и светиите ни помагаха по чудесен начин, и побеждавахме враговете си, дори и да бяха повече от нас. Днес казваме, че сме православни, но за съжаление често носим само името “православни”, но нямаме православен живот.

Попитах един духовник, който се занимава с обществена дейност, има много духовни чеда и т.н.: “Какво знаеш за еди-кой си богохулен филм?”. Отвърна ми: “Нищо не знам”. Не знаеше нищо, въпреки че живее в голям град. Приспиват хората, за да не се притесняват, и да се забавляват. Човек в никакъв случай не бива да говори, че ще стане война или че ще дойде Второто пришествие и трябва да се подготвим, защото от такива приказки хората щели да се притеснят. Така и някои старици казват: “Не говори за смърт, само за радостни неща и за кръщенета”, като че ли не ги чака смъртта. Така чувстват една измамна радост. А ако помислят, че еди-кой си дядо, който живееше наблизо, почина вчера, а друг е пред края си и ще умре, а пък в други ден ще правят панихида на еди-кого си, който беше по-млад от тях, тогава щяха да си спомнят за смъртта и да си кажат: “Трябва да се изповядам, да се подготвя духовно, защото може скоро и мен да повика Христос в другия живот”. Обаче идва смъртта и ги взема неподготвени.

Други пък от “доброта” казват: “Не казвайте на еретиците, че са в прелест, за да покажем любов”. И така размиват всичко. Ако те живееха в първите години на християнството, нямаше да има нито един светец. Тогава казвали на християните: “Само сложи малко тамян в огъня, без да се отказваш от Христа”. Но те не приемали това. “Само се престори, че го слагаш”. Нито това приемали. “Недей да говориш за Христа и иди свободно на друго място”. И това не приемали. А днес хората са толкова хлабави, все едно че са сварени.

- Отче, когато апостол Павел казва: А плодът на духа е: любов, радост... (Гал. 5:22), с това разбира, че радостта е доказателство за правилен живот ли?

- Да, защото има светска радост и божествена радост. Когато нещо не е духовно и чисто, тогава в сърцето не може да има истинска радост и мир. Тази радост, която чувства един духовен човек, не е светската радост, която мнозина търсят днес. Нека не смесваме нещата. Нима светиите са имали такава радост, каквато ние търсим сега? Нима Света Богородица е имала такава радост? Нима Христос се е смеел? Кой светец е преминал през тази земя без болка? Кой светец е имал такава радост, към каквато се стремят много християни в наше време. Те не искат да чуват нищо неприятно, за да не се огорчават и да не нарушават спокойствието си. Ако не искам да чувствам никаква горчивина, за да бъда радостен, ако не искам да наруша спокойствието си, за да бъда кротък, тогава съм чисто и просто безразличен, равнодушен! Едно е духовната кротост, друго е кротостта поради равнодушие. Някои казват: “Трябва да съм радостен, защото съм християнин. Трябва да съм спокоен, защото съм християнин”. Такива не са християни. Разбрахте ли? Това е безразличие, светска радост. Който притежава такива светски качества, не е духовен човек. Духовният човек целият е една болка. Боли го за хората, за състоянието им, но бива възнаграден за тази болка с божествено утешение. Чувства болка, но чувства и божествена утеха, защото Бог хвърля в душата му благословии от рая и човекът чувства радост поради божествената любов, която се излива в него. Това е радостта, духовната радост, която е неизразима и преизпълва сърцето.

- Отче, хората, които живеят духовен живот в света, трябва ли да показват пред светските хора, че постят?

- Когато става дума за установени от Църквата пости - сряда, петък, определените многодневни пости, тогава трябва, защото това е изповедание на вярата. Обаче другите пости, т.е. тези, които се извършват с цел да се подвизаваме заради Христовата любов или за да бъде чута молитвата ни, когато просим нещо, трябва да се извършват скришом.

Целта е да живеем православно, а не само да говорим или пишем православно. Затова и една проповед няма отклик в душите, не ги преобразява, колкото и да е добра, ако проповедникът не говори от личен опит.

- Отче, а ако слушателят или читателят има добро разположение?

- Е, тогава той вече има божествена благодат, поради това и получава полза. Но някой, който няма добро разположение, ще вземе и ще изследва онова, което говори проповедникът и няма да получи никаква полза. Лесно е да мислим православно. Но за да живеем православно, е нужен труд. Веднъж един богослов в проповедта си бе призовал хората да дадат кръв, защото имаше нужда. Наистина, мнозина се трогнаха и дадоха много кръв. Той обаче не даде нито капка, въпреки че имаше доста. Тогава другите се съблазниха. Той им каза: “Тъй като аз със своята проповед накарах хората да дадат кръв, все едно че съм дал повечето кръв от себе си!”. Така успокояваше съвестта си. По-добре да не беше проповядвал, но безшумно да беше отишъл да даде малко кръв. Има значение животът ни, делата ни. Един човек, който нямаше никаква връзка с Църквата, ми каза: “Аз съм от десните”. Казах му: “Каква полза, ако не извършваш кръстното знамение. Каква полза за ръката, че е дясна, ако не прави кръст? По какво се различава от лявата ръка, която също така или иначе не се кръсти? Ако ти си от десните и не се кръстиш, с какво си по-различен от левите? Целта е да бъдеш духовен човек, да живееш близо до Христа, тогава помагаш и на другите”.

Когато човек живее правилно, делата му намират отклик у другите. В един град живееше някакъв протестант, който осъждаше всички - клирици, владици. Там в манастир близо до града се подвизаваше и един монах. Веднъж някой си атеист попита протестанта: “Осъждаш всички владици и попове, а за този калугер какво ще кажеш?”. “Този го признавам, защото се различава от другите”, отговори той. Вярващият, където и да е, колко много помага, когато живее правилно! Помня един свой познат полицай, който служеше на границата със Сърбия. Там имаше сърби комунисти от най-безбожните и най-верните на партията. Когато на границата идваха сръбски свещеници, полицаят им целуваше ръка. Комунистите забелязаха това - гръцки полицай да целува ръка на сръбските свещеници! Това много ги впечатли и ги накара да се замислят за вярата.

Колко много могат да помогнат тези, които имат високо положение в обществото, когато самите те държат на вярата. Затова и аз гледам да помогна на някои големци, когато идват при мене, защото могат да подействат много положително на другите със своя пример. Например един маршал, когото познавам, е образец за другите. И каквото върши, го върши от сърце, а не външно. Другите, като го гледат, се замислят и получават помощ. Някога и местните големци имаха принципи, вярваха. Знаете ли какво бе казала една знатна жена на някакъв депутат? Веднъж тя отишла със съпруга си по време на Богородичния пост на официален обяд и там предложили риби, месни ястия... Тя не ядяла от тях, защото постела. Забелязал това депутатът, и ѝ казал: “Болните и пътниците са освободени от поста”. “Да, пътници на колела!” ^[26] , отговорила му тя и не се докоснала до нищо блажно. Между това на обяда бил и един клирик, който се обърнал към тях с приветствена реч: “Голяма чест е за мен да бъда заедно с вас и т.н.”, и наговорил един куп похвали. Тогава съпругът на знатната госпожа го прекъснал и му казал: Не се надявайте на князе, на синове човешки, от които няма спасение (Пс. 145:3, по 70-те). Защото клирикът започнал да ги ласкае. А друг път същата госпожа бе казала на един преподавател от Богословския факултет: “Недейте да се заяждате за дреболии и да късате на изпитите свещеници. Гледайте да минават, защото по енориите липсват свещеници!”. Та искам да кажа, че едно време местните управници имаха интерес към Църквата, бяха пример за народа.

Това, което днес ще помогне на хората, е нашият християнски пример, нашият християнски живот. Християните трябва да се отличават с духовна доблест, благородство, саможертва. Затова казвам на миряните: “Обичайте Христа, бъдете смирени, изпълнявайте задълженията си и тогава Христос ще направи явна вашата добродетел в очите на хората”. Добродетелта има навик да издава човека, който я притежава, където и да се намира той. Дори и да се скрива или да се преструва чрез юродство заради Христа, добродетелта ще го издаде, макар и след време. И тогава натрупаното му съкровище ще бъде открито наведнъж и пак ще помогне на много души, може би повече от други.

Сега Бог търпи настоящето състояние. Търпи, търпи, за да не може злият да се оправдае. В някои случаи Бог се намесва пряко и веднага, а в други чака. Не дава веднага изход и очаква от страна на хората търпение, молитва, борба. Какво благородство има Бог! Един човек колко много хора беше погубил през войната, а още живее. Бог ще му каже в другия живот: “Оставих те да живееш повече и от добрите”. И той няма да има облекчаващи вината обстоятелства.

- Отче, как някои такива хора не умират, въпреки че са тежко болни?

- Изглежда, че имат тежки грехове и затова не умират. Бог очаква да се покаят.

- Но другите хора, които те измъчват?

- Тези, които биват измъчвани без вина, трупат спестявания. А които имат вина, изплащат дълга си.

- Отче, какво означава: А лукави човеци и измамници ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани? (2 Тим. 3:13)

- Виж сега: някои хора имат егоизъм и Бог им удря по една плесница, за да слязат надолу. Други имат по-голям егоизъм и Бог им удря плесница, за да слязат още по-надолу. Но онези, които имат луциферска гордост, Бог ги оставя. Външно изглежда, че успяват в делата си, но какъв успех е това? Черен успех. Такива не падат просто долу, но падат направо в бездната. Бог да пази!

- Отче, в една стихира се пее: “Подбуждани от праведен гняв” ^[27] . Кой гняв е праведен?

- Когато други хора биват онеправдавани и човек вика и се гневи поради истинска болка, тогава гневът е праведен. Когато сам бива онеправдан и се гневи, тогава този гняв не е чист. Когато човек страда заради някоя светиня, такъв има божествена ревност. По този начин можеш да разпознаеш юродивия заради Христа. Ако вземеш една икона и я сложиш пред него обърната с главата надолу, той ще подскочи. Така можеш да му направиш тест. Тоест, съществува праведно, божествено негодувание и само то е оправдано за човека. Когато Моисей видял народа да извършва жертви пред златния телец, възнегодувал и хвърлил на земята скрижалите с дадените от Бога заповеди и те се счупили. Финеес, внукът на архиерея Аарон, извършил две убийства и Бог наредил израилските свещеници да бъдат от неговия род! Когато видял израилтянинът Зимри да греши с мадиамката Хазва пред очите на Моисей и всички израилтяни, не могъл да се удържи. Станал изсред събранието и ги убил и така прекратил Божия гняв. Ако не ги беше убил и двамата, тогава Божият гняв щеше де се излее върху целия израилски народ (виж Числ. 25:1-15). Страшна работа! Когато чета в Псалтира: Но стана Финеес и произведе съд, и язвата престана (Пс. 105:30), целувам много пъти името му. А и Христос, когато видял да продават в двора на Храма волове, овце, гълъби и менячите да сменят пари, взел бич и ги изгонил (виж Иоан. 2:14, 15).

Когато един духовен човек се опитва с негодувание да защити себе си по някакъв личен въпрос, това е чист егоизъм, действие на изкусителя. Действа външното влияние на демонични сили. Когато някой бива онеправдаван или става за присмех, тогава трябва другите да го защитят и то заради правдата, а не от личен техен интерес. Не бива да се караш заради себе си. Друго е, когато противоречиш в защита на сериозни духовни въпроси относно вярата, Православието. Тогава това е твой дълг. Когато противоречиш, защото мислиш за доброто на другите и искаш да им помогнеш, тогава това е чисто, защото става от любов.

Когато бях на Синай, слизах в манастира всяка седмица или на две седмици, за да се причастя. Веднъж един дикей ^[28] , който имаше голяма простота, ми каза: “А, не всяка седмица. Монасите трябва да се причастяват четири пъти в годината. Тогава имаха обичай да се причастяват рядко. Носех и було. “Нито да носиш було”, каза ми. Те слагаха було само при тържествени случаи. “Да бъде благословено”, отвърнах му. И оттогава го носех на раменете си като шал и не се тревожех повече по този въпрос. Какво? Да се карам ли? Но се приготвях всеки път за свето Причастие и отивах в храма. Когато свещеникът казваше: “Со страхом Божиим...”, навеждах глава и казвах: “Ти знаеш, Христе, каква голяма нужда имам”. И чувствах в себе си такова изменение, което не знам дали щях да чувствам, ако се причастявах. След няколко месеца в манастира се появиха четири-пет младежа, които бяха подтикнати от мен да дойдат на Синай. И на тях им казаха, че не трябва да се причастяват често. Е, тогава взех отношение и въпросът се уреди.

- Отче, в Свещеното Писание се казва, че хулата срещу Светия Дух не се прощава (виж Мат. 12:31). Каква е тази хула?

- Хула срещу Светия Дух въобще е пренебрежителното отношение към божественото, разбира се, когато човек е с всичкия си разум. Тогава това пренебрежение му се зачита като грях. Например веднъж един ми каза: “Махай ми се от главата и ти, и боговете ти...”, и аз така го блъснах, че отлетя надалече, защото това беше богохулство. Или да речем минават двама покрай църква. Единият се прекръства и казва на другия: “Хайде, прекръсти се и ти”. А другият възразява: “Абе, какъв кръст ще правя, я ми се махай”. Такова пренебрежение е хула. Следователно не е възможно един благоговеен човек да богохулства. Но и безсрамието, безочието е хула срещу Светия Дух. Безсрамният извращава или потъпква някоя евангелска истина, за да оправдае падението си. Не зачита истината, действителността, но съзнателно я изопачава, потъпква една светиня. И това нещо постепенно става негово постоянно състояние. Божията благодат се отдалечава от такъв човек и той започва да търпи демонски въздействия. И ако не се покае, докъде ще стигне... Бог да пази! Обаче когато човек се ядоса и похули дори и Светия Дух, тази хула не е непростима, защото човекът не вярва в това, което е казал. Просто в момента на гнева е изгубил контрол върху себе си, но после веднага се разкайва. А безсрамният оправдава лъжата, за да оправдае падението си. Който оправдава падението си, оправдава дявола.

- Отче, как оправдава падението си?

- Може да си спомни нещо, което е било казано преди десет години във връзка с друг случай и да го представи като пример за оправдание на себе си. И го прави така, че дори и дяволът - най-големият адвокат - в онзи момент не би могъл да измисли такова нещо.

- И как се чувства такъв човек?

- Как се чувства? Никога няма покой. Дори и когато човек има право, когато оправдава себе си, не чувства покой, а колко повече, когато няма право, но оправдава себе си по най-безсрамен начин. Затова по възможност да се пазим внимателно от безсрамието и презрението не само по отношение на божествените неща, но и към ближния си, защото е Божий образ. Безсрамните хора се намират в първия стадий на хулата срещу Светия дух. Онези, които презират божествените неща, са във втория, а в третия стадий е дяволът.

- Отче, когато човек слуша да говорят срещу Църквата или срещу монашеството, какво трябва да направи?

- Ако някой говори лошо лично за тебе, няма нищо. Мисли си: “Христос, въпреки че беше Бог, Го хулеха и Той не отвръщаше. А аз съм грешен и заслужавам това”. Ако някой хули лично мен, не се тревожа въобще. Но когато ме хулят като монах, тогава хулят монашеството като цяло и тогава трябва да отговоря. В такива случаи трябва да ги оставиш да излеят каквото имат и след това да им кажеш две думи.

Веднъж в автобуса една жена хулеше свещениците. Оставих я да излее всичко и когато спря, ѝ казах: “Имаме претенции към свещениците, но и тях Бог не ги е пуснал с парашут отгоре. Човеци са и имат човешки слабости. Но можеш ли да ми кажеш една майка, която е нагримирана като тебе и с нокти като на сокол, какво дете ще роди и как ще го възпита? И ако то стане свещеник или монах, какъв ще бъде?”. Помня друг път, когато пътувах с автобус от Атина за Янина, имаше един човек, който през целия път не спря да говори против някой си митрополит, който беше причинил определени проблеми. Казах му две приказки и след това си казвах молитвата. Той продължи да говори. Когато стигнахме в Янина и слязохме, дръпнах го малко настрана и му казах: “Познаваш ли ме кой съм?”. Отговори ми: “Не”. “Тогава как говориш такива неща? Аз може да съм много по-лош от онзи, когото хулиш, обаче може да съм и светец. Как така говориш пред мен неща, които не мога да си представя, че ги вършат дори светските хора? Гледай да се поправиш, защото ще получиш силен шамар от Бога, разбира се, за твое добро”. Видях, че започна да трепери. Също и другите разбраха, защото се получи едно вълнение и шепот между тях.

Понякога виждаш как някой хули светините, а другите си мълчат. Но в случая тази кротост е демонична. Веднъж, като излизах от Света Гора, срещнах на кораба един човек, който беше избягал от психиатрията, клетият, и бе дошъл на Света Гора. Той през цялото време викаше и ругаеше всички големци, управници, лекари... Казваше: “Толкова години ме мъчиха с електрошокове и хапчета. А вие сте си добре. Живеете си добре, имате си коли. Мен на дванайсет години майка ми ме прати на един остров. Двайсет и пет години обикалям от лудница на лудница”. Хулеше всички партии, а после започна да хули Христа и Света Богородица. Станах и му казах: “Спри! Няма ли тук представител на властта?”. Тогава спътникът му (сигурно беше полицай) се засегна и малко го укроти. С викове и ругатни беше разказал целия си проблем. Почувствах състрадание към него. След това дойде и ми целуна ръка. Разцелувах го и аз. Имаше право. Всички ние малко или много носим отговорност за това. И аз имах вина, че той хулеше, горкият. Ако имах добро духовно състояние, щях да мога да го излекувам.

Колко се бяха разочаровали фарасийците, когато при размяната на населението дойдоха с кораб в Гърция! Двама моряци се караха и хулеха Христа и Света Богородица. А на фарасийците това им се видя твърде тежко. Казваха си: “Гърци, християни, а хулят Христа и Света Богородица!”. Хванаха ги и ги хвърлиха в морето. За щастие онези знаеха да плуват и се отърваха. Дори и някой човек да хулят, пак трябва да го защитим, а колко повече Христа! Веднъж в колибата ми дойде едно момче, което куцаше, но личицето му светеше. Казвам си: “Нещо има тук, след като Божията благодат свети по този начин!”. Подпитах го от тук от там и ми разказа какво се е случило. Някакъв грамаден човек хулел Христа и Света Богородица и момчето се хвърлило върху него, за да го спре. Онзи го тръшнал долу, стъпкал го, осакатил му краката и след това то куцаше. Изповедник! Какво са претеглили изповедниците и мъчениците!

- Отче, някои младежи имат трудности в армията с онези, които хулят. Какво да правят?

- Нужно е разсъждение и търпение. Бог да помогне. Радистът, с който служехме заедно в армията, беше лекар атеист и богохулник. Всеки ден идваше в щаба да ми промива мозъка! Говореше ми за теорията на Дарвин и т.н. - всякакви хули. Обаче след един случай разбра някои неща. Веднъж имахме операция и бяхме натоварили на едно муле радиостанцията и носилката. Вървяхме по едно надолнище и понеже много се хлъзгаше, аз се държах за опашката на мулето, а докторът - за юздата. По едно време носилката се размести и докосна ушите на животното и то хвърли един къч и ме ритна здраво със задните си крака. Хвърли ме надалече. След малко се съвзех и видях, че продължавам да ходя! Единственото, което си спомням, е, че извиках: “Света Богородице!”. Нищо друго. Следите от подковите се бяха отпечатали върху ми. Гръдният ми кош беше посинял. Толкова силно ме беше ритнало мулето! Докторът се изуми, когато видя, че продължавам да вървя! Продължихме и след малко той стъпи накриво, падна и не можеше да стане и да продължи. Започна да вика: “Света Богородице, Христе мой!” Страх го беше да не го изоставят и че няма кой да му помогне. Боеше се да не го хванат. Казах му: “Не се бой, ще остана с тебе. Ако хванат мене, ще хванат и тебе”. Тогава клетият си помисли: “Въпреки че животното ритна Арсений ^[29] и го хвърли надалече, той не пострада, а аз стъпих малко накриво и сега не мога да ходя!”. След малко стана, но куцаше и го подкрепях, за да може да ходи. Останалите бяха отишли напред. Получи един урок и дойде на себе си. Преди това всеки ден говореше хули, а когато стана опасно, се развика: “Света Богородице, Света Богородице!”. Света Богородица му помогна!

Един друг беше мотоциклетист във войската. Два пъти си чупи крака и пак продължаваше да богохулства.

- Не му ли казвахте нищо, отче?

- Какво да му кажа? И без да казвам нищо, той хулеше постоянно Христа и Света Богородица нарочно, за да ме притеснява. Когато разбрах това, казвах само молитвата. И да видите как отначало и той, и други богохулстваха при всякакъв повод, а след това, когато в някоя трудност понечваха да хулят, си прехапваха езика! Ако някой ругае, богохулства и е безочлив, по-добре е да се направиш, че си зает с друго и не чуваш, и да си казваш молитвата. Защото ако разбере, че го слушаш, ще хули постоянно и така ще станеш причина той да бъде обладан от бесовете. А когато не е безочлив, но е с нормален разум и богохулства поради лош навик, тогава може да му кажеш нещо. А ако е с разсъдъка си, но има силен егоизъм, внимавай да не му говориш твърде строго, но колкото можеш смирено и с болка. Авва Исаак казва: “Спорещите с тебе укори чрез силата на добродетелите си и ги накарай да замълчат чрез кротостта и мира на устните си. Укори развратените с добродетелното си поведение, онези с невъздържани сетива - чрез скромността на погледа си”.

- Отче, как човек може да живее днес в обществото добре, по християнски, без да се съблазнява от хората, които живеят далече от Бога?

- Защо да се съблазнява от другите, които не са близо до Бога? Ако живееше в семейство с още шест-седем братя и сестри и един-двама от тях сатаната ги подмамеше да живеят греховен живот, тогава щеше ли да се съблазнява от греховния им живот?

- Не, щеше да им състрадава, защото са му братя.

- Значи, лошото е вътре в нас. Нямаме любов и затова не чувстваме всички хора като наши братя и се съблазняваме от живота им. Всички сме едно голямо семейство и помежду си сме братя, защото всички хора са Божии деца. Ако истински почувстваме, че сме братя с всички хора, ще ни боли за онези, които живеят в греха и няма да се съблазняваме от греховния им живот, но ще се молим за тях.

Значи, ако се съблазняваме, злото е вътре в нас, а не извън нас. Когато се съблазняваме, нека си казваме: “А ти колко си съблазнил? Защо тогава не търпиш брата си? Тебе как те търпи Бог с всичко онова, което вършиш?”. Помислете си за Бога, Света Богородица, ангелите, които виждат всички хора по земята. Все едно че стоят на някой балкон и гледат хората, които са събрани на площада - едни крадат, други се карат, трети падат в плътски грехове и т.н. Как търпят всичко това! Как търпят цялото зло и грях, които съществуват в света, а ние не можем да търпим брата си! Страшно нещо е това!

- Отче, какво означава казаното от Апостола: Бог е огън, който изтребя? (Евр. 12:29).

- Ако в една печка хвърлиш хартии, боклуци, какво ще стане с тях? Няма ли да изгорят? Така е и с духовния човек - каквото и да му хвърли изкусителят, изгаря. Огън, който изтребя. Когато у човека се разгори божественият пламък, всичко изгаря. Тогава лошите помисли не могат да се прилепят. Тоест, дяволът не престава да го замеря с лоши помисли, но духовният човек е огън, който ги изгаря. Тогава дяволът се уморява и спира. Затова и апостол Павел казва: “За чистите всичко е чисто”. За тях няма нищо нечисто. Ако хвърлиш чистия в блатото, той си остава чист, подобно на слънчевите лъчи, които, където и да попаднат, остават светли и чисти.

Духовният човек при досега си с някой светец се изменя в добрия смисъл на думата, а от плътския човек не претърпява раздразнение и възбуда. Вижда го, чувства болка за него, но не претърпява вреда. Онзи, който се намира в средно духовно състояние, при досега си с някой духовен човек се изменя към добро, а при допира си с някой плътски човек отново се изменя, но към лошо. Плътският човек не може да разбере и да познае светия, а от друг плътски човек бива възбуден и раздразнен. Бесноватият, ако види светец, бяга, а плътският човек отива при светията, за да го дразни и съблазнява. Онзи, който е достигнал до състоянието на содомците, се съблазнява дори и от ангелите (виж Бит. 19:1-5). А смиреният, макар и да няма духовен опит, различава Божия ангел от демона, защото има духовна чистота и е вътрешно сроден на ангела. Докато егоистът и плътският, освен че бива прелъстен лесно от лукавия дявол, от своя страна също предава на другите лукавство и ги предизвиква с плътскостта си, нанасяйки вреда на болните души със своите духовни микроби.

- Отче, как човек може да стигне до състояние да вижда всичко чисто?

- Трябва да се очисти сърцето, за да може в него да обитава Божията благодат. Сърце чисто създай в мене, Боже (Пс. 50:12), нали така се казва в псалома. Когато сърцето - мъжко или женско - се очисти, тогава в него се вселява Христос и тогава човек нито съблазнява, нито се съблазнява, но предава на другите благодат и благоговение. Онзи, който внимава и пази духовната си чистота, запазва и божествената благодат. Така вижда всичко чисто, но оползотворява и нечистото. Използва и него за добро в духовната си работилница. От непотребните хартии прави чисти салфетки, листа, тетрадки и т.н., от парчетата бронзова сплав прави свещници и т.н. Обратно, онзи който приема лукавството и мисли лукаво, превръща дори и доброто в зло, подобно на някой военен завод, който и от златото прави куршуми и гилзи за снаряди, защото такива са машините в него.

Когато човек започне да прави отстъпки на греха, тогава почернява вътрешно, очите на душата му се размътват и вижда всичко като в мъгла. Такъв човек е осквернен от греха и грехът го обърква. Дори и чистото може да го види като греховно. Има хора, които не могат да повярват например, че някои младежи и девойки живеят непорочен и чист живот. Казват: “Днес е невъзможно такова нещо”. Клетите са толкова затънали в греха, че виждат всичко греховно. Хората, които са се сдружили с дангалаците ^[30] , не могат да повярват, че други са приятели с ангелите. Обаче нека не изискваме от свинете да се отнасят с благоговение към лилиите. И Христос е казал: не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си (Мат. 7:6). Затова онзи, който живее духовно, чисто, нека внимава да не допуска дързост в отношенията си със светските хора ^[31] , нито да им дава духовни права, за да не получи вреда и да не им нанесе вреда. Защото светските хора имат друг устав и друг типикар ^[32] и не могат да различават светото миро от одеколона.

- Отче, външните изкушения могат ли да попречат на някого, който иска да живее близо до Христа?

- Не. От Христа може да ни раздели само недуховният ни живот. Това е работата на дангалака: да причинява съблазни и да сее злоба; да се бори с хората - кога жестоко, кога лукаво.

Христос ни обича и е близо до нас, когато живеем според волята Му. Затова, когато виждате, че се пораждат съблазни, не се страхувайте и не изпадайте в паника. Ако човек не се отнася към нещата по духовен начин, няма да види радост нито един ден, защото дяволът ще му намери слабото място и постоянно ще му причинява съблазни, за да го притеснява и разстройва - днес с едно, утре с друго, други ден с трето и т.н.

Да внимаваме доколкото можем ние да не даваме поводи и да не се създават грозни ситуации. Да не отваряме пукнатини пред лукавия, защото душите, които имат повредени помисли, претърпяват щета и намират повод да оправдаят себе си. И така можем, от една страна, да съзиждаме, а от друга, да рушим.

Веднъж бяха дошли в колибата ми няколко младежи - модерни момчета - и разговаряхме. В онзи ден трябваше да изляза от Света Гора. Когато разбраха това, тръгнаха и те да излизат навън и на корабчето дойдоха и седнаха до мен. С голям интерес ме питаха за различни духовни въпроси. Обаче някои от другите хора се съблазниха и ни гледаха много подозрително. Ако можех да предвидя, че някои ще се съблазнят, щях да взема мерки.

Светът е лукав. Трябва да се грижим да не причиняваме съблазни. Разбира се, не сме виновни тогава, когато не можем да вземем предварително мерки или когато нямаме опит за нещо. Но да не очакваме награда от Бога, когато от невнимание създаваме проблеми. Имаме награда, когато ние внимаваме, но врагът създава проблеми. Например някой ми казва, че съм в прелест. Първо ще видя дали съм в прелест или не. Казвам си: “За да го каже, значи нещо е видял в мене. Не го е казал просто така, от нещо се е съблазнил”. И се стремя да намеря онова, с което съм съблазнил брата, за да се поправя. Ако казва, че съм прелъстен, че съм магьосник, за мен е печалба, защото няма да се събира народ и ще остана на спокойствие. Но той, горкият, ще бъде наказан, защото причинява зло на Църквата. Не е ли жалко? И виновен съм аз, защото нещо не съм внимавал. Например някои тръгват да ми целунат ръка и аз ги тупам леко по главата. Друг вижда това и казва: “Прост монах е, пък ги благославя, като че е свещеник! На какъв се прави?”. Не са виновни те; аз не трябва да повтарям това.

- Отче, когато човек от невнимание причини съблазън, някои казват: “Остави го, той е невменяем”.

- Невменяем е онзи, който не може да мисли, а не онзи, който не внимава. Невнимателният запалва огън и не помисля, че ще стане пожар там, където го е запалил. Когато такъв човек запалва огън и обгаря и други души, имаме дълг да се молим и да изсипем по някоя кофа вода. Други пък са несдържани и буйни, благочестиви са, но имат и някаква вътрешна повреда. Когато чуят нещо, с което не са съгласни, не изследват дали са прави или не, но се хвърлят и правят всичко на пух и прах. На такива трябва понякога деликатно да им натискаме спирачката, а друг път, като спрат, да подлагаме пак деликатно някой камък под колата им, защото могат да тръгнат в обратна посока и да повлекат със себе си и други.

Не вярвайте лесно на това, което чувате, защото някои говорят така, както сами разбират нещата. Веднъж един човек отишъл при Хаджиефенди ^[33] и му казал: “Хаджиефенди, да имам молитвите ти, там, горе са се събрали сто змии”. “Сто змии? Откъде толкова много?”, учудил се свети Арсений. “Е, ако не са сто, със сигурност са петдесет”. “Петдесет змии!” “Всеки случай са двадесет и пет!” “Ти чул ли си някога да се съберат на едно място двадесет и пет змии?”, попитал го отново светията. След това онзи го уверил, че са били поне десет. Светията му казал: “Добре де, събрание ли са имали, та са се събрали десет змии? Това не е възможно!” “Пет ще са били”, отвърнал онзи. “Пет?” “Е, две ще са били”. После свети Арсений го попитал: “Ти видя ли ги?”. Отвърнал му: “Не, чух ги как съскаха в храстите...”. Тоест, могло е да бъде и някой гущер!... Аз никога не си вадя заключения от това, което чувам, без да го изследвам. Някой може да казва нещо, за да обвини някого, друг може да говори просто така, а друг - нарочно.

Как някои обичат да създават съблазни! В Коница имаше двама много добри приятели. В празничните и неделните дни не обикаляха по града, но идваха в манастира “Стомион” ^[34] и дори пееха на службата. След това се изкачваха в планината. Веднъж един развален тип им беше подпалил фитилите. Отишъл при единия и му казал: “Ти знаеш ли какво говори за тебе приятелят ти? Това и това”. Отишъл и при другия и му казал: “Знаеш ли какво говори за тебе онзи, когото считаш за приятел? Това и това”. Внезапно и двамата озверяха и подхванаха кавга в манастира! Междувременно онзи, който им бе подпалил фитилите, си отиде, а те продължиха да се карат. По-малкият беше и малко нещо нервен, та започна да ругае по-големия. Казах си: “Сега какво да правя? Гледай какво причини изкусителят!”. Отидох и казах на по-големия: “Виж сега, по-малък е от тебе, а е и малко нервен; не му се обиждай. Поискай му прошка”. “Отче, как да искам прошка, не виждаш ли как ме псува? Аз си нямам и представа за това, в което ме обвинява”. Отидох и при по-малкия и му казах: “Виж сега, той е по-голям. Нещата не стоят така, както ти си мислиш. Иди и му искай прошка”. Онзи се разпали и започна да вика: “Отче, ще се скарам и с тебе!”. “Добре, Пандели, нека се скараме. Само почакай малко да се приготвя...”, казах и се отдалечих. Извън манастира бях сложил едни дълги греди, за да направя ограда на градината. Отидох и взех оттам една греда, близо пет метра дълга, и започнах да я тегля към манастира, за да го накарам да се разсмее. Той отвътре чуваше, че я мъкна, но не можеше да си представи защо ми беше нужна. Влязох в двора, теглейки гредата, и я домъкнах до притвора на храма. “Ела сега, Пандели, да се скараме!”, казах му. И двамата щяха да се пръснат от смях, щом разбраха за какво ми беше нужна гредата! Това беше. Ледът се разчупи. Дяволът се пръсна. Казвам им: “Вие добре ли сте? Какви са тия работи?”. И отново се сдобриха.

- Отче, клеветата в същия ден ли беше станала?

- Да, и се ругаеха много грозно! Ето какво прави дяволът. А онзи човек навярно им завиждаше, че са задружни като братя, наклевети всеки от тях пред другия и избяга. Клеветата е много лошо нещо. Затова изкусителят се нарича дявол ^[35] - защото клевети. На единия казва едно, на другия - друго и причинява съблазни. И горките му бяха повярвали и се счепкаха!

- А онзи човек нарочно ли им наговори клевети?

- Да, за да ги раздели. Направи го “от любов”, т.е. от завист.

Когато виждаме нещо лошо, нека го покриваме, а не да го разгласяме. Не е правилно да се оповестяват нравствените падения. Да предположим, че на пътя има една нечистотия. Ако оттам мине някой благоразумен човек, ще вземе една плоча и ще я покрие, за да не предизвиква отвращение у хората. А един неблагоразумен човек, вместо да я покрие, може да започне да я човърка и още повече да разпространи смрадта от нея. По същия начин, когато безразсъдно разгласяме чуждите грехове, причиняваме още по-голямо зло.

Господните слова: обади на църквата (Мат. 18:17) не са казани в смисъл, че всичко трябва да става известно, защото днес не всички са Църква. Църква са онези, които живеят така, както иска Христос, а не другите, които се борят срещу Църквата. В първите години на християнството, когато изповедта се извършвала пред всички членове на Църквата, тогава обади на църквата се е разбирало именно по този начин. Но в нашето време, когато рядко дори членовете на едно семейство имат един и същи духовник, нека не ни измамва лукавият с обади на църквата, защото, ако разгласим например едно нравствено падение, то става известно и на противниците на Църквата и така им даваме повод да започнат война срещу нея, с което вярата на немощните души бива разклатена.

Ако една майка има дъщеря, която е блудница, не я злепоставя и унижава пред другите, но прави всичко възможно да запази репутацията ѝ. Ще продаде имуществото си, ще отидат заедно в друг град, ще се постарае да я ожени, за да поправи предишния ѝ живот. Точно така постъпва и Църквата. Добрият Бог ни търпи с любов и не излага публично никого, въпреки че знае окаяното ни състояние, защото е сърцеведец. Също и светиите никога не излагат някой грешник пред другите хора, но с любов, духовно благородство и по таен начин помагат за поправяне на злото. А ние, въпреки че сме грешници, вършим обратното като лицемерци. Трябва да се стремим да не се съблазняваме лесно и да не си правим веднага изводи, че онова, което вършат другите, е лошо.

- Отче, споменахте за разгласяването на нравствените падения. А има ли грехове или болестни състояния, които в определени случаи трябва да станат знайни?

- Виж да ти кажа. Аз правя това с някои познати. Например виждам, че някой върши безчиние и съблазнява и другите. Казвам му веднъж, два пъти, пет, десет, трийсет пъти да се поправи, но той не се поправя. Обаче той няма право да продължава да безчинства след многократни напомняния, защото и други биват увличани да му подражават. Хората лесно подражават на лошото, а трудно - на доброто. Затова се принуждавам да предупредя и други, които виждат това безчиние, за да ги предпазя.

Тоест, когато казвам: “Не ми харесва това, което върши еди-кой си”, не го казвам, за да осъдя (вече съм го казал многократно и на самия него), а защото другите виждат този недостатък, повлияват се от него, подражават му и даже казват: “След като отец Паисий не му казва нищо, значи всичко е наред”. Ако не кажа, че това положение не ми харесва, създавам впечатлението, че го благославям и че ми харесва. Така се разрушава цялото, защото хората може да си помислят, че действията на онзи човек са правилни и сами да ги прилагат. И какво се получава? Мислят си, че не съм казал нищо на самия човек. Не знаят как ме е мъчил толкова време. А и дяволът внушава: “Няма нищо лошо в това. Ето виж, и онзи го прави, а старецът Паисий нищо не му казва”. Затова когато виждам, че някой продължава по обичая си да върши някое безчиние, въпреки че съм му казал да се поправи, в разговорите си с други хора, които го познават, казвам: “Не ми харесва онова, което върши еди-кой си”. По този начин предпазвам другите от увреждане. Това не е осъждане. Нека не смесваме нещата.

После някои идват и ме упрекват: “Защо си казал на другите? Това беше секретно”. Казвам му: “Какъв ти секрет? Казах ти хиляди пъти и не се поправи. Нямаш право да причиняваш вреда на другите, които ще си помислят, че нямам нищо против това положение на нещата”. Само това оставаше - да не го кажа на другите, след като им вреди! Особено когато идва някое дете от познато на мен семейство и виждам, че с действията си разрушава семейството, му казвам: “Ако не се поправиш, ще съобщя за това на майка ти. Нямаш право да идваш при мен и да ми разказваш за състоянието си, а после да продължаваш да си вееш байрака. Ще кажа на майка ти, за да запазя семейството ви”. Ако някой се кае, тогава добре. Но ако продължава същата тактика, тогава трябва да говоря, защото нося отговорност.

Ако искаш да помогнеш на Църквата, по-добре гледай да изправиш себе си, отколкото да се опитваш да поправиш другите. Ако поправиш себе си, с това непосредствено се поправя една частица от Църквата. Разбира се, ако всички биха направили това, Църквата щеше да е поправена. Но днес хората се занимават с всичко друго освен със себе си. Защото работата върху себе си иска труд, а заниманието с другите е лесно.

Ако се занимаем с поправянето на себе си и се обърнем повече към “вътрешна” дейност, отколкото към външна, давайки същевременно предимство на Божията помощ, тогава ще помогнем на другите по-добре и по-резултатно. Освен това ще имаме и вътрешен покой, който безшумно ще помага на душите, които срещаме. Защото вътрешното духовно състояние издава добродетелите на душата и изменя душите на другите. Когато човек се отдава на външна дейност, преди да е стигнал до очистено вътрешно духовно състояние, може да извършва духовни подвизи, но вътрешно е обладан от притеснения, смут, от липса на доверие в Бога и често губи спокойствието си. Ако не направи себе си добър, не може да каже, че интересът му за общото добро е чист. Когато се освободи от ветхия си човек и от всичко светско, тогава има на своя страна Божията благодат, така че и сам той е спокоен, но също така носи покой и на всички други хора. Обаче ако няма Божия благодат, не може нито себе си да овладее, нито на другите да помогне, тъй че резултатът да бъде богоугоден. Трябва първо да се потопи в благодатта и след това вече осветените му сили да бъдат използвани за спасение на другите.

- Отче, как разсъждавате, когато се срещате с някой проблем?

- Мисля какво е възможно по човешки и какво не е. Изследвам го от всички страни. “Ако направя това, какъв отзвук ще има там и какъв там?... Какво зло може да произлезе и каква полза?”. Винаги се стремя да видя един въпрос от много страни, тъй че решението, което ще дам, да е възможно най-правилно. Защото, ако човек не внимава, може да станат много грешки. Ако разбере впоследствие какво е трябвало да направи, няма полза, защото птичето е вече отлетяло, така да се каже. Например ако по невнимание някой запали една къща, няма да го обесиш, но злото е станало.

Веднъж едни хора имаха проблем. Техният началник дойде и ми каза: “Сега вече въпросът се уреди. Отидох и се срещнах с еди-кой си и еди-кой си, казах им това и това и случаят е решен”. Казвам му: “Сега започва проблемът. Онова преди не беше трудно. Сега вече огънят гори. Преди това бяха две въгленчета и щяха сами да си угаснат”. Той си мислеше, че с действията си е оправил нещата и искаше да го похвалим. А в действителност предизвика голям скандал и проблемът се разрасна.

Нужно е голямо внимание, благоразумие и разсъждение, за да може доброто да става по добър начин и да носи полза, защото иначе вместо полза ще вбесява другия. Освен това когато човек мисли да направи нещо, добре е да го оставя да узрее. Защото, ако го “откъсне зелено”, т.е., ако вземе прибързано решение, има вероятност след това да възникнат проблеми и да го измъчват. Когато малко се забавяме ^[36] да пристъпим към сериозните неща, след това те стават бързо и правилно. Може някой да е умен, но ако има тщеславие и егоизъм, те предхождат действията му и той е невнимателен. Например, ако едно куче по време на лов търси внимателно, дори и да не е породисто, намира следите на заека. А някое друго дори и да е от много добра порода и да има всички качества, когато бърза, тича наляво и надясно без резултат. Във всяко действие, което не е предхождано от мисъл, се съдържа гордост. Затова човек не трябва да бърза да действа, но да обмисля и да се моли преди това. Когато предхожда молитвата, тогава се задейства не повърхностната мозъчна пяна, но осветеният разум.

Хората, които се стремим да живеем духовно, понякога действаме така, все едно че Бог не съществува. Не оставяме Бога да действа. Той знае какво и как да прави. И въпреки че съществуват духовни средства за разрешаването на трудните ситуации по духовен начин, ние действаме по светски. Когато бях на Синай, един ходжа всеки петък отиваше в манастира и се качваше на минарето на джамията, която е в двора на манастира и започваше да вика. А имаше един глас!... чуваше се чак до постницата на света Епистимия. След време манастирът взе решение да затварят портите в петъчен ден, за да не влиза ходжата, а аз не знаех за това. Един ден слязох до манастира и гледам ходжата разгневен. “Сега ще им дам да се разберат, защо ми затварят портата и не мога да вляза вътре”, каза ми той. Отвърнах му: “Затворили са я да не влизат камилите. Не вярвам, че са я затворили, за да не влизаш ти”. След това говорих по този въпрос и с отците. Един от тях отговори: “Ще му дам да се разбере на ходжата! Ще му поставя динена кора. Ще напиша до правителството, че ходжата оказва натиск върху нас”. Казах му: “Виж сега. Православието не е динена кора. Нека направим едно бдение, да изпеем службата на синайските отци, на света Екатерина и да оставим Бог да говори. И аз ще се моля горе в постницата”. Казах и на други отци да се помолят и този ходжа изведнъж се вдигна и си замина; изчезна! Защото и портите да затваряха, по-късно правителството щеше да установи, че не е истина това, че ходжата оказва натиск върху манастира и щяха да се получат разправии. Ходжата щеше да потвърди, че затварят портата, защото ходи в манастира всеки петък и така щеше да причини зло на манастира. Преди това друг беше решил да си направи вила на върха на света Екатерина! Внезапно се разболя и умря... После и втори също беше решил да строи там, но и той умря. Най-добре е да не се уповаваме само на човешките си усилия, но да се молим и да оставяме Бог да действа.

- Отче, когато виждаме някой с лошо поведение, трябва ли да му кажем нещо?

- Зависи какъв човек е. В нашето време е необходима голяма разсъдителност и божествено просвещение. Не е лесно да се каже. Уверил съм се, че във всеки отделен случай съществуват петстотин “подслучая”. Някои хора могат да се поправят, а други не се поправят и ако им направим забележка, може да реагират отрицателно. Особено когато у човека има егоизъм и ти го засегнеш, тогава може да предизвикаш лоша реакция. Въпреки че много пъти разбира, че греши, не отстъпва поради егоизма си. А когато и нашите подбуди ^[37] не са чисти и към грижата за другия е примесена гордост, тогава любовта ни не е чиста и това предизвиква у другия силна реакция.

Когато укоряваме някого поради любов и състрадание към него, дори и той да не осъзнава любовта ни, в сърцето му се извършва промяна, защото действаме подбуждани от чиста любов. А когато укоряваме някого без любов, с пристрастие, той се озверява, защото нашата злоба се сблъсква с егоизма му и излизат искри, които запалват огъня - подобно на търкането между стоманата и кремъка в запалката. Когато проявяваме търпение към брата от любов, той разбира това. Също и ако не проявяваме външно злобата си към него, а остава само вътре в нас, той пак разбира това, защото тя му причинява смущение. Така и дяволът дори когато се явява като светъл ангел, причинява смущение, а истинският ангел носи със себе си една мека и неизразима радост.

- Отче, означава ли това, че когато казваме нещо и се получава реакция, сме действали с егоистични подбуди?

- Понякога стават и недоразумения. Единият има предвид едно, а другият го разбира иначе. Но човек винаги трябва да изследва себе си: “Защо искам да кажа това? Какви са подбудите ми? Казвам го със състрадание и болка или искам да се покажа добър, да демонстрирам себе си?”. Когато човек очисти себе си, тогава и да се ядоса, и да повиши глас, и да направи някоя забележка, подбудите му ще бъдат чисти. И всичко ще бъде нормално, защото той действа с разсъждение. Разсъждението - това е очистеност, божествено просвещение, духовна яснота. Тогава къде да намери място егоизмът? И когато подбудите са чисти, човек чувства спокойствие. По това можете да съдите за всяко ваше действие дали е добро.

Много пъти сами не чувствате, че говорите на другия човек с началнически тон: “Това трябва да стане така и така”. Вмъква се егоизмът и другият хвръква във въздуха. А когато у нас са налице чисти подбуди и смирение, тогава забележката ни помага на другия; иначе се вмъква егоизмът и се получава обратен резултат. Трябва да отстраните от действията си своето “аз”, егоизма си. Тогава ще действате от чисти подбуди. Безразсъдното поведение често причинява по-голямо зло от поведението на лудите, които поради невменяемост чупят глави. Защото безразсъдните хора с острите си думи нараняват чувствителните души и често могат да им нанесат смъртоносни травми, защото ги довеждат до отчаяние.

Някои пък се отнасят по един и същи начин с всички. Но не можем да сипем в един напръстник толкова, колкото сипваме в един варел; или да натоварим един кон колкото товарим на вола. Волът е предназначен да дърпа плуга. Не можем да му сложим самар и да го натоварим. Както и не е подходящо да впрегнем коня в плуга - предназначението му е да носи тежести. Единият и другият са предназначени за различни работи. Не трябва да желаем да сложим целия свят в нашия калъп. Всеки е устроен различно. Нека си затваряме очите за някои неща, ако от тях няма вреда. Ако всички хора можеха да бъдат наред в този живот, нямаше да има безчинства и на земята щеше да бъде рай. И така, нека да нямаме неразумни претенции към другите.

Днес светът не върви на добре, защото всички говорят големи “истини”, които обаче не съответстват на действителността. Сладките думи на големите истини имат стойност, когато излизат от правдиви уста и носят полза само на добронамерените хора и на онези, които имат чист ум.

- Отче, има ли светска и духовна искреност?

- Да, разбира се. Светската искреност е безразсъдна.

- Тоест, човек говори и когато трябва, и когато не трябва.

- Не само това. Истината си е истина. Но понякога когато казваш истината без разсъждение, това вече не е истина. Например истина е, че еди-кой си е побъркан. Но ако кажеш това, то не принася полза. Друг пък казва: “За да съм искрен, ще отида да съгреша на площада”. Това не е искреност. Човек, който има голяма разсъдителност, благородна любов, саможертвеност и смирение, казва дори и горчивата истина с голяма простота и я подслажда с добротата си. Тогава горчивата истина може да принесе по-голяма полза от сладките думи, казани неискрено, както и горчивите лекарства са по-полезни от сладките сиропи.

Когато истината се използва безразсъдно, може да доведе до престъпление. Някои вършат престъпления именно в името на истината. Когато някой има безразсъдна искреност, може да причини двойно зло: първо на себе си, а след това и на другите, защото в тази искреност няма милосърдие. Ако някой действително иска да бъде искрен, нека бъде искрен първо към себе си, защото оттам започва духовната искреност.

Когато човек е неискрен към себе си, тогава той мами и онеправдава поне само себе си. Но когато се отнася неискрено и към другите, извършва смъртен грях, защото мами другите.

- Отче, може ли човек да бъде такъв ^[38] поради простота?

- Каква простота! Къде си видяла простота в такъв човек? Ако е дете, може да бъде от простота. Ако е светец, пак може да бъде от простота. Но ако е възрастен и не е умствено изостанал, а постъпва по този начин, тогава е дявол.

- И как се чувства такъв човек?

- Също като в ада. Такъв човек постоянно се намира в изкушения - едно изкушение постоянно се сменя с друго.

- Отче, но не бива ли човек да се държи прямо?

- Прямотата, както я използват мнозина, има законнически характер. Такива хора си казват: “Аз съм прям и разгласям от покривите” (виж Лук. 12:3). Те правят другия за резил, но в края на краищата сами стават за резил.

Веднъж казах на едного: “Ти какъв си? Воин на Христа или воин на изкусителя? Знаеш ли, че има и воини на изкусителя?”. Християнинът не трябва да бъде фанатик, но да има любов към всички хора. Който безразсъдно замерва другите с думите си, дори и думите му да са правилни, причинява зло. Запознах се с един писател, който беше много благочестив. Но в разговорите си с мирските хора той използваше груб език, който обаче имаше дълбочина и разтърсваше душите им. Веднъж сподели: “На една сбирка казах на някаква госпожа това и това”. Но по начина, по който ѝ го беше казал, я беше осакатил. Беше я посрамил пред всички. Казах му: “Виж какво! Ти хвърляш по другите златни венци, украсени с диаманти, но така както ги хвърляш, нараняваш главите им - не само на чувствителните, но и на по-устойчивите хора!”. Нека не замеряме хората с камъни... по християнски. Който изобличава пред други хора някого, който е съгрешил или говори с пристрастие за някое лице, такъв не е движен от Божия Дух, но от друг дух. Начинът на действие на Църквата е любовта и той е различен от начина, по който действат законниците. Църквата гледа на всичко с дълготърпение и се стреми да помогне на всеки, каквото и да е извършил, колкото и грешен да е.

Виждам у някои благочестиви хора една странна логика. Имат благочестие, имат желание за доброто, но е необходимо и духовно разсъждение и широта, та благочестието да не се съпровожда от тесногръдие или твърдоглавост. Основата е в това човек да притежава духовно състояние, за да има духовно разсъждение. Иначе си остава в “буквата на закона”, а “буквата на закона убива”. Който притежава смирение, никога не се прави на учител. Слуша другите, а когато поискат мнението му, говори смирено. Никога не казва “аз”, но: “помисълът ми казва” или “Отците са казали”. Тоест, говори като ученик. А човек, който мисли, че е способен да поправя другите, притежава силен егоизъм.

- Отче, когато човек иска да стори нещо поради добро намерение, а стига до някаква крайност, това означава ли, че липсва разсъждение?

- Означава, че в действията му има егоизъм, а той не разбира това, защото не познава себе си. Затова стига до крайности. Често някои започват движени от благочестие, а къде стигат! Както например иконобожниците и иконоборците. И едното е крайност, и другото е крайност! Първите стигнали дотам, че да остъргват Христовата икона и сипват прахта в светата Чаша, за да стане по-свято Причастието. А другите горели иконите и ги хвърляли... Затова Църквата се принудила да постави иконите високо и когато утихнал раздорът, отново ги свалила ниско, за да им се покланяме и да отдаваме почит на изобразените на тях лица.

- Отче, обикновено поведението ми е мотивирано от страх да не притесня другите или да не се изложа пред тях. Не помислям, че преди всичко не трябва да огорчавам Бога. Как да се увеличи страхът Божий в мен?

- Нужна е бдителност. Каквото прави човек, нека го прави за Бога. Забравяме Бога, а след това ни обзема помисълът, че вършим нещо голямо. Присъединява се и човекоугодието и гледаме да не се изложим пред другите хора. Докато, ако човек действа с мисълта, че Бог го вижда, следи го, тогава онова, което прави, е надеждно. А когато върши нещо, за да се покаже добър пред хората, тогава губи, разпилява всичко. Човек трябва да пита себе си за всяко свое действие: “Това, което правя, ми харесва: но харесва ли се на Бога?”. Нека изследва дали е угодно на Бога. Ако забравя да върши това, после забравя Бога. Затова преди хората казваха: “Ако Бог иска, ако даде Бог”. Чувстваха Божието присъствие навсякъде, имаха винаги Бога сред себе си и внимаваха. Живееха според казаното в псалома: Винаги виждах пред себе си Господа... няма да се поклатя (Пс. 15:8). Затова и хората бяха стабилни. А сега постепенно навлизат европейските маниери и мнозина се въздържат от криви дела само поради светска учтивост. Каквото прави човек, нека го прави чисто за Христа, да съзнава, че Христос го вижда и го следи. Нека център на всяко негово движене да бъде Христос, а не някакви съображения по човешки. Ако постъпките ни имат за цел да се харесваме на хората, от това нямаме никаква полза. Необходимо е голямо внимание. Винаги да изследваме мотивите, които ни движат и щом забележим, че сме движени от човекоугодие, веднага да удряме по него. Защото, когато тръгна да върша нещо добро и към това дело се примеси човекоугодието, тогава все едно вадя вода от кладенеца с пробита кофа.

Често пъти причина за изкушенията ни сме самите ние, когато оставяме своето “аз” да присъства в отношенията и съвместната работа с другите хора; тоест, когато подбудите ни са користни, когато искаме да възвеличим себе си и да постигнем лично удовлетворение. Човек не може да се изкачи на Небето със светско изкачване, но с духовно слизане. Който върви снишен, той винаги стъпва сигурно и никога не пада. Затова нека се стремим доколкото е възможно да изкореняваме светската показност и светския успех, който е духовен неуспех. Да се отвращаваме от скрития и явния егоизъм и човекоугодието, за да обикнем искрено Христа. За нашето време характерно е не безшумното, но впечатляващото и кухото поведение.

Обаче духовният живот е безшумен. Нека вършим правилно и безшумно онова, което съответства на нашата мяра, без да си поставяме цели, които превишават силите ни. Иначе навреждаме и на душата си, и на тялото си; а често и на Църквата.

В истинското и чисто благоугаждане на ближния ни се съдържа и благоугаждане на Христа. Човек трябва да внимава как ще очисти това благоугаждане на ближния, т.е. как ще отстрани човекоугодието от него, за да може и това човешко приношение да отиде при Христа.

Ако някой се стреми да уреди църковни въпроси уж по православен начин, а целта му е да уреди по-добре себе си, т.е. ръководи се от своя интерес, тогава как ще получи Божието благословение? Човек трябва да се стреми доколкото е възможно да живее така, че да бъде сроден на Бога. Винаги да контролира себе си и да има за цел да върши Божията воля. Когато върши Божията воля, тогава се сродява с Бога и тогава, без да иска нищо от Него, получава. Непрестанно черпи вода от извора.

Светият Дух е един и има много дарования. Не е един тук, а друг там. Не е дух на смущение и обърканост, но е Дух на любов и мир... Когато духовните хора се критикуват взаимно, това значи, че се намират под влиянието на много други духове, които нямат никаква връзка със Светия Дух. Преди Светият Дух просвещаваше, показваше. Колко велико нещо е това! Днес не намира предпоставки, за да слезе. Старозаветното вавилонско стълпотворение било невинна забава в сравнение с днешното състояние. Например човек искал глина, а му донасяли слама. В сегашното вавилонско стълпотворение има много страсти. Искаш глина, а ти хвърлят тухла по главата.

Обаче ако човек отстранява своето “аз” от всяко свое действие и отсича волята си, тогава върви правилно и непременно ще получи божествено просвещение, а в отношенията му с другите ще има дух на разбирателство. Защото, когато отстрани идеята за себе си, тогава идват божествени идеи.

Човек трябва да придобие духовни сетива, за да получи божествено просвещение. Това е основно нещо, което трябва да стане, за да могат хората да разберат някои неща. Особено в наше време това ни се налага от обстоятелствата. И в Мала Азия навремето през трудните години трябвало поради ситуацията хората да работят с ума си. Например двама гърци се намирали пред турци или арменци и се разбирали помежду си, без турците да усетят нищо. Още повече днес е необходимо духовните хора да се разбират заради обстоятелствата, в които живеем. Ще дойдат трудни години. Умът трябва да се научи да работи. Ако не работи умът и ако човек не получава божествено просвещение, тогава трябва във всеки отделен случай да получава нареждане какво да прави. Не очаквайте всичко да ви казват. Трябва да разбирате и сами някои неща, без да ви ги казват.

Помня веднъж в Коница - преди да отида войник - бяхме научили, че идват партизаните. Бяхме четирима - останалите трима бяха мюсюлмани, и се скрихме в една турска къща на края на града. Едно петгодишно турче ни видя и ни каза: “Минете през кухнята, а аз ще изляза вън”. И така минахме през кухнята, излязохме зад къщата и успяхме да се скрием в някакви складове по-надолу. А то излезе и каза на партизаните, че вътре няма никого и те си отидоха. Детенце на пет години, още не знаеше да говори добре, а вижте колко разумно постъпи! Беше като пружинка! Всичко виждаше, действаше с любов. А един възрастен би могъл да причини зло поради лекомислие.

Затова ние, които сме кръстени, помазани със свето миро, научени на вярата, начетени, нека не оставаме в едно недоразвито, инфантилно състояние. Бъдете окрилени като шестокрилатите серафими. Те имат по шест крила и ги размахват, когато пеят “Свят, свят, свят”. Така и вие летете, имайте по шест крила.

Често казвам на някои: “Направи така, както Бог те просвети”. Когато казвам това, имам предвид човек да разгледа нещата с божествено просвещение, а не с човешката логика. Да не си мисли, че това, което му допада, непременно е Божие просвещение.

- Отче, как идва божественото просвещение?

- Ако очистим проводниците от ръжда, ветхият човек става добър проводник и тогава през него може да преминава Божията благодат. Тогава получава божествената светлина на благодатта. Иначе се получава късо съединение и благодатта не действа. Основното е човек да внимава да не бъде изоставен от Божията благодат, за да има божествено просвещение. А ако няма божествено просвещение, всичко е загубено.

Колко се мъчел Христос с учениците Си, преди да ги осени благодатта, защото още били земни! Преди Петдесетница Бог дал власт на учениците да помагат на хората. Но все още нямали божествено просвещение. Получили го на Петдесетница. Затова, когато Христос им казал, че ще отиде в Иерусалим, за да бъде разпънат на кръст Синът човечески и т.н., те си мислели, че когато отиде в Иерусалим, ще го направят цар. Мислели по човешки. Затова и се тревожели кой ще седне отдясно и отляво на Христа. Майката на Зеведеевите синове отишла и Го помолила в царството Си да сложи едното ѝ дете отдясно, а другото отляво на Себе Си (виж Мат. 20:17-21). Но от деня на Петдесетница, когато Христос им изпратил Утешителя, Светия Дух, апостолите вече имали постоянно божествена благодат. Преди това само понякога имали божествено просвещение - сякаш батерията им се пълнела и отново се изтощавала. И пак трябвало да я включат в контакта да се зареди. Пак се изтощавала - отново в контакта. Когато им изпратил Утешителя, вече нямало нужда от... контакт. Не че сега ние сме по-добри, а те са били по-лоши. Но ние живеем във времето на благодатта ^[39] и затова нямаме оправдание. Кръстени сме, получили сме Утешителя, имаме всичко. А тогава Христос още не се бил разпънал и дяволът имал донякъде власт и лесно увличал хората. След Разпятието Си Христос е дал на всички възможност да имат божествено просвещение. Той принесъл Себе Си в жертва и ни освободил. Кръстени сме в Негово име. Контактът е постоянно налице. Сега само ние сме причина да не тече токът на божествената благодат, защото оставяме проводниците си да ръждясат.

- Отче, какви са предпоставките, за да може Светият Дух да обитава в човека?

- Борчески дух, смирение, любочестие, благородство, саможертва. Човекът става негоден, когато липсва благодатта на Светия Дух. Светият Дух е светлина, божествена светлина. В това е основата на всичко. Ако човек не вижда, може да се блъсне в някое стъкло или да падне в някоя пропаст, в някой дол или дори в шахта с нечистотии. Не вижда къде върви, защото е лишен от светлина. Но ако вижда малко, може да се запази. Ако вижда по-добре, избягва всички тези опасности и върви сигурно по пътя си. За да дойде светлината, трябва да поискаш да излезеш от тъмнината. Дори и малко мътно да виждат хората, няма да падат и Бог няма да се огорчава. Ако един баща се огорчава, когато децата му падат в калта, колко повече се огорчава Бог!

Цялото зло в света се дължи на това, че липсва божествено просвещение. А когато липсва божественото просвещение, тогава човекът се намира в мрак. Тогава единият казва: “да вървим оттук”, другият казва: “не, аз знам добре пътя - да вървим оттук”, трети - оттам, четвърти - от друго място. Всеки мисли, че е добре да вървят оттам, където той сочи. Тоест, всички се грижат за доброто, но се намират в заслепение и не могат да се разберат помежду си. Ако го нямаше заслепението, нямаше да се карат, но щяха да виждат най-добрия път и да тръгват по него. Искам да кажа, че може всички да имат добри намерения, но поради заслепението се създават много проблеми и в обществото, и в Църквата. Поне в Църквата повечето хора нямат лоши намерения, но липсва божественото просвещение. Стремят се към доброто, но докъде стигат? Затова нека молим Бога да ни дава поне малко божествено просвещение, защото иначе ще се спъваме като слепци. Когато на светата Литургия свещеникът казва: “Твоя от Твоих...”, се моля на Бога да просвещава хората, за да могат да виждат. Малко да просвети Бог, за да се махне тъмнината и хората да не се осакатяват. Когато чета втория псалом (свети Арсений го е чел за “просвещение на онези, които отиват на събрания”), казвам: “Бог да просвещава всички управници, после да просвети свещеноначалието и всички отци в Църквата, за да приемат Светия Дух и да помагат на света”. Ако един поне малко приеме просвещение и направи и другите възприемчиви към просвещението, знаете ли какво добро може да произлезе? Ако управникът каже една правилна дума, всичко се изменя. Хората имат нужда от божествено просвещение.

Добрият Бог дава Своето просвещение на онези, които имат добра воля. Един прокурор ми разказа случай, с който той самият се сблъскал. Манастир изпратил един монах с петстотин лири, за да купи някакъв имот. Той отишъл при някакъв търговец и онзи му казал: “Остави парите при мене, за да не ги мъкнеш със себе си”. Оставил му ги, като си помислил: “Колко добър човек! Облекчи ми товара”. Но когато се върнал за парите, търговецът не му ги давал, а отгоре на това твърдял, че монахът му дължи осем милиона драхми! Клетият монах се чудел как ще се върне в манастира. Не купил нищо с парите, а освен това онзи му искал още осем милиона. Стигнало се до съд. По време на процеса прокурорът получил божествено вдъхновение и чрез въпросите, които задал, се доказало, че монахът не само не дължи нищо на търговеца, но и му е дал петстотин лири. Този прокурор имаше духовно състояние подобно на свети пророк Даниил (виж Дан. 13:45-62)! Понеже имаше страх Божий, Бог го бе просветил и той бе действал правилно.

Основата на всичко е божественото просвещение. Ако то дойде у някого, тогава този човек носи мир около себе си, а сам се развива духовно. Затова казвам, че са добри лампите и полилеите, изобретени от човешкия мозък, но много по-висша е божествената светлина на Божията благодат, която освещава човека. Онзи, който притежава божествено просвещение, вижда нещата много ясно, получава несъмнено известие в душата си и без сам да се уморява, помага на другите много успешно.

Много се радвам, когато виждам души, които живеят с внимание и подвиг в света, който се напълни с дангалаци. Бог е добър и справедлив, и е дал на всички нас съответните дарби (например на мъжете - мъжество, а на жените - любов), за да се подвизаваме и да се изкачваме по духовната стълба с помощта на Божията благодат, и да се доближаваме все повече до нашия Създател. Никога не трябва да забравяме, че освен хората, които могат да ни помогнат духовно, имаме до себе си като помощник Самия Христос, също и Света Богородица, херувимите, серафимите и всички светии. И така, имайте дръзновение! Христос е много силен, Той е всесилен и ще ни даде от божествената Си сила, за да строшим рогата на лукавия. Непрекъснато ни следи невидимо и ще ни укрепява, когато ние имаме добра воля и извършваме нашия малък подвиг според силите си.

Доколкото можем, нека избягваме поводите за грях. Да пазим сетивата си, защото всичко тръгва оттам. А ако това понякога е трудно, поне да избягваме любопитството, за да не се отпечатват в очите ни греховни картини и след това демоните да ни прожектират кино. Ако хванем един запален въглен и го задържим в ръката си, естествено е да ни изгори. Обаче ако го разклатим в ръката си - за кратко време - тогава няма да ни изгори. Така е и със скверните картини и образи, когато пробягваме бързо през тях, очите не ги задържат, но само се докосват до тях и така те не изгарят душата.

Които не са внимавали и са придобили лоши навици в светския си живот, нека след обръщането си безропотно понасят вражеските нападения, обаче без да развиват у себе си лоши пожелания. Ако се подвизават така, ще се очистят и ще достигнат до състоянието на светите човеци, които не са познали тежки грехове, нито са придобили лоши навици, нито търпят силни нападения. И ако оползотворят опита от предишните си падения, силно ще напреднат. Ако човек върви сред едно минирано поле и не познава района, ще бъде принуден да върви много бавно и внимателно, иначе ще хвръкне във въздуха. А ако познава малко или много района, може и да е ранен, но поради опита, който притежава, напредва стабилно и бързо. Ако човек започне да се занимава с неразораната нива на душата си, ще изкорени всички тръни на страстите и на тяхно място ще посади добродетели. Но това дело е тежко и за него е нужна силна воля и търпение.

- Отче, кажете ни как на практика се извършва това?

- Когато човек се стреми всеки ден да помести в себе си нещо духовно, което ще изтласка навън нещо светско и греховно и така полека-лека ще съблече от себе си ветхия човек и после ще се движи свободно в духовното пространство. Да помества свети образи и картини в паметта си, вместо греховни. Да замени светските песни с духовни песнопения и светските списания с духовни книги. Ако човек не се откъсне от всичко светско и греховно и не установи връзка с Христа, със Света Богородица, със светиите и тържествуващата Църква и ако не се остави изцяло в Божиите ръце, не може да придобие духовно здраве.

- Отче, какво е духовно здраве?

- Духовно здраве е равно на чисти помисли, просветен ум и очистено сърце, което приема постоянно в себе си Христа и Света Богородица. Голямото внимание и наблюдението над себе си заедно с молитвата подпомагат много положително да придобием душевно здраве. Молитвата е необходима за очистването на душата, а благоразумието - за съхраняването на доброто духовно състояние.

Разбира се, животът не е курорт - има и радости, но има и скърби. Преди Възкресението има Разпятие. Ударите на изпитанията са необходими за спасението на душата ни, защото те я очистват до блясък. Така е и с дрехите - колкото повече ги търкаме, когато ги перем, толкова по-чисти стават. Също и октоподите - колкото повече ги удряме, толкова по-добре се изчистват от чернилката си и омекват. И рибата изглежда хубава на вид, когато плува жива в морето и дори когато е на пазара в цял вид - с люспите и вътрешностите си. Но тя става използваема само когато се почисти, т.е. външно се загрози, и след това се изпече. Така и човек, когато отхвърли от себе си всичко светско, може външно да изглежда, че загубва жизнеността си (светската жизненост са люспите), обаче тогава се освобождава от всичко негодно у себе си, бива “изпечен” и тогава става полезен за себе си и за другите.

Онези хора, които са били брулени от студените ветрове на изпитанията (било по Божие допущение, за да се озаптят, било поради завистта на лукавия), след това имат нужда от много слънце и духовна свежест, за да разцъфнат и да дадат плод. Така и когато огрее слънце през зимата и дърветата разпукнат пъпките си, ако бъдат сковани отново от студения северен вятър, после им е необходимо много пролетно слънце и дъждец, за да се раздвижат соковете им и да покарат цветове и плодове.

- Отче, какво е нужно, за да извърши човек духовен обрат?

- Любочестен подвиг с надежда и доверие в Бога. Доверието в Бога заедно с простотата и любочестния подвиг носят вътрешен мир и сигурност. И тогава душата се изпълва с надежда и радост. Нужно е търпение, любочестие и духовно юначество, за да бъде увенчан борецът. Юначеството извира от любочестното сърце. И когато човек върши нещо за Христа от сърце, нито се уморява, нито чувства болка, защото болката заради Христа е духовно увеселение. Духовното развитие може да се извърши много бързо с малко любочестна добра воля и наблюдение над себе си. След това душата ще бъде подпомагана от Христа, от Света Богородица, ангелите и светиите. Също така много помага четенето на духовни книги, молитвата, обърнатостта на душата навътре към себе си, както и човек да пребивава по малко в безмълвие.

Христос дава сили на тези, които се подвизават с добрия подвиг (1 Тим. 6:12), през който са минали всички светии, за да подчинят плътта на духа. Дори и да получим травми, не трябва да губим присъствие на духа, но да молим помощ от Бога и да продължаваме храбро борбата. Добрият Пастир ще чуе и веднага ще побърза, както овчарят, щом чуе някое агне да блее жално, когато се е наранило, или пък го е ухапал вълк или куче, тича да го избави. Чувствам по-силна любов и болка към тези, които са имали окаян живот и се подвизават, отколкото към онези, които не биват мъчени от страстите. И овчарят състрадава повече на раненото или болното агне и полага особени грижи за него, докато и то не стъпи на крака.

Ако се подвизаваме правилно, но не виждаме никакъв напредък, нека имаме предвид, че понякога се случва и следното: тъй като сме обявили война на демона, той е поискал подкрепления от сатаната. И така, ако миналата година сме се борели с един демон, тази година се борим с петдесет, догодина ще се борим с повече и т.н. Бог не допуска да видим това, за да не се възгордеем. Без ние да разбираме това, Бог работи в душата ни, когато вижда у нас добро намерение.

- Отче, а когато някой се подвизава и наистина не напредва, кой е виновен?

- Може би се подвизава с гордост. Но да ви кажа и друго, поради което някои не напредват. Макар че имат налице предпоставки за духовно развитие, те ги прахосват за разни дреболии и след това нямат сили да устоят в духовната борба. Да речем, че се каним да атакуваме врага и приготвяме всичко необходимо за сражението. Обаче той, понеже се страхува, че няма да устои, се старае да ни отклони и да привлече вниманието ни в друга посока, извършвайки десанти и нападения в други пунктове. Тогава ние обръщаме вниманието си натам и изпращаме част от въоръжените сили наляво и надясно. Времето си минава, боеприпасите и продоволствията намаляват. Даваме на войската старо униформено облекло. Войниците започват да роптаят. В резултат силите ни се изчерпват и не можем да влезем в сражение с врага. По този начин постъпват някои и в духовната борба.

- Отче, околната среда помага ли в духовното развитие?

- Да, помага, но понякога човек може да живее сред светии и да няма напредък. Нима съществуваха по-добри условия за Юда, който беше постоянно заедно с Христа? Но Юда нямаше смирение, нито добро намерение. И след предателството пак не се смири. Захвърли сребърниците с гняв и егоизъм, и после с лукавство увисна на въжената примка ^[40] . А и фарисеите постъпиха подобно на дявола. След като стана тяхната работа, казаха на Юда: ти му мисли (Мат. 27:4). Бог постъпва според състоянието на човека. Светият Дух не може да бъде препятстван от нищо. Разбрал съм това, че където и да се намира човек, ако се подвизава любочестно, може да достигне до желаната цел - спасението на душата си. Лот живееше посред Содом и Гомор, а в какво духовно състояние се намираше! (виж Бит. 19:1 и по-натам). Сега, искаме или не, трябва да се подвизаваме да станем по-добри, за да действа в нас Божията благодат. Това, което става около нас, ни принуждава и ще ни принуди да се доближим повече до Бога, за да имаме божествена сила и да реагираме правилно на всяко положение на нещата. Естествено добрият Бог няма да ни остави; ще ни защити.

Нека знаем, че когато подобряваме духовното си състояние, тогава и ние се чувстваме по-добре, а радваме и Христа. Кой може да си представи огромната радост, която чувства Христос, когато децата Му напредват? Желая на всички хора да имат духовен напредък и да се съединят с Христа, който е Алфа и Омега. Когато целият ни живот се намира в зависимост от Алфа и Омега, тогава всичко е осветено.

- Отче, когато някои хора придобият положително безпокойство, какви книги да четат, за да си помогнат?

- Първо да четат Евангелието, за да научат какво казва Христос. Малко да се трогнат, а след това да четат и Стария Завет. Знаеш ли колко е трудно, когато не са чели нищо, а идват и търсят от тебе помощ? Все едно някое дете от началното училище да отиде при някой професор от университета и да му каже: “Помогни ми”. Какво да му каже професорът? “Едно и едно прави две”? Други пък нямат положително безпокойство. Идват и ти казват: “Нямам никакъв проблем, всичко ми е наред, отче, просто минах да те видя”. Никога човек не може да каже, че всичко му е наред. Все нещо ще има. Подвигът в духовния живот никога не свършва. Други ми казват: “Кажи ни нещо духовно”. Все едно да отидат при бакалина и да му кажат: “Дай ни стоки”. И бакалинът ще изпадне в недоумение. Нямат нищо конкретно, например да поискат еди-колко си кила захар, толкова ориз и т.н. Казват: “Дай ни стоки”. Или все едно да отидат при аптекаря и да кажат: “Дай ни лекарства”, без да му кажат преди това от какво страдат, дали са ходили на лекар и какво им е казал лекарят. Иди че се разбери с тях! А онзи, който притежава доброто безпокойство, вижда какво му липсва, иска го и получава полза. Когато бях новоначален, щом прочитах нещо, след това си го преписвах, за да не го забравя и се стараех да го изпълнявам. Не четях, за да ми мине времето по-приятно. Чувствах в себе си положително безпокойство и когато не разбирах нещо, питах, за да науча. Четях малко, а много изпитвах себе си с онова, което четях. “Къде се намирам? Какво правя?” Поставях себе си на подсъдимата скамейка. От всичко, което четях, гледах да придобия някаква полза.

Днес хората от много четене са станали като магнетофони, които записват множество касети с излишни неща. Обаче според авва Исаак “Учението без деяние е залог за срам” ^[41] . Виж как онези, които се интересуват от спорт, четат спортни списания или вестници и си седят. Може те самите да са станали като угоени телета, но се възхищават на спортистите. Казват: “Този е изумителен! Браво! О!...”. Обаче сами не проливат и малко пот, нито смъкват някое кило от теглото си. Четат спортни издания и се изтягат - така нямат полза. Остават си с удоволствието от четенето. Някои от светските хора четат вестници, други - приключенски романи, други отиват на стадиона да гледат някое състезание и така си прекарват времето. Същото правят и някои, които четат духовни книги. Може по цяла нощ да четат с настървение духовни книги и да изпитват удоволствие. Вземат една духовна книга, сядат малко по-удобно и четат. След това казват: “Получих полза”. По-добре кажи, че си изпитал удоволствие, че си прекарал приятно времето си. Защото това не е полза. Получаваш полза само когато със съдържанието на това, което четеш, изпитваш себе си и се стремиш да го прилагаш в живота си: “Какво се казва в прочетеното? Аз къде се намирам духовно? Какво трябва да правя?”. Освен това колкото повече научава човек, толкова по-голяма отговорност носи. Не казвам да не чете, за да не знае много и да няма отговорност - това е лукавство. Но нека човек не чете само за удоволствие. Лошото е, че ако чете и има добра памет, запомня много неща, може и да говори много и да залъгва себе си, т.е. да мисли, че прилага прочетеното. Така създава и у себе си, и у другите погрешни впечатления. Затова не успокоявайте себе си с това, че много четете. Обърнете се към изпълняване на прочетеното. Многото четене ни образова енциклопедично - нали така се казва?

- Да, отче.

- Обаче целта ми е да се образовам богоцентрично. Не съм тръгнал да ставам университетски професор, тъй че да съм длъжен да знам много. Но дори да ми потрябва нещо от другата област на знанието, лесно ще го науча, когато съм придобил богоцентричното образование. Разбрахте ли?

- Когато човек е разсеян, добре ли е да се съсредоточи с четене?

- Да, добре е да прочете нещо много силно, за да се съгрее душата. Така земните грижи биват затиснати, а умът се пренася в божественото пространство. Иначе умът отива в едно или друго занимание, в което е пребивавал по-голяма част от времето.

- Отче, когато човек е уморен или притеснен, му се ще да прочете нещо по-леко - някой разказ или роман.

- Нима няма духовни книги, които са подходящи за такива случаи? Целта не е човек да забрави притеснението си, но да се избави от него. Другите книги не могат да го освободят. Романите, вестниците, телевизията не помагат в духовния живот. Често дори и някои религиозни списания нанасят вреда на християните, защото възбуждат неразумна ревност и причиняват смущение. Внимавайте, недейте да четете излишни неща в свободното си време. Някои четива са такива, че все едно се опитваш да се наситиш с разводнена варена тиква, или все едно ровиш в куп слама, за да намериш едно пшеничено зърно. Някои казват: “Да, обаче това ме отморява”. Как ще те отмори, когато ти замотава ума и започват да те болят очите? По-добре да поспиш, за да си починеш. От това какво чете човек, можеш да разбереш духовното му състояние. Ако е много светски, чете непристойни списания; ако е по-малко светски, чете не толкова безсрамни списания и вестници. Ако е вярващ, чете религиозни издания или съвременни духовни книги, или светоотечески и т.н.

- Отче, кои духовни книги са по-полезни?

- Много са полезни различните светоотечески книги, които в наши дни, слава Богу, се намират в изобилие. В тях човек намира това, което желае и което му е нужно. Те са чиста духовна храна и сигурно ръководство по духовния път. Но за да получим полза от тях, трябва да ги четем със смирение и молитва. Светоотеческите писания са подобни на снимки с ядрено-магнитен резонанс, защото както в едните се заснема с подробности телесното състояние на човека, така в другите е заснето духовното му състояние. Във всяко изречение на светоотеческите писания се крие не един, но множество духовни смисли и понятия и всеки ги разбира според духовното си състояние. Добре е по възможност да се четат оригиналните текстове, а не преводи ^[42] , тъй като преводачът тълкува оригинала в съответствие със собствената си духовност. Всеки случай, за да разбере човек светите Отци, трябва да се събере, да съсредоточи ума си и да живее духовно, защото светоотеческият дух може да се възприеме само по духовен начин. Особено полезни са аскетическите слова на авва Исаак Сирин, но трябва да се четат по малко, за да може да се смила храната. Също и “Евергетинос” ^[43] е едно голямо благодеяние, защото чрез него можем да обхванем целокупно светоотеческия дух. Полезен е, защото описва последователно подвизите на Отците срещу всички страсти и душата ни узнава как те са се трудили, и получава помощ. Житията на светиите също са една свещена история и затова са много полезни, особено за децата. Но да не ги четем просто като разкази.

Не е нужно да имаме много знания, за да придобием благоговение. Ако размишляваме над малкото, което знаем, сърцето ще бъде уязвено от Христовата любов. Има хора, които от един тропар биват грабнати нависоко, а други знаят всичко наизуст, но не чувстват нищо, защото се намират извън духовната действителност. И така, четете светите Отци, макар и по няколко реда на ден. Това са много силни витамини.

“Истинските поклонници”

(Иоан. 4:23)

Някои казват: “В тази малка и умилителна църквичка преживявам истински светата Литургия. В големия храм не мога да я почувствам. Ако някой параклис е измазан с бяла мазилка, не чувствам нищо; обаче ако има стенописи, хубав иконостас и т.н., тогава чувствам светата Литургия!”. Тези неща са за някой човек, който няма апетит и му слагаш по малко сол и пипер, за да му дойде апетитът.

- Значи, отче, тези неща нямат никакво значение, не ни подпомагат?

- Не казвам това. Помагат и тези неща, но не бива да се вкопчваме в тях. Иначе излиза, че искаме по магически начин да почувстваме Христа. Ще ни бъде нужна тъмна килия, кандило с малко пламъче, умилителна църква и без тези неща не ще можем да се помолим. Трябва да ни е едно и също, независимо дали се намираме в някой влак, в пещера или на пътя. Бог е направил всеки човек да бъде една малка църквичка (виж 1 Кор. 3:16, 6:19) и той може да я носи със себе си навсякъде.

Всички търсят покой, но покоят идва вътре от душата ни. Мнозина извършват поклонение след поклонение, горките, желаейки да намерят Христа, а Христос е до тях. И макар че могат да Го намерят без труд, те се изморяват и накрая пак не Го намират. Един истински духовен човек не се задоволява с това да обикаля и да гледа различни забележителности. Това е за онези, които страдат, за да забравят за малко скръбта си. Един духовен човек, който чувства божествено утешение, няма нужда от тези неща. А ако няма у себе си божествена утеха, тогава не се различава от светския човек. Неговите стремежи и интереси пак ще бъдат светски, а не духовни. Отново ще се стреми да намери покой чрез нещо светско.

Мнозина идват на Света Гора, посещават различни отци, въодушевяват се от думите им, тълкуват ги по свой си начин, разбират ги погрешно и отгоре на това казват: “Много хубаво прекарахме”. А ако посещаваха един отец, ако се съветваха с него и се стремяха да вършат това, което им е казал, биха получили истинска помощ. Това, което мнозина правят сега, е един духовен туризъм. Губят си времето, измъчват се безцелно и не получават полза. Колко по-леко би било за тях да останат при един отец и да изпълняват това, което чуват от него! Защото тогава биха чувствали вътрешна отмора, а вместо това те обикалят от място на място и се отморяват от зелените пейзажи на Света Гора, като че са светски хора.

Други пък казват: “Ще отида при тази Света Богородица или при друга Света Богородица!” ^[44] . Света Богородица е една. Не го правят от благоговение, но понеже искат малко да се поразходят, да се поразвлекат. По това можеш да разбереш, че хората нямат спокойствие. Ако човек няма благоговение, смирение, тогава и в самия Гроб Господен да го сложиш, няма да види нищо. А ако има благоговение, тогава може и от Голгота да види благодатния огън ^[45] .

Веднъж един послушник от манастира на свети Сава отишъл на Велика Събота да вземе за манастира си благодатния огън от Гроба Господен. Има такъв обичай - околните манастири да изпращат по някой монах да донесе от благодатния огън. Той извършил едно лукавство: тъй като носел расо, прередил светските хора. После дошли някои клирици и изместили него, тъй като си имало ред кой къде да застане. Тогава послушникът започнал да се кара на себе си: “Окаяни грешнико, загубени човече, заедно с всички свои грехове реши да прередиш и хората! Махай се оттука. Не си достоен дори вътре в храма да стоиш”. Вярвал в това, което казал. Излязъл от храма и се молел на Христа: “Христе Боже, моля Те позволи ми да отида на някоя друга светиня”. И отишъл горе на Голгота. Там отново окайвал себе си: “И как извърших такова лукавство! Понеже нося расо, аз, окаяният прередих другите, които са по-добри от мене...”. И както окайвал себе си, внезапно от Светата Голгота блеснала светлина като светкавица, която пронизала цялото му същество. “Благодатният огън дойде”, казал си той, запалил си фенерчето с него и си отишъл.

- Значи, отче, не ни помагат поклонническите пътешествия по Светите Места?

- Виж сега. Днес, ако отиваш да получиш малко духовна полза, ще претърпиш голяма загуба във влаковете, самолетите, хотелите. Всичко това се е осветскостило. Каква полза ще получи човек, ако отиде на едно духовно място и види там голям светски безпорядък? Трябва да бъде много силен духовно, за да оползотвори всичко по добър начин. Много често и екскурзоводите, които водят групите и им разказват и обясняват, е по-добре въобще да не говорят. Защото не говорят с благоговение, например: “Това е Гетсимания, тук е Гробът Господен и т.н.”, но започват като картечница: “Тук е това, там е онова, сега ще отидем във Витлеем, където дошли магьосниците от Персия”, и постепенно отвеждат поклонниците едва ли не в Кувейт! Такива екскурзоводи не дават възможност на някого, който е чел Свещеното Писание и знае, че тук е Гробът Господен, а там е Гетсимания и т.н., малко да се съсредоточи и да се помоли. Тези обяснения са нужни на хора, които не са чели Свещеното Писание, а пък онези, които отиват на поклонение по Светите Места, са чели Писанието. И вместо хората да получат полза, те биват зашеметени. И от едната светиня веднага отиват на друга и това, което чуват, не успява да попие в душите им. Друго е, когато човек отива на поклонение с духовни спътници и предварително е извършил и съответна подготовка.

Една преселничка от Фараса, която живееше в Яница, казваше: “Та това хаджии ли са? За половин час отиват в Иерусалим и за половин час се връщат! Нима това са хаджии?”. Някога хората са оставали повече време по светините, извършвали са бдения, за да получат духовна полза, но и за да нямат разходи по хотелите, а парите си давали милостиня. И ако човек не се променял духовно, когато се връщал, му казвали: “Чесън отиде, кромид се връщаш”. Свети Арсений всеки десет години отивал в Иерусалим, като вървял пеша пет дена до Мерсина, за да се качи на кораба. Сега рядко ще видиш такива хора. Помня, беше дошъл в килията ми един руснак чак от Владивосток, което е срещу Япония. Беше дал обет да отиде пеша на Светите Места. Когато отишъл при своя епископ да вземе благословение, той му казал: “Ти не си добре, как ще ходиш пеша?”. Затова отишъл в Троице-Сергиевата Лавра до Москва и взел благословение от един старец. Тръгнал оттам пеша на Пасха и стигнал в Иерусалим през октомври. Минавал по седемдесет километра на ден. След това дойде и на Света Гора пеша и пак щеше да върви в Иерусалим. Имаше в себе си истинска божествена любов. Живееше в друг свят. Знаеше малко гръцки и се разбирахме. Каза ми: “Мислех, че там ще бъде антихристът и исках да стана мъченик, да ми отреже главата, но той не беше там! Сега като отида пак на Гроба Господен, ще направя там един поклон и за тебе, а ти ме поменавай”. Стана и направи поклон, за да ми покаже как ще го стори там и удари главата си в един камък. В него гореше пламък. А други както отиват по Светите Места за туризъм и без благоговение, по-добре хич да не ходят.

Колко осезателно е присъствието на Христа по Светите Места! Например, когато човек върви по пътя към Голгота, чувства промяна у себе си. И да не знае къде отива, ако върви по този път, започва да се вълнува. Има и една табела на латински “via Dolorosa” ^[46] . И на Гроба Господен можеш да видиш всякакъв народ. Едни са клирици, други - цивилни, едни са облечени прилично, други - неприлично, едни с дълги дрехи, други - с къси, трети - почти без дрехи; едни са подстригани, други - с дълги коси... Шарен свят, разни моди, разни племена от различни изповедания - римокатолици, арменци. Но всички отиват да се поклонят там! Направи ми голямо впечатление! Но човек трябва да мисли за тези неща с добър помисъл, за да може да се трогне и да се издигне духовно.

- Отче, когато човек не иска да отиде там, това показва ли липса на багоговение?

- Не. Аз не съм ходил нито във всички светогорски манастири, нито на много свети места. Например не съм ходил при свети Иоан Руски ^[47] , но това не значи, че не почитам светията. Добре е да чувстваме благоговение към някой светец при едно поклонение, но не и да обърнем целия свят наопаки, само и само да отидем. Да отиваме, когато ни се удаде някакъв удобен случай или когато има някаква причина за това. Много е важно това, което Христос е казал на самарянката: истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина (Иоан. 4:23).

- Отче, някои са сигурни, че ще се спасят, а други се съмняват. Кое е по-правилното отношение?

- Целта е човек да спазва Божиите заповеди. Духовният човек трябва да достигне до такова състояние, че дори и Бог да не му даде рая, това да не го смути. Трябва добре да разберем, че днес сме живи, а утре може да си отидем и трябва да се погрижим как ще се озовем близо до Христа. Които са успели чрез Божията благодат да познаят суетата на този живот, са получили най-голямата дарба и няма нужда да придобиват дарбата на прозорливост, за да виждат бъдещето, защото е достатъчно човек да предвиди и да се погрижи за спасението на душата си и да вземе най-добрите мерки за спасението си. Виж, че и Христос е казал: “Колкото струва една душа, толкова не струва и целият свят” (виж Мат. 16:26). Колко голяма е цената на душата! Затова спасението на душата е велико нещо!

- Отче, означава ли това, че човек не трябва да има надежда за спасение и страх от вечните мъки?

- Ако има надежда за спасение, няма да се страхува от вечните мъки. А за да има човек надежда за спасение, това означава, че в живота му има малко или много някакъв порядък. Бог няма да остави онзи човек, който се подвизава с любочестие според силите си и няма склонност да върши безчинства, но в хода на борбата ту побеждава, ту бива победен. Ако той има поне малко желание да не огорчи Бога, ще влезе в рая “с обувките” ^[48] . Благият по природа Бог ще го натика в рая по “скандален” за всички начин. Ще си промисли да вземе душата му в час, когато той се кае. Може цял живот да се бори, но Бог няма да го остави. Ще го вземе в най-подходящия момент.

Бог е добър, иска всички да се спасим. Ако трябваше да се спасят само малцина, тогава защо Христос се разпъна на кръст? Вратата на рая не е тясна. През нея могат да минат всички, които се навеждат смирено, и не са надути от гордост, стига да се покаят, т.е. да дадат греховете си на Христа и тогава лесно ще преминат през вратата. Освен това имаме и оправданието, че сме от пръст, а не сме само дух като ангелите. Обаче няма да имаме никакво оправдание, ако не се каем и не приближаваме към Спасителя със смирение. Разбойникът на кръста каза само едно “прости” и се спаси (виж Лук. 23:40-43). Спасението на човека е въпрос на секунди, а не на минути. Човек може да се спаси с един смирен помисъл, а ако приеме един горд помисъл, губи всичко.

Трябва да се спасим, ако не за друго, поне само от любочестие. Няма по-силна болка за Бога от това да вижда човека в ада. Мисля, че ако имаме благодарност към Бога за многобройните му благодеяния, ако смирено и с любов се отнасяме към Неговите образи, т.е. нашите събратя, и се подвизаваме по малко с любочестие, ще е достатъчно да чувстваме покой в душата си - и в този, и в другия живот ^[49] .

- Отче, понякога изкушенията идват едно след друго и не издържам.

- Да ти кажа ли как да ги избегнеш? Ще приемеш ли думите ми?

- Да.

- Единственият начин да избегнеш изкушенията е... да станеш съюзник на дявола!... Какво се смееш? Не ти ли харесва този начин?... Виж сега, докато човек се подвизава, ще има изкушения и трудности. И колкото повече се стреми да избегне изкушението, толкова по-силно дяволът му се противопоставя. Но с изкушенията, ако правилно се възползваме от тях, получаваме възможност животът ни да стане евангелски, тъй като понякога е антиевангелски.

- Отче, препъвам се в някои незначителни неща и след това нямам желание да се подвизавам за нещо по-високо.

- Така по време на война врагът поставя мини, за да съсипе войската. Когато дангалакът види, че не може по друг начин да навреди на подвижника, се стреми да го извади от строя с незначителни неща. Освен това знай, че има и малки дангалачета, които обаче причиняват големи вреди. Веднъж попитали едно малко дяволче: “Ти какво можеш да направиш?”. “Какво мога? Отивам и обърквам конците на шивачките и на обущарите и ги карам да се ядосват”, отговорило то. Големите скандали стават от нищожни причини - не само между нас, хората, но и между държавите. При духовните хора няма сериозни поводи за скандали и затова дяволът използва незначителни поводи. Пречупва душевно човека с разни глупави, детски работи и прави със сърцето му каквото той иска, а човекът става безчувствен като пън.

- Отче, защо въпреки че тръгвам да се подвизавам с някакъв порядък и започвам с желание подвизите, бързо се разсейвам?

- Не знаеш ли? Когато дангалакът разбере, че вършим духовна работа, тогава завърта копчето другаде. Макар че установяваме за себе си някакъв порядък, се оказваме в друг и ако не внимаваме, може да го разберем чак след дни. Затова подвижникът трябва винаги да върви срещу дявола, разбира се, с разсъждение, и да бъде наблюдаван от някой опитен духовник.

- Сатаната бори ли се с някого, който не извършва задълбочена работа върху себе си?

- Сатаната не се опълчва срещу някой негоден човек, но срещу някой подвижник, за да го изкуси и да го съсипе. Не си губи времето за задълбочена борба с някого, който не извършва задълбочена работа върху себе си. Срещу онзи, който шие с губерка ^[50] , изпраща дявол с губерка. Срещу онзи, който работи тънко ръкоделие, изпраща дявол също с тънко ръкоделие. Срещу онзи, който изработва много фина бродерия, изпраща дявол, който е способен за фина работа. Срещу онези, които работят грубо над себе си, изпраща груб дявол. Срещу новоначалните изпраща по-низш дявол.

Хората с фина душа, които имат голямо любочестие и силна чувствителност, трябва да внимават, защото дяволът може да си завърти опашката и да ги направи още по-чувствителни - да изпаднат в меланхолия и дори - пази Боже! - да достигнат и до самоубийство. Въпреки че дяволът ни кара нас, хората, да се противопоставяме на ближните си и да се караме, самият той никога не ни се съпротивява. Прави така, че ленивият да бъде още по-ленив. Успокоява го с мисълта: “Боли те главата, не си добре, не е страшно, ако не станеш за молитва”. Благоговейния го прави още по-благоговеен, за да го докара до гордост или го подтиква да се подвизава свръх силите си, тъй че да се изтощи и да остави впоследствие всички свои духовни оръжия и да се предаде - този, който преди това е бил силен подвижник. Коравосърдечния го прави още по-коравосърдечен, чувствителния - свръхчувствителен.

И колко хора поради силна чувствителност или разклатени нерви се мъчат от безсъница, гълтат таблетки или страдат и се тормозят по болниците. Днес е рядкост да видиш уравновесен човек. Хората са станали като акумулатори, повечето са като наелектризирани. Особено ако не се изповядват, се оказват подложени на бесовски въздействия. Имат един бесовски магнетизъм, защото дяволът има власт върху тях. Малцина, било момчета или момичета, било възрастни, имат спокоен поглед. Демонизъм! Знаеш ли какво значи демонизъм? Не можеш да се разбереш с хората.

Казах на няколко лекари, които обсъждаха въпроса за упойката, която се слага преди операция: “Упойката, която поставя изкусителят, има лоши последствия за човека, а вашата помага”. Упойката на дявола е като отровата, с която змията парализира птиците или зайчетата и след това ги поглъща без съпротива. Когато дяволът иска да започне борба с някого, първо изпраща едно дяволче “анестезиолог”, който да направи човека безчувствен, а след това и сам отива и започва да го дялка и да прави с него каквото си иска... Но в началото отива “анестезиологът”. Слага ни упойка и забравяме. Ето, виж как монасите даваме обети да търпим обиди и хули и т.н., а понякога изкусителят така ни обърква, че правим противоположното на това, което сме обещали. По един начин започваме, а по друг начин завършваме. Тръгваме към едно място, а стигаме в друго. Не внимаваме. Не съм ли ви разказвал такива примери?

Преди в Коница нямаше банка. Когато хората искаха да теглят заем, се принуждаваха да ходят до Янина. Тръгваха от околните села и вървяха седемдесет и два километра пеша, за да изтеглят заем и да си купят например кон. Тогава ако човек имаше един кон, можеше с него да издържа семейството си. Вземаше от някой друг още един кон и ореше нивите си. Веднъж един човек тръгнал към Янина, за да тегли заем и да си купи кон, за да може да оре нивите си и да не се мъчи да копае с мотиката. Отишъл в банката, изтеглил заема и след това решил да мине през еврейските магазини, за да ги разгледа. Видял го един евреин, вкарал го вътре: “Ела, байно, имам хубав плат за тебе!”. Влязъл вътре, а евреинът започнал да сваля топовете от рафтовете и да ги разстила. “Вземи го, казвал, хубав е, за децата ти ще ти го дам по-евтино”. Тръгвал си от единия, а по-натам се спирал да погледа пред друг магазин. “Байно, ела вътре, ще ти го продам по-евтино”, казвал евреинът. Свалял топовете, разстилал ги. Накрая бедният се замаял. Заговорило малко и любочестието му: “Ето сега свали топовете, разстла ги...”, а му обещали за децата да е по-евтино. Дал взетите от банката пари и купил един топ плат, който отгоре на всичко бил и прояден! А и какво да прави с цял топ плат? Дори и един богаташ не купува цял топ, а колкото му трябва. Накрая се върнал вкъщи с един топ прогнил плат! “Къде ти е конят?”, питат го. “Донесох плат за децата”, отговаря. Но какво да го правят толкова много плат? Освен това имал дълг към банката, а кон не взел, само един топ прояден плат. И отново с мотиката на нивата - да се труди, за да върне заема! Ако беше купил кон, щеше да се върне, яздейки го, щеше да купи и някои неща за дома, а и нямаше да се бъхта с мотиката! Но вижте как пострада, като отиде да позяпа в еврейските магазини. Така прави и дяволът. Като лукав търговец те дърпа отляво и отдясно, подмамва те и накрая те кара да отидеш там, където той иска. Ако не внимаваш, тръгваш за едно място, а стигаш в друго. Измамва те и губиш най-хубавите си години.

Дяволът е изкусен. Ако например по време на света Литургия внуши на някой духовен човек скверен помисъл, той ще го усети, ще скочи и ще го прогони. Затова му внушава духовен помисъл. Казва: “В еди-коя си книга пише това и това за светата Литургия”. След това ще му отвлече вниманието, да речем, към полилея. Ще си зададе въпрос кой ли го е направил. Или ще му напомни за някой болен, когото трябва да посети. И човек си казва: “А, това беше внушение от светата Литургия!”. А всъщност е дяволът, който кара човека да беседва с помислите си. По някое време чува свещеника да възглася: “Со страхом Божиим...”, и разбира, че светата Литургия е свършила, а той въобще не е участвал. Ето и тук в храма: сестрата, която е клисарка, започва да пали свещите на полилея и съм забелязал, че изкусителят успява да разсее дори и възрастни монахини и те започват да гледат как сестрата пали свещите. Това е съвършена детинщина. Само малките деца се радват на такива неща и казват: “Гледай как ги пали!”. За малките деца това е оправдано, но за възрастните?

Или макар че по време на света Литургия трябва да избягваме да се движим, изкусителят може да подтикне в онзи свещен час една сестра да прелиства страниците на някоя книга върху аналоя, да причинява шум и да отвлича другите. Чуват шумолене и се питат: “Какво става?” И така умът се отделя от Бога, а дангалакът се радва. Затова да внимаваме да не ставаме ние причина да бъде отвличано вниманието на другите по време на светото богослужение. Причиняваме вреда на хората, а не разбираме това.

Или забележете по време на четенето в храма или в трапезата. Когато четецът стигне до най-силното и свещено място, от което хората ще получат полза, тогава или някоя врата ще се блъсне от вятъра, или някой ще се закашля и ще отклони вниманието им, за да не получат полза от тези свещени слова. Така работи дангалакът.

О, ако можехте да видите как действа дяволът! Не сте го виждали, затова не разбирате някои неща! Прави всичко възможно човек да не получи полза. Забелязал съм го и в килията си, когато разговарям с хората. Щом стигна до най-важното място, от което хората биха получили полза, тогава или ще се вдигне шум, или ще дойдат други хора и трябва да прекъсна. Дяволът преди това ги кара да разглеждат отсрещния скит или нещо друго и подрежда така нещата, че да дойдат по време на най-важния момент от беседата, за да сменя темата и хората да не получат полза. Защото, когато започне беседата, дяволът знае как ще завърши и понеже вижда, че ще понесе загуби, изпраща някого точно по време на най-важния момент, за да ме прекъсне. Започва да вика: “Ей, отче, откъде да влезем?”. “Вземете си локум и вода и влезте оттам”, отговарям им. Други пък в онзи момент влизат и трябва да стана, за да ги поздравя. След малко идват и други и отново трябва да стана. Започват и приказки: “От къде си?” и т.н... Така че се принуждавам да започна отначало и да разкажа отново примера, който съм привеждал дотогава. Щом започна, някой отдолу започва да вика: “Ей, отец Паисий, къде живееш? Оттук ли е входната врата?”. Хайде пак ставай... Гледай го ти изкусителя! Веднъж шест-седем пъти ми устрои такова изкушение. Накрая се принудих да поставя няколко... стражи! “Ти седни тук и гледай да не дойде някой оттам. Ти седни там, докато си свърша работата”. Шест-седем пъти започваш цяла една история, стигаш до важния момент, от който ще получат полза, и дангалаците в това време започват да устройват представления!

Какво ли не прави врагът! Непрекъснато завърта копчето на различна честота. Само щом подвижникът е готов да се умили от нещо - так!, завърта копчето и той забравя това. Спомня си нещо духовно - так!, напомня му друго. Непрекъснато го подмята. Ако човек разбере как действа дяволът, ще се освободи от много неща.

- Отче, как ще разбере?

- Нека наблюдава. Ако човек наблюдава, тогава разбира и се научава. Овчарите са най-добрите метеоролози, защото наблюдават облаците, вятъра.

Хората лесно се влияят - и от доброто, и от лошото. По-лесно се влияят от лошото, защото там командва дяволът. Кажи на някого например да спре цигарите, защото са вредни. Само щом реши да ги спре, дяволът ще отиде и ще му каже: “Тези цигари са по-малко отровни, а онези имат филтър и той пречиства... Пуши от онези, няма да ти навредят”. Намира му някакво оправдание, за да не спре да пуши; намира му някакво... “решение”! Защото дяволът може да намира за нас цял куп оправдания. А онези цигари, които му предлага, може да му навредят още повече. Затова е нужно да имаме воля. И ако човек не отсече недостатъците си, докато е още млад, след това е трудно да ги преодолее, защото с напредване на възрастта волята отслабва.

Ако човек няма воля, не може да направи нищо. Свети Иоан Златоуст казва: “Всичко се състои в това дали човек иска или не иска”. Това е много важно! Бог е благ по природа и винаги желае нашето добро. Нужно е обаче и ние да го желаем. Защото човек лети духовно с две крила: с Божията воля и със своята воля. Бог е залепил постоянно едното крило - Неговата воля - на рамената ни. Но за да литнем духовно, трябва и ние да залепим на другото рамо нашето крило - човешката воля. Когато човек има силна воля, тогава притежава човешкото крило, което се уравновесява с божественото и той започва да лети. А ако волята му е слаба, тръгва да литне, но се премята във въздуха и пада. Отново се опитва - и отново същото.

- Отче, волята може ли да се развива?

- Нали сме казали, че всичко може да се развива. Всички хора имат воля - кои по-слаба, кои по-силна. Когато човек има желание да се подвизава, моли Бога да усили волята му и Бог помага. Когато човек не напредва, трябва да знае, че или въобще не проявява воля или проявява слабо волята си, което пак не му е от полза. Ако птицата има едно здраво крило, но не се грижи за другото, тогава от него изпадат някои пера и след това не може да лети добре. Едното крило е здраво, обаче другото е като счупен гребен. Птицата го размахва, но между перата му минава въздух и не може да лети добре. Литва за малко и започва да се превърта във въздуха. За да полети, трябва и това крило да е цяло. Така и човек трябва да внимава и да се грижи за своята човешка воля, ако иска да лети духовно по правилен начин.

А какво прави дангалакът? Отива крадешком и измъква от човешкото крило първо някое малко перце, после някое малко по-голямо и ако човек не внимава, изтръгва и някое голямо и когато се опита да лети, не може. Ако дяволът успее да изскубне няколко пера, когато човек тръгне да лети, влиза въздух през това крило и той започва да се премята във въздуха. Божественото крило винаги е здраво и цяло. Не му липсват пера. Дяволът не може да ги скубе, тъй като крилото е божествено. Човек трябва да внимава да не се отнесе небрежно и дяволът да извади някое перо от собственото му крило. Когато започнат лека-полека да се промъкват леността и равнодушието, волята отслабва. Какво да прави Бог, ако човекът не желае? Не иска да се намесва, защото зачита човешката свобода. Така човек прави непотребно и божественото крило. Когато обаче има воля, т.е. и неговото крило е неповредено, тогава и Бог желае, и човекът желае - и хвръква.

- Отче, какво точно е това хвръкване? Имате предвид, че трябва да желая да напредна духовно, да желая спасението си?

- Разбира се, дете мое! Когато казвам летене, имам предвид духовното въздигане, а не да литна и да кацна на някой кипарис!

- Отче, бяхте ни казали, че човек може да оре, да сее и да върши всички други работи, но се случва да не може да изкара дори и семето, което е посял.

- Да, така е. Ако човек не внимава, дяволът ограбва труда му. А ако внимава и приеме сериозно въпроса за спасението на душата си, тогава се подвизава, напредва, дава плодове, храни се духовно и се радва ангелски.

- Отче, безпокоя се, когато казвате, че ще дойдат трудни години.

- Вие живейте в любов и съгласие помежду си, бъдете духовно подготвени, имайте храброст, бъдете едно тяло и не се страхувайте от нищо. Бог ще помага. Развивайте у себе си духовната любов. Имайте такава любов, каквато чувства майката към детето. Да има сред вас братски дух и саможертвеност. Полека-лека ще дойдат трудни дни.

Ние, монасите, напускаме света и оставяме познатите и роднините си, за да влезем в голямото семейство на Адам, на Бога. Но за хората в света е задължително да имат връзки с близки и роднини, които живеят духовно, за да получават подкрепа. Християнинът, който се подвизава в света, има полза от връзките си с духовни хора. Колкото и духовно да живее човек, има нужда от добро общество, особено в нашето време. Връзката с духовни хора му носи по-голяма полза дори и от четенето на духовни книги, защото радостта от духовния съюз събужда у него силна жажда за духовни подвизи. Дори и в службата, на работата е добре духовните хора да се познават помежду си, за да си помагат взаимно. Може например да възникне някакъв проблем между колегите, да имат нужда от взаимна подкрепа, но да не се решават да си говорят помежду си, ако не се познават.

- Отче, когато някой откаже да ни услужи в някоя наша нужда, правилно ли е да не търсим услугите му, когато отново се появи нужда?

- Не е правилно. Може би тогава не е имал възможност да услужи. Все едно сега да ми поискаш едно кръстче и да го дам; друг път да ми поискаш, но да нямам у себе си и да не ти дам. След това отивам и купувам кръстчета, за да имам за раздаване, а ти не идваш да ми поискаш, въпреки че аз чакам сгоден случай да ги раздавам.

Днес хората живеят в един жилищен блок и не се познават помежду си. Преди хората, които живееха в съседство, се познаваха и при нужда си помагаха. Например някой тръгваше с каруцата и по пътя срещаше свой познат. “Откъде идваш, накъде отиваш?”, питаше. “И аз отивам натам. Качвай се да вървим заедно”. Или пък някой искаше да върви някъде с коня си, казваше за това и на съседа си и го питаше: “Ти къде ще вървиш? Ако можеш да изчакаш, след три часа тръгвам с коня и мога да те взема със себе си”. Или: “Утре ще ходя там и там. Ела да спиш вкъщи, за да тръгнем рано сутринта заедно”. Хората мислеха едни за други и когато можеха да направят някоя услуга, не се отказваха. Имаха добро любопитство и питаха, за да услужат при всякакви случаи. Имаха близки дори и в други села.

- Отче, какво помага на хората да се свържат духовно?

- В наши дни дори и да не искат, духовните хора ще бъдат принудени от дявола да се свържат помежду си. Със своята голяма злоба дяволът днес върши най-голямото добро в света. Защото, ако някой баща е вярващ и иска да намери учител за децата си, ще бъде принуден да намери един добър и вярващ учител, за да го доведе в дома си. Ако някой учител е вярващ, а все още не е назначен на работа и затова иска да работи по домовете, ще търси някое добро семейство, за да чувства сигурност. Или един майстор, който има духовен живот - бояджия, електротехник и т.н. - ще се стреми да намери работа при някое добро семейство, за да се чувства добре, защото, ако работи в светски дом, ще се измъчи. Един семеен човек християнин ще се старае да намери за дома си някой добър майстор, който да бъде и вярващ човек. Така и единият, и другият ще търсят духовни хора, за да се получи сътрудничество. Постепенно духовните хора от всички професии и науки ще се запознаят помежду си.

В края на краищата дяволът със своята злоба, без да иска, върши добро: разделя овцете от козите. Така овцете ще се отделят от козите и ще бъдат едно стадо и един Пастир (Иоан. 10:16). По-рано в селата имаха един чобанин и селяните му даваха овцете и козите, които имаше всеки от тях, така че овце и кози пасяха заедно. Тогава козите бяха мирни и не бодяха с рогата си овцете. Сега козите подивяха и бодат много лошо Христовите овце. Затова овцете търсят добър пастир и стадо само от овце. Защото както се развиха нещата, светът е само за тези, които живеят в грях. Затова хората ще се разделят - ще се отделят овце от кози. Които искат да водят духовен живот, все повече няма да могат да живеят сред този свят. Ще търсят да намерят подобни на себе си Божии човеци, да намерят духовник и да се отдалечат още повече от греха. И сега това добро се извършва от дявола, без той да го иска. Така виждаме не само в градовете, но и в селата едни да тичат по увеселителни домове и кръчми и да живеят равнодушно, а други да тичат на бдения, на служби и духовни сбирки. И тези хора са свързани помежду си.

В трудните години се създават много силни братски отношения. По време на войната войниците от батальона живяхме две години заедно, но бяхме свързани по-силно и от братя, защото заедно преживявахме трудности и опасности. Бяхме толкова свързани, че един на друг си казвахме “братко”. Бяха светски хора със светски дух, но не искаха да се разделят един от друг. Не бяха чели нито Евангелието, нито духовни книги. Имаха обикновено светско образование (в добрия смисъл), но имаха най-важното от всичко - любовта, братското чувство. Наскоро почина един от нашите съслуживши и на погребението му се събраха останалите от всички краища на Гърция. Неотдавна тук беше дошъл един мой другар по оръжие, за да ме види. Как ме прегръщаше! Не можех да изляза от ръцете му.

Сега воюваме с дявола! Затова гледайте да живеете като братя във възможно най-силна степен. Така ще извървим всички заедно пътя, който сме си начертали - стръмната пътека към сладката Голгота.

- Отче, вчера ни казахте, че чувствате всички хора, които идваха при вас през последните дни като братя. Какво е духовното родство?

- Ние сме братя по плът с всички хора. Всички сме братя и всички сме Божии раби. А още повече ние, вярващите, сме Божии чеда по благодат, изкупени с божествената Кръв на нашия Христос. В духовния живот имаме родство по плът от Адам и по дух - от Христа. Онези, които живеят духовно, чувстват това духовно родство помежду си. Мислят по един начин, имат същите стремежи, същите цели. А ако имат една сестра по плът, която живее свой си живот по светски, няма да чувстват никакво духовно родство с нея.

- Може ли духовното родство да се разруши?

- Когато единият спре да живее духовно, престава родството му с другия, който живее духовно. Сам се отделя, никой не го пъди. Както и ако някой живее по Бога, се приближава до Него. Когато се отдалечава от живота по Бога, отдалечава се и от Бога. Не Бог го пъди, а човекът сам се отдалечава от Бога. И както Божията благодат е сила, която действа от разстояние и може да се предава от един човек на друг, така и лукавата дяволска енергия е сила, която действа от разстояние и се предава. Ако например двама души имат добро духовно състояние и единият мисли за другия, между тях се установява духовно съединение и единият предава на другия някаква божествена сила. И ако двама души живеят греховно и имат помежду си някакво общение, единият може да приема от другия бесовски влияния, подобно на телеграма.

- Отче, когато има такова бесовско общение между двама души, ако единият се промени положително, това помага ли на другия?

- Да. Той не получава отговор, тъй като онзи не вдига “слушалката”. Контактът прекъсва и вече няма връзка. Когато човек не получи отговор, може да се замисли и ако желае, ще получи полза.

- Когато общуваме с някого, който има страсти, но те не ни вредят, оказваме ли влияние върху характера му?

- Когато имаме добро духовно състояние, святост, оказваме силно влияние, защото действа Божията благодат и събратът ни получава полза. Когато търпим брата си с любов, той чувства това. Както и ако имаме злоба, дори и да не я проявяваме, той я чувства. Душата предава това, което има в себе си. Страстната предава страсти, раздразнителната - раздразнение, гневливата - гняв. А ако в душата има божествени дарования, тя ще предава божествени дарования.

- Значи, ако някой общува с добродетелни хора, получава полза?

- Разбира се, че получава. Ако отидеш в някоя килия, където постоянно кадят тамян, като си тръгнеш, ще миришеш на тамян. Ако отидеш в някой обор, ще поемеш миризмата на обора. Ако отидеш в една светска къща, като си тръгнеш, ще миришеш със светски миризми.

По време на окупацията имахме пет декара пъпеши от различни сортове - американски от земеделското училище, които раждаха бели и големи пъпеши, много сладки, а имахме също и от местния сорт. Ако се случеше до американските пъпеши да има насадени тикви, намаляваше сладостта на пъпеша и се предаваше на тиквата. Тиквата ставаше по-сладка, а пъпешът - по-безвкусен. Това се получава при опрашването, което правят пчелите, прехвръквайки от цвят на цвят. Ако видиш пъпеш с голям пъп, да знаеш, че е израсъл близо до тиква. Ако се случи пъпеш от местния сорт до някой хубав пъпеш, тогава пак ще вземе от сладостта му. Хубавият сорт ще изгуби от сладостта, но поне тя ще иде на друг пъпеш. Но ако до хубавия пъпеш има тиква, тя ще стане сладка и ако я готвиш за ядене, ще е нужна една шепа сол. Пъпешът губи, а и тиквата &#