Хората се раждат от хора. Как живеят и се размножават растенията. Бъдещото растение е скрито в семето. Защо е важно човек да знае свойствата на растенията. Коприва вместо моркови. Хората могат да подобряват видовете растения.

- Помниш ли, Надя, като видя за пръв път нашия Серьожа, ти все ме питаше: “Откъде се е взел? Кой го донесе?” Ако някой го е донесъл отнякъде, значи той е бил някъде по-рано. Някои деца точно така мислят: че има специален магазин, от който може да се купи детенце... Те, разбира се, грешат. Работата е там, че нашия Серьожа преди никъде не го е имало!

- Никъде не го е имало... - повтори Надя.

- Разбираш ли? Нито у баба, нито у други хора, нито в друг град. Никъде не го е имало, а след това се е появил - родил се е. А какво значи “родил се е”? Това е истинско Божие чудо - раждането на нов човек, такъв като нашия Серьожа, или като тебе и въобще като всеки човек.

Всички хора, които сега живеят на света, са били някога деца, също такива слаби и безпомощни, какъвто е сега Серьожка. Децата са пораснали, станали са големи хора. Много от тях имат свои деца, които след време също ще бъдат възрастни хора и на свой ред ще станат бащи и майки. Този ред е установен от Бога от далечни времена, когато Той сътворил първите хора, Адам и Ева. Те си родили деца, техните деца родили свои деца и така до наши дни... За да ти разкрия поне мъничко тайната на рождението, ще започна отдалече.

Помниш ли, наблюдавахме в нашия парк как дърветата се променят през годината? Есента листата им окапват, те стоят печални и като че не живи... Но през пролетта пак се възраждат. Гледаш през май те пак са зелени, като че ли не е имало зима. Защо е така? Защо всяко растение дава своите плодове? Защо на мястото на старите, увехнали растения се появяват също такива, но млади, нови?

Наденцето мълчеше: тя не знаеше, защо става така, но много ѝ се искаше да узнае.

- Затова, защото - отвърна майката на своя въпрос - цялата природа е сътворена от премъдрия и всесъвършен Бог. Помниш ли, ние четохме как Бог е сътворил света? Било достатъчно Той да рече дума - и всичко в природата се образувало по най-добър и най-разумен начин. Така, Бог рекъл: “Да произведе земята злак, трева, която дава семе по свой род и подобие, и плодно дърво, което дава на земята плод, чието семе си е в него според рода му.” Така и станало.

Да, Надя, никой не може да нарушава дадения от Бога закон: всички растения принасят плод и семена - според рода си и от тези семена се появяват нови, също такива растения. Оттук е произлязла и думата “порода”.

Ето, вие с татко толкова обичате печени семки. Това са семената на слънчогледа, едно прекрасно и много полезно растение. Ако посадим такова семенце в земята, от него ще израсне слънчоглед с високо стъбло и голямо, кръгло цвете.

А има и семена, къде-къде по-мънички: семената на мака, семената на ряпата! Те са като малки черни точки. И в такава “точка” се съдържа цялото бъдещо растение: листата, корените, плодът. Тази способност на растенията да се появяват от семенце се нарича сила за възпроизвеждане - т.е. да произвеждат подобни на себе си.

Разбра ли, Надя, откъде се появяват растенията: и високите дървета, и малките тревички, и домашните цветя?

- Да. Те порастват от семенцата на същите растения. А първите растения е сътворил Господ. От първите растения и техните семена са пораствали нови и нови.

- Браво, слушаш внимателно. А сега ще ти разкажа как става това. Помниш ли приказката за дядо и ряпа. “Посадил дядо ряпа. Пораснала ряпата голяма-преголяма”... Често ти я четях преди. Ти как си представяше това: “Посадил дядо ряпа”? Как я е посадил?

Надя помълча и си спомни.

- Аз, струва ми се, мислех, че той просто е взел и посадил в земята вече готова ряпа, само че мъничка. Но той значи е посадил семенце, което прилича на черна точка, така ли?

- Да. Той взел мъничко-мъничко черничко семенце от ряпа, направил дупчица в земята и го сложил там, после засипал с пръст и полял с водица. И започнал да чака... Когато семето попадне в земята, то оживява, започва да се храни от земята и по малко да расте, превръща се в мъничък кълн, после в голямо растение. Част от своята храна то преработва, за да изгради стъбълцето си, листата си, част - преработва в плодове; в тези плодове ще бъдат новите семена, в които се съдържа животът на следващите поколения растения. Новото растение винаги ще прилича на старото: от жълъда на стария дъб ще израсне младо дъбче, от житното зрънце ще израсне нов житен клас, а от семето на ряпата - ряпа.

Това свойство на растенията е важно за нас. Ако то не съществуваше, щеше да бъде лошо за всички нас!

Представи си, че отиваме в магазина за сортови семена и казваме: “Дайте ни, моля, семена, искаме да посадим моркови и магданоз.” А продавачката ни отговаря: “Ето семената, вземете. Може би ще пораснат...” Ние ги купуваме, посаждаме и започваме да чакаме какво ще порасне. И изведнъж пред очите ни от земята порастват репеи и коприва!

Надя погледна недоверчиво: вместо моркови - жареща коприва!

- Как така? Нали сме посадили добри, полезни семена...

- Само исках да си представиш, какво би било, ако семената можеха да “грешат”. Земеделецът, като сади семената в земята, нямаше да знае каква реколта предстои да събира. Но, слава Богу, че това не е така.

Като садим овес или ръж, или картофи, ние знаем, че ще пораснат именно овес и ръж, и картофи. И ако изведнъж по някаква причина се случи друго нещо, ние веднага разбираме, че сами сме объркали семената. Семето не може да “греши” - такова го е създал Бог, то винаги изпълнява природния закон, даден от Бога.

Човечеството - от Адам и Ева до наши дни - съществува няколко хиляди години. През това време хората добре са изучили растенията. Те знаят кога какво семе най-добре се прихваща в земята и най-бързо започва да расте. Знаят в кои страни могат да зреят ябълки, а в кои - банани. Наблюдавайки природата, опознавайки законите ѝ, човек умело използва необходимите му от всяко растение свойства.

- За храна ли?

- Не само за храна. Също за удобство и за красота. Например дъбът е твърдо дърво, здраво. А на хората е много необходим такъв материал. И най-важното, че всеки дъб има свойството здравина. Когато слагахме кръст на гроба на дядо, нас с татко ти ни посъветваха: “Поставете дъбов кръст. Той ще издържи дълго-дълго!” Но в работилницата тогава нямаше дъб и ние си помислихме: “Не е ли все едно...” И какво? Минаха няколко години и - ти сама видя: кръстът на гроба се изкриви, защото основата му изгни от влагата. Ако кръстът беше дъбов, нямаше да стане така.

Ето колко е важно да знаем и използваме характерните свойства на растенията! А понякога човекът, като знае законите на природата, сам формира такива свойства у растенията, каквито са му необходими.

Надя много се учуди:

- Как така “сам формира”? Та нали Бог е създал растенията и всичко, което има в тях?

- Разбира се, Наденце, Бог ги е създал. Но Той не е забранил хората да подобряват породите на растенията. Напротив, Той е заселил първия човек, Адам, в рая, т. е. в прекрасна градина, за да може Адам да я обработва и облагородява.

- Но може ли човек да направи по-добро онова, което Бог вече е направил? - недоумяваше Надя.

- Та нали човек прави всичко с Божия помощ! Без Бога той наистина може само да разваля. Господ ни е позволил да “помагаме” на природата не защото на него, на Твореца, Му е нужна нашата помощ - нали Той е всемогъщ! А за да се трудим ние, да опознаваме природата и да се обръщаме към Него за помощ.

- А ако сбъркаме нещо и не се получи добре?

- Даже и ако не се получи добре, Господ пак ни позволява да правим всичко по своему, да се учим от собствените си грешки и да придобиваме нужния опит. Преди всичко, като ни убеждава, че без Него нищо не можем да направим добре. Това е много полезно, защото човек престава да се гордее, смирява се. Знаеш ли колко важно е за християнина смирението? Нали ние с теб, Наденце, сме християнки.

Помниш ли, как пекохме пирожки за имения ден на татко? Ти искаше обезателно сама, без моя помощ, да ги оформяш от тестото, сама да им слагаш пълнежа. И аз ти разреших да опиташ. Какво стана?

Надя със смущение си спомни своите пирожки - криви, безформени, с изтекъл пълнеж. А до тях мамините: зачервени и еднакви, сякаш сами те молеха да ги опиташ! Сега ѝ стана срамно. Но майка ѝ весело се усмихваше и на момичето му стана смешно: колко упорита беше, всичко искаше да прави сама!

- Не ти се сърдех ни най-малко - продължаваше майката - и не ти пречих. Само ми се искаше по-внимателно да гледаш какво правя аз, да питаш какво и как се прави по-нататък и понякога да ме молиш за помощ. Но днес с теб имаме такъв сериозен разговор и аз искам да ти призная нещо: по-лесно щеше да ми е да направя всичко сама. Само че как тогава ти ще се научиш да печеш пирожки? А нали си ми помощничка и за много неща вече можеш съвсем добре да ме отменяш.

Ето така и Господ дава на хората възможност като че да участват в Неговите дела и да изменят породите на растенията. И когато се трудим със смирение, със страх Божий, всичко се получава много добре! Например розата произлиза от обикновената дива шипка, която расте по пътя до вилата ни. Цели четиридесет години хората се трудили над семената на шипката, изучавали я, грижели се за нея. И в резултат получили не един, не два, а три различни сорта рози - от най-малките до най-големите, от белите и бледорозовите до пурпурните и даже черните!

Или да вземем например ябълките. Дивите ябълки са дребни, твърди и кисели. Ти изобщо не би ги яла! Но ето че от тази дребна, невкусна дивачка човекът успял да направи множество сортове едри, ароматни и вкусни градински ябълки.

Обаче на тебе, дъщеричке, очичките ти вече сами се затварят. Хайде да продължим друг път, когато имаме време. Лека нощ! Господ да те пази!

Майката прекръсти Надя и излезе от детската стая.

След един месец. Красотата на Божия свят. Как е устроено растението. Цветето: предназначение и устройство. За да може семето да расте. “Семейството на цветята”. Как става оплождането на семената на различни растения.

Измина месец. Братчето на Надя растеше не с дни, а с часове. То ангажираше все повече и повече маминото внимание. Серьожа често се будеше нощем и майка му стоеше будна заедно с него. И татко, и Надя ѝ помагаха с каквото можеха. Надя винаги следеше в стаята, където живее братчето ѝ да няма прах и всеки ден изтриваше мебелите с влажно парцалче. Тя следеше котката да не влезе неочаквано в спалнята и да изплаши бебето. Поливаше всички цветя. Изтриваше съдовете. Но въпреки това на майка ѝ съвсем не ѝ оставаше време за вечерните задушевни беседи с дъщерята: успяваше само да надникне при нея за минутка, за да я прекръсти и да я целуне...

Накрая времето се стопли и семейството замина извън града, на вилата. През горещите дни след обяд децата заедно с майка си почиваха направо на двора. Серьожка, след като се напиеше с мляко, спеше в количката си, Надя се разполагаше на надуваемо дюшече, а майката сядаше до нея с плетка в ръка. Котката дремеше в сянката на къщата, чиято стена беше покрита с буйнорастящи фунийки. Изглеждаше не като къща, а като обрасло със зеленина възвишение.

Тук в тихите следобедни часове се подновиха доверителните разговори.

За какво така тихо си говорят майка и дъщеря, разглеждайки бледорозовото цветче на фунийката?...

- Мамичко, а в рая същите цветя ли растат?

- Не знам, миличко. Там, навярно, растат дивни цветя и дървета, само че не знам какви. Никога не сме ги виждали, не сме ги чували и не можем да си представим какво има в рая. Светците, които приживе са виждали рая, казват, че там е такава красота, каквато на земята не съществува!

- Там толкова ли е красиво като в нашата градина?

- Там е много, много по-красиво! За съжаление тук растенията увяхват и загиват, а там всичко е вечно. Но и тази красота, която ни заобикаля, Господ е създал, за да не забравяме рая и като се възхищаваме на Божиите творения, да си спомняме винаги за Твореца.

Погледни, каква красота! Простичко цветенце, скромно, светличко; днес цъфти, а утре ще увехне. Но колко прекрасна е формата му, колко меки, топли са багрите му, какви жилчици, какъв чуден, тънък аромат, каква нежност във всичко! Човекът, колкото и да се старае, никога не може да направи такова - няма на света нито плат, нито камък, нито метал, такова вещество, от което да се направи това цвете. Но дори и да се получи нещо, което да прилича, то няма да е живо! От него няма да може да произлезе ново такова цвете. А от това - може. Нашата фунийка е жива: виждаш ли, тя расте, издига се към слънцето. С всяка изминала година тя все по-гъсто ще покрива нашата къща: значи, от земята се появяват все нови и нови филизи - “дечица”. Да ти разкажа ли, как се “раждат”?

- Разкажи ми!

Надето блаженства: топло ѝ е, уютно, спокойно, наоколо всичко е красиво; майка ѝ е до нея... Тя сяда по-удобно и слуша.

- Ти знаеш, че растенията са творения органически, тъй като те имат отделни органи или членове, необходими им, за да живеят. Корените, стъблата, листата се наричат органи за хранене; цветята, плодовете и семената са органи за възпроизводство.

Надя въпросително погледна майка си и тя поясни:

- Може би не си забравила, че да се възпроизвеждаш, значи да произвеждаш потомство. Та ето, органите за възпроизводство служат да може всяко дърво, всяка тревичка, преди да увехне, да даде живот на ново също такова растение. Кажи ми, цветето веднага ли се появява на растението, след като то започне да расте?

- Не, отначало то расте, расте, после се появява цветната пъпчица и накрая цветето.

- А за какво е нужно цветето, как мислиш?

Момичето повдигна рамене.

- Може би, за красота? - предположи то.

Майката се усмихна:

- Така си и знаех. И аз бих отговорила същото. Обаче в действителност не е така. Идва време, когато растението трябва да се погрижи да остави след себе си младо поколение и тогава то произвежда цвят. Неговото предназначение е да произведе семе, което ще носи в себе си живота на следващото поколение. Погледни още веднъж цвета на фунийката: той е устроен много интересно. Красивите листенца всички заедно се наричат венче, т.е. малък венец. Като отворим листенцата на венчето, ще видим там пет тънки пръчици, прираснали към венчето - те се наричат тичинки. На края на всяка тичинка има малка кутийка и ако я отворим, в нея ще намерим жълт прах, който се нарича прашец.

Това стъбълце в центъра се нарича близалце, а широката му част на дъното на чашката - яйчник.

- Яйчник? - удиви се Надя. - В него, какво, яйца ли има?

- Именно. Семената на растенията - това са същите яйчица, от които по-късно се появяват новите растения. Но за това ще говорим после.

И така, в яйчника се намират семенцата или яйчицата. Когато семенцето узрее, то става твърдо и черно. Ако го посадим в земята, то ще започне да попива влагата и да расте.

Момичето слушаше, внимателно разглеждайки цветето...

- И това ли е всичко? - попита то.

- Не, не е всичко. Най-интересното още предстои.

Семето не може да расте, ако преди това не е било оплодено. Необходимо е прашецът от тичинките да попадне върху близалцето, да премине по тръбичката в яйчника, където са семенцата-яйчица и тук да се докосне до тях. Само тогава в тях може да се роди живот.

Всичко това беше много интересно и Надето искаше да узнае каква връзка има то с хората и по-конкретно с малкото ѝ братче.

- А при хората... - започна тя.

Но майка ѝ отгатна нейния въпрос и се усмихна:

- Хората, разбира се, нямат тичинки и близалца, но ние все пак по нещичко си приличаме с растенията. Например растенията също имат татко и мама.

- Растенията? Имат татко и мама?!

- Погледни ето този младичък филиз на фунийката: той е още съвсем мъничък, слабичък. Като детенце, нали? Ето, значи, ако смятаме, че това е детенцето, то близалцето ще бъде неговата майка, тичинката - бащата, а цялото цветенце на фунийката ще бъде къщата на това “семейство”. Само че “родителите” на нашия млад филиз се намират в друго цветче, което вече не съществува. То е изпълнило своята задача, произвело е потомство, млади кълнове, и е увяхнало. Още се казва “прецъфтяло”.

- Значи това представлява раждането?

- Не съвсем. Говорейки за растенията, по-добре е да казваме “възпроизвеждане”. Всички растения се възпроизвеждат еднакво; но не на всички “бащата” и “майката” се намират на едно и също цветче, както при фунийката. При някои близалцето се намира на един цвят, а тичинките - на друг. Нито един от тези цветове сам по себе си не може да даде нито плод, нито семе. Ако прашецът от едното цветче не попадне върху семенцето-яйчице на другото цветче, от тях нищо няма и да порасне.

- Даже и ако ги посадим в земята?

- Даже и ако ги посадим, топлим и поливаме. А още бива и така, че цветовете с тичинките растат на едно дърво или храст, а цветовете с близалцата - на друго. Между тях може да има растояние даже до няколко километра. Помага им вятърът, а още повече пчелите и другите насекоми. Има едно много старо детско стихче:

Пчеличка лети закачливо

в полето от цветец на цветец.

За зимата сбира грижливо

вкусен и сладък медец.

Пчеличката работничка, събирайки мед, дори и не мисли, че носи живот за ново поколение растения; а междувременно, когато влиза в чашките на цветовете, по мъхнатите ѝ крачка се полепва прашец от тичинките и тя го пренася върху другите цветове, където е яйчникът. Там прашецът ще свърши своята работа и ще даде живот на семенцата.

- Наденце! Виж кой идва при нас по пътечката.

- Татко си дойде! - високо завика Надя.

Серьожа отвори очички и заплака. Наложи се, разбира се, за днес да приключат беседата.

Жизнената сила на растенията. С какво животните се различават от хората и от растенията. Животните се появяват от яйца. Как се появяват на света рибките. “Изоставените дечица”.

- Ето защо, Наденце - започна майка ѝ следващия път, - всяка пролет природата оживява, всичко се раззеленява. Слънцето свети все по-силно, снегът се топи, водата попада в затоплената земя, а в земята лежат... какво лежи там?

- Семената на растенията.

- Да. Такива семена, в които дреме животът. Те само и чакат пролетната топлина и влага, за да се пробудят и започнат да растат, да се вдигат към слънцето. Господ е дал на растенията способност да се възпроизвеждат и голяма жизнена сила. Помниш ли, ние с теб видяхме една тъничка, слаба на глед тревичка, която, за да расте, беше пробила асфалта и се издигаше към светлината от пукнатината!

Тя расте, расте, после започва да цъфти и в цвета дава живот на ново поколение също такава трева. Как става това вече ти разказах. Говорейки за растенията, употребяваме думата “възпроизвеждане”. Казваме “растението се възпроизвежда в ново поколение”. А за животните вече няма да кажем така. За тях казваме: “раждат”, “раждат се”. Също както и за хората.

- Хората приличат ли на животните?

- Приличат само отчасти, по външния строеж на тялото, макар при човека то да е значително по-сложно и по-съвършено. Но между тях има огромна разлика и ти знаеш каква. Какво има човекът, което животните не притежават?

Момичето се замисли и мълчеше. Тя знаеше, че човекът има душа, която живее в тялото му, а когато човекът умира, както умря нейният дядо, душата му се разделя с тялото. Тялото заравят в земята, а душата излиза от него и отива при Бога. Надя знаеше, че когато дойде краят на света и Страшният съд, всички души отново ще се съединят с телата си и всички умрели ще възкръснат. Дали това отличава човека от животните?... Тъкмо Надя искаше да заговори, и майка ѝ я изпревари:

- Е, добре, виждам, че знаеш. На човека Бог е дал безсмъртна душа и той живее на земята не за тялото, а за душата. Животните се ръководят от инстинкти - такива способности правилно да се държиш, за да оживееш. Те са заложени от Бога: инстинкт за самосъхранение и инстинкт за продължаване на рода. Затова нашата котка например, когато е гладна, с всички сили ще се стреми да си добие храна, ще я иска от нас, ще мяука досадно и няма да се успокои, докато не похапне. А човекът? Той, знаеш, може заради ползата на душата и да се откаже от храна, както това се случва по време на пост. Човекът дори е способен да пожертва живота си, за да спаси душата. Така християнските мъченици в древността отказвали да се поклонят на езическите богове бесове и за това са били убивани. А те с радост отивали на смърт, защото знаели: Господ ще ги приеме в Царството Небесно, т.е. в рая.

Но за хората ще ти разкажа друг път. Сега ще си поговорим за животните. Те са по-нисши творения в сравнение с човека и по-висши по отношение на растенията. Нисшата, растителната форма на живот, е възникнала по Божия заповед на третия ден от сътворението. По-късно, на петия ден, по думата Божия, водата произвела земноводните (т.е. пълзящите) животни и риби, а над земята полетели птици. А на шестия, последния ден на творението, Бог заповядал на земята да произведе животни, които обитават сушата - добитък и зверове.

Растенията живеят, растат, възпроизвеждат се и умират. Но те не се грижат за своето потомство, нямат сетива и не могат да се придвижват. Животните и приличат, и не приличат на тях.

Приличат, на първо място, по това, че също се появяват от яйца.

Може да се каже, че семената - това са яйцата на растенията, а яйцата - това са семената на животните. От семето произлиза детето растение, а от яйцето - детето животно.

Ето че стигнахме с теб до яйцето. Кажи ми, Наденце, знаеш ли, какво представлява яйцето?

- Разбира се - отвърна Надя. Тя прекрасно познаваше беличките или леко жълтеникави кокоши яйца, които като счупиш черупката, се ядат с чаена лъжичка. Повече от всичко на нея ѝ харесваха боядисаните великденски яйца.

Майката разбра, за какво мисли момичето.

- А знаеш ли, че яйцата биват много различни? Например хайверът на рибата - това също са яйца; от всяко яйчице може да се “излюпи” рибка, както пиленцето от кокошето яйце. Откъде се взима хайверът на рибата?

Почти цяла година рибата майка живее в морето, но през пролетта, когато тялото ѝ е пълно с яйца, от морските дълбини тя отива към брега в плитчините, влиза в реките и даже преминава по тях стотици километри само за да намери подходящо място, където да “снесе” яйчицата.

- Като кокошка ли?

- Не съвсем. Слушай по-нататък. Бащата риба плува заедно с майката. Когато те намерят удобно местенце, самката избутва яйцата от тялото си и те остават да плуват във водата. Тя е свършила своята работа. Обаче, ако яйчицата останат неоплодени, от тях никога няма да произлязат малки рибки. Точно както от семенцето никога няма да излезе растение, ако то преди това не е оплодено с прашец. За това таткото риба плува над яйцата и изпуска върху тях от тялото си специална течност, която съдържа жизнено начало. Влизайки в яйчицата, тя им дава възможност да се развият и да станат малки рибки.

Надя беше потресена:

- Но как рибите разбират всичко това? Та те са глупави!

- Наденце, сами по себе си, те може и да са глупави, но във всичките им действия се отразява Божията премъдрост. Рибите, както и всички Божии твари, са надарени с особен дар, за който вече ти говорих - инстинкт. На този свой инстинкт те се подчиняват във всичко. Виждаш ли, сякаш някой ги командва: “Плувай, плувай... стоп! Тук може да хвърляш хайвера...” Ръководи ги инстинкт, чрез който действа волята на техния Творец, на Бога...

Е, какво? Знаеш ли сега как се раждат рибките?

- Значи и рибките си имат мама и тате?

- Разбира се. Щом дори растенията си имат родители, то рибките още повече. Но тези малки деца рибки никога не се запознават със своите родители. След като хвърлят хайвера, рибите ще отплуват и никога повече няма да видят децата си. А ако ги видят, няма да ги познаят. От яйчицата, които остават в топлата вода, след няколко дни ще се появят рибки и ще започнат самостоятелен живот.

Надя се натъжи: беше ѝ мъчно за малките беззащитни деца рибки, които са се излюпили от зрънцата на хайвера някъде далеч от дома, в чужд край, без мама и тате и никой няма да се грижи за тях, да ги храни, да ги обича!

За да утеши момичето, майка му му разреши да свали сандалите и да походи босо по топлата земя.

Историята на трите стърчиопашки. Птиците притежават родителски инстинкт. Как става оплождането на птичето яйце. От какво яйце се появяват бозайниците. Колкото по-сложен е организмът, толкова по-дълго се развива и зависи от родителите си.

На другия ден валеше дъжд и майката и дъщерята прекарваха следобеда на терасата. Серьожа тихо спеше в къщата в креватчето си. Надя седеше на дивана до майка си и внимателно слушаше.

- Помниш ли, миналата пролет наблюдавахме как две стърчиопашки вият гнездо под покрива на нашата къща. От сутрин до вечер птичките бяха усърдно заети с работа. А когато гнездото беше готово, една от тях снесе яйца и седна върху тях, за да бъдат постоянно топли. Това беше майката стърчиопашка. Другата птица, бащата, през цялото време летеше наоколо, донасяше червейчета, мухи и друга храна, пееше песни, за да развлича своята другарка. Птицата майка понякога излиташе от гнездото, а бащата сядаше на нейното място, за да бъдат яйцата през цялото време топли. След известно време в гнездото се появиха малките пиленца, а майката и бащата ги пазеха и им носеха храна. Ти все искаше да се качиш на стола и да ги погалиш, но аз не ти разреших: от това птичките можеха да загинат. И родителите стърчиопашки щяха много да страдат и да се тревожат за своите пиленца, забелязвайки, че човек пипа гнездото им.

Както виждаш, птиците са по-грижовни родители от рибите, а и пиленцата са добри, послушни дечица: непрекъснато са до мама и татко, поне докато се научат да летят. А после малките стърчиопашки отлитат и бащата и майката вероятно никога повече не ги виждат.

- А ако се срещнат някъде в градината или в гората, ще се познаят ли?

- Не. Родителският инстинкт е свършил своята работа, той повече не е нужен на птичката - до следващата пролет, когато тя ще измъти нови пиленца от нови яйчица.

Птичите яйца се развиват в тялото на майката, в яйчника. Но от тях няма да се излюпят пиленца, ако не са оплодени от специално вещество от тялото на бащата, още когато се намират в тялото на майката. След това майката-стърчиопашка снесе яйцата, те прекараха три седмици на топло и от тях се излюпиха малките птички, които толкова ти харесаха.

В това време скръцна вратата - на терасата излезе котката.

- Аха! - каза майката. - Навреме се появяваш. Тъкмо исках да разкажа за теб.

- За котката?

- И за котката, и за другите ѝ събратя - висшите видове животни, които хранят децата си с мляко. Тези животни се наричат бозайници. Ти познаваш добре много от тях: котки, кучета, коне, крави. Случвало ти се е да видиш как котката кърми своите котенца: малките животни лежат до майка си и сучат мляко от гърдите ѝ.

- Да, знам. Но котетата не се появяват от яйце!

- Грешиш. И при бозайниците животът също започва в яйцето, само че то не е голямо, не е покрито с твърда черупка и майката не го мъти в гнездото, както правят птиците. Яйцето през цялото време остава в тялото на майката: то е толкова мъничко, че не може да се види без микроскоп и ако не е оплодено от бащата, от него никога няма да се развие ново живо същество. В тялото на майката в специална торбичка то расте и се развива. Кръвта на майката го храни, дишането на майката му доставя необходимия въздух, докато не дойде време да започне свой собствен, самостоятелен от майката живот. Тогава то се появява на бял свят или, както се казва, се ражда. Но и след раждането животът на новороденото животно е тясно зависим от майката, защото от гърдите ѝ то получава храна, има нужда от нейната закрила и само след няколко седмици и даже месеци ще стане напълно независимо.

А при нас, хората, децата още по-дълго се нуждаят от майчини грижи - даже и след като ги отбият от кърменето и им поникнат първите зъбки.

По-рано се учудвах защо Господ така е устроил нещата? А след това разбрах - колкото по-висше и по-съвършено е живото същество, толкова по-безпомощно бива то в детството си.

На теб ти беше жал за малките рибки, за които никой не се грижи. А на тях това не им е и нужно. Те сами се грижат прекрасно за себе си.

Животните, които се хранят с мляко, стоят много по-високо от тях. В началото на своя живот те се хранят с майчино мляко и не могат да храносмилат другата храна, годна за възрастните животни. Затова те не се отделят от майката, докато не пораснат толкова, че да се хранят със същото, с което се храни и майка им. Тогава майката престава да ги кърми с мляко и вече не се грижи за тях.

Човекът заема най-високото място сред живите същества и неговите деца са най-безпомощни. Започвайки своя живот, те абсолютно нищо не могат да правят самостоятелно.

Наблюдавай например нашия Серьожка. Ти ще узнаеш, че малкото детенце отначало съвсем не може още да си вдигне главата, макар вече да я обръща от една страна на друга и мъничко шава с ръчички и краченца. После ще започне да си вдига главичката, а после ще свикне да стои изправено и ще се опитва да подскача в скута на мама. След няколко месеца ще се опита да се вдигне на крака, а когато стане на около годинка, вероятно и ще проходи.

Виждаш, колко време минава, докато то се изправи на крака. А жребчето се научава да бяга само няколко часа след своето раждане.

Животът на животното не е сложен. Не му е нужно много време, за да стане онова, което Господ го е предназначил да бъде. Но на човека, за да се развие напълно, му е нужно много повече време. Твърде бавно той се научава да разбира, да мисли, да преценява и действа. А когато се развият всички органи и способности, дадени му от Бога, той още трябва да се учи да различава кое е добро и кое зло.

Ето, ти скоро ще станеш на шест години. Ако се бе родила не човек, а куче или конче, ти щеше вече да си зряло животно и щеше да имаш поколение. Но ти си човек и на твоите ненавършени шест години ти тъкмо-тъкмо започваш да опознаваш живота...

От вътрешността на къщата се чу детски плач. Майката погали Надя по бузата и стана.

Откъде все пак се появяват децата. Как са произлезли първите хора и как са напълнили земята. Децата също се появяват от яйце! Животът на детето в майчиното тяло. “Ти кога вече знаеше за мен?” Начинът на живот на бъдещата майка. Защо е нужно пъпчето. Раждането. Страданията и радостта на майката. Детето е част от своята майка и своя баща. Детеродните органи на тялото. А откъде се взима душата? Любовта на родителите към своите деца. Децата ги дава Господ на хората.

Времето изглежда се развали задълго. Надя почти не излизаше в градината и по цели дни се въртеше около майка си. Стараеше се да ѝ помогне в грижите за Серьожка и не ѝ напомняше за продължението на разказа. Тя знаеше, че майка ѝ е стигнала до най-интересното и когато остане по-свободна, сама ще започне разговора. Така и стана.

Веднъж, след като сложи сина си да спи и изми съдовете, тя уморено се отпусна на дивана и с усмивка примами към себе си Надя:

- Сядай. Да поговорим, искаш ли? Днес аз най-накрая ще мога да ти отговоря на въпроса “откъде се появяват децата”.

За какво ли само не говорихме с теб! И за тревичката, и за дъба, и за фунийката, и за рибките, и за стърчиопашките, и за котката... Но всичко това е, за да може да ти стане по-разбираемо как се ражда човекът - висшето Божие творение.

- Първия човек го е създал Сам Бог - вметна Надя. - От пръст. И вдъхнал в него безсмъртна душа.

- Да. Никого повече Бог не е създал така - само човека. Всички следващи поколения обаче са се раждали вече от самите хора.

Майката стана и взе от масата кутия кибрит. Тя извади три клечки и ги сложи на дивана - една по-нагоре, две по-надолу.

- Гледай - каза тя. - Дядо ти е имал двама синове - твоят татко и чичо Валери. Татко ти има две деца - ти и Серьожа. Ето, слагам под тази клечка още две. Чичо Валери има три дъщери. Слагаме още три клечки. Е, всички вие ще пораснете, ще си имате свои дечица - кой две, кой три, а може и повече. Слагаме още клечки.

- А те ще си имат ли дечица? - На Надя ѝ се искаше да продължи - скоро целият диван щеше да е зает от клечки.

- Ще си имат. Но ти нали разбра? Ето как расте човечеството и хората изпълват земята.

Откъде все пак се появяват децата? Веднага искам да ти кажа нещо, което много-много ще те изненада: децата при човека също се появяват от яйце. Не голямо яйце с черупка като на кокошката, а от същото такова мъничко яйчице като при бозайниците.

В тялото на майката се намира яйчник и в него - яйце. То може да излезе оттам и никой да не узнае това. Но ако яйцето е оплодено, то ще остане в тялото на майката и ще расте там почти година - цели девет месеца.

Удивително, как от миниатюрно яйчице, което дори е трудно да се види, малко по малко се развива детенце, което тежи 3-4 килограма! И цялата тая промяна се извършва в тялото на майката. Там детето лежи защитено от всяка опасност. И майката знае това и вече обича своето дете, преди да го е видяла.

Виждаш ли, какво се получава - всеки човек е бил някога част от своята майка.

Момичето напрегнато слушаше.

- Представяш ли си - продължаваше майката, - ти някога си била малка прашинка, точица, по-мъничка дори от върха на игла?

Когато твоят живот е започнал, e можело да те разгледат само с микроскоп. Докато си била толкова мъничка, лесно е можело да те загубим. И наистина това би могло да се случи, ако Господ не се бе погрижил за теб. Той така е създал тялото на майката, че за децата в него има една специална “стаичка”, където детето остава скрито от всяка опасност, докато не порасне толкова, че да се появи на Божия свят и да заживее свой отделен живот.

- А ти знаеше ли за мен, когато още бях като точица?

- Аз се надявах, че ти вече живееш в мен, а твърдо се уверих в това по-късно, когато ти започна да растеш. Докторът ме прегледа, направи изследвания и каза: “Да, няма съмнение, ще имате детенце.”

На Надя беше интересно, какви са били тогава отношенията с майка ѝ.

- Ти зарадва ли се?

- Много! А веднъж усетих леко движение отвътре, сякаш ти почука с мъничка ръчичка по стената на твоята стаичка и каза: “Мамо, аз съм тук!” Стори ми се, че беше точно така. И аз се опитвах да си представя каква ще бъдеш, когато те видя.

Девет месеца ти живееше в своята стаичка в моето тяло и растеше с всеки изминал ден. Искаше ми се да бъдеш щастлива и затова и аз самата се опитвах да бъда доволна и щастлива.

- А татко? Той също ли знаеше за мен?

- Татко те чакаше още повече! Той всеки ден слагаше ухото си на моя корем, където живееше ти, и слушаше: как е там нашето малко човече? Всички ли е наред?

Надя щастливо се засмя.

- Разкажи ми още! - помоли тя.

- Аз ти избирах проста и добра храна, за да бъдеш здрава. Татко се грижеше за мен: купуваше пресни плодове, в които има много витамини, водеше ме под ръка на разходка, за да дишам по-често чист въздух. Ние знаехме, че всичко това - и витамините, и чистият въздух - ще бъдат и за тебе...

И за душата си се грижех. Стараех се да бъда добра, нежна, търпелива, сдържана, в нищо да не съгрешавам - въобще, да бъда такава, каквато ми се искаше да видя теб: нали всичко, което правех през това време, добро или лошо, щеше да се отрази и на теб.

И още аз почти всяка седмица ходех на църква, изповядвах се при свещеника и се причастявах със Светите Христови Тайни. Аз знаех, че така и до теб се докосва Благодатта Божия!

- А как се хранех?

- Помниш ли, ти все ме питаше, защо е нужно пъпчето? Ето защо: през него ти се съединяваше с моето тяло и се хранеше, когато живееше в мен. Преди да се родиш, на мястото на пъпчето кожата ти завършваше с дълга тръбичка, другия край на която беше прикрепен към моето тяло. По същата тази тръбичка моята кръв и хранителните вещества идваха при тебе.

Когато дойде време да се появиш на света и да заживееш отделно от мен, трябваше да излезеш от твоята “стаичка”. Татко ме закара в болницата, където докторите ти помогнаха да излезеш. Всяка майка страда, когато ражда детето си. Това страдание е дадено от Бога след грехопадението на Адам и Ева. Помниш ли, Господ казал на Ева: “В мъки ще раждаш децата си?”

Но, знаеш ли, Наденце, всички мъки се забравят, когато детето се появи на света! Като видиш за първи път своето дете, вече нищо не си спомняш и не усещаш, освен радост!

И тъй, ти излезе на Божия свят или, както се казва, се роди. Тогава лекарят отряза тръбичката, която те свързваше с мен. После това място зарасна и така се появи твоето пъпче. Когато за пръв път в живота пое въздух с твоите гърдички, ти силно заплака. По този плач аз разбрах, че си жива и здрава. Обзе ме радост и аз попитах: “Момче ли е или момиче?”

- А нима ти още по-рано не знаеше, че съм момиче?

- Аз се надявах, мечтаех и се молех на Бога: “Господи, прати ми дъщеря!” Но не знаех точно, докато ти не се роди. За бебетата момичета се приготвя всичко в розово, а за момчетата - в синьо. Има такъв обичай. За момчето - сини шапчици, ризки, одеалце. А за момичето - всичко в розово. И макар да не бях сигурна, че ще се родиш ти, все пак предварително изплетох розова блузка и чорапки, които ти носеше и които пазя до сега...

- И какво стана после?

- После? Изкъпаха те и те повиха в пеленки, а след това те донесоха и дадоха да те взема на ръце. И тогава за първи път видях личицето на малкото детенце, което толкова отдавна обичах. Сега разбираш, защо си ми толкова скъпа... и защо въобще майката толкова обича своите деца. Те са част от нея самата.

Но в същото време детето е част и от бащата. От яйцето не би излязнало дете, точно така, както от семенцето не би се развило ново растение, ако не бяха оплодени. Това се извършва от бащата. Жизненото начало се съдържа в яйцето, но то никога не би се пробудило, ако не бъде докоснато от специална жизнена сила, която може да даде само бащата.

Човекът няма близалце и тичинки, както при растенията. Но той има специални органи на тялото, които се наричат детеродни. Хората никога не ги показват пред външни хора, покриват ги с дрехи и даже съвсем мъничките дечица се къпят в реката с гащички. Хората пазят тези органи, съхраняват тяхната чистота, не ги докосват без нужда, защото всеки иска да роди някога хубаво, здраво детенце! Ето, понякога ти вечер не искаш да се миеш преди лягане, бързаш по-скоро в леглото и се налага да бъда строга. Сега разбра ли, защо е толкова важно да се пази чистота и да не те домързява?

- Разбрах, за да мога, когато порасна, да родя здраво детенце... Разказвай по-нататък!

- Аз вече всичко ти разказах - усмихна се майката... - Разбираш ли сега какви удивителни отношения съществуват между бащата и майката и защо те толкова много обичат своите деца?

Но на Наденцето не всичко ѝ беше ясно. Яйцето получава живот от бащата, развива се в тялото на майката, в него се оформя тялото на детето. Това е ясно. Но как се получава човекът? Човекът, който обича, радва се или тъгува, вярва в Бога? От какво се състои тялото, е ясно. А душата? Откъде се взима душата, която отличава човека от растенията, рибите, птиците и животните?

- Мамичко, а откъде идва душата? Нали се ражда само тялото? А кога в него се заселва душата?

Майката не очакваше този въпрос, той се оказа сложен дори и за нея.

- Душата? Тя е от Бога. Четох някъде, че Господ изпраща душата в детското тяло тъкмо тогава, когато яйцето в майчиното тяло получава първия тласък за развитието на живота. И, разбира се, ражда се младенец вече с безсмъртна душа. Но за това разпитай по-добре татко.

Ти разбра ли сега, че животните, както и хората, също имат родителска привързаност към своето поколение? Но все пак това не е любов в смисъла, в който ние, хората я разбираме. Това е родителски инстинкт. Истинска любов има само при хората. И бащата, и майката, дълго още преди да се появи детето, мислят и се грижат за него, а когато се роди, нежно го предпазват и дълги години го възпитават и обичат така, както никога и никого повече. Детето е част от тях двамата. Бащата и майката са му дали живот.

Но всичко това се извършва само по Божия воля. Има хора, които нямат деца. Помниш ли, в приказките често се казва: “Имало едно време дядо и баба, и те си нямали деца... Нямали, защото Бог не им е дал. А има и такива, които, обратно, имат твърде много деца. Господ по-добре от нас знае, кое е полезно за нас. На нас с татко Той ни е дарил дъщеря и син. Какво щастие!

- Мамичко! Сега разбирам, защо толкова те обичам - повече от всички на света!

И Наденцето силно прегърна своята майка.

Как християните трябва да се отнасят към храната. Храненето е необходимо за всички живи същества. Затлъстяването може да бъде следствие от чревоугодие или нарушена обмяна на веществата. Тялото се състои от клетки. Откъде се взимат новите клетки и къде отиват разрушените. За предпочитане е да се консумира лесно усвоима храна. Защо са нужни белтъците, мазнините и въглехидратите и в кои продукти се съдържат. Значение на водата в човешкия организъм. Основните правила на здравословното хранене. “Правила за лакомниците”. Защо е вредна дъвката. Солени и пикантни храни. Как да разберем вкуса на хляба и водата. Полезни и вредни (възбуждащи) напитки. Вредни навици. Пиянството. Пушенето. Човекът не трябва да придобива навици, които го лишават от свобода.

Дойде именният ден на татко. Както винаги, двете стопанки - майката и Надя, се готвеха да посрещат гости. Чакаха най-близките - баба и чичо Валери, брата на татко, със семейството си. Тъй като и чичо Валери имаше четири деца, то на масата трябваше да седнат дванадесет души, без да се брои малката Дашенка.

Майката и Надя трябваше да изпекат две баници, да приготвят риба и няколко салати. И докато готвеха, се разговориха.

- Мамичко, защо печем баници само на празник?

- А ти как би искала?

- Всеки ден! Виж, колко бързо се получава! А когато ти нямаш време, аз и сама ще се справя.

- Е, а как тогава ще различим празниците от делниците?

- Не по храната, разбира се! Голяма работа, храна!

- Ти грешиш, Наденце. Храната е много важно нещо. Християните обичат на празници да се събират на празнична трапеза и ти сега ще ми кажеш, защо. На Кого подражават те? Кой често на трапезата им давал духовни наставления? Кой седял с тях на пасхалната трапеза на Тайната вечеря? Кого те по-късно познали при преломяването на хляба?

- Спасителят.

- В памет на Тайната вечеря ние извършваме Божествената Литургия - именно тогава Господ е установил спасителното тайнство Причастие. Причастието също е трапеза, Трапеза Господня...

- Това е причастието, то се извършва в храма. А обичайната храна, домашната? Мисля си понякога - толкова труд, приготовления, а всичко така бързо се изяжда и забравя и после пак трябва отново да се готви...

- Е, виж - усмихна се майката, - ту искаше да печеш баници всеки ден, ту приготвянето на храната ти се струва неблагодарен и безсмислен труд! Ще се наложи да ти прочета кратичка лекция. Извади брашното, моля те.

Храната в нашия живот има много голямо значение. Всичко живо трябва да се храни. Добави още малко брашно.

- А как са били древните подвижници? Те не са яли много дни!

- Но после, след поста, все пак нещо са яли. Било сухар, било зеленчуци или даже корени на растения. Известно време човек може да прекара, без да се храни изобщо и дори, без да пие, докато в тялото му има запас от хранителни вещества, но после започва необратим процес на разпадане.

- Какво означава “необратим”?

- Непоправим, който вече не може да се спре с човешки средства. Даже ако гладуващият започне да се храни добре, той вече няма да оживее.

- Значи, за да бъдем здрави, трябва много да ядем, така ли?

- Не, това също е лошо. Ти, разбира се, си виждала на улицата или в метрото прекалено пълни хора, толкова пълни, даже дебели, че трудно си местят краката. Това става от прекалено много храна: организмът не успява да я преработи, т. е. да я смели и излишното се превръща в мазнина. Такива хора не живеят, а се мъчат - тежко им е да дишат, трудно им е да си намерят дрехи, неудобно им е да седят, да стоят.

- Мамо, тези хора ли са чревоугодници?

- Възможно е сред тях да има и чревоугодници, но не бива да осъждаме никого. Повечето от тези нещастни хора просто са болни. Те вече не могат да не ядат по много. Чревоугодникът е човек, който просто не иска да се въздържа, да обуздае утробата си - т.е. корема, стомаха. А болният човек е гладен, ако не изяде например пет кюфтета, тенджера с картофи, две-три кофички със сметана. И това съвсем не е смешно - ти какво се усмихваш? Причина за тази болест понякога е нарушената обмяна на веществата.

- Каква обмяна?

- Обмяната на веществата в организма. Хайде, аз ще ти разкажа за това, но ти не оставяй ножа - режи краставичките, само, моля те, по-старателно!

Ако разгледаме нашето тяло под микроскоп, ще видим, че цялото се състои от много мънички капчици, наречени клетки. Всяка клетка има кратък живот и за да продължава цялото тяло да живее, трябва да се поддържа с хранене. Храната, като попадне в стомаха, се превръща в специална течност, която преминава в кръвоносните съдове, превръща се в кръв и тече във всички части на тялото.

Ако храната е била добра и хранителна, то в кръвта ще има всички нужни вещества, които изграждат костите, мускулите, нервите и всички други органи. Всеки орган избира от кръвта именно онези вещества, които му са нужни.

Защо се изморяваш? Защото в тялото ти се извършва непрекъсната работа. Ти играеш и тичаш, мислиш и работиш, за всички тези занимания се изразходват част от клетките, които изграждат твоето тяло. И за да се появят на мястото на разрушените клетки нови, са нужни нови вещества, които се получават от храната.

Ако при всяка работа част от клетките се разрушава, то какво става после с тези мъртви клетчици? Различните органи ги изхвърлят от тялото. Червата изхвърлят голямата част от твърдите вещества, бъбреците отделят замърсените течности. Освен това, още много вещества се отделят чрез белия дроб при дишането, а също и през кожата.

- През кожата? - Надя с удивление погледна ръцете си.

- Наденце, ти така се стараеш, че чак челото ти се е изпотило, ето ти салфетка.

- А - досети се Надя, - потта! Това са ненужните вещества, които излизат през кожата.

- Може би ще ти се стори странно, че всяко денонощие от тялото ни излизат през кожата повече ненужни вещества, отколкото през червата. Но това е точно така. Кожата ни има много малки дупчици, които се виждат само с лупа. Те се наричат пори. През тях, във вид на пот тялото отделя ненужните, вредните вещества.

За да не остават ненужните вещества в тялото, трябва да ядем такава храна, която леко се преработва в наши кости, нерви и мускули.

Ако децата от ранно детство бъдат научени да се хранят с полезна и проста храна, те ще боледуват по-малко, стомахът и червата им ще работят добре, ще имат здрав цвят на лицата.

Коя е полезната и проста храна? Полезната храна трябва да съдържа белтъчини, въглехидрати, витамини, минерални соли, вода (всичко, което е необходимо на организма). Ще поговорим друг път в кои продукти се съдържат тези вещества. Но главното е, че храната трябва да бъде проста, т.е. приготвена просто, без излишна обработка, без много вкусови подправки, пикантни вещества, мазнини, майонеза. Да вземем например картофите. Спомни си, че наскоро пекохме картофи на жар. Какво удоволствие беше за теб! Без всякакви подправки, само малко магданоз - и какъв вкус! И главното е, че запазиха всички витамини, всички полезни вещества. А ако задушим или изпържим картофите, ако ги подправим със сосове, ще загубят истинския си вкус и повече от половината от полезните вещества. Затова е по-добре да сварим картофките и да ги подправим с растително масло, а може и във фурната, направо с кожата да ги запечем - ще станат като на жар. Това правило за приготвяне се отнася за всички продукти. Децата често боледуват, защото ядат много пържена, мазна, пикантна и солена храна.

Белтъчините, които се съдържат в животинските продукти - месото, рибата, се наричат животински белтъчини. Подрастващият организъм особено много се нуждае от тях. От животински белтъчини се изграждат мускулите, кожата, мозъкът, вътрешните органи.

Но трябва да помним, че нашият организъм харчи много сили, за да преработи тези белтъчини. За да му помогнем, трябва да ядем месото, пилето, яйцата, рибата със зеленчуци, а не с макарони или тесто. С това много ще облекчим работата на нашия стомах.

Много добре се преработват и усвояват от децата животинските белтъчини, които се съдържат в млякото и млечните продукти. Млякото е полезно за малките деца до седем-осем години. При по-големите деца и при възрастните веществата, преработващи млякото, липсват в организма. Затова ние с теб ядем киселомлечни продукти (извара, сметана, айран, мътеница, кисели млека). Ти нали много обичаш за закуска плодово кисело мляко. То е като смазка за добрата работа на стомаха.

Растителните белтъчини се съдържат в граха, фасула, в хляба. Те донякъде могат за известно време да заменят животинските белтъчини.

- Това време постът ли е?

- Да, Надя. Затова през Великия пост, когато с татко и с теб не ядем нито месо, нито риба, нито млечни храни, често на масата имаме боб.

Децата много се движат - тичат, играят, работят, помагат на родителите. Освен това и учат - с една дума, изразходват много енергия. И, разбира се, организмът трябва да я възстанови. А за това помагат мазнините и въглехидратите.

Въглехидратите се съдържат в зърнените храни и хляба, картофите и другите зеленчуци. Мазнините - преди всичко в олиото. Спомни си, как огладняваш след веселите игри на открито. Обаче, ако човек малко се движи, седи на едно място, а към супата си е изял и допълнително, а после и още две чинии ядене? Какво ще стане тогава? Организмът ще задели тази храна като резерва във вид на мазнини. Ето, че се е нарушила обмяната на веществата. А ако организмът получава такова преизобилие от хранителни вещества всеки ден? Представяш ли си какво ще стане?

- А витамините в какво се съдържат?

- Витамините се съдържат в зеленчуците и плодовете. Въобще, в състава на човешкото тяло влизат най-различни вещества, в това число желязо, калций, калий, магнезий и т.н. Но повече от всичко в нашия организъм се съдържа... вода. Главният мозък например съдържа 80 процента вода, мускулите - 76 процента, костите - 25 процента!

Забелязвайки, че тези цифри нищо не говорят на Надето, майката поясни:

- 80 процента - това значи, че главният мозък е почти течен, в него има почти само вода! А костите, които са основа на човешкото тяло, които му осигуряват здравина - съдържат една четвърт вода. Не е ли удивително?

Ето защо са толкова нужни за човека водата и минералните соли. Пием вода, когато сме жадни, организмът я поема още от сокове, супи, компоти, мляко, а също и от други хранителни продукти. Някои от тях съдържат много голямо количество вода, например краставиците и динята.

Вода има и в кюфтетата, и в хляба и даже в сухарите. Без вода не могат да се осъществяват жизнените процеси - не може да се храносмила храната, не може да работи сърцето.

Без храна човек може да преживее седмици, а без вода - броени дни.

- А още? Ти говореше за някакви соли?

- Минералните соли попадат в човешкия организъм по следния начин: оказва се, че се съдържат в най-обикновените продукти - в зелето, ябълките, млякото, рибата.

Когато човек се храни неправилно, например употребява прекалено много белтъчини и пренебрегва минералните соли и витамините, това може да доведе до болестно напълняване. Особено ако човек сяда на масата, без да е гладен.

- За да сме стройни, за да не напълнеем, по-рядко ли трябва да ядем?

- “По-рядко”, “по-често” - всичко това е неточно, ненаучно...

- Нима за храната може да се говори научно?

- Ние тъкмо това направихме, когато ти разказвах за белтъчините, мазнините и въглехидратите. Значи, ето, ще говорим научно - учените медици, специалисти по храненето, препоръчват децата да се хранят четири пъти на ден.

- Защо четири?

- Много просто. За да се смели храната трябват три-четири часа. По този начин закусваме в осем-девет часа, обядваме около един часа, около четири имаме следобедна закуска и в седем вечерта - вечеря. Цялата храна успява да се смели до момента, когато поемаме новата храна.

- Знаеш ли, мамичко, аз мислех, че във всички семейства има такъв ред, а оказва се, че не. Катя, например яде в различно време, когато си поиска. Баба ѝ я пита понякога: “Искаш ли да си хапнеш?” И Катя се съгласява. И по всяко време, даже и ако скоро е обядвала, ѝ отрязват парче хляб, правят ѝ сандвич или ѝ дават паста, парче торта. А Оля, обратно, така се страхува да не напълнее, че е готова съвсем да не яде. Тя само закусва надве-натри и вечеря. А като си дойде от училище, казва, че там вече е обядвала, макар че това не е вярно.

- Просто твоите приятелки не знаят, колко е важно правилното хранене. Ти им обясни.

Някои момичета като искат да не напълнеят, се стараят да ядат по-рядко. И какво става? Обикновено те изяждат за два приема на храна повече, отколкото организмът може да усвои и точно тогава част от неусвоената храна се превръща в мазнини. Човек не само не слабее, а още повече напълнява.

Ако се храним винаги по едно и също време, целият организъм своевременно ще се подготвя за приемането на храната - отделя се стомашният и жлъчният храносмилателен сок. В резултат - храната се усвоява добре. Но ако е дошло време за обяд, а човекът не е ял, храносмилателните сокове ще се отделят напразно, а това за организма е вредно.

Ето главното правило за храненето при децата - винаги да се хранят по едно и също време.

- Ами ако се случи, че идва определеното време, а не ти се яде?

- А защо да не ти се яде?

- Ами, нямаш апетит например...

- Наденце, ако не нарушаваш определения ред, апетитът винаги ще дойде навреме. Спомни си - хранила ли съм те някога насила? Никога, нали?

Надя помисли, че в тяхното семейство всички деца имаха завиден апетит - и тя самата, и Серьожа, и Альонка почти винаги оставаха празни чинии и не седяха на масата по един час над изстиналата храна като някои други деца.

- Никога. Ние всички имаме добър апетит. - А знаеш ли, защо?

- Защото се храним по едно и също време.

- И още?

- Молим се преди хранене. Храната е много вкусна.

- Всичко това е така. Но ще ти разкрия, Надя, една моя тайна - никога не съм ви позволявала да ядете между общите трапези, т.е. не навреме. Защото мнозина се хранят не навреме и не че ядат месо или супа, но по-често нещо “вкусничко” - бисквитки, курабийка, сандвич...

- Знам. Катя почти непрекъснато нещо яде. Или печени орехи или бонбони. А супа и въобще нормална храна не може да понася!

- Това е много лошо, Наденце. Ти поговори с нея, че иначе просто може да се разболее. Организмът ѝ не получава необходимата храна! А що се отнася до лакомствата, то най-опасно е да се увличаме от тях. Защото може не само да се наруши обмяната на веществата, но и много рано да останеш без зъби. Бонбоните, шоколадът, сладоледът са голямо удоволствие, но и носят голяма вреда. В устата ни и така е топло и влажно, а ние още прибавяме там и въглехидрати - храна за микробите.

Трябва да кажеш на Катя макар и само трите главни “правила за лакомниците”. Знаеш ли ги?

- Не.

- Нужно е не да се откажем напълно от лакомства, а културно да ги употребяваме. Ето три правила, как да опазиш зъбите от кариес:

първо - не яж сладко преди лягане;

второ - не яж сладко заедно с друга храна или след нея. Нашият стомах не може едновременно да се справи и с месото, и с картофите и с парчето торта. Сладкото трябва да бъде отделна храна;

трето - добре е след сладкото да изядем ябълка или да си измием зъбите.

- А дъвката? Нали също защитава зъбите?

- Казват, че дъвката защитава зъбите от кариес. Възможно е наистина да ги почиства. Но, от друга страна, тя е вредна за стомаха - човекът дъвче, дъвче, стомахът, бедният, чака, кога в него ще попадне храната, изработва стомашен сок за храносмилането. А храната не идва. Ето как се получава голяма вреда за храносмилателната система. Освен това, Наденце, този навик - да дъвчем дъвка подобно на животните не е за християните. Представи си, как изглежда момичето, което непрестанно дъвче и дъвче... Не, това е грозно, вредно. Нашият свещеник забранява това и аз не ви позволявам да дъвчете дъвка.

Запомни ли “правилата на лакомниците”?

- Общо взето, запомних. Значи, вредната храна е всичко сладко?

- Не е съвсем така. С мярка може всичко. Захарта е нужна на организма, но тя се съдържа достатъчно в плодовете, които трябва да ядем повечко, особено през лятото, когато са толкова много.

Също е вредно да прекаляваме със соленото и лютото. Помниш ли, на твоя имен ден бяха дошли на гости съученичките ти? Порази ме, че една от тях поиска черен пипер и поръси с него почти всяко ястие. Когато поднесох пилето, момичето поиска кетчуп и горчица. Тъй като в къщи нямаме нито едното, нито другото, тя почовърка пилето с вилица и не хапна от него - не ѝ беше вкусно без пикантна подправка.

- Това е Лена! Тя така е свикнала! Тя и в столовата в училище яде кренвиршите само с горчица.

- Честно казано, се учудвам, че в училищната столова има горчица. А за Лена ми е жал. И не само защото пикантните подправки развалят стомаха, пречат на храносмилането, но от тях кожата на лицето след време става мазна, некрасива, излизат пъпки. Жал ми е и за това, че за нея всяка храна има един и същи вкус - все едно е дали е пиле или е кюфте, или са кренвирши. Може да се каже, тя вече твърде много е развалила вкуса си. Вече няма да може да разбере колко вкусни са печените картофи или обикновеният хляб без никакви салами и подправки колко е вкусен!

- Знаеш ли, мамичко, кога за първи път разбрах, колко вкусен е обикновения хляб?

- Досещам се, - с усмивка отвърна майката.

- Когато навърших седем години и настъпи Великият пост, аз за пръв път постих с тебе и татко. Тогава още не ходех на училище. И помня, че вкъщи нямахме нито бонбони, нито бисквити, нито ванилови сухари. На следобедна закуска пих доматен сок с типов хляб. И ми се стори толкова вкусен!

- Не “ми се стори”, Наденце - той е наистина такъв. Просто обикновено не забелязваме вкуса му, защото го ядем като “допълнение” към другата храна... А в действителност хлябът е много полезен и хранителен. В него хората влагат много труд. През всички времена хлябът се е смятал за особена храна, почти свята. Хляб е ял Спасителят с учениците Си. По време на Литургията именно хлябът по молитвите на Църквата се пресъществява в Тяло Христово и ние (заедно с Кръвта Христова, претворена от вино) се причастяваме с него.

Мнозина вярващи смятат за голям грях да се хвърли хляб на земята или да се изхвърли старият хляб на боклука. Баща ти имаше баба - Даря Ивановна (ти никога не си я виждала, тя отдавна е умряла), дълбоко вярваща руска жена, молитвеница, постница. Тя и нашият татко като дете е водила на църква и е научила да се моли. Вярваме, че и сега се моли на Бога за всички. Та ето, тя никога не оставяше хляб, дояждаше всяка коричка. А ако, не дай Боже, плесеняса, тя внимателно отрязваше развалените части и ги ронеше на птичките. За това татко ти така се сърди, когато на масата не си изяждате хляба, оставяте парчета.

- Мамо, а в неделното училище ни разказваха, че древните отци пустинници цял живот са яли само хляб и вода и не са боледували, и са доживявали до сто години.

- Защото хлябът и водата съдържат всичко най-необходимо за човека. Но децата все пак трябва да се хранят по-различно. Организмът им още расте и много се нуждае от белтъчини. При това не забравяй, че древните подвижници не просто така са се отказвали от храната - те са се оттегляли в пустинята и са поемали пост заради Бога и спасението на душата. Благодатта Божия ги е подкрепяла! Не мисля, че съвременният градски жител, който води обикновения начин на живот, може дълго да се храни само с хляб и вода...

- А ето, вкуса на водата не забелязвам. Тя безвкусна ли е?

- Тя има вкус, но той се усеща още по-трудно от вкуса на хляба. За това е необходимо да се откажеш макар и временно от други напитки - не само от кафе и чай, но и от сокове, от компоти...

Много, много отдавна, когато теб още те нямаше, ние с татко ти ходихме на едно аязмо - извор на светена вода - в Малинники, близо до Троице-Сергиевата лавра. Гората там се изкачва по един висок хълм и право от върха на хълма, от извора надолу се спуска водопад. Той шуми и гърми. Водата е чиста-чиста и прозрачна! Смята се за целебна. Има особен вкус - с някаква особена свежест и сладост. След това дълго пазихме шише с тази вода и тя не се разваляше.

Въобще, най-добрата напитка е чистата вода. Когато ядем плодове, сокът им е и много приятен на вкус и много полезен за здравето. Полезно е също и киселото мляко, чаят от билки, от шипки. От тези три неща получаваме достатъчно течност и нищо друго не е нужно да пием. Черният чай и кафето могат да бъдат много вредни, особено за децата. След силен чай и кафе на човек му се струва, че нещо е ял, а в действителност тези напитки нищо хранително не дават на тялото и служат само като възбуждащи средства. Възбуждащи се наричат тези средства, които действат на организма като бич - след тях работата на организма се ускорява, а силите не се увеличават. Докато децата растат, им е особено нужна пълноценна храна, защото в тялото им не само се подменят разрушените клетчици, но се създават и нови. И ако децата поемат храна, която не носи необходимите за растежа на тялото вещества, то, разбира е, това не носи полза.

Ние правим голяма грешка, ако от млади години привикнем към вредни навици. Много по-добре е да бъдеш господар на тялото си, отколкото да се подчиняваш на неговите капризи и прищевки.

- Мамо, а с водката също ли може да се свикне и да се нуждаем от нея? Нали пияниците не могат без нея, както ние не можем без храна? Вярно ли?

- Ох, Наденце, това е мъка за много семейства, когато възрастните мъже не могат без вино или водка, или други спиртни напитки.

- Но нали и светите отци са пили вино!

- Само по себе си виното не е зло. Хората го правят зло. Ето днес и ние на масата ще имаме бутилка вино, и всички ние, възрастните, ще пием за здравето на татко. Зло е пиянството, когато се злоупотребява с алкохола, т.е. когато пият повече от необходимото. Толкова много, че губят контрол над постъпките си, престават да разбират къде се намират, кой е пред тях.

- Мамичко, аз се страхувам от пияните! Когато видя на улицата пиян човек, старая се да го обиколя отдалече - нали не знаеш какво да очакваш от него!

- Именно. Пияният и сам не знае, какво да очаква от себе си. Когато е в състояние на опиянение, човекът е способен на най-ужасното престъпление, дори убийство, способен е да унищожи и чуждия, и своя живот, навеки да погуби душата си. Най-лошо от всичко е, че към алкохола бързо се пристрастяват. Веднъж-дваж, и организмът вече започва да се нуждае от вино. Човекът, висшето Божие творение, се оказва роб на бутилката, бива обхванат от страстта на винопийството и често само чудо може да го спаси.

Ако пиянството е твърде голямо зло за мъжете, то още по-голямо зло е то за жените. Първо, жените значително по-бързо стават зависими от спиртните напитки и скоро вече могат да се напиват до безпаметство, и второ - по-трудно е да се излекуват от тази болест - алкохолизма. И накрая, ако жената пияница поиска да стане майка, тя не може да роди здраво дете - често такива жени раждат деца уроди, с големи глави, с празен поглед. Тези деца не могат да се научат да говорят, твърде малко разбират...

Има още един вреден навик, вреден и за телесното, и за душевното здраве. Това е пушенето. За съжаление има много, много хора, които пушат.

- А вярно ли е, че татко по-рано е пушил?

- Вярно е. Той е придобил този вреден навик в горните класове на училището. А когато се учил в института, по време на изпитите, учейки усилено, той пушел по цяла кутия на ден! Това е твърде много.

- Но сега вече не пуши!

- Слава Богу, той отдавна ги е отказал, когато още теб те нямаше на света. В това има и моя заслуга. Когато се запознахме с татко, не ми харесваше в него само едно - пушенето. Той миришеше на цигари и аз не скривах, че тази миризма ми е неприятна. Скоро забелязах, че той не само съвсем не пуши на нашите срещи, но и се старае да премахне тютюневата миризма - смуче ментови бонбони... Но окончателно отказа цигарите, когато се оженихме и когато за пръв път му казах, че чакам дете. Аз му обясних, че бъдещата майка не само не бива да пуши, но и да вдишва цигарен дим, даже и ако мирише от устата на друг човек. Баща ти тогава пред мен изхвърли в кофата за боклук последната кутия цигари и обеща заради нас с тебе, Наденце, никога повече да не държи вкъщи цигари, никога да не пуши. И удържа на думата си. А аз се възхищавах на неговата твърдост, сила на волята.

Виждаш ли, колко много зависи от жената! Защо много момчета започват да пушат? Защото искат да изглеждат по-възрастни в очите на момичетата, искат да изглеждат зрели мъже. А момичетата не само, че не ги спират, но и одобряват тяхното пушене, виждайки в това някаква смелост, геройство. Някои момичета и сами започват да им подражават и също пропушват. Колко ужасно е това, Наденце! Лош дъх от устата, жълти зъби, сива, пепелява кожа на лицето, преждевременна старост, страшни болести на белия дроб - ето какво очаква такива момичета. Не мисля, че такива пушачки ще могат да родят някога здрави, силни деца. А и момчетата, впрочем, тайно презират пушещите момичета. Те могат да се посмеят заедно с тях, да се поразвлекат, но когато си избират жена, спътница за цял живот, обезателно ще предпочетат момиче без вредни навици.

- Значи пушенето също става навик, както и пиянството?

- Към цигарите се привиква много бързо, особено в детството и юношеската възраст, а се отвиква с огромни усилия. Знаеш ли, колко години татко ти, когато беше нервен, уморен от работа, по навик посягаше към джоба, за да извади цигара! Колко години по време на сериозен разговор с колегите, когато всички запалваха цигара, започваше да върти в ръце химикалката си или очилата, някак да се отвлече от желанието да вземе цигара и да я сложи в устата. Той даже от мен криеше, колко трудно му е било.

Тютюнът е много вреден за нервната система. Той парализира нервите, т.е. отнема им силата. Човекът, свикнал да пуши, под влияние на цигарите престава ясно да чувства умората или болестта, защото нервите, които трябва да му дадат сигнал за това, се притъпяват и работят лошо. Тютюнът действа на сърцето, карайки го да бие прекалено бързо; от това то отслабва и животът на човек се скъсява.

Стотици, хиляди деца умират от детски паралич, защото техните бащи много са пушили. Жените често губят здравето си поради това, че техните мъже много пушат и въздухът вкъщи постоянно е напоен с цигарена отрова.

Неведнъж са правени изследвания в училищата, които показват, че момчетата пушачи се учат по-трудно от непушещите, защото паметта им се притъпява и отслабва съобразителността.

- Но на света има много добри хора, които пушат...

- Тъкмо там е и лошото. Със своето поведение като известни и уважавани хора те съблазняват другите, дават им лош пример. Вероятно тези хора са започнали да пушат в своите млади години, преди да узнаят колко е вреден тютюнът. А сега вече им е станало навик, от който е почти невъзможно да се избавят. Струва ми се, тук се заключава още едно доказателство, че не бива да се приучаваме към неща, които ни правят свои роби.

Аз искам и ти да израснеш напълно свободен човек, свободен от всички порочни навици, от всичко, което ни оплита и сковава. Искам свободно да мислиш, свободно да действаш, свободно да се разпореждаш с всичките сили и способности на твоето тяло и твоя дух, както ни е и заповядал Господ.

Така, Надя. Всичко е готово. До идването на гостите остава около един час. Ще ида да събудя децата - нещо много дълго спят. Започвай да подреждаш масата.

Какво представлява човешкото тяло. Душата и тялото. “Дом на душата”. Колко премъдро е устроено нашето тяло. Защо старците имат толкова различни лица. Храм на Светия Дух. Плътските грехове (чревоугодие и блуд) оскверняват тялото. То се осквернява също и от превземките и пренебрегването на чистотата. За да не те мислят за немарливка... Колко пъти мием ръцете си. Как да се грижим за краката. Личната хигиена не трябва да бъде предмет за обсъждане. За някои функции на тялото може да се говори само с мама.

Една вечер майката надникна в стаята на момичетата. Альонка вече спеше дълбоко, а Надя седеше на леглото си и на светлината на нощната лампа сплиташе косата си за през нощта.

- Наденце, помоли ли се вече?

- Да, мамичко.

- Нещо не обърнах внимание, краката изми ли си?

- Измих ги на Альонка.

- А твоите?

- Мамо, не успях. Спи ми се, молих се дълго, цялото вечерно правило прочетох!

- Но за да си измиеш краката са нужни не повече от десет минути. Не те ли домързява, случайно?

- Не знам. Струва ми се, по-добре е през това време да свърша нещо душеполезно: да почета от Евангелието, някоя друга духовна книга. Това за душата е по-нужно. А ти все за тялото, та за тялото!...

- Това още не съм го чувала, Надежда. Откъде такова презрение към тялото? Струва ми се, че не си права. Лягай си, щом си се помолила, а аз мъничко ще поседя при тебе. Да поговорим, искаш ли? Само тихичко...

Надя с удоволствие се пъхна под чистия чаршаф. А майката започна с въпроса:

- Какво представлява според теб човешкото тяло?

Надя, прилежната ученичка на неделното училище, не трябваше дълго да мисли:

- Човекът се състои от душа и тяло, като че от две части. Тялото виждат всички. То расте, яде, пие, боледува. А душата никой не вижда: тя е невидима като ангелите. Тя стои по-високо от тялото, по-главна е от тялото. Тя ни отличава от животните и приближава до Бога. Тя е безсмъртна, вечна, прекрасна! А тялото е временно, то боледува, старее, разрушава се и умира. Тогава душата излиза от тялото и до Страшния съд е разлъчена от него. А тялото лежи в гроба, ядат го червеи...

- Мрачна картина. Е, а после?

- Кога?

- Ти каза: “До Страшния съд”. А после?

- После душата отново се съединява с тялото и човекът ще възкръсне.

- С какво тяло тя ще се съедини?

- С нейното, със същото.

- Така-така, това е много важно: със същото, своето тяло. Най-главното ти знаеш добре и на мен ми остава само да допълня.

Човешкото тяло е дом на душата. Само с помощта на душата тялото може да съществува в този, материалния свят, и да общува с другите души. Нали не виждаме душите на другите хора. Ти правилно каза, че душата е невидима. А душата е главното в човека. Тук ти също си права. Така че ние не виждаме душите на другите. Виждаме само “къщичките”, в които живеем, защото нашите тела, както вече ти казах, са само нашите удивителни къщи с прозорци, врати, различни стаи. Но докато живеем на света, тези къщи за нас са много ценни: не можем нито да ги дадем, нито да ги продадем, нито разменим или да се преселим от една къща в друга. И колкото и да се повреди нашата къща, докато съществуваме, сме длъжни да живеем в нея. Затова трябва грижливо да се отнасяме със своето тяло, да следим всички негови органи да бъдат в ред и никога да не позволяваме който и да било друг човек да му причинява вреда.

Ти имаш само един чифт очи и, разбира се, трябва да ги пазиш. Има много хора, които, четейки на тъмно или при слаба светлина на лампата, напрягат и развалят очите си, сякаш това не са техните очи, а обикновени очила: като се повредят едните, ще идем да си купим други!

Несъмнено, нашето тяло заслужава по-голямо уважение. То ни е дадено от Бога, то е разумно и даже премъдро устроено. Никаква машина не може да се сравни с него по съвършенство.

Когато се разболее един орган, друг веднага започва усилено да работи. Здравите клетки сами се борят с болните. Сърцето непрекъснато се свива и разпуска, изтласквайки кръвта по цялото тяло. А как е устроено човешкото око! А ухото! Или носът... Изглежда, като че няма нищо интересно: стърчи нещо на лицето, две дупчици. А бих могла да ти разкажа, как е устроена неговата защитна система срещу микробите и праха, как той предпазва от опасности, ако въздухът е замърсен... Затова и носа трябва много да пазим и в никакъв случай да не бъркаме с пръст в него, а да използваме носна кърпичка, на което всички ви приучавам.

Трябва да ценим нашето тяло, да пазим здравето му цяло и непокътнато като скъпоценен дар Божий! Нашето телесно здраве трябва да предадем на нашите деца: аз - на вас четиримата, а вие - на своите бъдещи синове и дъщери.

Честно казано, ме огорчи твоето пренебрежително отношение към тялото като към стара дреха, която сме поносили, развалили и изхвърлили. Ти сама знаеш, че в същото тяло ние ще възкръснем, ще застанем пред Съда Божий и ще отидем или в Царството Небесно, или в ада за нашите грехове. И нека то дълго лежи в земята и самото да стане на земя, но в деня на Съда всички тела ще се възобновят.

- Мамо, а тези хора, които са били разкъсани от диви зверове?

- Всички части на тялото им ще се съединят и няма да се объркат с чужди.

- А които са се удавили? Или са изгорели в пожар? Или са се взривили?

- Църквата ни учи, че телата на всички хора ще се съединят с техните души, където и в каквото и състояние да се намират. А как именно ще стане това - защо да гадаем!

Още искам да ти кажа, че душата и тялото са много тясно свързани. Много по-тясно, отколкото сме свързани ние с дрехите или с нашите истински къщи и апартаменти. Забелязала ли си, че лицата на старите хора са много различни?

- Разбира се. Едните имат добри лица, като че с тиха усмивка, с любов. А други имат навъсени вежди, устата изкривена - зли лица, неприятни.

- А знаеш ли, защо е така? Защото с времето на лицето се отпечатват страстите: ако не се бориш с тях, те стават явни за всички. Лицето на такъв човек като че ли предупреждава околните: “Внимание: гняв, раздразнителност”. Или: “скъперничество”. Или: “гордост”... Тук вече никакво притворство не може да помогне, абсолютно всички виждат твоите основни грехове.

Надя се замисли. Тя явно не искаше да има лице, изкривено от страст. А майката продължаваше:

- Ето, бори се с греховете, ако искаш в старостта да имаш хубаво, светло лице... Четох някъде при светите отци, че и след възкресението всяко тяло със своя вид ще свидетелства за греховете, извършени от човека приживе. Едните тела ще бъдат светли, красиви - тези хора ще отидат в рая. Другите - тъмни, страшни...

И още нещо. Ти като православна християнка знаеш, че тялото не е просто жилище на душата ни. То се нарича храм на Светия Дух, защото нашата душа със своята добра, висша, духовна част се съединява с Бога. Когато се причастяваме, ние приемаме в себе си Самия Христос, под вид на хляб и вино. При това се освещават и нашата душа, и нашето тяло. А да оскверниш храма на Светия Дух е огромен грях. Кажи ми, с какво човек го осквернява?

- С какво? С греховете.

- Да, на първо място с плътски грехове: чревоугодие, блуд. Тези страсти оскверняват тялото и даже външно го обезобразяват.

- Мамо, а какво е това “блуд”?

- Това е такъв грях, когато човекът встъпва в брачни отношения не със своя съпруг, мъж или жена, а с разни странични хора. Когато встъпва в такива отношения без благословението на Църквата, без венчание. Накрая, когато тези брачни отношения стават не в семейството, не за да се родят деца, а просто така, по греховната похот на лекомислените хора. Грехът на блуда е страшен, смъртен грях. В Писанието ясно е казано, че блудниците няма да влязат в Царството Небесно, т.е. чака ги адът, ако, разбира се, не се покаят и не се поправят.

Греховете на чревоугодието и блуда не само погубват душата, но действат пагубно и на здравето. Чревоугодниците често страдат от заболявания на стомаха и червата, нарушена обмяна на веществата. Блудниците често заболяват от неизлечими болести, при които на живо загнива тялото им, разваля се кръвта, разрушава се носът...

Е, да не говорим повече за такива страшни неща. Както вече ти казах, тялото се осквернява и с простото превземане. Едно момиче от твоя клас има навик да дърпа края на очите си надолу и в същото време, като бръкне с палците в устата, да я разтяга на различни страни. Всичко това само за да се посмеят приятелките. С тези дяволии тя си разваля лицето и става все по-безобразна.

Тялото се осквернява и от пренебрежение към чистотата. Да, да, обикновената чистота на тялото, за която ти се изказа с такова презрение.

Вече ти говорих, че много ненужни, вредни вещества организмът ни излъчва през кожата, която има пори - мънички-мънички отворчета. За да бъде човекът напълно здрав, тези отворчета не бива да се замърсяват. Ако ненужните вещества, излизащи чрез порите, останат върху кожата и не се отмият навреме с вода, те ще запушат порите и човек ще се почувства нездрав. За това е нужно тялото да бъде винаги чисто. Трябва да се мием колкото може по-често, за да не се замърсяват порите и за да не причиняваме неприятности на околните.

- На околните?

- Да, на хората, които живеят близо до нас. Потта, която излиза през порите, има неприятна миризма, особено на някои места на нашето тяло. Например между пръстите на краката и на ходилата. Ако човек не е свикнал да си мие краката, околните веднага забелязват това, макар че възпитаните хора никога няма да го покажат. От човек, който винаги излъчва тежката и неприятна миризма на пот, околните стоят по-далечко. А да се избавиш от неприятната миризма може да помогне само чистотата.

Момичето, ако не иска да минава за немарливка, е необходимо старателно да се грижи за чистотата на тялото си. Да чисти зъбите сутрин и вечер, всеки ден да си мие ушите и врата, а не просто как да е да изплакне лицето... А още - ръцете и краката. Дай си ръчичката! Така... Ноктите са изрязани, няма мръсотия под тях, дланта е мека... И не е чудно: нали ръцете си мием със сапун по-често от всичко. Хайде да си припомним, колко пъти на ден си миеш ръцете?

- Сутрин, когато ставам. Вечер преди лягане. Когато се връщам вкъщи от училище или от разходка. Преди ядене. Преди готвене. След готвене. След миене на съдовете. И всеки път след ходене до тоалетната. Още при специални случаи, когато ръцете се изцапат с нещо.

- Виждаш ли колко пъти се събраха. Много се радвам, че свикнахте често да си миете ръцете - това предпазва от много заразни болести. Само никога не забравяй да миеш не само пръстите и дланите, но и китките - ето тук. И още - изтривай винаги ръцете до сухо.

За ноктите също трябва да се грижим. Ти само ги изрязваш с нокторезачка или малки ножички, но това не е достатъчно: виждаш, че не се получава много равно. При това, острите ъгълчета остават. Трябва всеки път, когато изрязваш ноктите на ръцете или на краката, да използваш пиличка: с нея внимателно да заглаждаш крайчетата.

Ти, за щастие, нямаш вредния навик да си гризеш ноктите. Такива “гризачи” имат грозни нокти, пръстите са такива, че не ти се поглежда. От този навик е трудно да се отучиш. Някои майки намазват края на пръстите на децата си с нещо горчиво - това обикновено помага.

Ако с ръцете на момичетата често всичко е наред, то за краката те се грижат по-малко. Краката обезателно трябва да се мият всеки ден. Това не само е хигиенично, но и много полезно за здравето, тъй като миенето на краката с хладка вода е чудесна закалителна процедура. А ако си решила да изрежеш ноктите на краката - това, както знаеш, трябва да се прави не по-рядко от два пъти на месец - добре е да ги измиеш предварително с гореща вода, в която можеш да добавиш и малко сода за пиене. Ти вече сама трябва да правиш всичко това.

Освен това, трябва да се грижиш и за петите. След летните дни, когато си ходила боса или със сандали, кожата на петите и ходилата затвърдява, става груба, корава. За да стане пак мека, трябва да отстраним загрубелите частици. Знаеш ли, как се прави? Взимаш пемзата и след миене търкаш петата или ходилото. Точно така винаги съм ти търкала петите. Но ти трябва и сама да не забравяш това.

Още искам да ти кажа, Наденце, че твоята лична хигиена: грижата за краката, миенето, търкането с пемза и другите хигиенически процедури, не бива не само да ги излагаш на показ пред другите хора, но и да ги обсъждаш със странични хора, дори и с твоите приятелки. Това е само твоя работа и никого не бива да посвещаваш в подробностите на това, как се грижиш за тялото си.

- Нима това е грях?

- Не е грях. Нужно е да се грижиш. Естествено е. Но е неприлично това да се обсъжда с другите. Обикновено пред хората се показваме измити, облечени и сресани. Но всички тези работи извършваме в своята стая или в банята. Така е не защото да се миеш или решиш е лошо, а защото да се занимаваш с тоалета си пред външни хора би било невежливо.

Никой не слага кофите за боклук в гостната стая, обаче на всички е ясно, че да се събира и изхвърля боклука от къщи всеки ден е по-необходимо отколкото, да речем, да свирим на пиано, защото от чистотата и спретнатостта зависи здравето на цялото семейство. Гостите си не приемаме в същата баня, където перем мръсното бельо, обаче всички знаят, че бельото трябва да се пере. И макар това занятие да не е съвсем приятно, никой не би казал, че е лошо. Точно така и някои органи на тялото ни имат задължения, които възпитаните и вежливи хора извършват само насаме.

Когато сядаме на масата, за да обядваме заедно, знаем, че храната служи да поддържа тялото. След като храната влезе в устата, тя минава в стомаха, преработва се там, по-нататък отива в червата и се всмуква от тях. След това преминава в кръвта и се разнася по всички най-мънички жилки, всмуква се в тъканите на тялото, преработва се в тях и става самото тяло. Но не всичко изядено от нас минава по този път.

Част от храната остава във вид на отпадъци и трябва те да бъдат отстранени от тялото, точно както в кухнята остават обелки от картофи, огризки от ябълки, черупки от яйца и други подобни остатъци, които трябва да се изхвърлят, за да бъде чисто. Необходимо е и нашето тяло навреме да се очиства от всички отпадъци. Ако те се задържат по-дълго, отколкото трябва, това е много вредно и се отразява на здравето.

Ние пием мляко, вода, сокове. Течностите, минавайки през различните органи на тялото, ги промиват и после се извеждат от организма. Много е важно за здравето ненужната мръсна вода да не остава в тялото по-дълго от нужното. И ако момичето не иска да се покаже невъзпитано, то трябва да прави всичко това насаме, а не в компания с приятелките.

Скромното и уважаващо себе си момиче, още повече момичето християнка, не би позволило на никого да говори за някои функции или части на тялото си така, че да ѝ бъде неудобно да слуша. Ако някоя от приятелките ѝ се опита да ѝ разкаже нещо грубо, неприлично и момичето почувства, че не би искало да предаде този разговор на майка си, то най-добре е да спре приятелката си, като ѝ каже: “Аз не искам ти да ми говориш за тези неща. Ще попитам майка си и тя всичко ще ми обясни.”

Не се учудвай, Наденце, че ти говоря за това, което ти отдавна знаеш и правиш. Това, че един път преди лягане не си си измила краката и си пропуснала другите хигиенични процедури, разбира се, не е трагедия. Днес ти наистина си уморена. Но искам, това изключение да си остане изключение, а не да стане правило, разбираш ли? Защото лошите навици се придобиват много лесно, а добрите навици се изграждат трудно. Един-два пъти не си се измила преди лягане, и вече не ти се иска, мързи те...

А сега спи. И помни: чистотата на тялото е нашето най-добро украшение. Господ да те пази.

И майката прекръсти Надя.

“Седни изправено!” Ползата от спортните занимания. Вредата от професионалния спорт. Как Надината майка се отучила да се прегърбва. Как стойката влияе върху здравето. Положението на тялото е свързано с душевното състояние. Какво значи “винаги да ходим пред Бога”. Когато между тялото и душата има съгласие. Как те спорят помежду си. В какво е ползата от християнския пост.

- Надя, седни, моля те, изправено - се чу маминият глас.

Момичето, седящо на бюрото, машинално се изправи. Майката подреждаше чаршафите и детското бельо в гардероба. След малко тя погледна дъщеря си: тя отново седеше прегърбена. Лявата ѝ ръка, подпряна в лакътя на масата, подпираше слабоволно отпусната ѝ глава.

- На-дя... - каза отново майката.

- Какво, мамо?..

- Откъсни се за минутка. С какво се занимаваш?

- Водя дневник. Записвам какво беше вчера.

- Това е добре. Но ти твърде си се увлякла и седиш прегърбено. Внимавай за себе си, моля те. Когато свършиш записките, ела при мен: нужен ми е съвет.

“Съвет?”.. Това заинтригува Надя. След пет минути тя беше в кухнята, където майка ѝ приготвяше вечерята.

- Една наша позната от енорията - започна майката, - леля Марина... Познаваш ли я?

- Разбира се.

- Тя записва своя Ванечка на спортна секция по плуване, там имат група за предучилищна възраст. Тя предлага да запиша там и Серьожа.

- И какво?

- Ние с баща ти още не сме решили. От една страна, това, разбира се, е хубаво. Ще се научи да плува, ще боледува по-малко, ще развива гръдния кош. От друга страна, тренировките са три пъти седмично. Кой ще го води на басейна?

- Ти искаш той да стане спортист, шампион?

- В никакъв случай. Когато някой се занимава със спорт професионално, спортът “изяжда” целия живот на човека, не остават нито време нито сили за други сериозни занимания. Освен това спортът развива дух на съревнование, а значи, превъзходство над другите, т.е. гордост. Всеки истински спортист се стреми да постави рекорд, т.е. да постигне в своята дисциплина нещо повече от другите: най-високо да скочи, най-бързо да бяга или да плува. Спортистът във всичко си налага ограничения - и в храната, и в отдиха, и в семейните радости, но в името на какво? Не заради Бога като християнските подвижници, а заради същия този рекорд. Струва ми се, това е не само безсмислено, но и вредно за душата ограничение.

Не, ние с баща ти не искаме нашият син да стане шампион. Искаме той да израсне здрав и силен човек. Виждаш ли, колко е бледен, често настива. Това е, защото живее в центъра на града, малко се движи. Разбира се, аз се старая да ви организирам подвижни игри, по-често да се разхождаме, но това, явно, не е достатъчно.

Детският организъм изисква движение, особено организмът на момчето. Плуването, струва ми се, е тъкмо това, което е нужно. При това помага да се изработи правилна, изправена стойка. Че иначе нашият Серьожа ще почне да се прегърбва като тебе...

На Надя ѝ беше неприятно, че майка ѝ я даде за лош пример. Тя незабелязано се изправи.

- В детството аз също се изгърбвах - сякаш без да забележи, продължаваше майка ѝ. - Но аз имах много строга баба. За да ме отучи от навика да се прегърбвам, тя започна без предупреждение да ме пляска по гърба. Знаеш ли, не е много приятно: седиш и четеш интересна книга или си учиш уроците и не забелязваш как баба ти се е приближила. Тупва те с длан по гърба! Не боли, но е досадно. За да избягна това, започнах да внимавам за себе си. Дълго привиквах към правилната стойка, а когато привикнах, не можех вече другояче: и в училище, и вкъщи, и пред хората, и насаме винаги се държах изправено, стегнато. Даже питаха родителите ми: “Дъщеря ви балерина ли е? Или гимнастичка? Всички момичета се изгърбват, а тя е права, като струна...” Виждаш ли как се получи: тогава аз се сърдех на баба си, обиждах се, даже плачех, а сега съм ѝ много благодарна. Разбира се, не е там работата, че да се прегърбваш е грозно, макар, съгласи се с мен, че това също е важно. Главното е, че неправилната стойка влияе лошо на здравето.

Учените и лекарите отдавна са забелязали, че всяко неправилно положение на тялото има лоши последици. Например те открили, че при малките деца плоският, вдлъбнатият гръден кош е много рядко явление.Той става такъв по-късно, в училищната възраст, когато децата цели часове стоят наведени над книгите. Докторите също забелязали, че навикът да се подпираш на един крак развива тялото неравномерно - човекът става малко изкривен. И не само тялото, но и лицето става неправилно: едната му страна е по-кръгла, а другата - по-плоска; едната страна на устата се отпуска, носът се изкривява настрани и едното око е по-отворено от другото. Та ето, ако искаш лицето ти да е симетрично, съветвам те без отлагане да се научиш правилно да седиш и стоиш. Но изкривените черти на лицето не са най-голямото нещастие. От навика да стоиш на един крак или да седиш накриво, опирайки се на едната ръка, вътрешните органи се изместват от мястото си и това довежда много беди, когато момичето порасне и стане жена и майка.

Ти знаеш, че детето трябва три четвърти от годината да преживее в тялото на своята майка и му е нужно място, където да расте. Ако майката, още като момиче, се е формирала неправилно и е станала изкривена или прегърбена, “стаичката”, където детето трябва да расте, вероятно няма да се развие нормално, ще бъде свита или изместена от мястото си. На бебето ще му бъде тясно, то ще се роди преждевременно и ще бъде некрасиво, болно, слабо.

Но има и още една причина, поради която не бива да бъдем прегърбени, разслабени, изкривили цялото тяло... Знаеш ли каква?

- Сигурно, неуважение към околните? Некрасиво е пред другите да седиш разслабено...

- А пред своите, близките? Пред татко и мама, братята и сестрите?

- Също не е много красиво.

- А насаме, когато никой не те вижда?

- Не знам...

- Хайде тогава да направим един малък опит. Застани изправена пред мен. Сега леко подгъни коленете, премести раменете напред, ръцете нека висят свободно, наведи главата настрани, отпусни брадичката и леко отвори уста. Как се чувстваш сега?

Надя побърза да смени уродливата поза, а майката продължаваше:

- Сега си представи нещо такова, за което е нужна активност, сила, смелост - например, че бягаш и се надпреварваш с някого или се изкачваш на върха на някое възвишение. Погледни, как веднага коленете ти се стегнаха, гърбът се изправи, главата се вдигна, устата се затвори и очите заблестяха. Ти се чувстваш силна, бодра, смела...

Погледни как ходят хората: един лениво влачи крака по земята, подгъва колене; цялото му тяло е разхлабено, безсилно; ръцете висят и се клатят. От такъв човек трудно можеш да очакваш решителни и смели постъпки. Другият върви бързо, стъпва твърдо, държи се изправено и бодро. Дори само по вида му можеш да предположиш, че такъв човек е склонен да действа решително и енергично.

Всичко това ти говоря, за да разбереш: положението на нашето тяло е изключително тясно свързано с нашето вътрешно, душевно състояние. Ние с теб вече беседвахме за това. Аз ти обяснявах, че душевното състояние се отразява на здравето и външността. А може би и обратно...

Надя, знаеш ли, какво значи “винаги да ходиш пред Бога”?

- Разбира се, ти ми обясни. Това значи човек така да живее, че всяка минута да помни, че Бог го вижда.

- Той и сега ни вижда нас с тебе, нали? Помниш ли това?Тогава се опитай да седнеш свободно, отпусни врата, отвори леко устата, опри се на лакът, можеш да преметнеш крак върху крак...

Надя се раздвижи и се усмихна смутено. Не ѝ се искаше да прави това, макар че преди тя с желание изпълняваше мамините задачи. Не с ума, а с някакво тайнствено вътрешно чувство тя разбираше, че пред Бога трябва да се седи по друг начин.

Майката също се усмихна:

- Тогава седни така, както според теб седи човек, който твърдо вярва, че Бог сега го вижда, вижда не само поведението му, но и мислите, чувствата.

Надя се изправи, отпусна рамене, сложи ръце на прибраните колене, погледна иконата и с вяра произнесе за себе си: “Господи, помилуй!” Приятно беше да я погледне човек: пред майка ѝ седеше умно, прибрано момиче със светло, осветено от чиста мисъл лице.

- Ех, ако винаги бяхме такива! - възкликна майката. - Сега видях в теб пълна хармония между душата и тялото. Твоето тяло се подчиняваше на душата. Душата си спомни за Бога, обърна се към Него и тялото беше длъжно да се подчини.

А има и други, ненормални отношения между човешката душа и тялото: тялото излиза от подчинение и прави каквото поиска...

- Как така?

- Желанието да се отпуснеш, разслабиш, е желание на тялото, т.е. на плътта. Лошо е, когато душата не възразява на това желание, а обратно, казва: “Е, добре! Аз също ще се отпусна, ще забравя Бога, ще помечтая...”

В такова състояние нито ще се помолиш, нито ще помислиш за нещо висше, духовно. Ще мислиш само какво да похапнеш, как да поспиш и да се поразвлечеш...

Някои грехове произлизат от това, че тялото не иска да се подчини на душата. Например чревоугодието. Тялото изисква: “Искам нещо вкусничко!” Душата се опитва да възрази: “Още не е дошло времето, почакай, скоро е обед...” А после отстъпва. Душата, бедната, става не господарка, а робиня на тялото. Вече и на самата нея ѝ се струва, че трябва още и още да похапне, и то повечко, и по-вкусничко - тогава, значи, и ще бъде добре.

Когато постим обаче, всичко си идва на мястото. Тялото например заявява: “Искам мляко! Или яйчице.” А душата твърдо му отговаря: “Нищо блажно няма да ти дам. Днес е петък, всички християни постят и аз също съм християнка.”

В това е голямата полза от поста: той ни учи да подчиняваме телесните потребности на душевните нужди.

Надя се замисли. Ето, оказва се, какви сложни отношения съществуват между душата и тялото. Така спорят те цял живот, недоволни един от друг, а след това се разделят, когато човекът умира... Тя въздъхна. Майката разбра нейната мисъл.

- Не се огорчавай. Когато след възкресението човешкото тяло отново се съедини с душата, между тях ще има пълно съгласие. Праведниците ще имат светли, прекрасни тела, а грешниците - тъмни. Ние с теб вече говорихме за това...

Разбра ли, Наденце, защо така често ти напомням да стоиш изправена? Страхувам се още за твоето зрение: когато се навеждаш ниско над бюрото, се развалят очите. Та как все пак да постъпим със Серьожа?

- Мамичко, а не може ли да го водим на басейна не три, а два пъти седмично? Един път може да го води баба, а другия път - ти. А аз този ден ще остана с момичетата...

- Трябва да питаме - въздъхна майката. - И още трябва да се посъветвам с нашия свещеник. Е, върви си почивай.

Надя се върна в стаята си и отвори дневника. Тя записа следното: “Пак говорихме с мама за душата и тялото.”

Надя не отиде на училище. За какво се безпокоеше мама. Началото на половото съзряване на организма на момичето. “Боли ли?” Как се държи момичето в такива дни. Необходимо е често да се мием! Защо християните наричат това “нечистота”. Поведението в църквата. Защо момичетата правят бележки в календара.

- Мамо, може ли днес да не ходя на училище?

- Какво има?

- Коремът ме боли...

Друга майка може би би се усъмнила в искреността на дъщеря си: не е тайна, че някои деца се измъкват от училище под предлог, че са болни. Ту главата ги боли, ту коремът, ту още нещо - особено в онези дни, когато не са си научили урока или се страхуват от трудно контролно. Но Надя беше честно и послушно момиче, а главното, тя обичаше да учи.

Затова майката се разтревожи не на шега: каква е тази болка в корема? Момичето скоро ще стане на единадесет години; това вече може да бъде болка от физиологичен характер, а тя не е предупредила дъщеря си, нищо не ѝ е разказала... Впрочем, единадесет години... Сякаш още е рано?...

Надината майка помнеше как това се случи с нея за пръв път на дванадесетгодишна възраст. Беше в пълно неведение за тази особеност на женския организъм и една сутрин изпадна в ужас, не разбирайки какво ѝ е и смаяно питайки баба си: “Умирам ли?”

И макар скоро да се изясни, че Надя няма тая болка, че има слабо натравяне, майката реши да не отлага разговора. “По-добре да узнае по-рано” - реши тя.

Вечерта преди лягане, като сложи Альонка и Даша да спят в спалнята, тя приседна на Надиното легло.

- Е, как си. Не те ли боли коремчето?

- Не, и вече не ми се повдига. Само някаква слабост...

- Слабостта - може би е от това, че не си яла цял ден. Хайде още един ден да поседиш вкъщи, а? Или да видим, как ще се чувстваш утре сутринта?

- Да, хайде да почакаме до сутринта.

- Наденка, когато ти днес се оплака, че те боли корема, аз си помислих: дали не започва при тебе едно особено състояние, което никога не се случва при момчетата, а бива само при момичетата, девойките и жените.

- Някаква болест ли?

- Не, не, това не е болест. Напротив, ако момичето дълго време няма това състояние, тогава може да се смята за болест. При нормалните, здрави момичета то започва обикновено на дванадесет-тринадесет години или малко по-рано. Ти рано си проходила, рано си проговорила, въобще се развиваш бързо - при тебе може да бъде и на единадесет години.

- Та какво е това? - недоумяваше Наденка.

- Сега всичко ще ти обясня. Както растението не може веднага да произведе семе за бъдещото растение, а първо трябва да порасне, укрепне, разцъфти, така и всички други живи организми дълго узряват, преди да станат способни да родят поколение. Особено дълго време е нужно за половото съзряване на човека, висшето Божие творение. Неговият организъм е по-сложен и по-съвършен, но, главното е, че човек има душа, а душата също узрява, расте духовно - така, че човек не само да може да роди, но и да възпита детето, да му предаде правилно разбиране за Бога и света. По този начин трябва да съзреят и душата, и тялото.

Явлението, за което ти говорех (майката накратко го описа), тъкмо показва, че започва телесната подготовка на момичето за брак и майчинство. Струва ми се, няма смисъл да навлизаме сега във физиологични и медицински обяснения, по-важно е да ти обясня, как да се държиш.

- Боли ли?

- Зависи от общото здравословно състояние на момичето и от спазване на правилата на личната хигиена. Има слаба болка като тежест в долната част на корема, ето защо днес сутринта се обезпокоих. Има също неразположение, също слабо. Като правило здравите, закалени момичета, които нормално се хранят, спят, разхождат се на чист въздух, понасят добре това състояние. Така че и ти няма от какво да се страхуваш.

То продължава от три до шест дни на месец и в тези дни е особено нужно да се спазва хигиена: често да се миеш, често да сменяш бельото. Ти, слава Богу, си свикнала с всичко това.

- През тези дни момичетата на легло ли лежат?

- Ама не, какво говориш! Те продължават да водят нормалния си начин на живот, ходят на училище, домакинстват. Даже може да спортуват. Само трябва да избягват упражненията, изискващи голямо натоварване: яздене на кон, каране на велосипед, скачане, вдигане на тежести.

- А може ли да се къпя?

- Да се къпеш в реката не бива, а да взимаш душ - и може, и трябва. Няма никаква вреда, а ползата е огромна! Колкото по-често се къпеш през тези дни, толкова по-добре. Въобще, трябва да се държиш така, че околните да не виждат и да не се досещат, че при теб има нещо особено.

- Това неприлично ли е?

- Как да ти кажа? Всички знаят, че това го има, но да се говори за това не е прието, още повече при християните.

- Но нали ние с теб говорим...

- Ние с теб сме най-близките хора, майка и дъщеря. И пак аз се старая да говоря внимателно, сдържано. На нищо не прилича, обаче, когато някои момичета, забравили срама, не само не се стараят да скрият, но обратно, подчертават своето неразположение. Те си мислят, че стават зрели девойки и без свян, дори пред момчетата, намекват една на друга за своето състояние. Само момичето християнка без нужда няма да говори с никой за своята телесна нечистота.

- “Нечистота” ли?

- Да. Това е църковното име на това месечно състояние, за което говорим. Съветвам и ти занапред да употребяваш тази дума, ако се наложи да говориш с църковни хора.

- Ето какво било “нечистота”! Аз толкова пъти съм чувала... Когато свещеникът на общата изповед изброява греховете, той казва: “В нечистота е идвала в храма, целувала е иконите...” Ето какво било!

- Защо не си ме попитала?

- Ами, аз мислех, че той просто говори за немарливите: който сутринта не се е измил, или не си мие ръцете...

- В Стария Завет пише за това. В древността по закона на Моисей жените в това състояние се считали за нечисти. Те трябвало да седят вкъщи седем дни. Никой не бивало да се допира до тях. Чакай, ще ти прочета...

Майката стана, взе от рафта Библията, разлисти я и прочете на Надя откъс от 15 глава на книгата Левит:

- “И всеки, който се допре до нея, да бъде нечист до вечерта. И всичко, на което тя легне, докато трае очистянето ѝ, да е нечисто; и всичко, на което седне, да е нечисто...” и т.н.

И в нашата Православна Църква за момичетата и жените в това състояние се налагат някои ограничения, макар и не такива строги. В продължение на седем дни жената не бива да пристъпва към никое Тайнство: нито да се кръсти, нито да се венчае, нито да ѝ се прави маслосвет, нито да се причастява.

Помниш ли, ти веднъж попита Маша, дали ще се причастява на Коледа? Маша отговори, че не, не може. И ти започна да разпитваш - за какво и защо. На Маша ѝ беше неудобно и се наложи да се намеся и да отклоня разговора на друга тема. Сега разбра ли, защо не може?

Никога не проявявай излишно любопитство, на човека може би това му е неприятно, може да го поставиш в неудобно положение. Въобще, това “не може” по-големите момичета и жените разбират без излишни думи. Още може да се каже: “Неразположена съм”. Някои ще разберат всичко, а другите няма да се смутят от такъв отговор.

През тези дни не бива да се докосваме до светините: мощи и икони. На църква на богослужение може да се ходи, но не през първите два дни и не е прието да се стои близо до олтара. Не може да се палят свещи, да се взема просфора, да се пие светена вода. Когато минат седемте дни, християнките правят всичко както обикновено.

- А благословение от свещеника може ли да се взема?

- Може.

- А това състояние на едни и същи дати ли бива?

- Не, датите се променят, защото периодът между всеки два цикъла на нечистота е не точно месец, а 21-27 дни. За християнките това не е много удобно: времето, когато не бива да се причастяваш може да се падне на голям празник.

- Сигурно е много обидно, когато не може да се причастиш на Великден!

- Много. Но, какво да се прави, трябва да се смиряваме. Затова пък ще се причастим на следващия празник..

- А ако, например, годеници са решили да се венчаят и изведнъж на девойката ѝ настъпят тези дни на нечистота? Свещеникът чака, гостите са дошли в църквата.

- Въбще никакви “изведнъж” не трябва да има. Обикновено момичетата отбелязват дните си в календарчето и са готови за всякакви изненади. А как именно трябва да се спазва хигиена през тези дни, ще ти разкажа, когато стане нужда... Прочете ли вече вечерните молитви?

- Още не.

- И аз не съм се помолила. Хайде, аз ще чета на глас, а ти лежи и се моли в леглото. Сега, само да надникна при малките.

След няколко минути майката отново влезе, застана до Надиното легло, прекръсти се и започна:

- В името на Отца и Сина и Светия Дух.

- Амин - отвърна Надя.

Семейството на приятелката пред телевизора. “Защо ние нямаме?” Как Надето гледаше телевизор. До какво доведе това. Съветът на свещеника и лекаря. Как се получава зависимост от телевизора. Вредата за детското здраве, телесното и душевното. На какво ни учат телевизионните предавания. Телезрителите живеят в илюзорен свят. Какво представлява компютърът. Компютърните игри. Играчът е в състояние на хазартна страст. Вредното облъчване.

Беше топъл майски ден. Надя и майка ѝ седяха на пейката в парка. Даша спеше в количката, а Серьожа и Альонка играеха в пясъка.

- Мамо, аз вчера наминах у Катя. У тях е толкова хубаво! Цялото семейство: и баба ѝ, и родителите, и Катя - седят пред телевизора и гледат филм...

- И какво хубаво има?

- Ами... седят, гледат. Такива задружни, заедно се смеят, пият чай...

- Те имат телевизор, затова пък ние заедно четем книжки. Също задружно и хубаво. Или не съм права?

Надя мълчеше.

- Ти мъничко ѝ завидя, нали? Че те имат телевизор, а ние не?

- Техният е японски, цветен.

- Е, разбирам - усмихна се майката. - Дъщеря ми има изкушение.

- Какво изкушение?

- Ти четеш “Отче наш”, молиш се: “Не ни въвеждай в изкушение”. Аз ти обясних, че “изкушение” - това е възможност да съгрешиш. По-точно, такава жизнена ситуация, в която човекът категорично е изправен пред свободен избор: да съгреши или не? При това грехът не изглежда страшен, отблъскващ - обратното, има съблазнителен, т.е. лъжливо-привлекателен вид.

Ето вчера те е постигнало мъничко изкушение, попаднала си в ситуация, която те е прелъстила, съблазнила те е. Телевизорът, яркият екран, филмът... Какво показваха?

- Много дълъг филм. Сериал. Семейството на Катя го гледа вече няколко месеца. Познават всички герои. И момичетата от нашия клас също го гледат и коментират всяка серия. На мен този филм изобщо не ми се гледаше, просто ми стана интересно: какво е това? И вчера аз мъничко погледах. Даваха море и две момичета, много красиви, плуваха с една лодка. Майката на Катя предположи, че ще има буря и те ще се удавят...

- Кажи, Наденце, много ли ти е обидно, че ние не живеем като момичетата от твоя клас? Че например нямаме телевизор и ти не можеш да участваш в коментирането на филмите?

- Ама не, мамо! Изобщо не ми е обидно. Може би им завидях за минутка, а после ми мина. Нали сме вярващи, православни, имаме такова семейство, каквото няма никой друг! А и не само ние нямаме телевизор, много деца от неделното училище също нямат.

- Но ти разбираш, че нямаме не защото не можем да си купим? Не защото нямаме пари или няма къде да го сложим?

- Разбирам, разбира се. Ние просто не искаме да го имаме. Но вчера аз за първи път се замислих: защо все пак вие с татко се отказахте от него?

- По много причини, но всичките могат да се сведат до една: ние искаме да запазим здравето на нашите деца, телесното и душевното. А телевизорът въздействува на детското здраве разрушително.

- Как?

- Да започнем от това, че преди време имахме телевизор. Тогава живеехме заедно с баба ти. И веднъж, когато ти беше на две годинки и половина, ние решихме да гледаш детско анимационно филмче. Разбира се, избрахме хубав, добър, поучителен сюжет - как петленцето будило слънцето. Ти гледаше с удоволствие, весело се смееше, пляскаше с ръце. Филмчето свърши, а ти започна да ревеш. Не си отиваш от телевизора и толкова. Аз те отвличах, разбира се. Но от този ден ти сякаш стана друго дете. Очевидно бе преживяла толкова силно емоционално сътресение, каквото не даваха нито книгите, нито плочите. Ти непрекъснато ме теглеше към телевизора и с плач ме молеше да го включа. А хубавите филмчета са толкова малко! Баба ти обичаше да гледа телевизия и често, когато бях на работа (тогава още работех, макар и не всеки ден), ти седеше пред екрана заедно с нея и гледаше всичко наред. И ето...

- Започнах да боледувам ли?

- Не че да боледуваш... Отначало забелязах, че сънят ти се разстрои. По-рано тебе и с топ не можеше да те събудят: както легнеш - така и ставаш, очичките ясни, смееш се. А сега - ту викаш, ту плачеш на сън, ту сякаш някой те гони. Появиха се нощни страхове, страх от тъмното. По цяла нощ при нас светеше нощната лампа: не дай си Боже Надето да се събуди в тъмното! Боеше се да ставаш за гърнето, все ти се струваше, че някой се крие под леглото.

- А после?

- Ох, по-добре да не си спомням! После започна да ти играе оченцето ей така, без причина. Гледаш внимателно нещо - и изведнъж, като почне да трепери, да играе! И едновременно с това ти започна лекичко да заекваш особено когато бързаше да кажеш нещо.

- Сигурно с татко много сте се разстроили!

- Децата винаги боледуват. Но едно нещо е гърлото, коремчето... А тук - явно нервно разстройство. Отидох при свещеника в църквата. “Отче!, казвам, Какво да правя? Надето толкова често се причастява, а се случват такива неща!” (Разказах му.) А той пита: “Прекръствате ли креватчето ѝ? Благославяте ли, прекръствате ли момичето преди лягане?” “Да, да”, казвам. “Тогава, да не би тя да гледа телевизия?” “Гледа...” “Е, тогава всичко е ясно. Малкото дете трябва да се държи по-далеч от телевизора.”

- И вие послушахте ли?

- Татко ти още настояваше да те заведа на детски лекар, невролог. Тогава имахме добър лекар, възрастен... Ти не го помниш. Той подтвърди “диагнозата” на свещеника. Никакви лекарства не ни предписа. Само каза: “Спешно заминавайте на вилата, по-близо до тревичките, до цветенцата, при птичките и пчеличките. Там никакъв телевизор няма да ѝ е нужен!” И тогава аз напуснах работа и с теб заживяхме на вилата: от май до октомври, а татко ти идваше при нас два пъти в седмицата.

- И всичко ми мина: страховете, заекването, оченцето?

- Мина, но не веднага. Страховете останаха най-дълго. И ние по съвета на свещеника започнахме за през нощта да оставяме запалено кандилцето пред иконата. Слагахме иконата на масата - така, че ако се събудиш през нощта, веднага да видиш иконата с кандилцето пред нея и да си спомниш, Кой те пази и защитава...

- Спомням си, спомням си... Кандилцето пред иконата на масата отлично си спомням! Беше преподобният Серафим Саровски, с бяла дреха, с тояга. Аз се събуждах, виждах доброто му лице и си мислех: “Ето, отец Серафим ме пази.” Тя и сега е най-любимата ми икона. А след това, когато се върнахме от вилата?

- А след това ти, разбира се, пак започна да искаш да гледаш телевизия. Но ние ти казахме, че е повреден. И наистина беше повреден - татко ти извади от него някаква важна част, за да не се съблазнява и той самият, защото по-рано той обичаше да гледа политическите предавания. Когато след половин година се преместихме в този апартамент, с татко ти твърдо вече бяхме решили: никакъв телевизор. Още повече, че искахме да имаме още деца...

- А аз дори и не си спомням, че някога съм гледала телевизия...

- Е, и слава Богу.

- Мамичко, разкажи още! Винаги толкова интересно разказваш! Ето, когато се налага да говоря с момичетата, аз не всичко мога да им обясня, даже и за Бога...

- Е, нали за това ходиш на неделно училище, че и сама да поумнееш и на другите да можеш да обясниш. А момичетата не се ли подиграват с твоята вяра?

- Не, какво говориш! При нас мнозина се смятат за вярващи, само че не постят и не ходят на църква. Но са кръстени, даже носят кръстчета.

- Ето, виждаш ли, кръстени са, а не са станали православни. Как може без Църквата, без Причастието? Ти им припомни пословицата: “На когото Църквата не му е майка, на него и Бог не му е Баща.”

- Ти, мамо, и поговорки много знаеш и изобщо всичко знаеш. А аз все забравям и знам още много малко. Ето, и за телевизора не мога да обясня: защо е вредно да се гледа?

- Първо, кажи на момичетата, че много бързо се получава зависимост от телевизора - същата, като при алкохола, пушенето, кафето. Представи си, че в семейството на Катя се повреди телевизорът, японският.

- Те имат още един, стар.

- Е, да предположим, че и двата са повредени. Какво ще правят те вечерно време? Защото в такива семейства, където телевизорът е непрекъснато включен, хората престават да общуват, да разговарят, да четат, да се разхождат заедно. Само видът на мълчащия, угаснал екран ще ги довежда до състояние на мъка и раздразнение. Нима това е хубаво? Някои хора не могат да живеят без алкохол, други - без цигари, а има много такива, които не могат без телевизор.

Пристрастяването към телевизора става много бързо, дори и при малките деца. Това е първата беда. Освен това телевизорът явно вреди и на физическото, телесното здраве. За децата въобще не е добре дълго време да стоят неподвижни, а пред телевизора незабелязано минават не минути - цели часове. Поради обездвижването се разстройва работата на стомаха и червата, организмът не извежда добре продуктите на разпада - отпадъчните вещества и децата често боледуват. Освен това от телевизионния екран (той се нарича кинескоп) излиза облъчване, което изтощава детската нервна система. Децата, които често гледат телевизия, развалят зрението си. Също е забелязано, че при тях отслабва паметта; те по-лошо запомнят в училище, не могат да се съсредоточат; нарушава се сънят им; стават лесно възбудими, раздразнителни, обидчиви. Влошават се и отношенията им с родителите, особено ако те настояват децата да се откъснат от екрана и да се заемат с нещо полезно.

Нищо чудно: защото телевизията пленява душата, оказва хипнотично въздействие. Не само децата, но и възрастните с тяхната по-здрава и устойчива психика не могат да противостоят на това въздействие.

Най-страшно от всичко е, че телевизията действа разрушително върху психиката на детето, кара го да живее не по Божиите заповеди, а по жестоките закони на света, който е показан на екрана.

Ти сигурно си виждала момчета с много дръзко и безцеремонно държание, които говорят през стиснати зъби, плюят пред краката си, гледат с присвити очи и т.н. ? Това са момчета, които са се нагледали на лоши филми - екшъни. Те подражават на героите в тях: престъпници, полицаи, частни детективи. Нещастните момчета мислят, че приличат на “истински мъже” и не разбират, че са смешни и нелепи. А момичетата изглеждат още по-смешно, като забравят, че основното им украшение е чистотата и скромността, и се опитват да подражават на героините от екрана - зрели жени, чужденки, които пушат, пият, обличат се предизвикателно, искат да се харесват на мъжете.

Подражанието стига до там, че руските момчета и момичета отхвърлят православните имена, често дадени им при кръщението, и се наричат един друг с чуждите имена на героите (или артистите), които им харесват.

Това, което детето вижда на екрана, както разбираш, не е истинският живот. Нищо такова просто не съществува. Това явление се нарича “илюзия”. А децата са вътрешно толкова беззащитни, че много по-лесно от възрастните потъват в света на илюзиите като в истински свят. И доколкото измисленият живот е по-интересен, по-богат на събития, отколкото собствения му, делничен живот, детето и предпочита онзи живот. Седейки пред телевизора, то губи усещането за реалност и се потапя в странно лунатическо състояние, напомнящо опиянение. Телевизионният живот, в който детето е преживяло такива силни усещания, му се струва “по-истински” от действителния.

И знаеш ли, кое още е лошото? Много хора гледат едно и също. Ти сама казваше, че твоите съученички всеки ден коментират сериала, който дават по телевизията вече няколко месеца. Но нали това не е единственото предаване, което всички гледат. По такъв начин зрителите постепенно загубват своята индивидуалност, обезличават се, т.е. губят своето своеобразие, неповторимост. Нима е добре, ако всички си приличат, мислят и чувстват еднакво, по един и същи начин?

Телевизорът за мнозина е станал основен авторитет. Когато ние, църковните хора, искаме да покрепим някое мнение, казваме: “Така пишат светите отци” или: “Така каза свещеникът”. А телезрителите, които постоянно следят разни предавания, казват: “Така казаха по телевизора”...

Майката замлъкна. Тя се заслуша. В пясъка се разгаряше спор: Серьожа и Альонка не можаха да си разделят някаква играчка.

- Серьожа, аз нещо забравих: кой от вас е по-голям? Альонка, ти сигурно си изморена и искаш да се прибираме? - строго попита майката.

- Не, да се разхождаме! - отвърна момичето.

След минута децата отново мирно играеха.

- И още - продължаваше майката, - много ме безпокои едно нещо. Във вашето училище от догодина въвежат компютърно обучение.

- Какво е това?

- Ще ви учат да работите на компютър. Това е много сложна електронна машина. Един вид електронен мозък, направен от ръцете на човека.

- Как се работи на тая машина?

- На нея пишат, рисуват, смятат, изработват схеми и таблици. Натискат копчетата и гледат екрана. Въобще, външно компютърът прилича малко на телевизор: също има екран, но от човека, който натиска копчетата, зависи какво да се изобразява на него. Компютърът има едно устройство, наречено “памет”. То съхранява в машината всички данни, които човекът е вложил в нея. Представяш ли си, цели планини от обемни чертежи, цели шкафове с документи, книги - всичко това може да се съхранява в паметта на компютъра.

Така че това е удобна и много полезна в съвременния живот машина, макар че, от друга страна, да се работи дълго на нея е вредно за здравето. Екранът на компютъра, както и на телевизора, дава вредно за организма излъчване - заради това облъчване организмът може да загуби имунитета си към тежки заболявания. Но аз говорих с вашия директор: вие ще стоите пред компютъра твърде малко, минималното време, необходимо за занятията. Обаче, освен занятията, съществуват и компютърните игри. Работата е там, че на компютъра може не само да се работи, но и да се играе. И аз се страхувам, че мнозина от вашия клас, като получат достъп до компютъра, ще се увлекат не от полезна работа, колкото от вредна и опасна игра. Директорът ми каза, че да играят на компютърни игри могат “всички желаещи”. Дано желаещите да не се окажат прекалено много!

- Мамичко, нищо не разбирам. Как може играта да бъде опасна, вредна?

- Преди всичко, с теб неведнъж сме говорили, че вредно може да бъде всичко онова, от което човек лесно може да се увлече. Играещият на компютъра става като че и режисьор, и участник в това, което става на екрана пред него: играе и се бие с чудовища, често много страшни като бесове. Играта е изградена така, че или играещият избягва от противника, или го унищожава. При това той само гледа екрана и натиска две-три копчета. Това е много примамливо, увлекателно.

- Аз, струва ми се, съм виждала такава игра. На Катя ѝ подариха електронна приставка за телевизора. Там се гонят едни котки - като на анимационно филмче, но човекът управлява котките...

- Точно така. И играта с котките още е от най-безобидните компютърни игри.

- Веднъж отидох да видя Катя, че беше се разболяла. Влизам, а тя седи пред екрана и гледа като че ли някакво филмче. Като ме видя, даже не стана. Аз я повиках. “Сядай - казва, - аз, ей сега, само минутка.” И продължава да играе. Седи една такава напрегната, гледа екрана. Аз я питам: “Как се чувстваш? Кога ще дойдеш на училище?” А тя сякаш не ме чува. Само издава възгласи: “Е, давай!.. Е!.. Аха!.. Ох!.. Тю, да му се не види!..” Аз седях, седях, гледах, гледах и ѝ казвам: “Катя, трябва да си вървя вкъщи, мама ме чака.” А тя: “Аха, аз сега, минутка...” И сама не може да се откъсне. Така си и тръгнах, даже малко се обидих. Но после, в училище тя ме помоли да не ѝ се сърдя...

- Това, Надя, е много страшно състояние. Когато човек заради игрите забравя целия свят, забравя сам себе си и става роб на някаква тъмна сила, като бесноват.

- Значи, там е вредата от компютърните игри - в пристрастяването и хазарта?

- Има още едно зло, за което вече ти говорих. Този, който започне да се увлича от компютърни игри, прекарва пред компютъра твърде много време. А това е много вредно, особено за момичетата. Четох скоро в едно списание, че 80 процента от девойките, които работят с компютър, не могат след това да родят здрави деца.

- Как така - 80 процента?

- Е, осем девойки от десет. Само при две от десет - всичко е добре. А останалите или не могат да станат майки, или раждат болни деца. А бъдещите майки, които вече носят в утробата си дете, изобщо не бива да работят на компютър - това е много опасно за тях. Ето, Наденце, защо ме тревожи това, че започвате компютърно обучение...

Но, струва ми се, трябва да си тръгваме. Трябва да събудим Даша, и за вас е време да обядвате. Дечица, хайде към къщи!

Защо Надя закъсня за училище. “Несъвременната” блузка. С какви дрехи момичетата ходят на училище. Униформата не лишава ученичките от тяхната индивидуалност. Какво значи “да бъдеш красива”. Може ли момичето да подобри своята външност. Козметиката е лъжа. Да се гримираш, значи да хулиш Божия образ. За красотата на душата. Стихотворението “Некрасивото момиче”. Светското и църковното разбиране за красота. За разхубавяване на външността помага работата над душата. За целомъдрието. Как трябва за изглежда християнката. Какво да прави Надя?

Надя закъсняваше за училище. Не защото се бе успала. И не защото имаше лошия навик на някои момичета да се излежават в леглото, да си довършат съня или да мечтаят в полудрямка. Не, Надя ставаше веднага след звъна на будилника. Просто тази сутрин тя много дълго се обличаше и решеше. Облече една блузка, после я съблече, сложи я настрана. Подържа в ръцете си друга - после и нея сложи настрана. Отиде в кухнята:

- Мамичко, може ли да облека твоя розов пуловер?

- Че той ти е голям, ще се загубиш в него!

- Не, тъкмо така е модерно, пуловерът да е голям и да виси в раменете!

- Надя, какво има? Не ми се свиди, но ти си имаш свои дрехи! А синята ти фанела?

- Не става, тя е някак си...

- Дъще, закъсняваш! Облечи жакета. Само че, все пак случило ли се е нещо? До вчера ти ходеше със синята си фанела, всичко беше нормално...

- Ох, мамо, аз после всичко ще ти обясня - и Надя се скри в детската.

Облечено криво-ляво, момичето отиде в банята. Като се гледаше внимателно в огледалото, то започна да събира косата си на висока опашка, чак на темето. Взе малкото огледалце, погледна се отстрани. Не, не е добре.

Пусна косата си и още веднъж я среса с четката. Сложи си диадемата. Не, така, с пусната коса, не може да ходи на училище. Тя ядосано хвърли диадемата.

- Наденце, ще закъснееш! - викаше баба ѝ от прага на банята. Майка ѝ нервничеше и с мъка се сдържаше да мълчи.

- Сега, бабче! - момичето изпусна четката и с досада тропна с крак.

Накрая Надя се успокои, като си направи ниска свободна опашка и пусна косата над ушите. Все пак нещо не е както трябва, но няма вече време да се преправя. Набързо целуна майка си и баба си, грабна чантата и изтича навън, вече закъснявайки с пет минути за първия час.

Както винаги, като затвори след нея вратата, майката се прекръсти:

- Пресвета Богородице, запази отроковицата Надежда под Твоя свят покров! Опази я от всяко зло!

Днес тя произнесе тези думи с особено чувство...

Когато Надя се върна от училище и се наобядва, майка ѝ я попита:

- Какво имахте днес в училище? Някакъв празник ли? Или някакво специално събитие?

- Не, нищо такова нямаше. А защо?

- Тогава заради какво закъсня за училище? Какъв беше смисълът на твоите приготовления?

- Какви приготовления?

- Днес ти необикновено много време отдели на своя външен вид, струва ми се, без никаква необходимост. При това ти сама се канеше да ми обясниш, защо изведнъж разлюби синята си фанела.

Надя се чудеше какво да каже. Не искаше да обиди майка си. От друга страна, още по-малко ѝ се искаше да си криви душата.

- Разбираш ли, синята фанела по принцип ми харесва. Тя е мека, удобна, топло ми е с нея, не ми спарва, отива на всяка друга блузка. Но... е някак несъвременна.

- Какво означава “несъвременна”, когато тя съществува в наше време, баба ти я изплете съвсем скоро?..

- Тя е несъвременна като стил, старомодна е. И не ми прилича.

- Ама кой ти каза това, Надя?

- Момичетата. Те вчера ми направиха “критичен разбор”. Съвсем не е обидно: те се отнасят добре с мен, знам, но... Огледаха ме от всички страни през голямото междучасие и ми казаха своите забележки. А по-рано не съм се и замисляла, че в облеклото нещо не ми е наред.

- Какво значи “не ми е наред”?

- Полата е прекалено дълга - така ми казаха. Фанелата ми е старомодна, прекалено проста и скучна. Още казаха, че много ще ми отиват гривни, гердан и обеци на ушите.

- И ти какво отговори?

- Отговорих, че диваците обичат да си окачват много дрънкулки. Че гривните просто ще ми пречат, още повече на училище. Че на мен например също не ми харесват много техните украшения, обеци и колиета, но аз не бих си позволила да ги критикувам. А относно полата и фанелата - някак не намерих какво да им отговоря...

- А как се обличат момичетата във вашия клас?

- О, мамо, у нас цари пълен произвол и дух на съревнование. Има момичета, които се обличат скромно, но болшинството си сменят премените всеки ден. Основно ходят с джинси или мини-поли. Ярки пуловери или дънкови якета. Бели маратонки... При това почти всички са с пробити уши, с обеци. За гривните, колиетата вече ти казах. Много имат ярки, вносни марки. И прическите... На плитка, разбира се, никой не ходи. Болшинството са късо подстригани. А ако някой има дълга коса, даже като моята - носят я просто пусната. Ти, мамо, ще се учудиш, но много момичета от нашия клас се гримират като зрели жени: червят си устните, гримират си очите, лакират си ноктите. И представяш ли си, до скоро всичко това просто не съм го забелязвала! Но ето, вчера аз ги погледнах, погледнах себе си и видях, че изглеждаме някак различно. На мен далеч не всичко в тях ми харесва, но за нещо са наистина прави - за това, че съм облечена несъвременно, старомодно. Така, сигурно, си се обличала в училище още ти...

- На мен, Надя, ми провървя. Когато аз бях момиче, всички ученици носеха униформа. Момичетата имаха три вида униформено облекло. В делник ние носехме кафяви рокли с черни престилки. Празничната униформа се различаваше по престилката: вместо черната, в тържествените дни момичетата слагаха бяла престилка. И когато момичетата от класа идваха с белоснежни престилки - колко празнично и красиво беше! Ние приличахме на гимназистки отпреди революцията.

- И никой не идваше на училище с шарени блузи, пуловери, рокли? Момичетата не ходеха с панталони?

- Какви ти панталони? Освен само на работа в двора на училището или в училищната градина. В клас можеше да влезеш само с униформа. Даже в много студените дни обличахме фанелите не отгоре, а под униформената рокля, за да не се вижда.

- И на вас, на момичетата, не ви беше обидно, че са ви облекли с някакви еднакви работни дрехи? И не ви се искаше да се облечете по своему?

- Разбираш ли, на нас дори на ум не ни е идвало. Ние знаехме, че на училище ходим за да се учим, а не да демонстрираме своите премени. В клас нищо не ни отвличаше вниманието от дъската, от лицето на учителя; не се разглеждахме един друг. Впрочем, ти грешиш, като мислиш, че всички са изглеждали еднакво. Първо, и роклите, и престилките можеха да бъдат много различни в детайлите. Якичките и маншетите на роклите бяха или от обикновен бял плат, или атлазени, или дантелени. Престилките имаха прости строги презрамки (това също има своя красота), а можеха да бъдат и с богато набрани “крилца”. Самите престилки можеха да бъдат или вълнени, или от кашмир, а можеха да бъдат и копринени. Белите престилки на едни бяха от полупрозрачен капрон, а на други - от мека и нежна коприна. Но на мен най-много ми харесваха простите престилки от най-обикновена материя. Добре изпрани, колосани и изгладени, те изглеждаха по-празнично от другите. Така че все пак униформата на всички беше различна.

Не, добре е, когато учениците имат униформа, добре е по много причини. В частност, това освобождава момичетата от завист: защото някой може да носи скъпи, модерни дрехи и да ги сменя всеки ден, а друг не може. Знаеш ли, в училището на Альонка, може би ще въведат униформа и аз много се радвам за това.

Ти, миличко, смяташ, че униформата ограничава свободата на момичето, а аз напротив, смятам, че именно тя му дава свобода.

- Свобода от какво? От завистта?

- И още от това, което те мъчеше днес сутринта. От ненужния избор на дребните неща. Видях как се колебаеше какво да облечеш? Това или онова? Аз видях, но не можех да ти помогна: ти беше в такова състояние, че все едно не би приела моя съвет. И с прическата дълго се мъчи, хаби време, душевни сили - защо? Ти имаш хубава, гъста коса, няма какво да се умува!

- Подбирах си такава прическа, която да скрие недостатъците на лицето ми.

Майката се удиви на това неочаквано изявление:

- Кои недостатъци искаш да скриеш?

- Разбираш ли, лицето ми е прекалено кръгло и устните ми са дебели. Затова момичетата казват, че трябва някак да се “уравновесят” с по-пищна прическа. А аз нося опашка или плитка, така че и косата не се вижда както трябва: тя цялата е зад гърба.

“Бедното момиче - помисли си майката. - Ето ти изкушение!”

- Надя, но нали ти не се показваш по телевизията. Хората те виждат от различни страни, в движение, непринудена и естествена. Виждат те не такава, каквато ти виждаш себе си в огледалото. И после, какво си измислила относно твоето кръгло лице? Нима това е лошо? Нима не помниш как са описани приказните царкини: те винаги са с кръгли лица и червени бузи! И устните... Имаш обикновени розови устни! Не си измисляй нищо и не слушай никого.

- Мамо, аз грозна ли съм?

- Защо ме питаш за това?

- Твърде много се различавам от момичетата в нашия клас.

- А нима не знаеш, че има различни представи за красота? Светските хора - не миряните, а именно светските хора, т.е. хората, които са далече от Църквата, имат една представа. Православните хора имат друга представа. Кажи ми, кой според теб е красив? От момичетата, разбира се.

- Струва ми се, Катя е много красива. Не можеш да не я забележиш.

- Катя е много ярка. Черна коса, големи черни очи, бяла кожа. Но тази яркост е национална черта. Бащата на Катя е арменец. Сравни южната природа с природата на нашите средни ширини: там всичко е ярко, хвърля се в очите, а тук е сдържано, скромно, тихо. Руската красота е в унисон с руската природа. Тя не се хвърля в очите, а прониква в сърцето... Обаче, щом вече заговорихме за Катя, признавам ти, че аз не бих я нарекла красива. Първо, тя изкривява външността си с много козметика. Ти сигурно си обърнала внимание, че тъкмо тя е от онези, които си червят устните? И второ, тя много разпуснато и дръзко се държи. В речта ѝ има много груби думи и обрати, които и в устата на момче биха звучали неприлично. Движенията ѝ винаги са резки, а гласът ѝ винаги е пронизващо силен. Когато говори с някоя приятелка, ту слага глава на нейното рамо, ту ѝ шепне на ухото, ту хихика, сякаш нещо намеква... Нима това е съвместимо с красотата, още повече с моминската красота?

- Значи “красотата” не е само лицето и фигурата, но и поведението?

- Разбира се. Поведението, маниерът да се държим, говорим, общуваме с хората, да гледаме, да ходим... Във всичко трябва да има сдържаност, женственост и простота. По-рано момичетата от дворянските семейства са се учили на красиво държание: без превземане, без вулгарни кокетливи гримаси.

Помниш ли, как Пушкин описва Татяна, която се появява във великосветската гостна? Той не говори, колко дълги са миглите ѝ, кръгло ли е лицето ѝ или е овално, как е направена прическата ѝ: по-важно е другото. Слушай:

Не беше тя нетърпелива,

хладна, приказлива.

Без мания да покори,

без подражателни игри,

без наглост в погледа уверен,

без поза или суета

в спокойната си простота.

Ето какво значи да се държиш красиво. Това е написано за светска жена, но подхожда и за момиче християнка.

- Мамичко, а ако момичето не е много красиво, може ли с помощта на козметика да подобри своята външност? В класа ни всички смятат, че не само може, но и трябва. Посъветваха ме да си слагам спирала на миглите, за да изглеждат по-дълги, и веждите да изписвам с молив, че иначе ми били много белезникави. И лекичко да си слагам червило на устните...

- А ти?

- Е, не! Откъде накъде да се рисувам, като някаква кукла? Свещеникът казва, че да се гримираш е грях.

- А защо, знаеш ли?

- Защото как ще целуваш иконата с начервени устни? И да се причастяваш с начервени устни също не бива: ще изцапаш лъжицата, края на Чашата ще зацапаш, а още и ако преди причастието си оближеш устните, ще изядеш и глътнеш червилото и няма да можеш да се причастиш.

- Е, да допуснем, че с устните всичко е ясно. А всичко останало: очите, бузите, косата, ноктите?... Също ли не бива да се рисуват? А защо, знаеш ли?...

Аз на своето време питах свещеника за това и той ми обясни така. Първо, защото козметиката е лъжа. Ти имаш бледорозови устни, а създаваш впечатление (за околните), че са червени като ягода. Косата ти е права, равна, блестяща (което също е красиво!), а на тебе ти се иска да бъдеш къдрава. И ето, взимаш машата и ролките или си правиш във фризьорския салон студено къдрене... Всичко това е лъжа. А бащата на лъжата знаеш, кой е?

- Дяволът.

- И се получава, че момичетата, които се гримират, без сами да го осъзнават, служат на дявола. Ти само не им казвай това: по-скоро ще ти се изсмеят за тези думи, но сама ги имай пред вид.

Господ, виждайки тази лъжа, често я разкрива и посрамя такива гримирани момичета: ту ще завали дъжд и косата им ще се развие, тушът от миглите ще се разтече по бузите; ту бързайки, няма да успеят да се гримират или ще забравят да се начервят и всички ще видят, че устните им са бледорозови, а веждите светли... И смях, и грях...

Но има и други причини, поради които е грях да се ползва козметика. Защо се прави това? Да допуснем, че момичетата подражават на зрелите жени: певици, артистки, манекенки. Е, а те защо се гримират? За да привлекат вниманието на мъжете, да ги прелъстят с видимата си красота. В древността са се гримирали само блудниците - жените с позорно поведение, които са направили прелъстяването на мъжете своя професия. Трябва ли младото момиче и девойката да им подражават? Но и това още не е най-главното. Свещеникът казва, че разкрасяването с помощта на козметиката е хула срещу Бога.

- Как така, мамо? Защо против Бога?

- Защото Бог чрез твоите родители те е дарил именно с такъв, а не с друг външен облик. Цветът на очите, тяхната големина, цветът на косата, формата и цветът на устните - всичко това ни е дадено от Бога. Хората са много различни. Едни имат правилни черти на лицето, а други - не особено. Някой има малък нос, а друг има голям...

Високи и ниски на ръст... Някои даже се раждат истински уроди, макар че това става рядко, често поради греховете на родителите им. Тези хора по неволя трябва да се смиряват. Освен това вроденото уродство ги предпазва от множество грехове... Какво въздишаш?

- Все пак ми е жал.

- А нима аз казвам, че не ми е жал? Казвам, че вярата в Бога предполага и вяра в Неговия благ Промисъл за света и за всеки човек. Нима мислиш, че, например тебе или същата тази Катя Господ обича повече, отколкото такъв нещастен, не надарен с телесна красота човек? Просто Той всекиго води по различни пътища към една цел - към спасението.

Човекът е създаден по образ Божий. И внасяйки произволни изменения в своята външност, той хули Божия образ. Момичето, което си черви устните и си слага спирала на миглите, къдри си косата и т.н., с това като че казва на Господ: “Господи, не ми харесва, каквато си ме създал. Смятам, че не си ме създал много добре, а ето, Катя, си създал по-добре. Дал си ми светли вежди, къси мигли, а аз искам тъмни, дълги. И щом не си ми ги дал, аз сама ще си ги направя!”

Надя слушаше с широко отворени очи. Порази я, че въпросът за козметиката, който ѝ се струваше относително безобиден, е свързан с богохулство.

- Мамичко, но какво да се прави? Трябва, все пак, да ги предупредим? Например Катя...

- Катя със сигурност сама скоро ще престане да се гримира: ще разбере, че това ѝ е напълно ненужно. Козметиката я прави по-груба и много по-голяма от годините ѝ. Тя и така е с ярка външност, а с начервени устни придобива просто предизвикателен, почти неприличен вид. Впрочем, Катя отдавна те познава и с нея можеш да поговориш насаме. Само помни, че не винаги човек е готов да изслуша истината смирено и с полза за душата. Трябва да избереш подходящ момент, когато Катиното сърце ще бъде отворено за твоите думи. Иначе нищо няма да се получи. Когато говориш с нея за козметиката, не забравяй да поговориш и за държанието ѝ: посъветвай я да бъде по-сдържана, проста, по-тихо да говори, да не употребява нецензурни думи... Тогава тя наистина ще стане много красиво момиче. В светски смисъл. Защото според разбирането на църковните хора красотата е нещо съвсем различно.

- Какво?

Майката се замисли. Тя искаше да обясни на дъщеря си, че главното е красотата на душата, че тази красота осветява с вътрешна светлина и лицето, и движенията, и целия живот. Че човекът, надарен с нея, е не само “красив”, но е прекрасен... Но тя се страхуваше да не би думите ѝ да се сторят на Надя скучно повторение на отдавна известни истини. Нужен беше някакъв жив пример, но майката не искаше да го търси сред Надините приятелки...

- Почакай - каза тя. - Аз по-добре ще ти прочета едно стихотворение, което много ми хареса още в юношеските години, а и сега ми харесва. Само се страхувам, че няма да си го спомня - ще ми трябва книгата...

След минута майката се върна с книгата, на корицата на която пишеше: “Николай Заболоцки”. Тя намери страницата и прочете на глас:

Некрасивото момиче

сред другите играещи деца

напомняше на жабче...

В стихотворението се говореше за едно малко момиче, което още не забелязва своето уродство, радва се на чуждата красота, “ликува и се смее, обхванато от щастието на битието”... А завършва така:

Да вярвам искам, че човешкото сърце не е играчка

да го сломиш едва ли може изведнъж!

Да вярвам искам, че с чистия си пламък,

горящ във скритите ѝ дълбини,

тя ще превъзмогне болката и в нея

най-тежкия товар ще претопи!

Какво, че нейните черти не са красиви,

и няма да пленят въображението?

Душата с чиста грация и нежност

струи от нейните движения.

А щом така е - що е красотата?

И на какво покланя се светът?

Съдина, в която пустотата

намира своя пристан, дом и път

или пък огън, който тайно там гори?

Поетът, написал това стихотворение, каза майката, не е бил православен христянин, но той разбира красотата по християнски. Съдина, в който има пустота - това е светското разбиране за красотата. Огън, който там гори е църковното понятие. Спомням си, че веднъж в храма по време на изповед погледнах към клира, към вас и не можех да откъсна очи: толкова красиви бяха лицата ви. Внимателно слушахте словото на свещеника, забравили за себе си, без да забелязвате, че ви гледат енориашите и си помислих: “Какви чудесни са ни момичетата, истински красавици!” После проповедта свърши, всички тръгнаха към кръста, започнахте да си говорите, да се смеете и отново станахте обикновени добри момичета, мили и симпатични. Но високото душевно настроение отмина, и с него отмина и онази рядка духовна красота, за която ти говоря.

- Значи, аз съм ту красива, ту некрасива?

- Излиза, че е така! - засмя се майката. - Но това е много по-интересно, отколкото през цялото време да бъдеш една и съща, не намираш ли? Днес ти ме попита, дали може не много красиво момиче да подобри своята външност? Сега ще ти отговоря: може. Като работи над своята душа. А най-главното - като пази целомъдрието си. Знаеш ли какво е това?

- Телесната чистота. Съхранение на чистотата, девството до встъпване в законен брак.

- Не само. Целомъдрието това е чистота на душата, чистота на помислите. Някое друго момиче може да пази телесната си чистота, а да съгрешава с мислите. Разказваха ли ви случката с една игуменка, чиято племенница умряла?

- Не... Не си спомням.

- В един манастир при игуменката живяла и нейната племенница, младичко момиче, малко по-голямо от вас. Впрочем, много красиво. Но, както се изяснило, красотата ѝ се оказала “съсъд, в който има пустота”. Всички сестри се радвали на ангелското ѝ житие и скромност. И ето, че момичето умряло.

Игуменката била сигурна, че душата на племенницата ѝ е отишла в райските обители. Тя молела Господ да ѝ покаже тези обители. Една нощ племенницата ѝ се явила, но не в райската радост, а в адовите пламъци. “Ти ли си това? - с ужас възкликнала игуменката. - Защо си попаднала в ада?” “Защото - отговорила нещастницата, - аз, опазвайки тялото си непорочно, не опазих душата си чиста. Тайно бях влюбена в един младеж и го гледах в църквата...”

Страшна история, нали? Страшна, но поучителна. Тя ни учи, първо, да не съгрешаваме - не само с дело или слово, но и с мисъл. И второ, ако все пак сме съгрешили - по-скоро да се покаем... Надя! Ти какво се натъжи?

- Срам ме е, мамо, за онова, което направих сутринта. Прости ми.

- Е, няма нищо. Искаш ли да ти дам един много ценен съвет, да запомниш завинаги как трябва да се облича и да се реше християнката? Той ще ти трябва цял живот. Винаги се обличай така и носи винаги такива прически, като че ли отиваш на църква. Това не значи мръсно, небрежно, грозно. Не. Това значи чисто, спретнато, красиво. Но красиво не по светски, а по църковному. Така винаги ще изглеждаш момински скромно и целомъдрено. Иначе може да получиш раздвоение на личността, ако с едни дрехи ходиш на църква, а с други (други като стил) - на училище, на гости при Катя или на разходка.

Днес ти отиде на училище не със синята фанела, която критикуваха приятелките ти, а с жакета, който преди обличаше само на празник. Какво казаха момичетата?

- Казаха, че така е по-добре, но все пак не е това, което трябва.

- И винаги ще бъде “не това, което трябва”. Няма да угодиш на момичетата, докато не се уподобиш с тях напълно, не се откажеш от своето “аз”, от принципите на нашето семейство. Ако търсиш похвалата им, по-добре е веднага да облечеш впити дънки, да си пуснеш косата върху раменете, да си начервиш устните... Не, но по-добре е да избереш друг път. Защото момичетата в този случай стават оръдие - знаеш ли на кого? На този свят. На падналия свят, който лежи в злото и иска да потъпче с краката си всичко, което не прилича на него. Дръж се.

Да ти кажа ли, как бих постъпила аз на твое място?

- Как?

- Няма принципно значение, какво носиш, фанела или жакет, или моя розов пуловер. Но, струва ми се, сега ти предстои да ходиш, както и по-рано, със синята фанела, сменяйки блузите. Повярвай ми, това е красива, целомъдрена християнска дреха. Тя много ти отива, особено в съчетание с бяла блузка. Вярно, че с нея не приличаш на нито една американска актриса или поп звезда, но затова пък, знаеш ли, на кого приличаш?

- На кого?

- На красива девица от руска приказка.

Надя остана доволна от това сравнение.

Среща с младежа инвалид. “Нищо не разбирам”. Майката се готви за разговор. Надя поставя въпроса: защо Бог допуска страданията? Представите на момичето за щастлив живот. Винаги ли са благо бракът и раждането на деца? За Божието всезнание. Случаят с майката на поета Рилеев. Трябва да повярваме в Божия Промисъл. Човешкият живот е подготовка за вечността. Скърбите обръщат към Бога и помагат да се разкрият способностите (съдбата на Козлов). “Божието посещение”. За да живее душата. Волни и неволни скърби. Всички имат свои скърби. Не всички са достойни за “Божието посещение”. Защо страдат праведниците. “Да се лекуваш - грях ли е?” Милосърдието. Примерът на праведната Юлиания. На кого и как да даваме милостиня. Служение на болните.

Един намръщен ноемврийски ден Надя си дойде от училище много разстроена. Тя само кимна на майка си и на баба си и веднага отиде в банята. Виждаше се, че момичето с мъка сдържа сълзите си.

И даже след няколко минути, когато седна на масата да обядва, тя не можеше да скрие състоянието си. Всички вече бяха обядвали и Надя седна на масата сама. Майка ѝ нищо не я питаше.

Като каза “Отче наш”, момичето взе парче хляб, гребна супа с лъжицата... но пак я пусна в чинията.

- Мамо - каза тя. - Искам да те попитам нещо: защо на света има толкова мъка и страдание?

Майката сложи настрана недозакърпения чорап, отпусна ръце на коленете...

Тя събра смелост и отговори:

- Момичето ми, защото земният живот така се и нарича: “долина на страданието”. И Господ е предупредил Своите ученици, а в тяхно лице и всички нас, че: “На света скърби ще имате.” Земният път е пълен със скръб, но “който претърпи докрай, ще бъде спасен”.

- Не, аз искам да разбера смисъла... Аз нищо не разбирам. Сега видях в метрото един инвалид, който просеше милостиня - возеха го по вагоните... И той искаше да сложи парите в пакета, завързан за количката, и не можеше да го стигне...

- Надя, ти разказваш много объркано. Разкажи спокойно. Какъв инвалид?

- Мамичко, нали ти казвам; съвсем младо момче, такъв един беличък. Около двадесет годишен, не повече. Или малко повече. Без крак. А дясната му ръка - отсечена. На врата му висеше табелка: “Инвалид от войната”. Беше с униформа със защитен цвят, такава петниста. С лявата ръка приемаше парите, кой колкото даде, и се опитваше да ги сложи в един пакет зад гърба си. Той се опитваше да се обърне, да стигне, но никак не успяваше. Накрая човекът, който буташе количката, му помогна. Не мога да забравя лицето му: такава жалка, безпомощна усмивка, такива добри очи... Представяш ли си, мамо, той ще живее още дълго-дълго. Но що за живот е това? На всички е в тежест, никому не е нужен. Връстниците му ще се оженят, ще имат деца, ще ги възпитават, ще се учат и ще работят, а той? Той, сигурно, и да се облече не може сам... Устните на Надя затрепериха...

- Почакай, Наденце. Не можем да знаем, какъв ще бъде животът на този младеж. Тъкмо се опитвах да ти разкажа. За това писаха преди няколко години в списание “Здраве”. Също такъв млад човек (бил в Афганистан) бил осакатен от мина и попаднал във военната болница. Останал без крака. И една медицинска сестра, руско момиче, се грижела за него и не просто се грижела, влюбила се в него и той в нея. И после, представи си, те се оженили! Станали мъж и жена. Някои хора съжалявали онова момиче, сестрата. А другите хвалели нейния героизъм! А тя отговаряла с усмивка: “Ама за какво ме хвалите? Аз просто съм щастлива с моя мъж - и това е всичко.” Така че може би и днешният инвалид ще намери своето земно щастие... Ти сега яш, моля те, че супата съвсем ще изстине, а вечерта, като приспим децата, ще поседим в кухнята и ще си поговорим.

Надя се поуспокои. След половин час тя вече звънеше на Катя: “Ало, аз съм Надежда!”

А на майката се наложи старателно да се подготви за вечерния разговор. Първо тя сне от рафта брошурата за Божествения Промисъл от свети Иоан Тоболски, където се излага учението на Православната Църква за бедствията и нещастията в човешкия живот. Прелисти я. Някои страници задържаха вниманието ѝ. След това отвори “Основи на изкуството на светостта” от епископ Варнава (Беляев) - книга, която често в трудни житейски ситуации ползваше като своего рода справочник. По азбучника намери думата “скърби” и прочете посочените страници. Преди самия разговор, преди да иде в кухнята, където вече я чакаше Надя, майката широко се прекръсти: “Господи, помогни ми, вразуми ме! Не допускай отроковицата Надежда да се усъмни в Твоята благост.”

Надя, клатейки се на стола, гледаше към тъмния прозорец. Тя вече беше готова да ляга да спи: пенюарът беше наметнат върху нощницата, косата на слепоочията и на врата ѝ беше влажна (тъкмо се беше изкъпала). От момичето лъхаше чистота и свежест и едновременно с това се усещаше вътрешното ѝ напрежение.

- Сега - започна майката, - след като си се успокоила, се опитай да ми обясниш твоето състояние. Какво се случи с теб днес? От какво беше така разстроена?

Раменете на Надя потръпнаха:

- От жалост. Просто ми стана жал. Нима това не е достатъчно, за да се разстроиш?

- А на мен ми се струва, че не “просто” от жалост. Жалостта е емоция, мимолетна реакция на душата на външно впечатление. Това е първото сърдечно движение, което след това поражда мисъл, слово, дело. Не знам какви мисли си имала във връзка с видяното, но чух думи, които ме удивиха. Ти каза: “Аз нищо не разбирам”, и в гласа ти имаше такава безпомощност, такава обърканост! Какво значеха тези думи?

- Аз наистина се обърках. Винаги съм знаела, че съществуват злото и страданието, но никога не съм се замисляла за това сериозно. Знаех и за войните, и за убийствата, виждала съм просяци и сакати. Но днес... Мамичко, днес като че за първи път през целия си живот се замислих: “Защо е така? Защо?” Този младеж инвалид... Та той също е бил малко дете... не, той първо се е родил. Майка му го е обичала, купувала му е ризки, учил се е да говори. После е тръгнал на училище... Нали Господ му е дал живот - не за това, да му отрежат на война крака и да стане такъв... сакат... Започнах да мисля и нищо не можех да измисля: все излизаше, че животът на този младеж е свършен, а това, което ще бъде с него по-нататък, е само мъка, безсмислена мъка... Но нали Бог е Любов?..

Надя пак се обърна към прозореца.

- А какъв живот ти би му пожелала, ако не беше това нещастие?

- Какъв? Обикновеното човешко щастие: семейство, деца, семейни радости, интересна работа...

- Да прави бизнес, да ходи на дискотеки, да кара кола... - в тон с нея тихо продължи майката.

- Да. А защо не? - с известно предизвикателство възрази момичето.

- Почакай, Надя. Хайде да помислим спокойно. Ти каза за семейните радости. Ти би искала този младеж, както и неговите връстници, да се ожени. А откъде си сигурна, че женитбата е нещо добро?

- Но нима ти самата не си ми го казвала винаги?

- Първо, аз говорех за законния, т.е. за венчания в Църквата, благословен от Бога брак. Мнозина ли днес се венчават в Църквата? После, нима няма нещастни бракове, когато хората проклинат деня на сватбата си като ден, в който са извършили непоправима грешка? А колко много са разводите! Спомни си поне семействата на твоите съученици. Нима са малко момичетата и момчетата във вашия клас, които нямат бащи? Повече от половината клас, Наденце. И с всяка година стават все повече. Родителите се развеждат, създават нови семейства, които също се разпадат... Ти съдиш по нашето семейство, а при нас по Божия милост всичко е благополучно най-вече затова, че ние с татко ти и двамата сме вярващи, православни. Надя, такива семейства като нашето, са малко. За съжаление. Запомни това и благодари на Бога.

- Мамо, но бракът е добър даже и само за това, че в него се раждат деца.

- Да, това е голяма радост - да имаш свои деца. Но колко мъка чака родителите, които не успеят правилно да ги възпитат! Помниш ли, ние с теб видяхме как една старица майка влачи пияния си син към дома? Той я ругае, отблъсква, иска да върви обратно, а тя плаче, умолява го и го държи за ръката здраво-здраво със старческите си ръце... Мислиш ли, че е много щастлива? А когато през тридесетте години разрушаваха църквите, често това правеха децата на вярващи майки. Представяш ли си, какво са преживели онези майки, чиито деца са хвърляли в огъня светите икони, изхвърляли от гробниците мощите на Божиите угодници?

Кой знае, може би децата на този младеж инвалид биха станали страшни грешници, богоборци.

- Едва ли... Той е такъв добър, веднага се вижда...

- Работата не е там, какъв е, а как той и жена му биха възпитали децата си. При това хората, Наденце, много често грешат в оценките си един за друг. Ние даже себе си не познаваме истински, а ближните - още по-малко. Затова нашите оценки: “Този е добър, онзи е лош”, често се опровергават, даже в този, временния живот. Не говоря за това, че до самия си край човек запазва свободата на избора между доброто и злото. Спомни си примера от Евангелието: от една страна - благоразумният разбойник, който се покая на кръста, който изповяда Христа като Бог и отиде в рая, а от друга - апостол Юда, който сред най-близките дванадесет ученици следваше Спасителя, слушаше учението Му, бе свидетел на чудеса и изцеления, но стана предател на Господа... Знаеш ли, как би протекъл животът на младежа, когото си срещнала днес, ако с него не бе се случило това нещастие?

- Ами, едва ли по-лошо от сега.

- Почакай. Нека засега да не даваме оценки “по-добре” или “по-зле”. Само кажи: ти знаеш ли, как именно би протекъл животът му?

- Не, разбира се.

- И аз също не знам. А Господ знае.

- Знае не само, какво е било, какво е и ще бъде, но и какво би било...

- Разбира се. За нас това е труднопостижимо поради нашата ограниченост и несъвършенство. Ние съществуваме и мислим във времето: каквото е било - вече няма да го има, каквото ще бъде - още не е било, и два пъти да преживеем един живот, като че в различни варианти, не ни е дадено. А Господ е всезнаещ, всесъвършен, вечен. Той знае и вижда всичко наведнъж: и миналото, и бъдещето, целия временен живот и вечната участ, при това на всеки човек. Ти не си успяла да помислиш за нещо, а Господ вече знае всички възможни последици от тази мисъл в различните варианти. Ти при това оставаш напълно свободна в избора си - ето кое е удивително!

Ще ти разкажа един случай. Това е истинска случка. Аз я чух много отдавна, когато тебе още те нямаше и може в някои детайли и да сгреша. Тази история свещеникът я разказваше на проповед.

Това се случило в Русия, в самото начало на 19 век. Детето, младенец, на една жена, бедна дворянка, умирало. Не помня от каква болест. Струва ми се, вече се задушавало и било близо до смъртта. Майката горещо се молела на Бога. Вярата ѝ била дълбока и силна, а майчината ѝ мъка придавала на молитвите дръзновение и неотстъпчивост. Нещастната жена умолявала Господа да запази живота на сина ѝ. Отпуснала глава на детското легло, тя се унесла и като че задрямала. И в съня си видяла страшно видение. Бесило. Петима обесени, сред които и нейният син, само че вече като възрастен... Майката се опомнила. Тя разбрала, че Господ ѝ е открил бъдещето на сина ѝ, което би го чакало, ако той остане жив. Позорна екзекуция на държавен престъпник! Но майката още по-горещо започнала да се моли: “Господи! Запази живота на моя син! Аз ще го възпитам в лоното на Твоята Църква! С него няма да се случи това, което Ти ми показа! Господи!” Момчето останало живо. Но майката не могла да го възпита такъв, какъвто искала. Намерили се лоши другари, попаднали в ръцете му лоши книги, влязъл в лошо обкръжение.

Революционно. По-късно членовете му били наречени “декабристи”. Те замисляли държавен преврат, свалянето на царя, Божия помазаник, и жестоко платили за това. Петима от най-видните ръководители на движението били обесени, сред тях и поетът Рилеев - онова същото момче, което някога майката измолила от Бога...

Виждаш ли, Наденце, как действа Божият Промисъл. Умира детенце. И ти, и аз, и всеки човек би казал: “Какво нещастие!” А някой би добавил, както ти днес: “Аз нищо не разбирам...” Но аз се надявам, че случаят, който ти разказах, ще те убеди, че и не трябва да се опитваме да разбираме, т.е. логически да изследваме едно или друго явление - трябва просто да вярваме. Защото вярата в Бога предполага не само вяра в Божието битие, в това, че има Бог. Това е също вяра в Божия Промисъл, в това, че Господ всичко устройва за наша полза.

- Дори и смъртта?

- Звучи страшно, но не искам да си кривя душата пред теб: дори и смъртта. Днес, размишлявайки за съдбата на младежа инвалид, ние говорихме само за това, че той се е лишил от много земни блага и утешения. Но ние с теб, Наденце, сме християнки и трябва да гледаме по-надалеч и по-надълбоко. Животът на човека на земята е няколко десетилетия. Това е само един миг пред цялата история на човечеството, а още повече пред вечността. Помниш ли как е писано в “Псалтира”: “Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден.” А по-нататък е казано за човешкия живот: “Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест.” Щом хиляда години пред Господа са като “вчерашен ден”, то 70-80 години на човешкия живот (а мнозина не доживяват до тази възраст) са просто миг. Но от този “миг”, от това, как ще прекараме тук дните си зависи нашата вечна участ. Разбираш ли? Да изживееш определения ти срок тук, през цялото време, избирайки между доброто и злото, добродетелта и греха и да наследиш според избора си или Царството Небесно, вечното блаженство с Бога и светиите, или бездната на ада и вечната мъка с дявола и неговите слуги. Ето какво трябва да помним, размишлявайки за страданията и нещастията в този живот. Жалко е за нещастния младеж-воин, но мисля, че не случайно Господ му е изпратил този кръст. Вероятно по този начин той ще избегне множество грехове, които би извършил, ако беше млад, силен, красив... Вероятно той, вкусвайки скърбите, ще се обърне към Бога... А може би ще се открият у него таланти и способности, които не би имал, ако вихърът на обикновения живот го бе завъртял...

Живял в Русия един забележителен поет, съвременник на Пушкин, Иван Козлов. Той бил блестящ гвардейски офицер, светски човек, обичал баловете и празниците. Характерът му бил открит, жизнерадостен. Такива хора наричат “душа на компанията”. Весело прекарвал дните си и бил, както му се струвало, напълно щастлив. И ето, че Господ го посетил...

- Как го посетил? Имал е видение?

- Не, не видение. Така благочестивият и мъдър руски народ назовава скърбите - посещение Божие, знак за Неговата любов. “Господ го посети” - така казвали за онези хора, които са преживели неочаквано нещастие. Скърбите са като че вестители Господни. Те ни напомнят, че животът ни има край и на всеки предстои да даде отговор пред Вечния Съдия...

И тъй, този великосветски човек, напълно щастлив в своя земен живот, Господ посетил с велика скръб - болест. И не обикновена болест. В разцвета на силите, около четиридесет години, той заболял от паралич. Знаеш ли, какво е това?

- Знам, дядото на Маша има паралич. Той може само едва-едва да си мърда пръстите на ръцете и да си обръща главата. Не става от леглото даже до тоалетната, изобщо не се движи. Може да говори, но много лошо, като че устата му е пълна с нещо, само най-близките му, домашните, могат да го разберат... Колко жалко! Та той, мамо, е бил учен! Много книги е написал! Вярно, не е бил вярващ, майката на Маша, дъщеря си, не е пускал на църква. А сега лежи и само гледа иконите...

- Да, знам, Наденце. Нашият свещеник през Великия пост ходи при него да прави маслосвет...

Но едно е, когато е парализиран старец, изживял дълъг живот, и друго, когато това нещастие е постигнало още млад, пълен със сила мъж, както се е случило с Иван Козлов. Не стига, че загубил способността да се движи и бил прикован към леглото и стола, но отгоре на това и напълно ослепял. Представяш ли си? Пълна слепота, мрак. Невъзможно е не само да четеш, да пишеш, но и да виждаш Божията светлина! Така той прекарал още двадесет години - последните двадесет години от своя живот. Забележи: не два месеца или две години, а двадесет. Полуседнал, след това само легнал, без нищо да вижда пред себе си. Такъв човек може да се нарече “жив труп”, изглежда, че и на околните може само да навява тъга и униние. Обаче станало обратното. Той сам всички утешавал и избавял от тъга и униние. Започнал да пише стихове, станал поет, прочут по цяла Русия. Поезията му била не просто изпълнена с дълбоко чувство, тя била пропита с дълбока вяра и покорност на волята Божия. Той писал за себе си:

“Всички земни радости

с Небесната надежда замених.”

- Аз даже не съм чувала за такъв поет. В училище не са ни говорили за него.

- За това пък едно негово стихотворение ти знаеш много добре, а и кой руски човек не го знае?

Вечерен звън, вечерен звън!

Колко много думи ни навява...

Надя се усмихна, като чу думите на познатата песен, а майката продължи:

- Това стихотворение е пропито с църковно благовестие. Прочети го до края (имаме го в сборника “Руски поети”) и ще бъдеш изумена: то е за смъртта, но с какво християнско смирение и кротост приема поетът мисълта за смъртта, за края на земното съществуване! Не напразно Жуковски малко преди смъртта на Иван Козлов пише за него на Вяземски (те всички били познати): “Отбий се при Козлов, той е в ужасно състояние: пръстите му се вдървяват, езикът е започнал да изтръпва, слухът му отдавна е отслабнал. А душата - живее.” Главното е - душата да бъде жива. Аз съм сигурна, че и на онзи младеж, когото си срещнала в метрото, душата е жива и ще бъде жива. Не случайно те е поразил добрият, мек израз на лицето му. А онова, което може би у него е било лошо, греховно, всичко ще се смекчи от страданието. Душата му ще се очисти от страданието. И ако той понася своята скръб без ропот, с търпение и смирение, Господ, разбира се, ще го награди във вечността. Ти как мислиш?

- Значи без скърби е невъзможно да се спасим?

- Невъзможно е. Нали ни е казано: “На света скърби ще имате.” Само че скърбите, както казва старецът Макарий Оптински, биват волни и неволни. Волните скърби, т.е. доброволните - това е подвижничеството. Постите, бденията, продължителните молитви, доброволните лишения, например като изпълнението на монашеските обети. Но хора, които могат да поемат върху себе си волни скърби, се срещат рядко: това е пътят на Божиите избраници, пътят на съвършените. Останалите, които нямат подвизи заради Христа, Господ посещава и спасява с неволни скърби. Тук вече щеш не щеш, трябва да си носиш кръста.

Да речем, че човек е събрал пари, наканил се е да ходи на море, в чужбина. Всичките му мисли са за отдих и развлечения. За Бога и душата е забравил... И изведнъж - Божие посещение: или болест, или кражба на цялото му състояние, или скръб в семейството. И той се опомня. Така става.

А друг, сякаш и в Бога вярва, и ходи на църква, но сърцето му е студено като камениста земя, и все не е това, което трябва. Дава си дума повече да се моли, да се бори със страстите, да живее по заповедите... Тъкмо почне - и отново пада в същите прегрешения. И отново - студенина, леност, униние... Такъв човек също се нуждае от Божие посещение. Само че ние искаме Господ да ни посещава с утешения: с чудеса, видения, сбъдване на желанията ни. А Той ни посещава със скърби. Това е полезно още и затова, че от скърбите не можеш да се възгордееш. Ще избягаш от една, а на друго място, в друга ситуация, те чака нова, често пъти по-сериозна.

- Но нали има много хора, които нямат никаква скръб. Те са доволни и щастливи. Какво, те няма ли да се спасят?

- Кой например?

- Ами много, много хора. Струва ми се, в нашето семейство никой няма скърби!

- Мислиш ли? Значи, не си много внимателна. За вас, децата, няма да говоря. Вас сега Господ ви пази със специална любов, вие растете в лоното на Православната Църква и нямате такива скърби, каквито имат възрастните. И все пак, ето нашият Серьожа от ранно детство е със слабо здраве, непрекъснато настива. Нима това не е кръст? Да, не може да се сравни с кръста на младежа, който си срещнала. Приятелите на Серьожа ядат навънка сладолед, а той - не. За него това винаги е забранено. Децата тичат в студа, играят хокей - а той е с увито гърло, гледа ги през прозореца... А моята скръб е, че трябва през лятото да го водя на море за да укрепне от морския въздух, а ние не можем да си го позволим. Ще ми повярваш ли, че сънувам как седим на морския бряг, Серьожа излиза от водата - загорял, здрав. В детството си почти всяка година ходех с родителите си на юг, а сега, за да можем всички да заминем - нали не мога да ви оставя на болната ви баба! - са нужни огромни пари. Ами нашият татко! Нима не виждаш, какъв кръст носи? Този кръст е работата. Той, както знаеш, работи на две места и почивният му ден е само един - неделя. Прибира се късно, излиза рано. С него малко се виждаме, не може да отделя много време на децата си, които обича повече от всичко на света. И защо? Защото ни храни. Ето ни, колко сме много и всички живеем с парите, които той изкарва и които все едно, не ни стигат. На Серьожа трябва да купим юношеско колело - значи, ще се наложи ти да почакаш за ново палто... И така ние с него седим и премисляме: откъде може да се икономиса... Баща ти се изморява, често дори няма сили да почете преди сън. Нима това не е кръст? А ако си живееше самичък, материално щеше да му е много леко и хубаво. Нямаше да ни има нас... Така че, Наденце, и вие имате своите скърби. И аз ги имам, и ти ги имаш.

- Мамо, а богатите хора, предприемачите, бизнесмените, семействата им - те със сигурност нямат скърби! Живеят и се наслаждават на живота.

- Първо, докато, както ти казваш, “се наслаждават на живота”, някой от тях може би вече го чака нещастие. И в някакъв смисъл това е добре: от такова Божие посещение се пробужда, оживява душата. Второ, не мисли, че богатите хора, за които говориш, са толкова щастливи. Човек има една особеност: все не му стига и той ще намери повод да завижда на ближния. Този има по-хубава марка кола, онзи има повече пари, трети има власт. И ето ражда се завист, най-мъчителната страст, която смуче и гложде душата като червей. При това такива хора често живеят в страх. Налага се да си наемат телохранители, да си слагат бронирани врати. Те само това и чуват, че някого от познатите им са застреляли във входа, или са отвлекли детето... Те подозират всички: струва им се, че ги подслушват, че през цялото време някой ги следи. Такива хора нямат покой нито тук, нито получават мир там, в задгробния свят.

Накрая ще ти кажа още нещо. Не всеки е достоен за такава скръб, която наричаме посещение Божие. Някому това няма да помогне, няма да послужи за спасениk