Макар че Франция е развита страна, в последно време осемдесет хиляди души са станали мюсюлмани ^[10] . Защо ли? Защото са превърнали греха в мода. Обаче съвестта ги гризе и се опитват да я успокоят. И както древните елини, за да оправдаят страстите си, измислили дванадесетте богове, така и тези търсят да намерят някоя религия, която да оправдава страстите им, за да намерят покой. Затова ислямът ги устройва. Позволява им да имат колкото искат жени, за отвъдния живот им обещава една планина пилаф, едно езеро кисело мляко, една река мед! И колкото и грехове да имат, когато умрат, ако ги умият с топла вода, очистват се! Отиват при Аллах чисти! Какво друго искат? Всичко е подредено! Но французите няма да намерят покой. Искат да се успокоят, но няма да могат, защото за страстите няма оправдание.

Каквото и да правят хората, колкото и безчувствени да са, пак няма да намерят покой. Стремят се да оправдаят неоправдимото, но вътрешно се измъчват, изтерзани са. Затова търсят развлечения, ходят по кръчми, напиват се, гледат телевизия. Т.е. губят си времето в глупости, за да се самозабравят, понеже ги гризе съвестта. И като спят, мислиш, че намират покой ли? Има съвест! Първото Свещено Писание, което Бог дал на прародителите, е съвестта и ние я получаваме от родителите си като ксерокопие. Колкото и човек да потиска съвестта си, в себе си бива изобличаван. Затова казват: “Яде го отвътре”. Да, няма нищо по-сладко от това човек да е със спокойна съвест. Чувства себе си окрилен, полита.

Не помня ден, в който не чувствам божествено утешение. Понякога обаче има сухи периоди и тогава се чувствам зле; и така мога да разбера колко зле живеят повечето хора, които нямат утешения, защото са далече от Бога. Колкото повече човек се отдалечава от Бога, толкова по-трудни стават нещата. Може човек и нищо да няма, но щом има Бога, нищо повече не иска! Това е! Докато, макар и всичко да има, но, ако няма Бога, тогава се измъчва вътрешно. Затова нека човек се приближава до Бога колкото може повече. Само близо до Бога намираме истинската и вечна радост. Чувстваме горчивина, когато живеем далеч от сладкия Иисус. Когато някой от вехточовек стане човек, царски син, тогава се храни с божествена наслада, с небесна сладост и чувства райско веселие. Още от тук чувства част от радостта на рая. Отначало тази райска радост е по-малка, но постепенно човек чувства все по-голяма и се пита дали в рая има нещо по-висше от това, което преживява тук. Чувства себе си в такова състояние, че не може да върши никаква работа. Колената му се огъват като свещи от онази божествена топлина и сладост, сърцето му трепти тъй, че ще му избие чита ^[11] , за да изхвръкне, защото земята и земните дела му се струват празна работа.

Човекът първоначално е пребивавал в общение с Бога. След това обаче, когато се отдалечил от Божията благодат, се чувствал като някой, който отначало живеел в палат, а после се е озовал завинаги вън от палата и го гледа отдалеч и плаче. Както детето, когато се отдалечи от майка си, страда, така страда и се измъчва и човекът, когато се отдалечи от Бога. Отдалечаването на човека от Бога е мъчение за него. Дяволът успял до толкова да отдалечи хората от Бога, че да стигнат дотам да почитат идолите и да им принасят в жертва децата си. Ужасно! И откъде демоните изнамират толкова богове! Бог Хамос ^[12] . Стига ти само да чуеш името му! Най-измъчен обаче е дяволът, защото е най-отдалечен от Бога, от любовта. Защото ако няма любов, остава мъката. Обратното на любовта кое е? Злобата. Злоба равно на мъчение.

Човек, който е отдалечен от Бога, е подложен на демонично въздействие. А този, който е близо до Бога, приема въздействието на Божията благодат. Който има Божия благодат, ще му бъде дадено още. А който има малко и я пренебрегва, ще му бъде отнета и тая, която има (вж. Лук. 19:26). Благодатта Божия липсва у съвременните хора, защото поради греха захвърлят и малкото, което имат. А когато се оттегли Божията благодат, всички демони се устремяват да влязат в човека.

Според това колко са отдалечени от Бога, хората чувстват терзания в този живот, а в другия живот ще живеят във вечно терзание. Защото още от този живот човек вкусва до някаква степен част от райската радост, в зависимост от това доколко живее съгласно с Божията воля. Или ще чувстваме част от райското блаженство още от сега и ще отидем в рая, или ще чувстваме част от мъките и - опазил ни Бог - ще отидем във вечните мъки. Рай - равно на доброта. Вечна мъка - равно на злост. Когато човек върши някоя добрина, чувства радост. Когато върши нещо криво, се измъчва. Колкото повече добро прави, толкова повече се радва. Колкото повече зло върши, толкова повече се мъчи душата му. Нима крадецът чувства радост? Не чувства радост. Докато този, който върши добрини, чувства радост. Ако човек намери нещо на пътя, задържи го и каже, че е негово, не ще има покой! Нито знае кому принадлежи, нито е онеправдал някого, нито го краде, но все пак не намира покой. Колко повече, ако го открадне! Дори когато човек получава нещо, пак не чувства радостта, която идва у него, когато дава. Колко повече, когато краде, или когато онеправдава, няма да чувства радост! Затова виждаме несправедливите хора какви лица имат, какви гримаси правят!

Отдалечените от Бога хора винаги остават без утешение и се мъчат двойно. Който не вярва в Бога и в бъдещия живот, освен че си остава безутешен в този живот, осъжда своята душа на мъки и във вечността. На който господар работиш, от него ще ти бъде заплатено. Ако работиш на черния господар, още от тук ти прави живота черен. Ако работиш на греха, ще ти бъде платено от дявола. Ако работиш на добродетелта, ще ти бъде платено от Христа. И колкото повече работиш за Христа, толкова по-чист ще ставаш, толкова повече ще се радваш. А ние си казваме: “Да не сме луди да работим за Христа?” Но това е страшно! Да нехаем за Христовата жертва, извършена за човека! Христос бе разпнат, за да ни избави от греха, за да очисти целия човешки род. Какво е направил Христос за нас? Какво правим ние за Христа?

Светът иска да греши, но иска и Бог да е добър. Той да ни прощава, а ние да грешим. Значи ние да си правим каквото си искаме, ама и Той да ни прощава. Всякога да ни прощава, а ние нашата да си знаем. Хората нямат вяра, затова се нахвърлят на греха. Цялото зло тръгва от там - от безверието. Не вярват в отвъдния живот, затова и нищо не ги интересува. Извършват неправди, изоставят децата си... Стават едни работи... тежки грехове. Дори светите Отци не са предвиждали такива грехове в свещените канони - както за Содом и Гомор Бог е казал: “Не вярвам да вършат такива грехове, нека ида да видя!” (вж. Бит. 18:21).

Ако хората не се покаят, ако не се върнат при Бога, губят вечния живот. Трябва да се помогне на човека да почувства най-дълбокия смисъл на живота, да се съвземе, за да усети Божията утеха. Целта е човекът да се издигне духовно, не просто да не греши.

Ако хората можеха поне да отидат при някой духовник, за да се изповядат и да престане демоничното влияние, за да могат малко да се осъзнаят. Сега дори не могат да мислят поради демоничното влияние. Покаянието, изповедта отнемат правата на дявола. Преди не много време ^[14] на Света Гора дойде един магьосник и обгради с колчета и мрежи целия път там, близо до колибата. Ако оттам минеше някой не изповядал се, щеше да пострада зле. И нямаше да знае откъде му е дошло. Щом ги видях, прекръстих се и минах през тях и ги развалих всичките. След това магьосникът дойде в колибата, откри ми всичките си намерения и изгори книгите си. Ако човек е вярващ, черкува се, изповядва се, причастява се, тогава дяволът няма никаква сила, никаква власт върху него. Прави само малко “джаф-джаф” като някое куче, което няма зъби. Обаче, ако човек не е вярващ и му дава права над себе си, тогава дяволът има голяма власт над него. Може да го линчува, има зъби и го разкъсва. Доколкото една душа му дава права, дотолкова и той властва над нея.

Дори когато човек умре и е подготвен за това, в часа, когато душата възлиза към небето, е подобна на влак, който върви и разни кучета тичат зад него, лаейки, а други го лаят отпред; влакът премазва и по някое куче. Но когато човек не е подготвен за смъртта, все едно че се намира във влак, който не може да се движи с висока скорост, защото колелетата са развалени, вратите са отворени, тъй че кучетата влизат вътре и хапят.

Когато дяволът е добил големи права над човека и го е обладал, тогава трябва да се намери причината, за да се отнемат правата му. Иначе колкото и другите да се молят, дяволът не си тръгва. Осакатява човека. Свещениците четат на поразия заклинателни молитви, но накрая пак човекът си плаща, защото още повече бива мъчен от дявола. Такъв човек трябва да се покае, да се изповяда, за да се отнемат правата, които сам е дал, и тогава дяволът ще се махне; иначе само ще се мъчи. Ден, два, седмици, месеци, години четене на заклинателни молитви, но щом дяволът има права, не си тръгва.

- Отче, как става така, че бивам завладян от страстите?

- Ако човекът даде права на изкусителя, бива завладян от страстите. Това, което Бог иска и е в твоя полза, е да захвърлиш в муцуната на дявола всичките си страсти. Тоест да обърнеш срещу него гнева, ината и т.н. Или по-добре, продай страстите си на дангалака и с получените пари купи камъни, за да хвърляш по него, та да не те доближава! Обикновено ние хората заради поводите, които даваме, било от невнимание, било заради горделиви помисли, позволяваме на врага да ни навреди. Дори само някой помисъл или някоя дума могат да бъдат използвани от дангалака. Спомням си, имаше едно много сплотено семейство. По някое време мъжът започнал да казва на жена си: “Ще се разведа с теб”. И жената казвала на мъжа: “Ще се разделя с теб”. Така си казвали на шега. Но изкусителят се възползва и създаде някакво малко затруднение и те бяха готови да се разделят - нито за децата помисляха, нито за нищо. Добре че се намери един добър изповедник и поговори с тях. “Заради тая ли глупост ще се разделяте? - каза им. И така дойдоха на себе си.

Ако човек се отклони от Божиите заповеди, тогава срещу него се надигат страстите. И ако се остави да бъде борен от страстите, не е нужно дяволът да го напада. И демоните си имат всеки своя “специалност”. Почукват човека так-так, да му намерят слабостта, слабото място, за да го нападнат. Нужно е внимание; трябва да затваряме вратите и прозорците - сетивата и да не оставяме процепи на изкусителя, та да влиза през тях. Това са слабите места. Ако оставиш и само един процеп отворен, може да се промъкне и да ти навреди. Дяволът влиза в човека, когато в сърцето му има кал, а не се доближава до чистото Божие създание. Ако сърцето се очисти от калта, врагът си тръгва и отново идва Христос. Както свинята, когато не намери кал, грухти и си тръгва, така и дяволът не се доближава до сърцето, в което няма тиня. Каква работа има в чистото и смирено сърце? И тъй, ако видим, че домът ни - нашето сърце - е като порутена къща и врагът се е заселил там, веднага трябва да я съборим, за да си тръгне злият ни наемател, тоест дангалакът. Защото, когато грехът се застои дълго време у човека, дяволът, естествено, придобива и повече права.

- Отче, когато един човек е дал права на изкусителя, понеже е живял небрежно, но иска да сложи ред, да започне да живее внимателно, тогава дангалакът воюва ли срещу него?

- Когато извърши обрат, получава сила от Бога, едно просветление и божествено утешение, за да започне. Но щом започне борбата, врагът повдига люта война. Тогава е необходима малко твърдост. Иначе как ще се изкоренят страстите? Как ще стане освобождаването от ветхия човек? Как ще си тръгне гордостта? Така човек разбира, че сам нищо не може да направи и смирено проси Божията милост и тогава идва смирението.Същото се случва и когато някой реши да откаже някой лош навик, примерно цигари или наркотици. В началото се чувства добре и ги захвърля. След това гледа как другите пушат и т.н. и води яростна война. Ако успее да я преодолее, после само обръща гръб на пушачите, без да се затруднява. Трябва да положим малко усилия. Дангалакът си върши своята работа. Ние да не вършим ли своята?

Всички имаме наследствени страсти, но те не ни вредят. То е като да се ражда примерно човек с една бенка на лицето. Тя дори го краси, но ако я разчопли, може да предизвика рак. Нека не оставяме дявола да разчопля страстите ни. Ако го оставим да чопли в нашите слабости, ще се образува “рак”.

Трябва да имаме духовно юначество, да показваме презрение към дявола и всичките му лукави телеграми - помислите - и да не подхващаме разговори с него. И всички адвокати на света да се съберат, не могат да се справят с едно малко дяволче. Ако прекратим разговорите с изкусителя, това много помага да прекъснем връзките с него и да избегнем изкушенията. Нещо ни се случва? Някой ни е онеправдал? Обидили са ни? Нека видим дали не сме сбъркали с нещо. Ако грешката не е в нас, ще получим награда. Не е нужно продължение. Който продължи да разговаря с дангалака, получава от него дантелена плетка в ръцете ^[15] и се смущава. Бива обладан от стремеж да разследва според законите на дангалашкото правосъдие и се ожесточава.

Спомням си, когато италианците си тръгнаха, бяха оставили в палатките си купчини от ръчни гранати, а пък барутът беше цели хълмове. Хората отиваха и вземаха палатките, а децата играеха с гранатите и колко от тях се убиха, горките! Та с ръчни гранати играе ли се! Тъй и с дявола, игри ли ще си играем?

- Отче, помисълът ми казва, че особено в наши дни дяволът е много силен.

- Дяволът има злоба и омраза, а не сила. Божията любов е всесилна. Сатаната се опитва да се покаже всесилен, но не успява. Изглежда силен, но е съвършено безсилен. Много от разрушителните му планове се провалят още преди да започнат да се осъществяват. Би ли допуснал някога един добър баща някакви хулиганчета да бият децата му?

- Отче, страхувам се от демоните.

- Че защо те е страх? Те нямат никаква сила. Христос е всесилен. Изкусителят е прогнил. Нали носиш на себе си кръст? Оръжията на дявола са немощни. Христос ни е въоръжил със Своя Кръст. Само когато оставим духовните оръжия, тогава врагът има сила. Веднъж православен свещеник показал едно малко кръстче на някакъв магьосник и демонът, който онзи призовал с магиите си, затреперил.

- Защо толкова много се страхува от Кръста?

- Защото, когато Христос понасял заплюванията, плесниците и ударите, тогава било съкрушено царството и властта на дявола. Ето по какъв начин Христос победил! “С тръст биде съкрушена властта на дявола”, казва един светия. Когато Му нанесли последния удар с тръстта по главата, тогава била съкрушена властта на дявола. Тоест, търпението е духовната отбрана, а смирението - най-голямото оръжие срещу дявола. Най-голямото утешение от Христовата кръстна жертва е, че дяволът е съкрушен. След Христовото Разпятие той е като змия, на която е отнета отровата или като куче, на което са извадени зъбите. Отнета е отровата от дявола, извадени са зъбите от кучетата демони и сега са обезоръжени, а ние сме въоръжени с Кръста. Нищо, съвсем нищо не могат да сторят демоните на Божиите творения, ако сами ние не им дадем права. Само шум вдигат, но нямат власт.

Веднъж когато бях в килията на Честния Кръст, преживях едно много хубаво бдение! През нощта много демони се бяха събрали на тавана. В началото чукаха силно като с чукове, а след това вдигаха шум, като да търкаляха големи пънове, трупи от дървета. Прекръствах тавана и пеех “На Твоя Кръст се покланяме, Владико...” ^[16] Свършвах аз, започваше пак търкалянето на пънове. “Сега, казах си, ще пеем на два клира! Вие на единия с пъновете отгоре, а на другия аз отдолу!” Започвах аз, а те спираха. Веднъж пеех “На Твоя Кръст се покланяме...”, след това - “Господи, Твоят Кръст си дал нам оръжие срещу дявола...” ^[17] . Прекарах най-приятната нощ с песнопение, а когато спирах за малко, те продължаваха със забавата си! Всеки път все различен репертоар представят!...

- Когато запяхте отначало, не избягаха ли?

- Не. Щом свършвах аз, започваха те. Да, трябваше и на двата клироса да направим бдение! Беше едно прекрасно бдение! Пеех от цяла душа! Прекарах хубави мигове!...

- Отче, как изглежда дяволът?

- О, знаеш ли колко е “красив”? Само да го видиш! И как Божията любов не позволява човекът да вижда дявола! О, повечето биха умрели от страх! Помисли си, ако го виждаха как действа, ако виждаха... “сладкия” му образ! Някои пък биха имали най-доброто забавление! Знаеш ли какво забавление? Как го казваха? Кино?.... Но за да види човек един такъв филм, трябва да плати скъпо... и не се знае дали ще може да го види!

- Има ли рога, опашка?

- Да, всичките принадлежности!!!

- Отче, кога са станали толкова отвратителни? Когато са паднали и от ангели са станали демони ли?

- Ами разбира се! И сега изглеждат така, все едно че ги е ударил гръм. Ако падне мълния и удари някое дърво, няма ли то веднага да стане един черен пън? Така и те изглеждат като да ги е ударила мълния. За известно време казвах на дангалака: “Идвай да те гледам, за да не попадна в ръцете ти. Сега само като те гледам, е явно колко си зъл. Ако ти падна в ръцете, какво ли имам да патя!”

- Отче, дангалакът знае ли какво имаме в сърцето си?

- А, това оставаше, да знае сърцата! Само Бог е сърцеведец и само на Божии човеци - за наше добро - Бог открива понякога, какво имаме в сърцата си. Дангалакът знае лукавщините и злините, които посява у своите съработници, но не знае нашите добри помисли. Само от опит разбира някои, но и за тях повечето пъти греши. И ако Бог не позволи да разбере и тях, то постоянно е в заблуда за всичко, защото дяволът е помрачен - видимост нула!!! Ако имам някой добър помисъл, той не го знае. Ако имам някой лош помисъл, той го знае, защото сам той го насажда. Ако сега аз искам да отида да направя някъде някоя добрина, примерно да спася един човек, това дяволът не го знае. Когато обаче той вложи у някого някакъв помисъл и му каже: “Иди да спасиш еди-кой си човек”, като същевременно го ужили с гордостта, тогава той знае този помисъл. Но и с това, че човек приема гордостта, дава права на изкусителя. Нещата са много деликатни! Спомняте ли си случката с авва Макарий? Срещнал веднъж дявола, който се връщал от по-близката пустиня, където отишъл да изкушава братята. Той казал на аввата: “Всички братя са много жестоки към мен, освен един, който е мой приятел и ми е послушен, и когато ме вижда, се върти като чакрък”. Авва Макарий го попитал: “Кой е тоя брат?” “Името му е Теопемпт” - отговорил дяволът. Блаженият отишъл и намерил брата. Предразположил го да му разкрие помислите си и му помогнал. Когато отново срещнал дявола, попитал го за братята, а той му отговорил: “Всички са много жестоки към мен. И най-лошото е, че дори този, който беше мой приятел, не знам какво е станало, но се е променил и сега ми е най-сърдит от всички”. Не знаел, че авва Макарий е ходил и е помогнал на брата да се осъзнае, защото преподобният е действал смирено, от любов и дяволът нямал права над помислите му. Ако авва Макарий се беше възгордял, би изгонил от себе си Божията благодат, следователно дяволът би придобил права. Тогава той щеше да знае за намеренията на аввата, защото сам би го ужилил с гордостта.

- Ако един човек има добър помисъл и някъде го каже, може ли дяволът да го чуе и после да го изкушава?

- Как да го чуе, след като в човека няма злоба и лукавство? Ако обаче го каже, за да се възгордее, тогава ще се вмъкне и изкусителят. Т.е. ако човек е склонен към гордост и горделиво си казва: “Ще отида да спася онзи човек”, тогава се вмъква дяволът и вече знае това. Докато, ако действа смирено, от любов, дяволът няма да узнае. Нужно е внимание. Много са деликатни тия неща. Затова светите Отци казват, че духовният живот е “наука на науките”.

- Как обаче се случва, отче, един магьосник да каже на три момичета, че едната ще се омъжи, другата ще претърпи нещастие, а третата ще остане неомъжена, и това да стане точно така?

- Дяволът има опит. Както примерно един инженер, когато види една къща, готова да падне, е в състояние да каже колко ще издържи и т.н., така и дяволът вижда как върви един човек и от опита си разбира докъде ще стигне.

Дяволът не е умен. Много е глупав. Целият е една бъркотия, не можеш да му хванеш края. Постъпва и хитро, но върши и глупости. Маниерите му са груби. Бог тъй е благоволил, за да разбираме действията му. Човек трябва да е много помрачен от гордост, за да не го разбере. Когато имаме смирение, можем да разкриваме примките на дявола, защото поради смирението човек се просвещава и се сродява с Бога. Смирението е това оръжие, което поразява дявола.

- Отче, защо Бог позволява на дявола да ни изкушава?

- За да отбере Своите деца. “Прави, дяволе, каквото искаш”, казва Бог, защото знае, че каквото и да прави дяволът, накрая ще си счупи главата в крайъгълния камък, който е Христос. Ако вярваме, че Христос е крайъгълният камък, тогава нищо не ни плаши.

Бог не допуска никакво изпитание, ако от него не би излязло нещо добро. Когато Бог вижда, че ще произлезе по-голямо добро, оставя дяволът да си върши работата. Видяхте ли какво сторил Ирод? Избил четиринадесет хиляди младенци, но направил и четиринадесет хиляди мъченици ангели. Къде сте виждали мъченици ангели? Дяволът пак си счупил главата. Диоклетиан станал съработник на дявола, измъчвайки жестоко християните, но без да иска, направил добро на Христовата Църква, защото я обогатил със светии. Мислел да унищожи всички християни, но нищо не постигнал. Оставил множество свети мощи, които да почитаме и обогатил Христовата Църква.

Бог можеше отдавна да е приключил с дявола - та нали е Бог! Ако поиска и сега може да го свие на кълбо и да го хвърли в пъкъла, но пак за наше добро го оставя. Че би ли го оставил да притеснява и да мъчи творението Му? Оставил го е обаче до някаква степен и до някое време, за да ни помага със злобата си, да ни изкушава, за да прибягваме към Бога. Бог позволява на дангалака да ни изкушава само, ако от изкушението би произлязло някакво добро. Ако няма да произлезе добро, не му позволява. Бог допуска всичко за наше добро. Нека повярваме на това. Бог оставя дявола, за да може човекът да се бори. Без борба няма успех. Ако не ни изкушаваше дяволът, можеше да си мислим, че сме станали и светии. И тъй, Бог допуска дявола да ни бие със злоба, защото с пердаха, който ни налага, отърсва от нас прахта, изтупва напрашената ни душа. Или го оставя да се нахвърля върху нас и да ни хапе, за да прибягваме към Бога. Бог постоянно ни призовава, но ние обикновено се отдалечаваме от Бога и само ако се появи някоя опасност, тичаме към Него. Когато човек се съедини с Бога, тогава лукавият не може да се вмъкне между тях; няма и причина Бог да позволи на лукавия да изкушава човека, за да се принуди той да прибягва към Бога ^[18] . Във всеки случай лукавият ни прави добро, помага ни да се осветим. Затова и Бог го търпи.

Бог е оставил свободни не само хората, но и демоните, тъй като те не вредят на човешката душа, защото не могат. Освен ако сам човекът не поиска да навреди на душата си. Напротив, носят награда на душите ни - както лошите хора, така и невнимателните, които не по свое желание причиняват зло в живота ни. Защо мислите, онзи авва ^[19] казва: “Вдигни от нас изкушенията и никой няма да се спаси”? Защото изкушението принася голяма полза. Не че дяволът може да върши добро - той е зъл. Но добрият Бог спира камъка, който лукавият е хвърлил срещу нас с цел да ни строши главата, слага ни го в ръката, а в другата ръка ни дава бадеми - да трошим и да ядем! Т.е., Бог допуска изкушенията, не за да ни мъчи дяволът, но за да положим по този начин “изпити” за другия живот и за да нямаме безразсъдни претенции на Второто Пришествие. Трябва добре да разберем, че воюваме - и ще воюваме, докато сме живи - със самия дявол. Докато човек е жив, има да върши много работа, за да направи по-добра душата си и има право да се явява на духовни изпити. Ако умре и не мине на изпита, късат го, а поправителен няма.

Добрият Бог сътворил ангелите. Някои ангели обаче заради своята гордост паднали и станали демони. Бог създал човека - съвършеното творение, за да замести падналия чин ангели. Затова дяволът силно завижда на Божието творение - човека. Демоните викат: “Ние веднъж съгрешихме и ни мъчиш, а на тия, дето много пъти грешат, прощаваш”. Да, но хората се покайват. А те не стига, че от ангели са станали демони, но и вместо да се покаят, стават все по-лукави и зли и яростно се стремят да унищожат Божиите творения. Денницата е бил в най-светлия чин! А накрая... Заради гордостта си демоните се отдалечили от Бога преди хиляди години и продължават да се отдалечават заради гордостта си, оставайки неразкаяни. Едно “Господи, помилуй” да кажат, Бог все нещо ще стори за тях. Едно “съгреших” само да кажат, но не казват “съгреших”. Ако дяволът кажеше “съгреших”, щеше отново да стане ангел. Божията любов няма предели. Но дяволът има твърда воля, инат, егоизъм, не ще да се пречупи, не иска да се спаси. Страшно нещо! А е бил ангел!

- Отче, дяволът помни ли предишното си състояние?

- Дали си спомня? Целият е огън и жупел, защото не иска други да станат ангели и да го заместят. И с времето става все по-зъл. Развива се в злобата и завистта.

О, ако човек почувстваше състоянието на дявола, би плакал ден и нощ! Нима ако видиш как един добър човек се променя и става престъпник, няма да скърбиш силно? А колко повече, ако видиш това да става не с някой човек, а с ангел! Някога, един монах ^[20] почувствал силна болка за демоните и както се молел на колене, казвал следното: “Ти си Бог и ако поискаш, можеш да намериш някакъв начин да се спасят и тия нещастни демони, които, въпреки че са имали първоначално толкова голяма слава, сега имат всичката злоба и завист на света, така че, ако Ти не ни закриляше, биха унищожили всички хора”. И докато се молел така с болка, видял до себе си една кучешка глава с изплезен език да му се подиграва. Явно Бог е допуснал това, за да даде на монаха да разбере, че Сам Той е готов да ги приеме отново, стига да се покаят, но те сами не искат спасението си. Виждате ли, Адамовото падение бе поправено с идването на Бога на земята и с приемането от Него на човешка плът. Докато падението на дявола няма как да бъде поправено, освен ако той не се смири. Дяволът не се поправя, защото не желае. Знаете ли, колко би се радвал Христос! И човекът не се поправя само когато не желае.

- Отче, дяволът не знае ли, че Бог е любов и че го обича, а той въпреки това продължава да си върши своето?

- Че как да не го знае! Но оставя ли го гордостта? На всичко отгоре е и лукав. Сега се опитва да спечели целия свят. Казва си: “Ако имам повече последователи, Бог ще се принуди накрая да се смили над всичките Си творения и ще включи и мен в това число!” Така си мисли. Затова иска да придобие колкото може повече последователи. Виждате ли накъде бие? Казва си: “Имам толкова на моя страна! Бог ще се принуди да прости и на мен!” Без да се покае! И Иуда не направи ли същото? Знаел, че Христос ще освободи мъртвите от ада. Казал си: “Ще отида и аз преди Христа, за да освободи и мен”. Видиш ли лукавство? Вместо да поиска прошка от Христа, отишъл, та се обесил. И да видите, Божието милосърдие огънало дори смокинята, за да го възпре, но той свил краката си, за да не се опрат в земята. И всичко това, за да не отиде да каже едно “прости”. Страшно! Тъй и дяволът, началникът на егоизма, не казва “съгреших”, но постоянно се стреми да придобие все повече последователи.

Смирението има голяма мощ и обезсилва дявола. То е най-силният шок за дявола. Където има смирение, дяволът няма място. А където не присъства дяволът, естествено е да няма и изкушения. Веднъж аскет мъчел един демон да каже “Светий Боже...”. Дангалакът изрекъл: “Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний”, обаче не казвал “помилуй нас”. Кажи: “Помилуй нас”! Не ще! Ако го беше казал, щеше да стане ангел. Всичко друго казва дангалакът, но “помилуй ме” не иска да каже, защото е нужно смирение. В това “помилуй ме” има смирение и душата получава великата Божия милост, която проси.

Каквото и да правим, необходими са смирение - любов - благородство. Нещата са прости. Ние ги правим трудни. Колкото можем, нека правим онова, което е трудно за дявола и лесно за човека. Любовта и смирението са трудни за дявола и лесни за човека. И един телесно немощен човек, който не може да върши духовни подвизи, може да победи дявола със смирението. За една минута човек може да стане ангел или дангалак. Как? Със смирението или с гордостта. Какво, да не би да са били нужни часове, за да стане Денница от ангел дявол? За секунди е станал такъв. Най-лесният път за спасение е любовта и смирението. Затова нека започнем от любовта и смирението и след това да напредваме и в другите подвизи.

Молете се, постоянно да радваме Христа и да притесняваме дявола, така и така му харесват мъченията и не желае да се разкайва.

Душата, която се трогва от красотите на материалния свят, показва, че в нея живее суетният свят ^[22] , затова бива привличана от творението, а не от Твореца, от глината, а не от Бога. Няма значение, че тази глина е чиста и в нея няма греховна кал. Когато сърцето бива привличано от светски красоти, които не са греховни, но си остават суетни, тя чувства светска временна радост, в която няма божествено утешение, няма вътрешно окриляване с духовно веселие. Когато обаче човек обича духовната красота, тогава душата му се изпълва и разхубавява.

Ако човекът и особено монахът познае вътрешната си грозота, няма да се стреми към външни красоти. В душата ни има толкова лекета, толкова петна, та дрехите си ли примерно ще гледаме? Перем дрехите си, дори ги гладим и сме чисти, а вътре в нас е... по-добре не питай! Затова, ако човек се загрижи за духовната нечистота в себе си, няма така педантично да почиства всяко най-малко петънце по дрехите си, защото те са хиляди пъти по-чисти от душата му. Но ако човек нехае за духовните отпадъци в себе си, тогава гледа най-старателно да почисти и най-малкото леке! Това, което е нужно, е той да насочи цялата си грижа към духовната чистота, към вътрешната красота, а не към външната. Да бъде дадено предимство на душевната красота, на духовната красота, а не на суетните красоти, защото и Господ ни е казал: “И целият свят не струва колкото една душа” (вж. Мат. 16:26).

Ако хората не възпират сърцето си от пожелания за материални придобивки, които не са съществено необходими (и дума да не става за плътски пожелания) и не събират ума в сърцето си, за да ги отдадат заедно с душата си на Бога, тогава ги чака двойно нещастие.

- Отче, винаги ли е лошо да желаеш нещо?

- Не, желанието на сърцето само по себе си не е нещо лошо. Но когато някакви неща, макар и не греховни, заемат част от сърцето ми, тогава те намаляват любовта ми към Христа. Затова такова желание също е лошо, тъй като чрез него врагът възпира любовта ми към Христа. Когато желая нещо полезно, например една книга, и тя заема част от сърцето ми, тогава това е лошо. Защо някоя книга да заема част от сърцето ми? Книгата ли ще желая или ще копнея за Христа? Всяко желание, колкото и хубаво да изглежда, е по-ниско от това човек да желае близост с Христа или с Пресветата Богородица. Когато отдам сърцето си Богу, нима е възможно Бог да не ми отдаде целият Себе Си? Бог търси сърцето на човека. “Синко, дай си мен сърцето” (Притч. 23:26). Ако човек отдаде сърцето си Богу, след това Бог му дава и това, което сърцето му желае, стига то да не му е във вреда. Сърцето не се разпилява само когато бива отдадено на Христа и само у Христа човек намира богато ответно въздаяние от божествена любов в този живот, а в другия, вечния - божествено веселие.

Трябва да избягваме светските вещи, за да не завладяват сърцето ни и да използваме прости неща, и то само колкото ни е потребно. Да се грижим обаче това, което ползваме, да е здраво и надеждно. Ако искам да използвам една красива вещ, отдавам цялото си сърце на тази красота и за Бога не остава нито едно парченце от сърцето. Минаваш през някое място и виждаш една къща с хубави мрамори, резби, украси; възхищаваш се от камъните, тухлите и оставяш сърцето си там. Или пък в някой магазин виждаш красиви рамки за очилата си и ги пожелаваш. Ако не ги купиш, оставяш сърцето си в магазина. Ако ги купиш, закачаш сърцето си да виси на тия рамки! Особено лесно биват ограбвани жените. Малко са онези, които не пилеят сърцето си по суетни неща. Искам да кажа, че с всички украшения, цветни и лъскави неща, дяволът ограбва богатото сърце, което имат. Някоя жена има нужда от чиния? Ще търси да намери чиния с нарисувани цветя по нея. Ще речеш, че ще прокисне яденето, ако чинията е без цветя. Някои “духовни” жени се трогват от по-сериозни украси: двуглав (византийски) орел и т.н. А после питат: “Защо оставам безчувствена към духовното?” Как да почувстваш, когато сърцето ти е разпиляно по кухненски шкафове и чинии? Нямаш сърце, останало е само парче месо, което бие в теб, тик-так, механично, като часовника, колкото само да се движиш! Защото малко сърце отива за това, малко за онова и за Христа не остава нищо.

- Т.е., отче, и тези прости пожелания са греховни?

- Тези пожелания дори и да не са греховни, са по-вредни и от греховните. Защото едно греховно пожелание някой път може да бъде осъзнато от човека, съвестта му да го осъди, тъй че да положи усилия, да се покае, да каже “съгреших, Боже мой”. Докато тези “добри” пожелания не го тревожат. Мисли си, че всичко при него е наред. “Обичам доброто, обичам красивото, казва си, а и без това, нали Бог е сътворил всичко красиво.” Да, но любовта му не се насочва към Твореца, а към творението. Затова е добре да отсичаме всяко пожелание. Когато човек полага усилия заради Христа и жертва това, което обича и прави нещо, което не обича (колкото и хубаво да е онова, което обича), тогава Бог му дава по-голямо утешение.

Преди да се очисти, сърцето е изпълнено със светски пожелания, на които се и радва. Когато обаче се очисти, започва да се измъчва от светските пожелания, отвращава се от тях и тогава радостите са духовни. Сърцето се очиства тогава, когато, човек се погнуси от светските пожелания. Преди да се погнуси, то бива привличано от тях. Да, но ние не искаме ни най-малко да притесним ветхия човек в нас, искаме да следваме прищевките на ветхия човек. Но как тогава да станем последователи на Христа?

- Отче, когато се затруднявам да отсека някое свое желание, трябва ли да настоявам в борбата?

- Да, дори когато на сърцето ти му е мъчно, че не правиш онова, което му се харесва, не трябва да му се подчиняваш. Защото, ако се подчиниш, ще почувстваш една светска радост, а след това една тревога, която пак е светска тревога. Докато, ако не се подчиниш и сърцето ти се огорчи, че не си направил онова, което му харесва, а ти се радваш за това, тогава идва Божията благодат. А това е и целта - да придобием Божията благодат. Значи, за да придобиеш Божията благодат, трябва да бъдат отсечени пожеланията, макар и да са добри; да бъде отсечена собствената воля. Тогава човек се смирява, а след като се смири, идва Божията благодат. Когато сърцето се огорчи по светски, тогава ще се зарадва духовно. Нека, колкото е възможно, човек да се учи да избягва светските утешения, да извършва вътрешна духовна работа, за да получи божествена утеха.

- Отче, често светски хора казват, че чувстват една празнота, въпреки че имат всякакви блага.

- Действителната, истинската радост се намира в близостта до Христа. Ако се свържеш с Него чрез молитвата, ще почувстваш душата си пълна. Светските люде търсят радостта в насладите. Някои пък “духовни” хора я търсят в богословски разисквания, беседи и т.н. Но когато тези разисквания приключат, вътре в тях остава една празнота и се питат какво ще правят по-нататък. Дали дейностите, с които се занимават, са греховни, дали са неутрални - все същото е. По-добре да биха отишли да поспят, та на другия ден да са по-бодри на работата си?

Когато изпълняваме светските пожелания на сърцето, не идва духовна радост, а смут и тревога. Светската радост донася тревога и на духовните хора. Светската радост не е постоянна, истинска радост, това е една временна радост, за момента. Това е веществена радост, не е духовна. Обаче от веществените радости душата не може да почувства пълнота. Точно обратното, затлачва се с отпадъци. Когато почувстваме духовната радост, вече не желаем веществената. “С Твоя образ ще се насищам!” (Пс. 16:15) Светската радост не отморява, но повече натоварва и обременява духовния човек. Ако настаниш духовния човек в някой светски дом, той не може да намери там покой. А светският човек си въобразява, че намира покой, но всъщност се измъчва. Радва се външно, но вътре в себе си не е доволен, измъчва се.

- Отче, сред светския порядък човек се задушава.

- Хората се задушават, но и сами го желаят, както жабата бърза към устата на змията. Змията си стои на отсрещния край на водоема и постоянно гледа към жабата. Ако жабата се подлъже и погледне змията, тогава се наелектризира, става като зашеметена и с квакания бърза към устата на змията. После змията я ухапва и я отравя, за да не се съпротивлява. Тогава жабата пищи, но и да я измъкнеш, вече е отровена и ще умре.

- Отче, защо хората се радват на светските хубости?

- Днешните хора не мислят за вечността. Себелюбието ги кара да забравят, че всичко земно един ден ще изчезне. Не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Не са почувствали от другите, от небесните радости. Сърцето им не трепва за нещо по-възвишено. Даваш на някого примерно една тиква. Казва си: “Каква хубава тиква!” Даваш му и ананас. “Ананасът има люспи”, казва и го захвърля, защото никога не е опитвал. Или пък кажи на някоя къртица: “Колко е хубаво слънцето!” - тя пак ще се зарови в земята. Онези, които се чувстват добре във веществения свят, приличат на глупавите пиленца, които кротко и безшумно си стоят в яйцето, без да се опитват да счупят черупката, за да излязат вън, да се порадват на слънцето (небесният полет към райския живот), но си остават неподвижни и умират в черупката на яйцето.

- Отче, понякога казвате, че еди-кой си човек гледа на нещата през европейската лупа, а не чрез източния дух. Какво имате предвид?

- Искам да кажа, че гледа с окото на европеец, според европейската логика, без вяра, по човешки.

- А кой е източният дух?

- “Восток востоков и сущии во тъме и сени” ^[23] ...

- Тоест?

- Когато казвам, че някой е схванал източния дух и е оставил европейския дух, искам да кажа, че е оставил логиката, рационализма, и е схванал простотата и благоговението, защото това е православният дух, който е угоден на Христа: простота и благоговение. Днес у духовните хора често липсва простотата, светата простота, която възстановява и отморява душата. Ако човек не се отрече от светския дух и не започне да живее просто, т.е. ако не спре да мисли за това как ще го погледнат другите, какво ще си помислят за него, тогава той не се сродява с Бога, със светиите. За да се сроди с тях, трябва да заживее в духовното пространство. Колкото по-просто живее човек, особено в монашеското общежитие, толкова повече той се шлифова, защото биват изтрити подутините на страстите. В противен случай той гледа да създаде от себе си един лъжлив, престорен човек. Затова нека се постараем да хвърлим светския карнавален костюм, за да се уподобим на ангелите.

Знаете ли по какво се различават светските от духовните люде? Светските гледат да е чист дворът им. Не ги интересува дали вътре в дома им има боклуци. Изчистват двора и хвърлят боклуците вътре в къщата! Казват си: “Другите гледат двора, вкъщи не виждат”. Т.е. нека имам мръсотии в себе си, но не и вън! Желаят другите да ги хвалят. Докато духовните хора гледат домът да е чист отвътре. Не ги е грижа какво ще кажат хората, защото Христос живее в дома, в сърцето, не живее на двора.

Но понякога и духовни хора вършат дела на показ, по светски или по-точно казано, по фарисейски. Тези хора не мислят за това как да стигнат до рая, до Бога, а как да се покажат тук, че са добри. Лишават се от всичките духовни радости, макар че биха могли още от този живот да пребивават в райско състояние. Така те си остават земни хора. Опитват се да живеят духовен живот, но по светски начин. В себе си обаче те са празни, нямат Бога.

За нещастие, светският дух силно е повлиял и върху духовните хора. И след като духовни хора действат и мислят по светски, какво ли да правят светските? Казах на някои да подпомогнат децата на наркомани, а те ми отговориха: “Ако направим приют за наркомани, няма да ни дават никакви субсидии, затова ще направим старчески дом” ^[24] . Не казвам, че не е необходим и старчески дом. И още как! Но ако започваме с такива предпоставки, благодеянията ни биха били крушителни, а не спасителни! Не разбират, че светският успех е духовен неуспех.

- Отче, мнозина ни казват: “Тук, в манастира живеете като в рай”.

- Молете се, да не изгубите другия рай. Бих бил доволен, ако светските хора се впечатляваха от вашето духовно развитие, а самите вие да не осъзнавате положителното впечатление, което предизвиквате у другите (именно поради това, че се развивате духовно), нито да се стремите към това ^[25] , но да става от само себе си, вътрешно и по естествен начин. Стремете се да не се губите в празни неща, за да не загубите Христа. Старайте се колкото можете да придобивате монашески дух. Живейте духовно като монахини; не забравяйте Христа, за да ви помни и Той. Нямам за цел да ви огорчавам, но да ви помагам и подкрепям. Старайте се да разграничавате светския дух, който, навлизайки в монашеството, огорчава Самия Христа. Отхвърляйте този дух като чужд на монашеството.

За съжаление светският дух от света е навлязъл и в много манастири, защото някои съвременни духовни наставници направляват монашеството по светски канали и така душите не биват ръководени към отеческия дух на благодатта. Виждам днес в манастирите да владее един антиотечески дух: не възприемат доброто, светотеческото, т.е. не живеят по примера на светите Отци, а в името на послушанието и на отсичането на собствената воля изравняват със земята духовните висоти, изпълнявайки същевременно прищевките на светската си воля. По този начин те не напредват духовно, защото са приели в монашеското си общежитие и изкусителя, светския дух. Нямаме право да тълкуваме Божиите заповеди, както ни е угодно, нито имаме право да променяме монашеството, както на нас ни се иска. Друго нещо е да признаваме слабостта си и да просим смирено Божията милост. Най-голямото зло според мен е това, че някои считат именно този светски дух за прогресивен. А би трябвало да го почувстват като падение и да го повърнат, за да се очистят духовно и незабавно след това ще дойде Светият Дух. Светият Дух е Който освещава, дава пълнота и укрепява душите.

Има и такива, които казват: “Трябва да проявим своята култура”. Коя култура да проявим? Светската култура ли? Редно е ние като монаси да проявим духовната си култура, духовния прогрес. А къде е духовният прогрес? Да не стане тъй, че да надминем светските хора в светския прогрес. Този прогрес измъчва светските хора, а колко повече монасите! Ние трябва да се движим с голяма духовна скорост, та и светските хора нещо да направят. Ако ние правим същото, което прави и един благочестив мирянин, това пак не им помага, защото и без нас си имат като пример благочестивия мирянин. Ние трябва да ги надминем. Монахът не трябва да има за цел да се отличи с някакъв светски прогрес. Това е обида за монашеството. Монахът, който разсъждава по светски, явно е сбъркал своя път - тръгнал е към Христа, а душата му върви към света. Когато светският прогрес в монашеството се счита за напредък, тогава то достига до духовно разложение.

Колко неща се губят в монашеството, както и в света се губят честта, уважението, и ги наричат отживелици! Затова толкова ме боли, че не издържам. Иде ми да хвана гората. Човек, който не е имал някакви по-висши духовни преживявания, не се и притеснява особено за своя духовен живот, който живее по някакъв свой си начин. За някой друг ^[26] обаче, който се принуждава да живее по този начин, знаете ли какво мъчение е? Ако Христос ме удостоеше да живея както искам, т.е. по монашески, и да умра по юнашки, бих считал това като смърт на първата линия на фронта. Струва си в наше време човек да умре, да изповяда своята вяра, да се жертва само за това - да не бъдат хулени светите Отци.

Да помислим малко за преподобните Отци, които четем постоянно, къде са живели и как са живели? Господ е казал: “Лисиците имат леговища, и птиците небесни - гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони.” (Мат. 8:20; Лук. 9:58). Страшно! И виж, как са се стараели да подражават на Христа, живеейки в пещери! Но са чувствали Христовата радост, защото във всичко са подражавали на Христа. Цялото им усърдие е било насочено натам. Светите Отци направили от пустинята духовно селище, а ние днес я правим светско селище. Христовата Църква бяга в пустинята да се спаси, а ние превръщаме пустинята в светско селище, и от това хората се съблазняват и остават без подкрепа, нямайки на какво друго вече да се опрат. Мисля, че в тези трудни времена това е най-голямата опасност, която преживяваме. Днес трябва да живеем още по-монашески, за да имаме божествени сили, но за жалост се влияем от светския дух и отслабваме. Т.е. изгонваме духа и остава трупът.

Днес има монаси, които външно живеят монашески. Не пушат, водят чист живот, четат Добротолюбието, постоянно цитират светите Отци. Т.е., подобно на онези миряни, които не лъжат, осеняват се с кръстното знамение, ходят на църква и когато пораснат, внимават малко повече за нравствеността си, и си мислят, че това е всичко. Така и външният порядък в някои манастири привлича миряните. Но когато опознаят монасите, които живеят там, виждат, че не се различават от светските хора, защото във всичко се съобразяват със светския дух. Ако пушеха, четяха вестници, говореха за политика, щяха да ги отбягват като светски и нямаше да има вреда за монашеството.

Когато монахът отслабне духовно, с какво би впечатлил мирянина? Ако оставим бутилката със спирт отворена, той губи цялата си сила. Нито убива микробите, нито ще пламне, ако го запалиш. А ако го сложиш в спиртника, ще развали и фитила. Така и монахът, ако не внимава над себе си, прогонва от себе си Божията благодат и му остава само схимата. Става като спирта, който е изгубил силата си. Не може да изгори дявола. “Светлина за монасите са ангелите, светлина за миряните са монасите!” ^[27] Така престават да бъдат светлина. Знаете ли колко катастрофално е светското мислене? Ако духовното се изгуби от монашеството, тогава в него не остава нищо. Защото, “ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена” (Мат. 5:13); след това дори и за тор не става. Отпадъците стават за тор, а солта не може. Ако я сложиш на някое растение, ще го изгори. Днес е време, когато монашеството трябва да сияе. При това разложение сега е нужна “солта”. Ако в манастирите няма светско мислене, а се живее духовно, това би бил най-големият им принос за обществото. Няма да е нужно нито да говорят, нито да вършат други дейности, защото ще говорят с начина си на живот.Светът днес се нуждае именно от това.

Видяхте ли и католиците докъде я докараха? Спомням си, когато преди години бях в манастира “Стомион”, в Коница, някой ми донесе част от вестник, където пишеше, че триста монахини протестирали, защо да не могат да отидат на кино да гледат някой филм, защо облеклата им да са до долу, а не до коляното. Толкова се възмутих, когато го четох, че си казах: “Защо пък сте станали монахини в крайна сметка?” И накрая пишеше, че са захвърлили расата. Въпреки че според начина им на мислене все едно, че и преди това са ги били захвърлили. Друг път видях една католическа монахиня, която по нищо не се различаваше от светска жена. Изпълняваше уж мисионерско дело, а беше съвсем... като някои много светски девойки. Нека не позволяваме и при нас да навлезе този европейски дух, да не стигнем и ние до там.

- Отче, струва ми се трудно да изоставя светското мислене.

- Не е трудно, нужно е бодърстване. Непрестанно мисли за това, което е казал свети Арсений Велики: “Заради какво си излязъл от света?”... Ние забравяме защо сме дошли в манастира. Всички започват горе-долу добре, но не всички завършват добре, тъй като забравят, защо са отишли в манастир.

- Отче, казахте, че светският дух навлиза в монашеството и се губи духовното. Ще се запази ли верният дух на монашеството?

- Това е една буря, но Бог няма да ни изостави.

- Отче, мина ми този помисъл: “Съществуват ли още монашески братства, които живеят духовно?”

- Оставаше и да няма. Тогава Света Богородица щеше под конвой да ни отведе в затвора... Има монаси, които живеят много духовно, безшумно. Има такива души във всеки манастир, във всяка епархия и т.н. Именно тези редки души затрогват Бога и Той ни търпи.

Най-важното днес е човек да не се приспособява към този светски дух. Това би било равносилно на изповядване на вярата ни. Нека се стараем, доколкото можем, да не се поддадем на това течение, да не се повлечем по този канал. Хитрите риби не се хващат на куката. Виждат стръвта, разбират, че е стръв, отдалечават се от там и се спасяват. Докато другите виждат стръвта, бързат да я захапят и хоп, улавят се! По същия начин и светът има свои примамки и улавя хората. Те се привличат от светския дух и попадат в неговата уловка.

Светското мислене е болест. Както човек избягва някоя болест, така трябва да избягва и светското мислене във всичките му проявления. Да се отчужди от духа на светския прогрес, за да напредва духовно, да бъде здрав духовно и да се радва с ангелска радост.

Несправедливо постъпващият, но и изобщо всеки виновен, когато не потърси прошка, бива измъчван от съвестта си, а освен това и от негодуванието на човека, когото е онеправдал. Защото ако онеправданият не му прости и има ропот в сърцето си срещу него, тогава несправедливият силно се мъчи и терзае. Не може да спи спокойно. Като че ли го удрят вълни и го размятат насам-натам. Чудно е това как той бива известяван вътрешно за негодуванието на своя ближен! Така и ако човек обича някого и има хубави мисли за него, другият бива известен вътрешно за това. Това става и в случая с несправедливия. Възмущението и негодуванието на онеправдания направо го съсипват. Дори и да е далеч, било в Австралия, било в Йоханесбург, не може да намери покой, когато поради него душата на другия негодува.

- Отче, а ако несправедливият е безчувствен?

- Мислиш, че безчувствените не се измъчват ли? Най-много да прибягнат до някое развлечение, за да се самозабравят. Възможно е също онеправданият да е простил на виновния, но в душата му да е останало малко негодувание. Тогава и той самият се мъчи до някаква степен, но виновният се измъчва много по-силно от негодуванието на другия. Обаче ако виновният поиска прошка и онеправданият не му я даде, тогава пък той се измъчва. Няма по-палещ огън за душата от вътрешното горене на съвестта. Още в този живот душата бива мъчена и прояждана от “незаспиващия червей”, но още повече в другия, вечния живот ще бъде разяждана от него. И това ще стане, ако човек не се покае в настоящия живот и не възмезди хората за несправедливите си дела, макар и да стори това само с доброто намерение, ако не е възможно по друг начин.

Спомням си колко много се измъчи в края на живота си един адвокат, който бе извършил много неправди. Упражняваше своята професия в един район, където живееха много животновъди. Там естествено се случваше земеделците често да понасят щети от животните. При това много от пастирите прибягваха до този адвокат, защото с лукави аргументи убеждаваше и агронома, и съдията. Така горките земеделци много често не само не получаваха обезщетение за щетите по посевите им, нанесени от стадата, но си отваряха по-голяма беля. Всички познаваха този адвокат и никой честен човек не ходеше при него. Забележете, дори какво посъветвал тамошният изповедник един благочестив овчар. Този овчар имал едно малко стадо и една кучка. Веднъж когато кучката родила, той раздал малките и оставил при себе си само майката. По същото време се изгубила една овца, която оставила малко агънце, което още бозаело. Понеже нямало майка, то тичало след кучката и бозаело от нея, а тя също чувствала облекчение. Така двете животни свикнали и се намирали едно друго. Горкият овчар, колкото и да се опитвал да ги раздели, те все се събирали. Понеже овчарят бил благочестив човек, помислил да пита духовника дали в крайна сметка месото на агнето става за ядене или не. Изповедникът, имайки предвид и бедността на овчаря, помислил малко и му казал: “Това агне, чедо мое, не бива да се яде, защото е бозало от кучката, но знаеш ли какво ще направиш? Понеже всички останали овчари ходят при еди-кой си адвокат и му дават подаръци агнета и сирене, занеси му и ти това агне да го изяде. Само той може да го яде, защото всички хора знаят, че е несправедлив”. Когато този несправедлив адвокат вече остарял и паднал на легло, с години бил мъчен от кошмари и не можел да спи. Получил и хемиплегия ^[30] , та не можел и да говори. Изповедникът се опитал да направи тъй, че поне да напише греховете си, но адвокатът бил изгубил и контрол над тялото си, та се наложило да му чете молитвата на седемте отроци над немощни и неспящи, за да затвори малко очи и да поспи. Прочел му и заклинателни молитви, за да се успокои малко. Така се и поминал и нека се помолим Бог наистина да го упокои.

- Отче, мнозина вярват, че са им направили магия. Имат ли сила магиите?

- Ако у човека има покаяние и се изповядва, магиите нямат сила над него. За да хване магията, човек трябва да е дал някакво право за това. Някого да е онеправдал, да е обидил примерно някоя девойка и т.н. Тогава ще трябва да се покае, да поиска прошка, да се изповяда и да поправи това, което е направил. Защото иначе, дори всички свещеници да се съберат да му четат заклинателни молитви, магиите няма да се развалят. Но и да не са му направили магия, само гневът на онеправданата душа е достатъчен той да се измъчва.

Съществуват два вида несправедливост, веществена и нравствената. Веществената е, когато някой онеправдава някого в материално отношение. Нравствена е, когато например някой излъже някоя девойка; а ако тя е и сирак, тогава слага на душата си пет пъти по-голям товар. Знаете ли как по време на война куршумът гони безнравствените? Там ясно виждаш Божията правда и Божията закрила. Войната не търпи безчестие и безнравствения човек го намира куршум. Веднъж нашите две роти отиваха да сменят един батальон. Междувременно обаче ни нападнаха и влязохме в бой. Спомням си от оня батальон един, който предишния ден бе извършил нечестие - бе изнасилил една бременна жена, горката. Та в онази битка само той беше убит! Наистина страшно! След това всички казваха: “Какво животно, получи си заслуженото!” Особено тия, които лукавстват, които гледат да се измъкнат от тук, да се изплъзнат от там, накрая точно те биват убити. Забелязано е, че тия, които имат силна вяра и живеят честно и благочестиво, честното им тяло бива запазвано от вражеския огън повече, отколкото, ако биха носили частица от Честния Кръст.

- Отче, когато дойдох да стана монахиня, родителите ми се отнесоха несправедливо с мен. Мога ли да потърся това, което ми се полага по закон?

- Не, не подобава.

- Страхувам се да не ги постигне някое зло заради неправдата.

- Да, ето това е чисто любочестие! Ако аз бях на твое място, бих им казал: “За себе си нищо не желая, но онази част, която ми се полага, бих искала да раздадете със собствените си ръце на бедните. Дайте първо на бедните наши роднини. Казвам ви това, за да не би Божият гняв да постигне децата ви”. Защото понякога се случва бащата да се загрижи за душата си и да даде някакви средства, например за някой приют, а на детето си нищо да не остави.

В едно семейство може бабата или дядото да са вършили неправди и те самите да са добре, но децата или внуците им да страдат. Разболяват се и се принуждават да изхарчат по лекари всичко, което е събрано с неправда, за да заплатят за своите деди. Веднъж на едно мое познато семейство се случиха много изпитания. Започна се от главата на семейството с тежка болест, която го остави неподвижен за няколко мъчителни години и после умря. След това почина жена му, а после едно след друго и децата му. Наскоро почина и последното пето дете. Бяха много богато семейство, а станаха последни бедняци, понеже продаваха имуществото си, за да плащат на лекарите и да покрият различните разноски. Чудех се за това семейство: “Как така им се случват толкова болести и нещастия”! Относно членовете от семейството, които познавах, явно не ставаше въпрос за добрия случай, тоест, Бог да ги изпитва като Свои избраници, но по-скоро тук действаха духовните Божии закони. За да съм по-сигурен, постарах се да науча от уважавани старци от техния край нещо за тях и разбрах следното: Този човек бил наследил добро състояние от баща си, но впоследствие го увеличил чрез неправди. Например, ако някоя вдовица му поисквала заем, за да ожени дъщеря си, и щяла да му го върне при вършитба, той в замяна ѝ искал парцел земя, и тя от немай-къде му го давала. Друг му поисквал заем, за да изплати дълга си към банката и щял да му го върне при събирането на памука. Той пък му искал някоя нива, и онзи, притиснат от нуждата, за да не го погне банката, от немай-къде му я давал. Друг му искал малко пари назаем, за да плати на лекарите, а той искал да му даде кравата си. Клетникът от немай-къде му я давал. По този начин насъбрал едно голямо състояние. Обаче всичкият ропот на наболелите човешки души ударил не само по него, но и по жена му и дори по децата му. Така се задействали духовните закони и с тях се случило същото, тоест, за да платят на лекарите и разходите по болестите, нещастията и т.н., продавали от немай-къде имуществото си и от много богати станаха бедни и един по един всички си заминаха. Бог естествено ще ги съди според голямата Си любов и справедливост - както подобава всекиму. Другите, които се намирали в нужда и се принудили да продадат каквото имали, за да се разплатят с лекари и т.н., и обеднели, също ще бъдат възмездени според неправдата, която са понесли. Разбира се, и несправедливите, претърпявайки такива нещастия, изплащат дълговете си пред Бога.

- Отче, как да гледаме на човека, който постъпва с нас несправедливо?

- Как да гледаме на него ли? Като на някой наш голям благодетел, който внася на наше име влогове в Божията каса. Прави ни богати във вечността. Това малко ли е? Не обичаме ли нашия благодетел, който и да е той? Не сме ли му благодарни? Така и този, който ни онеправдава, нека го обичаме и да сме му благодарни, защото е наш благодетел за вечния живот. Несправедливите сами себе си онеправдават за вечността, а тези, които с радост понасят неправдата, биват оправдани във вечността.

Един благочестив човек, глава на семейство, бе подложен на много несправедливости в работата си. Беше обаче много добродушен и всичко понасяше безропотно. Дойде веднъж в моята колиба и ми разказа всичко. Пита ме след това: “Какво ме съветваш да правя?” “Тъй да правиш, казвам му, да се осланяш на Божията справедливост и на Божието възмездие и да търпиш. Нищо не се губи. По този начин спестяваш в Божията каса. В другия живот със сигурност ще имаш да получаваш заради тия изпитания, които търпиш. Но да знаеш, че добрият Бог и в този живот възнаграждава онеправдания. Ако не винаги самия него, то със сигурност неговите деца. Бог знае какво върши. Той има промисъл за Своето творение”. Ако човек има търпение, нещата си идват на мястото. Бог всичко устройва. Необходимо е обаче търпение и то без логически разсъждения. След като Бог всичко вижда и следи за всичко, човек трябва изцяло да предаде себе си на Бога. Виж Иосиф, който мълчал, когато братята му го продавали за роб (вж. Бит. 37:20 и по-нататък). Можеше да каже: “Аз съм техен брат”. Обаче нищо не проговорил, а след това Бог проговорил и го направил цар. Но ако човек няма търпение, тогава това е мъчение - иска му се нещата да стават както на него му харесва, както на него му е удобно. И естествено нито намира покой, нито нещата се случват така, както той иска.

Ако човек в този живот претърпи несправедливост от хората или от демоните, Бог не се безпокои за него, защото душата на този човек получава награда. Много често обаче казваме, че ни онеправдават, а всъщност ние постъпваме несправедливо. Тук е нужно внимание, за да видим самите ние в какво сме виновни.

- Отче, когато купуваме нещо за манастира, някои не искат да ни издадат касова бележка ^[31] . Как да постъпваме?

- Касова бележка изисквайте винаги, а вие ограничете собствените си изисквания. Ограничете нуждите си и извършвайте само необходимите строежи и ремонти. Аз тъй бих постъпил. А Бог ще изпрати каквото трябва. Ако ние, монасите, приемаме да не ни издават касова бележка, правим тъй, че и другите да грешат. Казват си: “След като и манастирите постъпват така...” Ако ние, които желаем да пазим заповедите, правим тъй, знаете ли каква съблазън ставаме? “Комуто данък - данък”, се казва в Писанието. Аз когато изпращам писмо по някой човек, а не по пощата, пак си слагам пощенските марки. Светските хора намират оправдания за себе си, но ако и манастирите постъпват така нечестно, тогава Евангелието бива загърбено... Когато не отдаваме материалното, въпреки евангелските слова “който иска да ти вземе ризата, дай му и горната дреха” (вж. Мат. 5:40), проповядваме противното, а после светските хора оправдават с това своите падения. Гледат да намерят нещо, с което да успокоят съвестта си. Нека бъдем внимателни, защото няма да имаме оправдание в съдния ден. Целта е да се обезпечим преди всичко духовно, а не само материално. Когато поради някаква причина не ви издадат касова бележка, считайте го за духовна щета.

- Отче, случва се понякога някой да даде някаква малка сума като дарение, а да поиска квитанция за по-голяма сума. Какво да правим?

- Да му кажете: “Няма да ви издадем квитанция за по-голяма сума. Ако не сте съгласен така, ще ви върнем парите, може би някъде другаде ще могат да ви обслужат”. Не се заразявайте от такива болести.

- Отче, един от майсторите ни работници поиска да го уволним от манастира, за да се запише в касата за безработни, а да продължи да работи за нас.

- В никакъв случай, не е правилно! Човек ако има малко съзнание, няма да направи това! Не подобава на манастир да върши такива работи! За предпочитане е дори манастирът да е в нужда, да плати двойна заплата на майстора, за да не извърши това. Защото е тежък грях! Благословението носи благословение, а неправдата води до катастрофа. В това бъдете много внимателни. Изобщо не се и пазарете с майсторите. Затова после стават пожари и други поразии по манастирите. Един обикновен чиновник полага клетва да върши честно работата си ^[32] . Ние като монаси даваме не такава, а двойна клетва, защото обетите, които даваме, са духовни и ако ги нарушим, грехът ни е двойно по-голям. Гледайте да пазите равновесие, да сте по-различни от светските хора. Гледам как се издува една гнойна рана. Ще се спука и ще се очисти. Бог не дава Своята благодат за такива греховни действия, в противен случай все едно помага на дявола. Гледайте да има искреност, честност. Това положение прилича на пиян човек, който залита. Нима това състояние може да продължава дълго? Божият гняв ще се излее. Ще трябва да се явим на изпити. Първо ще бъде разделено златото от медта. После пак ще се види колко карата злато е всеки от нас.

Светът живее в лъжа. Хората се превръщат в лъжци. Изфабрикували са си някаква друга съвест. Аз не мога да стана лъжец, да променя себе си само защото обществото изисква това. По-добре да се мъча. Нужно е внимание, за да не влезе човек в тези светски релси.

Но и цялата икономическа система, която днес съществува, въобще не е благоприятна. Хората се принуждават да обявяват по-малко приходи и т.н. Скарах се на някои от данъчните чиновници, които бяха вярващи хора: “Какво правите, им казах. - Та запазете и малко квас. Имам предвид много случаи! Отива един в данъчното и казва: “Имам приходи - един милион”. Данъчният му записва три милиона приходи, защото има някои, дето казват само една трета от приходите си, и по този начин ги хващат всички. Да, но ако има поне един добросъвестен, а вие така го мачкате, утроявайки приходите му, принуждавате го да стане крадец. С други думи, вместо да помогнете положението малко да се пооправи, вие вършите обратното”. “Не разбираме кога ни казват истината”, отговарят ми. “Ще заразбирате, казвам им, ако живеете духовно. Тогава ще можете да имате тази разсъдливост, че да ги различавате. Бог ще ви известява и ще разбирате”.

Злобата на хората е преминала всякакви граници. Гледат кой кого да измами. И когато измамят някого, считат това за успех. Наистина, как тъй светът е затънал в лъжа! Всичко, което се произвежда, е фалшиво. А между другото клетите, вземат повече пари, отколкото вземаха старите. Изобщо, всичко офалшивиха. Веднъж един човек ми донесе домати за разсад. Всеки корен беше в малка торбичка, в нея едра пръст, чернозем, едър пясък, за да задържа влагата. Мързи ги да ги полеят малко! Нито тор сложили, само отгоре-отгоре поръсено като с черен пипер! И естествено, когато ги извадих от торбичките, целите им корени бяха изгнили. Сложих им още един пласт пръст, за да покарат нови корени.

А как мамят хората! Да видите, бяха ми донесли една голяма кутия със сладки. “Ще я отворя, казах си, когато дойде някоя голяма група. Няма да я отварям сега, да не я полазят мравки”. Един ден се събраха доста хора; пресметнах, че ще стигнат даже и ще останат. Като я отворих, що да видя: оттук - стиропор, оттам - стиропор... а мястото за сладките беше ей толкова малко. Всичко друго беше празно! Друг път ми донесоха една лъскава кутия със сладки, вързана с панделка. “Ще я пазя, рекох си, за децата от Атониадата ^[33] . И в крайна сметка в нея имаше стар и твърд локум! Аз обаче не мога да черпя с такъв твърд локум.

- Отче, не разбират ли, че това е неправда?

- Считат това за успех. Защото сега грехът е на мода, а несправедливостта се счита за съобразителност. За нещастие светският дух въвлича ума в лукавство, и онзи, който онеправдае ближния си, смята това за успех. Окачват му и титла: “Този е дявол, съумява да се оправи”, а всъщност вътрешно бива измъчван от малкия ад, от гласа на съвестта.

Днес не всички хора могат да намерят място в този свят. Ако някой пожелае да живее честно и духовно, не намира място в света.

- А, защо, отче, да не намира място?

- Когато човек е чувствителен, а се намира в едно жестоко обкръжение и правят живота му черен, как да издържи? Или трябва да ругае и сквернослови и т.н., или да се махне. Но не може да се махне, защото има нужда да живее. Работодателят му казва: “Имам ти доверие, защото не крадеш, трябва обаче да слагаш и развалено сред хубавото. Сред хубавите бали сено трябва да сложиш и изгнили!” Поставя го даже за началник, за да го задържи, но той трябва да постъпва така, защото в противен случай ще го изхвърлят от работа. Започва горкият да не може да спи, да взема приспивателни. Знаете ли какво теглят горките хора? С какви трудности, с какви насилия се сблъскват мнозина на работата си от началниците си? Почернят им живота. Да напуснат работа? Имат семейство. Да останат? Мъки. Ни тъй, ни инак. Ще му се на човек да се пръсне. Търпи, понася, бори се.

Другиму пък оставят да върши цялата работа, а колегата отива само за да получи заплатата. Познавам един, който беше директор някъде си. Когато правителството се смени, назначиха друг директор от управляващата партия, който даже техникум не беше завършил. Направиха го директор, но не знаеше да върши работа, и така не можаха да преместят на друго място предишния. И тъй, какво да правят? Слагат в същия кабинет и второ бюро! Работата я вършеше старият директор, а новият само седеше - цигари, кафе, мухабет... Съвсем безсрамен! Пък и не му сечеше много пипето, говореше, каквото му хрумне, а после отговорността падаше върху стария директор. Докато накрая се принуди да се махне, горкият. “Може би трябва да ида някъде другаде? Мястото е малко, не се събират две бюра. По-добре ти стой тук”, тъй му казал и станал, та си тръгнал, защото онзи му бе направил живота черен. И не са ден и два. А да имаш всеки ден един такъв на главата си е мъчение!

Справедливият човек обикновено бива изблъскван на последно място или го оставят съвсем без място. Онеправдават го, мачкат го, така да се каже - през трупа му минават. Но колкото хората го блъскат надолу, толкова Бог го издига нагоре като коркова тапа. Нужно е обаче човек да има огромно търпение. Търпението прави много неща ясни на своето време. Онзи, който иска да живее добродетелно и да е честен в своята работа, бил той обикновен работник или търговец, или каквото и да било, трябва да знае, че когато започне работа, рано или късно ще стигне до момент, в който, ако примерно държи магазин, няма да има пари да плати дори наема за магазина, за да дойде след това Божието благословение. Нека обаче не тръгва с идеята: “Ако стигна до там, после ще имам клиентела”! Нека няма това на ум, защото тогава Бог не ще му даде. Но нека си каже: “Ще живея по Бога, няма да върша несправедливости, което струва петдесет, ще кажа - петдесет струва, което двеста - двеста”. Тогава Бог няма да го остави. Между-временно това, което той продава за петдесет, друг ще продава за петстотин и ще забогатее. Накрая обаче измамникът ще стигне дотам, че да няма с какво и наема си да плати и ще затвори магазина, защото хората ще го разберат, докато лека-полека честният няма да може да смогва от клиентела и постоянно ще взема работници! Но в началото ще бъде изпитан. Добрият бива изпитван в ръцете на лошите; минава през дарак ^[34] .

Когато човек върви с дявола, с лукавство, Бог не благославя делата му. Когато хората вършат нещо с лукавство, то няма сполука. Може да изглежда, че сякаш преуспява, но в края на краищата ще се провали. Главното е с каквото и да се захваща човек, да търси първо Божието благословение! Когато някой е справедлив, има Бога на своя страна. А когато има и малко дръзновение пред Бога, тогава стават чудеса. Когато човек постъпва според Евангелието, има право на Божията помощ. Ако живее според Христа, тогава има право на тази помощ. Това е основата на всичко. Оттам нататък за нищо да не се страхува. Единствено важно е това Христос, Света Богородица и светиите да са доволни от всяко наше действие и тогава ще имаме благословията на Христа, на Света Богородица и на светиите. И тогава Светият Дух ще почива върху нас. Честността на човека е най-ценното Честно дърво. Ако човек не е честен, дори и част от честния Кръст да носи на себе си, все едно нищо не носи. А друг даже и да не носи част от честния Кръст, ако е честен, получава Божията помощ. А ако носи и частица от Честния кръст, тогава!...

Виждал съм души, които са били онеправдани, но с добри помисли са изтърпели неправдата и благодатта се излива над тях още в този живот. Преди много години ме беше посетил един благочестив християнин, прост и добродушен, и ме попроси да се помоля Христос да просвети децата му, та когато пораснат, да не възроптаят срещу роднините му заради голямата неправда, която бяха извършили спрямо него. И ми разказа случая. Както забелязах, този човек наистина беше човек Божий. Беше най-големият брат сред петте деца в семейството му и след внезапната смърт на баща му станал като добър баща за братята си. Работил здраво, придобил и друго имущество, земи и т.н., задомил и двете си сестри. Оженили се и другите му братя и взели всичките хубави земи, маслинени гори и т.н., а на него оставили ония, които били негодни, неплодородни, песъчливи. Накрая се оженил и той и се сдобил с три деца. Разбира се, беше възрастен и се притесняваше за децата си, да не би когато пораснат и разберат за неправдата, да възроптаят. Казваше ми: “Не се притеснявам за несправедливостта, защото чета Псалтира. Една катизма ^[35] следобед и две катизми, преди да се съмне. Почти съм го научил наизуст. В никой псалом не се казва, че несправедливите са успели в нещо. Докато за справедливите Бог промисля. Аз, отче, не съжалявам за земите, които изгубих, но ми е жал за братята ми, които погубват душите си”. След това този благословен човек си тръгна и отново ме посети много радостен след около десет години, и ме пита: “Помниш ли ме, отче, помниш ли ме?” “Да”, казах му и го попитах как вървят нещата. “Сега станах богат”, отговаря ми. “И как стана богат, брате?” “Ей на, онези негодни ниви, песъчливите, получиха висока цена, защото бяха до морето. Този път дойдох да ми кажеш какво да правя с многото пари, които имам”. “Подсигури децата си с една къща и запази някакви пари за учението им, докато се наредят”. “И за децата си имам, казва ми, и пак са много”. “Дай първо на твои бедни роднини, а после и на други бедни”. “Дадох, отче, и пак са много”. “Дай да ремонтират храма в селото ви и за параклисите наоколо”. “Дадох, но пак са много”. Тогава му казвам: “Ще се моля да те просвети Христос, за да вършиш благодеяния там, където има най-голяма нужда”. След това го попитах: “Какво правят братята ти? Къде се намират?” Разплака се и с хълцания ми отговори: “Не зная, отче, изгубиха се следите им. Бяха продали земите от село, нивите, маслинените гори и сега не знам къде се намират. Бяха отишли първо в Германия, после в Австралия, а сега не се обаждат”. Разкаях се, че го питах за братята му, защото не знаех, че толкова ще се натъжи. Утеших го и си тръгна успокоен. Казах му и двамата да се помолим да чуем и за тях добри вести. След това си спомних за псалома, който казва: “Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво; но той премина, и го няма; търся го, и го не намирам” (Пс. 36:35, 36). Точно това се е случило с нещастните му братя.

Няма по-лошо нещо от неправдата. Каквото и да правите, гледайте да имате Божието благословение.

Много болести, на които лекарите не могат да открият причините, може да са предизвикани от проклятие. Е, как лекарите да открият проклятието? Веднъж в колибата ми доведоха един парализиран. Голям здрав мъж, а не можеше дори да седне. Тялото му беше изпънато като дърво. Един го носеше на гърба си, а друг го крепеше отзад. Сложих му два пъна, за да се подпира някак на тях, клетият. Тия, които го водеха, ми казват: “От петнайсетгодишно дете е в това положение и ето вече осемнайсет години са минали оттогава. “И как така без нищо ще му се случи това? - рекох. Не може, нещо се е случило”. Започнах да подпитвам от тук-оттам и разбрах, че някой го е проклел. Какво се било случило? Някога отивал с автобуса на училище и седял опънат на седалката. На някоя спирка се качили възрастен свещеник и старец и застанали прави до него. Тогава някой му казал: “Стани да седнат възрастните”. Онзи още повече се изтегнал на седалката, без да обърне внимание. След което старчето, което стояло право, му казало: “Изтегнат да си останеш и никога да не можеш да седнеш”. И проклятието го застигнало. Видиш ли, младежът бил нагъл. Рекъл си: “Защо да стана, щом съм си платил мястото?” Да, но и другият си е платил, а е възрастен, почтен и стои прав, а ти, малко дете, на петнайсет години, седиш. “От това е, казвам му. Гледай да се покаеш, за да се оправиш. Нужно е покаяние”. Клетият, щом разбра и осъзна своята вина, веднага се оправи.

Колко неща, които се случват, са плод на проклятие, на негодувание. И когато се затриват цели семейства или умират много хора от едно семейство, да знаете, че е или от сторена неправда, или от направена магия, или поради проклятие. Един баща имал дете, което по цяла нощ обикаляло. Веднъж бащата се ядосал и с негодувание му рекъл: “Да се прибереш веднъж завинаги”. Същата вечер, когато детето се прибирало вкъщи, точно пред вратата го блъснала кола и то починало на място. Взели го приятелите му и го внесли в дома му. След това бащата дойде в колибата и плачеше: “Детето ми бе убито пред вратата на дома ми”. Оттук-оттам след това ми казва: “Бях му казал и аз една дума”. “Какво му беше казал?” - питам го. “Ядосах се, че обикаляше нощем и му казах: “Да се прибереш веднъж завинаги! Да не би да е било заради това?” “Ами заради какво друго да е било? - казвам му. Гледай да се покаеш и да се изповядаш.” “Да се прибереш веднъж завинаги”, казал му, и донесли детето мъртво. А после бащата се бие и плаче...

Знайте, че клетвата на родителите има голяма сила, дори само тяхното негодувание. Дори родителят да не прокълне децата си, а само да възнегодува против тях, те вече не могат да видят бял ден, животът им се превръща в мъчение. Такива деца страдат много в този живот. Разбира се, във вечния живот им е по-леко, защото чрез тези страдания изкупуват някои от прегрешенията си. Става според думите на авва Исаак: “Яде от ада си”, т.е. намалява вечните мъки, изживявайки някои от мъките в този живот. Защото мъченията през този живот намаляват вечните мъки. Тоест, когато действат духовните закони, се отнема малко от мъченията, от вечните мъки.

Но и родителите, които кълнат децата си с “върви по дяволите”, ги обричат на дявола и той придобива права над тях. “Обрекъл си ми го” - казва. Имаше едно семейство във Фараса ^[36] . Те си имаха и дете, което беше ревливо и бащата често го пращаше “по дяволите”. И ето какво се случи. Бог допусна и щом бащата го пращаше по дяволите, детето изчезваше от люлката. Бедната майка отиваше при Хаджиефенди ^[37] : “Благослови Хаджиефенди, демоните ми взеха детето”. Хаджиефенди отиваше, четеше молитва над люлката и детето се връщаше. Това нещо се случваше непрекъснато. Горката майка казваше: “Хаджиефенди, молитвата ти да имам, докога все тъй ще я караме?” “Аз не се уморявам да идвам, казваше той, ти уморяваш ли се да идваш да ме викаш? Дяволът ще се умори и ще ти го остави на мира”. Оттогава детето вече не изчезваше. След това, когато порасна, го наричаха “дяволско изчадие”. Цялото село нямаше мира от него, обръщаше го надолу с главата. Какво теглеше баща ми, горкия! ^[38] Това изчадие отиваше при едного и казваше: “Еди-кой си каза това и това за теб”. После отиваше при другия и казваше същото. Хващаха се после един с друг да се бият. Когато разбираха, че клевети, отиваха да го хванат, за да го линчуват. Онзи обаче тъй извърташе работата, че накрая и извинение му искаха! Толкова дяволит беше! Дяволско изчадие! Бог допусна това, за да видят и другите резултата и да се вразумят, да се въздържат от клетви и да са много внимателни. А как Бог ще съди този човек - това е друг въпрос. Разбира се, има много смекчаващи вината му обстоятелства.

Най-голямото съкровище на света, това е благословението на родителите. Както и в монашеския живот най-важното е това да получиш благословението на своя Старец. Затова казват: “Да вземеш благословията на родителите”! Спомням си една майка имаше четири деца и плачеше горката: “Ще умра с мъката си, казваше, не ожених никое от децата. Моли се за мен”. Тя, вдовица жена, децата пък сираци, съжалих ги. Моля се за тях, моля се, никакъв резултат. Казвам си “има нещо тука”. “Направили са ни магия” - казваха децата. “Не е магия, когато е магия си личи. Може би майка ви ви е кълнала?” - питам. “Да, отче, казват ми, майка ни, когато бяхме малки, понеже бяхме много палави, от сутрин до вечер, постоянно ни повтаряше: “На пънове да станете, на пънове да станете!” “Идете, казвам им, и разтърсете добре майка си, кажете ѝ да се покае, да се изповяда и от сега нататък винаги да ви дава благословията си”. За една година и половина се ожениха и четиримата. Тя беше вдовица жена, притеснителна, а те палави, ядосвали я и тъй ги кълняла.

- Ако родителите прокълнат децата и после умрат, как децата биха се освободили от клетвата?

- Ако децата потърсят вината в себе, си ще видят, че за да ги прокълнат родителите им, явно има някаква причина - или са били палави, или са тормозели с нещо родителите си. И тъй, ако осъзнаят грешката си и искрено се покаят и изповядат, ще се оправят. А ако децата имат духовен напредък, то и родителите получават помощ.

- Отче, когато тръгвах за манастира, и мен родителите ми ме проклеха.

- Това са единствените клетви, които се превръщат в благословение ^[39] .

- Отче, правилно ли е човек да казва за онзи, който върши несправедливост спрямо него: “Бог да му въздаде”?

- Който казва това, става за смях на дявола и не разбира, че по този начин той, така да се каже, кълне “благородно”. Има някои, които казват, че са чувствителни и имат любов и деликатност, и уж понасят несправедливостите на другите, но казват: “Бог да им въздаде”. Всички хора в този живот полагаме изпити, за да преминем в другия, вечния живот, да спечелим рая. Помисълът ми казва, че това “благородно” проклятие в духовно отношение се намира под тройката ^[40] и не е позволено на християнина, защото Христос не ни е учил на такъв вид любов, но на такъв: “Отче! Прости им, понеже не знаят що правят” (Лук. 23:34). Така също и най-хубавото благословение от всички е, когато ни проклинат несправедливо, да понасяме това мълчаливо и с доброта. Когато ни наклеветят или онеправдаят лекомислени или лукави хора, които имат злоба и изопачават истината, добре е, ако можем, да не желаем да бъдем оправдани, когато несправедливостта се отнася само до самите нас. Нито пък да казваме: “Да им въздаде Бог”, защото и това е проклятие. Добре е да им простим от цялото си сърце и да помолим Бога да ни даде сили, за да можем да понесем товара на клеветите и да продължим духовния си живот (колкото е възможно по-незабелязано). Нека хората, които имат обичай да съдят и да осъждат, да продължават да ни онеправдават, защото по този начин ни подготвят златни венци за истинския живот. Естествено, тия, които са близо до Бога, никога не кълнат, защото нямат в себе си злоба, но само доброта; и каквото и зло да захвърли някой по тези свети люде, то също се освещава и те чувстват голяма вътрешна радост.

Когато в завистта има и злоба, може да причини зло. Това е урочасването - една демонично въздействие.

- Отче, Църквата приема ли урочасването?

- Да, има и специална молитва при такива случаи ^[41] . Когато някой изрича нещо със завист, тогава се получава и урочасването.

- Отче, мнозина търсят “очички” за бебетата си, за да не бъдат урочасвани. Подобава ли да се носят такива неща?

- Не, не бива. Казвайте на майките да им слагат кръст.

- Отче, случва се някой да похвали някое добро дело и тия, които са го извършили, да приемат похвалата с горделив помисъл и след това претърпяват някоя вреда. Това урочасване ли е?

- Това не е урочасване. В този случай действат духовните закони. Бог взема Своята благодат от човека и тогава бива причинена вреда. Урочасването се получава при редки случаи. Урочасват предимно хората, които имат завист и злоба, а такива са малко. Примерно една жена гледа някое хубаво детенце с майка си и със злоба казва: “Защо аз нямам това дете? Защо на нея да го даде Бог?” Тогава това дете може да пострада: да не може да спи, да плаче, да се мъчи, защото онази е изрекла това със злоба. И ако детето се разболееше и умреше, тя би чувствала радост в себе си. Друг пък вижда някое теле, пожелава го силно и то веднага издъхва.

Много често обаче детето може да се мъчи и да е виновна самата майка. Възможно е майката да е видяла някое слабичко детенце и да си е казала: “На какво прилича това дете? Само кожа и кости”. Да се е любувала на собственото си дете, а да е презряла чуждото. И това, което с лоши чувства си е помислила или е казала за чуждото, да стане причина същото нещо да постигне и собственото ѝ дете. След това нейното дете страда невинно, по вина на своята майка. Топи се, горкото, слабее за наказание на майка си, та тя да разбере грешката си. Разбира се, в такива случаи детето се причислява към мъчениците! Божиите съдби са бездна!

Нека сега и аз ви... “прокълна”! Дано Бог изпълни сърцата ви със Своята благост и с преизобилната Си любов, така че да обезумеете, за да се отдели умът ви от земята и още от сега да пребъдва при Него на небесата. Да обезумеете от лудостта на Божията любов! Дано Бог изгори сърцата ви с любовта Си! И друг път да не ме принуждавате да повтарям “проклятието” си, защото моето “проклятие” хваща, тъй като излиза от сърцето ми. Още когато се намирах в санаториума (1966 г.), жалех за вас. Някои от вас чакаха вече осем години: “Ще направим манастир” - казваха, но манастирът все не ставаше. Бяха повяхнали. Тогава казах: “Щом изляза от болницата, манастирът ще поникне тъй бързо, както расте гъба. След една година ще бъдете в манастира!” ^[42] И действително манастирът беше построен за една година! Тогава бях изрекъл ония думи от сърцето си. А и вие сте имали добри намерения, затова и Бог не ви остави, друго обяснение няма!

Когато те боли за някой човек, който има смирение и сърдечно проси от теб да се помолиш примерно за някоя страст, която го измъчва, и ти му кажеш: “Не се страхувай, ще се поправиш”, тогава това твое благословение е божествено благословение. В него има много любов и болка и затова е действено. То е угодно на Бога и Той изпълнява това благословение. Дори и само болката, която човек чувства за някого, е като благословение.

Веднъж, когато бях войник, командирът ме изпрати да изпълня един оброк за параклиса на свети Иоан Предтеча, защото по време на битката светият ни беше помогнал. Трябваше да отида да купя два свещника за параклиса и едновременно с това да съпроводя един войник до военния съд в Навпакт ^[43] . Помня, другите казваха на командира: “Ама ти намери кой да го съпровожда!” Клетникът беше от Епир ^[44] , беден музикант, женен, с деца и беше обвинен, че се е самонаранил, за да се измъкне от войната. Казал си: “По-добре да съм с един крак, отколкото мъртъв”. Слязохме в Агринио ^[45] , там той имаше някакви познати. “Нека да отидем да ги видя”, казва ми. “Добре, да отидем”, казах му. “Да идем тук, да идем там”, какво да правя, отивах и аз с него. Голямо мъчение беше! Не искаше да го предавам на съда. А и на мен ми беше мъчно за горкия. Много ме болеше за него и му казвам: “Ще видиш, ти ще бъдеш най-добре от всички ни! И командирът ще изпрати някое писмо, и ще те настанят на някоя служба, тъй че и децата си ще подсигуриш, а и животът ти няма да е в опасност”. Когато най-накрая пристигнахме в Навпакт, научаваме, че командирът бил изпратил писмо за помилване, а иначе го чакаше разстрел. По време на война законите са строги. Командирът го съжалил, понеже беше глава на семейство, и го поставиха за готвач в новобранския разпределителен център. Доведе и семейството при себе си и живееше най-добре от всички ни. А понеже войниците не всякога отивали да ядат, оставала храна в повече, та хранел и децата си. След това всички му казваха: “Ти прекара най-добре от всички ни”. Защото ние останалите бяхме горе по планините, в снега. На Бога е било благоугодно благословението, което бях изрекъл, защото го бях казал със сърдечна болка, от все сърце, затова и Бог го изпълни.

Спомням си един друг подобен случай в Коница, когато бях в манастира “Стомион”. След престолния празник на 8-и септември, Рождество Богородично, поклонниците бяха оставили всичко в пълен безпорядък. Чистейки и подреждайки, видях сестра ми с една друга девойка да остават, за да ми помогнат. Тази, клетата, имаше още две сестри - едната по-малка - които вече се бяха омъжили, а тя беше останала неомъжена. Какво любочестие имаше в нея! Останаха и подредиха всичко, а накрая ми казва: “Ако е нужно, отче, да останем да свършим и някоя друга работа”. “Толкова голямо любочестие” - казах в себе си. Отивам в църквата и от цялото си сърце казвам: “Света Богородице, отплати ѝ се ти. Аз нямам какво да ѝ дам” - пък и да имах, тя не би го приела. И щом се върнала вкъщи, там я чакал един младеж, с когото заедно бяхме служили войници, много добър момък, златен човек и от добро семейство. И се ожениха по живо по здраво. Как ѝ се отплати Света Богородица!

- Отче, защо Бог допуска да се случи някое бедствие?

- Има много причини. Понякога Бог допуска нещо, за да произлезе нещо по-добро, а друг път допуска нещо с възпитателна цел. Едни биват възнаградени, а други изплащат дълговете си, нищо не се губи. Знайте, че каквото Бог допуска, дори примерно да бъдат изтребени хора, то е от човеколюбие, защото Бог е “благоутробен”. Колко човека изклал свети пророк Илия? (Вж. 3 Царств. 18:17-40). Триста жреци на Ваал. Казал им: “Помолете се вие, ще се помоля и аз, и чийто огън се запали от само себе си, неговият Бог е истинският”. Тогава жреците на Ваал започнали да викат: “Чуй ни, боже наш Ваал, чуй ни!”, но нито звук, нито стон. Свети пророк Илия им казал: “Сигурно ще е зает вашият бог и не ви чува, викайте още по-силно!” Онези продължили да викат и да се бодат с ножовете си, както имали обичай, за да изпитват болка и да викат по-силно, за да ги чуе Ваал. След като накрая нищо не постигнали, свети пророк Илия казал: “Намокрете моите дърва”. “Три пъти ги намокрете” - казал. Изляли три пъти вода над жертвеника, който направил пророкът, тъй че от многото вода всичко се намокрило, та водата потекла и наоколо. Щом той се помолил, паднал огън от небето и изгорил заедно с жертвата и самия жертвеник! Тогава пророкът казал: “Хванете жреците, защото подвеждат народа към идолослужение” и ги изклал всичките.

Мнозина казват: “Но как така пророкът да изколи толкова хора”. Бог не е варварин, нито пророкът бил жесток, но идолските жреци били заблудили целия народ, тъй че се стигнало дотам пророкът да каже: “Само аз останах!” Толкова голяма била заблудата! Но и жреците повече страдали от собствените си убождания и порязвания, които сами си направили, отколкото от ножа на свети пророк Илия, който сложил край на мъченията им. Болката от собствените им ножове била по-голяма. Защото това, което Бог допуска, е човеколюбиво, а техните порязвания били мъчителни.

- Отче, защо в Стария Завет Божието наказание било толкова очевидно и непосредствено?

- В Стария Завет разбирали от този език и от този закон. Същият Бог бил и тогава, но онзи закон бил за онези хора, които по друг начин не разбирали. Нека онзи закон не ви изглежда по-суров от Евангелието. Но такъв закон е бил полезен за онова време. Не тогавашният закон бил варварски, а хората по онова време били варвари. Днешните хора може да вършат по-големи жестокости, но поне могат да го разберат. В днешно време едно кандило се разклаща от само себе си и колко се трогват хората! Докато, виждаш по онова време колко чудеса извършил Бог! Пратил десет наказания над фараона, за да пусне израилтяните от Египет. Разделил Червеното море, за да преминат те по сухо. Изпраща облак през деня, за да не ги гори слънцето, а през нощта огнен стълп, за да ги води. И след толкова чудеса, които Бог прави за тях, стигнали дотам, че да поискат за бог един златен телец (Вж. Изх. 32:1-6). Днес хората в никакъв случай на биха казали, че един телец може да ги отведе до обетованата земя.

Добрият Бог ни дава щедро Своите благословения. Нека не бъдем неблагодарни и да не Го разгневяваме, защото идва “гневът Божий върху синовете на неверието” (Еф. 5:6). Да не бъдем и ние такива синове. В наше време хората не са преживели нито войни, нито глад и казват, че нямат нужда и от Бога. Имат всичко, затова нищо не ценят. Обаче ако дойдат трудни времена, глад и т.н., и нямат какво да ядат, тогава ще оценят и хляба, и мармалада, и всичко, от което ще се лишат. Ако не благодарим и не славим Бога, Той допуска да дойде някое изпитание, за да оценим нещата. А когато оценяваме правилно нещата, Бог не позволява да се случи нищо лошо.

По-рано, когато ги нямаше всичките тия големи удобства и науката не беше толкова напреднала, хората се принуждаваха във всичките си трудности да прибягват към Бога и Бог помагаше. Сега понеже науката напредна, оставят Бога настрана. Днес живеят без Бога. Планират: “Ще свършим това, ще направим онова”. Надяват се на пожарната служба, на намирането на вода със сонди, на друго, на трето... Но могат ли хората да направят нещо без Бога? Ще предизвикат Божия гняв. Когато не пада дъжд, не си казват: “Ще се помолим”, а “ще пробием сонда”. А лошото е, че с техниката, която съществува, лека-полека не само невярващите мислят така, а дори и вярващите започват да забравят Божията сила. Добре че Бог все още ни търпи. Но на хората и на ум не им идва, че Бог промисля за тях.

Чух едни хора да си казват: “Нямаме нужда от Бога, имаме сонди”. Макар че сега повече трябва да се молим Богу да направи двойно чудо, защо хората измениха вече и природата с това, което правят. Наблюдавах облаците, ту насам ги вееше вятърът, ту натам. Събираха се тук, отиваха натам, веднъж нагоре, веднъж надолу. Вятърът подхваща облаците и вместо хората да си кажат: “Сега Бог трябва да извърши двойно чудо, за да задържи облаците”, си казват: “Нямаме нужда от Бога”. Добре че Бог не взема за чиста монета всичко, което казваме, иначе би ни направил...

Бият сонди до сто-сто и петдесет метра дълбочина, за да намерят вода, и не намират. В Навплион ^[50] биха сонда до сто и осемдесет метра дълбочина и накрая извадиха морска вода. Други пък говорят да откарат река Еленос ^[51] до Атина. Десет години ще им трябват да я отведат до Атина и то с какви разходи! И пак ще свърши водата. Няма да си кажат хората едно “съгрешихме”. Сега, покрай сушата ^[52] един политик отишъл в някакво затънтено селце и казал на местните, че посредством някаква си система ще почистят мръсната вода от тоалетните, за да имат вода да пият. И сметнали, че това е велика идея! Това дори и само като мисъл е негодно. Вижте докъде стигат хората: да пият - да ме прощавате - урината си! Да направят това в някой град, където хората вече са се отклонили, е донякъде оправдано, защото там са се увлекли от светския дух. Но в някое затънтено село да предложи някой си като решение да пречистват урината си и да я пият, а те да го считат за велика идея и да не обърнат поне малко погледа си към Бога, да кажат едно “съгрешихме”, за да им даде Бог вода, това е страшно!

И на Света Гора от един манастир посадиха борчета, та след това да ги секат и от тях да правят хартия! Всичките изсъхнаха, дойде наказание от Бога. Ама бива ли Света Гора да изнася салфетки и тоалетна хартия? Разбирате ли? Трудиха се да ги засадят, но колкото засадиха, по Божия гняв изсъхнаха всички!

- Отче, разбраха ли, че това не е правилно?

- Ах, де да бяха разбрали! След това докараха машини от Германия да пробият сонда, за да извадят вода! Тогава и водата, дето я имаше, и тя изчезна. Виждаш ли, когато се загуби духовната чувствителност, докъде довежда търговският подход? Затова малко по малко от монашеството се губи благоговението. Не проумяват, че ако не завали, ще се изгубят и водите, които съществуват. Използват само логичната си мисъл, а оставят Бога настрана.

- В Стария Завет се разказва (вж. 4 Царств. 7 гл.), че при една обсада на Самария от сирийците била свършила дори и водата. Настанало бедствие, животните измирали и се стигнало дори дотам майки да ядат децата си. Свети пророк Елисей отишъл при иконома на цар Иорам и му казал: “Животните измряха, хората умират от глад, но Бог ще помогне”. Икономът, който премислял всичко с логиката си, казал: “Как може да помогне Бог? Нима ще прати от небето?” Тогава пророкът му казал: “Утре Бог ще изпрати помощ, но ти няма да ѝ се зарадваш”. И действително на следващия ден Бог изпратил такъв страх и паника във вражеския стан - причувало им се трополене на конски копита, шум от войски, ушите им бучели и мислели, че египтяните са дошли на помощ на израилтяните. Тогава сирийците се разбягали и оставили шатрите в стана си, храната, оръжията и всичко, което носели. А когато стигнали в родината си, изкусителят им внушил такова объркване, че се избили помежду си сто и осемдесет хиляди души. Между другото, четирима прокажени израилтяни, които стояли извън града, си рекли: “Да отидем във вражеския стан, там може би ще се намери нещо за ядене? Тъй или иначе ще се мре”. Наближили една шатра, намерили я празна. Отишли до друга, пак празна. А враговете им никъде ги няма. Взели храна, вещи - цели чували. Разгласили, че враговете им отстъпили, но израилтяните помислили, че това е капан. Казали си: “Сигурно враговете ни са се скрили, за да отворим портите на града и те да влязат вътре”. Тогава един от военачалниците казал: “Останали са ни пет коня. Нека изпратим войници да видят какво става?” Всеки от войниците поел в различна посока и когато се върнали, казали: “Враговете са се разбягали панически и са оставили всичко, каквото са имали”. Тогава всички израилтяни се затекли извън града, за да вземат храна и т.н. И както излизали, стъпкали на входа на градските стени онзи иконом, който се опитвал да въведе ред. Както казал и свети пророк Елисей, икономът видял Божията помощ, но не могъл да ѝ се порадва. Виждате ли, как Бог всичко уредил?

Как само Бог е устроил всичко! Топят се снеговете, пълнят се изворите. А сега ^[53] нито снегове, нито дъждове. Какво ли ще излезе накрая? Какво ще пие народът? Бог да пожали света, да се умилостиви над нас, да прати дъжд, защото, ако сушата продължи, малко по малко ще изсъхнат и листата на дърветата и не само зелена маслина няма да видим, но и зелено листо няма да остане. Каквото и да посее човек, ако Бог не поръси от горе със светената вода - с дъжда, нищо не става. Дъждът е светена вода ^[54] .

Горките хора, сега, когато се научиха да разполагат с много вода, какво ще правят при тази липса? Освен че заради греха Бог не праща вода, но и хората я изразходват толкова много, как да стигне? Мисля си, какво ли ще стане в градовете! Само за казанчето е нужна една кофа вода. Ще се напълни навсякъде с микроби, а после - холера. Хората ще измират и ще ги оставят непогребани и ще пръскат с препарати за дезинфекция. За щастие добрият Бог все още промисля за света.

Живеем в годините на Апокалипсиса. Сушата, която преживяваме толкова години, бездъждието какво е, ако не знамение? Имало ли е някога такава суша? Ето и тук в Халкидики една река изсъхна, рибите измряха и всичко наоколо се вмириса. В Солун също имат проблем. Водата на Маратонското езеро ^[55] толкова много е спаднала, че се виждат островчета на повърхността. Нивото на Пеней ^[56] е много ниско. Еврос ^[57] имаше малко вода, но българите я преградиха и пресъхна. Ако стане нещо, танковете могат да минат от там. Също и в Кипър, ако тази година не падне дъжд, ще имат голям проблем с водата. А и само това ли е? Толкова други работи има!... От дърветата едни съхнат, други заболяват. Хората се разболяват и умират. Но ако те не се каят, как Бог да изпрати дъжд? Знаете ли какво е, ако човек има доверие в Бога? Че малко нещо ли е да има човек Бога за съюзник? За Бога няма труден въпрос, нито трудно разрешение. За Бога всичко е просто. Той не използва по-голяма сила за свръхестественото и по-малка сила за естествените процеси, но за всичко използва една и съща сила. Най-важното е човек да се “закачи” за Бога.

Вие молите ли се да завали или това не ви вълнува? Сега е времето хората да орат, за да сеят.Трябваше нивите да са вече засети, а ето те не могат да ги изорат. Тази суша е изпитание от Бога. Това е работата на монаха - да се моли в такива случаи. Всеки случай не съм доволен от вас. Предишният път, когато хората жънеха житата за сено, понеже не заваля, вие дори не си помислихте да се помолите. Защо? Защото поливахте с маркуча ли? И тъй, това да ви е за последен път; друг път трябва да ви боли за хората. Когато научите за някой проблем - ще се молите. Пишете и на мен за резултатите. Ще държите изпит. Ако го вземете, тоест, ако завали, ще ви направя съдружници в молитвата и каквото получим от Божия промисъл, ще го поделяме...

Когато се моля за дъжд и виждам макар и едно облаче на небето (дори и да не завали), славя Бога, че е изпратил поне един облак и ме гризе съвестта, че в себе си имам много духовни облаци, които прогонват Божиите облаци. Ако смирено просим Божията милост, Бог ще помогне. Молитвата на смирения събира дъждовни облаци по време на суша. И нека винаги се молим дъждът, който Бог ще прати, да има и духовна сила, за да гаси духовния пожар, който дяволът е запалил в света и изгаря душите на хората.

Зарадвах се, когато чух някои да казват: “Не сме достойни, но Бог отново ни съжали и прати снежец и дъждец”. Ако помислите ни са така смирени, Бог ще изпрати и повече. И дори само признанието е вече покаяние. Слава Богу, че има останал малко квас. Молете се, Бог да завърти малко с отверт-ката ума на хората. Виждам една добронамереност у някои високопоставени. Разбират накъде вървим.

О, ако знаехме какво е Божието дълготърпение! Сто години били нужни за да бъде направен Ноевият ковчег (вж. Бит. 5:32 и нататък). Нима не можеше Бог да направи един ковчег за по-малко време? Но Бог оставил Ной да се мъчи сто години, за да разберат и останалите и да се покаят. Ной казвал: “Вижте, ще има потоп! Покайте се!” Другите му се подигравали. Казвали си: “Клетки някакви прави” - и си вършели тяхното. И сега, ако рече Бог, за две минути може да разтърси целия свят и да го принуди да се промени, всички да станат вярващи и даже “супер” вярващи! Как ли? Лека-полека ще завърти копчето на земетресението от 5-а степен по скалата на Рихтер на 6-а... на 7-а... На 8-а степен, когато жилищните блокове ще се люлеят като пияни, единият блок ще започне да бута другия. При 10-а степен всички ще кажат: “Съгрешихме! Молим Те, спаси ни”. Други пък може да кажат: “Ще станем монаси”! Щом обаче свърши земетресението, докато все още сградите се клатят по малко, но вече са спрели да падат, отново ще хукнат по веселби. Защото обръщането им няма да е от истинско покаяние, но просто ще кажат така, за да се избавят от злото.

- Отче, когато се случва някое стихийно бедствие поради Божия гняв, ако праведните се помолят, няма ли да бъдат послушани?

- Знаеш ли какво става всъщност? Светът не се покайва, затова Бог не чува праведниците. Друго е, когато разгневяваме Бога и осъзнаваме вината си - тогава Бог се умилостивява и ни помага. Но когато човек не признава в себе си, че разгневява Бога и продължава да си върши своето, тогава как да чуе Бог молитвите на праведните? Съгрешил ли е човек, той трябва да осъзнае, че е съгрешил, за да му прости Бог. Освен това, когато духовни хора сторят някое прегрешение, за тях няма смекчаващи вината обстоятелства. “О наших гресех и о людских неведениях” ^[58] се казва в една молитва ^[59] . Простъпките на горките светски хора се считат като дела на незнание, но когато се извършват от духовните хора, те са грехове. Затова ако духовни хора извършат някоя простъпка, за тях това е тежко прегрешение. За светските хора има смекчаващи вината обстоятелства. Тази година, когато Света Гора бе обхваната от пожар през август ^[60] , беше нещо страшно! ^[61] Пристигнаха всички специалисти по пожарите, но никой не можеше да направи нищо. Всички само наблюдаваха огъня. А самолетите само повече го разпалваха. В един манастир бяха направили специални защитни пояси за противопожарна сигурност, но огънят влезе в него, прескачайки от архондарика - от там, откъдето не очакваха. Петнадесет дни горя Света Гора. На петнадесетия ден огънят сам угасна. А някои си казваха: “Защо Света Богородица не угася пожара?” Стигнахме дотам да хулим Божието име. След шест дни пламна пожар на друго място на Света Гора, но заваля дъжд и го угаси веднага. Не проумяват ли, че единият пожар угасна, а другият не гаснеше?

Някои, без да разбират, че действат духовните закони, се молят с болка, но не биват чувани, защото това вече е Божий гняв. Други пък не се молят, не правят дори и една броеница, защото са съгласни със справедливия Божий гняв, който има за цел да вразуми хората. Бог да просвети повече нас, монасите, защото повечето сме неразумни девици и светилниците ни имат вода и малко елей на фитила. Мирските хора от нас чакат да им осветяваме пътя, за да не се препъват!

Да молим Бога да дава на света покаяние, за да избегнем справедливия Божий гняв. Бъдещият Божий гняв с нищо не може да бъде уталожен, освен единствено с покаяние и пазене на Неговите заповеди.