СТАРЕЦЪТ ПАИСИЙ ОТ СВЕТА ГОРА

Иеромонах Христодулос

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.


КРАТКА БИОГРАФИЯ
Първите му години в монашество
Запознаването му с девическия манастир “Св. Иоан Богослов”
В манастира Ставроникита
В килията Панагуда
Боледуванията на Стареца
Последното боледуване на Стареца
ДУХОВНО НАСЛЕДСТВО
“Защото неправи умувания отдалечават от Бога” (Премъдрост 1:3)
ОЧИСТВАНЕТО НА ДУШАТА
ЛЮБОВТА КЪМ ДОБРОТО В ДУХОВНИЯ ЖИВОТ
ЗА БОЖЕСТВЕНАТА ПРАВДА
ЗА БОЖИЯ ПРОМИСЪЛ
ЗА МОЛИТВАТА
ЗА СМИРЕНИЕТО И ТЪРПЕНИЕТО
“ПОСЛЕДНИ ВРЕМЕНА”
“Откровението на твоите слова просвещава, вразумява простите” (Пс. 118:130)
“Кажи главното, много в малко думи.” (Сир. 32:8) “Думи от устата на мъдрец са благодат.” (Екл. 10:12)
ЧУДЕСНИ СЪБИТИЯ

КРАТКА БИОГРАФИЯ

“Като благоугодил Богу, праведникът е обикнат и, като живял посред грешници, е прибран.” (Премъдрост Соломонова 4:10)


Старецът Паисий е роден в деня на света Анна, 25 юли 1924 г. във Фараса Кападокийска, Мала Азия. Неговият баща Продромос, благочестив мъж, бил кмет на Фараса. Отличавал се с патриотизъм и животът му често бил в опасност заради цетите, диво племе, което постоянно застрашавало Фараса. Продромос дълбоко почитал и обичал о. Арсений, който бил духовен отец на семейството, наскоро канонизиран от Църквата заради многото чудеса, които вършел още приживе. Впечатлен от чудния живот на св. Арсений, Продромос имал тетрадка, в която записвал чудесата му, за които знаел от други, или на които сам бил свидетел, за полза на децата си и за своя собствена. Майката на Стареца се казвала Евлампия, той имал девет братя и сестри, по-възрастни от него.

На 7 август 1924 г. преди голямото преселване от Фараса (Турция) в Гърция св. Арсений решил да кръсти всички деца, също и сина на Продромос. По стар гръцки обичай на момчето мислели да дадат името на дядото - Хриґстос. Но св. Арсений не приел да го нарекат така, а искал да му даде своето име. Той казал на родителите: “Добре искате да направите, като оставяте някого на мястото на дядото. А защо аз да не искам да оставя един монах след себе си?” Тогава се обърнал към кръстницата и казал: “Арсений му е името!” Така светецът вярно предсказал призванието на Стареца, който още от ранно детство бил избран за съсъд на Светия Дух.

На 14 септември 1924 г., в деня на Въздвижение на Честния Кръст, след много трудности емигрантите от Фараса успели да достигнат гръцкото пристанище Пирея. Там останали три седмици, след което отишли на о-в Корфу, където временно се заселили на едно място, наречено Кастро. Св. Арсений, както бил предсказал, живял на острова четиридесет дни. На 10 ноември, на 80-годишна възраст той се преселил от този свят, оставяйки достоен наследник на неговото духовно богатство - малкия Арсений, бъдещия старец Паисий.

Малкият Арсений и семейството му прекарали година и половина на о-в Корфу, след което отишли да живеят в едно село близо до Егуменица (Североизточна Гърция). Крайната им цел била град Коница в Ерипус.

Сърцето и умът на малкия Арсений били всецяло отдадени на Христа и на Пресвета Богородица и силното желание да стане монах изпълвало целия му живот. Обичал да се разхожда в гората с дървен кръст в ръка, който си направил сам, и да се моли през целия ден.

След като завършил основното си образование, работил като дърводелец в Коница, докато дошло време да отиде войник. Изцяло отдаден на молитвата, сърцето му било изпълнено с любов и съчувствие към всички. Когато някой идвал при него да поръча ковчег, той не взимал пари от роднините, и това утешавало близките на починалия.

През 1945 г. бил призован в армията, където бил отличен за своята храброст. Винаги искал да бъде на предната линия, да участва в най-опасните операции, пръв да изложи живота си на опасност. Бил изключително загрижен за другарите си, които имали семейство, и им казвал: “Вие имате жени и деца, които ви чакат, а аз нямам никого, аз съм свободен.” Много пъти бил на крачка от смъртта, за да спаси живота на някой друг. През по-голямата част от военната си служба служел в свързочни войски. Уволнил се от армията през 1949 г.

Първите му години в монашество

Веднага след края на военната служба заминал за Атон, след като твърдо бил решил да стане монах. Останал там само няколко месеца, тъй като бил много загрижен за бъдещето на сестрите си, които били все още неомъжени. Напуснал и се прибрал при семейството си за известно време.

През 1950 г. отново се върнал на Атон. Първата си нощ прекарал в килията “Св. Иоан Богослов”, която принадлежала на Великата Лавра. След това отишъл в скита “Св.Пантелеймон”, в килията “Въведение Богородично”, където живеел о. Кирил, изключително благочестив и строг подвижник. По-късно о. Кирил станал игумен на манастира Кутлумуш.

Съзнателните усилия на о. Кирил за пост и продължително бдение оказали благотворно влияние върху младия Арсений, който поискал да остане при него през целия си живот. За съжаление обстоятелствата не му позволили да го направи. О. Кирил го изпратил в манастира Есфигмен, в който царял дух на гостоприемство и любов, и който все още не бил замесен в старостилното движение. Отишъл там през 1950 г. и четири години по-късно бил постриган за монах с името Аверкий.

Младият Аверкий проявил изключителна ревност в послушанието. Докато всички монаси били заети с различни общи задължения, той се опитвал да остане в тишина и уединение и да се моли. Когато всички работели в маслиновите гори, стоял на стотина метра от тях и съвестно изпълнявал послушанието си, като в същото време бил в състояние на духовно съзерцание.

В пълнота изучил житията на светиите, Патерика и книгата на св. Исаак Сирин, която винаги държал близо до себе си. След като изпълнел възложеното му послушание, Аверкий не отивал в килията си да почива, но помагал на другите монаси да завършат по-бързо своята работа - не можел да понесе да се наслаждава на тишината и спокойствието в килията, когато другите работят до късно. От сърце помагал на по-слабите и отбягвал онези, които си губели времето в безполезни неща. Обичал всички, без да прави разлика между тях, смирено се покорявал на всеки и смятал себе си за най-незначителен от всички.

Аверкий не се доверявал на своите помисли и преценки за нещата, нито на собствената си воля. Без да се колебае, за всичко питал духовния си отец. Винаги се молел Бог да го просветли и да го води според Своята свята воля.

Сърцето му било изпълнено с благодарност, защото винаги мислел за Божията милост към него и към целия свят. Любовта му към Бога, която се пораждала от дълбокото чувство на благодарност, вървяла ръка за ръка с непрестанната молитва, извършвана естествено, без усилие. Едничката цел на сърцето му била да отвръща с благодарност на Божията любов, дори за най-малкото. Вярвал, че Божията благодат е единственият източник на всяко добро, а за всяко зло с дълбоко смирение укорявал себе си. Когато виждал как някой греши и не се кае, или няма вяра в Бога, си мислел: “Моя е вината, задето този брат се намира в такова тежко положение. Ако аз бях постъпвал според Христовата воля, тогава Той би чул молитвите ми и моят брат не би се намирал в такова състояние: моята греховност е причина за страданието на брата ми.” Винаги мислел така и се стремял да направи проблемите на братята си свои собствени, непрестанно се молел на Бога да помогне на всички хора, които, както смирено мислел, страдат поради неговото нехайство и духовна леност. Бог, Който чува молитвите на смирените, винаги откликвал на молитвите на Аверкий, бликащи от любвеобилното му сърце, изпълнено с благодарност и дълбоко смирение.

Аверкий обичал да посещава старците и духовниците, които били изпълнени с благодатта на Светия Дух, да иска благословението им и да се вслушва в духовните им съвети. Неговата чиста, детска душа без съмнение и колебание попивала всичко, което чувал от тези духовни старци - “благоуханни цветя в градината на Света Богородица”. С цялото си сърце вярвал в тях, никога не изследвал думите им и не ги прекарвал през ситото на собствения си ум, но следвал съветите им с вяра и смирено се отказвал от своя начин на мислене. Бил убеден, че никой не бива да се опитва да разбере духовните неща със собствения си ум и сравнявал това с желанието да уловиш въздуха с ръце.

Докато бил все още млад, той посещавал много монаси и като пчела събирал духовен прашец, за да даде след време своя “духовен мед”, от който много хора да могат да вкусят в мъката си.

През 1954 г. обстоятелствата (както и съветите на духовния му отец) го накарали да напусне Есфигмен и да отиде в манастира Филотей, където бил монах и неговият чичо. Тогава манастирът бил идиоритъмен. Аверкий станал духовно чедо на о. Симеон, който бил много благочестив мъж. През 1956 г. о. Симеон дал на Аверкий малка схима и името Паисий, в чест на Архиепископ Паисий II Кесарийски, който също бил от Фараса Кападокийска.

В манастира Филотей се запознал със стареца Августин, аскет, който живеел в килията “Въведение Богородично”. Неговата простота и смиреномъдрие били много полезни за Стареца.

Старецът Паисий продължил да се подвизава и винаги помагал на монасите колкото може. Това проличава от следния случай: Един от монасите извършил грях и много се притеснявал да се изповяда - затворил се в себе си, изпаднал в отчаяние и започнал да мисли за самоубийство. Старецът бил известен от Бога какво може да се случи и се опитал да му помогне. Един ден го видял сам и започнал да му говори за своите собствени грехове и му казал, че и той самият е падал в същия грях. За съжаление монахът остро отхвърлил усилията на Стареца да го подтикне към изповед. Вместо това започнал да ходи из манастира и да разправя на всички, че Паисий, когото всички ценят и обичат, е един грешен човек, и да предава дума по дума всичко, което му бил казал Старецът. Разбира се, о. Паисий не се опитвал да се оправдава, и монасите, които разбрали за неговите добри, изпълнени с любов намерения, одобрили постъпката му и го похвалили за нея.

Всекидневно се борел да очиства душата си. Не искал нищо от Бога, защото добре разбирал, че Бог чрез тайнството на светото Кръщение му е дал най-ценното на този свят: благодатта на Светия Дух. Старецът никога не завиждал на талантите и дарованията на другите, защото знаел, че същите са дадени и на него чрез тайнството на светото Кръщение, нито се гордеел с тях, защото дори и да знаел, че притежава тези дарове, признавал, че те са от Божията благодат. Най-много от всичко се грижел да направи така, че Божията благодат в него да се прояви колкото е възможно по-скоро: ето защо така усърдно се трудел над очистването на душата си.

Старецът се стремял да заличи и най-малката следа от зли помисли и желания в душата си и на тяхно място насаждал добри и светли.

Съвсем естествено, без каквито и да било усилия на волята, от него извирали добри и положителни мисли при всяко положение, независимо колко трудно било то, защото давал възможност Божията благодат, която “не се сърди и зло не мисли” (1 Кор. 13:5) да действа чрез него. И винаги успявал внимателно да покрива грешките и немощите на другите, за което разказва следният случай:

В един от манастирите имало монах в прелест, който приказвал невероятни неща. Гостите, които слушали тези разкази, били потресени и питали Стареца: “Отец Паисий, този монах говори твърде странни неща. Вярно ли е всичко това?”

Старецът веднага им отговорил: “Внимавайте да не съдите другите, защото нашият брат е благочестив, и когато в манастира идват гости, той се преструва на юродив ради Христа, за което ще получи награда от Бога.” И думите му успокоили поклонниците.

Неговото любящо сърце обгръщало и запазвало всички, така както Бог със Своята любов покрива всичките ни грехове, за да не бъдат видени от другите.

Докато бил в манастира Филотей, често посещавал о. Кирил в неговия скит и искал от него съвет по различни въпроси. Чрез Божията благодат о. Кирил помагал на Стареца. Често се случвало да отговаря на въпросите му още преди да бъдат зададени. Почти винаги о. Кирил бил “осведомен” от Бога за пристигането му и бил готов с отговорите, дори понякога откривал отговора в някоя от книгите, и го подчертавал, за да го покаже на о. Паисий, когато дойде. Старецът изразявал възхищението си и след като поисквал благословението му, си отивал изпълнен с радост и духовна полза.

През 1958 г. Старецът бил помолен да напусне Атон и да отиде в Стомио, Коница, и да се включи в предпазването на областта от протестантския прозелитизъм. Чувствайки, че такава е Божията воля, заминал за Стомио, където останал в манастира Рождество Богородично. С Божията благодат успявал да помогне на много хора. През 1962 г. заминал за Синай с духовна цел, където останал в килията на светите Галактион и Епистимия, и укрепявал духовно много от местните хора. Бедуините много го обичали. Трудел се по цял ден и изработвал дървени предмети. Продавал ги и с парите купувал храна, която раздавал на бедните.

През 1964 г. напуснал Синай и се върнал на Атон, където се поселил в Иверския скит, в килията на св. Архангели. През 1966 г. се разболял и няколко месеца прекарал в болницата Папаниколау в Солун. Там бил опериран и голяма част от белите му дробове била отстранена.

Запознаването му с девическия манастир “Св. Иоан Богослов”

Тук бих искал да разкажа за това как Божият промисъл водел о. Паисий да се срещне с монахините от манастира “Св. Иоан Богослов”.

Старецът се нуждаел от много кръв за операцията. Той нямал роднини (както сам искал) и няколко новопостригани духовни сестри дали толкова кръв, колкото била необходима. Старецът бил много благодарен за помощта им. В желанието си да изрази своята дълбока благодарност, им казал, че сестринската им подкрепа е като “вълнен пуловер, който топло обгръща тялото му”, и му се иска да го свали, и да им го върне обратно, и така още по-пълно да изрази своята благодарност.

Той съчувствал на сестрите, които срещали сериозни трудности при построяването на своя манастир, и лично поел инициативата да намери подходящо място за строежа. Предлагал своята помощ за всичко и наред с основите на манастира Старецът положил и духовните основи и давал съвети за доброто му устрояване. Така той изградил здрави връзки с девическия манастир “Св. Иоан Богослов”, които продължили до самата му смърт.

Към края на 1967 г. отишъл в скита Катунакия на Атон, където се поселил в Ипатиевата килия. Живеейки сам в пустинята, Старецът получавал множество божествени посещения и утешения, които го подготвяли духовно, за да може в последствие и той да утешава хиляди хора в скърбите им.

В манастира Ставроникита

През 1968 г. о. Паисий отишъл в манастира Ставроникита и взел участие в обновяването му, като работел заедно с отците и им давал духовни съвети и наставления.

В килията на Честния Кръст, която се намирала близо до манастира, живеел о. Тихон, аскет и духовник. (Роден в Русия, в Нов Михайловск, той имал много духовни дарове и водел строг живот.) Старецът Паисий често го посещавал, за да се посъветва за духовните неща и му помагал в служенето на св. литургия като певец. Често службата се прекъсвала, защото о. Тихон изпадал в състояние на духовно съзерцание, което често продължавало повече от половин час. Тогава, както сам признавал, виждал ангелските чинове, херувимите и серафимите, славещи Бога. О. Тихон постригал Стареца и му дал велика, ангелска схима.

Когато животът на о. Тихон са приближил към своя край (десет дни преди смъртта му), той помолил Стареца да остане и да се грижи за него. О. Паисий саможертвено му служел с всичко, което можел. О. Тихон му казвал: “Ти и аз, Паисие, имаме една и съща любов. Сладки мой Паисие, нашата любов, чедо мое, ще пребъде вовеки.” Казал му да остане да живее в килията му и обещал, че ще идва при него всяка година. Добре подготвен за пътя към вечния живот, о. Тихон починал на 10 септември 1968 г., два дни след празника Рождество Богородично, както сам бил предсказал.

Според волята му о. Паисий се поселил в килията на Светия Кръст, където останал до 1979 г.

В килията Панагуда

На 13 май 1979 г. о. Паисий отишъл в манастира Кутлумуш, където бил записан в братството. Поселил се в постницата на манастира Панагуда (Рождество Богородично), след като тя била превърната в килия.

Оттогава до края на дните си, Старецът помагал на много страдащи души. През целия ден, от изгрев до залез слънце, давал съвети на хората, утеха и решение на проблемите им, изцелявал болките им и изпълвал душите им с вяра, надежда и любов към Бога. Деня посвещавал на хората, а нощта на Бога. Успявал да си почине едва в ранните утринни часове, за не повече от 2-3 часа, за да може да издържи на дневната умора. През нощта отделял известно време за четене на десетките писма, които получавал всеки ден.

Старецът дълбоко страдал от това, което пишело в писмата и от това, което посетителите споделяли с него. Почти винаги хората говорели за разбити бракове, душевни заболявания или смърт, причинена от рак. Старецът Паисий станал като духовен магнит, извличащ навън скръбта на страдащите хора.

Психическата умора и болката на идващите при него, дълбоко състрадателната му душа, изтощението от многото посетители, както и непрестанните му подвизи, допринесли за неговата телесна немощ и податливост към много заболявания.

Боледуванията на Стареца

Сериозните му здравословни проблеми започнали през 1966 г. Още преди това о. Паисий страдал от заболяване на дихателната система, което му причинявало силна отпадналост. Постоянните посещения на хората, тежестта на техните проблеми и мъки, които винаги носел върху себе си като свои собствени, а също и физическата умора от посрещането на гости причинили пълното му изтощение. Често имал съвсем малко часове за почивка през деня, тъй като цялата нощ посвещавал на молитва.

Старецът изработвал малки иконички, като използвал метални форми, направени от самия него (Разпятие, Пресвета Богородица, св. Арсений Кападокийски), и ги давал на гостите като благословение. Това задължение било допълнителен товар към строгия му режим през деня, а от използването на пресата, което изисквало много усилия, по-късно получил херния. Дълго отказвал да бъде опериран, като търсел свои начини да успокои болката, която ставала все по-силна. Седенето му причинявало огромно страдание, но още повече се измъчвал, когато стоял прав. Когато бях в девическия манастир “Св. Иоан Богослов” в Суроти, си спомням как веднъж остана прав с часове, за да може всеки да си вземе благословение от него. Старецът не седна дори когато лицето му пребледня и се изпоти от много силната болка. Цели пет години с изключително търпение понасял тези мъчителни болки, с което послужил за пример и на духовенството, и на миряните.

Когато няколко негови приятели, които били лекари, го посетили в Суроти, те в прекия смисъл на думата го отвлекли и го закарали в болницата да бъде опериран.

Последното боледуване на Стареца

От 1988 г. о. Паисий страдал от заболяване на ректума. През Великия пост на 1993 г. бил много изтощен от строгото, продължително постене. Поради непоносимата болка и постоянно кървене, през нощта не можел да си почине нито миг. Чувствал се толкова изтощен, че понякога припадал. Въпреки че казвал на гостите колко е болен, много хора настоявали да го видят и като пренебрегвал своето собствено страдание, Старецът продължавал да ги приема и да ги утешава в скърбите им.

Когато бях в манастира, поех някои от задълженията на болногледач. Един ден отидох при Стареца и му казах: “Донесъл съм Ви малко витамини и таблетки желязо. Вярвам, че ще ви помогнат да увеличите хематокрита си.” А той отговори: “Отче, витамините няма да ми помогнат, защото кръвта ми е в много тежко състояние.” И добави на шега:

“Освен това о. Теоклит има нужда от голямо количество желязо, тъй като работи по строежа на манастира. Не искам да му създавам трудности, като му отнемам всичкото желязо. Доколкото разбирам, при мен няма полза от желязо, това, от което имам нужда, е стомана.”

Той стоеше и се смееше, взе чаша вода, пусна в нея разтворимата таблетка витамини и каза: “Моят опит с медицината е много печален, така че не бих искал отново да започвам с таблетките, но съм склонен да приема съвет от някого как да се пазя, и наистина ще му бъда много благодарен.”

Когато таблетката се разтвори, той отново взе чашата и добави на шега: “Ще се погрижат за всичко, когато бъда погребан в земята!” След това леко разклати чашата, сякаш за да вдигне наздравица, но вместо това каза: “Бог да прости всички!”

Докато го слушах, паднах на колене пред него и го молех да отиде в Солун да си направи медицински изследвания, за да му поставят диагноза. Старецът ми каза да стана и продължи: “Слушай, отче мой, моето здравословно състояние е от голяма полза за моя духовен живот и аз наистина не искам то да се променя. Ето какви са причините да не искам да отида в Солун и да си направя изследвания:

1) Христос вижда какво е нашето здравословно състояние. Той е най-добрият лекар и ние трябва напълно да Му се доверим. Ако ни е от полза, Той ще направи така, че да оздравеем.

2) Тъй като мисля, че имам тумор на правото черво, най-добре е да го оставим, защото ако се занимаваме с него, може да се влоши още повече.

3) В днешно време хората страдат от три неща: рак, душевно заболяване или развод. Многото писма, които получавам всяка седмица, са свързани с тези проблеми. Аз не страдам от някаква сериозна душевна болест, - каза той, смеейки се. - Нямам нищо общо с браковете и разводите. Поне нека страдам от рак, за утеха на тези, които са в беда. Не е прилично, когато всички страдат, на някого да му няма нищо. А сега, слава Богу, всичко е наред.

4) Бог откликва много, когато някой, който има рак или някакъв друг сериозен проблем, не се оплаква, но се моли за ближните си. Тогава той може да се осмели да каже на Христа: “Ето, аз не искам помощ за себе си, но моля Те, помогни на другите.” И Бог помага. Така че, отче мой, не се тревожи прекалено за мене.”

През Великия пост на 1993 г. получавал чести припадъци поради ниското ниво на хематокрита си. Докато стоял прав, падал в безсъзнание, но не се отчайвал, а посрещал болестта си с голямо търпение и храброст.

Една неделя Старецът помоли един свещеник и още двама монаси да дойдат и да отслужат св. Василиева литургия. Въпреки че беше много изтощен, помагаше на свещеника в олтаря. Когато седеше на трона си в църквата и се молеше, започна да се задушава и да трепери. Тогава изгуби равновесие и почти падна, но за щастие монасите навреме успяха да го задържат. Те го сложиха на пода, където остана в безсъзнание няколко минути. След малко се съвзе и монасите му помогнаха да седне. Когато се опитаха да спуснат седалката на трона така, че да може да седне, той отказа и остана прав до края на службата, въпреки че лицето му беше восъчно бледо. Беше притеснен, задето здравословното му състояние не му позволява да се причасти. Малко след това припадна отново. Когато дойде в съзнание, монасите го накараха да седне, но той отказа и не само че не легна на пода, но и не седна на трона, а продължи да стои прав. Малко след това отиде да приготви теплотата, но припадна още веднъж. Когато дойде в съзнание, попита: “Теплотата готова ли е?” Реши да не се причастява, защото се опасяваше да не повърне.

След края на службата монасите седнаха в малката приемна за гости да се почерпят със сладко, а Старецът, както обикновено отиде в килията си да запали кандилото. Той стъпи на канапето, тъй като кандилото беше закачено нависоко, и оттам се чу глас: “О, Богородичке...”, последван от силен шум. Монасите се изплашиха и изтичаха да видят какво става. Видяха го да лежи на пода в безсъзнание. След малко дойде на себе си и им каза да излязат. Тогава те му казаха: “Отче, как можете да оставате сам след толкова припадъци?” А той им отговори: “Не се безпокойте, няма нищо страшно. Идете си, сега съм по-добре.”

Монасите го послушаха и си тръгнаха много загрижени за здравето му.

Всичко това продължило до октомври 1993 г. Старецът имал постоянни кръвоизливи, припадъци, често повръщане, болки в правото черво, които затруднявали седенето на стол.

22 октомври 1993 г. (5 ноември по новия календар) бил посленият му ден на Атон, след което отишъл в манастира “Св. Иоан Богослов” в Суроти, за да присъства на бдението на 10 ноември в чест на св. Арсений. Както винаги, там останал няколко дни и когато се готвел да замине за Атон, лекарите му открили тумор с големината на портокал в крайната част на ректума. Решили да предприемат лъчева терапия, за да намалят размерите му, и след това да го оперират. Изследването на скенер установило разсейки в черния дроб и в белите дробове. Въпреки това решението за операция било взето, за да се спре пълното запушване на правото черво поради съществуващия тумор.

Около 1,30 ч. следобяд, когато операцията бе завършена, Старецът бе приет в интензивното отделение. На съвсем малко хора бе разрешено да дойдат на свиждане. Ние стояхме до него, докато дойде в съзнание. За малко отвори очи, след което заспа отново. Когато се събуди, го попитах как се чувства.

Той се опита да се усмихне: “Не виждаш ли, чувствам се като космонавт.” (Имаше кислородна маска на лицето, системи на двете ръце, електроди на гърдите, стомашна сонда, катетър и апарат за измерване на кислородното налягане.)

С големи усилия Старецът продължи: “Там, откъдето се връщам, даже и медал ми дадоха - и посочи към гърдите, където е инсталирана жицата на електрокардиографа, - само че не зная какъв чин съм получил: полковник ли съм, или генерал?”

След това се обърна към своя приятел, лекаря, на когото много беше помагал, и го попита: “Коста, какво в крайна сметка откриват в мене? Томографията показва ли наличието на разсейки?”

“Да, отче”, отвърна докторът. “Белите дробове, както и черният дроб, са сериозно засегнати.”

“Това не пречи, нека прави разсейки колкото си иска. Само тук да остане чисто, докрая.” (И Старецът посочи главата си.)

След кратък разговор с о. Паисий докторът излезе и ние двамата останахме сами.

Между другото той ми каза: “Отче, ако кръвоизливът спре само за два часа, ще мога да присъствам на Божествената Литургия, без никакво затруднение. Впрочем спомням си, че молех Бог да направи така, че да страдам от рак.”

Имах някои лични проблеми, за които о. Паисий знаеше. Бях дълбоко трогнат от това, че въпреки скорошната си операция и непоносимите болки, той се опитваше да намери разрешение на моите проблеми. По същия начин постъпваше и към всеки друг, независимо от тежкото си здравословно състояние. Всеки чувстваше искрената любов, която Старецът изпитваше към всички.

Много хора се измъчваха, задето не могат да го посетят в болницата. Правеше така не защото не искаше да го безпокоят, но чувствителната му монашеска душа не можеше да приеме тяхната утеха, а в това време до другите пациенти да няма никого. Освен това не искаше да смущава болничния ред, тъй като някои лекари не обичаха да идват много хора.

На тези, които му съобщаваха, че някой го чака отвън, казваше: “Болният се нуждае от спокойствие, а не от посещения.”

Старецът остана в болницата няколко дни, след което бе откаран в манастира “Св. Иоан Богослов”, за да се възстанови.

Лекарите му казаха, че прогнозите не са много добри и че му остават не повече от четири месеца. Когато чу това, Старецът се усмихна и каза: “Трябва ли да чакам толкова месеци? Не може ли да стане по-рано?”

Острата болка, която го измъчваше, на моменти ставаше непоносима, но той понасяше всичко с изключително търпение и казваше, че светите мъченици са страдали заради любов към Христа, а той страда само за да оздравее!

О. Паисий твърдо бе решил да замине за Атон на 13 юни, понеделник. Но малко преди този ден вдигна температура и започна да се задушава, което го принуди да отложи пътуването си. Здравословното му състояние все повече се влошаваше. Както показваха изследванията, сега разсейките обхващаха по-голямата част от черния дроб, който беше много увеличен. Старецът постоянно трябваше да носи кислородна маска, за да улесни дишането.

С времето анорексията и затрудненията в дишането се увеличаваха, болките в корема ставаха все по-чести и остри. Освен всичко това вдигаше висока температура и тахикардия, метеоризмът му създаваше дискомфорт, поради който не можеше да лежи спокойно. През цялото време на своето боледуване не спираше да повтаря, че трябва да бъдем търпеливи и чрез собственото си търпение ни даваше прекрасен пример за това.

Към края на юни лекарите му казаха, че му остават около 2-3 седмици. В понеделник на 11 юли, в деня на св. Евфимия, о. Паисий се причасти за последен път, коленичил пред леглото си. През последното денонощие бе изключително спокоен и въпреки че страдаше, не се оплакваше. Не искаше да взима никакви лекарства. Приемаше само кортизон, защото според лекарите, това нямаше да удължи живота му, но щеше да му даде малко сила. Нощта в понеделник срещу вторник беше истинско мъчение за Стареца. И въпреки страданието си, беше спокоен и единствените думи, които шепнеха устните му, бяха: “Моя сладка Богородице”.

На 12 юли, вторник, Старецът Паисий смирено и тихо предаде святата си душа на Бога, Когото бе обичал дълбоко и на Когото бе служил от най-ранна възраст. Бе погребан в манастира “Св. Иоан Богослов” в Суроти, край гр. Солун.

Когато монасите, които искрено го обичаха и ценяха, научиха, че му остава да живее още съвсем малко, изразиха желание да бъде погребан в манастира Кутлумуш. Отците от манастира бяха започнали да приготвят за тази цел гроба на патриарх Матей, където е бил погребан и св. Фотий, юродив Христа ради, по волята на патриарха. По този повод Старецът каза следното: “Отче, простете ми за това, което ще кажа, но наистина го чувствам така. За душата ми би било най-добре, ако тялото бъде погребано на скромно, с нищо незабележимо място, още по-добре би било, ако хората хвърлят пръст отгоре, за да се простят греховете ми.”

Решението на Стареца да остане в манастира “Св. Иоан Богослов” бе резултат от няколко причини: желанието му да бъде погребан на тихо място, без много хора и особени почести; тежкото му здравословно състояние: честите кръвоизливи и затрудненото дишане, което крайно усложняваше пътуването му до Атон, както и желанието му да не пътува с вертолет, и накрая някаква лична духовна причина от особена важност, която не знаеше никой друг, освен той самия. Написа решението си във форма на стихотворение в една малка тетрадка. Желанието му бе то да бъде изписано на паметната плоча и поставено на гроба, за да знае всеки, че той е искал да завърши живота си в манастира “Св. Иоан Богослов” и да бъде погребан там. Също така изрази желание гробът му да не бъде разкопаван до Второто Пришествие. След смъртта на Стареца Паисий отците от манастира Кутлумуш, където той бе записан като брат, пожелаха решението му да бъде оповестено.

ДУХОВНО НАСЛЕДСТВО

Един млад монах сподели с мен за обща духовна полза, че на 4 април 1983 г. посетил Стареца в килията му само за да получи благословението му, тъй като много го ценял и горещо го обичал.

Старецът Паисий го приел в гостната, където посрещал всички поклонници, когато времето е лошо. Почерпил го с локум и орехи и го попитал защо е дошъл.

Монахът отговорил:

- Отче, искам да Ви помоля за нещо, но не зная дали ще можете да го направите. Единственото, за което съм дошъл, е да ми дадете своето благословение.

О. Паисий коленичил до него, нежно взел главата му в ръцете си и му казал:

- Христос да те благослови.

Тогава прекръстил главата му и добавил:

- С цялото си сърце желая в красивата градина на Света Богородица ти да бъдеш като агнец, украсен с всички добродетели.

Старецът продължил със следните съвети:

1. Всеки ден се грижи за очистването на душата си.

2. Стреми се да следваш Божествената правда, а не логиката, защото само тогава Христовата благодат ще дойде при тебе.

3. Преди да направиш нещо, помисли дали Христос иска да го правиш и тогава постъпи съобразно с това.

4. Упражнявай се в придобиването на съвършено послушание, за да можеш по-късно да говориш на другите за послушанието.

5. Когато казваш някому “не”, то трябва да бъде “не”, и “да” да бъде “да”. Без да се преструваш, казвай това, което мислиш, дори когато то наранява другия; казвай го по благороден начин и обяснявай какво си искал да кажеш.

6. Стреми се да поддържаш следното духовно достойнство: винаги обръщай внимание на това, което харесва на братята ти монаси, а не на тебе самия.

7. Всеки ден чети по една глава от Новия Завет за очистване на душата .

8. Не гледай какво правят другите хора, не изследвай как го правят, нито защо.

Твоята цел е очистването на душата ти и съвършеното подчиняване на твоя ум на Божествената благодат. Прави всичко в името на тази цел: моли се, чети, смирено казвай Иисусовата молитва, осъзнавайки, че имаш абсолютна нужда от Божията милост. С други думи, обръщай сериозно внимание на своята духовна работа.

Ако изпълняваш всички тези неща, Христовата благодат ще дойде в необходимото време, което само тя знае. Христос трябва по някакъв начин да бъде “подтикнат” от нашата любов, благост и смирение, и само тогава ще ни дари Своята благодат.

Освен това предавателят и приемникът (а това са Христос и нашата душа) трябва да бъдат на една и съща честота: монахът трябва да прави това, което Христос му казва, и тогава Христос ще прави това, за което монахът Го моли, но това е възможно само ако техните “честоти” са еднакви. В противен случай “батериите” ще се харчат напразно (т.е. поклоните, молитвите, постът и всичко друго от този род няма да принесе никаква полза).

Това са думите, казани от о. Паисий на младия монах, а по този начин и на нас, оставени като духовно наследство от отец на своите чеда.

Въз основа на това наследство бих искал да ви предам всичко, което съм слушал от Стареца през годините, прекарани близо до него.

Предварително ще ви помоля да ми простите, ако при четенето на тази книга откриете някои лични моменти, които не би трябвало да присъстват в нея. Ако това е така, моля ви, отминете ги с добра мисъл - така моята пристрастност и себичност няма да бъдат причина душата ви да се лиши от мъдростта, скрита в думите на Стареца. [1]



[1] На много места в тази книга читателите биха могли в думите на Стареца да открият думите на св. Исаак Сирин, или на някого от другите свети отци. Това се дължи на факта, че нерядко докато обяснявал нещо, Старецът намирал съответното място в книгата на светия отец и го прочитал, за да подкрепи казаното

“Защото неправи умувания отдалечават от Бога” (Премъдрост 1:3)

Старецът Паисий ни подтикваше винаги да имаме добри помисли. Но нашето усилие не бива да спира дотук: накрая душата трябва да се очисти дори и от добрите мисли и да остане гола, единствено в дрехата на Божествената благодат, дадена ни даром при Светото Кръщение. “Такава трябва да бъде нашата цел”, казваше той, “изцяло да подчиним своя ум на Божията благодат. Единственото, което Христос търси от нас, е смирението. Всичко останало ще бъде извършено от Неговата благодат.

На първо време трябва да обикнем да подхранваме в себе си добри помисли, които постепенно ще ни водят към съвършеното добро, към Бога, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение, докато на нас подобава единствено смирението.”

“Трябва винаги да внимаваме и да имаме едно непрестанно съмнение дали нещата са точно така, както ги мислим. Защото ако някой постоянно се доверява на своите собствени мисли, лесно става плячка на дявола, който ще сполучи да направи човека лукав, макар че по природа е добър.

Древните отци никога не са се доверявали на своите собствени мисли. Дори на лесните за разрешаване въпроси, на които е трябвало да дадат отговор, те са се молели на Бога и даже постели, за да “накарат” по някакъв начин да ги осведоми как по Бога е правилният отговор и след като са получавали “известие” какво трябва да кажат, са отговаряли.

В наше време наблюдавам, че когато някой пита и за най-сериозни неща и търси съвет, ние го прекъсваме и му даваме отговор, без дори да го оставим да изкаже въпроса си докрай. Това показва, че не само не търсим просветление от Божествената благодат, но дори не използваме своя собствен ум, даден ни от Бога. Напротив, каквото и да ни подхвърли помисълът, ние без колебание веднага се доверяваме и се съгласяваме и по тази причина твърде често нашите действия имат пагубни последствия.”

Почти всеки от нас смята своите мисли за нещо просто и естествено, и изцяло разчита на тях. Но всъщност ние не трябва нито да им се доверяваме, нито да ги приемаме. Не трябва да имаме никакви помисли нито в ума, нито в сърцето си - нито отрицателни, нито положителни, защото сърцето принадлежи на Божията благодат. Длъжни сме да го пазим чисто не само от всякакви помисли, но и от най-малкото, едва забележимо движение на ума. Можем да постигнем това, само ако горещо обичаме Христа и без колебание Му се доверяваме във всичко. Тогава ще придобием смирение и Божествената благодат ще бъде оживена в нас, защото тя се дава единствено на смирените: “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.” (1 Петр. 5:5)

“Трябва да имаме добри помисли, иначе никой духовник - дори и да е светец, - няма да ни помогне. Когато нашият Господ бил разпънат на Кръста и се случили всички тези ужасяващи събития, заедно с Него от двете Му страни били разпънати и двама разбойници. “А на шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час.” (Марк. 15:33) “... И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе, и скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина.” (Мат. 27:51-53) Всеки от тях имал различно отношение към Него, въпреки че и двамата били близо до един и същи Бог, Бог, Който никога не е имал никаква вина. Обратното: помогнал е на мнозина: някои са били изцелени от болестта си, други са били възкресени, и всички тези чудеса са се извършили пред очите на множество хора, и дори природата се възпротивила срещу неправдата, извършена към Него.

Разпънатият отляво разбойник имал в себе си цяла “фабрика” за отрицателни мисли: “Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас.” (Лук. 23:39) Въпреки че виждал какво става около него, никога не си задавал въпроса защо. А този отдясно, който имал добри помисли, постъпил така: “ А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме справедливо според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лук. 23:40-42) И двамата имали един и същ всемогъщ Бог между тях, Който можел да им помогне. Лошите помисли на разпънатия отляво разбойник попречили на Бога да му помогне, докато този отдясно - който бил извършил тежки престъпления и бил справедливо наказан - успял чрез своя добър помисъл да трогне Господ, Който в оня момент му казал: “... истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.” (Лук. 23:43)

Трябва да имаме предвид, че Бог “не може” да ни помогне, дори ако Той наистина иска да го направи, ако ние нямаме добри мисли.

За преуспяването на послушника в духовния живот е много по-важно да има в себе си добри мисли, отколкото да бъде ръководен от духовен наставник, смятан още приживе за светец...”

Гледайки на този въпрос от различен ъгъл, Старецът Паисий особено наблягаше на характерните черти на любовта, а именно: “Любовта... не се сърди, зло не мисли.” (1 Кор. 13:5) Често казваше, че “ние не трябва, дори и при най-неблагоприятните обстоятелства, да допускаме каквато и да било отрицателна мисъл да прониква в душата ни. Човек, който при каквито и да е обстоятелства е склонен към добри мисли, винаги ще бъде победител, неговият живот ще бъде един постоянен празник, вечна радост, която ще се подхранва от добрите мисли. Нашите действия изцяло зависят от вида на “машината”, която имаме в себе си, а не от “материала”, който слагаме в нея, или от обстановката, в която живеем. Ще ви дам един пример, от който да разберете по-добре за какво става дума:

Ако някой има машина за произвеждане на куршуми и слага в нея най-висококачествен материал - да кажем злато, - машината ще превръща златото в куршуми, златни, но разрушителни, ако слага в нея сребро, тя ще произвежда сребърни куршуми, ако слага желязо - железни, ако слага глина - глинени. С други думи, няма значение какъв материал слага в своята машина, тя винаги ще произвежда смъртоносни куршуми, защото за това е предназначена. Ако някой превърне машината за куршуми в такава, която произвежда свети чаши [2] , тогава какъвто и материал да слага в нея, тя винаги ще произвежда свети чаши. Ако слага в нея глина или желязо, светите чаши ще бъдат съответно глинени или железни.

Сега ще ви разкажа за един старец от Капсала. Неговата “машина” била от тези, които виждат само хубавата страна на нещата. Той виждал само добрите неща в живота и бил сляп за всичко лошо. Веднъж при него дошли няколко души и му подарили едно радио. Старецът го взел в ръце и го разглеждал с нескрито възхищение. Попитал ги къде е произведено и те му казали - в Япония. Докато го разглеждал, изведнъж го обзела голяма радост, започнал да целува радиото и казал:

“Слава Тебе, Боже!”

Гостите го попитали защо слави Бога и той отвърнал:

“Как няма да съм радостен, когато и японците са станали християни и поставят знака на Светия Кръст върху нещата, които произвеждат.”

Старецът беше видял положителния и отрицателния полюс (+, -) на батериите и го беше взел за Кръст. В своя добър помисъл той се спрял на това, докато ако имаше лош помисъл, би могъл да се скара на гостите, че са донесли радио на един подвижник-аскет и т.н.

Някой попитал същия старец защо се прекръства с такова благоговение, когато види самолет, дори ако е от тези, които бомбардират. И той отговорил с естествената си простота: “Чедо, не виждаш ли че формата му прилича на Честния и Животворящ Кръст Господен?”

Старецът би могъл да има лоши мисли за война и бомбардировки, свързани със самолета, но неговият ум бил привлечен от приликата между формата на самолета и знака на Светия Кръст; а видът му и шумът, който се чувал, го карали да мисли за Христовото разпятие.”

Преди няколко години ходих в Атина по работа и отседнах при един приятел християнин. Наоколо беше много шумно, къщата се намираше в близост до главното шосе. Моят приятел ми каза, че има проблеми със съня заради шума и взима таблетки. След вечеря ме заведе в стаята и ми каза:

- Отче, това е твоята стая, надявам се, че ще можеш да спиш, въпреки шума от движението.

На другата сутрин, когато излязох от стаята си, моят приятел каза:

- Цяла нощ не можах да спя от този ужасен шум. А ти?

- Никога не ми се е случвало да спя по-добре, дори и на Атон.

- Как е възможно, отец Паисий?

Тогава му разказах какво се случи от момента, в който влязох в стаята си. (Тогава беше войната във Виетнам, всеки ден слушахме по радиото за страшните събития, които ставаха, и аз се молех Бог да помогне на хората във Виетнам.)

Когато влязох в стаята си, застанах на колене пред леглото. Сложих ръце и глава на леглото и започнах да се моля за всички, които воюваха във Виетнам и умираха. Чувах шума от движението, но понеже мислите ми бяха съсредоточени върху войната, за мен шумът от движението се превърна в шум от танковете, които разрушават къщи и убиват хора. Понякога минаваше мотоциклет и вдигаше страшен шум, от който стъклата на прозорците дрънчаха; веднага си представях шума от самолетите, които бомбардираха Виетнам, и виждах убити безпомощни деца и стари хора. Вътре в себе си почувствах една сладка мъка и заплаках за хората във Виетнам, и оплаках себе си, задето се наслаждавам на хубава храна и удобна, чиста стая и нямам никакви проблеми. Докато плачех, сърцето ми се изпълваше с неизказан мир и тишина и така съм заспал на колене пред леглото. Шумът от движението не пречеше на съня ми, защото мислите ми бяха насочени към страдащите хора във Виетнам.

Вие можете да направите същото: мислете, че навън е война, мислете за хората, които са убити или умират от глад, за къщите, които са бомбардирани, и за себе си, който има хубава къща, работа, спокойствие и сигурност. Тогава връзката между шума от движението и шума от войната ще бъде причина да славите Бога и няма да имате нужда от таблетки за сън. Има само едно решение на проблема: добрият помисъл.

- Отец Паисий, когато вървя по улиците на Солун, се сблъсквам със следния проблем: често попадам на просяци, много от които циганки с малки деца на ръце, които казват, че са болни и се нуждаят от средства. Винаги ме изкушава помисълът, че лъжат. Ти какво би направил на мое място?

- Аз също попаднах на една от тези жени, която ме молеше за помощ, - отговори той. - Изпитах съчувствие към нея, но имах съвсем малко пари в себе си. Дадох ѝ 500 драхми и ѝ казах: “Прости ми, но нямам повече пари да ти дам. Но ще ти дам адреса си да ми напишеш твоя, за да ти изпратя още. Когато се прибера на Атон, ще се опитам да събера пари за теб.”

Тя взе адреса ми и аз почувствах, че е трогната от предложението ми. След известно време получих писмо от нея, в което тя не бе записала адреса си. Вместо това ми изпращаше сметката от 500 драхми, които ѝ бях дал, и ме молеше да ѝ простя, задето ме е поставила в затруднено положение, и ми благодареше за добрината, която бях показал.

Вярвам, че ако някой има добър помисъл, дори в такава ситуация няма да бъде губещ, защото Бог, който знае и най-скритото на сърцето, ще му даде според правдата Си.

Веднъж един журналист, който мислел отрицателно за всичко, отишъл при Стареца Паисий. Той започнал да му задава различни въпроси и да го притеснява. В един момент го попитал:

- Защо стоите тук, на Атон, на спокойствие и в пълно безгрижие, а не отидете да помогнете на света, който се задушава от проблемите си?

Старецът леко повишил тон и му казал:

- Машината на твоя ум е повредена и произвежда само зли помисли. Вие погрешно разбирате всичко, което виждате или чувате. Ако отида да живея в света, вие ще кажете, че това е неподходящо за един монах, и че трябва да се върна в тишината на килията си. Ето защо ще ви кажа само едно: поправете си счупената умствена машина и не забравяйте пословицата: “Светофарите са направени за шумните улици, а фенерите - за пустите каменисти планини.”

Един следобед отидох да видя Стареца. До оградата на килията му стоеше около тридесетгодишен мъж и го чакаше да отвори вратата.

Когато пристигнах, о. Паисий отвори прозореца и попита кой е.

Аз отговорих:

- Аз съм и едни мирянин. (И казах името му.)

- Кажи му да си върви - каза Старецът.

Тогава човекът започна да го умолява:

- Отче, аз наистина искам да се видя с Вас.

Но Старецът му отвърна с изобличителен тон:

- Отивай си, защото ме разболя с това, че разчиташ само на своите собствени мисли и ни най-малко не се вслушваш в това, което ти казвам. Щом е така, защо тогава си губиш времето да идваш?

И го отпрати. Тогава дойде и ми отвори да вляза.

- Той е истинско бреме - каза ми о. Паисий. - Не ме слуша за нищо. Идва, задава въпроси и си тръгва; след малко пак идва и ме пита за същите неща отново и отново. Това се случва, защото слуша само своите собствени мисли и или забравя какво съм му казал, или не разбира казаното.

Имаше и друг млад човек, който изцяло се доверяваше на своите собствени мисли и живееше разпуснато. Един ден дойде при о. Паисий, който му каза следното:

- Не слушай своите собствени мисли, защото ще си загубиш ума. Бъди внимателен, твоята “машина” е много добра, но ти си я насочил в погрешна посока. Трябва да я обърнеш в правилната посока, където са добрите мисли. Само ти можеш да направиш това с Божията помощ. Никой друг не може да го направи вместо тебе, защото ти имаш свободна воля. Завърти кормилото и духовникът ще ти посочи пътя.

Един от монасите, който живеел в пустинята на Атон, повярвал на собствения си помисъл, че е светец, и мислел, че в целия свят няма никой като него. Някои монаси, които го познавали добре, попитали Стареца дали не трябва да го заведат при психиатър. О. Паисий им казал:

- Този род хора няма да получат никаква полза от лекарите; в такъв случай монахът само ще стане за смях на хората, които живеят в света. Лекарят ще му предпише лекарства, които биха помогнали при сериозни здравословни проблеми, но само за кратко. Някой би могъл да сложи лекарството в храната му и да прояви към него духовна любов, и да се опита с добро да изправи неговите погрешни мисли. Неговият проблем е духовен и се корени в неговото его и в изключителната му любов и доверие към собствените му мисли. Няма нищо по-лошо от това да слушаш своите мисли и да им вярваш.

В този момент Старецът Паисий спря и се отдели настрана заедно с един от монасите. Той му разказа за три случая на хора, които почти разрушили живота си поради доверието, което изпитвали към своите собствени мисли:

а) Веднъж при мен дойде един млад човек, чийто помисъл му казваше, че има най-малката глава в света. Беше убеден, че главата му е голяма колкото портокал. Аз го уверявах, че главата му е с нормални размери, дори му казах, че е малко по-голяма от моята. Но младият човек не можеше да ми повярва.

Тогава му казах:

- Искаш ли да вземем сантиметър и двамата да измерим главите си, за да видиш, че е така, както аз ти казвам, а не както ти си мислиш?

Той прие предложението ми и аз взех сантиметъра. След като измерихме главите си, се оказа, че неговата глава е по-голяма от моята с два пръста. Но той все още не вярваше и аз му дадох сантиметъра, за да се убеди сам. Въпреки че установи, че неговата глава е малко по-голяма от моята, настояваше, че това не е вярно: неговият ум плътно се бе прилепил към тази мисъл, която му казваше, че главата му е много малка. Тогава повиших тон и му се скарах заради неверието и липсата на доверие към другите и му казах да си отиде.

б) Един човек твърдеше, че в едното си ухо чува птиче, което непрекъснато чурулика. Той разказваше това на всички и се оплакваше, че не може да намери покой от чуруликането. Близките му не му вярваха, защото не виждаха птица нито в едното, нито в другото му ухо, и той напразно се опитваше да ги убеди, че чува пеене в ухото си. Тогава те решиха да се посъветват със свой приятел, лекар. Лекарят най-напред предложи да купят малко птиче в клетка и тогава да му се обадят.

След като купиха птичето, извикаха лекаря. Когато дойде, му го дадоха и казаха на пациента, че лекарят е дошъл, за да види какво е това чуруликане в ухото му.

Докато държеше скришно птичето, лекарят го попита какъв е проблемът. Той отговори, че чува птиче, което чурулика в едното му ухо. Лекарят го попита в кое ухо се чува. Човекът му посочи ухото си.

- Я да видим, - каза лекарят.

И като хвана ухото му, погледна вътре и каза:

- Ами, разбира се, ето го, едно много малко птиче е влязло в ухото ти и те кара да страдаш. Стой така за секунда, ей сега ще го извадя.

Лекарят се престори, че го изважда от ухото му. И след като му го показа, рече:

- Ето го. Сега чуваш ли нещо?

Човекът отвърна радостен:

- Не, пеенето спря вече! Благодаря ти, че дойде, докторе, защото това птиче ме мъчеше и всички ми се присмиваха, и не вярваха на думите ми.

в) Следната случка станала преди шестдесет години в един манастир в Света Гора. Един от монасите си мислел, че е станал светец, и често казвал:

- Няма нужда да приемам св. Причастие, защото Сам Христос е вътре в мен.

Той поискал да стане и мъченик, и веднъж се опитал да се самоубие. Монасите решили да го заключат в една килия и един от тях да се грижи за него. Много внимавали да не му дадат нож нито дори лъжица, с които да се опита “да стане мъченик” - според него, от любов към Христа, - и храната, която му давали, я носели почистена и готова.

Веднъж по време на празник в манастира имало сардини за обяд. На него също му дали една затворена кутия със сардини, която той отворил и се опитал да си пререже гърлото с острия ѝ край. Започнал да вика от болка и монахът, който се грижел за него, бързо изтичал в килията му. Видял го облян в кръв и го попитал:

- Какво се опитваш да направиш?

- Искам да стана мъченик, за да се удостоя и с мъченически венец.

Монахът взел кутията в ръцете си и му казал:

- Какъв мъченик си, като не можеш да търпиш на болка? Ти си мислел, че лесно ще се отървеш, щом допреш края на кутията до гърлото си. Божията воля, брате, е да станеш мъченик, като пострадаш от мене.

След като превързал врата му, за да спре кръвта, взел кожения колан и започнал да го бие силно. Той викал от непоносимата болка и го молел да спре.

Но монахът му казал:

- Нали искаш да станеш мъченик? Тогава ще те бия до смърт!

- Не, вече не искам да стана мъченик, боли ме!

Така той осъзнал положението, в което се намирал, смирил се и бил излекуван.

Старецът Паисий разказа тези три случки на монаха, който беше довел със себе си своя брат, който смятал себе си за светец, за да покаже колко е опасно да се доверяваме на своите собствени мисли. След това той каза:

- Когато светските хора вярват на собствените си мисли, губят ума си, докато монасите изпадат в духовна прелест. Монахът не трябва да взема хапчета за успокояване, неговите хапчета са смирението и покаянието. Този монах е бил лишен от тези две добродетели. Когато отново се потруди и ги възвърне в душата си, проблемите ще изчезнат.

Понякога - продължи той, - когато децата се отнасят зле към родителите си, душите им стават възприемчиви към силите на дявола и умът им се помрачава. С клетвите и злословието към родителите те дават възможност на дявола да се намеси в живота им и да контролира действията им.

Същото се случва и с монасите, когато възприемат лоши помисли за своя старец или за братята и се съгласяват с тях, с което дават възможност на дявола да ги победи.

Когато някой вярва и се доверява на лошите си мисли, той пренебрегва съветите на другите. Той може да слуша единствено този, когото смята за по-голям авторитет от своите собствени мисли. Ето защо, когато се нуждае от помощ, може да я приеме само от този, на когото вярва за всичко и на когото има пълно доверие.

Що се отнася до лекарствата, и по-точно до успокоителните таблетки, те могат до известна степен да помогнат на хора, чието състояние е сериозно, на онези, които са обладани от илюзии и са изпаднали в прелест, или са на границата на обезумяването.

Ако например психическото състояние на твой приятел се влошава, трябва да му дадем известна доза лекарства, за да се стаблизира. Същевременно обаче трябва да му покажем своята любов и да се опитаме да изправим неговите лоши мисли, като го убедим да не се вслушва в тях. Когато състоянието му започне да се подобрява, дозата лекарства също трябва да се намали: приемането им не трябва да трае дълго.

Когато умът на твоя приятел се отдалечава от смирението, той бяга в света на фантазиите. С взимането на лекарства той спира да мисли и неговата фантазия се ограничава. Започва да се чувства сънлив, уморен, гладен - тялото му се смирява и той престава да смята себе си за безплътен ангел, а за човешко същество “в плът облечено”.

Не съществува магическо лечение, което начаса да излекува някого, който е изпаднал в прелест от това, че се е доверил на измамни помисли. Ето някои стъпки, които трябва да следваме, за да се излекуваме:

Първата и най-важната е да осъзнаем до какво окаяно състояние сме дошли.

След като сме го осъзнали, втората стъпка е да се покаем и да се изповядаме, и никога вече да не се вслушваме в помислите си, но да следваме съветите на своя духовен отец.

На трето място, след като сме познали своето окаяно състояние, трябва непрестанно да просим Божията милост чрез Иисусовата молитва. Така Христос ще ни помилва и Неговата Божествена благодат ще се върне в нас.

Всеки може да бъде изцелен и спасен чрез смирение, това е единственото чудотворно лечение, което познавам: нищо друго освен смирението не може да ни спаси.”

“Човек е непостоянен: веднъж вярва на своите добри помисли, а друг път - на злите. Понеже е самовластен, прави каквото иска и когато иска. Едно и също нещо - нашата свободна воля - служи и на божествената благодат, и на заблудите. Тъй като човек постоянно се променя, божествената благодат и заблудите съответно идват и си отиват.

Ако някой се ръководи от своята гордост, той е в обсега на своите помисли и се намира в прелест. Той е в опасност. Такъв човек трябва да престане да слуша какво му говорят помислите, които идват отдясно и отляво, за да го разстроят. От една страна му казват, че е добродетелен, добър подвижник, че има благодатни духовни дарования, че е почти светец, а от друга, че е пълно нищожество и че за него няма надежда за спасение. Неговите мисли искат да му създадат фалшива представа за самия него, като изпадне във високоумие, или като го доведат до разочарование и отчаяние. Тогава човек трябва да отхвърли всеки помисъл, както отдясно, така и отляво, като ги открива пред своя духовен отец колкото е възможно по-често и проявява послушание във всичко, което му казва. Трябва да се доверява не на собствените си мисли, а на казаното от духовника и да знае, че не е нищо друго освен една душа, която живее за Бога и непрестанно да проси Божията помощ чрез молитвата, за да очисти ума си.

Докато мисли за себе си смирено, Божията благодат ще бъде в него и ще го покрива. Когато се отклони от смиреното мислене и започне да разсъждава върху това, което казват и правят патриархът, епископът, игуменът или братята, тогава Божията благодат ще започне да отстъпва от него.

Ето защо най-важното за нас е да поддържаме едно смирено съзнание за себе си, и така да дадем възможност Божествената благодат да бъде винаги в нас.”

“Когато душата ни живее, без да внимава върху себе си и върху своите мисли, се изпълва с лукави и нечисти помисли. Така възникват психически проблеми, които постепенно се натрупват и се задълбочават. Когато някои хора в такова състояние се сблъскат лице срещу лице с проблема, те не могат да го разберат и смирено да го изповядат пред духовника. Вместо това търсят “светско” решение и отиват при психиатър, който да им предпише лекарства, но таблетките не решават проблема, а само временно притъпяват болката. Такова решение не е ефективно, защото след като веднъж спрат да взимат лекарства, проблемите отново изплуват на повърхността и човек се оказва в същото окаяно състояние. Единственото правилно решение е да осъзнае проблема, да го изповяда пред духовника и смирено да последва съветите му.

В днешно време светът се е объркал, хората са загубили контрол върху живота си и не знаят какво правят. Причината за това е, че не желаят да бъдат ръководени, но да живеят необезпокоявани, като се доверяват единствено на своята собствена свободна воля, която нерядко ги води към пълно разрушение. Бог е дал на човека свободата да прави каквото иска, но Той му е дал и знанието, и разбирането, че докато разчита преди всичко на себе си, не е способен на добри дела: “... без Мене не можете да вършите нищо.” (Иоан 15:5) “И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото?” (Лук. 12:26)

Следователно, ако човек използва свободата си, без да има пред вид своята немощ, той при всички случаи остава излъган, защото върши и преценява всичко от гледна точка на собствената си логика. Вместо Божията благодат, неговата човешка логика ръководи живота му, което води до объркване и помрачаване на ума и това е лошото.”

Само няколко неща казвам на хората и държа да ги следват:

1. Да осъзнаят своето състояние, с други думи, своето отдалечаване от Бога,

2. да се покаят за това и

3. смирено да се изповядат.

Днес хората повече от всякога са отворени към дяволските влияния върху живота им, и само ако следват горните съвети, ще могат да живеят в безопасност.

Един ден трима монаси и аз отидохме при Стареца. Докато бяхме при него, той ни говореше за това, че трябва да имаме добри мисли в ума си. Тогава взе Стария Завет и започна да чете разказа за цар Дарий, който хвърлил Даниил в ямата с лъвовете. (Дан. 6:14-18).

Старецът разсъждаваше върху това как на следващия ден сам Дарий отишъл до ямата да види дали лъвовете са погълнали Даниил, и попитал: “Данииле, рабе на Бога Живий! Твоят Бог, Комуто неизменно служиш, можа ли да те избави от лъвовете?” Тогава Даниил отговори на царя: “царю, жив да си вовеки!” (...) Тогава царят твърде много се зарадва...” (Дан. 6:20-21,23)

След това о. Паисий добави:

- Ако Даниил имаше лоши помисли, сигурно би казал на Дарий: “Как не те е срам! Не стига, че ме хвърли да ме изядат лъвовете, а и още питаш дали съм добре!”

Но той винаги имал добри мисли и затова Бог “говорил” на лъвовете и ги спрял да не го погълнат.

Същото се отнася и за Тримата Отроци, които несправедливо били хвърлени в горещата пещ. Те не роптаели и нямали нищо против Бога в мислите си и не Му задавали въпроса: “Боже, защо си допуснал да бъдем хвърлени в пещта, след като винаги сме спазвали Твоите закони?” Вместо това те укорявали себе си и оправдавали Бога: “Благословен си, Господи, Боже на отците ни, хвално и прославено да е името Ти вовеки. Защото Ти си праведен във всичко, що направи с нас, и Твоите всички дела са истински, Твоите пътища - прави и Твоите всички съдби - истински. Ти извърши истински съд във всичко, що напрати против нас и против Иерусалим, светия град на отците ни, защото по истина и по съд Ти напрати всичко това против нас за нашите грехове. Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе и във всичко съгрешихме; Твоите заповеди не слушахме и не ги пазихме и не постъпвахме, както ни бе заповядал, за да ни бъде добре.” (Дан. 3:26-30) Молитвата на Азарий.)

“Виждате ли, каза Старецът Паисий, какви добри мисли имали Тримата Отроци, съчетани с дълбокото им смирение? Добрата, смирена мисъл може да укроти лъвовете, да охлади горящата пещ и да я преобрази в прохладно райско кътче. Трябва да посрещаме проблемите си с търпение, добри мисли и смирение, за да може Божията благодат да ни помогне и да ни укрепи.”

Веднъж попитахме о. Паисий:

- Отче, вие винаги ни казвате да имаме добри мисли. Бихме искали да ни посъветвате как да разрешим следния проблем: Хората често идват при нас и ни казват, че някои свещеници искат много пари за извършване на св. Таинства, че пушат и прекарват времето си в заведенията, казват, че някои от тях са замесени в нечисти дела, обвиняват ги и представят очевидни доказателства в подкрепа на думите си. Какво да отговорим на хората, които осъждат духовниците?

Тогава Старецът ни разказа следното:

- От опит зная, че хората в този живот се разделят на две категории. Трета не съществува, те всички принадлежат или към първата, или към втората. Първият вид хора са като мухата, която винаги отива там, където има боклук и каца върху него. Например когато мухата отиде в една градина с благоуханни цветя, тя няма да ги забележи, а ще потърси къде в градината има боклук и там ще кацне, ще кръжи наоколо и ще се чувства добре във вонята. Ако мухата можеше да говори, и вие я попитате дали има рози в градината, тя със сигурност би отвърнала: “Аз дори не зная как изглеждат розите. Зная само къде да намеря боклук, тоалетни и всякакви нечистотии.” Такива са и хората, които приличат на мухата: те са свикнали да имат лоши мисли и да търсят лошите неща в живота си, като отричат добрите и отказват да ги забележат.

Другият вид хора са като пчелата, която винаги търси нещо сладко и хубаво, на което да кацне. Когато пчелата попадне в стая, пълна с боклук, където има едно малко парче локум в ъгъла, тя няма да забележи боклука, а ще кацне върху него. Така ако помолим пчелата да ни покаже къде е боклукът, тя ще отговори: “Не зная. Мога само да ви покажа къде има цветя, сладки, мед и захар”, защото вижда само добрите неща. Такива са вторият вид хора, които имат добри мисли и виждат само добрата страна на всичко. Те винаги се опитват да покрият злото и греха и да запазят ближните си, докато хората от първия вид се стремят да извадят злото на повърхността.

Когато някой дойде при мен и започне да обвинява другите и с това ме поставя в затруднено положение, му посочвам горния пример. Тогава го питам към кой вид хора иска да принадлежи, за да намери подобни на него, с които да общува.

Старецът Паисий винаги подчертаваше какво голямо значение в духовния живот имат благочестивите и смирени мисли, като казваше, че една-единствена добра мисъл се равнява на цяла нощ бдение в Света Гора. Веднъж ни разказа следния случай:

Един човек дойде при мен, но аз бях зает и му казах да почака в параклиса. Когато излезе от параклиса и влезе в приемната, аз не бях забелязал, че си е забравил цигарите на седалката в параклиса. Малко след това дойде друг гост, който също влезе в параклиса да почака, докато се освободя да го приема. Когато го поканих да влезе, той ме попита:

- Отче, пушите ли?

- Не - отговорих. - Защо питаш?

- Видях един пакет цигари в параклиса, затова питам.

- Човекът, който беше тук преди тебе, вероятно си ги е забравил, не съм видял.

След като си отиде, при мен дойде едно момче, което идваше за първи път и аз веднага го попитах защо е дошъл.

- Искам да видя Стареца Паисий. Тук ли е той?

- Боя се, че не - отговорих аз. - Отиде до Карея да си купи цигари.

Момчето отвърна невинно:

- Няма нищо, отче. Ще го почакам да се върне.

- Виждате ли разликата между двата начина на мислене - каза Старецът. - Първият гост, който видя цигарите в параклиса, не прие нито един добър помисъл в главата си, ами възприе лукавите помисли, изпълнени с подозрение, докато момчето дори когато му казах, че Старецът Паисий е отишъл да си купи цигари, не прие лукавия помисъл, но отговори по съвсем различен начин: той просто каза, че ще почака, без да пита дали Старецът пуши и за какво са му цигарите.

“Веднъж един млад човек, който нямаше добри помисли, дойде при мен и изяви желание да стане мой послушник. Аз му обясних следното:

- Не бих искал да имам ученици. При мен винаги идват много хора. Послушниците няма да гледат своята духовна работа и ще станат сервитьори, а не монаси. Още повече аз, който от много години съм монах, наред с добрите работи, които съм придобил, имам и някои слабости, от които не съм успял да се освободя. Така че ако дойдеш да живееш при мен, от моя строг начин на живот (молитви, пост, бдение) само ще получиш вреда, също така, понеже нямаш търпение, и от моите слабости ще получиш само вреда. Ето защо не бих могъл да те взема да бъдеш мой ученик.”

Той си тръгна и отиде в други манастири.

Няколко часа по-късно стоях в двора и ядях в една чиния два домата без олио, само с малко парченце хляб, и си мислех за всички благодеяния, които Бог ми е направил. Дал ми е хубава къща, разположена на хубаво място, на което дори богатите биха завиждали; не се налага да плащам наем, както много хора, които се борят да преживеят, всеки ден имам с какво да се храня, без да трябва усилено да работя в някой завод, монасите наоколо са добри. От тези мисли сърцето ми се изпълни със сладка тъга, задето съм толкова неблагодарен към Бога, заплаках и вече не можех да продължа да ям. Както бях в това състояние, изведнъж видях младия човек, който преди това беше идвал при мен с желанието да стане мой ученик, да стои на оградата. Не исках да ме види, че плача и влязох вътре да оставя чинията и да си измия лицето, и след това му отворих вратата да влезе. Той изглеждаше смутен и се обърна към мен с думите:

- Така значи! Преструваш се на подвижник! Ядеше месо, и когато забеляза, че идвам, се скри, за да не видя какво ядеш. Сега вече ми е ясно какъв си в действителност!

Започнах да се смея, но не му казах нищо, бях потресен от начина му на мислене, как отглеждаше в себе си зли помисли, чрез които възприемаше всичко около себе си.”

Старецът Паисий винаги имаше добри помисли: дори и при най-неблагоприятните обстоятелства успяваше да види доброто.

Веднъж един от гостите, на когото Старецът беше помогнал много, на тръгване го попитал дали няма нужда от нещо. Отговорил му, че няма, но човекът настоявал да му изпрати нещо и тогава о. Паисий на шега му казал:

- Добре, изпрати ми цигари!

Гостът си тръгнал и след известно време Старецът получил по пощата един голям пакет, който съдържал много кутии цигари. Като видял това, бил поразен: сега какво да прави с всички тези цигари? От една страна, не можел да ги изхвърли, защото за тях били дадени много пари, от друга, не искал да ги даде на някого, с което да навреди на здравето му.

Следващите дни о. Паисий попитал един от гостите дали пуши и той кимнал утвърдително.

- По колко кутии на ден? - попитал Старецът.

- Три.

- Виж какво - казал Старецът - толкова много цигари ще навредят на здравето ти, а и струват много пари. Искаш ли да се разберем така: през следващите няколко месеца аз ще ти осигурявам цигари, без да ми плащаш нищо, но ще пушиш само по една кутия на ден.

Той се съгласил и Старецът му дал цигарите, радостен, че не ги е изхвърлил, а е помогнал на някого да овладее своята страст към пушенето.

“Духовността на един човек се определя от качеството на неговите мисли. Един ден трима души седяли в парка и разговаряли. В това време край тях бързо минал един млад човек. Когато го видели, всеки от тях си помислил нещо за него.

Първият си помислил така: “Сигурно е откраднал нещо и иска да избяга.” На другия му минала такава мисъл: “Сигурно закъснява за срещата с някое момиче и затова бърза.” А третият си казал: “Сигурно е певец в църквата и бърза, за да стигне навреме за служба.”

Виждате как тримата помислили три съвсем различни неща за един и същи човек. Но само последният, който е вложил добър помисъл, е получил духовна полза, докато останалите са били духовно ощетени.”

О. Паисий винаги настоявал на следното:

“Когато някой от братята ни има някакъв погрешен помисъл, ние трябва внимателно, с любов и смирение да се опитаме да го коригираме. Наш дълг е да го направим.

Днес много хора, а за жалост и много духовници, вместо да се опитат да коригират погрешните мисли, се съгласяват с тях, или дори развалят добрите мисли. Ще ви дам един пример, за да разберете по какъв начин постъпват:

Един млад човек отива при своя духовник и му казва:

- Отче, един мой приятел постъпи с мен така и така.

И изпълнен с лоши помисли, започне да му разказва за приятеля си. Неговият духовник, вместо да се опита да поправи помисъла му и да го накара отново да изпитва любов към приятеля си, разглежда проблема от мирска гледна точка, и в стремежа си да бъде добър, му казва:

- Сега вече ти научи какъв човек е твоят приятел, не му обръщай повече внимание: просто го остави.

Младият човек може да се успокои от тези думи, но отрицателното му отношение към приятеля му ще остане.

Когато приятелят му отиде при същия духовник и му разкаже същите неща, духовникът ще разгледа проблема по същия начин. И сега ще види станалото от мирска гледна точка и ще го успокои, но и ще му позволи има лоши мисли спрямо приятеля си.

По този начин, каза Старецът, аз мога да успокоя дори дявола, ако поискам. Но понеже в живота ни присъства Божествената правда, ще видите какво става по-нататък.

В един момент двамата приятели, изпълнени с лоши мисли един за друг, се срещат и започват взаимно да се обвиняват: “Ти си такъв и такъв... Аз говорих с моя духовник и той мисли същото за тебе.” Така те ще открият, че единственото, което техният духовник се е опитал да направи, е да се покаже добър и пред двамата. В резултат на това и двамата започват да мислят лошо за свещеника. Верният път за излизане от подобни ситуации е следният и аз също го прилагам:

Един семеен човек дойде при мен, за да разговаря за проблемите, които има със съпругата си: че е едикаква си и едикак си се държи с него. Аз веднага започнах да търся извинения за нейното поведение. Накрая му казах, че трябва да слави Бога за съпругата, която му е дал, и че той е единственият, който е отговорен, за да изчезне любовта помежду им. Накарах го отново да изпита себе си и да започне да обича съпругата си, като го убедих, че е на погрешен път и че трябва да се освободи от тези свои лоши мисли. Същото направих и със съпругата му, когато дойде при мен. Упрекнах и нея, и така и двамата успяха да се освободят от лошите си мисли и да възвърнат любовта помежду си. Нещо повече, те разбраха за какво ги упреквам и че единствената ми цел е да ги сближа отново.”

“Мислите са като самолети, които летят във въздуха. Ако не им придаваш никакво значение, няма никакъв проблем. Ние трябва да внимаваме да не създаваме в себе си летище, на което да им разрешаваме да кацат.”

Веднъж един млад човек отишъл при Стареца за съвет и с присъщата си откровеност споделил, че не може да спре да се вслушва в лошите си мисли. Тези мисли винаги се явявали пречка пред всяко добро дело, което се опитвал да извърши. О. Паисий разбрал, че в случая неговите мисли са причината за проблема и му разказал следното:

- Имало един човек, който казвал: “Ако се оженя и имам деца, и те са момчета и има война, те ще трябва да отидат в армията, и да бъдат убити. Затова има ли някакъв смисъл да се женя?”

След това се обърнал към него и му казал:

- Всичко това не е ли глупаво?

- Да - отговорил младият човек.

Старецът продължил:

- Бъди внимателен, защото и ти постъпваш по същия начин. Помни, че ако така мислиш и действаш, никога няма да постигнеш нищо добро.

Винаги съм се удивлявал как нашите светии са успявали да понесат такива страдания с радост, а ние и при най-лекото главоболие се чувстваме безпомощни.

Един ден като отивах към килията на о. Паисий, го срещнах край реката, която минаваше на около петстотин метра от килията му. Той я наричаше “Нил”. Когато дойдох, Старецът режеше дърва от един кестен, за да направи мостче, по което хората да минават, без да се намокрят. Беше спрял за малко и се канеше да се върне в килията си, защото си беше порязал лявата ръка с острия край на дървото и му течеше кръв. Направи ми силно впечатление, че се радва, когато отново и отново поглежда към ръката си. Изведнъж той се обърна към мен, показа ми кървящата си длан и каза:

- Виж, прилича ли на дланта, която беше разпъната на Голгота?

Когато влязохме в килията му и седнахме в стаята за гости, аз го попитах:

- Отче, какво са правили нашите светии, как са успявали не само да понесат своите мъки, но и непрестанно да се радват, докато ние едва изтърпяваме и едно ухапване от комар?

- Всичко, което трябва да правим, е мисълта ни да е на място. Ако с мислите си стоим твърдо във вярата, никой не би могъл да ни отмести.

Тогава взе Стария Завет и ми каза, че 4 глава от Книга на Макавеите ясно обяснява как добрите мисли помагат да превъзмогнем болката и страданието. Започна да чете текста и да ми го разяснява, и накрая каза следното:

- Този текст от Стария Завет ясно показва, че човек е свободен и със своите добри мисли е в състояние да победи желанията и страстите си, както и всичко, което произлиза от тях.

О. Паисий подчерта, че думите “не мога” нямат никакво основание в човешкия живот. Единствено думите “не искам” или “не обичам” са тези, които ни карат да казваме “не мога”.

Когато хората са обладани от някаква страст, те твърдят, че някаква сила им пречи да се избавят от нея и да бъдат добри. Те трябва да знаят, че тази сила се корени в тях самите, тя ги кара да обичат нещо, но в същото време тя е обърната в погрешна посока. И понеже обичат тази страст, те не могат да я отхвърлят, защото когато обичаш нещо, ти го желаеш и не го оставяш, за да не го изгубиш.

Първо, те трябва да намразят своята страст и да открият нещо по-добро, към което да обърнат и пренесат любовта си. Ако не успеят да го намерят, те няма да могат да пренесат своята любов и ще продължат да страдат.

Нерядко хората казваха на о. Паисий:

- Отче, аз пуша и не мога да спра. Какво да направя?

- Искаш ли да откажеш цигарите? - питаше ги той.

- Да, много пъти съм опитвал, но безуспешно.

- Добре. От днес нататък повече няма да пушиш и Бог ще ти помага.

Тогава човекът, който страдаше от тази страст, каза:

- Може би, отче...

О. Паисий го прекъсна и му каза с твърд, но в същото време изпълнен с доверие тон:

- Няма “може би”, всичко свърши! Повече не се съгласявай с мислите, които ти внушават, че няма да можеш!

О. Паисий искаше да подчертае, че ние сме свободни и независими. Ако някаква страст властва над живота ни, то е само защото ние дълбоко в себе си се съгласяваме с нея. Когато се оставяме да бъдем обладани от нея, ние го правим, защото обичаме тази своя страст и искаме да бъдем нейни роби.

От момента, в който с цялата си душа пожелаем да бъдем духовно свободни и да последваме Христа, ние се освобождаваме от страстите си и ставаме Божии раби. Това не означава нищо друго, освен че сме самовластни. Всички заповеди са дадени от Христа за онези, които са поробени от греха. Той им казва да оставят своя грях и да Го последват. Така Бог казва на крадеца: “Не кради!”, на измамника: “Не постъпвай нечестно!”, на прелюбодееца: “Не прелюбодействай!”

Ако ние не доброволно, а насила сме поробени от греха, тогава защо Бог иска от нас да оставим греха и да се приближим към Него? След като Той ни казва да го направим по своя собствена воля, това показва, че ние сме били обладани от своите страсти, защото ги обичаме и ги желаем в живота си. От момента, в който решително ги намразим и насочим своята любов към Бога, ние веднага ще се избавим от тях. Ето защо най-важното е да осъзнаем своята “болест” - а това е доброволното ни пребиваване в злото - и да я възненавидим, да обикнем доброто - тогава то ще стане наше притежание.



[2] Света чаша или потир, предназначени за извършване на св. Литургия.

ОЧИСТВАНЕТО НА ДУШАТА

“Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: “ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ”. “Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема”; “и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери”, казва Господ Вседържител. И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий.” (2 Кор. 6:16-18, 7:1)

“Трябва да се грижиш за очистването на душата си всеки ден. Извършвай духовната си работа и казвай Иисусовата молитва. Твоите мисли, воля и желания са там, където е умът ти. Най-важното е да се смири духът ни. За да придобием някоя добродетел, е нужно да бъдем смирени и внимателни, да открием противоположния ѝ порок, и тогава да се молим Христос да ни избави от него. Не е необходимо да полагаме специални усилия, нито да се безпокои сърцето за това как, кога и по какъв начин ще успее да придобие тази добродетел.”

- Отче, когато четем писанията на светите отци, откриваме следното: някои светии казват, че най-важното е молитвата, други говорят за послушанието и доброволната нищета. За някои е трудно да разберат какво точно Христос иска от нас. Когато помислим, че трябва да придобием тези добродетели едновременно, се отчайваме, защото не е възможно да се борим за тях наведнъж. Обаче когато разберем, че всички те са едно и също нещо, подвизаването става по-лесно.

Бихте ли ми помогнали да разбера какво точно трябва да правя, за да вляза в Христовия път?

Тогава Старецът ми каза:

- Очистването на душата, Божествената правда, смирението, любовта, послушанието, доброволната нищета и всички останали добродетели са едно и също нещо. Христос иска от нас да настроим волята си на нула спрямо собствения аз. Ако придобием макар и една от тези добродели, в нея ще намерим всички други. Същото важи и за страстите - една-единствена страст включва в себе си всички останали. Очистването изисква душата да е девствена и чиста откъм собствена воля. Божествената правда е изоставяне на собствената воля в името на Божията, смирението е принизяване на собствената воля и издигане на Божията воля, послушанието е да нямаш своя воля и да се покоряваш на другите, молитвата е освобождаване на ума от собствените желания и съсредоточаване върху Бога. Виждате, че която и добродетел да вземете, вие сте воден към същия резултат: премахване и очистване на собствената воля. Човек може да напредне духовно и да има полза, само ако успее да сведе собствената си воля до нула. Когато американците искат да изпратят ракета в космоса, те правят същото: броят от десет до нула. Щом стигнат до нула, ракетата се изстрелва и издига. Същото може да приложим и към душата - когато започнат да намаляват желанията и душата се очисти, тя се издига към Бога!

Христовата благодат влиза в душата ни чрез Светото Кръщение, тя е дар, един и същ за всички. Понякога ние мислим, че Бог дава на светиите повече духовни дарове, отколкото на нас, но това не е така. Христос еднакво обича всички Свои чеда, но те нямат еднаква любов към Него. Когато човек изпитва благодарност и вярва, че Христовата благодат, получена при светото Кръщение, е в душата му, смирява волята си и се пречиства, за да даде възможност на Божествената благодат да се прояви. Когато Божията благодат действа в една душа, това ни кара да мислим, че Бог е надарил този човек повече, отколкото другите. Но истината е, че тази душа е възлюбила Христа много повече и със своето смирение е дала възможност Бог да действа в нея и за нея.

Ние не сме с нищо по-назад от апостолите. Те са имали телесно близо до себе си Господа, Който им е помагал, но и ние също Го имаме в душите си от най-ранна възраст, чрез благодатта на Светото Кръщение.

Трябва да измъкнем душата си от страстите и да оставим Божествената благодат да действа в нас. Колкото повече се очистваме, толкова повече позволяваме на Божествената благодат да действа. Когато душата изцяло се очисти от собствената воля и се смири напълно, тогава тя ще види Христовата благодат и изпълнението на всички Негови обещания.

Понеже понятието “очистване на душата” беше някак непознато за мен, често молех Стареца да ми го обясни подробно. Той ми даваше да прочета някои глави от Свещеното Писание, които да ми помогнат да се обърна навътре и да видя безобразието на душата си, и така постепенно да започне нейното очистване. Тук следват някои от тези текстове:

2 Тим. 2:20-21. “В голяма къща има не само златни и сребърни съдове, а и дървени и глинени; и едни са за почетна употреба, а други за долна. И тъй, ако някой се очисти от тия, той ще бъде почетен съд, осветен, приспособен за употреба на Господаря и приготвен за всяко добро дело.”

2 Кор. 7:1. “И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий.”

2 Кор. 10:3-5. “Защото, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа.”

Фил. 2:5-9. “Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име.”

Мат. 5:8. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”

Мат. 23:26. “Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън.”

Лук. 11:39. “... сега вие, фарисеите, измивате чашата и паницата отвън, а пък вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство.”

ЛЮБОВТА КЪМ ДОБРОТО В ДУХОВНИЯ ЖИВОТ

Старецът Паисий подчертаваше, че нашите дела имат цена, само ако са извършени от любов към доброто. Учеше ни да се подвизаваме безкористно, а не с егоистична цел. Дори вярата ни в Бога трябва да произтича от чиста любов към доброто. Той казваше:

- На човек, който търси чудеса, за да повярва в Бога, му липсва достойнство. Бог, ако поиска, може само с едно свръхестествено чудесно явление, видимо за целия свят, да накара всеки да повярва в Него веднага. Но Той не го прави, защото не иска да насилва нашата свободна воля - тогава човек би повярвал в Бога не от любов и благодарност заради крайната Му благост, а поради Неговата свръхестествена сила и могъщество.

За Бога обаче има стойност единствено това - да Го обичаме, само защото е благ.

Христос се е въплътил, бил е подиграван, заплюван, удрян и разпънат поради голямата Си любов към нас, човеците. Той е пролял кръвта Си заради нас. Всичко това показва, че Той е Самата Любов. “Бог е любов.” (1 Иоан 4:8) и това трябва да ни кара да Му отвръщаме с любов и да Му повярваме, че Той е нашият Бог, защото “освен Него ние не познаваме нищо добро.”

Ако някой, който вижда Христовата жертва и любов, не вярва, че Той е наш Бог, и има нужда от чудеса, за да повярва, той никога не ще е способен нито да Го възлюби истински, нито да повярва истински в Него.

О. Паисий ми разказа една случка от детските си години:

“Когато бях дете и душата ми беше още чиста, аз много обичах Христа. Разхождах се из гората с дървен кръст в ръка, пеех, молех се и исках да стана монах.

Родителите ми казаха, че трябва първо да ми порасне брада и тогава да отида в манастир. Един ден, както се разхождах из гората, срещнах един човек от селото. Като ме видя, че нося кръст, той ме попита:

- Какво е това?

- Кръстът на нашия Христос, - отговорих аз.

Той, понеже нямаше добри мисли в себе си, ми каза:

- Арсений, ти си глупак. Недей да вярваш на тези неща. Бог не съществува. Тези религиозни приказки са измислени от поповете. Ние сме произлезли от маймуната. А Христос е бил обикновен човек, като всички нас.

Като каза това, той стана и си отиде. Неговите изкривени мисли изкусиха и изпълниха моята невинна, чиста душа с тъмни облаци. Останал сам в гората, започнах да се разкъсвам от помисли, че Христос може би не съществува. Тогава, объркан и отчаян, аз молех Христа да ми даде някакъв знак, че съществува, за да повярвам в Него. Но Той не отговаряше.

Почувствах се изтощен и легнах на земята да си почина. Изведнъж в невинната ми тогава душа се появи една добра мисъл, изпълнена с любов и благодарност:

- Почакай за малко! Христос не е ли най-добрият човек, съществувал на земята? Никой никога не е открил нищо лошо в Него. Така че дали Той е Бог, или не, това не ме интересува. Тъй като Той е най-добрият човек, съществувал на земята и аз не познавам никой, който да е по-добър от Него, ще се опитам да Му подражавам и да следвам това, което Той е казал в Евангелието. Ако трябва, дори живота си ще дам за Него, само и само защото е толкова добър.

Всичките ми помисли на неверие ме напуснаха и душата ми се изпълни с неизказана радост. Силата на тези добри мисли стопи всичките ми съмнения. Когато така повярвах в Христа и реших да Го възлюбя с цялото си сърце, последва едно чудо от небесата и потвърди онова, което беше продиктувал моят помисъл. Тогава си казах: “Повече не искам да знам дали някой казва, че Христос не съществува!”

Но разказът на Стареца за помисъла на любов и признателност, не ме задоволи и аз, обзет от любопитство, пожелах да науча повече за чудото, което му се е случило в гората.

О. Паисий се почувства неловко и ми каза, че не може да ми го разкаже. Така той ми показа, че аз също не бива да искам чудеса, но изцяло да се задоволявам на чувството на безкористна любов и благодарност, защото то е ключът, който отваря вратите към всяко добро.

След време Старецът ми каза, че е видял Господа.

“Благочестивият християнин не върши добри дела за своя изгода, т.е. да получи награда, или за да избегне ада и да отиде в рая, а единствено защото обича доброто и го предпочита пред злото. Всички тези неща са естествена последица от доброто и идват в душата ни, без тя да ги е желала.

А другото е користно устроение и произлиза от отношението: “Какво ще ми дадеш, ако направя това и това?” или “Ще направя това, но ти ми дай онова!”

ЗА БОЖЕСТВЕНАТА ПРАВДА

“Защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно.” (Мат. 5:20)

Винаги съм се чудел как някой може да стане светец и коя е отличителната черта на светиите, поради която Бог им е дарувал Своята благодат.

Един ден отидох при о. Паисий и го попитах:

- Отче, по какво се различават светиите от нас, поради което са получили Божията благодат?

- Нашите светии са имали в себе си Божествената правда, а не човешката - отговори той.

- Какво е Божествена правда? - попитах го отново.

Тогава Старецът ми разказа следното:

- Представи си двама души, които седят на масата и ядат. Пред тях е сложена чиния с десет праскови. Ако единият лакомо изяде седем от тях, а на приятеля си остави три, това е неправда.

Вместо това може да каже: “Прасковите са десет, а ние сме двама. На всеки от нас се падат по пет.” Ако изяде пет праскови, а другите пет остави на приятеля си, тогава той прилага човешката правда.

Така ние често тичаме по съдилищата, за да търсим човешката правда.

Но ако той разбере, че приятелят му много обича праскови, може да се престори, че не му харесват. Ще изяде само една и ще добави: “Изяж другите праскови, аз не ги обичам много, боли ме стомах от тях и не мога да ям повече.” Този човек се ръководи от Божествената правда, той предпочита да бъде ощетен от човешка гледна точка, но за тази своя жертва ще бъде възнаграден от Божията благодат стократно повече. Той ще получи Божия благодат в изобилие.

Ще ти разкажа още нещо, за да ме разбереш по-добре.

Представи си, че някой ми каже: “Отче, ти трябва да напуснеш килията си, защото тя е моя. Излез и отиди под кипариса в двора.” Ако аз се ръководя от Божествената правда, ще приема на драго сърце, ще благодаря за предложението и даже ще бъда доволен, че ми е отстъпил собствения ми кипарис. Но ако постъпвам според човешката правда, (защото нея прилагам в живота си), ще отхвърля предложението му, ще започна да се карам с него и вероятно ще стигнем до полицията и до съда.

Истинският християнин не трябва никога да дава под съд, нито да повдига съдебно обвинение срещу ближния си, дори ако някой иска насила да му вземе и дрехите. В това е разликата между онези, които вярват в Христа, и онези, които не вярват. Вярващите имат за закон Божествената правда, а невярващите - човешкото право.

Човешката правда е нищо в сравнение с Божествената. Нашият Господ е първият, Който е приложил Божествената правда. Той нито е търсел оправдания за Себе Си, когато са Го обвинявали, нито е протестирал, когато са Го заплювали, нито е заплашвал някого, когато е страдал. Той е понесъл всичко търпеливо и тихо, без да се съпротивлява и в най-малкото; Той дори е позволил да разкъсат дрехите Му и така Господ е бил осмян, като е застанал гол в присъствието на Своите собствени създания. Най-важното е, че Той не е търсил помощ от гледна точка на човешката правда, но вместо това е оправдал гонителите Си и е молил Своя Отец да им прости. “Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят.” (Лук. 23:34)

За съжаление ние не следваме примера на нашия Господ, а непрекъснато се съдим с другите, например, за да си върнем парите, които ни дължат, понякога дори с лихва. В резултат на това нашата правда много пъти се превръща в начало на голяма неправда.

Някои казват, че не бива да позволяваме на другите, а също и на християните, да отнемат собствеността ни, защото така нашата снизходителност ги насърчава да постъпват нечестно. Това е едно напълно неоснователно оправдание, което показва, че обичаме повече вещите си, отколкото душите си. Когато пренебрегваме своята молитва и духовната си работа, а вместо това тичаме по съдилищата с онези, които несправедливо са ни ощетили, ние очевидно смятаме своите материални ценности за по-важни от спасението на душата си. Ние пренебрегваме и онази спасителна евангелска заповед, която казва: “... и от оногова, който взима твое нещо, не изисквай назад.” (Лук. 6:30) щом според св. апостол Павел не можем да понесем да ни отнемат или откраднат наша собственост, като знаем, че обвиняването и връщането на вещите ни обратно няма да заличи греха на алчния грабител.

Ето защо за нас е добре да понасяме насилието на онези, които ни ощетяват, и да се молим за тях да бъдат избавени от алчността чрез покаяние, а не чрез изискване обратно на онова, което ни е било отнето. Единственото, което изисква Божествената правда, е да си възвърнем някога не жадуваното имущество, а жадния за имущество човек, освободен от греха чрез покаянието.

Когато някой прилага веднъж човешката, а друг път Божествената правда, прилича на човек, който понякога почита Бога, а друг път се покланя на идол.

Божествената правда е противоположна на човешкото право. Човешкото право означава еднаква мярка за всички, то никога не се отклонява, а отдава дължимото на всеки, като държи повече на правилата, отколкото на човека. Божествената правда понякога се отклонява от правилата и изпитва съчувствие към всички, тя не наказва тези, които го заслужават, и щедро награждава достойните за похвала.

И така Божествената правда и милосърдие са израз на Божията любов към човечеството, докато човешката правда и съд - на повредената човешка воля. Човешката правда съществува, за да ограничи злодеянията на лоши хора. Както сухото дърво не може да расте там, където гори огън, така и Божествената правда не може да съжителства с безличния съд. Човек, който вярва в Божествената правда, никога не бива онеправдан, когато се отнасят несправедливо към него, нито търси своята правда, а обратното, приема фалшивите обвинения като истински и не се опитва да убеди другите, че е бил оклеветен, а напротив, иска прошка от тях.

Някои от нашите светии са наричали себе си невъздържани, без да са били такива в действителност, защото са вярвали в Божествената правда и са се надявали на нея. Други са понасяли обвинения в прелюбодеяние - грях, който са ненавиждали - и са поемали върху себе си всички последствия. Приемали са това, защото твърдо са вярвали в Божествената правда; дори когато са бивали онеправдани от човешка гледна точка, те са разчитали на Божествената правда, която никога не греши, нито забравя, но по Божествен начин, в нужното време оправдава човека.

Правдата е като корка - няма значение колко силно го натискаме към дъното на морето, той винаги ще изплува на повърхността. Ето защо ние трябва да понесем с радост в името на Христа всяка неправда, извършена спрямо нас, Той ни призовава винаги да търсим царството на Бога и Неговата правда и “всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:33) Не е възможно, когато прилагаме Божествената правда в своя живот, да не бъдем оправдани.

Ще ти разкажа една случка, която показва как Бог възнаграждава онези, които обичат Божествената правда, търсят я и се надяват на нея, и поради това предпочитат да се отнасят към тях несправедливо според човешките разбирания.

Веднъж един от гостите ми каза следното:

- Отче, постоянно чета Псалтира и виждам, че Давидовите псалми се отнасят към два вида хора: праведниците, които Бог ще възнагради: “Праведният цъфти като палма, издига се като кедър ливански” (Пс. 91:13), “Защото Господ е праведен, - обича правда; лицето Му гледа праведника.” (Пс. 10:7), “Защото Господ знае пътя на праведните... “ (Пс. 1:6), “Радвайте се праведници в Господа; на праведници прилича да славословят.” (Пс. 32:1), “Викат (праведниците) и Господ слуша и ги избавя от всичките им скърби.” (Пс. 33:18) “Той няма да се поклати довека; във вечна памет ще остане праведникът. От лоша мълва няма да се уплаши, сърцето му е твърдо, уповавайки се на Господа.” (Пс. 111:6-7), “... Господ обича праведни, (...) а пътя на нечестивците проваля.” (Пс. 145:8-9) и нечестивците, за които Той е предвидил погибел: “Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.” (Пс. 1:6), “Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника.” (Пс. 10:5), “Разнеси ги, както се дим разнася, както се топи восък от огън, тъй и нечестивците да загинат от лицето Божие. А праведниците да се развеселят, да се зарадват пред Бога и да възтържествуват в радост.” (Пс. 67:3-4).

- От личен опит съм се убедил в това - продължи гостът. - И бих искал да ви разкажа нещо:

Израсъл съм в бедно семейство, баща ми имаше пет-шест парчета земя, които обработваше, за да преживеем. Един ден баща ни внезапно почина и ние останахме сами с майка ни. Петимата ми братя решиха да седнем и обсъдим какво да правим с наследството от баща ни, който нямаше време да напише завещание. Те започнаха да се карат кой да наследи най-плодородната земя.

Аз, като най-малък от братята, бях по-стеснителен и само седях в ъгъла и чаках да видя какво ще ми дадат. След като всеки взе своя дял, на мен дадоха песъчлива и необработваема земя на пусто и необитаемо място. Благодарих им, без да се оплаквам от несправедливостта им към мен.

След няколко години се ожених и поради парични затруднения заминах за Германия заедно с жена ми. С Божията помощ успях да си намеря работа и семейството ми живееше добре. Останахме в Германия 20 години. През това време работих упорито и успях да разширя своята работа. В един момент решихме да се върнем в Гърция, както и да прехвърлим работата си тук. Съвсем бяхме забравили за парчето земя, наследено от баща ми, но Бог явно не беше. Докато сме били в Германия, около тази “пуста и необитаема земя” са били построени много хотели и туристически комплекси и стойността ѝ се беше увеличила многократно. Понеже беше между тях и всички собственици предлагаха баснословни суми, за да я вземат, реших да я продам на търг и цената ѝ възлизаше на няколко милиона драхми. Продадох я на този, който ми бе предложил най-много. След като спечелих достатъчно, за да живея добре, семейството ми и аз искаме да дадем част от парите като милостиня и затова дойдох при вас за съвет.

- А братята ти какво правят? - попитах го.

- Обработват земята, за да живеят.

- Първо трябва да помогнеш на тях, за да нямат нищо против тебе, а останалото можеш да дадеш, където намериш за добре.

“Божията правда винаги се възцарява - продължи о. Паисий. Може да се забави, но със сигурност ще се прояви в живота ни. Господ казва, че нашата правда трябва да надмине тази на фарисеите, които търсят единствено човешката правда. Ето защо те са участвали в наказания, съдебни процеси, затваряния, кавги, опитвали са се да защитят своите права и не са могли да понесат да им се отнеме нещо, което е тяхна собственост, както и всяка друга неправда. Но Христос ни уверява, че “ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно. Слушали сте, че бе казано на древните (в древни времена старозаветният закон се е опитвал да освободи човека от неправдата чрез човешката правда и така да го подготви да приема Божествената) ... Око за око и зъб за зъб (това е човешката правда). Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем. (...) Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? (...) И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец.” (Мат. 5:20-48).

Накрая о. Паисий добави със своята благодатна разсъдителност:

- Монахът трябва да приложи в своя живот Божествената правда. Той може да остави другите да му вземат килията и всичко, което има, ако те поискат да направят това. Но на мен не ми е по сърце оня, който има семейство, да следва Божествената правда и да стане причина за разстройване на близките си. Ако си монах, можеш да дадеш килията си и да скиташ наоколо само с едно расо. Поначало за монаха е много по-лесно да понесе всякаква несправедливост и лишения. Но когато от теб зависят и други, ти трябва да мислиш за тях, за да не страдат и да не бъдат недоволни.

През юни 19...г., в деня на св. Паисий, Старецът ме помоли да дойда с него в 1:30 ч. сутринта и да отслужим Божествена литургия заедно. (Бяхме само двамата, тъй като Старецът не искаше да придава особена тържественост на имения си ден.) След края на службата седнахме да се почерпим. Докато ми даваше сладки, говореше за Божествената правда.

Каза, че Бог не чува молитвите ни, независимо колко бдения правим и колко дълго се молим, защото се отнасяме несправедливо към ближните си. Онеправдаваме ближния си, а след това правим всенощни бдения. Напразно харчим батериите си, понеже докато не изправим живота си, Бог няма да чуе молитвите ни и всичките ни подвизи и бдения ще бъдат напразни.

Всеки от нас се грижи само за себе си, а за другия не го интересува. Затова и Бог не може да се грижи за нас. Ако ние пренебрегнем себе си, за да придобием Божествената правда и обикнем Бога и ближния си, тогава и Бог ще се грижи за нас и няма да остави да ни липсва и най-малкото нещо.

Когато бях в армията по време на войната и врагът ни атакуваше безпощадно, се скрих в един изкоп. След малко един войник ме попита:

- Арсений, може ли да дойда при теб, защото съм в опасност?

Казах му да дойде. Изкопът беше малък и не можехме да се съберем и двамата. Когато влезе, той зае цялото място, за да се запази от куршумите, и ме избута настрана. След това и друг войник попита дали може да влезе вътре. Аз казах “да” и излязох навън, изцяло изложен на куршумите. Изведнъж един куршум мина толкова близо до мен, че отнесе малко от косата ми, но за щастие, изобщо не докосна кожата ми. Виждаш ли, когато не гледаш себе си, как Бог те пази.

ЗА БОЖИЯ ПРОМИСЪЛ

“Погледнете на древните родове и вижте: кой е вярвал Господу, и е бил посрамен?” (Сир. 2:10)

Промисълът е Божията грижа за нас. Всичко, което е извършено по Божи промисъл, е направено по най-добрия възможен начин, боголепно и не би могло да бъде устроено по-добре. Това, че Бог промисля за човечеството, се разбира от следното логично разсъждение:

Господ е благ и затова Той се грижи и промишлява за Своите творения (защото този, който не се грижи, не е добър). Също и в природата на хората, както и на животните, е да се грижат за децата си. Човек, който не се грижи за своите деца, се смята за лош. Тъй като Бог е премъдър, Той проявява грижа за цялото творение по най-съвършен начин. Когато разглеждаме делата на Божия промисъл и свидетелстваме за тях, ние се възхищаваме от Неговата благост. Трябва да Го славим и да приемаме всичките Му дела, без да се стремим да ги изследваме, дори понякога да ни изглеждат несправедливи или неразбираеми.

О. Паисий ми разказа следния случай:

- Веднъж трябваше да замина за Атон и се нуждаех от хиляда драхми за път, а точно тогава нямах никакви пари. Бях казал на пощенския служител да връща на хората чековете, които пристигат на мое име. Докато се намирах в това трудно положение, един от монасите заедно с пощата ми донесе анонимен чек за хиляда драхми. На адреса на подателя беше написано името “ВСЕЦАРИЦА”. Когато разбрах, че това е знак на Божия промисъл, аз се разплаках от благодарност към Бога и Неговата Майка.

Много неща съм видял през живота си и това е удивително. Ако не се грижиш за себе си, Бог дори няма да ти позволи да помислиш, че имаш нужда от нещо. Виждаш, че този чек ми е бил изпратен още преди да разбера, че ми трябват хиляда драхми. Бог, нашият благ Отец, ни дава всичко, от което имаме нужда още преди да разберем и да Го помолим за помощ. Неговият промисъл се грижи за всичко, но Той трябва да види, че имаме упование в Него. В този момент Старецът посочи за пример казаното в Евангелието: “И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:31-33), “... защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него.” (Мат. 6:8)

Наше задължение и занимание трябва да бъде да угаждаме на Бога и на ближния си; не трябва да се занимаваме много със своите нужди, защото Бог ще има грижа за тях. Има едно негласно духовно споразумение между Бога и човека. Той ще се грижи за нас, ако ние се съсредоточим върху Бога и заживеем за Него. “Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас.” (1Петр. 5:7)

Един ден дойде на гости г-н И. Ф. от Германия. Съвсем скоро беше завършил проекта за рибарник в Комотини (град в Северна Гърция) и поиска да се помоля за одобряването му от властите. От любопитство поисках да ми разкаже за начина на размножаване и растежа на рибите. Той ми отговори следното:

- Малките рибки, отче, със самото си раждане имат едно мехурче в корема си, наречено лецитинова торбичка. Тя съдържа всички витамини и хранителни вещества, необходими през първите критични дни от живота им. Когато запасите в торбичката се свършат, коремът на малките рибки вече е достатъчно развит, за да приема храна от морето.

Когато чух това, бях дълбоко развълнуван. Няколко дена поред душата ми непрестанно славеше Бога и си мислех:

Бог е толкова благ, че дори и за малките рибки, които е сътворил за храна на човека, се грижи премъдро, та да могат да растат без притеснения. Колко жалко за нас, че постоянно се тревожим и нямаме доверие в Него за всяко нещо. Това е ужасно! Бог се грижи с най-големи подробности и за най-малките Свои създания. Колко повече се грижи за нас, Неговия образ, заради който е направил всичко! Но ние сме слепи и не можем да видим Неговия промисъл, който покрива всяка страна от живота ни.

“Когато някой живее просто, гледа на себе си смирено и чувства нуждата от бащинската десница на Бога, тогава той отхвърля своите тревоги и грижи и има вяра в Него. Когато Бог види, че тази душа Му се доверява във всичко, Той я покрива със Своята грижа и промисъл, а тя ясно вижда Божията помощ, която ѝ се оказва, и от това се радва.

Бог иска душата ни да бъде проста, без много мисли и знания, като дете, което очаква всичко от родителите си. Затова Господ е казал: “Ако не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.” Трябва с много простота да се молим на Бога и да признаваме своята немощ пред Него, и така ще успеем да се избавим от грижите и тревогите си - както сянката отблизо следва тялото ни, така и Божията милост ще следва нашето смиреномъдрие и вяра.”

“Когато вярваме в Бога и имаме доверие към Неговата бащинска грижа и промисъл за нас, ние изобщо не трябва да мислим за себе си, но вместо това трябва добре да знаем, че Бог познава всичките ни нужди и се грижи за проблемите ни, от най-малките до най-големите. Единственото, което трябва да желаем, е да позволим на Божията любов и промисъл да действат в живота ни, когато Той желае, и както Той намери за добре. Когато имаме тази вяра и това вътрешно разположение, ние ще можем да видим Божиите чудеса - Самия Бог, Който е близо до нас при всички обстоятелства. Но за да стане това, трябва да отхвърлим всяка помощ, която иде от света, и да не се надяваме на хора, но с чисто сърце, непоколебимо и доверчиво да предоставим ума си на Бога. Само тогава Христовата благодат незабавно ще покрие душата ни.”

“Божият промисъл ще се погрижи за всичко в живота ни, само ако отхвърлим всичко друго и изцяло и без разсейване прилепим ума си към Неговата любов. Тогава Бог ще ни служи чрез Своя промисъл (както винаги прави за Своите верни раби) и ще видим, че не ни липсва нищо, както Сам Той е казал: “Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:33) Когато някой има за единствена цел в живота си да търси Божието царство и да придобие Божествената правда, тогава Бог, Който никога не е несправедлив и в Когото няма лъжа, ще даде на душата ни всичко останало.

Но някои имат погрешна представа за Божия промисъл: мислят, че ако се грижат за светски неща и се привързват към тях, в същото време могат да очакват и помощ от Бога. Божията помощ към хората, които мислят така, би била разрушителна за тях, защото би продължила тяхната привързаност към земните неща. Бог им помага, като допуска изкушения и трудности в живота им, за да ги накара да намразят светските неща и изцяло да обърнат любовта на сърцето си към Него.

Бог се грижи за всички, за праведни и неправедни: “Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри.” (Мат. 5:45) И все пак има разлика: Божият промисъл е явен и видим в живота на благочестивите хора, докато в живота на грешните той се наблюдава косвено, отчасти и понякога сякаш не съществува. Бог понякога изоставя грешниците, за да смири душите им чрез трудностите в живота и чрез временното, привидно “отсъствие” на Неговия промисъл, и така да събуди тяхната вяра и любов към Него.

Това е напълно справедливо, защото човек, който вярва в Божествената правда, иска Бог да ръководи живота му и да бъде негов Покровител, докато този, който разчита на човешката правда, иска сам да управлява живота си въз основа на своите знания, без да осъзнава своята немощ - т.е. че не може да направи нищо без Бога. “... защото без Мене не можете да вършите нищо.” (Иоан 15:5) и “... ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото?” (Лук. 12:26) Така той с право ще бъде изоставен от Бога, за да познае добре своята немощ и да потърси с цялото си сърце помощ от Висините.”

“Никога не съм имал пари в себе си и в един момент ми потрябваха хиляда драхми. Като почиствах двора, погледът ми се спря върху дупките в тухлата, която бях сложил под дъската, за да има на какво да сядат гостите. В една от дупките забелязах едно малко листче хартия, което извадих с пръчка. Разгънах го и в него видях сметка за хиляда драхми, заедно с имена за поменаване на Св. литургия.

Бях дълбоко развълнуван по две причини: първо, възхищавах се как Божият промисъл се бе погрижил за моята нужда много преди аз да разбера за нея, и второ, възхитих се от вярата на човека, който бе сложил сгънатата хартийка в дупката на тухлата, убеден, че ще я намеря по някакъв начин. (Трябва да е знаел, че никога не взимам пари и затова е намерил свой собстен начин да ми я даде.)”

“Понякога ми минава някаква мисъл, която не е от първостепенно значение: например, че виното за Св. Причастие ще свърши скоро, но веднага я отпъждам от съзнанието си. За отбелязване е, че още същия ден или на следващия, някой ми донася вино за Св. Причастие. Повече от всичко ме удивлява фактът, че този, който носи виното, идва от далече, например от о-в Крит в Северна Гърция, така че той е купил виното много преди да разбера, че ще имам нужда от него.

Така аз ясно виждам, че Бог се грижи за всичко много преди да помислим, че се нуждаем от това и да се обърнем към Него за помощ, “защото вашият Отец знае, че имате нужда от всичко това. (...) И тъй, не се грижете за утре...” (Мат. 6:32-34)”

“Трябва изцяло да се оставим на Божия промисъл, защото това е единственият начин да се избавим от всеки страх и тревога, и от всяка злина. Защо трябва човек да се тревожи, когато чувства, че Бог се грижи за всичко?

За да може да се довери на Божествения промисъл, човек трябва да се освободи от привързаността си към земните неща и от всяка житейска грижа и да очаква Бог да се погрижи за него. Например ако някой спестява пари, за да има с какво да преживее в трудни дни, или за да покрие всичките си нужди, тогава той се уповава на себе си и на парите си, но не и на Бога. Той трябва първо да превъзмогне своята привързаност към парите и упованието си на тях и да възложи всички свои надежди на Бога, защото не може да се съвместят и двете неща. Не искам да кажа, че не трябва да използва парите си - имам предвид, че не трябва да разчита изцяло на тях и да им отдава сърцето си.”

За да ни даде пример за това как Бог промишлява и отсъжда за Своите творения, докато много пъти ние се възмущаваме и се сърдим, като не разбираме Неговите дела, о. Паисий ни разказа следния случай:

“Един старец в пустинята, виждайки неправдите в света, се молел Бог да му разкрие защо благочестиви и вярващи хора са бедни и страдат несправедливо, докато неправедните и грешните са богати и задоволени. Докато молел Бог да му открие тази тайна, чул глас, който му казал:

- Не се опитвай със собствения си ум и сила да обхванеш това, което не можеш, и не се стреми да изследваш Божиите тайни, защото Неговите съдби са бездна. Но все пак, ако искаш да научиш нещо, иди в света, внимателно наблюдавай онова, което се случва, и ще ти се отдаде да разбереш една малка част от Божиите съдби. Тогава ще узнаеш, че Божието промислително управление на живота е неизследимо и непостижимо.

Като чул това, старецът напуснал уединението си. Повървял малко и стигнал до една поляна. Там имало чешма близо до едно старо дърво с широка хралупа. Той се скрил в нея, за да наблюдава оживения път, който минавал край поляната. След малко по него минал богат човек на кон и се спрял да пие вода и да си почине. Седнал на поляната, извадил кесията си, в която имало сто златни монети, и започнал да ги брои. Когато свършил, вместо да я прибере в джоба, без да иска, изтървал кесията си на тревата. Като се нахранил и си починал, се качил на коня и тръгнал, без да разбере, че е забравил кесията си.

След известно време минал друг човек. Спрял се до чешмата и като видял кесията със злато, я взел и забързал през полето. След малко дошъл един бедняк. И той бил уморен, пил вода и седнал да яде хляб. В това време богаташът се върнал разярен да си търси кесията, погледнал свирепо, нахвърлил се върху него и му изкрещял да върне парите. Беднякът го уверявал и се кълнял, че не е виждал неговата кесия, но богатият започнал да го удря и да го бие, докато го умъртвил. След това претърсил дрехите му и като не открил кесията си, останал много огорчен.

Старецът внимателно наблюдавал всичко, много се наскърбил за несправедливата смърт на бедняка и със сълзи се молел на Бога:

- Господи, какво означава тази Твоя воля? Открий ми как Твоята благост може да понесе такава неправда? Един изгубва парите, друг ги намира, а трети бива несправедливо убит!

Докато се молел и плачел, се явил Божий ангел и му казал:

- Не скърби, не се огорчавай за злото и не мисли, че станалото не е по Божия воля. Помни, че нещата, които стават, са защото Бог ги допуска, за да вразуми хората и за тяхна полза.

А сега слушай внимателно: човекът, който загуби парите, е съсед на този, който ги намери. Той имал градина, която струвала сто златни монети. Богаташът, който бил алчен човек, го принудил да му продаде градината само за петдесет. В своята безпомощност той се молел Бог да му въздаде според справедливостта Си, и Бог му въздал двойно. А бедният човек, който бе убит несправедливо, някога също е извършил убийство, но честно се покаял и е живял остатъка от своя живот според Божията воля. Той постоянно се молел Бог да му прости убийството и казвал: “Боже, дай и на мен същата смърт, каквато аз причиних на другия!” Разбира се, нашият Господ му е простил веднага след като се е покаял. Но Той е бил впечатлен от благочестието и чувствителността на Своя раб, който не само се опитал да спазва заповедите Му, но искал и да заплати за греха си. Така Бог изпълнил желанието му и дал възможност да умре от насилствена смърт - така, както искал самият той - и го взел на небето до Себе Си, като го увенчал със слава за неговото дълбоко и самоотвержено покаяние!

Третият човек, алчният, който загубил златните монети, и извършил убийство, щял да отиде в ада заради своите два гряха - алчност и скъперничество. Бог е допуснал да извърши насилие и убийство, за да може човекът да изпита душевна мъка, която ще го доведе до покаяние. Така грехът на убийството станал причина за решението му да остави света и да стане монах.

Сега къде и при кои обстоятелства виждаш, че Бог е несправедлив, безмилостен и жесток? Не трябва да изследваш Божиите съдби, защото те са правилни и известни само на Него. Докато ние съдим неправилно и Божиите съдби ни се струват несправедливи. Трябва да знаеш, че много неща се случват по Божия воля по причини, които ние не знаем. Ето защо за нас е правилно да казваме: “Праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби.” (Пс. 118:137)

О. Паисий ни разказа следния случай:

- Когато бях млад и още живеех в манастира, отците ме изпратиха да убедя един старец, чиято килия беше наблизо, да дойде в манастира, за да можем да се грижим за него. Аз отидох при него и му казах:

- Отче, сигурно вече ти е много трудно да се грижиш за себе си. Защо не дойдеш в манастира? Ние ще се грижим за тебе.

А той отговори:

- Отче, Бог се грижи за малките червейчета и им доставя храна, за да живеят. Нима няма да се погрижи и за мен, големия стар червей?

Поклонниците, които идваха при Стареца, винаги му носеха храна. В началото той отказваше да приеме всякакви подаръци и им казваше да си ги вземат обратно. Те се чувстваха нещастни и си мислеха, че о. Паисий не приема подаръците им, защото са грешни. Така той се чувстваше някак задължен да ги приеме и когато гостите си тръгваха, даваше подаръците на следващите поклонници и им казваше да ги предложат на някои стари, бедни монаси, които живееха наоколо.

Веднъж няколко поклонници, на които беше дал да занесат нещо на един стар монах, който живееше срещу скита “Св. Пантелеймон”, го попитаха:

- Отче, защо не задържите за себе си някои от нещата, които ви донасят гостите?

- Една от причините е, че ако приемам всички тези неща, накрая ще трябва да отворя супермаркет. Второ, аз винаги мисля за Бога, Който е помогнал на израилтяните и им е давал “мана” всеки ден, а онези, които са били маловерни и са запазвали маната за следващия ден, винаги са я намирали развалена. Така Бог е искал да накара хората да се доверяват изцяло на Неговия промисъл и да се избавят от своята болезнена загриженост.

ЗА МОЛИТВАТА

“А кога се молите, не говорете излишно като езичниците, (...) защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него.” (Мат. 6:7-8)

“Трябва постоянно и непрестанно да казваме Иисусовата молитва. В сърцето и ума трябва да остава единствено Христовото име. Когато изоставяме молитвата си, която е нашето общуване с Бога, дяволът намира начин да ни помрачи с помисли. Така ние преставаме да знаем какво искаме, правим или казваме.”

“Душата постоянно трябва винаги да бъде готова и будна, и винаги във връзка с духовната “главна квартира”, т.е. с Бога. Само тогава тя ще се чувства сигурна, изпълнена с надежда и радост.

Когато бях в армията по време на войната, бях свързочник. Забелязвах, че се чувстваме сигурни само когато се свързваме с щаба на армията всеки час. Когато връзката беше ограничена на всеки два часа, се чувствахме малко несигурни, а понякога, когато можехме да се свържем само сутрин и вечер, се чувствахме неразположени, самотни и изгубени. Същото е и с молитвата. Колкото повече се молим, толкова по-сигурни се чувстваме в духовно отношение.”

“Когато някой се занимава с ръчна работа, това му помага да казва Иисусовата молитва и същевременно да работи. Но когато извършва по-фина работа, която изисква съсредоточаване, например когато кара кола или оперира болен, също трябва да казва Иисусовата молитва, за да му помага Бог и да го просветли; но тогава трябва да се моли в сърцето си, а ума да използва за съсредоточаване върху работата си, и така да избегне всякаква грешка.”

“Когато страдаме поради тесногръдие, трябва да се молим за Божия намеса. Ако Той не се намеси и не помогне, тогава кога друг път ще го стори?”

“Трябва да се молим за другите хора с разкаяние и болка в душата си. Можем да постигнем това, само ако поради нашето смирение виждаме в себе си причина за всичко, което се случва на нашия ближен.”

- Но, отче, как можете да приемете, че вие сте причина за развода на едно семейство в Атина?

- Добре, казвам си: ако бях светец като древните отци, аз щях да моля Бог да ги накара да се обичат отново, и Той би им помогнал, защото е обещал да слуша светиите. Но понеже не съм светец, Бог не ме слуша. Значи имам вина, задето това семейство се разпада, както и за злото, съществуващо в света. Затова никога не осъждам никого, но винаги обвинявам себе си за всичко, тогава Бог помага.”

“Не трябва да постъпваме като деца и постоянно да безпокоим Бога за дребни неща. Когато се молим за нещо, което може да бъде извършено с човешки сили, ние трябва да опитаме според силите си да го свършим сами. Към Бога трябва да се обръщаме само тогава, когато нямаме сили да постигнем това, което искаме.”

“Иисусовата молитва трябва щедро и всеотдайно да блика от душата ни, като в същото време мислим за всички добрини, които Бог ни е сторил.”

“Трябва винаги да казваме Иисусовата молитва, независимо къде сме, а не само сутрин и вечер. Когато вървим, да не пилеем времето, но да се възползваме от него и да повтаряме молитвата. Когато работим на оживено място и ни е трудно да се съсредоточим върху нея, можем да я казваме тихо, за да не смущаваме другите.”

“Ако някой се моли правилно, Бог го слуша, дотолкова доколкото молитвата е от полза за този, за когото се моли.”

“Молитвата на тези, които се молят за света, е полезна за вярващите християни, които имат особени и сериозни проблеми, защото и едните, и другите, са настроени “на една и съща честота.”

“Когато искам да си почина, се моля. Разбрах, че единственият ефективен начин за почивка е молитвата. Следователно, молете се и четете.”

“Преди да започнете молитвата си, прочетете една глава от Свещеното Писание или разказ от Патерика, за да съберете ума и сгреете сърцето си. След това започнете да се молите.”

“Чрез молитвата вие освещавате себе си и работата си. Когато на работното място дойдат нови хора, първо им покажете как да се възродят духовно, и след това им покажете практическата страна на работата. Ще ви дам пример как това може да бъде от полза както за вас, така и за тези, с които работите.

Представи си, че някой има шивачница. Неговите работници не са вярващи хора и ругаят, докато работят. Поради това хората, които носят дрехите, ушити от тях, ще бъдат под влиянието на дявола. Постепенно ще разберат, че нещо не е наред с тази шивачница и ще потърсят друга. Божията благодат също ще се отдръпне от нея и тя може да бъде закрита.

Случва се обратното, ако собственикът наеме благочестиви работници и най-напред се погрижи за духовното им възпитание и едва след това им покаже същността на работата.

В днешно време хората предпочитат да си купуват икони и други предмети от манастирите, защото знаят, че докато работят, монасите и монахините казват Иисусовата молитва, и затова всичко, което правят, е благословено. Когато поклонници отидат в манастир и ядат храна, сварена без олио, я намират за много вкусна, и казват:

- Не съм ял такава вкусна храна и в най-добрия ресторант. Как може да бъде толкова вкусна, след като е сготвена без олио?

Ако готвачът в ресторанта говори неприлични думи, докато готви, и от години не е стъпвал в църква, как може храната да бъде благословена? И обратното, докато готви, монахът се моли и сърцето му е изпълнено с добри чувства, той мисли, че приготвя храна за земни ангели. Освен това, когато монасите сядат да се хранят, казват молитва, за да благословят храната. Как тогава тя няма да бъде вкусна?

И така, когато някой дойде при вас, за да започне работа, погрижете се да се възроди духовно и след това му покажете работата - така вашата дейност ще има Божието благословение и ще преуспява.”

“Старецът Паисий винаги се молеше от сърце за целия свят. Той посвещаваше деня да облекчава мъката на скърбящите, а нощта - на Бога. Почиваше за малко в ранните сутрешни часове, за да събере сили след всенощната молитва и да може да помага на хората през деня.”

“Св. Арсений Кападокийски, който беше свещеник, винаги четеше много молитви, различни за всеки отделен случай. Понеже броят им в Требника е ограничен, понякога не можеше да намери подходящата за случая молитва. Тогава св. Арсений си служеше с Псалтира, като избираше необходимия за всеки случай псалом.

О. Паисий също си служеше с Псалтира и всеки ден го прочиташе целия. Понякога разпределяше нощните часове така: от 9.00-10.00 ч. се молеше Бог да пази тези, които се връщат от работа късно, от 11.00-12.00 ч. за тези, които пътуват, да бъдат запазени от злополука, от полунощ до 1.00 ч. се молеше Бог да помогне на хората да стоят настрана от нощните заведения с лошо име, където обикновено прекарват нощта. Поначало той се молеше за всяка една ситуация: за хората, които лежат в болница, за съпрузите, които са в конфликт, Бог да утеши децата им и т.н.

ЗА СМИРЕНИЕТО И ТЪРПЕНИЕТО

“Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.” (Иак. 4:6)

Отец Паисий често казваше:

- Когато търпеливо понасяме затрудненията си и се обръщаме към Бога за помощ, виждаме, че Той ни дава най-доброто възможно решение. За съжаление в наши дни хората са много нетърпеливи. Христос ни уверява, че само тези, които са търпеливи, ще наследят царството Божие. “Ония, които като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение.” (Лук. 8:15) - “а който претърпи докрай, той ще бъде спасен.” (Мат. 24:13) - “с търпението си спасявайте душите си.” (Лук. 21:19)

“Понякога Бог допуска наш близък или колега да ни причинява неприятности, за да изпита нашето смирение и търпение, но вместо да сме Му благодарни за възможността, която ни се дава, ние я отхвърляме и отказваме да бъдем изцелени. Това е същото, както да отказваме да платим на лекаря, който ни слага инжекция, когато сме болни.”

“Добрият християнин трябва да търпи и покварените началници, за да бъдат удивени от доброто му поведение, докато те постъпват несправедливо.”

“Бог не иска ние, Неговите деца, да страдаме. Той ни изпраща изкушения и трудности, за да станем съвършени. Когато достигнем съвършенство, тогава и изкушенията в живота ни ще престанат.”

“Ние, християните, не трябва да мразим скърбите и да се опитваме да се избавим от тях; скърбите са необходимо средство по пътя към съвършенството.”

“Когато хората се отнасят към нас несправедливо, ние трябва да се радваме, защото Божията правда, която стои много по-високо от човешката, ще ни защити. Трябва или да търсим човешката правда, или търпеливо да чакаме правдата Божия. Трябва обаче да внимаваме самите ние да не търсим несправедливо отношение от страна на другите, защото това ще бъде нечестно от наша страна и ще свидетелства за липса на любов към ближния.”

“За нас е добре да се надяваме на божествената правда, когато към нас постъпват несправедливо, и да не отвръщаме на извършената към нас неправда. Тогава не само ние, но и децата ни ще спечелят от това. Но съвсем друго е, когато ни упрекват и упрекът е напълно справедлив.”

“Когато Бог вижда, че ние сме горди и дръзки, Той допуска изкушения в живота ни. И ще ги отстрани от нас само тогава, когато види, че сме се смирили.”

“Когато за първи път отидох в манастира, се питах: “Трябва ли да се смиря и да се покорявам само на стареца, или и на отците, и на послушниците?”

Веднъж, когато разговаряхме за това, той ми каза:

- Моят ум ми подсказва, че дори животните са по-добри от мен, затова аз се смирявам и им се покорявам. Много рано тази сутрин, уморен от бдението и изтощен от болестта, легнах да си почина. След малко чух едно коте да мяука пред килията ми, сякаш искаше нещо. Действително исках да си почина, но се смирих и, въпреки желанието си, станах и отворих на котето. Заваля и аз го пуснах да влезе, за да не се намокри. Тогава как мислиш: трябва ли да се покорявам на животните, или не? Мислите ми подсказват, че трябва.

- Отче, трябва ли да проявяваме разсъдителност при послушанието, или да се подчиняваме с пълно доверие, без въпроси?

Той отговори така:

- След като доброволно сме приели послушанието към добър духовен отец, който е смирен и всеотдаен, трябва да му се покоряваме безрезервно. Ще ти дам един пример, за да разбереш как Бог действа в живота ни. Да предположим, че игуменът ти каже да отидеш до манастира Ивер, откъдето да вземеш лодка до Лаврата и да изпълниш една поръчка. И ти му отговориш според своята собствена разсъдителност: “Отче, няма ли да имам по-голяма духовна полза, ако вървя през гората, понеже ще бъда сам? В лодката ще има много хора и може да вляза в безполезен разговор, който да ми навреди.” За да не влиза в спор с тебе, игуменът може да ти каже да направиш както искаш. Но ти трябва да знаеш, че действаш по своя воля и не проявяваш послушание към игумена. Тогава Бог може да допусне да ти се случи нещо лошо, докато вървиш в гората - да бъдеш ухапан от змия, да паднеш и да си счупиш крака или да се загубиш, за да те научи да се смиряваш и да не търсиш само своята полза, а вместо това да оставиш на Него да направи това, което е най-добро за тебе. От друга страна, ако ти не търсиш своята воля, но послушаш игумена и вземеш лодка до Лаврата, тогава Бог ще те запази и ще видиш, че разговорите с други хора няма да навредят на душата ти.

Трябва да проявяваме послушание към нашите духовни отци без колебание и съмнение. Ако премисляме това, което са ни казали и го преценяваме със собствения си ум, трябва да знаем, че се подчиняваме не на духовния отец, а на собствената си воля. Трябва да помним, че Божията благодат бива привлечена от простосърдечните хора, които смирено се доверяват на духовните си отци и не вярват на своите мисли.

Целта на пълното, безрезервно послушание на монаха към неговия старец е съвършеното очистване на ума и подчинението на неговата воля на Божията благодат. Когато на монаха бъде даден този дар, тогава целта на послушанието е постигната и “против такива няма закон.” (Гал. 5:23)

О. Паисий казваше, че духовната работа на християнина трябва да бъде насочена към придобиването на смирение.

- Бог силно обича човека; Той знае много добре проблемите на всеки от нас и иска да ни помогне още преди да сме Го помолили за това. Понеже Бог е всемогъщ, няма трудности, които не би могъл да преодолее, с изключение на една. Трудността, която Бог среща, и, повтарям, тя е единствената, е тази, че Той “не може” да помогне, когато душата не е смирена. Бог “тъгува”, защото вижда как Неговото създание страда, но Той “не може” да предложи никаква помощ. Каквато и помощ да предложи, тя би наранила човека, защото духът му не е смирен.

Това, което се случва на човека, зависи изцяло от неговото смирение. Например виждаме някой, който се бори и накрая бива победен от своята страст. Бог допуска това да се случи по една-единствена причина: душата му е изпълнена с гордост и самонадеяност. Може би този човек мрази своята страст и упорито се бори срещу нея, но не постига нищо, защото Бог не му помага, и няма да му помогне, докато не смири себе си. Въпреки че мрази тази страст, той е обладан от гордост, която води след сeбе си другите страсти. “Гордостта е причина за всички страсти.”, казва св. Иоан Лествичник.

Човек се стреми към духовен напредък и моли Бог да му даде любов, молитва, послушание и всички други добродетели. Трябва да знаем, че докато не се смирим, Бог няма да ни ги даде, без значение колко дълго и усърдно се молим. Ако единствената ни цел е смирението, тогава Бог даром ще ни даде всичко друго.

Бог иска само едно от нас: нашето смирение. Той няма нужда от нищо друго, освен от това да се смирим, за да ни направи участници в Неговата божествена благодат, която ни е била дадена в тайнството на светото Кръщение. Въпреки че все още не сме Го обикнали, нито сме се борили да придобием Неговата благодат, Той ни я е дал като дар поради Своята безмерна благост. Единственото, което Той иска от нас, е да се смирим и да му отвърнем с благодарност за Неговата любов. Така божествената благодат, която е в нас, ще има възможност да се прояви. Тя ще ни накара да обичаме Бога и да се стремим да Го познаем, тя ще направи всичко за нас, само ако се смирим и я оставим да действа в нас. Единствената пречка пред силата на Божията благодат е нашата гордост и липса на смирение.

Св. апостол Петър в 5 глава на своето Първо послание ни помага ясно да осъзнаем грешката си и ни казва какво трябва да правим: “... облечете се в смиреномъдрие, защото “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.” И тъй, смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, кога дойде време. Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас.” (1 Петр. 5:5-7)

Ако ние се съсредоточим единствено върху това как да придобием смирение, тогава всичко ще ни бъде дадено от Бога като благословение. А когато се грижим за всичко друго с изключение на това да придобием смирение, тогава никога няма да постигнем нищо добро, а дори и да постигнем, няма да бъдем в състояние да го задържим задълго. Само едно нещо ни е необходимо: смиряване на сърцето, което ще ни въведе в царството на Божията благодат.

“ПОСЛЕДНИ ВРЕМЕНА”

Един ден преди началото на Великия пост през 1987 г. отидох в килията на о. Паисий. По това време се водеха много разговори за новите лични карти, съдържащи кода 666. Попитах Стареца дали на тези карти наистина е написано числото от Книга на Откровението, и той отговори:

- По много лукав начин се опитват да установят нова финансова система и да поставят капан по пътя на християните. В Гърция прилагането на тази система се отложи за известно време. В Америка вече отбелязват с лазерен лъч числото на “звяра” на челото и на ръката. През 1982 г. е бил поставен печат на 3000 души, първо са поставили знака на известните личности като специално отличие.

Тогава о. Паисий донесе два листа хартия, един от Китай и един от Европа, на които бяха нарисувани бутони с числото 666. Показа ми и няколко рекламни бланки на австралийски банки, които рекламират новата финансова система, гарантираща сигурност на този, които носи знак на челото и на дясната си ръка, а също и книгата “НОВАТА ФИНАНСОВА СИСТЕМА 666”, написана от една американка, М. С. Релф, и добави:

- Много ми е мъчно, че тайната, която бе открита на св. Иоан Богослов, сега явно започва да действа. Много хора, дори свещеници и епископи, разглеждат този въпрос по светски, вместо да се опитат да го разберат духовно. Те казват на хората, че няма нищо особено и че няма значение дали ще приемат новите лични карти, и изобщо намират извинения за неизвинимото. Това е погрешно, защото те успокояват хората и ги въвличат в ситуация, от която няма да може да излязат. Разбира се, те ще бъдат отговорни за това.

Много хора, които знаят за несъгласието ми с въвеждането на тези лични карти, говорят: “Какво от това, че Паисий така казва? Това е мнение на някакъв си монах, а не мнението на Църквата.” Но не е така. Аз не изразявам своето лично мнение, но смирено посочвам на онези, които ме питат какво е мнението на Църквата, на Божието слово, на Евангелието.

Съгласен съм, че никой, независимо дали е духовник, или Патриархът, или Паисий, не трябва да си съставя свое лично мнение и да го изразява пред Божия народ. Вместо това ние трябва да подчиним собственото си мнение на мнението и волята на Бога, които узнаваме от Светото Евангелие.

Веднъж при мен дойде един свещеник, който беше чул, че постоянно съветвам хората да бъдат внимателни с тези лични карти и какво отношение да имат към антихриста, чиято система методично си пробива път.

- Отче, не е ли по-добре да говорим за Христа, отколкото през цялото време да се занимаваме и да говорим за антихриста?

- Когато заговорите на една 90-годишна жена за сватби, кръщенета и други празненства, тя си припомня миналото и се чувства щастлива. Но тя може внезапно да умре, без да е подготвена, имайки в ума си само сватби, удоволствия и измамно щастие. Но ако ѝ заговорите за смъртта на други възрастни хора, за погребения и за болни на смъртно легло, тогава тя ще започне да мисли, че трябва да се подготви духовно за своята смърт, да отиде на изповед и т.н. Същото важи и за духовниците и свещениците по отношение на темата за антихриста. Трябва да помогнем на вярващите да бъдат будни и да вложим в душата им добро безпокойство [3] , за да се подготвят за идващите трудности. Не трябва да всяваме паника, защото те не са тези, които ще се окажат в тежко положение - по-скоро това са хората, които ще застанат на страната на дявола. В Откровението е записано, че ние също ще срещнем трудности, но хората на дявола ще бъдат тези, които ще пострадат от апокалиптичните язви. Нещата за тях ще бъдат по-трудни, защото ще имат за противник Самия Бог.

Много неща се казаха за въвеждането на новите лични карти. Трябва да чуем какво ще каже Църквата - тя трябва да заеме ясна позиция по този въпрос, така че вярващите да знаят как да постъпят. Също така Църквата трябва да определи епитимия за онези, които по необходимост са приели тези лични карти, за да могат да разберат, че това е падение. Носейки такава карта, както показва и самата дума [4] , човек изцяло се отъждествява с нея.

Днес мисленето на тези, които се смятат за “компетенти”, влияе на хората. Хората са станали роби на удобствата и комфорта. Макар и да знаят, че трите шестици от Кода на универсалния продукт са знакът на дявола, те приемат да се подпишат под него. Те са отговорни за това, което вършат, защото знаят какво означава. Ако не знаеха, щяха да имат извинение.

Страните - членки на Съвета на Европа няма да постигнат съгласие, защото всяка от тях има различна културна история и традиции.

- Отче, чувал съм, че в Йерусалим има един човек, който казва за себе си, че е пророк Илия. Можете ли да ни кажете нещо за това?

- Никога не бързай да правиш заключение. Ако кажеш, че е пророк Илия, а той не е, ще те обвинят в лъжа. Ще ти дам пример. Когато видиш, че в саксията покълва стръкче, все още не знаеш какво е то. Изчакай и когато порасне още малко, всички ще могат да го различат.

През Великия пост на 1987 г. отидох при Стареца по личен въпрос. Докато бях при него, той ми каза:

- Написах една статия за новите лични карти. Имаш ли време да я погледнеш?

Казах му, че имам много време. След като прочетох текста, разговаряхме дълго. Тук бих искал да покажа написаното от Стареца за личните карти, за да може всеки християнин да го прочете и да го пази като духовно завещание и свидетелство по този въпрос.

Знакът на последните времена 666

След демонската буря ще изгрее божествената животворна светлина.

Зад светския дух на днешната “свобода”, зад липсата на уважение към Христовата Църква, към по-възрастните, към родителите и учителите, които имат страх Божий, се крият духовно робство, смут и анархия, които водят света към безизходица, към душевна и телесна гибел.

Зад съвършенството на системата за обслужване с електронни карти се крие световната диктатура, господството на антихриста: “И той ще направи щото на всички - малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби - да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестотин шейсет и шест.” (Откр. 13:16-18)

Св. Андрей Кесарийски пише: “Относно скверното име на антихриста и значението на числата, както и за всичко останало, писано за него, ще открие времето и опитът ще ни научи. Божията благодат не е благоволила името на душегубителя да бъде написано в божествените книги. Но чрез разсъждения много може да бъде открито...”

Странното е това, че и някои духовни хора, въпреки че дават свои (а не православни) обяснения, изпитват светски страх от електронните досиета. Но те трябва да се обезпокоят духовно и да помогнат на християните, като с добро безпокойство укрепяват вярата им, за да почувстват божествената утеха.

Учудвам се! Не се ли тревожат от тези събития, (електронни лични карти и т.н.)? Защо не поставят по един въпрос пред обясненията на собствения си ум? Така те подпомагат антихриста да поставя печата и водят и други души към гибел. Това е смисълът на “да прелъстят, ако е възможно, и избраните.” (Марк. 13:22)

Тези, които дават тълкувания от своя ум, (а не според Евангелието и Христа), ще бъдат прелъстени.

А “личбите на времената” се виждат ясно. Звярът (така е наречен огромният компютър в Брюксел от създателите му) с кодово число 666 е погълнал в паметта си почти всички държави. Какво показват всички тези карти (кредитни, телефонни), електронните карти за самоличност и поставянето на числото, което е преход към антихристовия печат? За съжаление, радиото следи само прогнозата за времето.

Какво ни казва Христос? “Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?” (Мат.16:3)

След въвеждането на картите, на електронните удостоверения за самоличност и електронните досиета, за да напредват към поставяне на печата, те злонамерено ще съобщават по телевизията, че някой е откраднал картата на друг и изтеглил парите му от банката. В същото време ще рекламират “съвършената система” на поставяне на печат с лазерен лъч върху ръката или челото, който няма да се вижда, но ще съдържа числото 666 - името на антихриста.

За съжаление някои духовници ще “повиват” духовните си чеда като малки деца и ще ги успокояват: “Това няма значение, не пречи, стига само вътрешно да вярвате!” Но виждаме, че и постъпката на ап. Петър, който външно се отрече от Христа, също се смята за отричане. А те се отричат от светия Христов печат, даден ни в светото Кръщение, “печат на дара на Светия Дух”, приемат печата на антихриста и продължават да твърдят, че имат у себе си Христа!

По същия начин са разсъждавали някои по времето на гонения срещу светите мъченици, като се опитвали да ги разколебаят, както пише св.Василий Велики в словото за мъченика Гордий: “Опитвали се да го заблудят, като казвали: отречи се само на думи, а в душата си вярвай, както искаш. Защото Бог не гледа думите, а мисълта, склонността на вярващия. Така ще угодиш и на съдията, и на Бога. Но мъченикът бил твърд и непоколебим в тези изкушения. Той отговорил: “Езикът, който е създаден от Христа, не търпи да произнесе нещо против своя Творец. Не се лъжете, Бог не може да бъде измамен, според думите ни оправдава и според думите ще ни осъди!”

Също и Декий издал заповед, според която християните трябвало да изповядват религията на езичниците. Тези, които принасяли жертва на идолите, получавали писмено уверение, и така се избавяли от мъчения. Но не само тяхната постъпка била считана за отричане от Христа. Тези, които давали пари на комисията и вземали уверение, без да се отрекат открито, т. нар. “ливелофори”, също били считани от Църквата за отстъпници и отпаднали от вярата.

Друг пример е чудото, извършено от св.Теодор Тирон, което празнуваме всяка година в първата събота на Великия пост. Юлиан Отстъпник, като знаел, че християните се очистват със строг пост особено през първата седмица, която затова и наричаме “чиста седмица”, намислил точно тогава да ги оскверни. Той наредил през тези дни да бъдат поръсени храните на пазара с кръв от идолски жертви. Тогава св.мъченик Теодор се явил в божествено видение в съня на Константинополския архиепископ Евдоксий и му разкрил тайната заповед. Поръчал му да събере вярващите в понеделник сутринта и да им каже да не ядат от тази храна, но вместо нея да се хранят с коливо (варено жито с мед). Така замисълът на отстъпника бил осуетен и вярващият народ бил запазен неосквернен.

Въздържанието от оскверняване с идолски жертви е апостолско правило. След като се събрали “апостолите, презвитерите и братята” (Деян. 15:23), те писали на вярващите да се въздържат от “идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство...” (Деян. 15:29)

Въпреки това, което ви казах, днес могат да се чуят много безсмислици от хора, смятани за авторитети. Един казва: “Аз ще приема картата с числото 666, но до нея ще сложа и кръст.”, а друг: “аз ще приема печата върху челото, но до него ще сложа кръст.” Те мислят, че ако постъпят така, ще бъдат осветени - но това е самоизмама.

Може да бъде осветено само това, което приема освещаване. Например водата приема освещаване и става светена вода, а урината не може да бъде осветена. Камъкът чрез чудо може да стане на хляб. Но това, което е нечисто, не може да бъде осветено. Следователно, ако символът на дявола, на антихриста 666 е в картата за самоличност, или е отпечатан върху ръката или челото ни, той не може да бъде осветен, когато до него се сложи кръстният знак.

Ние имаме силата на Честния Кръст, на светия Символ, на божествената Христова благодат само докато се придържаме към светия печат на Кръщението, при което сме се отрекли от сатаната, съединили сме се с Христа и сме приели светия печат - “печат на дара на Светия Дух”.

Нека Христос да ни просвети. Амин.

Света Гора, Килията “Панагуда” на манастира Кутлумуш.

Първа събота на Великия пост, 1987г.

С много болка и с любов в Христа,

Монах Паисий.

В епохата на антихриста, когато той ще властва над света, простата, искрена молитва даже само на един християнин ще го кара да трепери, защото християните имат велика сила.

- Отче, някои хора казват, че когато дойде антихристът, християните няма да могат да си купуват храна и ще гладуват.

- Християните ще могат да минат с малко, с хляб и маслини. Но ще страдат тези, които са свикнали да имат десет различни вида сирене на масата.

Постоянно чуваме по новините, че една трета от горите е изгорена, една трета от водата в морето е замърсена и към 2000 година една трета от хората ще боледуват от рак. Новините, които слушаме, звучат като преразказ на Откровението на св. Иоан Богослов.

- Отче, казват, че след Чернобилската авария всичко е замърсено. Какво да правим?

- Ако само дадена област е била замърсена, ще ви посъветвам да я избягвате. Но тъй като замърсяването е всеобщо, правете кръстен знак и яжте всичко. Нищо няма да ви навреди. И аз правя същото.

Когато хората спряха да говорят за новите лични карти и правителството замрази въвеждането им, о. Паисий също спря да говори за това. Някои обаче продължиха да обсъждат този въпрос и да пишат срещу правителството и влизането на новата система в сила. Те ходеха при Стареца и го питаха:

- Защо вие мълчите и не казвате нищо?

А той отговаряше:

- Когато те спрат, и ние трябва да спрем, иначе те ще кажат: “Тези хора нещо не са наред, вдигат шум, без да има причина.” Ето защо ние трябва да мълчим, когато те спрат, а когато започнат отново, ние също трябва да започнем. Доброто куче-пазач лае, когато види, че идва крадец. Но когато крадецът си отиде, то спира. Ако продължи да лае, значи нещо не е наред с кучето.



[3] Добро безпокойство - градивно, положително безпокойство, коeтo ни прави по-сериозни и задълбочени в личното покаяние, и по-усърдни в борбата с умъртвяващите ни страсти. С добро безпокойство, а не със смут и паника трябва да посрещаме белезите на "последните времена"

[4] ταυτοτητα - (от гр.) лична карта; в същото време означава тъждественост, еднаквост.

“Откровението на твоите слова просвещава, вразумява простите” (Пс. 118:130)

“Слушайте, деца, бащина поука и внимавайте, та на разум да се научите.” (Притч. 4:1)

Един човек от Кастория (в Северна Гърция), който много уважаваше Стареца, му изпрати скъпо и хубаво кожено палто. След няколко дни той отиде на Атон и посети Стареца.

- Отче, получихте ли палтото, което Ви изпратих?

- Разбира се, получих го и вече го дадох. - отговори Старецът усмихнат.

- Защо сте го дали, отче? Аз го изпратих за Вас, за да Ви е топло през зимата.

- Дадох го, защото си мислех: Вие ще бъдете възнаграден от Божията благодат, задето сте ми го дали. А защо аз да се лиша от благодатта, като го задържам при себе си? Затова реших и аз да го дам, с надежда, че ще получа духовна награда.

Веднъж при Стареца Паисий дошли четирима млади хора, които нямали никакво отношение към духовните неща. Той ги приел любезно и им казал да седнат в градината, докато отиде да донесе по чаша вода и локум (това, с което обикновено посрещат гостите на Атон). След малко седнал с тях, за да разбере защо са дошли. Те се обърнали към него предизвикателно:

- Отче, защо не ни дадете друг локум?

Старецът станал и отишъл да донесе кутията с бонбони.

- Защо не ни донесете още вода? - продължили те.

Той станал и донесъл четири чаши вода. Сложил ги на подноса и застанал пред гостите. След това взел всяка една от чашите и излял водата пред краката им, усмихнал се и им казал:

- Отидох да ви донеса вода, защото вие поискахте, и за да ви покажа, че никак не ми е трудно да изпълнявам желанията ви. Но не ви дадох водата, за да не насърчавам вашата леност.

Един следобед о. Паисий бил извън оградата на килията и подрязвал едно маслиново дърво. Група поклонници, които идвали при него за първи път, се приближили и му казали:

- Прощавайте, отче, да знаете дали о. Паисий е в килията си?

Старецът им отговорил:

- За какво го търсите?

- Искаме да вземем благословение от него.

И Старецът, като погледнал с пренебрежение към себе си, им казал:

- Нима той има някакво благословение, та да може да ви даде?

Трима млади хора обикаляли около килията на о.Паисий и се опитвали да го видят. На третия ден те го видели на реката, която се намирала близо до килията му. Старецът правел мост, по който да минават гостите, за да не се мокрят, и те го попитали:

- Отче, да знаете дали о. Паисий е в килията си? От два дни се опитваме да се срещнем с него.

Старецът отговорил:

- Какво искате от него? Ако имате нужда от нещо, кажете ми и аз ще му предам съобщение, когато го видя през нощта. Вие няма да можете да го видите.

- Не можем да Ви го кажем, защото е нещо много лично, става дума за духовен проблем. Бяхме и при о. Порфирий, но бихме искали да чуем какво ще каже и о. Паисий.

Тогава Старецът им казал:

- След като сте били при о. Порфирий, няма защо да ходите и при о. Паисий. О. Порфирий е в състояние да предвиди всичко, той е като “духовна телевизия”!

Градината на Стареца била пълна с гости, които внимателно го слушали. Един от тях го попитал:

- Отче, не би ли било по-добре, ако бяхте навън, в света, по-близо до хората, за да можете да им помагате повече?

Той отговорил:

- Армията има много видове войски и всяка от тях воюва на своето място: флотата в морето, авиацията във въздуха, пехотата по суша. Много особена е позицията на свързочника. Неговата задача е да свързва всички дивизии с Главната квартира, която да изпраща помощ в случай на непредвидена опасност.

Той не трябва да бъде близо до полето на бойните действия, а на тихо, спокойно място, откъдето да може да изпраща съобщения.

Когато войниците се намират в опасност, те не казват на свързочника: “Какво правиш там горе? Ела да се биеш заедно с нас.” Негов дълг е да стои там, където е, да получава заповеди от Главната квартира и да ги съхранява в зависимост от изхода на битката. Когато положението се влоши, той подава сигнал на самолетите да дойдат и да атакуват врага.

Спомням си как веднъж по време на войната бяхме обградени от неприятелски войски. Отговарях за радиото, което не работеше добре, и отчаяно се мъчех да изпратя сигнал към Главната квартира. Тогава офицерът ми каза:

- Остави го и вземи пушката, за да се защищаваш.

Оставих радиото и изтичах да се скрия в храстите. Бяхме изгубили всяка надежда и не чакахме помощ отникъде. Очаквахме само последния удар, когато аз реших тайно да намеря радиото и още веднъж да опитам да се свържа с Главната квартира. Направих го и с Божията помощ радиото проработи! Съобщих в Главната квартира каква е ситуацията и офицерът отговори:

- Бъдете търпеливи. Изпращам бомбардировачи да атакуват врага.

След малко самолетите пристигнаха и бомбардираха врага, и така животът ни бе спасен...

Понякога един-единствен свързочник с това, че седи високо в планината, може да направи повече, отколкото цяла армия.

Веднъж един човек отишъл да види о. Паисий, и без да има някакъв определен проблем, започнал повърхностен разговор за светски неща. Старецът, като разбрал, че това посещение не е с духовна цел, учтиво му казал:

- Когато бях в армията, аз бях свързочник и задачата ми бе да предавам важни съобщения на Главната квартира, например кога има нужда от линейка, или че врагът е твърде наблизо и т.н. Веднъж, когато бях съсредоточил цялото си внимание върху радиостанцията и съобщенията, които получавах и изпращах, дойде един войник, легна до мен и ми каза:

- Арсений, (тогава така се казвах) защо не смениш честотата на радиото, за да послушаме малко музика и да се поотпуснем?

- Ти добре ли си? - отвърнах аз. - Животът на толкова много хора зависи от моите съобщения, а ти мислиш само за това как да слушаме музика и да се поотпуснем.

След като чу този разказ, гостът веднага промени поведението си.

Група млади хора, незапознати с вярата, отишли при Стареца. Те били слушали за о. Паисий и им било любопитно да се срещнат с него. След като ги почерпил с локум и вода, седнал до тях, за да ги изслуша. Те му казали:

- Отче, искаме да извършите чудо в наше присъствие, за да повярваме в Бога.

- Един момент - отговорил той.

Влязъл вътре, взел нож и казал на шега:

- Застанете в редица! Ще ви отрежа главите и след това по чудесен начин ще ги залепя на мястото им. Но моля ви, не заставайте близо един до друг, за да не ги разменя.

Младежите веднага реагирали:

- Не!!! Ние искаме да видим друг вид чудо.

Тогава Старецът седнал до тях и им разказал следното:

- Бог би могъл много лесно да накара хората да повярват в Него, като им покаже чудеса. Със Своята свръхестествена сила, видима за нас, Той би могъл да накара всеки да повярва. Но Той не иска хората да вярват в Него поради възхита от свръхестествената Му сила. Напротив, Той иска да вярваме в Него и да Го обичаме, защото е безкрайно благ.

Бог никога няма да извърши чудо, за да покаже Своята сила, и така да придобие повече вярващи в Него. Той върши чудеса, за да покрие човешката немощ. Ще ви дам пример, за да разберете по-добре какво имам пред вид.

Ако сме в пустинята и се налага да счупим камък, ние търсим друг камък, за да счупим първия. Ако не успеем да намерим, се обръщаме към Бога и Той ще извърши чудо. Но трябва да помним, че първо смирено трябва да се опитаме да направим което е по силите ни. Трябва да молим Бога за помощ само за това, което ние като човешки същества не можем да направим.

Ще ви дам друг пример: ако страдаме от някаква болест и искаме да се излекуваме, трябва да потърсим лекар. Когато лекарят не може да ни помогне, тогава трябва да се обърнем към Бога да извърши чудо.

Веднъж с о. Паисий разговаряхме за музиката. Той ми каза:

- Добър музикант е този, който е отдаден на музиката и изпитва удоволствие от нея. Не ми допада нито бързото, нито бавното пеене. Харесвам бавния и в същото време кратък начин на пеене. Разбира се, когато манастирите имат празник, някои псалми ще се изпълняват бавно.

Добре е нощните бдения да не продължават твърде дълго, за да не се налага след това монасите да спят през целия ден. По отношение на бденията трябва да имаме предвид както по-младите монаси, които са все още слаби, така и по-възрастните. Не трябва нетактично да правим прекалено дълги бдения, които карат повечето монаси да заспиват на троновете си и да се чувстват разстроени.

Когато службите продължават 6-7 часа, тогава и младите монаси, и по-старите ще могат да понесат продължителността им. Онези, които са по-силни и искат да продължат своето духовно усилие, могат да правят това в килиите си. Всичко трябва да се прави с разсъждение.

Някои от монасите искат веднъж да има повече нощни служби, а друг път - по-малко. Те мислят само за себе си, без да уважават традицията на светите отци, които винаги са постъпвали мъдро. Вместо това те смятат, че са по-духовни от отците на Църквата.

Всички монаси трябва да учат музика. Но трябва да вършат това без личен интерес, иначе усилията им ще се окажат напразни. Често пеенето на някои хорове се характеризира с много музикални вариации, които могат да бъдат безкрайно приятни за слушане. Така вместо да радват сърцата ни с думите на псалмите, те забавляват слуха ми с изкуството на своята музика. Лично аз предпочитам умът ми да не бъде привлечен от музикалните вариации. Източното пеене изключва “украшенията” и външните ефекти. Пеенето на някого, който пее просто, без самоизтъкване, има своя естествена красота, то прилича на жена, на която Бог е дал естествена хубост. Но когато певецът се опитва да впечатли, като добавя различни музикални “украси”, той е като грозна жена, която се опитва да изглежда красива, като използва много грим и накити. Единственото, което успява, е да накара другите да не го харесват.

Много хора искат да се моля за близките им, които страдат. И аз се моля, развълнуван и подбуден от любовта на човека, който ме кара да върша това, защото виждам как страда за близките си, които са в беда. По този начин аз мога да превърна неговата болка в своя. Но понякога те ме разочароват и аз нямам никакво желание да се моля за тях. Ще ви дам един пример:

Веднъж при мен дойде един пенсиониран директор на училище, който, за съжаление, беше и учител по богословие, и ми каза:

- Отче, жена ми е болна от рак и лекарите казват, че трябва да ѝ се направи операция, но не са сигурни дали резултатът ще бъде добър. Идвам при Вас, за да ми кажете дали ще живее след операцията, или не. Операцията струва около 2 млн. драхми. Ако тя оздравее, тогава си заслужава да дадем парите. Но ако умре, аз имам нужда от парите, за да продължа да живея. Не искам да харча толкова пари напразно и накрая да имам трудности и да не мога да живея нормално.

Старецът се замисли:

- Какво мога да му кажа? Каквото и да му кажа, ще си мисли, че му се карам напразно, защото няма да разбере моята гледна точка.

Един човек отишъл при о. Паисий, за да обсъди с него проблемите, които има с децата си. Той неоснователно се оплаквал, че се отнасят несправедливо към него. Старецът се опитал да го убеди, че трябва да види проблема си от духовна гледна точка и му казал:

- Това, че се отнасят несправедливо към Вас, е за Ваше добро, защото ще бъдете възнаграден след смъртта.

Тогава човекът отговорил:

- Отче, аз не вярвам, че адът, раят и животът след смъртта съществуват. Освен това никой не се е върнал след смъртта си, за да ни каже, че има живот след смъртта. Аз вярвам единствено в съществуването на висша сила.

Старецът се засмял и отвърнал:

- Добре, все пак това е по-добре от нищо. Ако животът след смъртта и Христос не съществуваха, не мислиш ли, че тези монаси и монахини не са с ума си, за да изоставят света и да живеят в пустините? Тъй като никога не сте се интересували от духовния живот, Вие отхвърляте неговото съществуване. Но и адът, и раят съществуват. Нашата душа преживява и двете, защото те са духовни състояния, а не места, където горят огньове или пеят птици. Ще Ви дам един пример:

Представете си, че спите и сънувате, че отивате някъде да крадете. Тогава Ви обзема страх, че някой може да Ви види. Изведнъж хората Ви виждат и се опитват да Ви хванат. Тогава Вие побягвате от ужас, че могат да Ви хванат и да Ви убият. Тези мисли събуждат тревожност, душата Ви се изпълва със страх, с ужас и отчаяние от това, което може да Ви се случи. Започвате да се потите в съня си, да се въртите в леглото и изведнъж се събуждате. Разбирате, че това е само един лош сън, кошмар, и постепенно се успокоявате. Това, което е преживяла душата Ви за тези няколко минути, е адът и мъките в него. Душата Ви е била завладяна от страх, ужас, болка, тревога, отчаяние и разочарование.

Адът е не толкова място, където душите врат в катран, а по-скоро състояние, в което душата може да се намери, след като се отдели от тялото. Тогава ще разберете истината и ще страдате дълбоко, задето не сте вярвали в Христа и в Неговите поучения за живота след смъртта. Душата Ви ще чувства по-мъчително вината за своите действия и ще преживява тези неприятни чувства на страх, ужас, тревожност, отчаяние и др.

Същото се отнася и за рая. Да предположим, че имате син, когото горещо обичате, и той работи на кораб някъде далече от много години. Спите и сънувате, че синът Ви се е завърнал. Вие сте дълбоко развълнуван и изпълнен с огромна радост и обич, тичате към него, обгръщате го с ръце и го целувате. Докато сърцето Ви прелива от щастие, Вие внезапно се събуждате и разбирате, че това е било само един сън. Разочарован, се връщате към действителността. За няколко минути душата Ви е вкусила от рая, била е изпълнена с любов и радост.

С тези два примера исках да Ви покажа, че и адът, и раят съществуват. Ние ги преживяваме отчасти и в този живот, но напълно и изцяло едва след смъртта. Подобно състояние съществува и в душата, в зависимост от нейната природа. Ако душата има нечиста съвест и е завладяна от страх, тревожност, ужас, отчаяние, ревност, злословие, тя се превръща в място на ада. Но ако душата преживява любов, радост, доброта, надежда, вяра, въздържание, смирение, тогава тя е място от рая.

Човекът отвърнал:

- След това, което ми казахте, вече вярвам, че адът и раят съществуват. Чувал съм, че Бог е Света Троица, но Бог е един и единствен. Как е възможно това? Не мога да разбера как така имаме трима Богове: Отец, Син и Свети Дух, Които са един Бог?

Старецът се засмял и казал:

- Излез от килията ми, отиди при външната врата и погледни надясно. На около един метър ще видиш кипарисово дърво. Вгледай се внимателно в него и ми кажи, едно ли е, или са три? Ето така е и с Бога.

Това кипарисово дърво било едно от всичките, което о. Паисий бил оградил с камъни.

По време на литийното шествие с иконата “Покров Богородичен”, когато стигнахме до нивата на Патриарх Матей, прочетохме молитвите на св.Трифон. В тези молитви св. Трифон се обръща към Света Богородица и Света Троица да ни избавят от различни насекоми, които нападат растенията.

След като чу тези молитви, о. Паисий каза с усмивка:

- Много е било прибавено към молитвите на св.Трифон. Недостойно е да се молим на Света Троица за унищожаването на насекомите и да ги упрекваме, сякаш че от тях зависи нещо. С това ние им придаваме голямо значение и подценяваме Бога.

В един манастир всички монаси трябва да се подчиняват на игумена. Съборът на проистамените [5] се избира от самото братство и бива одобрен от светата община и от Патриарха, така че мнението на неговите членове да бъде правомощно. По време на събрание, когато се разисква нещо много важно - особено ако то засяга манастира, - дълг на проистамените е първо да разберат каква е Божията воля и какво ще бъде угодно на Бога, и след това да изразят своето лично мнение. Те трябва да търсят не това, което би било изгодно за манастира или за отделни хора, а това, което е добро за нашето свято място и за Църквата. Проистаменът е изцяло отговорен за своето мнение и ако то не е правилно, той трябва да бъде готов да посрещне последствията на духовния закон. Проистамените са длъжни да изразят своето мнение, да го запишат, докато трае събранието, и да се подпишат. Не смятам, че трябва да се водят спорове за количеството макарони, което манастирът трябва да закупи през следващата година. Ако става дума за нещо сериозно, което засяга Света Гора, те трябва да го обсъдят много внимателно. Когато на Атон възникне сложна ситуация, следващите поколения монаси строго ще осъдят това, че нито един от техните предшественици не е имал смелостта свободно да изрази мнението си, когато е бил решаван въпросът.

Ако проистамените не са хора, определени от Църквата да изразяват своето мнение, в такъв случай какъв е смисълът на тяхното съществуване? Те трябва винаги да изразяват своето мнение по учтив начин, без да настояват нещата да стават така, както те искат. Те трябва само да изразят мнението си, за да не носят отговорност, че не са го направили, и тогава да се подпишат.

Един човек отишъл при о. Паисий, казал му за сериозното състояние на един болен и поискал да чуе мнението му.

Старецът му дал следния съвет:

- Има две решения. Едното е да имаш пълна вяра в Бога, да оставиш всичко в Неговите ръце и да вярваш, че Божията любов ще устрои всичко за негова полза. Тогава Бог ще се погрижи за всичко, защото няма нещо, което Той не може да направи, за Него всичко е лесно. Трудното за човека е да реши да смири себе си и да остави всичко на Божия промисъл и любов.

Другото - в случай, че не може да се довери на Бога, - е да постъпи по човешки: да потърси добър лекар и да му се подчинява.

Друг отишъл при о. Паисий да се посъветва с него за своя брат, който бил инвалид. Той бил парализиран от дълги години в резултат на катастрофа, но не можел да приеме своето страдание с търпение и смирение, и постоянно бил в лошо настроение, ругаел и обвинявал всички за всичко.

О. Паисий му казал:

- Кажи на брат си да отиде на изповед. Също подчертай, че той наранява себе си, докато се съпротивлява, и че поведението му показва, че не иска да бъде излекуван.

Човекът отговорил:

- Отче, аз му казах да се изповяда и той отговори: “ За какво да се изповядвам, като отново ще извърша същите грехове; отново ще започна да ругая?...”

- Няма значение - казал Старецът. - Тогава ще се изповяда отново.

Когато бях архондар [6] в манастира Кутлумуш, една нощ о. Паисий дойде за всенощно бдение. Дадох му най-добрата килия, разположена близо до стаята на епископа, и го заведох в нея. Още щом отворих вратата и Старецът видя чистата, подредена стая с килим, каза:

- Нямате ли друга стая, не толкова хубава, защото в тази не се чувствам уютно?

Понеже исках да се погрижа добре за него, излъгах и му казах:

- Не, отче, само тази е.

Тогава той ми каза:

- Веднъж бях отишъл в Атина и останах да спя у един приятел. Дадоха ми хубава стая, с чисти чаршафи на леглото и аз цяла нощ се измъчвах в нея.

- Защо? - попитах го.

- Беше ми трудно да легна на чистите чаршафи, защото се боях да не ги изцапам. Затова цяла нощ спах седнал на един стол. Това беше много уморително за мен и накара приятелите ми да се чувстват нещастни, когато на сутринта видяха, че леглото е непокътнато. Така че имате ли да ми дадете друга стая?

- Добре, отче, елате с мен.

Заведох го в една съвсем проста стая, където Старецът се чувстваше добре.

“Разбрал съм, че разрушението у човека идва от изобилието на материални блага, тъй като то му пречи да почувства Божието присъствие и да оцени Неговата благост. Ако искате да отдалечите някого от Бога, дайте му изобилие от материални блага. Той веднага ще Го забрави завинаги.

Разбрах това още когато бях млад. Когато бях в Синай, живеех на място, където нямаше вода. Трябваше да вървя два часа, докато стигна до скалата, по която се стичаше вода. Слагах каната отдолу и чаках един час, докато се напълни. Недостигът на вода събуждаше у мен различни чувства:

Всеки ден се измъчвах: “Дали ще тече вода от скалата?” Молех Бога да направи така, че водата да продължи да капе. Като вървях към скалата, се безпокоях дали ще намеря малко вода и се молех. Когато успявах да забележа отдалече водата, блестяща под слънчевите лъчи на скалата, аз славех Бога. На връщане непрестанно Му благодарях и Го прославях за водата, която ми е дал. Така липсата на вода ме подбуждаше първо постоянно да се моля на Бога да тече от скалата, и второ, да Му благодаря и да Го славя, защото Той е подателят на всяко добро.

Когато напуснах Синай, отидох в Иверския скит, където нямаше недостиг на вода. Имахме вода в изобилие, и понякога я пилеехме и я оставяхме да тече без причина. Тогава почувствах, че дълбоко в душата си съм развил друго отношение. Разбрах, че докато съм бил в скита, нито веднъж не казах “Слава Богу”.

Докато недостигът на вода за мен стана причина да се моля и да славя Бога, изобилието ѝ ме накара да забравя, че водата наистина е дар от Бога, и аз трябва да Му бъда благодарен. Същото важи и за материалните неща.

Ще ви дам и друг пример. Никога не бях изпитвал необходимост да благодаря на Бога, че ми е дал възможност да седя и да си почивам, защото го смятах за напълно естествено. Сега страдам от херния и не се чувствам удобно, когато седна; и в момента, в който намеря удобно положение, славя Бога, че ми е дал възможност да се почувствам удобно. Това ме води до заключението, че възможността да седим също е дар от Бога и че трябва да Му благодарим за нея.

Същото се отнася и за всичко останало. Ако се намираме в трудно положение, не трябва да се разстройваме. Трябва да разберем, че по този начин Бог ни кара да се чувстваме по-близо до Него и да осъзнаем, че всичко в нашия живот е дар от Него.

На един млад човек му предстояло да бъде призован на военна служба. Никак не му се искало да ходи войник, защото бил свикнал с удобния, лек живот. Той признал това пред Стареца, който му казал:

- По време на войната през 1940 г. гърците спореха за това кой да воюва на предната линия. По-младите казваха на по-възрастните: “Стойте назад, вие имате жени и деца, които ви чакат. Ние ще минем по-напред.” Сега ще кажете ли, че Ви е трудно да отидете войник?

Като чул това от о. Паисий, той не само обещал да отиде в армията, но и да се запише в най-тежката дивизия, в десантния отряд.

О. Паисий предложил на един от хората, които идвали при него, да се изповяда. Той отговорил:

- Отче, защо трябва да се изповядвам, след като отново ще извърша същите грехове?

А Старецът му казал:

- През войната, когато някой войник е ранен в крака, той отива при лекаря да излекува раната му, за да може да продължи да воюва. Но ако той каже: “Защо трябва лекарят да лекува раната ми, като може да ме ранят отново?” Тогава раната ще остане отворена и открита за бактериите; ще се инфектира и не е изключено войникът да умре от кръвоизлив. Същото става и с изповедта. Трябва да се изповядате, а ако пак сгрешите, отново ще се изповядате, докато не се научите да не падате и да стоите здраво на краката си.

Един човек попитал о. Паисий:

- Отче, защо ние постоянно забравяме това, което четем?

- Защото сърцето ни не участва. Същото е и с нашата молитва. Преди да се молим на Бога, трябва да се подготвим, трябва да бъдем в състояние да превръщаме болката на ближния в своя и да се поставяме на негово място. Така сърцето ни се смекчава и Бог чува молитвата, излизаща от него. Сърцето трябва да взима участие във всичко, което правим, във всичките ни дела, и тогава никога няма да ги забравяме.

Веднъж един мирянин ме попита:

- Отче, помните ли ме?

- Не съм сигурен дали Ви познавам. Изглежда не сте много добър човек, иначе щях да Ви помня и сърцето ми би се радвало, когато Ви видя; но не би трябвало да сте и много лош, иначе щях да скърбя за Вас и нямаше да мога да ви забравя. Вие сте някъде по средата.

Веднъж о. Паисий казал на един свещеник, който бил дошъл при него:

Трябва с цялото си сърце да поменавате имената по време на служба, докато приготвяте св. Дарове, а не само да ги казвате механично. Ако знаете за някого, че се развежда, мислете за децата, които страдат, за близките, които скърбят; когато някой е в болница, мислете за неговата болка и страдание. Първо положете всеки човек с неговата мъка в сърцето си и тогава молете Бог да му помогне. И Бог наистина ще помогне, защото вижда Вашата искрена, сърдечна любов.

Старецът седял в градината си заедно с гостите си и разговаряли за духовните неща. Едно малко момче, което стояло наоколо, удряло земята с пръчка и вдигало голям шум, за да привлече вниманието на гостите. Старецът, който имал свой, много прост и деликатен начин да казва на хората как да поправят грешките си, без да наранява чувствата им, се обърнал към детето и прошепнал:

- Георги, не удряй толкова силно, защото в момента в Америка, която се намира точно под нас, е нощ и ще събудиш американците.

Детето веднага го послушало, докато близките му се смеели на чудния начин, по който о. Паисий му казал да спре.

О. Паисий казвал, че са малко тези монаси, които са отдадени само на молитва и поради това не е необходимо да вършат друга работа. Онези, които твърдят, че няма нужда да работят, говорят така не поради духовност, а от леност. “Когато бях в Синай - продължил той, - вършех ръчна работа по 12 часа на ден и всичко, което изкарвах, раздавах на бедуините. Освен това, в Иверския скит по свое желание насичах толкова дърва, колкото да стигнат за цяла година, като духовно упражнение. В Стария Завет е казано: “Душата на ленивеца желае, но напразно; а душата на прилежните ще се насити.” (Притч. 13:4)

Старецът винаги казвал, че злото не съществува в света. Всичко е създадено от Бога и Той е видял, че всичко е “твърде добро” (Бит. 1:31)

Злото се проявява, когато използваме неправилно нещата, които Бог ни е дарил за наше добро.

Не е лошо някой да има пари, лошо е да бъде алчен. Наркотиците не са нещо лошо, когато се използват за успокояване на болката на онези, които страдат. Те са зло, когато се използват за други цели. Ножът е полезно оръдие, когато го използваме за рязане на хляб. Но когато се използва, за да бъде ударен някой, той се превръща в смъртоносно оръжие. В такъв случай зло е не ножът, а вътрешното разположение на убиеца.

Ето защо трябва да използваме всяко нещо по правилния, естествения начин, да не злоупотребяваме с него и да вървим против природата.

Но тъй като сме слаби по природа, когато сме склонни да се предадем на някаква страст, трябва да избягваме всичко, което ни кара да се чувстваме уязвими. Ние трябва да избягваме предметите, които са свързани със страстите, не защото те сами по себе си са лоши, а защото нашето вътрешно разположение към зло не ни позволява да ги използваме правилно.

След като не можем да придобием полза от тях, е по-добре да ги избягваме, за да не могат да ни навредят. В същото време трябва да прославяме Бога за Неговите дарове, и да обвиняваме себе си, задето злоупотребяваме с тях и така предизвикваме злото.

Един свещеник дошъл да посети Стареца. Казал му, че страда от силно главоболие от много години. Той не можел да намери покой и постоянно молел Бог да го избави от това мъчение. Веднъж отишъл в един манастир да се поклони на чудотворна икона на Божията Майка. Застанал пред иконата, той с цялото си сърце ѝ се молел да го освободи от страданието му.

Бил изцелен веднага и прославил Божията Майка за чудото, което извършила с него. Изпълнен с радост, той отишъл да види о. Паисий и да му разкаже какво се случило с него. Тогава Старецът му казал:

- Не мога да разбера начина Ви на мислене. Молили сте се Света Богородица да Ви “избави” от единствената Ви “спестовна книжка”, в която бихте могли постоянно да правите духовни вноски, и Вие сте щастлив от това!

Когато о. Паисий бил болен от чести кръвоизливи, не приемал посетителите си, а само излизал пред външната врата да ги попита защо са дошли. Така те били принудени да си тръгнат по-скоро. Но ако Старецът отварял вратата, те оставали известно време и това го затруднявало да отговаря на въпросите им, поради влошеното му здраве.

Веднъж един млад човек отишъл да го види и Старецът го по-питал:

- Какво ще искате от мен?

- Само да взема благословение, отче.

- Не си ли взехте миналия път, като идвахте?

- Да, но понеже наближава Великден, искам отново да си взема благословение от Вас, за да имам повече радост на Великден.

Старецът се усмихнал и казал:

- Предлагам Ви този път да не взимате, може би нещата за Вас ще бъдат по-добри без моето благословение.

Няколко светогорски монаси, които били особено чувствителни, мислели да спрат да споменават на служба името на Патриарх Димитриос, затова, че публично е изразил положителното си отношение към Ватикана. Те отишли при о. Паисий, за да изразят своето непоколебимо мнение по въпроса и го заставяли с различни аргументи да подкрепи решението им да спрат споменаването на Патриарха. Когато го попитали какво мисли, той отговорил:

- Какво да ви кажа? Аз също съм много разочарован от нашия министър-председател. Той разстрои Гърция с прокарването на множество антицърковни закони, въпреки че гръцката конституция е написана в името на Света Троица. Не мога повече да понасям това положение, и затова съм решил да напусна Гърция и Атон и да отида в Синай.

Тогава монасите казали:

- За Бога, отче, не правете това. Не си отивайте заради министър-председателя, защото един ден той ще бъде сменен и ние ще намерим спокойствие.

Старецът се усмихнал и отвърнал:

- Вие искате да направите същото, което ме посъветвахте да не правя. Имайте търпение, защото не е правилно да се отделяме от Христовата Църква. Трябва само да се молим Бог да просветли нашите църковни водачи, за да могат правилно да преподават словото на истината.

Един епископ казал на Стареца:

- Отче, най-новото развитие на отношенията между Патриаршията и Ватикана ме карат да спра да споменавам Патриарха. Какво ще ме посъветвате?

- Бих искал да Ви попитам нещо от себе си. Патриархът вярва ли в това, което прави, или постъпва така по необходимост, или поради натиск отвън?

- Отче, не зная как е в действителност.

- Точно това, Владико, е съществено в нашия случай.

По времето на Патриарх Атинагор някои отишли при Стареца и му казали:

- Отче, действията на Патриарха много ни ядосаха и ние се молим той да умре, за да се успокоим.

Старецът отговорил:

- Това не е правилно. Аз също се моля за него: моля се Бог да вземе от дните ми и да ги даде на нашия Патриарх, за да има достатъчно време за покаяние.

Веднъж о. Паисий отишъл в Атина по някаква своя работа. В неделя бил на църква. Момчетата, които помагали на свещеника в олтара, били много шумни. Както по-късно разбрал, на службата присъствал един католик, който бил много смутен от шума по време на Божествената Литургия. Когато службата свършила, той казал на Стареца:

- Отче, направи ли ви впечатление колко шумни бяха тези деца, докато помагаха на свещеника в олтаря? В нашата Църква е толкова тихо по време на Божествената Литургия, че не се чува дори дишането на хората.

Старецът се усмихнал и отговорил:

- Тук децата се чувстват удобно и са спокойни, защото знаят, че са в дома на своя Отец, а не в къща на чужденец!

Един послушник имал известни трудности при постъпването си в манастира. Не искал да се върне обратно в света, но и не се чувствал готов да приеме монашество. Дори дрехите му изразявали същността на неговия проблем: той не искал да носи светски дрехи, но и не можел да облече расо. Бил много разстроен от това положение на нещата и отишъл при Стареца за съвет. Когато пристигнал, о. Паисий му казал:

- Влез, имам една хубава горна дреха, която не е нито светска, нито монашеска - в нея ще се чувстваш удобно.

Младият човек бил много впечатлен, че Старецът знае за проблема му, и това разведрило душата му. Тогава о. Паисий му дал съвет как да се справи с трудностите си.

- Отче, някои хора ни питат защо ставаме монаси, а не се женим. Какво трябва да им казваме?

- Зависи от всеки отделен случай. Би могъл да им кажеш това, което е писано в Евангелието: “Иисус им отговори и рече: чедата на тоя свят се женят и се мъжат; но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, и да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии.” (Лук. 20:34-36) Затова не си ли струва още сега да поставим началото? След като всички копнеем за вечния живот и го желаем, защо да не го потърсим още тук, в този живот?

Нашите светии, преди да започнат тежки духовни трудове и сурови подвизи, са били утвърдени в смирението. Така Божията благодат ги е предпазвала и подвигът не е разрушавал телата им. В наши дни има монаси, които предприемат тежки подвизи, изпълнени с добра воля и ревност, но без смирение. Така, от една страна, телата им отслабват и физическото изтощение предизвиква объркване на ума, а от друга, те се възгордяват от постиженията си и постепенно се отклоняват поради липсата на смирение.

Един ден, докато о. Паисий седял в градината си и разговарял с гостите, минали двама монаси без раса; вместо това били обути в ботуши, с патрондаши около кръста и пушки в ръцете. Един от гостите изненадано попитал Стареца:

- Отче, какви са тези хора?

Старецът, който умеел с любов да покрива човешките слабости, отвърнал:

- Това са пазачи, определени от Светата Община да пазят Атон.

Но друг гост, който познавал монасите, се намесил нетактично:

- Какво говорите, отче? Това са тези и тези отци, които отиват на лов за диви прасета.

О. Паисий се натъжил, като го чул да казва това, но все пак се опитал да се усмихне.

Един от гостите, който бил силно впечатлен от слуховете за извънземни, отишъл при о. Паисий и го попитал:

- Отче, чух да се говори за извънземни същества и искам да ни кажете дали те съществуват, или не.

Той отговорил:

- Машините в старите фабрики са били привеждани в движение чрез цилиндри, свързани с ремък.