ТВОРЕНИЯ на Светителя Григорий Богослов - Том 1 (част 1)

Денят на Възкресението е благоприятно начало. Нека да просияем от тържеството и да се прегърнем един друг. Да речем: “братя” и на ненавиждащите ни (Ис. 66:5 - според превода на седемдесетте), а колко повече на онези, които от любов са направили или претърпели нещо. Да отстъпим всичко на Възкресението; да си простим един на друг - и аз (ще спомена за това сега), който бях подложен на добра принуда, и вие, които употребихте добра принуда, макар малко да ми се сърдите за закъснението. Може би пред Бога то е по-добро и по-ценно от бързината на други. Добре е и да се отклоняваме малко от Божия призив, както в древността постъпил Моисей, а по-късно - Иеремия; добре е и да бързаме с готовност към гласа на Зовящия, като Аарон и Исаия, стига и едното, и другото да става поради благочестие - едното - поради собствената немощ, а другото - поради надеждата на силата на Зовящия. В ден на тайнство бях помазан; в ден на тайнство се отдалечих за кратко, за да изпитам самия себе си; в ден на тайнство и се завръщам^[3], като избрах този ден за добър настойник на моята боязливост и немощ, та Възкръсналият сега от мъртвите да обнови и мен чрез Духа, и като ме облече в новия човек, за новата твар, за ражданите по Бога, да ме направи добър възпитател и учител, който с Христа и умира охотно, и възкръсва.

Вчера бе заклан Агнецът, бяха намазани вратите, Египет оплака първородните си; губителят ни отмина, печатът за него е страшен и силно възпиращ и ние сме оградени от скъпоценната кръв; днес чисто избягахме от Египет, от жестокия владетел Фараона и от безмилостните надзиратели, освободихме се от глината и правенето на тухли, и никой не ще ни попречи да празнуваме на нашия Господ Бог празника на излизането - и да празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина (1 Кор. 5:8), без да донасяме със себе си египетския безбожен квас. Вчера се разпнах заедно с Христа, днес се прославям с Него; вчера умрях заедно с Него, днес се съживявам; вчера се погребах заедно с Него, днес възкръсвам заедно с Него.

Да поднесем дарове на Пострадалия заради нас и Възкръсналия. Може би си мислите, че говоря за злато или сребро, за тъкани или за кристални и скъпоценни камъни. Това е земно вещество, преходно и оставащо на земята, от което лошите - робите на долния, робите на светоуправителя винаги имат повече. Но да принесем самите себе си - най-скъпоценно пред Бога и най-присъщо за Него имущество, - да въздадем на Образа сътвореното по образ, да опознаем достойнството си, да почетем Първообраза, да разберем силата на тайнството^[4] и това, заради кого умря Христос. Да се уподобим на Христа; защото и Христос се уподоби на нас. Да станем богове заради Него; защото и Той стана човек заради нас. Той възприе по-лошото, за да даде по-доброто; обедня, за да се обогатим ние с Неговата бедност. Прие образ на раб, за да получим свобода. Слезе, за да се възнесем. Бе изкушен, за да победим. Претърпя безславие, за да ни прослави. Умря, за да ни спаси. Възнесе се, за да привлече към Себе Си лежащите долу в греховно падение. Дори някой да даде всичко, да принесе всичко в дар на Бога, Който предаде Себе Си за нас като цена на откуп, не ще принесе нищо равно на това, както, ако Му представи самия себе си, разбиращ силата на тайнството и станал всичко заради Христа, както Той заради нас.

Този добър пастир^[5], полагащ душата си за овците, ви принася като плод, както виждате, пастир. Защото това се надява той и желае, и проси от вас, неговите пасоми^[6]. Той ви дава себе си двоен вместо един и прави жезъла на старостта жезъл на духа; към неодушевения храм прибавя одушевен^[7], към прекрасния и небевиден храм прибавя друг, който, колкото и да е оскъден и малък, за него, без съмнение, е много скъп и е усъвършенстван от него с големи усилия и трудове, и (о, дано би могло да се каже) е достоен за трудовете му. Предлага ви всичко свое - какво великодушие, или по-справедливо е да се каже, какво чедолюбие! Предлага побелели коси и младост, храм и архиерей, завещател и наследник, предлага словата^[8], които желаехте, и слова, които не са празни, губещи се във въздуха и непроникващи по-далеч от слуха, а които Духът пише, не с мастило, а с благодат, отпечатва върху каменни или плътски скрижали слова, не леко изписвани на повърхността и лесно заличаващи се, а врязващи се дълбоко. Ето какво ви поднася този достоен за уважение Авраам, патриарх, почитана и многоуважаема глава, вместилище на всички доблести, образец на добродетелта, съвършенство на свещенството, принасящ сега доброволна жертва на Господа - своя единороден, роден по обещание.

А вие принесете като дар и плод на Бога и на нас разположението да бъдете добро паство, настанявайки се на злачно място и бивайки отглеждани край водата на успокоението (срв. Пс. 22:1, 2 - според превода на седемдесетте). Като познавате добре Пастира и сте познавани от Него, вървете след онзи, който зове пастирски и свободно, през вратата, а не следвайте чуждия, който прескача през оградата, разбойнически и коварно. Не слушайте чужд глас, отвличащ от истината и разпиляващ по планини, по пустини, по дебри, по места, които Господ не посещава, глас, отдалечаващ от здравата вяра в Отца и Сина, и Светия Дух, в едно Божество и сила; от вярата, в чието провъзгласяване моите овци винаги са внимавали и занапред винаги да внимават; не слушайте глас, който с нечисти и повредени думи откъсва и отвлича от истинския и пръв Пастир. Нека Той дари на всички нас - и на пастирите, и на стадото - и да се храним, и да храним далече от всичко това като от омайно и смъртоносно биле, и да бъдем всички сега и във вечния покой едно в Христа Иисуса. Нему слава и власт во веки. Амин.

Защо не бързате към нашето слово, о, приятели и братя, които по-рано бяхте толкова бързи да ме принудите и да ме изведете от моята крепост, тоест от пустинята, която съм възлюбил повече от всичко друго, която почитах с предимство и си бях избрал за ръководителка в целия живот, като съдейственица и майка на божественото възхождане, като обожителка? Защо, след като получихте това, което желаехте, го пренебрегвате? Защо, както изглежда, умеете по-добре да ни желаете, когато ни няма, отколкото да се възползвате от нас, когато сме тук, сякаш искате само да завладеете нашето любомъдрие, а не да извличате от него полза за себе си? Или пък ми приляга да кажа и следното: преситихте ни се (Ис. 1:14 - според превода на седемдесетте), и при това - странно нещо! - преди да сте ни вкусили и опитали. Даже като странник не ме въведохте или, ще кажа по-състрадателно, не сте въведени и вие заедно с мен; така че, ако не нещо друго, поне трябваше да уважите заповедта. Като на начинаещ не ми дадохте ръководство, като боязлив не ме окуражихте, като претърпял насилие не ме утешихте. Напротив - не бих искал, но ще го кажа, - и празника ми не направихте празник; не ме приехте с добро предизвестие и смесихте тържеството с печал; защото на него липсваше най-важното, което би ме накарало да изпитам удоволствие - липсвахте вие, моите победители, би било несправедливо да кажа: “любители”. Толкова лесно бива пренебрегвано всичко, което се побеждава лесно; високомерното бива почитано раболепно, а смиряващото се пред Бога бива обезчестявано. Какво искате? Да се съдя с вас или да стана съдия? Да произнеса присъда или да подложа себе си на присъда? Защото се надявам, че и съден, ще спечеля, и ако произнеса присъда, ще ви осъдя справедливо. Вината ви се състои в това, че не се отплащате с равна мяра за моята любов; не отдавате чест на послушанието ми и не представяте сегашно усърдие като обещание за бъдещо усърдие, когато дори и при наличие на такова усърдие едва ли би могло да се разчита на бъдещо; защото всеки има повече плам в началото. Напротив, всеки от вас предпочита нещо друго и пред стария, и пред новия си пастир, не уважавайки побелелите коси и не окуражавайки младостта.

Описаната в Евангелието вечеря (вж.: Мат. 22:2-14) е великолепна. Угощаващият е ласкав; там са и приятелите, и най-приятно пиршество, това е сватбата на Сина. Но Царят кани, а гостите не идват. Той се гневи и - премълчавам онова, което се случило след това, като предвещаващо нещо страшно, но ще кажа каквото е по-лесно да се изговори - Царят изпълва пиршеството с други. Не ви пожелавам това; но вие постъпихте с мен (мога ли да говоря кротко?) - и по-високомерно и по-дръзко от тях; защото те, бидейки поканени, отказали да отидат на вечерята и обидили Поканилия ги; а вие не сте чужди, вие не сте поканени на сватба, а сами ме поканихте, сами ме привлякохте към тази свещена трапеза, сами ми показахте великолепието на брачния чертог и след това ме изоставихте. Такива са великите ви болести! Кой - на нивата си, кой - при чифта си новозакупени волове, кой - при новобрачната си съпруга, кой - за нещо друго маловажно - всички се пръснахте и избягахте, без да ви е грижа нито за брачния чертог, нито за Младоженеца. Това доста ме опечали и ме затрудни - не ще премълча чувствата си, - едва не задържах словото, което исках да поднеса като сватбен подарък, като най-добра и най-ценна моя собственост; и едва не насочих словото против вас, възлюбени; защото веднъж вече претърпях насилие от вас - и можех да се възползвам от този прекрасен повод; при това езикът ми бе изострян от любовта, която става доста гореща и неизтощима в обвиненията, когато се превръща в ревност, оскърбена от ненадейно пренебрежение. Ако някой от вас е бил нараняван от любовта и е изпитал презрение, то той познава силата на тази страст и ще прости на онези, които са се подложили на нея и са били близо до същото безумие.

Впрочем на мен и сега не ми е позволено да ви укорявам и не желая някога да ми бъде позволено. Може би и казаното от мен е прекалено укорително за вас, свещено стадо, достойни за похвала Христови овце, Божия собственост, с която си богат ти^[9] при цялата си бедност. Струва ми се, че е подходящо да отнеса към теб следните думи на Писанието: Междите ти се паднаха по хубави места, и наследието ти е приятно за теб (срв.: Пс. 15:6). Не ще отстъпя в нищо превъзходство над нас дори на най-многолюдните градове, дори на най-големите паства; макар да сме малобройни в най-малкото коляно на синовете Израилеви, макар да сме доста малобройни в хилядите Иудини, ние сме малкият сред градовете Витлеем, в който се ражда Христос, и сега, и от древност правилно познаван и почитан; превъзнасяме Отца, почитаме Сина като равен Нему и прославяме наравно с Тях и Светия Дух. Ние сме единодушни, единомислени, не оскърбяваме ни най-малко Троицата нито с прибавяне, нито с отнемане, като лоши разпоредници и измерители на Божеството, които унижават и оскърбяват всичко с това, че почитат едно отделно повече от необходимото.

И ако искате да ми се отплатите с нещо, вие - моя нива, мое лозе, моя утроба, или по-добре да кажа, на този общ наш баща, който чрез благовестието ни роди в Христа, то проявете уважение към мен, както справедливостта изисква това; защото ви предпочетох пред всичко, за което свидетели сте ми самите вие и поверилите ми това управление или служение. И ако на възлюбилия ни повече сме задължени повече, то как да измеря любовта, към която съм ви задължил с моята любов?

Но проявявайте още по-голямо уважение към самите себе си; почетете поверения ви образ и Поверилия ви го, почетете Христовите страдания и надеждата за бъдещ живот. А за тази цел пазете вярата, която сте приели, в която сте възпитани, чрез която се надявате сами да се спасите (вж.: 1 Кор. 15:1, 2), и другите да спасите; защото знаете, че малцина могат да се похвалят с това, с което можете вие. Поставяйте благочестието не в това - да говорите често за Бога, а в това - повече да мълчите; защото език, неуправляван от разум, е спънка за всички хора. Винаги се придържайте към мисълта, че е по-безопасно да слушате, отколкото да говорите; по-силно желано е да се учите, отколкото да учите другите за Бога; като предоставяте по-задълбоченото изследване на тези въпроси на строителите на словото, сами проявявайте благочестие по-малко с думи, а повече с дело, и проявявайте любовта си към Бога повече чрез спазване на заповедите Му, отколкото с удивление от Законодателя; избягвайте злото, преуспявайте в добродетелта, живейте духом, постъпвайте духом, чрез духа привличайте познание; зидайте върху основата на вярата не дървета, сено или слама - слаб материал, който лесно може да бъде унищожен, когато делата ни бъдат съдени или очиствани с огън, а със злато, сребро, драгоценни камъни (1 Кор. 3:12) - твърди и трайни материали. Постъпвайте така, а с това прославяйте и нас, независимо дали ще бъдете, или няма да бъдете с нас, дали ще се ползвате от нашите думи, или ще предпочетете нещо друго. Бъдете чисти и непорочни Божии чеда сред лукав и развратен род; не се оплитайте в мрежите на нечестивците, които обикалят наоколо, и не се връзвайте като пленници на собствените си грехове (срв.: Притч. 5:22); Божието Слово да не бъде заглушавано във вас от житейски грижи, за да не останете безплодни. Но вървете по царския път, без да се отклонявате нито надясно, нито наляво, и под ръководството на Духа вървете по тесния път като по широк. Тогава всичко у нас ще бъде благоуспешно и в настоящия живот, и при бъдещото изпитание в Христа Иисуса, нашия Господ, Комуто слава во веки. Амин.

Победен съм и признавам победата над себе си. Покорих се на Господа и Го умолявах (Пс. 36:7 - според превода на седемдесетте). Така да започне словото ми преблаженият Давид, или по-добре да кажа, Говорилият в Давид и досега още говорещият чрез него! Защото най-добрият ред за започващия всяко слово и дело е и да започва с Бога, и да завършва с Бога.

А относно причината за предишната ми съпротива и малодушие, поради които се отдалечих, бягайки, и се заселих (Пс. 54:8 - според превода на седемдесетте) за немалко време далече от вас, които може би желаехте да бъдем заедно, както и за сегашната ми покорност и промяна, поради която сам се завърнах при вас, нека всеки да говори и мисли каквото желае; тъй като един ме мрази, а друг ме обича; един не ме извинява, а друг даже ме одобрява. На хората им е най-приятно да размишляват за чуждите дела, особено ако са увлечени или от благоразположение, или от ненавист, като в този случай истината най-често се скрива от тях. Но аз, като оставя срама настрана, ще представя истината и за двете страни, тоест за обвиняващите ме и за усърдно защитаващите ме, ще бъда правдив посредник, като сам ще обвиня себе си в някои неща, а за други ще се оправдая. И за да върви словото ми в нужния ред, ще разкажа първо за това, което бе с мен по-рано - за моята боязливост. Защото не мога да понасям някои от старателно наблюдаващите всичките ми постъпки - дали са правилни или не (тъй като на Бога е угодно и аз да означавам нещо за християните) - да се съблазняват от мен; а съблазнилите се, ако се намерят такива, ще излекувам със следното защитно слово. Най-добре е да не поставяме пред другите спънка или съблазън, като не съгрешаваме, и дори не събуждаме подозрение, доколкото това е възможно и колкото ни стигнат силите на ума; защото знаем какво неизбежно и тежко наказание е определил Нелъжливият (Тит. 1:2 - гр.) за съблазнилите и един от малките. Но аз се подложих на това, братя, не поради незнание и недоразумение, напротив (ще се похваля, макар и малко), по други причини, а не поради това, че съм презрял Божиите закони и заповеди.

Както в тялото едно началства и сякаш председателства, а друго се намира под началство и управление, така и в Църквите (било по силата на закона на справедливостта, отплащаща се според достойнството, или по силата на закона на Промисъла, който свързва всичко) Бог е постановил едни, за които това е по-полезно, направлявани със слово и дело към дълга си, да остават пасоми и подчинени, а други, стоящи над останалите по добродетел и близост до Бога, да бъдат пастири и учители с цел усъвършенстване на Църквата и да се отнасят спрямо другите така, както душата се отнася към тялото и умът - към душата, така че и едното, и другото - и онова, което има недостиг, и онова, което има излишък - подобно на части на тялото съединено и свързано в един състав, съчетано и свързано със съюза на Духа, да представлява едно тяло, съвършено и наистина достойно за Самия Христос - нашия Глава. Така че, не мисля, че безвластието и безпорядъкът са по-полезни от реда и началството както за всичко останало, така и за хората; напротив, те са най-малко полезни за хората, които са заплашени от опасност в най-важното. За тях, ако не спазят първото изискване на разума - да не грешат, е важно второто - съгрешилите да бъдат връщани на истинския път. И понеже е добро и справедливо да има началници и подчинени, то, според мен, е еднакво лошо и в еднаква степен противно на реда, както всички да желаят началство, така и никой да не се наема с него. Когато всички биха започнали да избягват това началстване, или по-правилно е да го наречем, служение, тогава на прекрасната пълнота на Църквата не би ѝ достигало нещо значимо и тя вече не би била прекрасна. Освен това, къде и кой би извършвал тайнственото и извисяващо богослужение, което при нас е най-превъзходно и най-достойно за почит, ако не би имало нито цар, нито княз, нито свещенство, нито жертва (срв.: Ос. 3:4), нито всичко онова, от което, като от най-важно, непокорните през древността били лишени като наказание за тежките си престъпления? От друга страна, ни най-малко не е странно и не е извън реда, че мнозина богомъдри сред подчинените се издигат до длъжност на началник; това не е противно на правилата, които любомъдрието предписва, и не е осъдително; както и това, че на вещия моряк му дават да управлява платната на кораба, а на онзи, който, управлявайки платната, умее да наблюдава ветровете, му поверяват кормилото; или (ако искате още примери) - мъжественият воин става началник на отряд, а на добрия началник на отряд му се поверява цялата войска и разпореждането с всички военни дела.

И мен не ме бе срам от степента на сана, желаейки по-висок, както може би ще си помисли някой от негодните за нищо и зли хора, които съдят за другите по собствените си страсти. Не разбирам толкова малко и Божието величие, и човешката низост, че да не считам, че за всяко сътворено естество е велико дело поне малко да се приближава към Бога, Който единствен е най-светозарен от всичко, най-славен от всичко и превъзхожда по чистота всяка веществена и невеществена природа.

И тъй, какво стана с мен? Каква бе причината за непослушанието ми? На мнозина им се струваше, че тогава не бях на себе си, че бях станал съвсем друг човек, а не какъвто ме познаваха, че съм се противопоставял и упорствал повече от позволеното. Така че, изслушайте причините за това вие, които отдавна желаете да ги знаете.

Бях силно поразен от неочакваността, подобно на човек, поразен от внезапен гръм, не успях да събера мислите си и затова наруших скромността, към която съм се приучвал цял живот. После ме обзе някаква привързаност към благото на безмълвието и уединението. Обичайки го от самото начало, колкото едва ли го е обичал някой друг от занимаващите се с науки, след като при много важни и изключително опасни за мен обстоятелства бях дал на Бога обет за безмълвен живот и даже вече се бях докоснал до него, като намиращ се в преддверие, и след като го опознах от опит, се разпалих от още по-голямо желание, не изтърпях принудата, не допуснах да бъда хвърлен в размирици и насилствено да бъда отвлечен от този начин на живот, сякаш от свещено убежище. Струваше ми се, че е най-добре, като сякаш заключа сетивата, като се откъсна от плътта и света, като се събера в себе си, не докосвайки се без крайна нужда до нищо човешко, беседвайки със себе си и с Бога, да живея над видимото и да нося в себе си божествени образи, винаги чисти и несмесени със земни и измамни отпечатъци, да бъда и непрестанно да ставам истински чисто огледало на Бога и на божественото, да прибавям към светлината светлина - към по-малко ясната - по-лъчезарна, да пожънвам вече с упование благата на бъдещия век, да съжителствам с ангелите и намирайки се още на земята, да напускам земята и да бъда възнасян от Духа нагоре. Ако някой от вас е обзет от такава любов, ще разбере какво говоря и ще извини тогавашното състояние на духа ми. Но думите ми не ще убедят може би мнозина, по-точно, всички онези, на които този начин на живот им изглежда смешен и към който те не са благоразположени или поради собственото си неразумие, или поради това, че някои го преминават недостойно; подкрепяни от завист, както и от злонравие и от подхлъзването на мнозина към по-лошо, те и доброто наричат лошо, любомъдрието наричат тщеславие. А от това неизбежно съгрешават в едно от двете - или вършат зло, или не вярват на доброто.

Освен това ми се случи още нещо (ще разкрия пред вас цялата си тайна); не зная дали това е благородно, или не, но така стана. Беше ме срам за другите, които, без с нищо да са по-добри от останалите (ако не са и по-лоши), с неумити, както се казва, ръце, с нечисти души се захващат с пресвятото дело и преди да са станали достойни да пристъпят към свещенството, нахълтват в олтара, бутат се и се блъскат край Светата Трапеза, сякаш считайки този сан не за образец на добродетелта, а за средство за препитание, не за служение, подлежащо на отговорност, а за началстване, недаващо отчет. И тези хора, бедни на благочестие, жалки в самия си блясък, са едва ли не по-многобройни от онези, над които началстват, така че с течение на времето, ако това зло продължи, не ще остане, както мисля, над кого да началстват - когато всички ще учат, вместо, както казва Божието обещание, всички да бъдат научени от Господа (Ис. 54:13); всички ще почнат да пророкуват и съгласно древното сказание, съгласно древната притча, и Саул ще бъде между пророците (1 Царств. 10:11). Някои пороци понякога ту са се усилвали, ту са се прекратявали; но нищо никога - и сега, и преди - не е било в такова огромно количество, в каквото са сега при християните тези срамни дела и грехове. Но ако не е по силите ни да спрем устрема на злото, нека поне да го мразим и да се срамуваме от него и това не е най-последната степен на благочестието.

Но ето последната причина, която е по-важна от горепосочените; защото вече засягам най-главното в словото и не ще излъжа (което би било и недопустимо за размишляващия по такъв въпрос). Никога не съм мислил, а и сега не мисля, че е едно и също да водиш стадо овце или волове и да управляваш човешки души. Там е достатъчно и това - воловете или овцете да станат най-охранени и тлъсти. А за тази цел пастирът ще избира места, изобилни на вода и тучна паша, ще води стадата от едно пасбище на друго, ще им дава почивка, ще ги вдига от мястото им и ще ги събира, някои - с гега, а по-голямата част - със свирка. Пастирът на овце и волове няма друга работа; освен ако някога не му се наложи малко да повоюва с вълци и да се погрижи за болните животни. А най-много го занимават дъбът, сянката, свирката и това, да поприлегне на прекрасна трева, край студена вода под ветрец да си направи временно легло от зеленина, понякога с чаша в ръка да изпее любовна песен, да поговори с воловете или овцете и тези от тях, които са по-тлъсти, да изяде или да продаде. А за добродетелта на овцете или на воловете никой никога не ще се погрижи. Защото каква е добродетелта им? И кой пастир е предпочитал полезното за стадото пред собственото си удоволствие? Но за човека, който мъчно умее да бъде под началство, изглежда е още по-трудно да умее да началства над хората, и особено - да има такова началство, каквото е нашето, което се основава на Божия закон и издига към Бога, в което колкото по-големи са висотата и достойнството, толкова по-голяма е опасността дори за имащия ум. И той, първо, подобно на среброто и златото, движещо се навсякъде, във всяко обстоятелство и дело не бива да звучи като подправена и нечиста монета, не бива ни най-малко да съдържа в себе си лош материал, който би изисквал по-силен огън. В противен случай, над колкото по-голям брой хора началства, толкова по-голямо зло ще произлезе; защото порокът, разпространяващ се в мнозина, е по-голям от порока, ограничил се в един. И платът не приема толкова лесно в себе си трайна боя, и близките предмети не приемат толкова лесно един от друг зловоние или благоухание, и никое вредно изпарение, предизвикващо зараза и наричано зараза, не се разпространява толкова бързо из въздуха и не се предава толкова бързо на животните, както подчинените обикновено много скоро приемат в себе си пороците на началника и даже приемат пороците много по-лесно, отколкото противоположното на порока - добродетелта. Тъкмо в това порокът най-вече взема връх над добродетелта. И аз скърбя най-много при мисълта, че порокът е дело, лесно възбуждащо към съревнование и извършвано без усилие, че е най-лесно да станем порочни, дори никой да не ни ръководи в това; обратно, придобиването на добродетел е рядко и трудно, дори много неща да ни влекат и подбуждат към нея. Същата мисъл, мисля, е имал и блаженият Агей, когато бил доведен до следното чудно и съвсем вярно описание: “Попитайте свещениците за закона - казва той, - осветено място, докоснало се до дреха, до някакво ястие или напитка, или до съд, ще освети ли веднага онова, което се е приближило до него?” И когато свещениците рекли: “Не”, той казва: “Попитайте още: когато нещо се допре до нечист предмет, няма ли веднага да приеме в себе си сквернотата?” На което те отговорили: “Ще я приеме и поради предаването на нечистотата вече не ще бъде чисто” (срв. Аг. 2:11-13). Какво означава това? Същото, което и аз казвам. Добродетелта не е лесноприемлива за човешката природа, както и огънят - за влажното вещество; но по-голямата част от хората са готови и способни да приемат в себе си лошото, подобно на тръстика, която, поради сухотата си, лесно се възпламенява и изгаря от искра при вятър. Защото всеки приема по-бързо в себе си малък порок в голяма мяра, отколкото висока добродетел в малка мяра. Така малко количество пелин веднага предава горчивината си на меда, а медът и в двойно количество не предава сладостта си на пелина. Извади малък камък; той ще повлече след себе си цялата река на свободно място; а само най-здрава стена едва ще успее да я удържи и прегради.

И тъй, от казаното дотук, първото, от което трябва да се боим, е да не се окажем лоши художници на чудната добродетел, и особено - негоден образец за другите художници, които, може би и да не са лоши, но са много, или поговорката: “Заемаме се да лекуваме другите, а сами сме покрити със струпеи”, да не почне да важи и за нас. Второ, дори някой от нас да се е съхранил колкото се може по-чист от всякакъв грях, още не зная дали това е достатъчно за готвещия се да учи другите на добродетел. Комуто е поверено това, той не само не бива да бъде порочен (от това се гнусят и мнозина от подчинените му), а трябва да се отличава с добродетел, в съответствие със заповедта, която повелява: Избягвай злото и върши добро (Пс. 36:27). Той е длъжен не само да заличава в душата си лошите образи, но и да отпечатва добри, така че да превъзхожда другите по добродетел повече, отколкото ги превъзхожда по достойнство. Длъжен е да не знае дори мяра в доброто и в изкачването към съвършенството, да счита не толкова за печалба онова, което е придобито, колкото за загуба онова, което не е достигнато,а изминатото винаги да превръща в стъпало към по-високото, и да не мисли високо за себе си, дори да превъзхожда мнозина, а да счита за щета, ако не съответства в нещо на сана. Трябва да измерва успехите си със заповедта, а не с примера на ближните (дали са порочни или успяват донякъде в добродетелта), да не претегля на малки везни добродетелта, която дължим на Великия, от Когото е всичко и за Когото е всичко, да не мисли, че на всички им приляга едно и също, тъй като не всички са на една и съща възраст, не всички имат едни и същи черти на лицето, не е еднаква природата на животните, не са еднакви свойствата на земята, красотата и големината на звездите. Напротив, трябва да считаме за порок в отделния човек лошото, което заслужава наказание и се наказва строго от самия закон, а в началника и предстоятеля дори това, че той не е постигнал възможното съвършенство и не преуспява непрестанно в доброто; защото той трябва с превъзходството на добродетелта си да привлича народа към ред и не да обуздава със сила, а да довежда до ред чрез убеждаване. Защото всичко, което се върши недоброволно, освен че е насилствено и не е похвално, е и нетрайно. Принуденото, подобно на растение, насила прегънато с ръце, щом бъде оставено на свобода, обикновено се връща в предишното си положение. Обратно, онова, което се върши по свободен избор, като скрепвано с връзките на сърдечното разположение, е и съвсем законно, и същевременно надеждно. Затова законът ни и сам законоположникът специално повелява да пасем стадото не принудено, а доброволно (1 Петр. 5:2).

Да предположим дори, че някой е непорочен и се е изкачил на самия връх на добродетелта; все още не виждам с какво знание трябва да се е запасил и на каква сила да се надява, че да се осмели на такова началство. Защото да управляваш човека, който е най-хитрото и изменчиво животно, според мен, действително е изкуство на изкуствата и наука на науките... В което всеки може да се убеди, ако сравни лечението на душите с лечението на телата, установи от опит, колко трудно е последното, и проумее колко още по-трудно и същевременно повече за предпочитане е нашето лечение, и поради свойството на лекувания, и поради силата на знанието, и поради целта на лечението. Едно е да се трудиш над тела, над тленна и стремяща се надолу материя, над вещество, която неизбежно ще се разруши и ще бъде подложено на своята участ, макар сега, с помощта на изкуството, възникналото в него разстройство да бъде преодоляно; защото тялото, като отстъпи пред природата, без да излиза от своите предели, ще бъде разрушено или от болест, или от времето. А друго е да се грижиш за душата, която е произлязла от Бога и е божествена, която е причастна на небесното благородство и бърза към него, макар да е свързана с по-лошото (може би и поради други причини, които са известни единствено на Бога, свързал я с тялото, и на онези, които са научени на тези тайни от Самия Бог, но доколкото ние - аз и подобните на мен хора знаем за следните две цели. Първо, за да може душата да наследи горната слава заради подвига и борбата с долното, и като бъде изпитана тук чрез тях като злато в огън, да получи онова, на което се надява, като награда за добродетелта, а не само като Божи дар. И, разбира се, върхът на Божията благост е в това, че доброто е направено и е наша собственост, не само е посято в нас с естеството, но и се обработва от свободната ни воля и чрез движенията на свободата, склонна и към едната, и към другата посока. Второ, за да може душата, като освобождава постепенно и по-лошото^[10] от грубостта, да го привлича към себе си и да издига и него нагоре, та като стане ръководителка на служебното вещество и като го превърне в съслужебно Богу, да стане за тялото същото, каквото е Бог за душата.

Лекуващият тялото взима под внимание мястото, случая, възрастта, времето от годината и други подобни обстоятелства, дава лекарства, предписва начин на живот, предупреждава за вредното, за да не би прищевките на болния да попречат на лекарското изкуство; а понякога, когато и над когото е необходимо, употребява обгаряния, рязане и други още по-жестоки методи на лечение. И макар всичко това да се оказва доста трудно и тежко, все пак не е чак толкова, колкото да наблюдава и да лекува нрави, страсти, поведение, произволение и всичко подобно в нас, да изтръгва зверското и дивото, което се е сраснало с нас, и на негово място да насажда и вкоренява всичко кротко и благородно, да установява нужното отношение между душата и тялото, без да допуска по-доброто да бъде управлявано от по-лошото, което би било изключително голяма несправедливост, а като подчинява по-низшето по природа на началственото, както без съмнение изисква Божият закон, прекрасно поставен за цялото творение - и видимото, и свръхсетивното.

Освен всичко, което изброих, ще отбележа и това, че пазеното от лекаря тяло си остава такова, каквото е по природата си, и ни най-малко не замисля зло и не хитрува против средствата, използвани от медицината, напротив, лечебното изкуство властва над веществото, освен ако някой път не настъпи временен безпорядък, предизвикан от волята на болния, което впрочем не е трудно да се предотврати и пресече. А при нас умуването, самолюбието и това, че не умеем и не търпим лесно да отстъпваме победата над себе си, са велико препятствие пред добродетелта и създават своеобразно опълчение против онези, които ни предлагат помощ. Колкото старание би трябвало да положим, за да разкрием заболяването си пред лечителите, толкова усилия употребяваме, за да избегнем лечението. Храбри сме против самите себе си и сме изкусни във вреда на здравето си. Ту робски прикриваме греха, като го укриваме в дълбините на душата, като някакъв гноясал злокачествен струпей, сякаш като го скрием от хората, ще го скрием и от великото Божие око и съд; ту под различен предлог извиняваме греховете в себе си и измисляме оправдания за страстите си; ту като си запушим ушите, подобно на глуха аспида, която затиква ушите си, предприемаме всички мерки, за да не чуваме гласа на омайващите (срв. Пс. 57:5, 6) и да не се ползваме от лекарствата на мъдростта, с които се изцелява душевният недъг; ту, най-накрая (както постъпват по-смелите и храбрите сред нас), открито не се срамуваме нито от греха, нито от лекуващите греха, вървим, както се казва, с високо вдигната глава към всяко беззаконие. Какво разстройство на ума! Или как още по-точно да нарека тази болест! Прогонваме от себе си като врагове онези, които би трябвало да обичаме като благодетели, мразейки изобличаващите при портите, гнусейки се от праведното слово (срв. Ам. 5:10), и подобно на онези, които, разкъсвайки собствената си плът, си мислят, че разкъсват плътта на ближните си, предполагаме, че колкото по-голямо зло сторим сами на себе си, толкова по-голяма вреда ще нанесем на доброжелателите си.

Именно затова считам, че нашето лечебно изкуство е много по-трудно, а следователно и много повече за предпочитане пред изкуството да се лекува тялото; но то е още по-трудно и поради това, че изкуството да се лекува тялото малко надниква в дълбочина, а повече се занимава с видимото; а нашето лечение и грижа, обратно, изцяло е насочено към скрития човек на сърцето (1 Петр. 3:4), и нашата борба е против врага, воюващ и противоборстващ вътре в нас, който, използвайки като оръжие против нас самите нас (което е най-ужасното от всичко!), ни предава на греховна смърт. А за тази цел са ни необходими: голяма и съвършена вяра, в голяма мяра Божие съдействие, но не в по-малка, както съм убеден, и наша собствена ревност, изразявана и действително проявявана със слово и на дело, ако е нужно, за да бъдат душите ни, които за нас са най-предпочитани от всичко, добре лекувани, очиствани и ценени повече от всичко друго.

А що се отнася до целта на двата вида лечение (остава ни да ги сравним и в това отношение), то целта на едното е или да запази здравето и благосъстоянието на плътта, когато то е налице, или да го възстанови, когато е изгубено, макар да не е известно дали това ще бъде полезно за притежаващия здраве. Защото и противоположното на това често е донасяло голяма полза, точно както бедността и богатството, славата и безславието, унизеността и знатността, както и всичко, което по природата си заема средата и не отива нито в едната, нито в другата посока, става по-добро или по-лошо в зависимост от употребата и волята на притежаващите го. Но целта на другото лечение е да окрили душата, да я избави от света и да я предаде на Бога, да запази Божия образ, ако е цял, да го подкрепи, ако е в опасност, да го обнови, ако е повреден, да се всели Христос в сърцата (срв. Еф. 3:17) чрез Духа; накратко казано: да направи този, който принадлежи към горния чин, бог и участник в горното блаженство. Това искат за нас и възпитателят закон, и пророците - посредници между Христа и закона, и Изпълнителят и завършекът на духовния закон - Христос, и изтощилото Себе Си Божество, и възприетата плът, и новото смесване - Бог и човек - един, съставен от Божествено и човешко естество, и чрез това - и едното, и другото. Затова Бог се смеси с плътта чрез посредничеството на душата и далечното помежду си бе съединено чрез сродството на посредстващото между едното и другото; всичко се съедини в едно заради всички и заради единия праотец: душа - заради непослушната душа, плът - заради покорилата се на душата и същевременно осъдена плът; Христос, непричастен на греха и по-висш от греха - вместо Адам, който бе под грях. Затова старото е заменено с ново; страдалият е извикан чрез страдание; Този, Който е над нас, се е разплатил за всеки наш дълг поотделно; и се разкри ново тайнство - човеколюбивият Божи промисъл за падналия чрез непослушание. Затова са рождеството и Девата, затова са яслите и Витлеем; рождество - вместо създаване, Дева - вместо жена, Витлеем - вместо Едем, ясли - вместо рая, малко и видимо - вместо огромно и скрито. Затова са ангелите, славещи Небесния, Който после стана Земен, пастирите, виждащи славата над Агнеца и пастира; пътеводната звезда, влъхвите, които се покланят и поднасят дарове, за да се прекрати идолослужението. Затова Иисус приема кръщение и свидетелство свише; затова пости, бива изкушаван и побеждава победилия. Затова биват изгонвани демони, биват излекувани болести и великото дело на проповедта бива поверявано на малки и бива извършвано от тях. Затова се вълнуват народите и хората замислят суетни неща (срв. Пс. 2:1). Затова дърво вместо дърво, и ръце - вместо ръка; ръце, мъжествено разпрострени, вместо ръка, протегната невъздържано; приковани ръце - вместо своеволна ръка; ръце, събиращи в едно краищата на света - вместо ръката, изгонила Адам. Затова възнасяне на кръст вместо падение, жлъчка вместо вкусване, трънен венец вместо лошо владичество, смърт вместо смърт, тъмнина за светлина, погребение вместо завръщане в пръстта, възкресение за възкресение. Всичко това бе за нас своеобразно Божие детеводачество и лечение на нашата немощ, връщащо ветхия Адам там, откъде бе паднал, и завеждащ до дървото на живота, от което преждевременно и неблагоразумно вкусеният плод от дървото на познанието ни отдалечи. А служители и сътрудници на това лечение сме всички ние, председателстващите пред другите, ние, за които е важно да познаваме и да лекуваме собствените си немощи и недъзи, или по-точно казано, това още не е толкова важно (но порочността на мнозина, намиращи се в този сан, ме накара да се изразя така), а много по-важно е да бъдем в състояние да лекуваме и вещо да очистваме другите, така че от това да има полза и за едните, и за другите - и за нуждаещите се от лечение, и за поставените да лекуват.

Освен това лекарите на телата се налага да понасят известни на нас трудове, бдения, грижи и както е казал един от мъдреците им^[11], да си събират скърби от чуждите нещастия; откривайки и изобретявайки сами някои неща, а други заимствайки и събирайки от другите, те трябва да насочват всичко това за полза на нуждаещите се; и каквото са намерили или избегнали, без да се изключат и най-малките подробности, за тях не е маловажно, а се счита за имащо сила да укрепи здравето или да предотврати опасност. И за какво е всичко това? За да поживее човек повече дни на земята, и човек, може би не полезен за обществото, а най-негоден, за когото, поради порочността му, даже би било по-добре отдавна да умре и чрез това да се освободи от порока - от този най-голям недъг. Но да предположим, че той е добър човек. Дълго ли ще живее? Нима винаги? И какво ще придобие от тукашния живот? Да желае да се освободи от него според мен е първото и най-истинско благо, и е присъщо за наистина здравомислещия и умен човек. Но на нас, когато сме в опасност да изгубим спасението на душата, на блажената и безсмъртна душа, която вечно ще бъде или наказвана за порочността си, или прославяна за добродетелта си, какъв подвиг ни предстои и какви сведения са ни нужни, така че и другите да излекуваме, и сами да се излекуваме добре, да поправим начина на живот и да покорим пръстта на духа? Защото разбиранията и стремежите на мъжа и жената, на старостта и младостта, на бедността и богатството, на веселия и тъжния, на болния и здравия, на началниците и подчинените, на мъдрите и невежите, на страхливите и смелите, на раздразнителните и кротките, на здраво стоящите и падащите не са еднакви. А ако разгледаме още по-подробно, то каква разлика има между встъпващите в брак и безбрачните! А пък сред последните - между пустинножителите, между намиращите се в общежития и между оставащите в света! Между опитните и преуспелите в съзерцанието и между онези, които просто изпълняват нужното! Между граждани и селяни, между простосърдечни и хитреци, между заети с работа и безделници, между претърпели нещастие и благоуспешни, на които не им са се случвали неуспехи! Всички такива се различават помежду си по желания и стремежи - понякога повече, отколкото се различават по телесен вид или (ако желаете) по съчетаване и смесване на стихиите, от които сме съставени; и затова не е лесно да се грижим за тях. Но както на телата не се дават еднакви лекарства и храна, а едно нещо е подходящо за здравия, друго - за болния, така и душите се лекуват по различен начин и способ. Свидетели на това лечение са самите болни. Едни ги назидава словото, други се поправят чрез пример. За някои е нужен камшик, а за други - юзда; защото едни са лениви и трудно подвижни към доброто, и такива трябва да бъдат подбуждани с удари със слово; други са прекалено горещи духом и неудържими в устрема си, подобно на млади, силни жребци, бягащи по-далеч от целта, и такива може да ги поправи обуздаващо и възпиращо слово. За едни е полезна похвала, за други - укор; но и едното, и другото - в подходящо време; обратно, изречени в неподходящо време и без основание, те вредят. Едни ги поправя увещание, други - укоряване, и последното - или след публично изобличение, или след тайно вразумяване. Защото едни са свикнали да пренебрегват вразумленията, направени насаме, но се осъзнават, ако ги укорят пред мнозина; други пък при гласност на изобличенията губят срам, но ги смирява тайното укоряване и за тази снизходителност към тях се отплащат с благопокорност. Някои, възгордявайки се от мисълта, че делата им са тайни, за което се и грижат, се считат за по-умни от другите, и в такива трябва старателно да наблюдаваме всички, дори най-маловажните постъпки; а в други е по-добре да не забелязваме някои неща и, както се казва, да гледаме, без да виждаме, и да слушаме, без да чуваме, за да не би, като потиснем ревността им с изобличения, да ги подтикнем към упорство и накрая да ги направим дръзки във всичко, като унищожим в тях срама - това средство за внушаване на покорност. Понякога е нужно да се гневим, без да се гневим, да проявяваме презрение, без да презираме, да губим надежда, без да се отчайваме, колкото природата на всеки изисква това; други трябва да лекуваме с кротост, смирение и съучастие в най-добрите им надежди за себе си. Едни е полезно да побеждаваме; от други често е по-полезно сами да бъдем победени; и трябва да хвалим или да укоряваме - при един заможността и могъществото, а при други - бедността и разстройството на делата. Защото нашето лекарство не е такова, каквито са добродетелта и порокът, от които първата винаги и за всички е най-доброто и полезното, а вторият е най-лош и вреден от всичко; при нас едно и също, например строгост или кротост, както и останалите изброени от мен неща, невинаги се оказва или най-спасително, или най-опасно дори за едни и същи хора. Напротив, за едни е добро и полезно едно, а за други - друго, противоположно на първото, според изискванията на времето и обстоятелствата и както допуска нравът на лекувания. Колкото и усърдие и ум да употреби някой, е невъзможно да опише всичко с думи и да го обхване с мисъл толкова подробно, че в краткост да се вижда целият ход на лечението; но това става известно и на лекарското изкуство, и на лекаря от самия опит и дело. Поначало ни е известно, че както за ходещия по опънато на голяма височина въже не е безопасно да се отклонява встрани и малкото наглед отклонение влече след себе си по-голямо, а безопасността му зависи от равновесието, така и в нашето дело, който, поради лош живот или поради невежество, се отклонява в една или друга посока, за него е много опасно, че и сам ще падне в грях, и ще въвлече в него управляваните. Напротив, трябва да вървим по царския път и да се пазим, както е казано в Притчите, да не се отклоним нито надясно, нито наляво (вж.: Притч. 4:27). Такива са особеностите на немощите ни и затова се налага добрият пастир да полага толкова много труд, добрият пастир, който е длъжен да познава добре душите на пасомите си и да им бъде водач съгласно закона на прямото и справедливо пастирство, което да бъде достойно за истинския ни Пастир.

А що се отнася до самото раздаване на словото (ще кажа най-накрая за това, което представлява първото ни задължение, и имам предвид божественото и високо слово, за което сега всички любомъдърстват), то, ако някой друг пристъпва към това дело с дързост и го счита за достъпно за всеки ум, аз се удивлявам на многоумието (за да не кажа: “малоумието”!) на такъв човек. Струва ми се, че не е проста работа и не изисква дребен дух това - да даваме на всекиго уречената словесна храна навреме (срв.: Лук. 12:42) и с разсъждение да водим домостроителството на истината на нашите догмати, тоест на любомъдрото ни учение за световете или света, за материята, за душата, за ума и умните същества, както добрите, така и злите, за Промисъла, който свързва всичко и се разпорежда с всички събития - както със съгласните с разума, така и с наглед противоречащите на долния - човешкия ум; също така за първоначалното ни устройство и за последното възсъздаване, за предобразите и истината, предизобразявана с тях, за Заветите, за първото и второто Христово пришествие, за Христовото въплъщение, страдания и смърт, за възкресението, за края на света, за съда и въздаянието - и страшно, и славно; и което е най-главното, за това, в което трябва да вярваме - за началната, царствена и блажена Троица. За задължените да просвещават другите най-опасното в този догмат е да не би, поради опасение от многобожие, да затворим Божеството в една Ипостас, да оставим в учението си само голи имена, като счетем Отца и Сина, и Светия Дух за едно, както и, чрез отиване в другата крайност, като разделим Божеството на три или разнородни и чужди един на друг, или неподчинени и безначални, или да кажем така - противоположни Богове, да паднем в зло, равно на първото, подобно на онова, което се случва с криво дърво, което е прекалено силно огънато в противоположната посока. И понеже понастоящем в учението за Бога има три недъга - безбожие, иудейство и многобожие и защитник на първото е либиецът Савелий, на второто - александриецът Арий, а на третото - някои прекалено православни сред нас, то какво е моето учение? - Като избягвам всичко вредно, което се съдържа в тези три лъжливи учения, да се държа в пределите на благочестието. И първо, да не се увличам по безбожието на Савелий, като следвам новото му разделяне и събиране, съгласно което твърдят не толкова, че Ипостасите са едно, колкото, че всяка Ипостас е нищо (защото излизащото извън себе си и преминаващото взаимно едно в друго вече престава да бъде онова, което е), или си представят и съчиняват някакъв сложен и странен Бог, подобен на митично животно. Второ, да не се отклонявам в иудейска оскъдност, като разсичам естествата с Ариево, справедливо така наречено, изстъпление на ума, и да не приписвам на Божието естество завист, ограничавайки Божеството единствено до Неродения, сякаш поради опасение, Бог да не претърпи щета, бидейки Отец на истински и равночестен по естество Бог. Накрая, да не въвеждам избегнатото вече от нас езическо многоначалие и както да не противопоставям три начала едно на друго, така и да не ги съпоставям едно с друго. Не бива да бъдем такива любители на Отца, че чак да Му отнемаме бащинството; защото чий Отец би бил Той, ако Синът, наравно с творението, би бил отделен от Него и разединен с Него по естество (защото чуждото вече не е Син), или би бил смесен и слят с Отца, и, което означава същото, Го слива със Себе Си? Не бива да бъдем и такива любители на Христа, че да не оставяме у Сина дори синовство (защото с какво Той би бил Син, ако не би имал за начало Отца), а на Отца да не оставяме предимството да бъде начало, принадлежащо Му като на Отец и Родител. Защото Отец би бил начало на нещо низше и недостойно, или по-точно казано, начало в нисш и недостоен смисъл, ако не би бил начало на Божеството и благостта, съзерцавана в Сина и в Светия Дух - в Първия - като в Син и в Слово, а в Другия - като в изхождащ и неотделящ се Дух. Безусловно е необходимо както да пазим Божието единство, така и да изповядваме три Ипостаси, при това - всяка - с личното Й свойство.

За да схванем и изложим това достатъчно добре и в съответствие с достойнството на предмета, е нужно слово, което да е по-продължително от сегашното време и даже мисля, от сегашния живот. И най-вече, както сега, така и винаги, за това е необходим Дух, единствено със съдействието на Когото може и да се мисли, и да се говори, и да се слуша за Бога. Защото до чистото трябва да се докосва единствено чистото и подобното на него. А сега споменах накратко за това, за да се види колко е трудно на беседващия по такива въпроси, и особено - в многобройно събрание на хора от всякаква възраст и с различни способности, което, подобно на многострунен орган, изисква нееднакво дърпане на струните, трудно му е, казвам, да намери слово, което да назидава всички и да ги озарява със светлината на познанието. Трудно му е вече и поради това, че тъй като е налице опасност от три страни, тоест от мисълта, словото и слуха, то е невъзможно да не се препъне, ако не във всичко, то поне в едно. Защото, ако умът не е просветен или словото е слабо, или слухът не е очистен и поради това не побира словото, дори само поради една от тези причини истината неминуемо куца така, както и ако всички причини биха били налице едновременно. Но му е трудно още и поради това, че тук се превръща във вреда и опасност онова, което за обучаващите на нещо друго прави учението доста леко и лесно възприемано, тоест загрижеността на слушателите за благочестието. Защото те, като влизащи в подвиг за учението за Бога - Най-Високото Същество, и за своето спасение - най-важната надежда за всички, колкото са по-горещи във вярата, с толкова по-голямо упорство слушат словото, считайки покорността към него не за благочестие, а за измяна на истината, и по-скоро са готови да се откажат от всичко, отколкото от мислите си, с които са дошли, и от навика си към догматите, в които са възпитани. И ще отбележа още, че това е недъг на по-умерени и не съвсем лоши хора, които, макар да съгрешават против истината, все пак, като подлагащи се на това поради загриженост за благочестието и притежаващи ревност, само че не по разум, може би няма да бъдат осъдени толкова строго и няма да бъдат наказани толкова много, колкото отпадащите от Господнята воля поради злонравие и лукавство. Даже с течение на времето те могат да променят убежденията си и да се променят по силата на същата тази загриженост за благочестието, поради която са се противопоставяли; стига само словото да ги докосне и като желязо в кремък или вътрешно, или по външен начин да произведе навременен удар по техния вече оплодотворен и достоен за светлината разум, в който от малка искра много скоро може да запламти светилник на истината. Но какво да кажа за хората, които поради тщеславие или властолюбие говорят неправда против висините (Пс. 72:8 - според превода на седемдесетте), с велеречието на някой Ианий или Иамврий се опълчват не против Моисей, а против истината, и се надигат против здравото учение? Какво да кажа за третия вид хора, които поради невежество и поради неговото следствие - дързостта, лакомо, като свине, се нахвърлят върху всяко учение и тъпчат прекрасните бисери на истината? Или за всички онези, които нямат собствено мнение, нито имат до себе си някакъв пример, бил той лош или добър, за учението за Бога, но са готови да слушат всяко учение и всеки учител, за да изберат от всичко най-доброто и най-безопасното, и поверяват този избор на самите себе си - лошите съдии на истината; а после, преминавайки и връщайки се от една вероятност към друга, натоварени и притиснати от всякакъв вид учения, след като сменят много учители и лекомислено разхвърлят много писания като прах на вятъра, когато и слухът, и умът им се уморят (какво безразсъдство!), започват да проявяват еднакво отвращение към всяко учение и запечатват в себе си гибелно правило - да осмиват и презират самата ни вяра като нещо нетвърдо и нямащо в себе си нищо здраво, правейки невеж извод от поучаващите за учението, подобно на човек, който, имайки болни очи или увредени уши, обвинява слънцето или звуците - първото, - че е тъмно и не блести, а вторите - че са слаби и беззвучни? Ето защо е по-лесно да отпечатаме като нещо ново истината в душата, която още е подобна на неизписан восък, отколкото върху стари букви, тоест след приети лоши правила и догмати, да изписваме слово на благочестие, в който случай то се слива и се смесва с първите. Истината е, че е по-добре да се върви по гладък и утъпкан път, отколкото по неравен и неутъпкан, и е по-лесно да се оре земя, която нееднократно е била орана и смекчавана от плуг; но е по-добре да се пише върху душа, която още не е била набраздена от негодно учение и в която не са се врязали дълбоко знаците на порока. В противен случай благочестивият краснописец ще трябва да свърши две неща - да заличи предишните изображения и на тяхно място да напише по-добри и достойни за съхранение. Толкова много лукави образи и знаци има в нас от лукавия, както по отношение на другите видоизменения (πάθη) на душата, така и по отношение на самото слово; и толкова много са трудовете за онзи, комуто е поверено това детеводство на душите и грижата за тях! Но словото ми не засегна и още много други неща, за да не стане по-обширно от необходимото.

Ако някой би поискал да укроти и опитоми някакъв многолик и многообразен звяр, съставен от множество големи и малки, кротки и свирепи зверове, то несъмнено биха били нужни много труд и усилия, за да управлява такова чудовищно същество, притежаващо разнообразни качества; защото не всички зверове обичат еднакви звуци, храна, ласки, изсвирвания и други начини на общуване с тях; напротив, на едни им е приятно и неприятно едно, а на други - друго, според природата и навиците на всеки. И какво би трябвало да прави укротителят на такъв звяр? Ако иска да се справи добре с него и да го запази, разбира се, трябва да придобие многостранни и разнообразни сведения за него и да използва отношения, подходящи за всяко качество на звяра. Така, тъй като общото тяло на Църквата, подобно на някакво сложно и разнородно живо същество, е съставено от много и различни характери и умове, то предстоятелят задължително трябва да бъде едновременно както прост, от гледна точка на правотата във всичко, така и колкото се може по-многостранен и разнообразен за подходящо общуване с всеки, а също така - способен на полезен разговор с всеки. Защото едни, които по способности са младенци и, може да се каже, още не са укрепнали, се нуждаят от мляко за храна, тоест от най-прости и първоначални уроци, и не могат да приемат словесната храна, подходяща за мъжа. А ако някой би им предложил несъобразена със силите им храна, то като я опитат и като им стане тежко (когато умът, като тялото на младенец, е все още недостатъчен за да смели и усвои приетото), те дори биха претърпели щета в предишната си сила. А други, които в достатъчна степен са обучили сетивата си да различават истинското и лъжливото, се нуждаят от мъдрост, проповядвана между съвършените (1 Кор. 2:6), и от висша и по-твърда храна. А ако бихме почнали да ги поим с мляко и да ги храним с растения - храната на слабите, те с пълно право биха се огорчили от това, че не ги укрепват в Христа, не им дават да растат с достоен за похвала растеж, който се извършва чрез словото, което усъвършенства добре хранения с него до степен на мъж и го довежда до пълнолетие. Но кой има достатъчно сили за това? Ние сме неспособни да кръчмарстваме със словото на истината и да смесваме виното с вода, тоест учението, което весели сърцето на човека (Пс. 103:15), с пошло, евтино, пълзящо по земята, пропадащо и течащо напразно учение, както правят мнозина. За да получат от такова кръчмарстване печалба и за себе си, те разговарят с идващите за едно и за друго, ту така, ту иначе, така че да угодят на всеки, подобно на някакви коремоговорници и празнословци, за собствено забавление употребяват думи, изговаряни от пръстта и отиващи в пръстта (срв.: Бит. 3:19), сякаш колкото повече вредят на себе си и се самопогубват, проливайки невинната кръв на най-прости души, която ще бъде изискана от ръцете ни, толкова повече се прославят сред народа. Напротив, знаем, че е по-добре да поверим на други, по-вещи, управлението над нас, отколкото да бъдем несведущи управители на други, че е по-добре да навеждаме благопокорно ухо, отколкото да движим ненаучен език. Като се посъветвах по този въпрос със самия себе си (може би нелош съветник, а дори да не е така, поне е доброжелателен), прецених, че за незнаещия нито какво трябва да говори, нито какво трябва да прави, е по-добре да се учи, отколкото, не знаейки, да учи другите. Защото щастлив е онзи, до когото, макар в дълбока старост, достигне старческо слово, което може да бъде от полза на още младата по благочестие душа. Така че да се нагърбваш с труда да учиш другите, преди още сам да си се научил достатъчно, и, според поговорката, на голям глинен съд да се учиш на грънчарство, тоест над душите на другите да се упражняваш в благочестие, според мен е присъщо само за крайно неразумни и дръзки хора - неблагоразумни, - ако не осъзнават невежеството си, дръзки - ако, осъзнавайки го, се осмеляват да се захванат за това дело.

Най-мъдрите сред евреите казват, че при тях в древността имало един особено прекрасен и похвален закон, съгласно който не на всяка възраст било позволявано да чете всяка книга от Писанието. Защото такова четене не би било и полезно, тъй като не всяка книга от самото начало е вразумителна за всеки, а съдържащата в себе си по-дълбок смисъл дори може поради външния си смисъл да причини голяма вреда на мнозина. Напротив, книгите, които и по външен смисъл са назидателни, от самото начало били достъпни за всеки и се ползвали за обща употреба; а книгите, които под незабележима обвивка скриват тайнствена красота - награда за усилени търсения и светъл живот - просияваща и лесносъзерцаема само за имащите очистен ум, били поверявани само на навършилите двадесет и пет годишна възраст; защото едва на тази възраст човек може да застане над сетивното и успешно да се издигне от буквата към духа. Но при нас между времето, когато учим другите и когато се учим, не съществува никаква граница, подобна на камъните, поставени в древността между родовете, намиращи се отвъд Иордан и по отсамната страна на реката. При нас не е дадено позволение на едни за едно, на други - за друго, и не е предвидено никакво правило по отношение на способностите; напротив, всичко това е оставено без внимание и е слято. И постъпваме толкова лошо, че по-голямата част от нас (за да не кажа: “всички”) почти още преди да си острижем първата коса и да изоставим детското гукане, преди да влезем в Божиите двори, да научим заглавията на Свещените Книги, да се научим да разпознаваме писанията и писателите на Стария и Новия Завет (не казвам: “преди да умием душевната нечистота и гнусота, с които грехът ни е покрил), ако само изречем две-три думи за благочестието, и то - от онова, което сме чули, а не от прочетено от книгите, ако макар и малко се запознаем с Давид, ако умеем сръчно да си облечем наметалото или да приличаме до кръста на философи (о, чудно председателство и велемъдрие! Разбира се, Самуил е свещен и в пелени!), ние сме вече и мъдри, и учители, и високи в божественото, първи сред книжниците и законниците, сами посвещаваме себе си за небесни, желаем човеците да се обръщат към нас с: “Учителю!”, не гледаме ни най-малко на буквата, искаме да разбираме всичко духовно (колко блянове! Какво обширно поле за празнословие!); и бихме почнали да негодуваме, ако не ни хвалят много. Такива са тези от нас, които са по-скромни и по-прости от другите; а какви ли са по-духовните и по-благородните? Те, ако намерят за добре, след като ни подложат на много осъждания и изпитания, и след като ни направят на нищо, се отдалечават от нас, презирайки дори общуването с нас като с неблагочестиви хора. Но ако се обърнем към някого от тях и спокойно и в логически ред го попитаме: “Кажи ми, дивни мъжо, считаш ли” танците и свиренето на флейта за нещо?”, може би ще отговорят: “Разбира се, че ги считаме”. “А считаш ли за нещо и мъдростта и това, да бъдеш мъдър, тоест според разбиранията ни да имаш познание за божественото и човешкото?” И в това ще ни отстъпят. “А какво ще наречеш най-добро и най-висше? Танците и свиренето ли са по-висши от мъдростта, или мъдростта е несравнено по-висша от тези изкуства?” Добре знам, че те ще бъдат толкова добросъвестни, че дори ще кажат: “Мъдростта е по-висша от всички изкуства”. “Но за танцуването и свиренето на флейта съществуват науки и хората се обучават на тях, и за това са нужни време, непрекъснат труд и усилия, понякога е необходимо да се изразходват средства, да се издирват хора, които да обяснят науката, да се предприемат далечни пътувания, както и да се върши и да се търпи всичко, чрез което се придобива умение. А нима ще счетем мъдростта, която превъзхожда всичко и съдържа в себе си всички блага в съвкупност (така че на Самия Бог, макар да има много наименования, Му е по-угодно да се нарича Премъдрост, отколкото с някое друго име), за нещо толкова лесно и незатрудняващо, че за всеки е достатъчно само да поиска и ще стане мъдър? Голямо невежество е да се мисли така!” Но ако ние (или някой друг по-учен и по-умен от нас) започнем да говорим с тях по този начин, за да поразсеем тяхната заблуда, то всичко това ще бъде все едно да сеем върху скала или да говорим в ушите на глух. Толкова малко мъдрост има в тях дори за да осъзнаят невежеството си. И ми се струва, че е подходящо да кажем за тях Соломоновите думи: Има лукавство, което видях под слънцето - мъж, който мислеше за себе си, че е мъдър (срв.: Екл. 10:5 - според превода на седемдесетте; Притч. 26:2 - според превода на седемдесетте), и което е още по-лошо, че е получил право да учи другите, когато не чувства собственото си невежество. Ако някакъв недъг заслужава сълзи и ридание, то това е именно този. И аз, нееднократно съм съжалявал за него, добре знаейки, че самомнението отнема на човека по-голямата част от онова, което той е, и че тщеславието за хората е най-голямото препятствие пред добродетелта. А да излекуват и да спрат развитието на болестта могат само Петър или Павел - великите Христови ученици, които, заедно с властта да управляват със слово и дело, получиха дара на благодатта и станаха всичко за всички, та да придобият всички (срв.: 1 Кор. 9:22). А за нас, останалите хора, не е маловажно, ако бъдем добре управлявани и ръководени от онези, на които е поверено осъществяването на тези дела и разпореждането с тях.

Но тъй като споменах за Павел и за подобните на него, то, ако желаете, като оставя настрана всички останали, които са станали прочути като законодатели, като пророци, или като военачалници, или като отговарящи за някоя друга област от общественото благоустройство, без да говоря например за Моисей, Аарон, Иисус Навин, Илия, Елисей, съдиите, Самуил, Давид, за целия сонм пророци, за Иоан, за дванайсетте ученици и за техните приемници, всеки от които в своето време с много труд и усилия е преминавал званието началник, като премълча за всички тях, ще представя единствено Павел като свидетел на словото ми, та от неговия пример да се види какво значи човек да се грижи за души и дали това изисква краткотрайни занимания и малко знания. А за да узнаем и разберем по-лесно това, нека послушаме какво казва самият апостол за себе си.

Няма да говоря за трудовете му, бденията, страховете, злостраданията от глад, жажда, студ и голота, за злоумислите на неверните против него и за противодействията на верните. Премълчавам за гоненията, тълпите, тъмниците, обвинителите, съдилищата, ежедневните и ежечасни смърти, за кошницата, за замерянията с камъни, за побоищата с тояги, за странстванията, за опасностите и на суша, и сред морето, и в дълбинето морско, за корабокрушенията, за опасностите от реки, за опасностите от разбойници, от сънародници, за опасностите между лъжебратя, за изхранването с труда на ръцете си, за безкористното благовестене, за това, как Павел бил зрелище за ангели и човеци, когато, стоейки между Бога и човеците, се подвизавал за човеците и довеждал избрания народ при Бога и го присъединявал към Него. Освен тези външни подвизи, кой ще опише по подобаващ начин ежедневната му грижовност, сърдечната болка за всеки, загрижеността му за всички църкви, състраданието и братолюбието към всички? Препънел ли се някой - и Павел чувства немощ. Друг се съблазнявал, а Павел се разпалвал. А неуморимостта му в учението, разнообразието от лечебни средства - ту човеколюбие, ту отново строгост, ту смесване и съчетаване и на човеколюбие, и на строгост, така че нито с кротостта размеква, нито със суровостта ожесточава! Излага закони за слуги и господари, началници и подчинение, съпрузи и съпруги, родители и деца, брак и безбрачие, въздържание и разкош, мъдрост и невежество, обрязване и необрязване, Христа^[12] и света, плътта и духа. За едни благодари, други упреква; едни нарича своя радост и венец, други изобличава в безумие. Които ходят право, съпровожда и проявява усърдие заедно с тях; а които ходят лукаво, възпира. Ту отлъчва, ту утвърждава любовта (вж.: 2 Кор. 2:8); ту плаче, ту се радва; ту пои с мляко, ту засяга тайни; ту се спуска снизходително надолу, ту води със себе си във висините; ту заплашва с палица (1 Кор. 4:21), ту прегръща с дух на кротост; ту се възнася с високите, ту се смирява със смирените. Веднъж е най-малкият сред апостолите, а друг път обещава да представи доказателство, че в него говори Христос. Веднъж желае да си тръгне и да стане жертва (вж. 2 Тим. 4:6); друг път счита за по-необходимо за вярващите да остане в плът. Защото търси не собствената си полза, а ползата на чедата, които е родил в Христа чрез благовестието. Такава е целта и на всяко духовно началство - във всичко да презира своето заради ползата на другите! Павел се хвали с немощи и скърби; украсява се с Иисусовата мъртвост като с някакъв накит; висок е и по плът, но се радва за духовните дарби; не е невежа в познанието, макар да казва за себе си, че вижда смътно като през огледало. Бодър е духом и изнурява тялото, изтощавайки го като противник; а същевременно не научава ли и не вразумява ли с това и нас да не се превъзнасяме със земни неща, да не се големеем с познание, да не опълчваме плътта против духа? Той воюва за всички, моли се за всички, ревнува за всички, разпалва се за всички - и за онези, които са извън закона, и за онези, които са под закона; проповедник е на езичниците, ходатай е на иудеите. Дръзнал и на нещо повече заради братята си по плът (о, да бих могъл и аз, говорещият, да дръзна нещо подобно!). Поради любовта си към братята, Павел моли те вместо него да бъдат заведени при Христа. Какво величие на душата, какъв плам на духа! Подражава на Христа, Който стана заради нас клетва, понесе върху Себе Си нашите немощи, изтърпя нашите болести, или ще кажа по-скромно, той пръв след Христа не отказва да страда заради иудеите, и при това - като нечестив, само и само те да се спасят. Но защо изброявам подробности? Живеейки не за себе си, а за Христа и за проповедта, като разпна света за себе си и като се разпна за света и за всичко видимо, Павел счита всичко за маловажно и низше за своето желание, макар че ще разпространи благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик (Рим. 15:19), макар че ще бъде грабнат и отнесен до трето небе, ще стане зрител на рая и слушател на неизказани за нас думи.

Такъв е Павел, такъв е всеки подобен на него по дух! Но ние се боим да не би в сравнение с тях да се окажем обезумели князе цоански (Ис. 19:11), или управници скубещи, или лъжливо облажаващи народа, ще добавя даже, облажавани, и смущаващи пътищата на нозете ви (Ис. 3:12 - според превода на седемдесетте), или господстващи поругатели, или млади началници, несъвършени по ум, и нямащи толкова храна и облекло, че да предвождат каквото и да е число хора (вж.: Ис. 3:4-7), или пророци, учещи на беззаконни неща (Ис. 9:15 - според превода на седемдесетте), или непокоряващи се князе (Ис. 1:23 - според превода на седемдесетте), които заедно с отеческите постановления са достойни за охулване поради жестокостта на глада (вж. Ис. 8:21), или свещеници, които са твърде далече от това, да говорят на Иерусалим, що му е по сърце (Ис. 40:2), тъй като очистеният от серафим и с въглен Исаия силно укорява и изобличава за всичко това. И така, нима, макар това дело да е толкова важно и толкова трудно за чувствителното и скръбно сърце, макар то действително да е гнилеж за костите (Притч. 14:30), даже и за човек с ум, при все това опасността не е голяма и последиците не заслужават внимание?

Но ми вдъхват голям страх, от една страна, блаженият Осия, когато казва, че нас - свещениците и началниците, ни чака съд, понеже бяхме като примка на стража и като изопната мрежа на Тавор (Ос. 5:1 - според превода на седемдесетте), опъната от ловци на човешки души, и заплашва, че ще погълне нечистите пророци (Ос. 5:7), да унищожи с огън съдиите им (Ос. 7:7 - според превода на седемдесетте), да се забави за известно време да помаже цар и княз (Ос. 8:10 - според превода на седемдесетте), защото те са царували на своя глава, а не чрез Бога (вж. Ос. 8:4); а от друга страна, божественият Михей, който не търпи Сион да бъде граден с кръв, чиято и да била тя, и Иерусалим - с неправда, главатарите му да съдят за подаръци, свещениците му да учат за плата, пророците му да предсказват за пари (Мих. 3:10, 11).И с какво заплашва за това? Сион ще бъде разоран като нива и Иерусалим ще стане купище развалини, и планината на тоя Дом ще бъде гориста могила (Мих. 3:12). И оплаквайки този недостиг на добри управници, така че тук-там едва ще остане по някой клас или стъбло, когато и князът ще моли, и съдията ще говори угоднически, и възкликвайки почти със следните думи на великия Давид: Спаси ме, Господи, защото не остана праведен (Пс. 11:1), пророкът възвестява, че заради това благата им ще изчезнат, сякаш изядени от молци (Мих. 7:4 - според превода на седемдесетте). А Иоил ни заповядва плач; иска служителите на олтара да ридаят (Иоил 1:13) през тежкото време на глад; съвсем далеч е от мисълта да ни позволи разкош сред бедствието на другите, не само повелява да наредим пост, да проповядваме изцеление, да съберем стари и млади (срв. Иоил. 2:15, 16) - тези безпомощни възрасти, а настоява свещениците да отидат в храма в пепел и вретища, с дълбоко смирение да паднат ничком на земята, защото полето е опустошено (срв.: Иоил. 1:10) от безплодие, прекрати се хлебен принос и възлияние в дома Господен (Иоил. 1:9), и с това смирение да привлекат милост. А какво ще каже Авакум? Неговата реч е по-пламенна, той с негодувание се обръща към Самия Бог и сякаш вика към Владиката Христос за неправдата на съдиите, като казва: Докога, Господи, ще викам, и Ти не ще чуваш, ще викам към Тебе за насилието, и Ти не ще избавяш? Защо ми даваш да виждам злодейство и да гледам нещастие? Грабеж и насилие са отпреде ми, и въстава вражда, подига се раздор. От това законът изгуби сила, и няма праведен съд (Ав. 1:2-4). След това в книгата на пророка следват закона и следните думи: Погледнете, презрители, и вижте, и се почудете на чудото, и изчезнете, защото Аз върша делото (Ав. 1:5 - според превода на седемдесетте). Но нужно ли е да привеждаме всички думи на заканата?Напротив, според мен е по-добре да добавим към казаното как Авакум, след като първо извикал насред и оплакал мнозина, които извършили нещо несправедливо и лошо, накрая се обръща към началниците и учителите по злонравие, наричайки порока мътно развращение, опиянение и заблуда на ума, и казва, че чрез тях ближните им се опиват с това, че гледат към мрака на душите си и пещерите на влечугите и зверовете (Ав. 2:15 - според превода на седемдесетте), тоест към обиталищата на лошите помисли.

Такива са изброените от мен пророци и такива наставления ни предлагат те. Но ще бъде ли справедливо да оставим без внимание Малахия, който на едно място жестоко обвинява и упреква свещениците, че безславят (според превода на седемдесетте: презират) името Господне (Мал. 1:6), и между другото добавя, че донасят на жертвеника Му нечист хляб (Мал. 1:7), брашно не от начатъците, когато дават обети, поднасят на Царя на всичко такива дарове, каквито не биха занесли на никой началстващ, или, ако занесат, биха се посрамили, тоест хромо, болно, развалено и съвсем нечисто и презряно; а на друго място припомня Божия завет с левитите - завет на живот и мир, завет - да се боят със страх от Господа и да се плашат от името Му (срв. Мал. 2:5). Законът на истината - казва пророкът за левита - беше на устата му, и неправда не се намираше на езика му; в мир и правда той ходеше с Мене и мнозина отклони от грях. Защото устата на свещеника трябва да пазят знание, и закона търсят от устата му. И колко висока и същевременно страшна е причината за това! - защото той е вестител (според превода на седемдесетте: ангел) на Господа Саваота (Мал. 2:7). Отказвам да повтарям упреците в следващите това клетви, страхувам се от истината, но ще цитирам онова, което е по-лесно да се изговори, а същевременно е полезно. Пророкът с някакво особено негодувание, отхвърляйки свещенодействията им поради развратеността им, казва: Той вече не поглежда на приноса и не приема умилостивна жертва от ръцете ви (Мал. 2:13).

Щом си спомня за Захария, треперя от сърпа му, както и от всичко, което той свидетелства против свещениците. Но нека това, което той разкрива за знаменития Иисус, великия иерей, когото, след като отначало описал като облечен с гнусна и неприлична дреха, после облича със светли свещенически одежди, както и това, че край Иисус е представен ангел, който му говори и заповядва - да бъде почетено с мълчание, като най-важно и може би толкова високо, че не трябва да бъде отнасяно към мнозина свещеници. Впрочем, обстоятелството, че и отдясно на този Иисус стоеше сатаната, за да му противодействува (Зах. 3:1), според мен не е маловажно и трябва да буди немалък страх и внимание. И кой ще има толкова дързост и такова диамантено сърце, че като слуша как пророкът настойчиво изобличава и упреква другите пастири, да не се разтрепери и да не се смири в себе си? Чува се глас от ридание на пастири, защото е опустошено тяхното великолепие - каза той, - чува се рикане на лъвчета (Зах. 11:3); защото пострадали много. Захария почти чува самите ридания, сякаш са в момента, и плаче заедно с бедстващите. А след няколко думи казва още по-поразяващо и по-силно: Пасете овце за заколение, които придобилите ги заклаха и не се разкаяха, и продаващите ги казваха: Благословен Господ! Забогатяхме, и пастирите им никак не се грижеха за тях. Заради това не ще пощадя никого от живеещите на земята - казва Господ Вседържител (Зах. 11:4-6 - според превода на седемдесетте). И като разпростира заплахата и върху началниците на народа, казва: О, мече! Подигни се против пастирите (...) поразете пастирите и ще се разпръснат овците! И Аз ще обърна ръката Си против пастирите (Зах. 13:7 - според превода на седемдесетте); Против пастирите се разпали гневът Ми, и козлите Аз ще накажа (Зах. 10:3). С такава ревност продължава той речта и не може да се въздържи от закани; затова и се боя да не би, като ги повторя поред, и аз да възбудя против себе си ненавист.

Но така казва Захария; а за старците, споменати в книгата на Даниил, ще премълчим; защото би ни се искало да се премълчи. Ще премълчим и за това, което справедливо е казано и засвидетелствано за тях от Владиката: че беззаконието е излязло из Вавилон от старейшините-съдии, които бяха уж управници на народа (Дан. 13:5). Как да изслушаме без страх Иезекиил - този зрител и тълкувател на велики тайни и видения? Как да изслушаме заповядваното от него на стражите - да не мълчат за беззаконието и за идещия меч (Иез. 33:6); защото това не ще бъде от полза нито за тях, нито за съгрешаващите, обратно, да предупредят и да предизвестят е полезно или за едните и другите, когато едните кажат, а другите изслушат, или, без никакво съмнение, за известилите? Как да приемем и другите му нападки срещу пастирите било в следните думи: Беда ще дойде след беда, и вест след вест; и ще търсят у пророка видения, и не ще има учение у свещеници и съвет у старци (Иез. 7:26), било в следните: Сине човешки! Кажи му: ти си земя неочистена, ненапоявана с дъжд в гневния ден. Съзаклятието на пророците ѝ сред нея е като лъв, който рика, който разкъсва плячка (Иез. 22:24, 25), и след няколко думи: с вещениците ѝ нарушават Моя закон и оскверняват Моите светини, не отделят свято от несвето и не правят разлика между чисто и нечисто, но всичко за тях е еднакво ; от Моите съботи закриха очите си, и Аз съм унизен сред тях (Иез. 22:26) ? Пророкът се заканва, че ще разруши стената и тези, които я замазват (Иез. 13:15 - според превода на седемдесетте), тоест и онези, които грешат, и онези, които прикриват греховете им, както правят лошите управници и свещеници, мамещи Израилевия дом, по внушение на сърцата си, отдадени на похотите си. Ще премълча какво казва той за онези, които пасат сами себе си, ядат мляко, обличат се с вълна, колят угоени овце, а не пасат овцете, не подкрепят изнемогналите, не превързват ранените, не връщат прокудените, не дирят изгубените, и не опазват силните, а ги надзирават с насилие и се опитват да ги погубят; от това овцете се пръснаха по всички поля и планини, понеже нямаха пастири, и станаха плячка на всяка птица и на всеки звяр, тъй като нямаше нито кой да попита за тях, нито кой да ги потърси (срв. Иез. 34:2-6). И какво следва? Казано е: “ Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето стана така и Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани (Иез. 34:8), ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им (Иез. 34:10); ще събра овцете и ще ги запазя, а пастирите ще понесат различни наказания, каквито лошите пастири заслужават”.

Но за да не удължавам словото, изброявайки всички пророци и всичко, което всеки от тях е казал, ще отмина с мълчание останалите, а ще спомена само за един, който е познат още преди раждането си и е осветен в майчината си утроба (вж.: Иер. 1:5) - това е Иеремия. Той моли за вода за главата си и за извор сълзи за очите си, за да оплаче както трябва Израиля (вж.: Иер. 9:1). А не по-малко оплаква той злонравието на предстоятелите. Бог, за да изобличи свещениците, му казва: Свещениците не казваха: де е Господ! и учителите на закона Ме не познаваха, и пастирите се отметнаха от Мене (Иер. 2:8). А после сам пророкът казва: Пастирите оглупяха и не търсиха Господа, а затова те и постъпваха безразсъдно, и цялото им стадо се разпръсна (Иер. 10:21). Много пастири развалиха лозето Ми, стъпкаха с нозе дела Ми: милия Ми дял направиха пуста степ (Иер. 12:10). След това отново насочва упрека срещу самите пастири: Горко на пастирите, които погубват и разпъждат овците на Моето паство! казва Господ. Затова тъй казва г оспод, Бог Израилев, към пастирите, които пасат м оя народ: вие разпръснахте Моите овци, прокудихте ги и не се грижите за тях; ето, Аз ще ви накажа за злите ви деяния (според превода на седемдесетте: за лукавството на замислите ви) (Иер. 23:1, 2). Иеремия иска пастирите да възкликнат и овните на стадото да заплачат, защото се изпълниха дните им за заколение (вж.: Иер. 25:34 - според превода на седемдесетте).

Но защо да повтарям старозаветното? Кой, като изпита сам себе си според правилата и определенията, които Павел е постановил за епископите и презвитерите, а именно: да бъдат трезвени, целомъдри, не пияници, не побойници, поучливи, безукорни във всичко и незанимаващи се с нищо лошо (вж.: 1 Тим. 3:2, 3) - кой, казвам, не ще установи, че се е отклонил силно от правотата на правилата? А какви закони дава Иисус на учениците, изпращайки ги на проповед? Същественото в тях, без да говорим за подробностите, се състои в това, учениците да бъдат такива по добродетел, да бъдат така благоустроени и съответстващи на званието си, и ако трябва да се изразя по-кратко, да бъдат толкова небесни, че благовестието да се разпространява посредством живота им не по-малко, отколкото посредством словото. Но мен ме изпълват със страх и укоряваните фарисеи, и изобличаваните книжници. Ако желаем небесното царство, съгласно заповедта сме длъжни да ги превъзхождаме много по добродетел; и затова ще ни е срам пред тях, ако се окажем по-лоши от тях по пороците си и чуем справедливи упреци към себе си: “змии, рожби и ехиднини, водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате, гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с всяка нечистота, блюда, които са чисти само отвън” и други подобни наименования, които фарисеите и книжниците заслужиха и получиха (вж.: Мат. 23:24-33). Тези мисли не ме напускат ден и нощ, изсушават мозъка ми, изтощават плътта ми, обезкуражават ме, не ми позволяват да ходя с високо вдигнат поглед. Това смирява сърцето ми, снишава ума ми, поставя окови върху езика ми и ме кара да мисля не за началство, не за поправяне и назидаване на другите (което изисква изобилие от дарби), а за това, как сам да избегна идещия гняв и поне малко да изчистя от себе си ръждата на порока. Трябва първо сам да се очистя и едва след това да очиствам; да помъдрея и едва след това да правя другите мъдри; да стана светлина и едва след това да просвещавам; да се приближа до Бога и едва след това да водя другите при Него; да се осветя и едва след това да освещавам. На ръководителя са му необходими ръце; на съветника му е нужно благоразумие.

“Кога ще стане това?” - ще кажат онези, които са бързи на всичко и в нищо не са постоянни, лесно градят и разрушават. “Кога светилникът ще бъде поставен на свещеника и за какво ще бъде употребен талантът, тоест дарбата?” - ще кажат по-ревностните към приятелството, отколкото към делото на благочестието. Кога ще стане това и какъв отговор ще ви дам на това, преименити ? В този случай и дълбоката старост не е дълговременна отсрочка. Защото белите коси, съчетани с благоразумие, са по-добри от неопитната младост, разсъдливата бавност от необмислената прибързаност, краткото царуване - от продължителното измъчване, както и малка част скъпоценност е за предпочитане пред притежаването на много неща, които нямат стойност и трайност, малко количество злато - пред много таланти олово, малка светлина - пред голяма тъмнина. А що се отнася до прибързаността, склонността към подхлъзване и излишната ревност, е опасно да не се уподобят или на онези семена, които паднали на камък и не бидейки дълбоко в земята, веднага поникнали, но не могли да понесат първия слънчев пек, или пък на основите, положени върху пясък, които не устояли при лек дъжд и вятър. Горко ти, земьо (според превода на седемдесетте: граде) , кога царят ти е дете - казва Соломон (Екл. 10:16). Не бъди бърз в думите (Притч. 27:20 - според превода на седемдесетте), - това са думи на същия Соломон, който говори за бързина в думите, тоест за нещо по-малко в сравнение с прибързаността в делата. И кой, въпреки това, ще настоява за прибързаност за сметка на безопасността и ползата? Кой ще се наеме като някакво глинено изделие, изработено за един ден, да създаде защитник на истината който трябва да стои с ангелите, да славослови с архангели, да възнася жертви на небесния олтар, да свещенодейства с Христа, да възсъздава създанието, да възстановява Божия образ, да работи за горния свят, и ще кажа нещо повече - да бъде бог и да създава богове? Зная чии служители сме, къде сме поставени и закъде подготвяме другите. Зная Божието величие, както и човешката немощ и сила. Небето е високо, а земята дълбока (Притч. 25:3 - според превода на седемдесетте). И кой от повалените от греха ще възлезе на небето? Кой, още обгърнат от долния мрак и груба плът, може с целия си ум ясно да съзерцава всецелия Ум, намирайки се сред непостоянното и видимото, да влезе в общение с постоянното и невидимото? Дори сред най-очистените едва ли някой може да види тук поне такъв образ на красотата, какъвто е изображението на слънцето във вода. Кой е измерил с шепа водата и с педя - небето, и цялата земя - с шепа, кой е поставил планините на теглилка и хълмовете - на везни? (Ис. 40:12 - според превода на седемдесетте) Де е мястото на Неговия покой (Ис. 66:1) и на какво от всичко ще се уподоби Той? Кой е сътворилият всичко чрез словото, устроилият човека с премъдрост, съединилият разделеното, съчеталият пръстта с духа, създалият живо същество - видимо и невидимо, временно и вечно, земно и небесно, докосващо се до Бога, но непостигащо Го, приближаващо се и отдалечено? Казах: “ще бъда мъдър” - казва Соломон, - но мъдростта се отдалечи от мен. По-далеч, отколкото бе преди това (Екл. 7:23, 24 - според превода на седемдесетте). И наистина, който трупа познание, трупа тъга (Екл. 1:18). Той не толкова се радва за намереното, колкото скърби за непостигнатото, както обикновено (представям си) се случва с хора, които биват отстранявани от водата, преди да са утолили жаждата си, или които, надявайки се да получат нещо, не могат да го хванат с ръце, или от които мигновено се скрива озарилият ги блясък светлина.

Това ме задържа долу, направи ме смирен и ме убеди, че е по-добре да слушам гласа на похвалата, отколкото да бъда тълкувател на онова, което превъзхожда силите ми. Величие, висота, достойнство, чисти същества, мъчно побиращи сиянието на Бога, Който покрива бездната, Който, като пречиста и непристъпна за по-голямата част от тварите светлина, е скрит в мрак, Който е във всичко и извън всичко, Който е всяка красота и е над всяка красота, Който просвещава ума и бяга от бързината и лекокрилостта на ума, винаги отдалечавайки се толкова, колкото бива постиган, и издигайки възлюбения Си горе с това, че бяга от него и сякаш се изплъзва от ръцете му - такъв е и толкова е важен предметът на желанията и търсенията ни! Такъв трябва да бъде невестоводителят, сгодяващ душите. И се боя да не би, като ми вържат ръцете и нозете, да ме изхвърлят от брачния чертог, като нямащ брачно облекло и нагло нахълтал сред седящите там, макар да съм призован от младини, даже (ще кажа нещо, което още не е известно на мнозина) да съм привързан към Него още от майчината си утроба (срв.: Пс. 21:11 - според превода на седемдесетте), да съм Му принесен в дар по майчин обет, а после и сам, когато опасностите ме укрепиха, ме отгледа и разумът ми помогна, доброволно да дам всичко на Възприелия и Спасилия ме - и имущество, и знатност, и здраве, и самия дар слово. От всичко това извлякох единствено тази полза, че го презрях и намерих вместо какво да предпочета Христа. Божиите слова станаха за мен сладки като мед; призовах разума и повиках мъдростта (срв. Притч. 2:3), учех се да правя гнева по-умерен, да обуздавам езика, да оцеломъдрявам окото, да укротявам стомаха, да тъпча земната слава, и станах в това (безразсъдно е да го кажа, но нека все пак да бъде казано) не по лош може би от мнозина. А да водиш такъв любомъдър живот е по-добре, отколкото да поемеш властта и управлението над души, и когато още сам не си се научил да бъдеш добър пасом, не си очистил както трябва душата си, да се наемеш с длъжността да водиш паство; при това - в такива времена, когато, ако гледаме човешкото крушение и метежи, най-желаното е да бягаме с все сила от обществото, да се отдалечим в надежден приют, да се скрием от бурята и тъмнината на лукавия; когато членовете на едно тяло взаимно враждуват помежду си, когато изчезват последните остатъци любов, а от друга страна, думата свещеник, тъй като според Писанието, върху князете се изля унищожение (Пс. 106:40 - според превода на седемдесетте), се счита само за празно име и щеше да е добре, ако тя бе само празно име. А сега (нека хулата се обърне върху главите на нечестивците!) от сърцето е изгонен всеки страх и мястото му е заето от безсрамие; и знанието, и дълбините на Духа са отворени за всеки, който пожелае. Всички ние сме благочестиви единствено по това, че осъждаме безчестието на другите; а съда предоставяме на безбожни хора, хвърляме светинята на псета, хвърляме бисерите пред свине, разгласявайки божествени неща пред онези, чиито слух и сърце не са осветени. Ние самите (о, жалките!) усърдно изпълняваме желанията на враговете и не се срамуваме да прелюбодействаме в начинанията (Пс. 109:5 - според превода на седемдесетте) си. Моавитци и амонитци, на които не им е позволено да влизат в Господнята Църква, при нас свободно влизат в самото светилище. За всички сме отворили не вратата на правдата, а портите на злословието и наглостта един против друг. При нас е по-съвършен не този, който от страх Божи не произнася празна дума, а този, който, колкото се може повече злослови ближния или пряко, или с намеци, носейки под езика си мъчение и пагуба (Пс. 9:28), или, казано по-точно, аспидна отрова (Пс. 139:4). Ловим взаимно греховете си не за да ги оплакваме, а за да злословим, не за да излекуваме, а за да уязвим още повече и да имаме раните на ближния за оправдание на собствените си недостатъци. При нас признак на това - дали някой е добър, или лош, е не животът му, а приятелството му или пък несъгласието му с нас. Каквото днес хвалим, утре одумваме това; което другите порицават, ние се прехласваме по него; охотно проявяваме снизходителност във всичко към нечестието - толкова сме великодушни към порока! Всичко стана като в началото, когато още не е съществувал нито светът, нито сегашното благоустройство и благообразие, а напротив, всички неща, бидейки слети в безпорядък, са се нуждаели от съзидаваща десница и сила. А ако желаете друго сравнение, то, както по време на нощно сражение, на бледа лунна светлина, не различавайки лицата на врагове и свои, или както в морско сражение и по време на буря, оглушавани от поривите на ветровете, от кипенето на морето, от напора на вълните, от сблъскването между кораби, от ударите на веслата, от виковете на началниците, от стоновете на поразените, в недоумение, нямайки време да се осъзнаем и да си възвърнем мъжеството, ние (за връх на бедствието) се нападаме един друг и загиваме един от друг. И не само мирянинът постъпва така, а свещеникът - другояче. Напротив, струва ми се, че сега явно се изпълнява изреченото в древност в проклятието: каквото стане с народа, това ще стане и със свещеника (Ос. 4:9). Не само обикновеният народ е такъв, а силните, както се казва, сред народа и началниците са други. Напротив, тъкмо те водят открита война против свещениците, като превръщат благочестието в предлог за убеждаване.

Не упреквам онзи, с когото това се случва, защото защитава вярата и най-високите и важни истини, и ако кажа истината, хваля го и се радвам заедно с него. Бих желал и сам да бъда сред подвизаващите се и ненавижданите заради истината, дори ще се похваля, че действително принадлежа към тях. Защото похвалната война е по-добра от мира, разделящ с Бога. Затова и Духът въоръжава кроткия воин (вж.: Иоил. 3:11) като способен да воюва добре. Но сега има хора, които с крайно невежество и наглост сами защитават дреболии и съвсем безполезни неща и приемат всеки, когото могат, за съучастник в злото, прикриват всичко това с вярата, и безразсъдно употребяват това достойно за уважение име в своите спорове. Оттук, както е и естествено, ние сме мразени от езичниците и (което е най-непоносимото от всичко) не можем дори да кажем, че сме мразени несправедливо. И от нашите ни одумват най-благонамерените; и никак не е чудно, че ни одумва народ, който рядко одобрява и нещо добро. По гърбовете ни орат грешници (срв.: Пс. 128:3) и каквото замисляме един против друг го насочват против всички. Станахме ново зрелище, но не за ангели и човеци, като най-мъжествения сред подвижниците - Павел, воюващ против началствата и властите, а за почти всички водещи лош живот, и по всяко време, и на всяко място - по пазари, на пиянски пиршества, сред веселия, сред скърби. Изкарани сме дори и на народните театрални сцени (казвам това едва ли не през сълзи), осмиват ни наред с най-развратните хора и нищо не е така усладително за слуха и зрението, както християнин, поруган на театрална сцена. До това ни докараха нашите междуособици; до това ни докараха тези, които прекомерно се подвизават за Благия и Кроткия, които обичат Бога повече, отколкото е нужно. В борбата или в нещо друго не е позволено някой да се състезава по неустановен ред и онзи, който не се бори по правилата или се състезава в нещо друго не по установения ред и отстъпва от приетите за това устави, дори да е най-мъжественият и изкусният, бива подлаган на осмиване и безчестие и даже бива лишен от правата на победата. И нима подвизаващият се за Христа не според Христа ще угоди с това на мира (Еф. 2:14), воювайки за Него по непозволен начин? Демоните и досега още треперят при Христовото име; силата на това Име не е отслабена и от нашите пороци. А ние не се срамуваме да оскърбяваме и достойното за поклонение Христово име, не се срамуваме да слушаме как Той почти на всеослушание и ежедневно вика: Заради вас името Ми се хули сред езичниците (Ис. 52:5 - според превода на седемдесетте). Не се боя от външната бран и от опълчващия се сега против Църквата звяр - тази пълнота на лукавия^[13] дори да заплашва с огън, меч, зверове, стръмнини, пропасти, дори да надмине по безчовечност всички останали, които някога са беснели, да изобрети по-мъчителни от известните досега изтезания. За всичко това имам едно лекарство, един път към победата, и това (ще се похваля в Христа!) е смъртта за Христа. Но що се отнася до предстоящата ми бран, не зная какво да правя, каква помощ да търся, какво слово на мъдрост, какъв дар на благодат, в какво всеоръжие против козните на лукавия да се облека? Кой ще победи този враг? Моисей ли, който вдига ръцете си нагоре, та предизобразеният и предначертан кръст да победи? Или след него Иисус, тръгващ на бой заедно с Архистратига на небесните войнства? Или Давид, ту пеещ псалми, ту сражаващ се с прашката и препасван от Бога със сила за бран или имащ пръсти, обучени от Бога за бран? Или Самуил, ту отправящ молитвите си и принасящ жертви за народа, ту помазващ за цар можещия да побеждава? Иеремия ли, който написал плач за Израиля? Кой ще призове: Смили се, Господи, над народа Си, не предавай наследието Си на поругание, та да се не подиграват с него народите! (Иоил. 2:17)? Кой ще се моли за нас - Ной, Иов и Даниил ли, молещи се заедно и споменати заедно (вж.: Иез. 14:14), борбата при нас поне малко да стихне, да дойдем на себе си, да започнем най-после да се разпознаваме един друг, да не бъдем сякаш Израил и Иуда - Израил, Ровоам и Иеровоам, Иерусалим и Самария - тези градове, ту предавани за греховете им, ту оплаквани?

Признавам, че съм немощен за такава бран; затова и обърнах гърба си, скрих лицето си в бягство. От голямото си огорчение силно пожелах да седя в уединение и да мълча, знаейки, че времето е лукаво, че ние, възлюбените, бяхме отхвърлени и станахме синове на отстъплението, ние - доброклонестата лоза, истинската, плодоносна, прекрасна лоза, отгледана с напояване отгоре, и че короната на красотата ми, печатът на славата ми и венецът на похвалата ми се превърнаха в безчестие за мен. Но ако някой при все това е смел и мъжествен, го облажавам за смелостта и мъжеството. Не говоря още за вътрешната бран, която е в самите нас, в страстите ни, и която ден и нощ повдигат срещу нас, ту явно, ту тайно това тяло на смирението и разсеяността на живота, смущаващ и вълнуващ ни посредством чувственост и временни удоволствия, и нечистотата на пръстта, с която сме смесени, и греховният закон, воюващ против духовния закон и силещ се да поквари в нас Царския образ и всичко божествено по произход, което е вложено в нас заедно с него. Така че едва ли някой е в състояние да надделее над теглещото надолу естество, освен ако вече не се е обучил чрез дълговременно любомъдрие и постепенно е откъснал благородното и светловидното, което има в душата си, от ниското и свързаното с мрака, или е бил удостоен с Божията милост, или освен едното и другото, е полагал всевъзможно старание да издигне взора си нагоре. Но докато пръстта не е победена от мен, според възможностите ми, докато умът не е очистен, докато не започна далече да превъзхождам другите по близост до Бога, не считам за безопасно да поема грижата за души и посредничество между Бога и човеци, което също е дълг на свещеника.

И какво ме доведе до такъв страх? Не ме считайте за прекалено страхлив; напротив, даже похвалете предпазливостта ми. Чувам за Моисей, че когато Бог беседвал с него, макар мнозина да били призовани на планината, и сред тях да били Аарон и двамата му сина - свещеници, и седемдесет старейшини - управители на народа, при все това било заповядано другите да се поклонят отдалеч, а към Бога да се приближи единствено Моисей; на народа пък не му било позволено да се изкачи на планината (вж.: Изх. 24:1, 2), защото не всеки може да се приближава до Бога, а това може да прави само този, който, подобно на Моисей, е способен да побере Божията слава. А и още преди това, в самото начало на законодателството, тръби, мълнии, бури, мрак, планина, цялата димяща, страшни заплахи, че ако дори животно стъпи на планината, ще бъде убито с камъни (вж.: Изх. 19:13), както и други подобни страшни явления задържали другите в подножието на планината и за тях било достатъчно, след необходимото очистване, само да чуят Божия глас, докато Моисей и на планината се изкачва, и влиза вътре в облака, и получава закона, и приема скрижалите, за народа - скрижали с букви, а за онези, които са над народа - скрижали на духа. Чувам също за Надав и Авиуд, че като запалили тамян с чужд огън, били наказани със същото, в което проявили безчестие, намерили гибелта си в самия момент и на самото място на безчестието, и макар баща им Аарон да бил пред Бога втори след Моисей, при все това не могъл да ги спаси (вж.: Лев. 10:1, 2). Зная какво се случило със свещеник Илий и малко след него с Оза. Единият бил наказан за беззаконието на синовете си, когато те при жертвоприношения се осмелявали преждевременно да изваждат месо от котлите, макар баща им да не одобрявал това тяхно безчестие, а напротив, многократно строго ги мъмрел (вж.: 1 Царств. 2:13, 14). Другият е наказан единствено за това, че докоснал наклонения от воловете кивот; и макар да придържал кивота, все пак самият той загинал (вж.: 2 Царств. 6:6, 7); така Бог пазел почитта към кивота. Зная още, че самите телесни пороци и в свещениците, и в жертвените животни били подлагани на строго изследване и било прието със закон съвършените да принасят съвършени жертви; а това, както мисля, служело за символ на душевна непорочност. Също така, не било позволявано на всеки да се докосва до свещеническа одежда или до някой свещен съд, нито да се вкусва от самите жертви някой, който не подобава, или на неподходящо място и в неподходящо време, нито да се подправят елеят за помазване и тамянът за служене, нито да се влиза в светилището, ако някой е поне малко нечист по душа и тяло. Още повече не дръзвали да влизат често в светая светих, където достъпът бил разрешен само за един, и то - веднъж в годината. Още повече не всеки смеел да поглежда или да докосва завесата или очистилището, или кивота, или херувимите. И тъй, знаейки това, както и че никой не е достоен за Великия Бог, за Първосвещеника и Жертвата, ако предварително не е предоставил самия себе си в жива и свята жертва Богу, не е показал опити на благоугодно словесно служение, не е принесъл Богу жертва на хвала - съкрушен дух, - единствената жертва, която Дарилият ни всичко иска от нас - знаейки това, можех ли да се осмеля да му принасям външна жертва, равнообразна (αντιτυπόν) на великите тайнства ? Можех ли да се облека в образа и сана на свещеник, докато не съм осветил ръцете с преподобни дела, докато не съм обучил окото да гледа здраво творението и да се удивлява единствено на Твореца, а не да унижава Създателя, докато Господнето наставление не е отворило ушите ми и ухото ми не е пробудено, за да не чувам тежко (Ис. 50:5 - според превода на седемдесетте), не ми е дадена златна обеца със скъпоценен сардийски камък, тоест слово на мъдър в благопослушно ухо (Притч. 25:12 - според превода на седемдесетте); докато устата, устните, езикът не са се отворили и не са привлекли Духа (Пс. 118:131 - според превода на седемдесетте), не са се разширили и не са се изпълнили (Пс. 80:11 - според превода на седемдесетте) с духа на изричаните тайнства и догмати; докато устата, по думите на мъдростта, не са станали вързани с божествено чувство (Притч. 15:7 - според превода на седемдесетте), та (ще добавя към това) и да се отварят своевременно, а езикът не се е изпълнил с радост, не е станал орган на божествено сладкопение, подбуждан от славата, ставайки рано (срв. Пс. 56:9) и трудейки се, докато не залепне за небцето; докато нозете ми не са поставени на камък (Пс. 39:3), не са станали съвършени като нозете на елен (Пс. 17:34) и стъпките ми не са утвърдени по Бога (Пс. 118:133), не подхлъзвайки се нито в малкото, нито в нищо; докато всеки член не стане оръжие на правдата (Еф. 6:13; 2 Кор. 6:7), не премахне всяка мъртвост, погълната от живота (2 Кор. 5:4) и отстъпила място на Духа? На когото сърцето му не се възпламенява от чистите, изпитани с огън Божии слова, когато Писанията му се откриват; който не ги е написал три пъти на широчината на сърцето си (Притч. 22:20 - според превода на седемдесетте), за да има ум Христов (1 Кор. 2:16); който не е влизал в тайните за мнозина, невидими и тъмни съкровищници (вж.: Ис. 45:3), за да види тяхното богатство и да достигне до състояние да обогатява другите, като сравнява духовното с духовно (1 Кор. 2:13); който още не е видял както трябва Господнята красота и не е посещавал храма му, или по-добре да кажем, който сам не е станал храм на Живия Бог, живо Христово жилище в духа; който не е опознал родствата и различията между образите и действителността, не е отстъпил от първите и не се е присъединил към последната, та като избегне вехтостта на буквата, да служи с обновен дух (Рим. 7:6) и да премине съвършено към благодатта, от закона, изпълнен духовно в изнуряване на тялото; който не е изследвал опитно и съзерцателно всички Христови наименования и сили, както най-високите и първите, така и по-нисшите и последните, принадлежащи на Христа по човечество, а именно, че Той е Бог, Син, Образ, Слово, Премъдрост, Истина, Светлина, Живот, Сила, Дихание, Излив (Прем. 7:25), Сияние, Творец, Цар, Глава, Закон, Път, Врата, Основи, Камък, Бисер, Мир, Правда, Освещение, Избавление, Човек, Раб, Пастир, Агнец, Първосвещеник, Жертва, Роден преди всяка твар (Кол. 1:15), Първороден след възкресението от мъртвите (Кол. 1:18); който без полза слуша тези наименования и неща, не влиза в общение със Словото и не разбира в какво отношение То е всяко от тях и се нарича с всяко от тези имена, който не е полагал старание и не се е учил да разбира Божията премъдрост, скрита в тайна (1 Кор. 2:7 - гр.); който е още младенец, храни се с мляко, не е причислен към Израиля, не е записан в Божието войнство, не е способен да вземе върху себе си както трябва Христовия кръст; който може би още не е станал никакъв почетен член на тялото Христово - нима той с желание и радост ще приеме да го поставят за глава на Христовата пълнота. Поне аз не давам мнение и съвет за това. Напротив, виждам тук причини за много силен страх, както и крайна опасност за осъзнаващия и важността на преуспяването, и гибелните последици от съгрешаването на дело. Нека някой друг, размишлявах аз, който има голям опит в мореплаването и търговията, да плава за търговия, да прекосява обширни морета, да се бори постоянно с ветровете и вълните, печелейки, ако му се удаде, много и бедствайки много. А на мен, който се придържам към сушата, прокарвам плитка и лека житейска бразда и поздравявам отдалече придобивките и морето, ми е по-приятно да живея така, както мога, с малко парче хляб и да влача дните си в безопасност и безметежност, отколкото заради големи изгоди да се хвърлям в продължителна и голяма опасност. За високопоставен човек е вече загуба и това, ако не предприема нещо по-голямо, не разпростира доблестите си върху мнозина, а се спира на малък брой хора и сякаш с голяма светлина осветява малък дом или с младежко всеоръжие покрива детско тяло. А за незначителния човек е най-безопасно да носи малък товар, да не буди смях и да не увеличава опасността като се товари с нещо, което не му е по силите. Защото, както чуваме, и кула му приляга да строи само на онзи, който има с какво да я довърши (вж.: Лук. 14:28).

И тъй, пред вас е оправданието за бягството ми, оправдание, което може би не е достатъчно. Точно това ме отдалечи от вас, приятели и братя, наистина за мое прискърбие, а може би и за ваше, но по необходимост, поне, както ми се струваше тогава. А ме върнаха, първо, привързаността ми към вас и чувството за взаимната ви привързаност към мен (защото взаимното благоразположение най-много укрепва любовта); и второ, собствената ми грижа, собственото ми дело - побелелите коси и немощта на свещените ми родители, страдащи по-скоро за мен, отколкото за напредналата си възраст - този патриарх Авраам, скъпоценна и равноангелна за мен глава, и Сара, духовно раждаща ни чрез учението на вярата. Да им бъда опора в старостта и в немощта - бе първият даден от мен обет, който и изпълнявах според възможностите си, така че презрях дори и любомъдрието - това най-скъпоценно за мен имущество и име, или по-справедливо казано, проявих любомъдрието си в това - да не изглеждам любомъдърстващ. Затова ми стана нетърпимо - поради един повод да изгубя целия си труд и да се лиша от благословението, което, както е казано за един от старозаветните праведници, той дори откраднал, измамвайки баща си с ястие и с косми от ярешка кожа, като уловил доброто с недобро средство - чрез хитрост (вж.: Бит. гл. 27). И тъй, това са двете причини за отстъпчивостта и кротостта ми; и може би няма никаква несъобразност в това, че предишните ми разсъждения не устояваха срещу тези две причини и се разколебаха. Защото мисля, че понякога също е благовременно да отстъпиш победата над себе си, както има време и за всяко друго нещо; и е по-добре да бъдеш често победен, отколкото да удържиш победа с вреда и незаконно. И трето (ето най-важната причина за завръщането ми! Като я изложа, ще премълча за останалите), спомних си за старите времена и като срещнах едно древно сказание, извлякох от него наставление за себе си в сегашните обстоятелства.

Защото считам, че това, което е заключено в Писанието, не е написано без цел и не е само сбор от думи и предмети, събрани за развлечение на слушателите, не е някаква примамка за слуха, служеща само за забава. Такава е целта на баснословията и на онези елини, които, без много да ги е грижа за истината, омайват слуха и сърцето с изящността на измислиците си и с разкоша на изразите. Но ние, които старателно извличаме духовен смисъл от всяка черта и буква, не сме ни най-малко съгласни да мислим (това би било и несправедливо), че и най-незначителните деяния са подробно описани от писателите и са запазени в паметта ни и до днес без някаква цел. Напротив, целта им е да служат за указания и уроци как да разсъждаваме в подобни обстоятелства, ако ни се случат, та като следваме тези примери като някакви правила и предначертани образци, да можем да избягваме едно и да избираме друго.

А какво е сказанието и в какво се състои наставлението? Може би няма да е лошо да разкажа това за укрепване на мнозина. И Иона бягал от Божието лице, или по-точно, мислел да избяга; но бил задържан от морето, бурята, жребия, утробата на кита и тридневното погребение, което послужило за образ на по-високо тайнство. Но Иона бягал, за да не отиде при ниневийците с печална и необичайна вест и за да не би впоследствие да се окаже лъжец, ако градът се спаси чрез покаяние. Защото не спасението на злочестивите го огорчавало, но се срамувал да бъде служител на лъжата и сякаш ревнувал за достоверността на пророчеството, която в негово лице би могла да бъде подложена на съмнение; защото мнозина не са способни да проникнат в дълбините на Божието домостроителство за това. Но както чух по този въпрос от един мъдър мъж, който съвсем прилично обясни видимата несъобразност на сказанието и бе способен да разбере дълбоката мисъл на пророка - не тази причина е направила блажения Иона беглец и е завела скрилия се в морето в Иопия, а от Иопия го завела в Тарсис. Невероятно е той, бидейки пророк, да не е знаел Божието намерение, тоест, че Бог, по великата Си премъдрост, по неизследимите Си съдби, по неизследимите Си и непостижими пътища, със самата заплаха предизвикал това, че ниневийци не претърпели предсказаното в заплахата. А ако пророкът е знаел това, то е невероятно и да не се е покорил на Бога, Който по благоугоден Нему начин устройвал спасението на ниневийци. А пък да се мисли, че Иона се е надявал да се скрие в морето и да се спаси с бягство от великото Божие око, би било съвсем нелепо и невежо; такава мисъл би била несправедлива не само по отношение на пророка, но и на всеки друг човек, който има разум и поне малко е опознал Бога и Неговото всепревъзхождащо могъщество. Напротив, Иона, както твърди, разсъждавалият по този въпрос мъж, в което и аз съм убеден, по-добре от всеки друг е знаел и какви ще бъдат последиците от проповедта пред ниневийци, и това, че той самият, който бил замислил бягството си, дори да си смени мястото, не ще избяга от Бога; както не би избягал и всеки друг, дори да се скрие в земните недра, в морските дълбини, да изобрети средство да се вдигне на криле и да лети във въздуха, да слезе в самата преизподня на ада или да се облече с гъстотата на облак, или да измисли друг възможен начин за укриване на бягството си. Напротив, ако Бог пожелае да спре някого и да го задържи в ръката Си, то това е по-неизбежно и по-непредотвратимо от всичко друго на света. Той изпреварва бързите, надхитря хитрите, поваля силните, смирява горделивите, укротява дръзките, потиска всяка сила. Така че Иона, разбира се, е познавал крепката Божия ръка, с която заплашвал другите, и не е мислел, че съвсем ще избяга от Бога. Това не е ни най-малко вероятно. Но тъй като провидял падението на Израиля и предчувствал, че пророческата благодат преминава при езичниците, Иона се отклонява от проповедта, бави се при изпълнението на заповедта и като напуснал стражевата кула на радостта, което Иопия означава на еврейски, тоест древната висота и достойнство, сам се хвърля в морето на скръбта. Затова и бива връхлетян от буря, и спи, и претърпява корабокрушение, и се събужда от сън, и бива подложен на жребий, и признава бягството си, и се потапя в морето, и бива погълнат от кита, но не бива унищожен, а призовава там Бога, и (какво чудо!) подобно на Христа, след като минали три дни, се завръща оттам.

Но нека оставим словото за това с надеждата, че ако Бог даде, по-нататък ще поговорим по-подробно по този въпрос. А сега, за да се върне речта към основния предмет, ще се спра на мисълта и на тезата, че за Иона може би е било извинително, поради изложената по-горе причина, да се откаже от пророческото служение. Но би ли останало някакво извинение и място за оправдание за мен, ако бих продължил да упорствам и да отказвам възлаганото ми (не зная как да го нарека) леко или тежко, но все пак иго на служението. Защото, ако някой не би ми възразил за това (което единствено може да се каже в настоящия случай като нещо сигурно), че съм съвсем недостоен за свещенослужение пред Бога и че първо трябва да стана достоен за църквата и едва след това - за олтара, и че първо трябва да стана достоен за олтара и едва след това - за председателство, то друг може би не би ме освободил от обвинение в неподчинение. Но страшни са заплахите, ужасни са наказанията за неподчинение, както и за обратното, ако някой ни най-малко не се смущава, не отказва и не се скрива като Саул в бащините коли (1 Царств. 10:22) веднага щом леко го поканят да заеме началническа длъжност, а с готовност като с нещо много лесно и удобно се захваща с това, в което не е безопасно да променя намерението си и да преправя приетото с ново.

Ето защо дълго се борих с мислите, разсъждавайки как да постъпя и намирайки се между два страха, единият от които ме караше да остана долу, а другият - да вървя нагоре. И след много недоумения, накланяйки се ту към едната, ту към другата страна или подобно на струя, гонена от противоположни ветрове, променяйки посоката си насам - натам, накрая отстъпих пред по-силния; победи ме и ме завлече страхът да не би да се окажа непокорен. И вижте как право и правилно се държа сред тези страхове, без да се домогвам до недадено началство и да отхвърлям даденото. Защото първото би означавало дързост, а второто - непокорност, а едното и другото, взети заедно - невежество. Но аз се стремя да бъда по средата между прекалено дръзките и прекалено боязливите; по-боязлив съм от онези, които се хващат за всяко началство, и съм по-дръзновен от онези, които бягат от всяко началство. Така разбирам този въпрос и ще се изразя още по-ясно: законът на благопокорността може би ще ми окаже помощ против страха от това, да стана началник; защото Бог по благостта Си възнаграждава вярата и прави съвършен началник онзи, който се уповава на Него и възлага всичките си надежди на Него. Но не зная кой ще бъде помощник и какво слово ще внуши упование в случай на непокорност. Защото има опасност да чуем относно поверените на нашата грижа следното: “Ще подиря душите им от вашите ръце (срв. Иез. 3:18). Както вие Ме отхвърлихте и не пожелахте да бъдете водачи и наставници на Моя народ, така и Аз ви отхвърлям и няма да бъда ваш Цар. Както вие не послушахте гласа Ми, а презрително Ми обърнахте гръб и не Ми се подчинихте, така ще бъде постъпено и с вас; когато Ме призовете, не ще обърна внимание на молитвата ви и няма да я чуя”. - Да не получим такава присъда от Праведния Съдия, Комуто възпяваме милост, но същевременно възпяваме, разбира се, и съд (вж.: Пс. 100:1)!

А аз се обръщам отново към историята и като разглеждам най-благоизкусните мъже в древността, откривам, че едни от тези, които благодатта е предизбирала някога за званието началник или пророк, са следвали с готовност избора, а други са се бавели да приемат дара; но нито едните, нито другите не са били подлагани на осъждане - както отказалите се - заради боязънта, така и изявилите съгласие - заради ревността. Защото едните се плашели от важността на служението, а другите се подчинявали поради вярата си в Призоваващия. Аарон изразил готовност, а Моисей възразил. Исаия се подчинил с готовност, а Иеремия се страхувал от младостта и не се осмелил да приеме званието пророк преди да получи от Бога обещание и сила, надвишаваща възрастта. С тези размисли сам успокоявам себе си и душата ми постепенно отстъпва и омеква като желязо; а за помощник на тези размисли вземам времето и за съветник - Божиите наредби, на които съм вярвал през целия си живот. Затова не се противопоставям, нито възразявам (Ис. 50:5 - според превода на седемдесетте) (на думите на моя Владика, призоваван не за началстване, а воден като овца на клане - Ис. 53:7), даже се навеждам и се смирявам под крепката Божия десница и моля да извините предишната ми леност и непокорство, ако поне малко съм виновен за това. Замълчах, но няма винаги да мълча; отдалечих се за малко, колкото бе нужно, за да разгледам себе си и да си доставя утеха в скръбта, но сега съм готов да Го възхвалям в събранието народно и да Го славя в сбора на старейшините (Пс. 106:32). Ако за едно трябва да ме осъдите, за друго може да ме извините.

Но защо да удължавам словото? Аз съм с вас, пастири и съпастири, с теб, свето паство, достойно за Архипастира Христос! И ти, татко мой, напълно ме победи и подчини повече по Христовите, отколкото по светските закони. Виждаш благопокорността; върни благословението. И сам ме ръководи чрез молитви, води ме чрез слово, укрепвай ме духом. Бащина благословия утвърдява домовете на децата (Сир. 3:9). О, дано да утвърдя и този духовен дом, който избрах и за който се моля, та и той да ми бъде упокоение във вечните векове, когато бъда изпратен от тукашната в тамошната църква - на тържеството на първородните, написани на небесата! Такова и толкова справедливо е молението ми!

А Бог на мира, Който направи двама ни едно и ни върна един на друг, поставя царе на престоли и вдига сиромаха от земята, издига бедняк от ниско състояние, Който избра Давид, Своя раб, и взе от овчите стада най-младия и най-малкия сред Иесеевите синове, дава голяма сила на благовестващите за изпълнение на Евангелието, Сам, пасейки пастирите и водейки водачите, да подкрепя дясната ни ръка, да ни ръководи в съответствие с волята Си и да ни приеме със слава, та и ние да пасем паството Му благоразумно, а не със съсъдите на неизкусен пастир (Зах. 11:15 - според превода на 70-те) - едното е поставено при древните сред благословенията, а другото - сред проклятията; Сам да даде сила и крепост (според превода на седемдесетте: власт) на (Своя) народ (Пс. 67:36), Сам да представи пред Себе Си паството Си славно и нескверно, достойно за горния двор, в обителта на веселящите се, в светлостта на светиите, така че в храма Му всички ние - и паство, и пастири - да можем заедно да славословим в Христа Иисуса, нашия Господ, на Когото е всяка слава във вечните векове, амин!

Чуйте това, всички народи; внимавайте в това всички, които живеете по вселената (Пс. 48:2). Сякаш от някакво възвишение, виждащо се отдалече, призовавам всички, отправяйки силна и висока проповед. Внимавайте, народи, племена, езици, хора от всякакъв род, от всяка възраст - всички, колкото сте сега и колкото ще бъдат на земята! И проповедта ми да достигне още по-далече! Слушайте ме внимателно, всички небесни сили, всички ангели, чрез които е извършено изтребването на мъчителя, повален е не Сион, аморейският цар, не Ог, васанският цар (неголеми владетели, причинявали зло на неголяма част от света - на Израиля), а змеят (Иез. 29:3 - според превода на седемдесетте), отстъпникът, горделивото сърце (според превода на седемдесетте): високият ум (Ис. 10:12), асириецът, общият враг и противник на всички, който и на земята извърши много неистовства и страхотии, и против висините (Пс. 72:8 - според превода на седемдесетте) говореше и замисляше много неправди! Чуй, небе, и слушай, земьо (Ис. 1:2 - според превода на седемдесетте)! И на мен сега ми приляга да извикам заедно с най-велегласния сред пророците - Исаия! Една е разликата между нас - пророкът призовава небето и земята за свидетели против отреклия се от Бога Израил, а аз призовавам против мъчител, който и се е отрекъл, и е паднал - с падение, заслужаващо безчестие. Внимавай, ако ни чуваш, и ти, душо на великия Констанций! Внимавайте, христолюбиви души на живелите преди него царе! Но нека особено да внимава душата на Констанций, който сам израсна в Христовото наследство и утвърждавайки го постепенно, го направи да порасне до такава сила, че чрез това стана по-прочут от всички предишни царе. Но (какъв срам!) той падна в греха на невежеството, съвсем недостоен за неговото благочестие; без сам да знае, отгледа за християните Христов враг; заедно с всичките дела на своето човеколюбие оказа една лоша услуга с това, че спаси и възцари за вреда на спасения и царувалия. Така че, би било добре Констанций да бъде зарадван както от разрушаването на безчестието и възстановяването на предишното благосъстояние на християните, така и от това слово!

А аз ще принеса в дар на Бога по-свещено и по-чисто от всяка безсловесна жертва слово, принасяйки го не по подражание на гнусните речи и празнословието, а още по-малко - на гнусните жертви на богоотстъпника, чиито изобилие и богатство се състояха в сила на безчестие и в немъдра, ще кажа така, мъдрост; тъй като и цялата сила и ученост на този век ходи в мрак и е далеч от светлината на истината. Но щом тази мъдрост е такава, намира се в такива хора, ражда такива плодове - изсъхва бързо като трева, увяхва бързо като зелен злак (Пс. 36:2) и преминава заедно с родилите я, които загиват с шум и привличат вниманието повече с падането си, отколкото с безчестието си, то кой ще представи пред мен, принасящия сега жертва на хвала и изгарящия безкръвния дар на словото такава гледка, която да се равнява на благодарността! Кой език ще бъде толкова гръмогласен, колкото аз желая? Чий слух не ще отстъпи на словото в ревността?

А благодарността, въздавана посредством слово, е не само най-присъща за Словото, на Което измежду всички други имена Му се благоугажда най-много с това име и с нашата способност да Го именуваме, но и ще послужи като подходящо възмездие за онзи^[14], когато бъде наказан със слово за престъплението си против дара на словото. Макар че дарът на словото е невъзможно да ни възпре, така както е невъзможно и да направи така, че докато имаме език, да не изповядваме Бога. Защото ние заедно с останалото посвещаваме на Бога и това, тоест словото, както посвещаваме тялото, когато е необходимо да се подвизаваме и телесно за истината. Така че, като издаде такава заповед, макар да ни забрани да говорим красноречиво, при все това не ни попречи да говорим истината. А по този начин изобличи и безсилието си, и не избегна изобличенията в безчестие, та дори бе подложен и на още по-големи заради грешката си. Защото самата му забрана да се ползваме от дара на словото показваше, че той не разчиташе и на правотата на вярата си, и на самия дар слово. Приличаше на човек, който счита себе си за най-силен сред борците и настоява всички да го провъзгласят за най-силен, а същевременно издава заповед нито един силен борец да не смее да се бори и да не се явява на арената. Но това е доказателство за страх, а не за мъжество! Венци се дават на тези, които са се състезавали, а не на ония, които са седели горе; на тези, които са напрягали всичките си сили, а не на ония, които са лишени от употреба на по-голямата част от силите си. А ако наистина си се боял да излезеш на арената и да влезеш в битка, то със самото това си признал победата над себе си и без борба си отстъпил победата на онзи, с когото си оспорвал тъкмо това, да не влиза в борба. Така постъпи нашият мъдър цар и законодател! И сякаш за да може всичко да изпита неговото мъчителство и да провъзгласи неразумието му, още в началото на царуването си той най-напред упражни насилие върху дара на словото. Но на нас ни приляга да въздадем благодарност към Бога и за това, че същият този дар получи свобода. Особено трябва както да почетем Бога с други приноси, без да щадим нищо - нито пари, нито имущества, които са временни и по Божието човеколюбие са опазени от насилие, така да Го почетем най-вече със слово - принос на плод праведен и общ за всички получили милост. Но това слово за дара на словото е достатъчно; в противен случай, ако се разпрострем прекомерно, ще излезем извън пределите на времето и ще накараме другите да помислят, че се грижим за нещо друго, а не за това, за което сме се събрали.

И словото ми вече се устремява и тече към тържествуване; то се облича във веселие, както и всичко видимо; приканва всички към духовно ликуване - всички, които постоянно са пребивавали в пост, в тъгуване и молитва, и денем и нощем са просили избавление от заобикалящите ги скърби, и са намирали надеждно лекарство против злини в непосрамващата надежда (срв. Рим. 5:5), всички, които са понесли големи борби и подвизи, които са издържали многото и тежките удари на това време, които, по израза на апостола, станаха зрелище на света - на Ангели и човеци (1 Кор. 4:9), които, макар да изнемогваха телом, все пак останаха непобедими по дух и можеха всичко чрез Христа, Който ги укрепява (срв.: Фил. 4:13); всички, които са се отрекли от всичко в света, което служи за грях, и от светската власт; които посрещнаха с радост разграбването на имота си (срв.: Евр. 10:34); които бяха несправедливо изгонени от собственото им, както се казва, владение; които за известно време търпяха раздяла със съпруг или със съпруга, с родители, с деца или с други не чак толкова близки родственици, привързващи ни към хората, и които принесоха в дар на Христовата кръв страдания за Христа, така че сега с пълно право могат да кажат за себе си и да запеят: Постави човек над главата ни. Влязохме в огън и вода, и Ти ни изведе на свобода (Пс. 65:12).

Призовавам към тържество и друга част от хората, които изповядват Бога на всичко и се придържат към здрави разбирания, но не разбират разпорежданията на Промисъла, който често от скръбни събития устройва нещо по-добро и с благост призовава към поправяне. Поради нищетата на душата си и поради лекомислие те се разпалват и възпламеняват от помисли, когато нечестивец се гордее (Пс. 9:23 - според превода на седемдесетте), не могат да понасят добруването на нечестивите (Пс. 72:3), както казва псаломът, не чакат изпълнението на Божието решение (Пс. 105:13) и не запазват равнодушие докрай; но бидейки роби на сегашното и видимото, биват укрепявани в истината чрез чудеса, подобни на станалите сега. Призовавам и тези, които са изумени от лицедействието и великото зрелище на този свят, призовавам ги с думите на Исаия: “ Жени, идващи от зрелището, елате (Ис. 27:11 - според превода на седемдесетте), като отместите душевното око от външните предмети, по които то е блуждаело, застанете и познайте, че Той е Бог, Който е превъзнесен у народите, превъзнесен по земята (Пс. 45:11), както винаги, във всички извършвани от Него личби и чудеса, така още по-очевидно и в сегашните чудеса.

О, да можеше да съставлява част от нашия хор и онзи събор^[15], който по-рано заедно с нас пееше Богу неподправена и чиста песен и даже бе удостояван понякога да стои от дясната страна, и както се надявам, скоро отново ще се удостои със същото! Но не зная по чие подстрекателство той внезапно се променя, отделя се и (на което особено се чудя) не пристъпва към общото веселие, а създава (както може би и сами ще ми разрешат да се изразя) някакъв свой нехармоничен и разногласен хор. Макар ревността ми да ме подтиква да кажа какъв и чий е този хор, вярата ме възпира да сторя това. Възпиран от надеждата, не ще изрека нищо неприятно; защото и досега ги щадя като собствени членове и обръщам по-голямо внимание на предишната любов, отколкото на сегашното отвращение. Затова постъпвам по-великодушно, за да мога впоследствие да упрекна по-осезаемо.

Отлъчвам от тържеството само една част, само един вид хора. Макар сам да се съкрушавам и да скърбя, макар да проливам сълзи, когато те може би дори не ми обръщат внимание, макар да тъгувам за нечувстващите собствената си гибел, което прави раните им достойни за още по-голямо съжаление, все пак ги отлъчвам. Посети не на твърд и непоколебим, а на сух и безплоден камък (такива са лекомислено пристъпващите към словото и маловерните), понеже пръстта не беше дълбока (Мат. 13:5), поникнали бързо и готови на всичко, за да угодят на ближните, те впоследствие, при леко нападение на лукавия, при малко изкушение и духване на горещ вятър увехнаха и умряха. Но още по-лоши от последните, още по-достойни за отлъчване от тържеството са всички онези, които ни най-малко не се възпротивиха нито на силата на времето, нито на отвличащите ни в гибелен плен от Възлезлия на височина и Пленилия за спасение. Те се оказаха дори самоволно зли и низки, като не оказаха и най-малко противоборство, като се съблазниха, когато нямаха никаква скръб и никакво изкушение заради словото и (наистина жалки хора) продадоха собственото си спасение за временна изгода, за дребна услуга или власт.

И тъй като бе казано кой може и кой не може да участва в нашия лик, то нека очистим, доколкото е възможно, и телата, и душите, да се настроим всички на един глас, да се съединим в един дух и да запеем победната песен, която някога, удряйки тимпана, започнала Мариам, а след нея запял Израил, за потопяването на египтяните в Червено море: Възпейте Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли (Изх. 15:21) - но не в морето; променям това в песента; а където Му е било угодно и както е решил Сам Той - Който е сътворил всичко и го превръща, както е казал на едно място от своето пророчество боговдъхновено любомъдърстващият Амос, и превръща смъртната сянка в ясно утро, а деня прави тъмен като нощ (Ам. 5:8), Този, Който разполага и води целия свят като в някакъв кръг. И всичко, което се отнася до нас - и движещото се, и неподвижното, и онова, което последователно ту се движи напред, ту се връща обратно, като в различни времена бива в едно или друго състояние - в реда на Промисъла е твърдо и непоклатимо, макар да върви по противоположни пътища, известни на Словото и неведоми за нас. Господ сваля силни от престоли (Лук. 1:52) и украсява оня, за когото не са мислили, с венец (Сир. 11:5); заимствам и това от Божественото Писание. Той укрепява немощните колена с мъжество и сломява мишците на грешник и беззаконник (Пс. 36:17 - според превода на седемдесетте); вземам и това от друго Писание, както си спомням по памет за някое от многото места, допълващи песента ми и съчетаващи се в една обща благодарност. Той ни дава да видим и превъзнасянето на нечестивеца над кедрите, и превръщането му в нищожество; стига да сме успели да отминем с бърза и непрепъваща се крачка неговото нечестие. А кой от разказващите за Божиите дела ще възпее както трябва и ще разкаже за това? Кой ще изкаже могъществото на Господа, кой ще възвести всичката Му хвала? (Пс. 105:2) Кой глас, кой дар слово ще бъде съразмерен на това чудо? Кой строши щит и меч и война (Пс. 75:4)? Кой строши във водата главите на змейовете? Кой го даде за храна на людете (вж.: Пс. 73:13, 14), на които го и предаде? Кой превърна бурята в прохладен вятър? Кой казва на морета: Млъкни, престани (Марк. 4:39), в теб ще се разбият вълните ти” (Иов. 38:11 - според превода на седемдесетте), и след това усмири надигалите и кипящи допреди малко води? Кой ни даде власт да настъпваме на змии и скорпии (Лук. 10:19), които вече хапят петата не тайно, както е казано в осъждането, а явно се опълчват и надигат глава, осъдена на потъпкване? Кой извърши правосъдие и правда (Ам. 5:7) и ги извърши толкова неочаквано? Кой не остави завинаги жезъла на нечестивците (мога ли да кажа смело: “върху жребия на праведните” (Пс. 124:3), или да се изразя по-скромно?) върху жребия на познаващите Го? Защото ние не бяхме предадени като праведници (на малцина, и при това - рядко, им се дава, като мъжествени подвижници, да посрамят изкусителя), а бяхме осъдени като грешници и после бяхме милосърдно и бащински помилвани; осъдени - та поразените да се оцеломъдрят и вразумени, да се обърнат към Него. Той ни изобличи, но не с ярост; наказа ни, но не с гняв; прояви човеколюбието Си и с едното, и с другото - и с напомнянето, и със снизходителността. Кой извърши отмъщение над народите, наказание над племената (Пс. 149:7)? Крепкият и силният Господ, силният на война Господ (Пс. 23:8). Намирам едно място, един стих, който в известно отношение е в съгласие със сегашното тържество. Възгласил го е преди нас Исаия и е доста подходящ за сегашното време, съответства на величието на благодеянието. Да се зарадва небето отгоре и облаците да изливат правда (Ис. 45:8 - според превода на седемдесетте); да изригнат планините веселие и хълмовете - радост (Ис. 49:13 - според превода на седемдесетте)! Защото и цялото творение, и небесните Сили споделят нашите чувства (ще добавя това от себе си) дори при събития, подобни на настоящото. Творението, робуващо на тлението, тоест на онези, които се раждат и умират долу, не само стене и се мъчи заедно с тях, в очакване на техния край и на откровението, та тогава и то да получи очакваната свобода, подобно на това, както сега, по действие на силата на Твореца, недоброволно е предадено на тленните, но и ще се прослави и ще се радва заедно с Божиите чеда, когато те се веселят. И така, да се развесели пустинята и да разцъфти като крин (Ис. 35:1) (не мога да не употребя Божествени изрази, измервайки Божията сила); да се весели Църквата, която вчера и онзи ден видимо сиротстваше и вдовстваше! Да се весели всеки, който досега бе угнетяван от нетърпимата и жестока буря на безчестието! Защото Господ помилва Своя народ и не остави Своето наследие (срв.: Пс. 93:14); извърши дивни дела, древните предопределения са истинни (Ис. 25:1) - предопределение за това, да благоволи към ония, които Му се боят, и към ония, които се уповават на Неговата милост (Пс. 146:11). Защото Той строши медните порти и сломи железните заворки (Пс. 106:16). Заради беззаконията си бяхме смирени; но сме извикани и избавени от скъсаната примка (вж.: Пс. 123:7) от благодатта на призовалия ни и утешаващ смирените по сърце Бог”.

Виждате как съчинявам песен, в която и думите, и мислите са божествени! Сам не зная защо се гордея и се украсявам с чужди неща, като от удоволствие ставам като вдъхновен, а презирам всичко нисше и човешко, когато сравня и съгласувам едното с другото, и довеждам до единство онова, което е от един Дух.

И по-рано са ни били явявани Божии чудеса: Енох, взет от Бога; Илия, взет на небето; Ной, спасен и спасяващ чрез малко дърво (Прем. 10:4) света - семената на родовете, избягали от потопяването на света, та земята отново да се украси с по-благочестиви обитатели; Авраам, призоваван; когато възрастта вече не обещавала, награден със син, като уверение за другото обещано Семе; принасящ единородния в доброволна жертва, и вместо сина си получаващ неочаквана жертва. Същото явиха: чудната гибел на нечестивците, потопени от огън и сяра, и още по-чудесното излизане на благочестивите; соленият стълб - паметник на обръщането към злото. Същото показа Иосиф - продаден, пожелаван, целомъдърстващ, умъдряван от Бога, освободен, поставен за владетел и подател на хляб за висшето домостроителство; Моисей, удостоен с богоявление, приемащ закони, законодателстващ, даден на фараона за бог, посочил на Израиля пътя към обетована земя. Същото показаха: известният брой египетски порази и сред египтяните - спасението на натоварените с трудове; морето, бягащо от жезъла и сливащо се по словесна заповед, на едни даващо път като по суша и потапящо, в съответствие с природата други; а също всичко, с което това се съпровождаше: облачен стълб, осеняващ денем; огнен стълб, осеняващ нощем; и двата - пътеводни; хляб, валящ като дъжд в пустинята, храна, изпращана от небето, първият - в съответствие с нуждата, а втората - даже свръх нуждата. Вода от скала, и извираща, и сладка; Амалик, побеждаван с молитва и с все още неизяснимо и тайнствено вдигане на ръцете; слънцето - спряно, луната - задържана, Иордан - разделен, стени, разрушени чрез обикаляне на свещеници, както и от звук от тръби и от самото число на имащите сила; земя и руно последователно намокряни и оставащи сухи; сила, събрана в косата и равняваща се на цяла войска; неколцина отбрани, пили вода от шепата си, обнадеждени в победата и побеждаващи, поради надеждата си, с малко на брой - много хиляди. Нужно ли е да изброявам всички чудеса, извършени от Самия Христос след спасителното Му идване и въплъщение и от светите му апостоли и служителите на словото след Него и чрез Него? Колко са книгите и паметите, в които са отпечатани те? А какви са явените сега чудеса? Дойдете, послушайте всички, които се боите от Бога, и аз ще ви разкажа (Пс. 65:16), за да знае идещият род (Пс. 77:6), за да знаят бъдещите поколения за чудесата на Божието могъщество!

Но не е възможно да обясним това, ако предварително не опишем величието на бедствието; а това на свой ред не е възможно, докато не бъде изобличено злонравието на отстъпника, докато не бъде показано какви са били неговите начала, какви са семената, от които той достигна до такава ярост, постепенно отглеждайки в себе си безчестие така, както най-злите влечуги и зверове натрупват отровата си. И макар да предоставяме подробното описание на злодействата му на книгите и летописите (нямаме и време да преразказваме всичко, нямащо близка връзка с настоящия предмет) все пак, като засегнем малко от многото, ще оставим на потомството своеобразен надпис върху паметник, като поместим в словото най-важните му и известни деяния.

Ето едно и първото от делата му! Спасен от великия Констанций, който наскоро бе наследил държавата от баща си, когато нови чиновници започнаха да управляват делата при Двора и войската, опасявайки се от нововъведения, сам стана нововъведител и се опълчи против началниците, тогава, казвам, спасен по невероятен и необикновен начин заедно с брат си^[16], той не изрази благодарност нито пред Бога за спасението си, нито пред царя, който го спаси, а се оказа злонравен пред тях, готвейки в себе си отстъпник спрямо Бога и метежник спрямо царя. Но преди това е необходимо да кажем, че пречовеколюбивият цар ги удостои в един от царските дворци с царска издръжка и царска прислуга, запазвайки ги, като последни в рода, за царския престол. Самият император, първо, мислеше да се оправдае за това, че безредиците, възникнали в началото на царуването му, не са станали с негово съгласие, второ, искаше да покаже великодушието си, като ги приобщи към царския сан; и трето с това присъединяване се надяваше да заздрави повече властта си. Но в разсъжденията му имаше повече сърдечна доброта, отколкото благоразумие.

Тогава те^[17] не заемаха никакви длъжности; царската власт бе още някъде в бъдещето и бе само предполагаема, а възрастта и надеждата не ги водеха към второстепенни чинове. Затова те имаха на разположение наставници и в другите науки (самият им чичо - царят - им преподаваше цялото първоначално учение), и още повече - в нашето любомъдрие - не само в това, което има за предмет догматите, но и което изгражда благочестието на нравите. За тази цел се ползваха от общуване с особено изпитани хора и бяха приучавани към най-похвални дела, показващи опити на добродетелта. По свое желание влязоха в клира, четяха пред народа божествени книги, без ни най-малко да считат това за ущърб за славата си, а нещо повече, считаха благочестието за най-доброто сред всички украшения. Освен това свидетелстваха за любомъдрието си и за усърдието си към Христа със скъпи паметници в чест на свети Мъченици, с щедри пожертвувания и с всичко, което показва в човека страх Божи.

Единият от тях действително бе благочестив и макар по природа да бе по-избухлив, все пак бе искрен в благочестието. А другият само изчакваше удобен момент и под покривалото на скромност прикриваше злонравие. И ето доказателство! Защото не мога да отмина с мълчание станалото чудо, което е достойно да бъде запомнено и може да послужи като урок за мнозина нечестивци. И двамата, както отбелязах, бяха усърдни за мъчениците, не си отстъпваха един на друг в щедростта, като с щедра ръка и без да щадят средствата, градяха храм^[18]. Но понеже трудовете им не произлизаха от еднакво произволение, то и краят на трудовете бе различен. Делото на единия, имам предвид по-големия брат^[19], вървеше успешно и по своя ред; защото Бог приемаше благосклонно дара, като Авелевата жертва, правилно и принесена, и разделена (Бит. 4:7 - според превода на седемдесетте), и самият дар бе сякаш някакво освещаване на първородния, а дарът на другия (какво посрамване за нечестивците още тук на земята, свидетелстващо и за бъдещото и с дребни знаци предвещаващо нещо голямо!) - дарът на другия бе отхвърлен от Бога на мъчениците като Каиновата жертва. Той полагаше труд; а земята заличаваше извършеното с този труд. Той полагаше още по-големи усилия, а земята отказваше да приеме в себе си основи, полагани от човек, колебаещ се в благочестието. Земята сякаш вещаеше какво сътресение ще предизвика той и същевременно въздаваше чест на мъчениците с безчестене на пренечестивия. Това събитие бе своеобразно пророчество за проявилите се с течение на времето у този човек високомерие и високоумие, за липсата на почит към мъчениците, за поругаването на свети храмове - пророчество, за другите невразумително, но предварително преследвало гонителя и предзнаменувало какво ще бъде възмездието за безчестието. О, човек, който е умен за зло (срв. Иер. 4:22), но не избягва собственото си мъчение! Благодарност към Бога, възвестяващ бъдещето, за да пресече нечестието и да покаже предзнанието Си! Какво необикновено, но по-скоро истинско, отколкото необикновено чудо! Какво братолюбие у мъчениците! Те не приеха честване от този, който ще обезчести мнозина мъченици; отхвърлиха даровете на човек, който ще изведе мнозина на подвиг на страдание, даже ще им завиди и в този подвиг. Или по-точно казано, не изтърпяха те, единствени сред мъчениците да бъдат поругани, когато храмовете на другите биват изграждани и украсявани от преподобни ръце. Не допуснаха прехитрият в злото да може да се похвали с нанесените от него оскърбления, една и съща ръка и да гради, и да разрушава мъченически храмове, едни мъченици да бъдат чествани, а други да бъдат подлагани на безчестие, с престорено честване да се дава начало на действително безчестие. Не искаха оскърбителят, въпреки големината на оскърблението, да счита себе си за мъдър, и умеещ под видимата външност да се прикрие както от хората, така и от Бога, Който е по-прозорлив и по-премъдър от всички и улавя мъдрите в тяхното хитруване (1 Кор. 3:19). Напротив, дадоха на хулителя да разбере, че е уловен, така че да не се превъзнася. Бог на мъчениците, по известни единствено на Него разпореждания, по неизказаната Си премъдрост, по законите на уп