Ние отново сме пред подготвителните недели към Великия пост. Нека благодарим на Господа, че ни сподоби да доживеем душеспасително до тия дни! Нека се помолим Господ да ни помогне да се възползваме от тях, според Неговите благи намерения за нас. Впрочем в това отношение не намирам за нужно много да ви говоря. Не за първи път вие сте пред такива дни, не един път сте слушали обяснение на значението на тези дни и упътвания, какво трябва да усвоим от тях. Също не един път вие от собствен опит знаете как се преминават тези дни за духовен възход и как се преминават за духовно погубване. Има ли нужда от дълги наставления? Достатъчно е да се каже: братя и сестри, направете така, както вече знаете, както ви внушава вашата съвест и ви учи вашият опит, но всичко да цели вашето духовно изграждане и спасение на душите ви.

Въпреки всичко не искам да ви лиша макар от най-общи съвети, за ваше ръководство към спасително прекарване на настъпващите дни.

Има болни, които отиват да се лекуват на баня. Те предварително обмислят предстоящото пътуване и грижливо подготвят всичко, което е нужно за по-удобно прекарване на това целебно място и за най-плодотворно използване на определеното за лечение време. Ето и за нас се приближава определеният курс на спасително лечение на нашите души - светият пост. Ние ще участваме в тоя курс: и за да се къпем в слъзните води на покаянието и да приемаме вътрешно многоцелебното лекарство - Тялото и Кръвта на нашия Господ. Ние трябва да се подготвим за този курс и колкото душата е по-високо от тялото, толкова нашата грижа за лечението трябва да бъде по-силна и по-действена, отколкото грижата за лекуващите се в коя да е баня.

На първо време не е нужно да се обременяваме много. Нека се погрижим само да разберем намеренията на майката Църква и по нейните указания да създадем у себе си подготвително настроение. Във време на поста ние ще се трудим за очистване на нашата съвест и за изправление на нашия живот. И понеже успехът на тия трудове зависи от смекчаване на сърцето чрез съкрушаване, то светата Църква отрано ни предразполага към това чувство и с различни средства иска да го възбуди и укрепи в нас. Днес с Притчата за митаря и фарисея тя ни внушава, че най-верният път към съкрушаването е да унищожим в себе си фарисейското самомнение и да утвърдим покайния вик на митаря: “Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лук. 18:13). В следващия неделен ден, с притчата за блудния син тя ни учи, че колкото и дълбоко да е падението на кой да е вярващ, ако той се обърне към Господа със съкрушено и смирено сърце, казвайки: Не съм достоен да се нарека Твой син; направи ме като един от наемниците си (Лук. 19:13), ще бъде приет в обятията на Многомилостивия небесен Отец. По-нататък, ако ли нечия душа се окаже твърде окаменела и безчувствена, светата Църква желае да я трогне, като ѝ припомни картината на Страшния съд. Ако някой така е свикнал със своето унизително греховно състояние, че е започнал да го счита за свое естествено положение, и не се стреми към нищо по-добро, за такива светата Църква напомня падението на прародителите, за да предизвика в сърцата им скръб по изгубеното и да пробуди ревност за възвръщането му, напомняйки колко велико е било то и как заслужава да жалим за него и всякак да се потрудим, за да го придобием отново.

Ето намеренията на светата Божия църква. Нека вникнем в тях и да постъпваме по съветите на нашата грижлива майка!

На днешния ден и през седмицата ни се предлага урок за митаря и фарисея. Той е кратък: да не се надяваме на нашата праведност, но при цялото ни богатство от добри дела, всичката си надежда за спасение да възлагаме на Божията милост, викайки от дълбочината на душата си: “Боже, бъди милостив към мене грешника!”.

Размисляйки за гордия фарисей, не мислете, че делата на правдата, благочестието, благотворителността и строгото въздържание нищо не значат пред Божиите очи. Не. Господ упрекнал фарисея не за делата, а защото той започнал да се хвали с тях, и само на тях възлагал цялата си надежда, забравяйки за греховете, от които, разбира се, не бил чист. Също така, разсъждавайки за митаря, не мислете, че греховете са маловажни пред Господа. Не. Господ похвалил митаря не затова, че той чрез греховете поставил себе си в такова състояние, че не бил достоен дори да погледне небето, а затова, че като довел себе си до това лошо духовно състояние, той скърбял и се съкрушавал, очаквайки да намери спасение единствено в Божията милост, похвалил го за това обръщане от греха към Господа, за смирения дух и сърдечното страдание, в което викал: “Боже, бъди милостив към мене грешника!”

Като вземем доброто и от единия, и от другия, ние ще получим следния урок: да се трудим и да работим за Господа усърдно, в цялото разнообразие на Неговите заповеди, но надеждата за спасение да възлагаме единствено на Божията милост. Ние никога не ще достигнем до такова състояние, че да бъдем във всичко чисти пред Божиите очи. Ето защо, при всеки наш привиден успех ние трябва да викаме от сърце: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”.

Това е урокът. Нека го запечатаме в сърцето си. Ето какво още трябва да направим: да си спомним целия наш живот и да видим какви грехове сме извършили - със слово, с дело и с мисъл. Вероятно ще се намерят такива. И ако е така, всеки от нас би трябвало да вика към Господа: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”.

Нека съберем след това всички наши добри дела или ония, които нашето самомнение счита за добри, и да видим много ли са? Колко бихме могли да извършим за една година и колко сме извършили? Можем ли с такъв малък капитал да тръбим: “Не съм като другите човеци”, особено когато беззаконията ни нямат край? Защото много от часовете на денонощията за цялата година са отбелязани като греховни. А съзнавайки това, не можем да не викаме: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”.

При това, малкото наши добри дела наистина ли са добри? Върху колко от тях се вижда отблясъкът на Божията слава? Извършвайки тия добри дела, не сме ли търсили да угодим повече на себе си и на другите, отколкото на Бога? А ако е така, то как ги оценяваме и изпадайки в горда самоизмама, говорим дръзко: “Не съм като другите”. Не. Ако насочим върху нашите дела безпристрастното огледало на правосъдието, начертано в Словото Божие, трудно ще повярваме, че нашата съвест не ще ни застави да викаме: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”.

Може би между нас няма такива, които в своето самохвалство дръзко и открито да говорят “не съм като другите”, но мисля, че рядко са ония, които са се запазили от чувството на самомнение и самочувствие, когато в сърцето се раждат мисли, които отдават високо значение на нашите трудове и деятелност от страна на другите. И това чувство на самодоволство е несправедливо. Трябва да чувстваме, и то дълбоко, че ние всъщност няма на какво да се осланяме. Една е нашата опора - Божията милост. А това вътрешно чувство на самохвалство трябва да прогоним от себе си. Един свят подвижник всеки път, когато неговата мисъл му нашепвала: това и това в тебе е добро, подозирайки тук вражеско прелъстяване, отговарял: “Бъди проклет с това твое “добро”. Така постъпвал този свят старец. Толкова повече така трябва да постъпваме и ние, грешните.

В нравствената област няма нищо по-зло от мисълта на самомнението. То направо напада чувството на сърдечно съкрушение и го охлажда. Както огънят не може да бъде заедно с водата, така съкрушението е несъвместимо с чувството за праведност. Както парализата поразява органите на движението, така самочувствието пресича всяко напрежение на силите на доброто. Както сланата погубва прекрасните цветя, така лъжливото самодоволство погубва в нас всяко добро. Братя, изберете доброто и отхвърлете злото!

В църковните песни самодоволният фарисей се сравнява с пътник, който пътува по море с параход, а самоуниженият митар - с пътуващ на обикновена лодка. Но първият бил потопен от бурята на самопревъзнасянето чрез удар в скалата на гордостта, а при втория - дълбоката тишина на самоунижението и тихият повей на покайните въздишки го извели безопасно до пристанището на Божието оправдание. В същите песни фарисеят се сравнява с пътуващ на колесница, а митарят - с пешеходец, който съединявайки смирението със своето съкрушение, изпреварил първия, чийто път бил препречен от камъните на самохвалството.

Братя, слушайки такива внушения, нека се стремим така да тичаме, та да постигнем. За нас сълзите нека са море, самоунижението - лодка, покайните въздишки - ветрове, а гласът на митаря - всички разпореждания по плаването. Ние непременно ще стигнем до пристанището на Божието милосърдие, ще стъпим бодро на брега на оправданието, където ще вкусим от сладостния покой на съвестта в Божието всеопрощение.

Нека щедрата Божия благост да дари всички ни с това велико благо. Амин.

От днес започва Постния триод. Чувства се вече полъхът на поста. Трябва да се приготвим да го посрещнем, и то не само него, но най-вече това, за което постът е установен - да се приготвим към покаяние и поправяне на нашия греховен живот. И ето, ние слушаме умилната песен: “Жизнодавче, отвори ми вратите на покаянието!”.

Отвори ми вратите на покаянието! А кой ги е затворил? Те са отворени чрез Кръста: стоят и ще стоят отворени за всички хора, докато свят светува, а за всекиго от нас - докато има у нас дихание на живот.

Така, отворени са вратите на Божието милосърдие и кой ще ги затвори? - Но входът в тях е устроен през други врати - вратите на сърдечното страдание и съкрушение. Трябва първо да минем през тях, за да влезем в другите врати. Нека да имаме сърдечно страдание и да се съкрушим и Бог ще ни приеме!

Да се съкрушим, а сърцето не се съкрушава! Да застрадаме - а то не иска да страда! И ето, заключеният в себе си човек чрез окаменяване на сърцето и безсилен да преодолее себе си, вика към милосърдния Бог: “Жизнодавче, отвори ми вратата на покаянието! Господи, Твоята врата винаги е отворена, но моята е заключена и за мене няма изход! Отвори ми вратата на моето окаменено сърце чрез съкрушение, та да изляза към Тебе и да вляза във вратата на Твоето милосърдие!”.

Господ обръща внимание на молбата на скърбящия и му дава да разбере как трябва да действа върху себе си, за да се отвори вратата на неговото сърце. Вчера ние пяхме: отвори ми вратата на покаянието, а днес, като отговор, слушаме Притчата за митаря и фарисея. Следващият неделен ден, в отговор на същата песен, ще чуем притчата за Блудния син. По-нататък, със същата цел ще ни бъде припомнена картината на Страшния съд и грехопадението на прародителите. Господ като че ли ни казва: постъпвайте според указанията на истините, които ви се съобщават чрез тези евангелски четива и може би ще стигнете до възможността да се отворят накрая вратите на нашето съкрушено сърце. Той очаква, че както тежкият чук, удряйки върху камъка, го разбива и раздробява, така и тези истини, една от друга по-поразителни, ще съкрушат накрай окаменелостта на нашето сърце, ще изтръгнат от него вопли на разкаяние и ще породят сълзи на умиление.

Братя, нека вникнем в Божиите намерения и да последваме спасителните указания на милосърдния Господ. Той променя сърцето, но и ние трябва да се подбуждаме и принуждаваме поне да не пречим на действието на спасителната Божия благодат в нас.

Днешната притча за митаря и фарисея сочи главното препятствие в нас за съкрушаването на сърцето в чувството на неговата праведност и ни учи, като изгоним това чувство, да се установим в разположението на митаревия дух, та с неговите думи да викаме: “Боже, бъди милостив към нас, грешните!”. Господ ни представя двама човека и като че ли ни казва: ето, вижте, при Мене дойдоха тези двама. Единият пристъпи смело, уверен в своята праведност и заслугите си пред Мене и не получи оправдание. А другият не смееше дори да Ме погледне, а само се удряше в гърдите и просеше милост и Аз го оправдах. Постъпвайте и вие така. Хвърлете тая пагубна дреха на самооправданието, облечете дрехата на самоукоряването и ще бъдете помилвани.

Самодоволството и самооправданието - това е най-пагубната измама, в която врагът успява да задържи твърде много, и то не съвсем лоши хора. Тази измама подкосява нозете и спира шествието. Който чувства себе си праведен, каква нужда има да се безпокои и да търси милост? Целта е постигната - човекът е праведен, за какво да се труди? Остава само да се оглежда наоколо, да се гордее, а другите да унижава. Всъщност това значи - чрез самомнението да разруши това, което е постигнал с труд, и да погуби себе си. Ето защо в отеческите наставления постоянно се повтарят уроците на смирението и самоунижението и с особена сила се изтъкват укорите срещу самомнението и самопревъзнасянето.

Който иска да разпръсне тази мъгла на измамата, нека да се поучи от фарисея. Вижда се, че той не е считал за нужно да се крие: открито изказал това, което е било в душата му и така явил вражеската мрежа, в която сатаната бил омотал неговата бедна душа и я държал в самоизмама.

Не съм като другите. Първата измама! Фарисеят не е имал лошо поведение. Той погледнал към явните грешници и, естествено, намерил себе си по-добър от тях. Но защо е било нужно да гледа към ония, които живеят греховно? Да бе погледнал тези, които живеят добре, би съзрял мнозина, които го превъзхождат по живот и вероятно не би казал пагубните думи: Не съм като другите.

Братя, за нас това е голяма поука. И сега, както и тогава, сатаната си служи с една и съща примка. И сега, както и тогава, той внушава: “Ето виж, този е такъв, онзи е такъв, ти си съвсем друг!”. Слуша бедният човек тези измамни думи и наистина започва да мисли, че е добър, замайва се със самомнение и се лишава от Божията милост. Но защо да гледаме ония, които живеят безгрижно? Нека гледаме строгите ревнители на добродетелта и благочестието и ще се просветим с познаване на нашите недостатъци. Или по-добре, не гледай към никого от живите тук: защото, кой е чист? Отминавай всички и запомни само ония образци, на които Словото Божие ни задължава да подражаваме! Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа (1 Кор. 11:1; Еф. 5:1), казва свети апостол Павел. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Иоан. 13:15), или: бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), казва Господ. Ето кого трябва да гледаме и с кого да сравняваме нашия живот. С добродетелите на светите Апостоли, с делата на Господа Спасителя, със съвършенствата на Небесния Отец. Поставяйки себе си в тоя ред, кой от нас би се осмелил да помисли: Не съм като другите? Нали, потъвайки в срам и навеждайки очи, по-скоро всеки би извикал от сърце: Боже, бъди милостив? Така, съпоставянето ни с висшите и най-съвършени образци е най-силното и истинско лекарство против самомнението.

По-нататък фарисеят казва: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам (една десета част от своите доходи раздавам на бедните и на Църквата). Ето втората измама - да гледа само делата, скривайки от себе си греховете си, и в делата да гледа само тяхната външна страна, без да обръща внимание на вътрешните чувства и разположения, с които са извършени. Фарисеят постъпвал така и се помрачавал чрез самомнението. Той не разглеждал правилно своите дела и поради това не вървял по правилен път. Аз, казва, направих това и това добро. Но колко случаи е имало, при които не е направил доброто, което е могъл и е бил длъжен да направи, и колко случаи е имало, при които е направил зло вместо добро, за това той мълчи, опитвайки се да го скрие и от себе си, и от Бога. Бихме казали: “Чакай, фарисеино, припомни си и злото, което си сторил, сложи на едната везна всичкото добро, а на другата - своите лоши дела и виж какво ще стане”. Всеки може да се досети, че ако ти би постъпил така, не би дръзнал да кажеш: “Не съм като другите”. Ако ти добросъвестно би обсъдил по какви подбуди е извършено това малко добро, за което говориш, т.е. дали не е поради пустославие или поради човекоугодничество ли, не затова ли - да добиеш тежест и да не изгубиш изгодите на своето положение, не затова ли, че такива са били обстоятелствата, и не са ти били по сърце, и изобщо: да угодиш на Бога и неговата слава ли си имал предвид, или себе си и своите интереси? Ако би обсъдил твоето малко добро от тая страна, у тебе не би останало нищо освен боязливият вик: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!”. Фарисеят не направил това и попаднал в мрежата на самохвалството и заради самооправданието е получил осъждане от Бога.

И тъй, братя, желаете ли да избегнете опасната самоизмама, поучете се от фарисея, по пътя на противоположностите, избягвайки това, което той е вършил и вършейки това, което той не е направил. Когато врагът пристъпи и започне да тръби в сърцето ви, че вие не сте като другите, че вършите такива добри дела, вземете го със себе си и го поведете при всички ваши лоши дела, запитвайки: “А това кой направи, а това кой, а това кой?” Тогава ще се пробуди изобличителният глас на съвестта и ще заглуши онзи неясен шепот на самохвалството: “Не съм като другите!”. Ако ли, въпреки това, сърцето все още се гордее със своето самочувствие, изобличете го с най-строг укор, казвайки: “Макар да е извършено нещо добро, но ти с твоите зли помисли го развали и оскверни ту с пустославие, ту с човекоугодничество, ту с очакване на някакви странични изгоди”. Ако при извършване на някои дела и да не си имал такива чувства, ти сега ги скверниш и отнемаш цялото им достойнство, като се големееш чрез тях. Като изобличим себе си така, ние се лишаваме от всякаква опора за самооправдание и не ще има към кого да се обърнем, освен към застъпничеството на Божията милост, към която нелицемерно ще започнем да викаме: “Боже, бъди милостив към нас грешните!”.

О, дано Бог ни помогне да вникнем в тези оправдателни чувства на митаря и да ги усвоим! Струва ми се, че те са така естествени за нас. А в същото време невинаги и не лесно ги срещаме у себе си. И в това трябва да се обучаваме, както и за всяко добро. Да се обучаваме. И ето какъв начин трябва да възприемем за такова обучение: да вникнем у себе си внимателно. У нас има едно истинско огледало на нашите дела - съвестта, но огледало, захвърлено, и дори изцапано. Нека го изнесем на открито, да го почистим и проясним чрез словото Божие, като възстановим в него точно текста на всички задължителни за нас думи, дела, чувства и мисли. След това да го поставим пред себе си, т.е. пред нашето съзнание така, че да се оглеждаме право в него, без да се прикриваме с каквото и да е. Понеже без светлина не е възможно да се види нищо, нека осветлим нашата вътрешна постройка със страх Божий, при действието на който всички черти на лицето, т.е. на нашето съзнание, до най-малки подробности, ще се виждат ясно в огледалото на съвестта. Когато се съсредоточим така вътре, несъмнено ще вникнем в чувството на митаря. Не само делата, но и всички лоши мисли, които са излизали и излизат от сърцето, ще се отпечатват на лицето на съзнанието, ще се отразяват в съвестта и ще предизвикват съд чрез действието на Божия страх. И както митарят, застанал далеч, не е смеел да се приближи от страх, не е смеел да погледне към небето от срам, поради изобличение на съвестта се е биел в гърдите, бидейки недоволен от себе си и скърбейки за своето безобразие, така и у нас страхът ще се сменява със срам, срамът с изобличение, изобличението със страдание за нас самите. И понякога ще се роди самомнение и ще се възроди самопревъзнасянето и самооправданието. Защото, поради това че вътрешната деятелност не се прекратява, сърцето ежеминутно кове зло. Но тъкмо затова не ще има минута, когато да не чувстваме подбуда да се бием в гърдите и да викаме: “Боже, бъди милостив!” Блажено състояние, действително привличащо Божията милост и оправдание!

Ние обикновено казваме: “Аз съм грешен, аз съм грешен!”. Това е приятно на Бога. Но нека се погрижим не само езикът да го изговаря, а и сърцето да го чувства. Нека убедим себе си, че чувството на праведност е завой към пътя на погубването, и когато то се появи, да го гоним като най-опасен враг, който дебне, за да открадне от нас най-скъпото ни благо - оправданието пред Бога. За да унищожим подобно изкушение още в началото, нека постъпваме така, че всяко наше дело и намерение да се предшества от чувство за нашата греховност. Милостиня ли даваме, да я даваме с мисълта: аз не съм достоен да получа за нея Божията милост. Постим ли, или упражняваме някоя друга добродетел, трябва да имаме такива мисли: чрез тази добродетел другите увеличават числото на своите достойни за похвала дела, аз пък ще се потрудя за моите грехове. В храма ли ходим, или се молим у дома, нека си казваме: “Ще се потрудя, може би Господ ще се съжали и ще прости греховете ми”. И особено при молитва, обръщайки се към Бога с ум и сърце, трябва да търсим Неговата милост, подобно на свети Пимен, който е казвал: “Аз гледам на себе си като на човек, който е потънал до шия в калта и има само уста да вика: “Боже, помилвай ме!”.

Като се устроим така, с Божията благодат ще избегнем измамата на самомнението и ще отстраним главното препятствие за отваряне вратата на сърдечното съкрушение, от която като излезем, несъмнено ще срещнем и вратата на Божието милосърдие. Амин.

Днес Светата църква ни представя митаря и фарисея. Кой не би пожелал да се сподоби с блажената участ на първия и да избегне горчивото осъждане на втория? Ние сме грешни и може би грехолюбиви, но има ли такъв, който би искал да погине в греховете си? Дойдете да се поучим от митаря, как, въпреки греховете, може да се избегне участта на осъдените и да бъде привлечена милостивата оправдателна присъда на Господа.

Митарят не смее да вдигне очите си към небето: срамно му е; срамът покрива лицето на душата му. Митарят се удря в гърдите. Той признава себе си достоен за всяко наказание за злото своеволие на сърцето си. Но не бяга от Бога и не се отчайва за спасението си; а, като се обръща с блага надежда към Същия Този, когото е оскърбил и който е готов справедливо да го накаже, вика към Него: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”.

Да се засрамим, като почувстваме срама и унижението на греха; да осъдим себе си с всичката сила на съвестта или нелицемерната Божия правда, явена чрез нея; но при това, заедно с митаря да побързаме да отправим същия вопъл: “Боже, бъди милостив към нас, грешните!”.

Не някой друг, а ти самата, грешна душо, трябва да извършиш всичко това и да го почувстваш. Митарят се е удрял по гърдите, но той още преди това с мислите на ума си удрял душата си и изранил сърцето си. Влез в себе си, събери спасителните мисли и с тях се постарай да съкрушиш ожесточеното си сърце. Въздигни се горе нависоко, спусни се в преизподнята; огледай себе си и около себе си и навсякъде търси стрели за поразяване, бичове - за уязвяване, чукове - за смекчаване на окаменялото си сърце.

Припомни си Божиите милости към тебе - и се засрами. Спомни си Неговото правосъдие - и се побой. Спомни си колко близко е краят - и побързай да умилостивиш строгия Съдия на участта си. С въжето на собственото си самовластие притегли самата себе си към себе си и, макар и от чувство за самосъхранение, извлечи от себе си тези спасителни внушения и се проникни от тях.

Казвай си: “Господ беше милостив към теб в творението, в Промисъла Си, още повече - в Изкуплението, обнови те чрез Светото Кръщение, хранеше те с Плътта и Кръвта Си и ти обеща да бъдеш едно с Него за вечни векове; колко пъти тебе, падналата, вдигаше, нечистата - очистваше, болната духом - изцеляваше, колко пъти ти позволяваше да почувстваш близостта Му и обятията на Неговата любов, колко пъти ти даваше да вкусиш сладостта от пребиваването в Неговата воля и от изпълняването на Неговите свети заповеди. Ти презря всичко това, всичките Му грижи за тебе са нищо, отхвърли всичките Му милости към тебе.

Бог те държи в десницата Си. Той е близо и вижда всички движения на сърцето ти. А точно ти си позволяваше пред лицето Му да се съчетаваш с лукави помисли, противни на Него. Тъкмо ти, пред лицето Му, се разгаряше от страсти, които са мерзост за Него. И пак ти, пред лицето Му, на дело извършваше заченатия в сърцето грях, с който Го оскърбяваше.

Знаеше, че това е зло, но не се възпря от него. Можеше да не го пожелаеш, но го пожела. Можеше, след като го пожела, да не го извършиш, но го извърши. Никой не те принуждаваше.Твоята зла воля господстваше в теб и те влечеше по лоши пътища.

Грехът примамва със сладост, а после излъчва с тлетворната си горчивина. И ето, че светлината на ума помръкна в тебе; змиите на страстите те изяждат и тъгата на крайно недоволство те притиска. Заприличала си на изсъхнала клонка, на строшен съсъд, на птица с оскубани пера. И това още не е краят. Помни, че краят на сухите храсти е изгарянето, в което горят и не изгарят.

Тези и подобни помисли влагай в душата си, грешнико, и събуждай съвестта ѝ, да почувства срам и омерзение към греха и греховното си състояние, да изпита неприязън срещу злото си своеволие и страх за вечната си участ. Това направи, повече не е необходимо; и внимавай да не полетиш в пропастта на нехайството и отчаянието. Не бягай от Бога, защото къде може да се избяга от Него? Той те държи с връзките на битието и нищото няма да те погълне, дори и да искаш. Затова притечи се към Него и припадни в лоното на Неговото милосърдие. Ти живееш още на земята. Животодавецът Бог продължава земния ти живот, та с продължаването на милостта Си да те привлече към Себе Си. Дава ти възможност да живееш още, като очаква, че накрая ще отхвърлиш греха и ще се обърнеш към Него. Ти си смоковницата, оставена за още една година в градината на земния живот. Бъди мъдър и се възползвай от този дар.

Евреите са имали градове на убежището. Онези, които се укривали в тях, избягвали ударите на отмъщението. За грешника град на убежище е покаянието. Притечи се към него и се скрий от меча на Божията правда. Сам Бог, готов да те накаже, ти посочва това убежище и те призовава към него. Само една е била отворената врата на спасението от потопа - вратата на ковчега. Една е и вратата на спасението от потопа на греха - вратата на покаянието. Чуваш ли - пеят: “Отвори ми вратата на покаянието, Животодавче!”. Върви! Отворена е, и ръката Му е протегната да те приеме. Погледни - всички вече са влезли! Ето, изповядалият се разбойник се приближава и получава за наследство рая; идва обременената от греховете си блудница и със сълзите си ги изличава от списъка; Закхей се кае пред Господа - и бива оправдан; Петър плаче - и Бог го приема; а Давид отдавна е там. И целият небесен дом е пълен с грешници - всичките оправдани. Сам Домовладиката дружелюбно въвежда всички каещи се и тях, отчуждилите се от Него, чрез покаянието им прави Свои близки.

Изпълни се с дух! Отиди и ти и застанал редом с митаря, с неговия глас въззови: Боже, бъди милостив и към мене, грешния!”.

И несъмнено ще бъдеш помилван и спасен, ако стигнеш дотам, че от сърцето ти искрено да се изтръгне такъв покаен вопъл. Този, Който оправда митаря, ще оправдае и теб, когато достигнеш подобно на неговото душевно разположение. Който е казал: “Когато с въздишка въззовеш към Бога, тогава ще се спасиш”, ще спаси и теб, ако и ти така силно въздъхнеш и въззовеш. Призоваващият към Себе Си всички отрудени и обременени да упокои и теб, когато, почувствал бремето на греховете си, се притечеш към Него, търсейки покой от угризенията на съвестта.

С такова, подобно на митаревото благоразположение и с такава, заради него дарувана свише милост на оправдаването да сподоби Господ и всички нас, грешните! Амин.

В миналия неделен ден светата Църква ни научи на смирените чувства на разкаянието, с които се привлича Божията милост. Сега тя иска да ни възведе до въодушевената решимост, напускайки греха, да тръгнем по верния път към Небесния Отец. Поради това, в притчата за Блудния син, от една страна се изобразява жалкото състояние на грешника, отпаднал от Бога, и, от друга - радостта и мира, в които покаялите се са приети от Небесния Отец. Нека тръгнем след падението и издигането на този грешник. Мнозина от нас ще видят тук своята история, било в светли или мрачни черти.

Нека се върнем мислено в ония дни, когато миналата година ние постихме, изповядахме се и се причастихме със светите Христови Тайни. В какво блажено състояние бе тогава нашата душа! Всичко ѝ изглеждаше светло: и вътре в нея, и около нея, и над нея, и в далечното минало и в неизвестното бъдеще. Каква тишина царуваше в сърцето. Какъв ред имахме в живота, каква сериозност в мислите и сила в изпълнение на добрите намерения. Каква готовност да търсим Бога и да изпълняваме неговите заповеди! Струваше ни се, че никой не е по-блажен от нас и си казвахме: никога не ще променим тоя правилен живот, за да не се лишим от радостта, и винаги да принадлежим на Небесния Отец, докосването на чиято грижлива десница така силно чувстваше тогава нашето сърце.

Наистина, блажени са ония, които действително са устояли, макар и не напълно, в тия свои благи разположения и съвестни обещания! Но всички ли са такива? Дали по-голямата част от нас не са повторили историята на Блудния син? Нека си припомним... Ето, измина поучителният и спасителен пост и настъпиха светли празници. След тях дойде и прекрасно време. Ние си позволихме малка отстъпка, като някакво право на отдих, след издържания подвиг на строгия живот, който водехме дотогава. Не сме и помисляли да се предаваме изцяло на временни утешения. Първото развлечение бе невинно, но то остави забележима следа в душата. Ревността към строгия живот отслабна и мисълта често се връщаше на вкусеното невинно удоволствие. Ето, представя се случай за ново развлечение и утеха. Сега ние се утешаваме по-смело. И ако добрите мисли за опомняне ни спохождаха, ние ги отхвърляхме дръзко като ненужни. Плодът на това бе мрак и смущение. Ние чувствахме колко тежки и стесняващи са приетите от нас правила на благочестивия живот. И често сме мислили дали да не ги изоставим. Ще настъпи благоприятно време, пак ще започнем да работим за Бога, а сега нека се поотпуснем. И се заредиха немара след немара! Междувременно привичната страст надигна глава и започна своите разговори със сърцето. Като стари познати, те скоро се спогодиха. Нямаше вече кой да противоречи на страстните помисли. Позволявахме си услаждания и чрез предмети и чрез дела на страстта. Насладите разколебаваха волята. Честите повторения родиха склонност към старото, произлезе свързване с греха и вътрешното падение бе вече факт. При сгоден случай падението е извършено и чрез дело. По-нататък идва падение след падение и ние изпаднахме напълно в предишното греховно настроение. Нравственото разстройство е пълно и ние заприличахме на Блудния син, когато той, пропилявайки всичко далеч от баща си, пасъл свине и се хранел с рожкови.

Ония, които са се подхвърлили на такова нещастие, нека сравнят това, което сега е у тях, с онова, което е било. Нека поскърбят и да поплачат! Как всичко бе светло, а сега наоколо е мрак: всички чисти понятия и спасителни Божии истини като че ли са окрадени и не си ги спомняме, или, ако си ги спомняме, ни изглеждат непонятни. Колко драго ни беше да отидем на църква, а сега? Тогава не ни се излизаше от храма във време на какво да е свещенодействие, а сега? Може би нашето външно състояние не се е изменило, но вътре копнеж и мъка терзаят сърцето. И вече никакви утехи и наслади не могат да облекчат тая безутешна вътрешна мъка. Падналият знае всичко това и го изпитва на дело, а може би знае и изпитва повече от това, което може да каже словото на страничния наблюдател. Но, бедна душо! Нима ще се предадеш безвъзвратно в ръцете на своето падение? И ако си пожелала падението на блудния, не ще ли поревнуваш да му подражаваш и в издигането?

Дойди в себе си! Виж каква пустота е в греха, каква беднотия във всичко и какво разстройство. Това ли е красотата, с която си украсена при създаването и с която те украсяваше Господ - твоят Изкупител? Ти ли, която носиш Божия образ, трябва да пълзиш долу и да се валяш в нечистотии? Възкреси мислено своето достойнство и поревнувай да го възстановиш!

Не гледай на това, че твоите външни отношения са изправни. Не това е ценно, а ценни са твоите вечни отношения към Бога. А какви са те?! Мисълта за Бога поразява със страх, но не със страха на сина, а със страха на престъпника. Така ли трябва да бъде с Божиите чеда, каквато си ти? Постави се в списъка на ангелите и светиите. Ще устоиш ли сред тях? Разбира се, че не. Но така ли трябва да бъде с нас, които сме призвани да бъдем съжители на светиите и вечно Божии? Нима така ще останем и не ще поревнуваме да поправим тези разстроени отношения? Нека побързаме, или ще погинем духовно.

Днес-утре идва смъртта. Със затварянето на очите за нас ще се затвори и вратата на Божието милосърдие, ако не се погрижим да влезем в нея по-рано. А тогава? Словото е слабо да изрази оная беда. Нека не отлагаме. Ето, идва благоприятното време на светия пост. Нека пожелаем още отсега да се възползваме от него за спасение и да се готвим за това. Нека възбуждаме нашата заспала ревност към спасение с всички средства, каквито са предоставени на нашата свобода от всеустройващата Божия благодат.

А Господ е близо, Той чака само да кажем: ще отида. И преди ние да се приближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Вижте колко много наемници има Той, които Му служат. И между тях има мнозина, които са изпитали падение като нашето. Вижте: ето Мария Магдалина, ето Закхей, ето Мария Египетска, Пелагия и други, чието число е безбройно. Ние не бива да се отчайваме, но не бива и да се бавим. Господ няма и да спомене нашите беззакония и от радост за нашето връщане, което ще възрадва цялото небе, ще ни възвърне всичко изгубено от нас.

Вие сами знаете всичко това. Ние сме изпитали вече сладостта на духовното пробуждане, неговите удобства и утешителни плодове. Който е имал нещастие отново да падне, нека побърза да се ощастливи с ново ставане. Колкото и да е падал някой, Господ ще го приеме с обич, когато стане. Но ако той се изостави и с удоволствие се обрече да се валя в греховната кал, ще го изостави и Господ. Ако ние напомняме на Бога за себе си чрез нашата грижа за собственото ни издигане, Господ ще дойде и Сам ще ни вдигне, ще ни подаде Своята всесилна ръка и ще ни извлече из дълбочината, в която сме затънали. Нека се възползваме от неизчерпаемото Божие дълготърпение и да предприемем всичко, което би ни въодушевило към труд за нашето ставане. Нека съберем около своето сърце всички подбуждащи истини - и от небето, и от земята, от настоящето и от бъдещето - за да дойдем накрай до решимостта да кажем: ще стана и ще отида! Нека наистина да станем и да отидем! Да отидем при Небесния Отец, Който ни чака, и не само чака, но ни и търси и с всички сили се грижи за нашето обръщане, винаги готов да ни помогне в това трудно и решително за нас действие.

Нека си пожелаем това взаимно един на друг, независимо дали някой се намира в по-малко, или в по-голямо падение. Да си пожелаем, а и да се принуждаваме взаимно да станем и да отидем не поотделно, а всички при Отца, за да бъдем заедно с Него, с целия Му дом, с цялото царство на спасените, които ще бъдат облажавани во веки. Амин.

Притчата за Блудния син, която чухме от светото Евангелие, е може би жива история на мнозина от нас, присъстващи тук. Припомнете си миналия пост. Колко духовно зрели се показахме, как започнахме да говеем, как се покаяхме, получихме разрешение и се приобщихме със светите Христови тайни. Заради нашето покаяние и обещание да живеем правилно, Небесният Отец ни даде частта от нашето благодатно наследство, присъдена ни от Неговата Отеческа благост. Добре ни беше в тихото и светло жилище на Отца. Но ето, дойде пролет и започнаха развлечения и увеселения. Вниманието се разсея и ревността на духа все повече и повече гаснеше. После дойде падението, отначало може би внезапно. След него второ, трето и т.н. Душата стана безчувствена, понятията се омрачиха, чувствата и желанията загрубяха. И сега има мнозина, които приличат на Блудния син, обеднял и загиващ от глад.

Но ако подражаваме на Блудния син в падението, нека възревнуваме да му подражаваме и в издигането. И ние като него разпръснахме нашето благодатно наследство. Нека също като побързаме да се върнем в обятията на Небесния Отец, които винаги са отворени за нас. За това е установен подходящ пост. Притчата за блудния син се чете днес, за да ни напомни навреме за подвига на поста и да ни предразположи да проправим в нашия ум целия път на издигането ни към Господа, от Когото сме се отдалечили.

В това отношение нека се поучим от Блудния син. Как започна обратният път на блудния към Отца? - С това, че той дойде в себе си. И за всички това е първата стъпка от греха към Бога. Би могло да се каже, че това още не е стъпка, а само начало на пътя, отправна точка. Грехът потопява душата в съня на самозабравата, безчувствието и безгрижието. И грешникът дълбоко спи! Но както е необходимо да събудим заспалия, за да стане и да тръгне, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види своето опасно положение и да реши да стане и да отиде при Господа. За тази именно цел ние чуваме подбуждащи гласове отвсякъде около нас. И съвестта, и Словото Божие, и словото на Отците, и богослужебният чин на светата Църква, и цялото творение, и щастливи и нещастни обстоятелства на живота - всичко буди, всичко говори на заспалия грешник: стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос (Еф. 5:14). Какво ще ни говори постът, какво великопостното четене и пеене, какво самото тогавашно благовестие, ако не същите думи: “Стани ти, който спиш и възкръсни от мъртвите”.

Всъщност подбужда ни Божият дух, който прониква в човешкия дух. Но нужно е и ние сами да се грижим и принуждаваме: защото без нас и Божият дух нищо не ще стори в нас. Нека се молим и да просим от Господа вътрешна подбуда, но и сами не бива да стоим с наведена глава и скръстени ръце. Ние сами трябва да разпалваме в себе си грижовния дух за нашето спасение и за славата Божия. Трябва да действаме противоположно на действията на греха в нас. Както гъстата мъгла скрива от нашия поглед всички предмети, така и грехът слага покривало след покривало върху очите на нашия ум и скрива от него всички предмети, които той е длъжен винаги да вижда, за да знае къде и как да се движи.

Нашият дух е създаден за Бога и за божествения ред на нещата, в съзерцание на който той трябва да пребивава и да се движи и да действа в него като в някаква атмосфера.

“Бог, Комуто се покланяме в Троица, Който е създал света и промишлява за него, спасява ни в Господа Иисуса Христа, с благодатта на Дух Свети, в Своята света Църква, заради вярата и живота ни съобразно с вярата, очиствайки ни в тоя живот, та за малкия тукашен труд, в другия живот да ни даде вечен мир”.

Ето божественият ред. В този именно божествен ред нашият дух трябва да пребивава с внимание, за да живее и да постъпва съобразно него. Но грехът изтръгва всичко от нашето внимание и го увлича в друг ред на нещата, съвършено противоположен, в който Бог е забравен, забравено е благодатното домостроителство, забравена е смъртта, бъдещият живот и справедливото възмездие. Виждат се само земните блага и чувственият живот, който не чака своя край. Но в тази именно мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да отстрани заслеплението от очите му и хващайки го като че ли за ръка, да го извлече в светлината на съзнаване на Божия ред. А ние, които знаем този ред, нека се заемем и сами да действаме. Нека съсредоточим нашето внимание и да проследим целия този ред от началото до края. Да си спомним как Бог всичко е създал чрез Словото, отличил е човека от всички твари и го е удостоил със Своя образ, как човекът паднал и прогневил бога и как бил наказан с изгонване от рая. Как Бог, от любов към него, обещал да изпрати Спасител, как дошъл Господ Иисус и ни спасил със Своята кръстна смърт, как ни дарил благодатта на Светия Дух и как ние сме изгубили всичко това със своя безгрижен и порочен живот, как всеки ден нас ни чака смъртта и след нея съд и възмездие за нашите лоши дела. Нека мислено преминем целия този ред за нашето спасение. И не само мислено, но нужно е и да действаме, докато имаме време и сили. Когато извършим това с усърдие, може би ще покълне у нас семето на страха за самите нас, а заедно с него и грижата за нашето спасение. Родило се, това чувство ще приведе в напрежение отслабналите от безгрижие наши духовни сили и ще роди не само мисъл, но и желание да престанем най-после да се валяме в греха и да се обърнем към Господа.

Това значи да дойдем в себе си и да се пробудим от греховния сън: да вникнем с внимание, със съзнание и чувство в Божия ред и чрез това да почувстваме опасност за своето оставане в греха и да се погрижим да излезем от него.

Когато Блудният син дойде в себе си, какво каза? - колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Това е същото като: “Колко е хубаво в дома на баща ми и колко зле съм аз, след като го напуснах. Колко светъл, утешителен и блажен е божественият ред и животът в него, отреден за мене. И колко зле съм аз, напуснал самоволно тоя ред, отчуждил се от него и останал в греха. Каква нужда има сам на себе си да увреждам и сам да се погубвам? Ще стана и ще отида! Ще захвърля греха и ще започна да живея по Бога!

Ще стана и ще отида - ето втората стъпка от греха към Бога. При първата стъпка у грешника се ражда само мисъл и желание да остави греха, а тук вече той решава да го остави на дело. Там той само се е събудил от греховния сън, а тук той става и иска да върви. Когато събудят някого, той може пак да заспи, без да е станал. Другиго събуждат, а той веднага пак заспива. Пак го събуждат и пак заспива. Друг се събужда и знае, че трябва да става, но си лежи - не спи и не става. Всичко това в различните видове се повтаря и в духовния живот. Събужда се грешният човек и отново се предава на съня на безгрижието, пак се събужда и пак заспива. Някой чувства и нужда да напусне греха, но все си остава в него, като че ли от липса на смелост да се откъсне от него. Ето защо, дори и след като е осъзната и почувствана нуждата да се поправим и да променим нашия живот, не бива да мислим, че всичко е сторено. Не. Трябва да създадем у себе си напрегната решимост веднага да се разделим с греха и с всички начини на греховния живот и да започнем да живеем по всички осъзнати изисквания на духовния живот. И това е главното нещо в обръщането към Бога, или това е самото то - обръщането. Тук се извършва прелом на волята, след който тя вече не желае греха, гнуси се и се отвращава от него, и обратно, стреми се да обича и да върши само доброто, угодно на Бога.

Трудно е да определим как става този прелом. Той се извършва в светилището на нашия дух, скрито и тайно, както са скрити всички зародиши на живота. И тук, както и първата стъпка, всичко извършва благодатта, но пак не без нас. Как и какво върши благодатта? Кой ще изследва нейните премъдри нареждания? А какво трябва да вършим ние, ще кажа накратко.

Дошла ни е мисълта за спасение. Ние сме почувствали опасност от пребиваването ни в греха и имаме намерение да се поправим. Виждате ли, не бива да пропускаме без внимание именно тези движения на нашата душа. Това е дарът на благодатта: не бива да го пренебрегваме и отхвърляме! Каквото ни се внушава да направим, не бива да го отлагаме за утре. Нека преценим веднага състоянието си и да започнем грижливо да пресмятаме и съобразяваме всичко, което трябва да сторим със себе си и за себе си. След това трябва да започнем живот по начина, в който се внедрява и възгрява побеждаващата благодат: да пазим поста, да посещаваме светия храм, да вършим милостиня, да не се пристрастяваме към житейските работи и грижи, да четем, да размишляваме и, главно, да се молим, да се молим с ум и сърце и да искаме от Господа да ни помогне да победим себе си. Ако вършим това с цялата си искреност, добросъвестност и търпение, Господ ще погледне на нашия стремеж, ще ни осени със Своята благодат, ще смекчи сърцето ни и ще ни даде сили да сломим упорството на нашата воля. Има много вериги, които не дават на душата да стане и да отиде при Господа. Освен порочните страсти и склонности, усвоените под влияние на греха жизнени привички, взаимните отношения, облагите от земния живот и благосъстоянието ни образуват здравата тъмница, в която се мъчи грешната душа. Но всичко това се стопява от огъня на Божията благодат. В такава минута човек всичко принася в жертва на Бога и на всичко е готов само за да получи опрощение и да бъде приет от Бога, макар и като последен от всички, които работят в Неговия дом. Каквото е казал блудният, това казва всеки, който с решимост се обръща към Бога: ще стана и ще отида - и ще кажа на баща си: “Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си!”.

Моментът на решимостта е главният момент на обръщането. Това, което следва, вече е изпълнение на онова, което човек в момента на обръщането решава да извърши. Ако блудният не бе дошъл до тая решимост, не би отишъл при баща си, а би страдал в своята беднотия и глад и може би, примирявайки се със своето злощастно положение, би останал завинаги в него. Но ето, Господ му помогна: той стана и отиде при баща си, каза му каквото бе намислил и бе милостиво посрещнат, опростен, облечен, обут, нахранен, приет пак като син. Голяма е била радостта в целия дом!

Такъв е краят на решимостта на Блудния да се върне при баща си. В обръщането на грешния човек всичко, за което говорихме, се изпълнява тогава, когато той, решил да се поправи, изповяда своите грехове, и като получи разрешение от духовния ръководител и прощение от Господа, се причастява със светите пречисти и животворящи Христови Тайни за очистване на греховете и за вечен живот. И това е следствие на решимостта на грешника да отиде при Господа, необходим завършек на делото на обръщането, запечатване на това, което се е оформило в сърцето в минутата на решимостта. Напомням за това, за да не помисли някой да се ограничи само с едно вътрешно обръщане към Бога, пренебрегвайки светите божествени Тайни. Такова обръщане би било несигурно и не ще доведе до никакво добро. Ако ковачът изработи един нож както трябва, а не го закали, ножът ще остане мек и за нищо негоден. Точно така и човекът, който е решил да остави греха и да започне нов живот, ако се изповяда и не приеме светото Причастие, не би имал сила и мъжество за никакво добро: той е унил, пропуска случаи да върши добро и винаги отстъпва пред пречките. А това означава почти същото - да остане в същото положение, както по-рано, или да се спре насред път. - Който се е решил, той е станал. Но както станалите се обличат и се приготовляват за работа, така и решилият се трябва да се облече и да се въоръжи с благодатта на изповедта и светото Причастие, та с духовна сила, в необходимото духовно въоръжение, да започне делата на богоугаждането и спасението. Когато нощта премине и настане ден, човек отива по делата си и по своя работа до вечерта (Пс. 103). Също така, когато премине нощта на греха и в душата просияе денят на благодатта в Христа Иисуса, облагодатеният започва работа и работи до вечерта на своя живот, Господ му помага и утвърждава неговите благи начинания със Своето благоволение и благословение.

Такъв е, братя, пътят на обръщането от греха към Бога. Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14). Ако сега се затруднявате, подгответе се поне за поста, когато светият Апостол ще се обърне към всички ни с думите: Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2 Кор. 6:2)! Амин.

Ако обърнеш внимание на началото на историята на блудния, с изумление виждаш от колко дребно нещо започва падението на младия, неопитен син и до каква гибелна бездна го довежда. Първоначалното желание изглежда така благовидно, че сякаш нищо лошо и пагубно не би трябвало да се очаква от него. И бащата като че ли не вижда бедата; наистина, и синът не е предполагал всичко да свърши така, както свършва. Добре е, че накрая Божията благодат намира погиналия. А иначе, след като изживее бедствено тук горчивата си участ, и на онзи свят би отишъл не за радост, а за да понесе праведното въздаяние за живота си, преминал лошо и неизправен чрез покаяние.

Ето така се извършва всяко грехопадение и изпадането на всеки човек от добро състояние в състояние лошо, смутно и страстно. Винаги се започва с нещо дребно, и при това благовидно: врагът знае, че грехът в истинския си вид е отвратителен, затова и не ни влече направо към него, а започва отдалече, като почти винаги прикрива първоначалните си нападения под вид на добро. Едва след това, малко по малко, всява нечистота на помислите и разгорещяване на желанията, като разколебава твърдостта на съпротивляващата му се воля и отслабва нейните опори, докато тайно (не) склони сърцето към грях, след което вече е достатъчно да има удобен случай - и грехът се извършва на дело. А после грях след грях - и повтаряне на горчивата участ на блудния син в падението!

Като държи в мисълта си това, всеки от нас сам ще си наложи да изпълнява строго заповедта на Апостола: Бъдете трезвени, бъдете бодри!(Срв.: 1 Петр. 5:8). Вглеждайте се в себе си и около себе си и забелязвайте уловките на врага, който дебне да погълне всеки ревнител на доброто и чистотата. Първата уловка на врага е смущаването на помислите. Обикновено отначало той всява само един помисъл, но така, че той да докосне сърцето и да заседне в него. И щом успее да постигне това, веднага събира около този нищожен, сякаш и невинаги лош помисъл цял облак странични помисли и по този начин замъглява светлата до този момент атмосфера на душата. Така врагът си подготвя място и пространство за действие и скоро след това започва да действа в тази мъгла, като уязвява душата чрез нападенията на страстите, които остават в душата рана след рана. Тези ранички после от всички страни покриват душата и накрая се сливат в един болезнен струпей на страстно греховно настроение. Случва се така, сякаш някой в тъмнината получава убождания с тънкия връх на иглата - едно, второ, трето и така нататък - по цялото тяло. Всяко убождане причинява болка и оставя раничка, от която се образува нагнояване и струпей, и така - струпей след струпей, докато цялото тяло стане като една рана и един струпей.

Забележете, при добро състояние на душата мислите не се мятат и врагът не може да действа, затова първата му работа е да смути помислите. Смущава ги посредством един от тях, който избира за водач, като съди по характера и занятието на човека. Щом само успее да вложи такъв помисъл в сърцето, веднага се надига буря от помисли; вътрешният мир и тишината изчезват. Тогава врагът се установява близо до сърцето и започва постепенно да събужда в него страстни движения. Това вече е втората стъпка. Внимавай добре! Забележиш ли това - спри се, не продължавай по-нататък, защото по-нататък вече става твърде лошо. Може би няма да успееш да забележиш смущението в помислите, защото, макар и не по своя воля, ние сме заети с много неща; но как може да не забележиш движенията на страстите, особено когато още не е разколебано намерението да не им се поддаваш. Ако и това е затруднително за някого, ще посоча още по-осезателен признак. Забележи: колкото по-скоро, вследствие на увлечението от един помисъл, а след това - на смущението от много други, почувстваш охлаждане на сърцето, знай, че в сърцето вече са започнали наранявания и струпеи, макар и още не съвсем забележими. Охлаждането на сърцето към богоугаждане е по-голямата част от пътя към падението, а някои казват, че това вече е истинско падение.

След всичко това сам виждате в какво се състои нашата работа: не допускай първия примамлив помисъл до сърцето си и не се съчетавай с него. Отхвърлиш ли първия помисъл - ще осуетиш всички замисли на врага и ще пресечеш всяка възможност той да ти въздейства и да те изкушава. Ето какъв закон на спасението следва оттук: дойде ли изкусителен помисъл - прогони го; ако пак дойде - пак го прогони. Така всеки изкусителен помисъл изпъждай и отхвърляй с гняв и досада срещу него. И ще бъдеш напълно свободен от падение. Врагът постоянно ще те изкушава, злобее против теб, но ако не престанеш да постъпваш по този начин, нищо няма да ти направи. Напротив, ако се поддадеш на първото му влечение, той ще ти завърти главата. Нашата прамайка, ако беше прогонила веднага змията, нямаше да падне. А тя вместо това подхванала разговор с нея... увлякла се по-нататък и по-нататък... заплела се в мрежите на врага и паднала. Такова е и всяко падение!

Разказват за един велик подвижник от древните. Той живял в пустинята сам и достигнал такова съвършенство, че Ангел му донасял за храна всяка вечер по един бял хляб. Врагът всял в него помисъл, че той вече е дотолкова съвършен, че няма защо да се страхува от падения и да внимава чак толкова строго над себе си. Старецът не се опазил и позволил на сърцето си да се съчетае с този помисъл. И веднага щом се съчетал, започнали да се смущават помислите му, започнали да се промъкват в главата му различни спомени за лица, неща и дела на различни хора; първия ден не чак толкова много, защото той още ги отпъждал, но достатъчно, за да омрачат душата му. Поради това, когато застанал вечерта на молитва, той я извършил вече не с такъв мир и не с такова устремяване на сърцето към Бога, както преди. Навярно хлябът на трапезата този път Му се сторил не бял, а черен и корав, което му направило впечатление, но въпреки това вкусил, без да търси причината, и в обичайното време легнал да спи. Веднага врагът го затиснал с цялата тежест на своя мрак. Шумът от мислите в главата му бил като шум от мелничните колела; и се появили движения в тялото му, каквито даже не помнел кога са се случвали преди. И ставал, и ходел, и сядал - нищо не помагало. Така се измъчил през цялата нощ. На другия ден душата му била като смазана; извършил молитвеното си правило без желание и без усърдие; за богомислие нямал разположение; Небето и Небесното се затворили в съзнанието му; мирските помисли неотстъпно се блъскали в главата му и предизвиквали различни движения и съчувствие на сърцето. Старецът сам не разбирал какво ставало с него, и останал в това положение до вечерта. Затова вечерта намерил на масата вече не хляб, а изсъхнали парчета черен хляб. Ужасил се, въздъхнал, и така смутен легнал в постелята си. Тази нощ била още по-мрачна от първата, а денят след нея - още по-объркан и разстроен. Извършвал правилото някак, без всякакво внимание; мислите му били заети съвсем не с онова, което четял езикът. На трапезата намерил вече само трохи, смесени с боклук и прах. А след това настъпила нощта, още по-ужасна и смутна от първите. Завършило с това, че старецът оставил пустинята и се върнал в света.

Виждате ли с колко малко нещо започнало всичко и докъде стигнало! Господ не допуснал този старец до окончателно падение, а му изпратил вразумление, разкаяние и завръщане на предишното място, както и завръщането на блудния син при баща си. Но нека с това никой от падащите да не се обнадеждава лекомислено, а да внимава над едно - как са започвали техните падения, и се погрижи да предотвратиш такова начало. Тях, както и много други, Господ пак върнал на добрия път, а теб може и да те предаде в ръцете на твоето падение не поради гнева Си, а поради невъзможността да ти помогне, защото силно ще се удариш. А това са съжаление и скръб, каквито да не дава Господ никой да изпита.

Казвам ви всичко това, за да ви внуша, че с греховните помисли, които могат да ви приведат към греха, колкото и незначителни да са отначало, е по-добре човек да не влиза в никакво съглашение, а веднага да ги отблъсква и прогонва, а ако те вече, макар и малко, са успели да го обхванат, да побърза да разкъса съюза си с тях без жалене. Наистина, защо да нагазваме в това море. Нашата прамайка (Ева) била чиста, но врагът веднага я заблудил; и старецът бил почти съвършен, а врагът за три дни напълно го разсипал. И защо? Заради това, че не били внимателни при първата крачка. Ако бяха прогонили врага още при първото му нападение, нямало да се случи нищо от онова, което впоследствие претърпели. Така е било винаги и ще бъде. Така се случва и между нас. Не се увличай от благовидността и не слушай врага. Нали знаеш заповедите? Дръж се за тях и с тях измервай крачките си, а всичко друго изгонвай далече и ще се предпазиш от падения. Който внимава в заповедите (Вж: Пс. 118:6), няма да се посрами. И момък (Вж: Пс. 118:9)изправя пътя си, когато ги пази (Вж: Пс. 118:9). Който в сърцето си скрие словата на заповедите, няма да сгреши (Вж: Пс. 118:11). Нека князете на тъмнината да замислят неговата гибел, но той не се бои, защото се е потопил в Божиите заповеди и откровения (Вж: Пс. 118:23, 24). Който следва заповедите, ходи в широта: няма да се обърка. Нека изкушенията да го нападат, но той ще си спомни заповедите и ще възвърне стъпките си върху правия път (Вж: Пс. 118:59). Готов е да ги посрещне и не се смущава, защото е свикнал да пази заповедите (Вж: Пс. 118:60). Той лесно разкъсва веригите на грешните помисли, защото никога не забравя Закона Божий (Вж: Пс. 118:61). Нападките на гордите врагове се умножават, но той от все сърце се е прилепил към Божиите откровения (Вж: Пс. 118:69). Понякога сърцето му затлъстява като тлъстина, но той го отрезвява с поучението в Господния Закон (Вж: Пс. 118:70). Враговете замислят как да го погубят, но той е по-мъдър от тях с Господнята заповед (Вж: Пс. 118:95, 98). И макар да са много неговите гонители, но тъй като той мрази лъжата, а Господния закон обича, то голям мир го осенява и за него няма препъване (Вж: Пс. 118:157, 163, 165).

И така, в началото ви обърнах внимание върху думите на Апостола: Бъдете трезвени, бъдете бодри (1 Петр. 5:8)! А сега, накрая, ако някой попита: “Какво да правим, когато врагът ни смущава?”, ще добавя: Светило за ногата ви и светлина за пътеката вида бъде Божието слово (Вж: Пс. 118:105) и никакви изкушения няма да ви навредят. Амин.

Днес светата Църква ни напомня за Страшния съд. Тя вече ни припомни смирената молитва на митаря: Боже, бъди милостив към мене, грешника. Внуши ни да не се предаваме на падение, а като станем, подобно на Блудния син, да отидем при милосърдния Отец и да го молим да ни приеме като Свои наемници, понеже сме недостойни да се наречем Негови синове. Но тя още се страхува да не би някой по невнимание да е пропуснал тези уроци и поради ожесточение на сърцето да остане в своите грехове. Ето защо днес, като ни рисува картината на Страшния съд, тя още по-високо зове: “Покайте се”. Ето, Бог е определил един ден, който ще дойде и ще изнесе наяве тайните на тъмнината, ще разкрие сърдечните помисли и ще въздаде всекиму според делата. Тогава за грешниците не ще има пощада. Ще влязат в радостта на Господа само праведните и ония, които след падението са принесли искрено покаяние и са поправили своя живот. И тъй, спомняйки си за тоя страшен ден, нека престанем да грешим, нека се покаем и да вземем твърдо решение да живеем според заповедите на Господа.

И действително, никоя друга истина не е способна да смекчи неразкаяното сърце, както истината за Страшния Божи съд. Сатаната знае това и с много хитрости се старае да ни доведе до такова състояние, че ние или съвсем не мислим за този съд, или, ако помисляме понякога, мислим повърхностно, не допускайки тая мисъл до сърцето си и не позволявайки ѝ да произведе там своето пълно действие. Ако ние си спомняхме винаги за този съд и силата на този спомен стигаше до сърцата ни, не бихме вършили толкова много и тежки грехове. Но ето, ние не вникваме в Божиите намерения и затова грешим и си оставаме в греховете чрез нашата неразкаяност.

Братя, елате да изхитрим нашия духовен враг и да решим веднага: да си спомняме непрестанно за съда и със сърцето си да възприемаме цялата му сила и страх.

Нека си нарисуваме в съзнанието картината на Страшния съд и да я помним винаги. Както в обикновения ни живот ние виждаме над нас небе със слънце и други небесни светила, както и различни създания наоколо, същото нещо можем да си представим и в духовното царство. На небето ние ще съзерцаваме Съдията - Господ с ангелското войнство, а около себе си всички човешки синове, от началото на живота до края, които предстоят около Господа със страх и трепет. Тази мисъл трябва да владее в съзнанието ни винаги. Сутрин, когато започва новият ден, вечер, когато се готвим за сън, нека си спомняме, че ни очаква смърт и след смъртта - съд. Дали ние ще си спомняме за съда, или не, той не ще ни отмине. Но ако го помним, ще се предпазим от много грехове. Мисълта за съда ще ни научи да отбягваме всичко, което именно го прави страшен, и страхът от съда ще ни избави от страшно осъждане.

Само че това да не бъде в нас празна мисъл. Да съсредоточим върху нея нашето внимание, да възприемем със сърце и съда, и осъждането, и решението на съда.

Има ли сега някой между нас, който вярно би съдил за себе си, или вярно би бил осъден от другите? Нашето самолюбие ни скрива от нас самите и от собствения съд на съвестта. Тялото и нашата външност ни прикриват от проницателността на хората около нас. Поради забравяне на Бога, мнозина като че ли си казват: “Бог не вижда!”. Там не ще бъде така: всички ще бъдем открити и за себе си и другите ще ни виждат какви сме в думите, делата и мислите. Всеки, виждайки себе си, ще съзнава, че е виждан от всички и пронизван от Божиите очи, по-светли от самото слънце. Това съзнание, че греховете са явни за всички, с тежестта си ще притисне грешника така, че нему би било по-леко да паднат планините върху него, отколкото да стои така, като открита цел за погледите на всичко небесно и земно.

Сега ние сме изобретателни в снизхожденията и по различни начини се извиняваме и пред себе си, и пред другите, и пред Бога. Тогава ще бъде късно за каквото и да е оправдание. И нашата съвест ще ни казва: защо направи така? И в очите на другите ще четем: какво си направил? Сърцето ни ще чувства укор и от Господа: така ли трябваше да постъпваш? Тези осъждания и укори от всички страни ще се трупат в душата, ще я пронизват и поразяват, а тя няма с какво да се оправдае, нито къде да се скрие. Тази нова тежест - тежестта на всеобщото безапелационно осъждане - още по-непоносимо ще измъчва безутешния грешник.

Сега нерядко протакането на следствените дела облекчава участта на престъпника и мами с надеждата за оправдание. Там не ще бъде така. Всичко ще се извърши за един миг: и съдът без следствие, и осъждането без справки със законите, не ще има и възражения. По даден знак от Бога праведниците ще се отделят от грешниците, както овците от козите. Тогава Господ ще каже на едните: дойдете вие, благословените... а на другите: идете от мене...

Ето, това ще стане в последния ден! Ето, това сега светата Църква иска да запечати в сърцата ни! Нека вземем присърце тази безутешност на грешника в оня ден - безутешност, в която ще го поставят съдът, осъждането и решението, да се замислим и да се погрижим да я избегнем. Съдът никого не ще отмине. Всичко ще стане така, както е писано. Небе и земя ще преминат, но Словото Божие не ще премине. Нима ние сме врагове на себе си? Не. Тогава, нека побързаме да избегнем бедите, скръбта и отчаянието, с каквито ни застрашава последният ден. Как да ги избегнем? Или с праведност, или с милостиво оправдание. Ако нямаме праведност, заради която бихме могли да застанем с онези, които са отдясно на Съдията, то нека навреме да пожелаем да се оправдаем пред Бога, като се умием със сълзите на покаянието и като се очистим с подвизи на самоотверженост, и ще бъдем приети в тяхното число по оправдаващата милост, ако не по правда.

Ето, започва благоприятно време за това! Светият пост вече се приближи. Светата Църква е наредила да намалим удовлетворяването на потребностите на плътта, за да дадем по-голям простор на действията на духа. Нека се подготвяме да влезем достойно в попрището на поста и говеенето, да се очистим телесно, да се утвърдим в духовната чистота и да си осигурим възможността очистени да застанем и пред престола на Съдията на всичко - Бога. Амин.

И тъй, Съдията ще дойде! Всички ще се явим пред Неговия съд, за да получи всеки своята награда според делата си. Какво ще стане тогава с нас, братя? Нека се пренесем мислено там и да предложим на нашата съвест отрано да определи това.

Вижте, пред нас е праведният и безпристрастен Съдия. Наоколо е цялата разумна твар - и небесна, и земна. В самите нас се виждат всичките ни дела: на челото ни, в очите и устата, на всички членове, с които са извършвани. Ние сами ще виждаме всичко в себе си, а и другите ще виждат всичко в нас. И Божието око ще прониква в нас. Общият за всички съд или ще ни оправдае, или ще ни осъди. При това ще отекне и нашият собствен съд. А и единият, и другият ще бъдат запечатани от Божия съд, който и ще остане вечно неизменен и ще реши нашата участ завинаги.

И тъй, как мислите? Какво ще чуем в оня час - дали утешителното дойдете вие благословените, или безутешното идете от мене?

Ах, братя, нека вземем присърце оная минута и отрано да помислим върху това, какво ще стане с нас? Оная минута не ще ни отмине и не ще отменим решението. Да запитаме нашата съвест какво именно очаква тя да чуе: иди или дойди? Съвестта не ще излъже, ако поискаме искрено да чуем нейния глас и не я объркваме с празни самооправдания. Ето и Божието око вижда определено какво представляваме в оня час и какво заслужаваме - осъждане или оправдание, и влага Своето свидетелство в ухото на вътрешния свидетел на нашите дела, за тяхното отношение към Бога и Неговия вечен закон. А какво предрешение ще ни даде за нас този вътрешен свидетел на нашите дела?

Навярно ще кажете: кой е чист? Но нали в това е и работата, да признаем себе си за нечисти и да пожелаем да се очистим. Защото, ако в тая минута, когато съвестта ни признае за нечисти, ние се намираме пред съда и чуем и от себе си, и от другите, и от Господа такава присъда за себе си, какво би било с нас? Ето защо, още отсега трябва да се погрижим да променим присъдата, която ни се готви, от осъдителна на оправдателна.

Не питайте как ще постигнем това. Защото кой от нас не го знае? - Покайте се и вече не грешете - ето цялата тайна на подготовката за получаване на оправдателна присъда на Страшния съд.

Покайте се! - Много ли е това и трудно ли е то? Цялото дело на покаянието се съдържа в няколко думи: “Съгреших, няма вече да греша”. Трудно ли е да кажем това? А между това, каква голяма сила се крие в тези няколко думи. Макар някой и да мълчи и само в сърцето си, със своето вътрешно чувство да каже: “съгреших, няма вече да греша”, това вътрешно слово ще се разнесе по цялото небе и ще предизвика там всеобща радост. Всички ангели се радват за един разкаял се грешник, казва Господ. Радват се, но заради какво? Те се радват за оная неизказана радост, с която ще бъде обрадван покаялият се грешник в съдния ден. Притеснението, скръбта и бедата, които очакват грешника на съда, се премахват съвършено от тия кратки покайни думи: “Съгреших, няма вече да греша”.

Грехът се отпечатва в нашето естество, отпечатва се и във всичко около нас и се записва в книгата на живота. В съдния ден той ще бъде видим във всички тия места и отразявайки се в нас, ще привлича нашето осъждане. Но покаянната и съкрушена въздишка: “Съгреших, няма вече да греша”, така го заличава навсякъде, че от него не остава никаква следа за наше изобличение. Както изпраното платно се избелва на слънцето така, че никаква нечиста точка не се забелязва върху него, така и сълзите на покайното съкрушение и изповед избелват нашето естество, свличат от него следите на греха, заличават го от самата книга на съда, така че в съдния ден най-големият грешник, заради покаянието, ще се яви безгрешен и не ще има никакви основания за неговото осъждане, защото покаянието ги е премахнало.

Когато греховете остават в нас неочистени чрез покаянието, те още оттук ни подготвят наказателно определение на съда. А покаянието, заличавайки ги, още оттук отменя това определение. Такава е силата на покаянието. Бог изпращал пророк Иона при ниневитяните със заплаха, че още три дни и Ниневия ще бъде разрушена, но ниневитяните се покаяли и Божието определение било отменено. Друг пророк съобщил на цар Изекия за неговия смъртен час, но царят се помолил със сълзи и му било дадено време за покаяние. Виждате как покаянието и сърдечното обръщане към Бога са променили Божието определение. Така и онова определение, което ни готвят на Страшния съд нашите грехове и което вече е предрешено според състоянието, в което се намираме сега, може да бъде отменено напълно от покайните сълзи и изповедта на нашите грехове. Точно така - да бъде отменено. Но нали ако ние не се променим, и то ще остане непроменено. Нашето оставане в греховете утвърждава Божието определение, а покаянието го вдига и отменя. Нека побързаме към спасителното покаяние, докато още имаме време.

Докато е време. Времето ще се свърши с края на нашия живот. А кой ще каже кога ще е този край? Ето защо е нужно сега да пристъпим към покаяние. Затова именно Господ ни е открил тайната на съда, та като слушаме за осъдените там, всеки да види себе си, да се съжали над себе си и чрез покаяние да побърза да се спаси от вечната гибел. Нима Господ желае да ни осъди? Ако Той искаше това, не би дошъл на земята и не би претърпял страдания и смърт заради нашето спасение. Но понеже не може да няма съд, Той ни е съобщил за него отнапред, като че ли казвайки ни: “Вижте, ето какво ще бъде! И ето какво трябва да направите, за да избегнете предстоящите там беди”. Господ говори за съда, за да не попадне никой под неговото осъждане. Както съдията някога е съобщавал на населението, че ще дойде при тях да разглежда дела, та да се приготвят да отговарят и да не се забъркват, така и на нас Господ е известил за съда, за да знаем отнапред какво ще бъде там и така да се приготвим, та да дадем добри отговори. А как ще ги дадем? - Тогава не ще има никакви въпроси, ако сега, при изповедта, на всички въпроси, които се отнасят до действителни наши грехове, ние изявим чистосърдечно признание и разкаяние, казвайки от душа: “Съгреших, няма вече да греша!”.

Братя, нека вникнем в тези благи Божии намерения за нас. Нека нарисуваме картината на съда в паметта си и да ходим под нея като под някаква защита. Тя ще ни научи как да избегнем осъждането на този съд. Светите отци, които са ревнували за християнско съвършенство, така дълбоко са внедрявали в паметта си спомена за съда, че били неотлъчно с него, каквото и да са вършили. И когато заставали на молитва, те мислено представяли себе си на Страшния съд, пред лицето на съдията Господ, готов да произнесе окончателната присъда за тях. И съзнавайки себе си в това положение, винаги се молили: “Господи, помилвай ни!”. Пробуждайки се от сън, те пеели: “Ето, Женихът иде!”. Отивайки да спят, молили се: “Господи, страхувам се от Твоя съд и вечните страдания”. Във всеки час на деня, при всяка работа, виждайки ежеминутно картината на съда, която носили в ума си, те удвоявали своята молитва към Господа: “Господи, помилвай ни!”. Така те си придобили сърце съкрушено и смирено, което Бог не ще презре (Пс. 50). Непрестанните сълзи на умилението измили душата им от всяка нечистота и ги представили чисти и съвършени пред милосърдния Господ, Който желае тяхното спасение.

Нека и ние да тръгнем по същия път на помнене на Страшия съд. То ще роди в нас съкрушение, умиление и сълзи, които ще загасят огъня, приготвен ни от нашите грехове, ако останат неоплакани. Амин.

Христолюбиви мои братя! Чуйте за Второто и страшно пришествие на нашия Владика Иисус Христос. Спомних си за този час и изтръпнах от голям страх, като си помислих какво ще се открие тогава. Кой може да го опише? Кой език ще го изрази? Кой слух ще вмести в себе си чутото? Тогава Царят на царете, като се вдигне от Престола на славата Си, ще слезе да посети всички обитатели на Вселената, ще тегли чертата и както подобава на Съдията, на достойните ще въздаде добра награда, а онези, които заслужават наказание, ще накаже. Когато мисля за това, страх обзема всичките ми членове и цял изнемогвам, от очите ми потичат сълзи, гласът изчезва, устата ми се затварят, езикът се вцепенява и помислите замлъкват.

Такива велики и страшни чудеса не е имало от началото на творението и няма да има през всички родове! Ще се изпълни времето, ще удари последният час на световното битие: огнената река ще потече с ярост, подобно на свирепо море; ще погълне планините и дебрите и ще изгори цялата земя и всичко, което е на нея. Тогава от този огън реките ще оскъднеят и изворите ще пресъхнат; и в същото време там, горе, звездите ще паднат (Срв.: Ис. 34:4 - слав.), слънцето ще помръкне, луната ще премине и небесата ще се свият като книжен свитък (Срв.: Ис. 34:4). Кой ще намери в себе си толкова сила, за да понесе без разтърсващо съкрушение мисълта за тази страшна промяна на цялото творение?

След това ще се чуе глас на тръба, по-силен от всякакъв гръм - глас, викащ и събуждащ всички от векове заспали, и праведни, и неправедни. И за един миг всяка човешка душа ще се вдигне от мястото си и всички хора от четирите краища на земята ще бъдат събрани на Съд. Защото ще заповяда великият Цар, Който има власт над всяка плът, и веднага с трепет и готовност ще дадат: земята - мъртъвците си, а морето - своите, което са разкъсали зверовете, което са раздробили рибите, което са разхитили птиците - всичко това ще се яви в един миг, и дори един косъм няма да липсва.

Ето, всички са се събрали и в трепетно мълчание очакват да се яви славата на великия Бог Съдия (Вж.: Тит. 2:13), снизхождането на Който ще се открие с явяването на знамението на Сина Човечески (Вж.: Мат. 24:30), с явяването на Кръста, този скиптър на великия Цар, и като Го видят, всички ще разберат, че след него ще се яви и Самият Цар. И наистина, скоро след това ще се чуе от небесните висини: ето, младоженецът иде (Мат. 25:6); ето, приближава се Съдията; ето, явява се Царят; ето, Бог на всичко идва да съди живи и мъртви! Тогава, братя мои, от този глас ще потръпнат земните основи от край до край; тогава всеки човек ще го налегнат теснота, и страх, и изстъпление, от очакването на онова, което ще се случи с Вселената. Тогава ще се притекат Ангели, ще се съберат ликовете на Архангелите, Херувимите и Серафимите; и всички пълни с очи високо и силно ще възкликнат: свет, свет, свет е Господ Бог Вседържител, Който^[2] е бил, Който е и Който иде! (Срв.: Откр. 4:8)Тогава всяка твар на небето и на земята и под земята с трепет ще извика: б лагословен Идещият в име Господне! (Срв.: Мат. 21:9) Тогава ще се разтворят небесата и ще се открие Царят на царете, предивният и преславен наш Бог, подобно на страшна мълния, с голяма сила и несравнима слава, както проповядвал и Иоан Богослов, като казва: ето, иде с облаците, и ще Го види всяко око, и ония, които Го прободоха; и ще се разплачат пред Него всички земни племена! (Срв.: Откр. 1:7)

Какъв страх и трепет, и изстъпление ще бъде в онзи час! Кой ще понесе тази гледка? И кой ще устои на сиянието на Този, от Чието лице побягна земята и небето (Срв.: Откр. 20:11). Земята и небето ще побегнат! И кой, след всичко това, ще бъде в състояние да устои? И къде ще избягаме ние, грешните, когато видим престолите поставени и Владиката на всички векове да седи; когато видим безбройните войнства да предстоят около Престола? Защото тогава ще се изпълни пророчеството на Даниил: Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни ... Хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него; съдии седнаха, и книги се разтвориха (Срв.: Дан. 7:9, 10).

О, теснота; о, скръб и мъчение на духа! Неподкупният Съд започва и се разтварят страшните книги, в които са записани нашите думи и дела, и всичко, което сме казали и направили в този живот, което сме мислили да скрием от Бога, Който изпитва сърца и вътрешност (Срв.: Откр. 2:23). О, колко сълзи са ни нужни заради този Час! Тогава с очите си ще видим, от една страна - неизказаното Небесно Царство, а, от друга - откриващите се и страшни мъчения; а сред тях - всяко коляно и всяка човешка душа, от прародителя Адам до родения най-последен. Там цялото човечество ще бъде поставено между Царството и осъждането, между Живота и смъртта, между Рая и ада. Всички ще тръпнат в очакване на страшния Час на Съда, и никой не ще бъде в състояние да помогне на никого.

Тогава ще се поиска от всеки изповядване на вярата, задължителност на кръщението, вяра, чиста от всяка ерес. Велик ли е някой или малък - всички еднакво сме изповядали вярата си и сме приели светия печат; всички еднакво сме се отрекли от дявола, като сме духнали върху него, и всички еднакво сме дали обещание на Христа, като сме Му се поклонили. Отричането, което даваме при Светото Кръщение, се изразява с малко думи, но по съдържащия се в него смисъл е многообхватно. Защото в малко думи се отричаме от всичко - отричаме се не от едно, не от две или от десет лоши дела, а от всичко лошо, от всичко, което е омразно на Бога; отричаме се от сатаната и неговите дела. От кои дела? Чуй ги: блуд, прелюбодеяние, нечистота, лъжа, кражби, завист, отравяне, гняв, хула, вражда, кавги, ревност, пиянство, празнословие, гордост, безделие, присмиване, свирене, бесовски песни, развращаване на деца, гадаене, викане на духове. От всичко това и подобното на него; от всичко, за което се знае, че това са дела и дяволски учения, се отричаме чрез отричането при Светото Кръщение. За това отречение и добро изповядване ще потърсят отговор от всеки от нас в онзи Час и Ден, защото е писано: по думите си ще бъдеш оправдан (Срв.: Мат. 12:37); и още Господ казва: с твоите уста ще те съдя, лукави рабе (Срв.: Лук. 19:22).

Тези наши думи или ще ни осъдят, или ще ни оправдаят в онзи Час. За тях ще разпитват всеки, и всеки - в неговия чин. Епископите ще бъдат питани и за собствения им живот, и за паството им: от всеки ще изискат словесните овци, които е приел от Пастиреначалника Христос. По подобен начин и презвитерите ще дадат отговор за своята Църква, а заедно с тях и дяконите. И всеки вярващ ще даде отговор за себе си и за дома си, за жена си, децата си, робите и робините си: възпитавал ли ги е в учение и наставление Господне (Еф.: 6:4), както е заповядал Апостолът? Тогава ще бъдат изпитани царете и князете, богатите и бедните, великите и малките за всички дела, които са извършили; защото е писано, че всички ще застанем пред съдилището Христово (Срв.: Рим. 14:10) , за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си (2 Кор. 5:10).

Какво ще стане, след като бъдат изследвани и обявени делата на всички пред Ангелите и пред човеците, не може да бъде разказано без сълзи и стенания, защото то ще бъде вече последното. Тогава Съдията ще ни раздели едни от други, както пастирът отлъчва овците от козите. Тези, които имат добри дела и добри плодове, ще бъдат отделени от безплодните и грешните и ще просветнат като слънце. Това са всички, които са обичали Господните заповеди, били са милосърдни, обичали са бедните, сираците, обличали са голите, посещавали са затворниците в тъмниците, застъпвали са се за угнетените, наглеждали са болните, които са плакали, както е казал Господ (Вж.: Мат. 5:4), обеднели са заради богатството, приготвено на Небесата, прощавали са прегрешенията на братята си, опазили са печата на вярата цял и чист от всяка ерес. Тях Господ ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата (Срв.: Мат. 25:33), именно онези, които са безплодни, огорчили са Добрия Пастир, не са слушали думите на Пастиреначалника, били са високомерни, користни, сластолюбиви, които в сегашното време на покаяние, като кози играят и се ленят и прекарват целия си живот в преяждане, пиянство и всякакви утехи и веселби, а към нуждаещите се са немилосърдни, подобни на богатия, който не проявил жалост към бедния Лазар.

Като раздели така всички, на стоящите отдясно Господ ще каже: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира (Срв. : Мат. 25:34)! А стоящите отляво ще чуят тази горчива и строга присъда: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели! И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен (Срв.: Мат. 25:41, 46).

Спомних си за тази бедствена раздяла и не мога да я понеса. Който има сълзи и съкрушение, да плаче, защото в онзи страшен Час с такава бедствена разлъка ще бъдат отделени всички едни от други и всеки ще се пресели на мястото, от което няма завръщане. Тогава ще бъдат разделени родителите от децата си, приятелите от приятелите си, съпрузите от съпругите си, даже и тези, които са се клели да не се разделят никога. Тогава грешните ще бъдат накрая изгонени от Съдилището и поведени към мястото за мъчения от немилостивите ангели, като понасят от тях блъскане, побои, като скърцат със зъби и все по-често се обръщат, за да видят праведниците и радостта, от която самите те са отделени. И ще видят онази неизказана светлина, ще видят райските красоти и великите дарове, които ще приемат от Царя на Славата тези, които се подвизават добре. След това, като се отделят постепенно от всички праведници, приятели и познати, накрая ще се скрият и от Самия Бог, изгубили възможността да съзерцават радостта и истинската светлина. След всичко това ще стигнат до местата на неописуемите мъчения и там ще бъдат разпръснати и разпилени.

Тогава ще видят, че са напълно оставени, че всяка надежда за тях е погинала и никой не може да им помогне или да се застъпи за тях. Тогава, накрая, като ридаят с горчиви сълзи, ще кажат: “О, колко време изгубихме в нехайство и как ни излъга нашата заслепеност! Там Бог ни говореше чрез Писанието, но ние не слушахме; тук викаме към Него, но Той отвръща лицето Си от нас! Каква полза ни донесе всичко, което е в света? Къде е баща ни, който ни е създал? Къде е майка ни, която ни е родила? Къде са братята ни? Къде са приятелите ни? Къде е богатството ни? Къде са хорските похвали? Къде са пировете? Къде са многолюдните веселби?” Отникъде няма помощ; оставени сме от всички: и от Бога, и от светиите. И за покаяние вече няма време; и от сълзи няма полза. Да викнем: “Спасете ни, праведници! Спасете ни, Апостоли, Пророци, мъченици! Спаси ни, лик на Патриарсите! Спаси ни, чин на подвизаващите се! Спаси ни, Честний и Животворящи Кръсте! Спаси ни и ти, Владичице Богородице, Майко на Човеколюбеца Бог!”. Да викнем така, но вече кой ще ни чуе! А и ако ни чуе, каква полза! Защото вече мина времето за всяко застъпничество”. В такива терзания на безутешно отчаяние всеки, макар и против волята му, накрая ще бъде отведен на мястото на мъчението, което е приготвил за себе си с лошите си дела, дето червеят им не умира, и огънят не угасва (Срв.: Марк. 9:48).

Ето, разбрахте ли какво приготвяме за себе си? Ето, чухте ли какво си спечелват нехайните, ленивите, некаещите се? Чухте ли как ще бъдат осмени онези, които се надсмиват над Господните заповеди? Чухте ли как лъже и заблуждава мнозина този развращаващ душата живот? Нека да се погрижим за това, как да се изправим, без да бъдем осъдени пред Страшния Съд в онзи трепетен и страшен Час. За този страшен Ден и Час са предрекли светите Пророци и Апостоли; за този страшен Ден и Час Божественото Писание до всички краища на Вселената, в църквите и на всяко място, проглася и свидетелства. И за какво? Затова за да измоли от всички; гледайте, бдете, слушайте внимателно, бъдете трезви, молете се, бъдете милосърдни, кайте се, бъдете готови, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий (Мат. 25:13) . Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно (Срв. Лук. 21:34).Оставете широкия път, който води към погибел; изберете тесния път, който води в живота (Срв.: Мат. 7:13, 14; цит. - слав.).Скръбно е шестването по този път, но упокоението е блажено; сурово е шестването, но въздаянието е радост; в теснота е шестването, но мястото на покоя е широко. Шестването на този път е: да бъдем укорявани и да търпим, да бъдем ненавиждани и да не изпитваме омраза, да страдаме от злото и да отвръщаме с добро, да прощаваме, да полагаме душата си за своите приятели, и, накрая, дори и кръвта си да пролеем за Христа, ако обстоятелствата го изискват. Който тръгне по тесния път, ще приеме блажена награда, която няма да има край. А широкият път и широките врата водят към гибел. Вървенето по него тук е радостно, но там е скръбно. Тук е леко, а там - тежко и болезнено. Тук е сладко, а там - по-горчиво от жлъчка. Това вървене по широкия път е: блуд, прелюбодеяние, нечистота, страстност, завист, ярост, разпри, а също и смях, викове, забави, свирене, танци, пищни дрехи, скъпи вечери, неподобаващи песни, меки постели, преяждане, омраза към брата и, което е най-лошо, неразкаяност и непомнене на смъртта. Мнозина вървят по този път и всички те ще достигнат до заслуженото пристанище: вместо наслаждение - глад, вместо покой - болки, вместо смях - ридание, вместо весели пирове - пребиваване с демоните, вместо светли и разкошни жилища - непрогледен мрак и огнена геена. Братя, като размисляме за този край на широкия път, нека да се отвърнем от него и да послушаме Господа, Който казва: подвизавайте се да влезете през тесните врата (Срв. Лук. 13:24)!

Паметта за Страшния Съд да ни научи на това. Като са държали в мислите си този Ден, светите мъченици не са жалели тялото си; други са се подвизавали и днес се подвизават в пост и девство в пустините и планините. Като е помнел този Ден, блаженият Давид всяка нощ е намокрял постелята си със сълзите си и е умолявал Бога, казвайки: Господи, не влизай в съд с Твоя раб!Защото, ако поискаш да направиш това, пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите (Срв.: Пс. 142:1, 2)! Да пристъпим и ние, братя, към този подвиг, докато още не е настъпил онзи Ден. Да изпреварим Божия лик с изповед, покаяние, молитви, пост, сълзи, посрещане на странници. Да го изпреварим, преди да е дошъл Той видимо и преди да ни завари неготови. Да не преставаме да принасяме покаяние, неотстъпно да се молим и да се готвим да срещнем Господа - всички заедно: мъже и жени, богати и бедни, роби и свободни, стари и млади.

И нека никой да не казва: “Много съм грешил, няма прошка за мене!” Който казва това, той не знае, че Бог е Бог на каещите се и е дошъл на земята да призове не праведници, а грешници към покаяние (Срв.: Лук. 5:32). Но гледайте и никой да не дръзне да каже: “Аз не съм грешен!”. Който казва това, той е сляп. Никой не е безгрешен, никой не е чист от сквернота, никой от човеците не е без вина, освен Онзи едничък, Който заради нас обедня, бидейки богат. Нека да избегнем този недъг - да се считаме за праведни; но и да не се отчайваме за спасението си, като осъзнаем греховете си. Сгрешили ли сме? Ще се покаем. Хиляда пъти сме сгрешили? Хиляда пъти ще принесем покаяние. Бог се радва на всяко добро дело, но най-много за душата, която се кае; защото целият снизхожда към нея, приема я със собствените Си ръце и призовава, и казва: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя! (Срв.: Мат. 11:28).

Като слушаме тези благи обещания и този пресладък глас на Спасителя на нашите души, дойдете да се поклоним и да припаднем към Него, изповядвайки Му греховете си. Да не се бавим и да не престанем да викаме към Него денем и нощем със сълзи, защото Той е милостив и истинен; и несъмнено ще въздаде за онези, които викат към Него непрестанно. Той е Бог на каещите се, Отец, Син и Свети Дух. На Него слава вовеки. Амин.

Помни, прочее, откъде си паднал... Така говори Господ на Ангела на Ефеската църква в откровението на Иоана Богослова. Но помни не лекомислено и равнодушно, а така, че да намериш в това подбуда към покаяние и възвръщане към предишните добри дела. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела (Откр. 2:5). Ето, тази заповед би трябвало да се внушава непрестанно на всеки човек и на цялото паднало човечество. Спомняй си първоначалното блаженство на прародителите, велико и неописуемо, изгубено чрез грехопадението, и с това разпалвай у себе си ревността и грижата към издигане и възвръщане на изгубеното. Така болният, спомняйки си приятното състояние при здраве, по-усърдно желае оздравяване. Пленникът, спомняйки си радостта на свободата, търси освобождение. Обеднелият, спомняйки си покоя на доволството, полага всички усилия отново да забогатее. Мисля, че никой не би бил безгрижен и нехаен за своето спасение, ако човешката памет не отслабваше, а помнеше: колко хубаво е било до падението и колко лошо е станало след него.

Разбира се, тая памет би могла да хвърли в отчаяние, ако ние нямахме под ръка средство да поправим своето състояние. Но ето, грижливата Божия благост е установила на земята начин за издигане и го е приближила до нас - благонадежден начин на издигане, изпитан вече от мнозина, и показал своята дивна сила над тях. В това отношение помненето откъде сме паднали е същото, както възбуждането на жаждата, когато пред очите ни има бистър воден извор, или възбуждането на глада, когато пред нас е сложена богата трапеза. И ето намерението, с което всяка година ни се предлага историята на грехопадението пред началото на великия пост. Чрез тази история светата Църква ни казва: “Спомнете си какви сте били по-рано, какви сте сега и поревнувайте да се издигнете”. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Но ето, въпреки Божиите грижи за нас, от всички спасителни истини, малко спомняни, най-малко се помни нашето падение в лицето на прародителите. Като че ли всичко трябва да бъде така, както е. Забрава, достойна за съжаление! Наистина, в жалко положение е изпаднала нашата душа, създадена по образ и подобие Божие, щом тя не помни каква е била първоначално и каква е сега и не желае да се възползва от дадените ѝ средства, за да се върне в първото си достойнство. Тя е била поставена в светлината на знанието, а сега е заобиколена с тъмнината на незнанието, съмнението и заблужденията. Тя е била изпълнена с мира на мислите, желанията и съвестта, а сега в нея бушува борба на мислите с желанията, на мислите и желанията със съвестта, борба, от която тя получава рана след рана. Тя се е радвала на сладък покой и пълно доволство, а сега страстите една след друга поразяват сърцето. Същевременно, чрез удовлетворяване на страстта, тя очаква да получи за себе си наслада. От това вътрешно несъгласие идват и външните скърби, нужди, болести, неуспехи, несъгласия. Това ли е сладостният рай, в който трябва да бъдеш ти, душо, според твоя род и назначение? Помни откъде си паднала и се покай. Струва ми се, че всеки би трябвало да чувства неестествеността на нашето сегашно положение, страдайки цял живот и изпитвайки всякакви неудобства и лишения. А не е така. Някои така се сродяват със своето положение в падението, та дори и не мислят, че не бива да бъде така, даже доказват, че не трябва да бъде иначе. Колко странно!

Странни са всички ония, които не чувстват падението и не търсят издигане. Толкова по-странни са християните и ония, които живеят пред лицето на християнството. Пред нас е домът на спасението, в който ние вече сме се приобщили с целебните сили, които действат в него. Жалко е, ако ние излезем от светия храм, приобщени със светите Тайни не за спасение, а за погубване. Но още по-жалко е, ако, бидейки вън, равнодушно гледаме на загубата, и потънали в безгрижие, не чувстваме никакъв порив отново да влезем вътре и да се насладим на предлаганите духовни блага. Братя, будете душите си, ако са заспали. Будете ги, казвайки: “Стани, спяща и уморена от грехове душо, стани и ще те осветли Христос!”. Ти си била осветена и знаеш колко голямо е блаженството на осветените. Пожелай отново това и - стани! Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Ние паднахме посредством яденето, нека се потрудим да станем чрез поста. Паднахме чрез самомнение, нека станем чрез самоунижение. Паднахме поради неразкаяност, нека станем чрез сълзите на съкрушението. Паднахме поради безгрижие и забравяне на Бога, нека станем чрез грижата за нашето спасение и чрез страх Божий. Паднахме, предавайки се на телесни утешения, нека станем чрез строгост в живота си и доброволни лишения. Паднахме чрез отчуждаване от светата Църква, нека станем чрез привързаност към Божия дом. Паднахме, слушайки срамни песни и позволявайки си веселия, нека станем чрез слушане на духовни песнопения. Паднахме поради многословие, нека станем чрез мълчание. Паднахме от разсеяност, нека станем чрез духовно уединение и съсредоточеност. Паднахме чрез слушане на празни думи и четене на празни книги. Нека станем чрез слушане на Словото Божие и четене на душеспасителни книги.

Ето, още няколко часа и ще настъпи спасителното време на поста, което ни зове към ставане. Нека се възползваме от него, по наставленията на нашата мъдра и грижлива майка, светата Църква. Нека се възползваме, защото не знаем, ще имаме ли още време, а кой би желал да остане в падението и да се яви в другия живот паднал? Нека принесем истински плодове на покаяние и да се поправим. Ако и сега не се поправим, ще бъдем отсечени и хвърлени в огъня. Това като имаме предвид, нека решим, започвайки поста, заедно с това да започнем и подвига на издигане от падението. Господ изисква това от нас. Това очаква светата Църква, това желаят всички Божии светители, които грижливо се молят за нас и съчувствено гледат отклоненията на нашите пътища. Амин.

Днес светата Църква ни напомня падението на нашите прародители. Нейната цел е и това, че като помним, че се намираме на мястото на изгонването, по-малко да се разпускаме и да се гордеем, а повече да се смиряваме и съкрушаваме. Но целта особено е в това, че ние, преминавайки мислено от падението на прародителите към нашето лично падение, да се разпалваме чрез духа на ревността към издигане и възвръщане на онова, което е изгубено с падението. Затова е установено да се спомня това пред началото на светия пост, който е по преимущество време на покаяние и самоизправяне. Поради това ние трябва да слушаме нежния глас на нашата състрадателна майка светата Църква, която като че ли казва на всеки от нас: “Ти си паднал? Стани!”. Ето, за тебе се отваря вратата на поста и покаянието, ободри се, влез смело и тръгни по тоя път без колебание и без жалене на себе си.

Не би и следвало да убеждаваме много чедата на светата Църква, за да обърнат внимание на този призив. Но какво да правим с нашата нехайна и безгрижна душа? Не слуша или ако слуша, не внимава, или ако обърне внимание, чрез разни хитрости се разубеждава да пристъпи към делото, към което я приканват за нейно добро. Нека вникнем в нашата душа и да я убедим да не пропуска напразно предстоящия пост, а да се възползва от него за покаяние и поправяне.

Ние така сме и устроени, че само чрез поста малко-много се успокояваме, само чрез поста се замисляме сериозно за нашето спасение. В друго време ние си позволяваме волности, понякога в доста широки размери, не без грях, но считайки ги безгрешни. А чрез поста мисълта като че ли сама по себе си отрезвява. Желанията признават законно обуздаващата ги мярка и ѝ се покоряват, макар не винаги безропотно. И много грижи стихват, а изпъква грижата за онова, което е единствено потребно, макар, като изплашено дете, тя плахо да предявява своите искания. Такова настроение обикновено създава у нас светият пост. И трудно би повярвал човек, че някой ще го пропусне безплодно. Обаче се случва така, че не гледайки спасителното влияние на поста, не гледайки дори на чувстваното във време на поста принуждение към самоизправяне, някои не го причисляват към дните на спасението. На кого не е нужно и кой не чувства потребност да поправи в себе си непоправеното? Но идва снизхождението към себе си - приятел на безгрижието и нехайството - и заглушава тези добри движения. И ето, ние започваме да отлагаме изпълнението на тези искания: отначало от първия ден на втория, от втория на третия, после от първата неделя на втората или третата, от третата на четвъртата или последната, а на последната нещо ще попречи, или лукавата леност и привичката за отлагане ще измислят някакъв предлог. Така целият пост преминава без постене, изповед и светото Причастие. Но пропуснем ли поста, в друго време не можем и да очакваме да се заемем с делото на спасението. Ако не сторим това във време на поста, когато светата Църква ни въвежда в подходяща духовна атмосфера, кога друг път ще се заемем с това дело? Следователно отново ще си останем безгрижни и нехайни в същите греховни навици и страсти и в същото оскърбяване на Бога до следващия пост. А знаем ли, дали ще доживеем до него? Не бива да умрем в греховно и неразкаяно състояние.

Нека благодарим на Господа за Неговата милост, че доживяхме до сегашния пост. Но трябва да побързаме да се възползваме от нея с готовност. Разбира се, Господ е благоволил така заради нашето спасение, без оглед на нашия нехаен и безгрижен живот. Срокът на нашия живот не зависи от нас, а е в разпореждане на Бога. Господ продължава или съкращава дните на нашия живот, съдейки по това, може ли да очаква от нас нещо добро, или не. Всеки от нас в Божията Църква е като дърво в градина: ония, които живеят богоугодно, са доброплодни дървета, а нехайните и безгрижните са духовно безплодни. Градинарят гледа безплодното дърво година, две, три, а после го отсича и го хвърля в огъня. Така става и с нас: Господ чака от нас плод на покаяние година, чака втора и трета, после, като види, че от нас не излиза нищо добро, предава ни в ръцете на смъртта и чрез нея ни препраща към праведното въздаяние, което очаква безгрижните. Спомнете си притчата на Спасителя за безплодната смоковница (Лук. 13:6, 7). Домовладиката казва на градинаря: “Ето, трета година идвам и не виждам плод на тази смоковница, отсечи я, защо да заема място?”. Градинарят го замолил да я остави още една година, дано роди, и ако и тогава не даде плод, ще я отсече. Този образ показва как Божията милост измолва правдата за нас, безгрижните, година след година, в очакване - не ще ли принесем накрая плодове на покаяние? Ах, братя, кой знае своя последен ден и час? Може би дори сега около нас ходи правосъдието и докосвайки със своята секира корена на нашия живот, иска да ни отсече като безплодни, а Божията милост го моли да ни остави още и този пост, дано се покаем, да поправим своя живот и да сторим някакво добро. Нека помогнем на милостта да превиши правдата, като обещаем отсега в сърцето си непременно да се заемем през този пост със себе си както трябва, та да поправим всичко нередно в нашия живот, в делата ни, в нашите чувства и намерения. Дано отлети сънят на безгрижието и поне чувството на самосъхранение да подбуди духа към свойствената му напрегнатост и бързина на действане. И за да въздейства това по-силно върху нас, нека следните думи на светия апостол да звучат постоянно в ушите ни: Или нехаеш за богатството на Божията благост,кротост и дълготърпение, без да разумяваш, че Божията благост те води към покаяние? Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога (Рим. 2:4, 5).

Разбира се, много и твърде много от нас са разположени да действат така, но малко ли са и ония, които са с колеблив дух и непостоянно сърце? Размислете за себе си, братя. Отхвърлете за миг пагубното невнимание към делото на спасението и разсъдете. Ето, мнозина се готвят още от първите дни да започнат трудовете на поста и говението, а ние с вас не мислим да се безпокоим и тревожим, но прекарваме времето постарому, изпълнявайки волята на плътта и страстите. Външно като че ли ония губят, а ние печелим, но всъщност ние губим, а те печелят. Те получават опрощение на греховете, имат мирна съвест, примиряват се с Бога, съединяват се с Него и светите Тайни и ще почнат да вкусват радостта на живота в духовния мир и чистота, а у нас ще остане същият вътрешен смут и несъгласие, същата скръб и недоволство, същият товар от грехове и страсти, които обаче утежняват нашето положение с оглед на ония, които са се поправили и са обрадвани заради изправянето на своя живот, както сянката става по-тъмна, когато се увеличава светлината на близките места. Поради това те все повече и повече ще се издигат, а ние все повече и повече ще падаме. Защо да постъпваме така със себе си? Не сме ли и ние като тях? Нашето призвание не е ли същото? Не е ли обещано и на нас всичко, което и те получават? Защо ние причиняваме на себе си такива лишения? Жалим себе си? О, жалост, достойна за съжаление, чрез която ние се погубваме навеки! - Боим се от труд? Но какъв труд се иска тук? - Тоя труд изглежда непоносим, докато влезем в него. А когато само започнем да се трудим, цялата трудност изчезва, защото ние не ще се трудим сами, но и Божията благодат, която помага на усърдните работници във всяко добро дело. А макар в действителност някому и да е трудно, какво значи то в сравнение с онова, което се дава за тоя малък труд? И може ли без труд? Вчера светата Църква прославяше всички, които са се подвизавали за спасение. Помислете! Всички са се трудили: юноши и девици, мъже и жени, миряни и духовници, пустинници и живеещи в света. Без труд никой още не е влязъл в Царството Божие. Какво да говорим за труда, когато без него човек може само да се погуби. Но и ония, които се погубват духовно, нима не понасят трудове? - Да и още какви! Не излиза ли така, че ние сме готови да пребиваваме в пагубния труд, а за спасителния труд не искаме и да чуем? Някой ще каже: работите и обстоятелствата пречат. Не говорете! Стига да искаме - и работите ще се свършат, и обстоятелствата ще се подредят благоприятно и делото на говението и поста ще се извърши душеспасително. Бог е дарил човека със свобода, с която той може да раздвижи всичко около себе си. Пречката не е в работите, а в нашето самолюбие, самосъжаление и забравяне на Бога, в нашето заслепление, безчувствие и нехайство. Ето, сатаната ни е свързал с тях, като пленници с вериги, и ни е хвърлил да се валяме в греха, и ние дори се радваме, макар да е явно, че това не е за наше добро.

Нека се освободим от тия мрежи, с които сатаната ни улавя живи и ни подчинява на своята воля. Нека се вслушваме в гласа на светия Апостол, който ни буди от съня на безгрижието: настъпил е часът да се събудим вече от сън. Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината (Рим. 13:11, 12). Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2 Кор. 6:2). Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14)! Амин.

Слава на Тебе, Господи! Пак се сподобихме да доживеем до светия пост; пак ни се дава време да се опомним; пак ни се показва готовност да бъдем приети в Отеческите обятия на помилването. Три седмици ние молитвено зовяхме: “Отвори ни вратите на покаянието, Подателю на живота!” Ето, приближи се това спасително покайно време! Стоим пред самия вход на светия пост - попрището на покаянието и на Божието милосърдие към нас. Да пристъпим с дръзновение и да влезем с желание. Никой да не се отказва. Никой никак да не се отклонява.

Постът изглежда мрачен, докато не стъпят на неговото поприще; но когато го започнеш, ще видиш, че това е светлина след нощта, свобода от веригите, утешение след тягостния живот. Чухме какво се казваше в днешния Апостол: Нощта се превали, а денят се приближи (Срв.: Рим. 13:12).Нощта - това е времето преди поста, а денят - това е постът. Апостолът иска да посрещнем поста с такова желание, с каквото срещаме деня след дългата нощ. Вземете само присърце това, което изисква, дава и обещава постът, и ще видите, че иначе не може и да бъде. Защото какво изисква от нас постът? Покаяние и изправяне на живота. Какво дава? Всепрощаване и възвръщане на всички Божии милости. Какво обещава? Радост в Светия Дух тук и вечно блаженство там. Приеми всичко това със сърцето си и не може да не пожелаеш поста.

Срещу поста въстава само плътта и онези, които нямат благоразположение към поста, са плътски, макар да не искат да поставят себе си в този разред и да обясняват по-благовидно отчуждението си от поста: не им се иска да оставят живота по волята на плътта и затова роптаят срещу поста. А духовната ни страна обича поста, жадува за пост, на нея ѝ е леко и волно в него. Може да ѝ се каже: “Събуди и развий в себе си духовната страна и ще бъдеш в съгласие с поста като с твой приятел.”; за разкриване на тази наша страна е установен от Господа постът. И затова е необходимо занапред самопринуждаването; необходим е оттук нататък труд несладък, за да вкусиш после сладки плодове. Нека плътското умуване да се опитва да избегне поста; ти се покори под игото на вярата и се вслушай в апостолското учение: Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може. Поради което онези, които следват това мъдруване, не могат да угодят Богу (Срв.: Рим. 8:6-8).

Ето с какво граничи отчуждението от поста поради угаждането на плътта и подчиняването на себе си на плътското мъдруване: с лишаването на възможността да се угоди на Бога и дори с вражда против Бога! Поради това, който има макар и искрица от страха Божий, няма да се стреми да избегне поста, а сам, при светлината на този страх, ще отблъсне всички лъжливи предлози за неговото нарушаване. Може да се каже: “Съживи в себе си страха Божий - и с желание ще стъпиш на попрището на поста и без усилие ще го преминеш целия - от началото до края”; но пак - как може да се оживи страхът без пост? Суетата, грижите, празните развлечения, утешенията, страстните увлечения, а понякога и просто самото напрежение в установените отношения не позволява на човека да влезе в себе си, да се опомни и живо да осъзнае своето подобаващо отношение към Бога! Затова трябва да се самопринудим да стъпим на попрището на поста и да изпълним всичките му изисквания Тогава ще утихнат суетните желания, помисли и страсти, лесно ще чуем гласа на съвестта и живо ще почувстваме съзнанието за Бога и отговорността си пред Него. А след това може дори да ни се сторят недостатъчни обичайните усилия на поста, защото страхът Божий, съживен по този начин, ще се превърне в непреодолима, незнаеща никакви прегради сила, чието действие е насочено направо против всяко угаждане на плътта, подкрепяно от самосъжалението.

Когато достигнеш такова състояние, тогава от само себе си ще ти се сторят странни и смешни всички права на плътта на утешения, каквито ние ѝ предоставяме в обичайния живот; а докато не си го достигнал, излишно е да се изобличава лъжливостта на предлозите за угаждане на плътта, които отчуждават от поста. Тези изобличения няма към какво да се прикрепят, за да могат да въздействат. Мога да дам само един съвет: Като пропуснеш целия живот, който ти остава, колкото и дълъг да се надяваш да бъде той, застани пред смъртния си одър и размисли: може ли съвестта ти да обещае добра кончина, ако смъртта те застигне в този момент такъв, какъвто си сега? Ако не може, то отсега знай, че в онзи час ще бъдеш готов изведнъж да понесеш тежестта на десет, сто, хиляда поста, само и само да измолиш помилване; но то няма да ти бъде дадено. Така че вместо да изпиташ тогава горчивината на такъв отказ, сега ти се дава постът, и само едничкият той ти е достатъчен, за да получиш помилване: започни го бодро и го премини по Божията воля. Кой знае, това може да е последният ти път и последната милост за теб? Ако го пропуснеш - не чакай повече.

И защо да го пропуснем? Достатъчно поживяхме, като вършехме волята на плътта и страстното си разположение: време е, като се избавим от греховете, да поживеем в правда. Защото стига, дето през миналото време на живота - казва апостолът - се бяхте предали на разпътство, похоти, пиянство, срамни гощавки и препивки, и на нечестиво идолослужение (Срв.: 1 Петр. 4:3, 4). Време е да се откажем от делата на мрака и да наденем оръжието на светлината. Време е да започнем да се държим благоприлично, като на светло, и да престанем грижите за плътта да превръщаме в похоти (Срв.: Рим. 13:12-14).Защото, ако живеем по плът, ще умрем; а ако започнем чрез духа да умъртвяваме деянията на тялото, ще бъдем живи (Срв.: Рим. 8:13). Днес си припомнихме падението на прародителите ни и в тях - общото за всички ни падение. Какво способства за него? Снизходителността пред плътта и нарушаването на поста и въздържанието. Падението е смърт; изправянето след него е Живот. Ако искаш да влезеш в живота - започни подвига на поста, още повече, че не може да не съзнаваш, че източникът на твоите собствени падения е същият, както и на прародителите ни.

Оказва се, че има достатъчно подбуди за това - в предстоящия пост да се решим да поизмъчим плътта в подвизите на самоумъртвяването. Но при нас става нещо странно: тези, които биха могли да си дават някакво послабление, най-силно принуждават себе си през постите; а които би следвало особено да се поизмъчат с пост, те си позволяват най-големи отстъпки. Праведниците прибавят трудове към трудовете, а грешниците си позволяват отстъпки след отстъпки. Дали не затова, че праведникът чувства себе си грешник, а грешниците считат себе си за праведници? А ако е така, то какъв по-ясен знак за самозаслепяването, в което ни държи плътолюбието, и какво по-разумно основание да не го слушаме и да действаме противно на него?

Да стъпим твърдо на попрището на поста. Между нас да няма плахи плътоугодници, които треперят за живота си, ако ги лишат от някое ястие или им откажат някое утешение! Да няма между нас и празно мъдруващи плътоугодници, които по силата на някакви особени свои учения, са превърнали въжделенията на плътта в закон. Такива апостолът е посрамил още в началото, като ги е нарекъл врагове на Христовия Кръст: техният край е погибел, техният бог - коремът, а славата - в срама им; те мислят за земното (Фил. 3:19). Сега често се чуват учения, които разширяват пътя на живота, и се разпространиха много обичаи в угода на нашата плът. Но да помним истинните думи на Господа: Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Срв.: Мат. 7:13, 14).

Да се прилепим и ние към тези малцина и да минем в отворените пред нас врата на утесняващия ни пост бодро, като не си позволяваме празно умуване и своеволно отклоняване от това, което е установено така мъдро и така спасително се е изпълнявало и се изпълнява от всички, които са разбрали и разбират целта и цената на Живота в плът не заради плътта (Вж.: Рим. 8:12). Амин.

Благодарим на Господа, Който ни сподоби и този път да доживеем до светия пост и отново да стъпим на попрището на спасителното говеене^[3]! Но, братя, нека да се погрижим и да се възползваме от тази милост както трябва, за да ни послужи тя за спасение, а не за осъждане.

Целта на говеенето ни е да се приготвим да приемем не за осъждане Светите Христови Тайни, да приемем Самия Господ, Който казва: който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56). Тъй като Господ е пречист, а ние сме нечисти, то очистването на съвестта и получаването на всеопрощаване (на греховете) в тайнството на Покаянието предшества у нас приобщаването на Светите Христови Тайни. Който е чист, с него несъмнено ще се съедини нашият Спасител Христос. Той е благоразположен към такова съединяване, Сам търси общение с нас; и ако не се съединява, причина за това е нашата нечистота. Излиза, че главното дело за нас е очистването на съвестта и получаването на всеопрощаване в тайнството на Покаянието. Ето към това трябва да насочим сега цялата си грижа и всичките си усилия.

Ще очисти съвестта си и ще получи всеопрощение онзи, който се покае както трябва. Въпросът е: кой се кае както трябва? Онзи, който види греховете си и ги признае искрено; след като ги признае, се съкруши за тях до плач, вземе твърдо решение повече да не оскърбява така Бога с греховете си - и накрая, в това разположение на душата, смирено изповяда всичките си грехове пред духовника, за да получи прошка за тях и да застане пред Господнята Чаша оправдан и чист пред Божиите очи.

Всичко това вие знаете и сте го правили неведнъж, затова ви говоря за него само, за да ви напомня, че въпреки честото изминаване на този път, той си остава все същият, друг няма, и ако някой реши да измисля нов, би се заел с безполезен труд.

И така, отново се постарайте да познаете греховете си и да ги осъзнаете като грехове. Да познаем греховете си означава да кажем, че сме извършили такъв и такъв грях; а да ги осъзнаем като грехове означава да осъдим себе си за тях, да кажем: “Виновен съм”, без да допускаме никакви оправдания и извинения. “Сгреших, виновен съм” - тези думи трябва да изречем преди всичко, и да ги изречем искрено.

Разгледайте внимателно в какво и как сте сгрешили. Не мисля, че това е трудно. Знаете заповедите и имате съвест: заповедта ще ни покаже какво трябва да правим, а съвестта ще свидетелства направили ли сме го, или не. Страстта, която трябва да преодолеем, и греховете, с които най-много оскърбяваме Господа, не могат да се скрият от вниманието ни: те стоят на първи план и забележимо се натрупват в съзнанието. Това - според думите на Господа - не е сламка, а греда в окото (Срв.: Мат. 7:3). Ето, върху тях наблегнете с цялата строгост на самоизпитването: защото има лукавство в грешното ни сърце, което е готово да съди себе си строго за всичко, освен за главната си немощ - нравствената, докато всичко друго, освен главните грехове, е дреболия в нравствено отношение. И излиза, че при нестрого внимание към делата си, ние сме способни само комара да прецеждаме, а камилата да поглъщаме на нашия вътрешен съд. Тази неправота да изправи всеки у себе си преди всичко, тоест да познае своята главна страст и главните си грехове и да осъди себе си за тях, без да допуска никакви извинения. А вече след това да се обърне към опознаването и на другите, произлизащи от тях, грехове, които в сравнение с първите могат да се нарекат малки, не много чести, извършени по невнимание, случайни. За това прочети десетте заповеди и заповедите за Блаженствата и виж коя заповед си нарушил и кои добродетели не достигат в сърцето. Както в чисто огледало, когато гледаме в него внимателно и с незамъглени очи, се виждат и ситните капчици върху лицето, така ще се открият и всичките ни прегрешения и грехове в думите, делата и помислите, когато накараме съвестта си да се вгледа в огледалото на Божиите заповеди, в Божието слово в тях. Остава само да се приложи към това и самоосъждане, съзнание за собствената виновност, а това ще дойде, когато отхвърлим всяко самооправдаване с каквото и да било; да не извиняваме себе си нито с темперамента си, нито с житейските обстоятелства, нито с вида служение и характера на отношенията, нито с увлеченията, нито с незнанието си - с една дума, с нищо; а да направим така, че веднага, щом забележим греха, искрено да кажем: “Виновен съм! Виновен съм, нямам оправдание!”

След като осъзнаем греховете си, трябва да ги оплачем, да се съкрушим за това, че сме ги извършили. Който искрено е казал: “ Виновен съм”, той не е далече от това да каже: “Защо направих всичко това?”, да съжали, да се засрами, да почувства болка пред Господа, да го обхване страх от Неговия Съд и от бедите, очакващи онзи, който остане неоправдан за греховете си! Не е далече от това, но това изисква усилие над себе си, и самопринуждаване, защото съществува окаменяване на сърцето, при което, дори да съзнават греха си и да нямат оправдание за него, казват: “И какво от това?”. Затова и трябва с ръкохватката на разсъждението да вземем чука на съкрушителните Божии истини и да удряме с тях по окаменялото сърце, докато се смекчи, съкруши и въздъхне. Припомни си неизказаните Божии милости, явени ти в творението, Промисъла и особено в Изкуплението, и това - колко неблагодарен си ти; припомни си съвършенствата на своето естество, унизени от теб; спомни си горчивата участ, която заслужаваш и която може би не е далече от теб; спомни си предишния покой и сегашната потиснатост на духа; спомни си колко пъти си казвал: “Няма повече да правя така! Няма повече!” - и все пак си грешил, дори още повече и по-упорито, отколкото преди; спомни си, че никой не те е принуждавал, че сам поради злия си нрав си грешил и оскърбявал в лицето Бога, Който всичко вижда; и си отблъсквал десницата Му, с която Той те е възпирал. Спомни си за смъртта, Съда, ада; спомни си и за всичко друго, с което се надяваш да съкрушиш упоритото си сърце. По всякакъв начин го обезпокоявай, събуждай и привеждай в движение. Към тези размисли прибави и молитва към Господа - да ти даде, като Владика на всичко, да владееш сърцето си, да влезе като огън в сърцето ти, да смекчи упоритостта му и да те избави от окаменялото нечувствие. Положи всички усилия, за да достигнеш до сърдечните въздишки, защото това е коренът на покаянието. Това е предшествано от познаването на греховете си, а е последвано от решимостта да не се греши повече. Но и предхождащото е безполезно, и последващото не очаквай, ако го няма това свързващо звено - сърдечната скръб за греховете. Само скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние (твърда решимост да не се греши) за спасение (Срв.: 2 Кор. 7:10).Какво покаяние е това, в което няма тази скръб, тъга и съкрушение?!

След болезнуването на сърцето за собствените грехове ще дойде и намерението да не ги вършим повече, да не оскърбяваме вече Господа и да не погубваме себе си. А след това ще последва изповядване на греховете, най-искрено, и опрощаването им най-действено. И ще се извърши покаянието, наистина спасително.

Дарувай, Господи, на всички нас да се сподобим през дните на поста с този Божий дар! Защото каква полза има, ако без чувства, скучаейки или с разсеяност стоим на богослужения, като с досада мислим, че продължават твърде дълго; времето, свободно от богослужение, ще прекарваме в полусън и бездействие; след това хладно ще кажем на изповедта: “Грешен съм” - за греховете, за които ще ни попитат, без дори да помислим, че главната ни цел трябва да бъде пълно изправяне на живота. Каква полза? Това ще означава, че сме изпълнили обичая на говеенето, а не че сме се подготвяли за спасението си. Внимавайте как опасно ходите, още повече през тези дни, когато врагът, без да ни изкушава с грехове, се изхитрява да направи безполезни даруваните ни от Божията благодат средства за очистване от греховете и така да продължи своето господство над нас. Амин.

Ето, вече преминахме доста дни в подвига на поста и говеенето: плътта достатъчно е усмирена, мислите се успокоиха, вниманието се съсредоточи. Време е да се заемем с окончателната подготовка към покаяние и изповед. Покаянието, придружено с изповед - това е сърцето на поста. Досегашните подвизи служат като подготовка към него, а светото Причастие увенчава и завършва всичко. Без истинско покаяние и изповед подвизите ще останат безплодни и светото Причастие ще ни бъде не за изцеряване на душите и телата. Нека вникнем в себе си и да се заемем с това както трябва.

Изповядването на греховете не създава никакви затруднения, когато човек успее да овладее себе си и да вземе решение да скъса с греха. Но той няма да се овладее, ако не се разкае, а не ще се разкае, докато не осъди себе си и не ще се осъди, докато не съзнае греховете си. Това е изходната точка в покаянието - съзнаване на греховете.

Нека преценим нашия живот и всичко, което е нередно в него. Наистина, всеки е готов да каже и казва за себе си, че е грешен. И не само казва, но нерядко и чувства себе си за такъв. Но ние си представяме тая наша греховност смътно и неопределено. Това е малко. Пристъпвайки към изповед, трябва определено да си изясним кое именно в нас е нечисто и грешно и в каква мярка. Затова ето какво трябва да направим: да поставим на една страна Божия закон, а на другата - нашия собствен живот, и да видим има ли противоречия между тях. Противоречията между тях ще ни покажат кои наши дела са законни и кои не, т. е. доколко законът е прилаган в нашия живот или не. Например ние сме били оскърбени и сме отмъстили - така ли заповядва християнският закон? Видели сме съгрешенията на другите и сме ги осъдили - така ли трябва да постъпим според Христовите заповеди? Направили сме нещо добро и се възгордяваме и тръбим около себе си - позволено ли е християнинът да постъпва така? Или Словото Божие изисква да не се гневим, да не пожелаваме чуждото, да не даваме свобода на нашите страсти, да не завиждаме - нашият живот отговаря ли на тези правила? Така нека разгледаме и Божия закон, и нашия живот. За да не пропуснем нещо важно и в това отношение, нека спазим следния ред: да разгледаме целия си живот с оглед на нашите задължения към Бога, към ближния и към себе си, и да видим в какво той не е съобразен с Божия закон. Или, да разгледаме по-подробно десетте Божии заповеди и да видим какво от тях не сме изпълнили. Да прочетем също Нагорната проповед на Спасителя, в която Той е изяснил древния закон, допълвайки го с християнския дух. Да вникнем в апостолските послания, дето се посочват задължителни за християните дела и наредби в най-общи линии, например гл. 12 от посланието към Римляните, гл. 4 от посланието към Ефесяните, послание на апостол Яков, първото послание на свети Иоан Богослов и пр. Нека се огледаме във всичко това като в огледало и ще видим всички нечисти петна върху душата си.

След такъв преглед на нашия живот, между нашите дела, думи, чувства и помисли ще се открият много или противозаконни, или полузаконни, т.е. такива, в които намеренията не са били съвсем чисти, макар те външно да са били съобразни със закона.

Но това е само начало на самопознаването, не бива да спираме тук. Трябва да отидем по-нататък в познаване на нашата греховност, или да навлезем по-дълбоко в нашето греховно сърце. Зад всички наши дела и думи, мисли, желания и чувства стоят постоянни разположения на сърцето, които са техен извор, съвкупността от тия разположения съставлява личността на човека и определя неговия характер. Тях именно трябва да узнаем. Тук не се иска много труд: нашата добросъвестност пред самите нас не ще ни позволи да скрием от какво е овладяно нашето сърце и какви господари живеят в него. За това ние имаме явни свидетели, именно: колкото по-често проявяваме лоши дела и при това с такава сила, че не можем да владеем себе си, зад тях трябва да търсим в сърцето съответна склонност или страст, която е и техен постоянен причинител.

Такова разглеждане ще ни доведе до познаване на действуващите в нас страсти, както и коя преобладава над всички. Известно ви е, че коренът на всяко зло в нас е самолюбието. От самолюбието произлизат гордост, користолюбие, страст към наслади, а от тях и всички други страсти. Те всички съществуват у всеки, който греши, но не в еднаква степен: при един преобладава гордостта, при друг - користолюбието, у трети страстта към удоволствия. И гордият не е чужд на користолюбието и страстта към удоволствия, но лесно ги преодолява, когато тяхното удовлетворение може да го унижи. И скъперникът е готов да опита всяко удоволствие, ако то нищо не ще му струва в пари и пр. Така у всеки господства една коя да е страст, а другите стоят като че ли в сянка и в подчинение на главната страст. Тая именно главна страст трябва да видим, та после да предприемем против нея нещо по възможност по-решително. Един свети отец казва: “Господ иска от тебе да придобиеш отново своето целомъдрие, а ти строиш приюти и църкви. Изправи преди това първото, та и второто да бъде похвално”.

Но и още по-далеч трябва да отидем в познаване на себе си. След всичко трябва да определим общия дух на нашия живот, или отличителната негова черта, а именно: кому служим ние? - На Господа, или на себе си и на греха? Какво имаме предвид в нашия живот? - Себе си или Господа - изпълнението на Неговите заповеди? За кого държим винаги? - За Божието име или за своето? Тая черта определя: какво сме ние в себе си и какво трябва да очакваме? Познаването на всичко това се ръководи от самопознанието. Това е общият извод от предходното, който сам по себе си ще се окаже в съвестта, ще се определи ясно в съзнанието и ще се изповяда пред лицето на всезнаещия Бог.

Така, накрая, ще се оформи цялата картина на нашата греховност и цялата история на нашия греховен живот: дела, чувства и разположения и главният дух на живота. Поради това трябва да скърбим за себе си и да оплакваме своите грехове.

Като познаем своята греховност, не бива да бъдем нейни хладни зрители. Не бива да я отминаваме с такова равнодушие, с каквото се ходи по чужда, занемарена и потънала в бурени нива. Необходимо е да доближим това познание до съвестта и заедно с нея да започнем да възбуждаме в сърцето спасителни покаянни чувства. Би следвало тези чувства сами по себе си да се пораждат у нас, но това не винаги се случва. Сърцето загрубява от греха. Както ръцете загрубяват от тежка физическа работа, така загрубява сърцето на човека, който сам се предава на черното служене на греха и страстите, събира рожкови и се храни с тях. Затова не е леко да го смекчим, когато трябва да го доведем до разкаяние. Ето и още труд, и то твърде значителен: защото в делото на покаянието всичко зависи от чувствата на сърцето.

Като пристъпяме към това, преди всичко нека принудим себе си да дойдем до самоизобличение, да възбудим у себе си чувство на виновност, тъй че от дълбочината на сърцето си да кажем: “Виновен съм!”. Тук ще се породи борба със самооправданието, или с извиненията на собственото падение и грехове. За да ги прогоним, трябва да отстраним от вниманието си всичко, да останем сами със Съдията Бог и откровено да укорим себе си: “Знаех, че не бива да греша и греших, можех да се въздържам и да избягвам увлеченията и не използвах за свое добро моето самовластие. И съвестта ми забраняваше, но аз с пренебрежение заглушавах този Божий глас у себе си. След това нека си спомним местата, времето и обстоятелствата на нашите греховни дела и от всичко това да съберем основания, които биха заставили сърцето и съвестта да се проникнат от чувството на виновност и да кажат: “Виновен съм!”. Така нека преминем от един грях на друг и от едно нечисто разположение на друго и към всяко, като подпис, да слагаме: “Виновен съм!”.

Извършвайки добросъвестно това действие на самоизобличение, ние вътрешно ще установим за себе си всички наши грехове, ще съзнаем, че сме виновни в едно, в друго, в трето, че във всичко сме виновни, ще се облечем, така да се каже, в греховете си и ще почувстваме, че те лежат върху нас с цялата си тежест, ще съзнаем, че нямаме отговор за тях и ще извикаме: “О, грешен съм!”. След всичко това трябва да възбуждаме в сърцето съжалителните чувства, които съставят съдържанието на истинското разкаяние, а именно: виновност, че сме оскърбили Бога, срам, че сме докарали себе си до такова греховно състояние, съжаление, че сме могли да се въздържаме, а не сме се въздържали, досада от нашата грешна волност, която е пренебрегвала всички внушения на разума и съвестта. Тези чувства сами по себе си ще бъдат готови да се породят в сърцето, след съзнаване на греховете и нашата виновност. Но и ние сами трябва да им помогнем да се развиват и да ги подбуждаме все по-силно и по-силно. Нека душата да гори в тях като в огън: колкото повече гори и колкото по-силно е изгарянето, толкова по-спасително е то. Пределът, до който трябва да дойде това страдание заради греховете, е погнуса и отвращение от тях. В това отвращение е опората на решимостта да не грешим и надеждата за самоизправлението ни. Който е почувствал отвращение от греха, той се е поставил вън от него, или го е изхвърлил от себе си и сега има пълната свобода да действа, без да чувства влечение към него. Ето минутата, когато смело можем да дадем обещание да не грешим, което обещание ще се произнесе в сърцето ни пред лицето на Господа. Нека паднем тогава пред Него и да кажем: няма вече да греша! Никога вече няма да греша! Това сърдечно обещание трябва да увенчае чувствата на разкаяние и да засвидетелства тяхната искреност. То не е в думите, а в чувството, и съставлява вътрешният съюз между сърцето и Бога, възстановява религията на сърцето.

Само дотук имах намерение да доведа вашето внимание. Започнете с установяване на собствената греховност, преминете през изобличаване на себе си и през болезнените чувства на разкаянието - завършете с решимостта да не грешите, потвърждавайки я с обещание пред лицето на Господа - занапред да се поправите! Който премине целия ред на тези действия, той не ще изпита никакво затруднение да открие при изповедта своята греховност, той ще направи пълна и искрена изповед, без снизхождение към себе си, за която ще получи вседействено разрешение от Господа, чрез устата на своя духовен наставник, което ще изпълни с дълбок мир и радост цялото му същество. Благодатта на Свети Дух, която не може до обитава в грехолюбиво сърце, отново ще се всели у него и той ще бъде обновен, както е излязъл от кръщелния купел.

Нека нашият Господ и Спасител да удостои всички ни с тази велика и неизказана милост. Амин.

Нашият Господ и Спасител зове всички ни при Себе си, казвайки: “Покайте се, защото се приближи Царството Божие!”. Нека чуем този спасителен глас и да побързаме при Господа. Царство Божие - какво велико благо! И покаяние - колко леко, удобно и бързодействено средство. Особено в тези дни, когато и изискванията на духовния живот, и гласът на светата Църква за покаяние и пост, и примерът на другите и това трогателно богослужение, което предизвиква у нас съкрушено умиление, ни водят към сълзи и покаяние. Справедливо светият Апостол, в началото на поста, в неделя сиропусна, се обръща към всички ни: ето сега време благоприятно, ето сега ден на спасение! То е благоприятно за това, че заспалият грешник никога не слуша толкова силен призив: стани ти, който спиш... и ще те осветли Христос, както сега. И добре правите, че откликвате на този призив и с такова усърдие пристъпвате към вратата на покаянието.

Пристъпвайте по-смело! Тропайте по-настойчиво! Многомилостивият ще отвори, ще простре към вас ръце и ще ви приеме в Своите обятия.

Делото на покаянието е просто: една въздишка и една дума - съгреших, няма вече да греша! Но тази въздишка трябва да премине небесата, за да ходатайства пред престола на правдата. И тая дума трябва да изтрие в книгата на живота всичко, с което са означени нашите грехове. Откъде ще вземе тя такава сила? - В безжалостното самоосъждане и в сърдечното съкрушение. Ето тук трябва да бъде насочено цялото наше усърдие: да смекчим и съкрушим нашите сърца и после, в часа на изповедта, да не се срамуваме да открием всичко, което ни засрамва пред лицето на Бога и хората.

В делото на поста за нас е най-трудно да отидем на изповед и да разкрием душата си пред нашия духовен отец. В действителност това би трябвало да бъде за нас най-приятно действие. Не е ли приятно на покрития с рани да се излекува? Не се ли радва нечистият, когато се измие? И много повече не се ли радва окованият във вериги, когато получи свобода? Но именно в това се състои силата на свещеническото разрешение в изповедта. Пристъпваме в рани, излизаме излекувани. Пристъпваме нечисти, излизаме измити. Пристъпваме в окови, излизаме свободни. Такова е Божието обещание: “Изповядай преди това беззаконията си, за да бъдеш оправдан!”.

Ще се оправдаем несъмнено, но преди това трябва да изповядаме всички наши беззакония. Нека знаем, че само откритата рана се лекува, само изобличената нечистота се измива, само показаните вериги се разкъсват. Нека внимаваме да не си отидем неизцерени, неумити и неосвободени.

Господ е, който действа тук. Духовният отец Него представлява и Негово слово изрича. Господ знае нашите грехове и ние мислено не може да не ги съзнаваме пред Него. Но Той иска да знае: не бихме ли изобличили греховете си пред Него, ако сам Той би застанал пред нас, или ще ги скрием като прародителите? Затова именно Той е благоволил да ни се явява в лицето на духовния отец, който ни изповядва, като му е възложил да произнася от Негово име и разрешителните думи, които именно затова, че са произнесени на земята от слаба твар, се запечатват на небето чрез Божията сила.

Духовният отец представлява и още едно друго лице - лицето на цялото човечество. Който се срамува да изобличи себе си на изповедта, трябва да прогонва тоя срам с мисълта, че тук се понася срам за срам: по-малък срам вместо по-голям, спасителен срам вместо срам безнадежден и безполезен. Един ден всички наши лоши дела ще бъдат изобличени пред лицето на цялото човечество и ще ни покрият с такъв срам, че ние бихме пожелали по-добре да ни затрупа планина, отколкото да понасяме него. Ето защо Бог е установил срамуване пред едного, та чрез него да ни избави от принудителното срамуване пред цялото човечество.

Има едно твърде вредно лукавство в нашите сърца: понякога те разкриват драговолно всички грехове с изключение на най-големия, този, който най-вече ни петни и покрива лицето ни със срам. Най-често това е плътски грях, но и всеки друг грях може да се нареди до него. Който има такава слабост, той е готов да понесе всички подвизи и да извърши всички добродетели, само да би останала непокътната неговата любима болест. А у Господа има такъв закон: не ми давай милостиня, щом като страдаш от нецеломъдрие; не се показвай, че постиш, когато си обременен от користолюбие; не се хвали с молитвен труд, когато страдаш от пустославие. Откривай своята рана, за да се изцери и да се украси с противоположна добродетел. Нека всяка душа да се въодушеви да преодолее себе си именно в това, което се противи на преодоляването.

Този недостоен плод на покаянието е следствие на недостатъчната подготовка за изповед. Изповедта се предшества от трудове на поста, вътрешно уединяване, молитва. Този ред на строг живот, който усмирява плътта, е установен, за да може под този външен подвиг да се породят и изявят съкрушено-покаянните движения на сърцето. Той е необходим като средство, но без покаянните чувства той е безцелен и губи своето значение. Който съкрушава себе си само външно, за него не може още да се каже, че той има вече сила за пълна, безукорна изповед. Но който при това съкрушава себе си и вътрешно, у него изповедта е чиста, пълна, неукриваща нищо. Който е познал своя грях, съзнал е себе си виновен в него, оплакал го е и се гнуси от него, той вече вътрешно от сърце е казал пред Бога: “Виновен съм, няма вече да греша!”. Той е готов да се изповяда пред целия свят, а не само пред духовния отец. И ето къде е коренът на целебността на покаянието - в сърдечното съкрушаване за греховете, с отвращение към тях! Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Нека смекчим сърцата си, да ги стопим чрез съкрушаване и те сами ще изхвърлят от себе си всичко нечисто, а изповедта ще изгори всичко това чрез огъня на срама и Божието опрощение.

Сърце, което плаче и скърби, привлича мъдростта, която научава каещия се така да действа вътрешно и външно при покаянието, че в пълнота да ожъне неговите плодове, в числото на които влиза не само помилването и всеопрощението, но и пълната промяна на сърцето към по-добро, от което иде изправянето на живота. Дълбоко съкрушеният се изповядва пълно и след изповедта е напълно нов човек. Спомнете си примерите на Мария Египетска, Таисия, Евдокия, Моисей Мурин, Давид, разбойника на кръста и др. За подобна промяна нека сега да възревнува всеки, който пости и се готви за изповед.

Съкрушението и изповедта съединяват чрез разрешителните думи Божията и човешка стихия в покаянието, от които излиза нова твар, както от купела на кръщението. Нека многомилостивият Господ да удостои с това всички ни, да излезем всички от лечебницата на покаянието изцерени напълно и съвършено обновени - във всички чувства и разположения на нашето сърце, та отсега да обичаме онова, към което по-рано сме били хладни, и да се въздържаме от онова, към което по-рано сме били пристрастени, да обичаме кротостта вместо гнева, смирението вместо гордостта, трезвостта вместо пиянството, целомъдрието вместо блудството, доброжелателството вместо завистта, приятелството вместо омразата, щедростта вместо скъперничеството, въздържанието вместо сладострастието, трудолюбието вместо леността, съсредоточаването вместо разсеяността, миролюбието вместо свадливостта, благата реч и запазване на честта на ближния вместо осъждането и клеветата - с една дума вместо всеки порок и страст да притежаваме противоположната на него добродетел и благоразположение.

Един добър покаял се, когото след изповедта другарите от неговия минал нередовен живот поканили за обикновените развлечения, отговорил твърдо: “Аз вече не съм същият!”. Ето в какво настроение трябва да се покажем и ние в края на подвига на говеенето, та когато се явят обикновените страсти и искат удовлетворение, цялото ни същество да им отговори: “Аз вече не съм същият!”.

И наистина така ще стане, ако познаем нашите грехове, ако осъзнаем тяхната виновност и ги оплачем и се отвратим от тях, ако изповядаме всичко на духовния отец и вземем твърдо решение повече да не ги повтаряме: защото тогава Божията сила ще слезе върху нас и ние ще се почувстваме създадени в Христа Иисуса за добри дела, та в тях да ходим, отклонявайки се от всяко зло. Амин.

Като встъпим в подвига на говеенето, ние смиряваме себе си с пост, бдение, ходене на църква, стоене докрай на продължителните богослужения, с поклони, домашни молитви, четене на душеспасителни книги. Благословени са тези трудове, които ежедневно понасят всички говеещи! Те са така необходими, че без тях говеенето не е говеене; но при това не трябва да забравяме, че всички те са само средства, а целта е извън тях; и ако те не бъдат насочени към тази цел, то може да се трудим напразно. Бремето ще понесем, а плод няма да вкусим. И тъй, гледайте колко внимателно трябвада постъпвате (Срв.: Еф. 5:15).

Говеем, за да се изповядаме и да се причастим със Светите Тайни; но светата изповед и светото Причастие завършват делото на говеенето, като благодатно запечатват тези сърдечни изменения, които трябва да се появят, да съзреят и да се утвърдят по време на говеенето. Когато се изповядваме, обикновено казваме: “Съгреших, няма повече да правя така”. Тези думи трябва да бъдат външен израз на вътрешните разположения и чувства, които е необходимо да се образуват в сърцето още преди това. За да кажем искрено: “Съгреших, няма повече да греша”; трябва живо да осъзнаем греховете си и да положим твърдо намерение вече да не се поддаваме на склонността си към тях. Само такова съкрушение за греховете си и такова твърдо намерение повече да не грешим правят ценна изповедта ни; само в този случай тя явява благодатната си сила; само при това условие тя е целително средство за душевните ни болести и баня, в която се умива сърдечната ни нечистота. Тази решителна промяна към по-доброто, породена от дълбокото болезнуване за греховете, е целта на всичките подвизи на говеенето, с които се заемаме сега. Освен това постът, стоенето на молитва, отдалечаването от ежедневните дела, поклоните и др. са, за да се смекчи с тях душата и да ѝ се помогне да достигне скръбта по Бога и покаянието без самосъжаление за свое спасение. Тъй като само при всичко това изповедта е подобаваща, а само при подобаваща изповед светото Причастие проявява цялото си спасително действие, това означава, че скръбта за греховете и решителната промяна към по-добро са сърцето на говеенето. Към това трябва да бъде насочено цялото ни внимание и цялото ни усърдие и трудове при говеенето.

Болезнуването за греховете, недоволството и отвращението към тях трябва да бъдат така естествени в душата, че няма нужда да се напомня за това. Грехът е рана на душата. Ако върху тялото ни се появи рана, ние чувстваме болка и бързаме да излекуваме раната; така би трябвало да е и в душата, по отношение на греха! Но се случва съвсем не това: грехът, като рани душата, донася със себе си и някакво замайване, при което поробилият се на греха не вижда бедата си, не я чувства и няма грижата да се избави от нея. Ослепяването, нечувствието и безгрижието са следствие на грехолюбието, което след това и държи грехолюбците в областта на греха в безизходно положение. Грешникът справедливо бива уподобяван на потъналия в дълбок сън, и на него силно трябва да му се извика: стани ти, който спиш (Еф. 5:14), за да стане.

И ето какво трябва да направим с душата си: да я събудим от греховния сън; да я доведем до състояние тя да види опасността от греха, да почувства тази опасност, да се обезпокои и да се загрижи да се избави от нея. Ще попитате, как да се направи това? Ще ви отговоря: това никой не може да направи вместо вас, освен вие самите. Вие самите трябва да влезете вътре в себе си и като застанете пред приспаната от греха душа, да започнете да я будите от този сън, кой както може и както съумее. В светилището ви никое странично лице не може да проникне и това, което трябва да стане там, с никакво външно дело и подвиг не може да се направи: всичко там се извършва в съкровения ви разговор с вашата душа, пред лицето на Единия Господ, от Когото нищо не е скрито. Разговорът със себе си, уговарянето на душата - това е най-важният начин за събуждането ѝ от греховния сън.

Влезте в себе си и започнете да се трудите добросъвестно! Та нали на вас ви е известно всичко ваше: известни са ви вашите страсти и грехопадения. Всичко това е известно и на Господа, Когото не може да не виждате от сърцето си. Не можете да се скриете. От хората, които са извън вас, можем да се скрием; а от себе си и от Господа къде да се скрием? Ето това ясно виждане на себе си пред Господа вземете като изходна точка при събеседването с душата си. Кажете ѝ: “Няма какво да се кривиш, душо, и онази страст е лоша, и това грехопадение е страшно, и този и този навик е неподобаващ! Ясните и определени заповеди са нарушени, и съдът за нарушаването им е ясен и определен. Ето, пред съзнанието ни е и Господ, който е дал заповедите и е определил съда! Няма къде да избягаш: остана ти или да погинеш с осъдените, или трябва да побързаш да излезеш от това пагубно състояние”. Като се вслушате добросъвестно в това събеседване пред лицето на Господа, ще поставите себе си в положение без друг изход, освен спасението, в противоположност на положението без изход, освен греха, в което ви държи грехолюбието за погибел на душата ви. Страхът за себе си, за своята вечна участ ще бъде в ръцете ви лостът, с който ще преобърнете всичко вътре в себе си и ще предизвикате там спасителна промяна.

Отново повтарям, че това вие сами трябва да направите в себе си: никой страничен човек не може да го направи вместо вас. Душата на всеки е тъмна за другите. Единствено за самия човек тя се прояснява, когато той влезе в себе си и започне да се съвещава със себе си за това, как да бъде и какво да се предприеме. Влезте сега в себе си и там в съкровен разговор с душата си, вземете решение: “Докога, душо, все да се валяме в греха? Нека да станем и да тръгнем с твърда крачка към Господа, Който е готов да ни