Не е известно с точност в коя година се е родил великият светител: писателите се разминават в своите мнения по този въпрос с цели десет години. Но по-вероятно е предположението, че Иоан се е родил около 347 г. след Рождество Христово, в Антиохия. Неговите родители били знатни и богати хора. Баща му Секунд заемал високата длъжност на военачалник в императорската войска, а майка му Антуса била много образована за своето време жена и заедно с това примерна съпруга и майка на семейство. И двамата били християни, и при това не само по име, както нерядко се случвало в онова преходно време, а истински християни, предани на светата Църква: известно е, че сестрата на Секунд, лелята на Иоан, дори служела като дякониса в антиохийската църква. Именно в такъв благочестив дом се родил Иоан. Секунд и Антуса били още млади хора и имали само още две деца - момиченце на две години и новородено момченце Иоан - радост и утешение на своите родители. Но това благочестиво семейство не успяло да се наслади на своето щастие, защото го постигнала голяма скръб: в разцвета на годините и на възможностите за служебно издигане починал неговият глава - Секунд, оставяйки след себе си младата вдовица Антуса с две малки деца. Скръбта на младата майка, която била само на двадесет години, била безгранична. В действителност тя не се нуждаела от средства за живеене, тъй като имала значително състояние; но нейните нравствени мъки били по-тежки от материалната нужда. Млада и неопитна, тя неизбежно би станала предмет на различни посегателства от страна на много лъжливи приятели, които не били далече от мисълта да се възползват от нейното богатство, и всяка друга жена в нейното положение лесно би могла да стане жертва ако не на увлечения, то поне на лъжа и измама. Но Антуса била една от онези велики жени, които, напълно съзнавайки своето истинно предназначение и достойнство, стояли по-високо от всички увлечения и житейска суета. Като християнка тя погледнала на своето нещастие като на изпитание свише, и отхвърлила всяка мисъл за втори брак, решила да забрави за себе си и изцяло да се посвети на майчински грижи за осиротелите малки деца. И тя изпълнила това решение с такава непоколебимост, че породила неволно удивление у езичниците. Известният езически ритор Ливаний, узнавайки впоследствие за нейното майчинско себеотрицание, неволно и с удивление възкликнал: “Ах, какви жени има сред християните!”. Нейната решимост не отслабнала и от новата скръб, поразила нейното майчино сърце. Нейната малка дъщеря скоро починала и Антуса останала сама със своя син, който станал предмет на цялата ѝ любов и майчина грижа и надежди.

Принадлежейки към висшето общество и сама бидейки образована жена, Антуса не пропуснала да даде на своя син най-доброто за тогавашното време възпитание. Отдалечила се от всички светски развлечения и изцяло съсредоточила се в своето малко семейство, тя сама можела да преподаде на своя син първоначално образование, и това било най-велико благо за Иоан. От устата на любещата майка той получил първите уроци на четмо и писмо, и първите слова, които се научил да свързва и чете, били словата от св. Писание, което било любимо четиво на Антуса, намираща в него утешение в своето преждевременно вдовство. Тези първи уроци се запечатали за цял живот в душата на Иоан, и ако той впоследствие сам постоянно, така да се каже, дишал и се хранел със словото Божие и направил тълкуването му главна задача на целия си живот, тази любов към него несъмнено възприел под влияние на своята благочестива майка. Така преминало детството и настъпило юношеството на момчето. Неговото положение изисквало по-нататъшно образование; Антуса положила цялото си старание за това, и не жалейки никакви средства, се погрижила за всички удобства за образованието и самообразованието на своя син. Неизвестно е как и къде е получил своето по-нататъшно образование Иоан, у дома с помощта на частни учители или в някое християнско училище. Антиохия се славела със своите училища и била нещо като сирийска Атина. Там имало много езически училища от всякакъв род, които се славели със своите учители, блестящи с високо красноречие и мъглива философия, и заедно с тях имало християнски училища, където най-вече се преподавало и тълкувало словото Божие, макар и да не се пренебрегвало и общото знание, доколкото можело да бъде почерпано от най-добрите представители на езическия свят. Така или иначе Иоан получавал книжно образование, но то било само част от неговото възпитание, което Божият Промисъл, подготвяйки своя избраник за неговото бъдещо велико предназначение, водел и по друг начин, давайки му нагледно да познае цялото безсмислие на отмиращото езичество и величието и светостта на християнството. Точно по това време, когато Иоан бил на 14-16 години и когато душата му едва се била отворила за съзнателно възприемане на заобикалящите го събития и явления, езичеството правело последен, отчаян опит да надделее над християнството. Като негов представител се явил императорът Юлиан Отстъпник. Като завладял императорския престол, той свалил от себе си маската на лицемерното благочестие и се показал като открит враг на християнството, ненавистта към което отдавна се таяла в душата му. Той започнал навсякъде да въздига разлагащото се езичество и заедно с това да унижава и потиска християнството. Тъй като Антиохия била една от главните опори на християнството, което именно там се явило за пръв път със своето собствено име^[3] и имало славни учители и доблестни изповедници, то Юлиан не оставил без внимание това огнище на ненавистната му религия и взел всички мерки да я потисне и унищожи. Но при това той бил твърде далновиден, за да действа подобно на предишните императори гонители. Той знаел от историята, че грубото гонителство не може да постигне унищожаване на тази религия, за която кръвта на нейните мъченици и изповедници винаги е била плодотворно семе, и поради това прибегнал към други мерки и започнал да действа, от една страна, положително, подвигайки унилия дух на езичниците, а от друга - отрицателно, подлагайки християнството на всевъзможни утеснения, издевателства и насмешки, от способността за които този цар вероотстъпник не бил лишен. Отправяйки се към Антиохия, Юлиан не пропуснал да посети нейното предградие Дафна, където бил прославеният в своето време храм на Аполон. Някога този храм с обграждащата го свещена гора бил място на постоянни езически тържества и моления, но сега Юлиан бил поразен от неговата пустота. Дори нямало от какво да се принесе жертва и посрещналият го жрец трябвало да заколи по случай на това неочаквано тържество собствения си гъсок. Тази картина дълбоко поразила Юлиан, още повече, че намиращият се наблизо християнски храм, в който почивали почитаните от християните мощи на свети Вавила, бил огласян от свещени песнопения и изпълнен с молещи се. Юлиан не изтърпял и начаса заповядал християнският храм да бъде затворен и мощите да бъдат изнесени от него. Но това несправедливо разпореждане не потиснало духа на християните. Те извършили тържествено пренасяне на мощите, и докато траела тази величествена процесия, огласяща околностите и улиците на Антиохия с пеене на стихове от псалома: “да се посрамят ония, които се кланят на истукани, които се хвалят със своите идоли”, Юлиан ясно можел да види многочислеността на християните и възторжената им преданост на своята вяра. Тогава, изменяйки на своето философско спокойствие и лицемерна веротърпимост, той заповядал да арестуват много християни и да ги хвърлят в тъмница, а някои дори наредил да подложат на изтезания. В това време небесният гняв се разразил над идолското капище. Храмът на Аполон, за който Юлиан така се грижел, бил поразен с удар от мълния и изгорял до основи. Яростта на Юлиан била безгранична и той, като заподозрял християните в пожар, заповядал да затворят главния християнски храм в Антиохия, при което неговият престарял презвитер свети Теодорит, който отказал да предаде на езическите власти свещените принадлежности на храма, бил предаден на мъченическа смърт. Знатната вдовица Публия била подложена на побой единствено за това, че когато Юлиан преминавал край портите на дома ѝ, от него се чуло пеенето на псалома: “Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му!”. Двама от младите военачалници от императорската гвардия, Иувентин и Максимин, веднъж в приятелска компания изразили оплакване от тези несправедливости на правителството по отношение на християните и по донос веднага били арестувани и затворени в тъмница, а когато отказали да се склонят към езичество, Юлиан заповядал да ги накажат. през нощта те били обезглавени и телата им били погребани с почести от християните. Давайки воля на своята ярост, Юлиан в същото време разбирал, че християнството не може да бъде задушено с подобни жестокости, които само подвигали мъжеството и духа на християните. Затова той действал и с други средства, а именно чрез писания. Той сам пишел сатири срещу християнството, издавал съчинения, опровергаващи чудесата и божеството на Иисуса Христа, стремял се да представи християните като тъмни и невежи фанатици и суевери, а сам в същото време ги притеснявал чрез образованието, забранявайки им да преподават в училищата и закривайки самите училища, облагал християните с по-високи данъци, конфискувал църковното имущество и прогонвал епископите и свещениците, във войските не удостоявал християните с награди, в провинциите поставял за губернатори лица, известни със своята ненавист към християнството и гледал през пръсти на тяхното усърдие за изкореняването на ненавистната за него вяра с всякакви, често кървави средства. Когато един от префектите му обърнал внимание на извършващите се в провинциите жестокости над християните, той с негодувание възкликнал: “Какво от това, ако десет галилейци паднат от ръката на един езичник!”. Накрая, като още по-тежко издевателство над християните, той решил да възстанови иудейския храм в Иерусалим, за да опровергае с това предсказанието на Иисуса Христа за неговото пълно разрушаване.

Всички тези събития се извършвали пред очите на юношата Иоан. Макар че още от детство се отличавал с необичайна за годините си съсредоточеност, избягвал приятелите и обичал да се отдава в тишината на своя дом на уединени размисли, черпейки от четенето на Светото Писание и от своето дълбоко духовно същество материал за своето образование, не можел да остане изцяло равнодушен към това, което ставало извън неговия дом, и тъй като неговата благочестива майка несъмнено преживявала много тревожни дни по време на тези гонения срещу християнството, той също споделял нейните тревоги и опасения. Дори може да се мисли, че вземал живо участие в делата на християните. Четейки неговото възторжено слово, произнесено впоследствие над гроба на светите изповедници на Христовата вяра, доблестните воини Иувентин и Максимиан, не може да не останем с впечатление, че той сам някога участвал в погребението на тези мъченици и сам с множество други християни проливал горещи сълзи над техните обезглавени трупове^[4]. Неистовствата на Юлиан завършили с неговата заслужена гибел по време на персийския поход, когато той, смъртно ранен, в безумна ярост хвърлил към слънцето шепа кал със своята засъхнала кръв и в предсмъртно издихание възкликнал: “Ти ме победи, Галилеецо!”. След него престолът преминал към Иовиан, който в продължение на своето кратко царуване се стремял да изглади вредата, причинена на християнството от неговия предшественик: той възстановил на воинското знаме името на Христа, освободил църквите от данъците, върнал епископите от заточение. Така действал и неговият приемник Валентиниан, и макар и да допуснал груба грешка, като поканил за свой съуправник Валент, на когото предоставил Изтока, като цяло се стремял да излекува раните, нанесени на християнството от царя вероотстъпник, и наистина направил немалко в това отношение, например установил празнуването на неделния ден и забранил различните вълшебства и нощни жертвоприношения, под предлог на които езичниците вършели всевъзможни гнусотии и поддържали сред народа вражда към християнството.

По това по-спокойно време Иоан вече бил юноша. При стъпването на Валентиниан на престола, Иоан бил на около 18 години, и той разцъфнал като прекрасен, ако не по тяло, то по душа юноша. Майчиното сърце на Антуса се възторгвало при вида на нейния син, който, пазен от нея като съкровище в продължение на толкова много години от всякакви вредни влияния и опасности, сега проявявал всички признаци на велики дарования. И любещата майка смятала за свой дълг да му даде възможност да се устрои в света съгласно с неговото положение и дарби. За успеха на житейското поприще той трябвало да завърши своето образование с някакъв специален курс, и тя, забелязвайки у него предразположение към ораторство и дълбоки размишления, му предоставила възможност да постъпи в школата на знаменития по онова време учител по красноречие Ливаний. Той бил езичник софист, един от най-близките приятели на Юлиан. Подобно на него, той упорито се придържал към езичеството и мечтаел за възраждането му на нови философски начала. На християнството гледал отвисоко, и макар и да не хранел ожесточена враждебност към него, не му било чуждо да се надсмее над неговите странни вярвания в някой си син на дърводелец. Като посетил веднъж християнската школа в Антиохия, намираща се под ръководството на един много набожен и строг учител християнин, Ливаний с ирония го попитал: “Какво прави напоследък синът на дърводелеца?”. На този кощунствен въпрос учителят отговорил сериозно: “Този, Когото ти насмешливо наричаш син на дърводелец, в действителност е Господ и Творец на небето и земята. Той, добавил учителят, сега прави погребални коли”. Скоро след това дошло известие за неочакваната смърт на Юлиан и насмешливият оратор не можел да не се замисли над получения от християнския учител отговор. Във всеки случай той не се отличавал с някаква фанатична, сляпа враждебност към християнството, затова и преминаването на курса по висше красноречие при него не било опасно дори за християнските юноши. При него например се учил свети Василий Велики, и впоследствие дори поддържал преписка с него. Не можел да се опасява от някакво лошо влияние от него и свети Иоан, който, възпитан в благочестие в дома на своята майка, сега вече бил истински Христов воин, умеещ да си служи с духовното оръжие за отблъскване на всякакви нападения срещу своята вяра. И той, с присъщата му жажда за знание, се отдал на висшата наука, и веднага показал такива дарования и започнал да постига такива успехи, че неволно изпълвал с възторг своя учител. Ливаний не съвсем без тревога виждал как в неговата школа израствал този необикновен оратор, който след време заплашвал да затъмни самия учител, и това, което още повече го безпокояло, било, че Иоан бил християнин и се готвел да бъде велик глашатай и проповедник на християнството, докато самият Ливаний все още се надявал да възкреси разлагащия се труп на езичеството. Няма съмнение, че на стария софист много му се искало да склони младия оратор към своите убеждения и тази тайна надежда го карала да се отнася с особено внимание към своя любим ученик. Но надеждата му се оказала напразна. По това време Иоан вече почти бил набелязал своя жизнен път, решавайки да се посвети на служене на своя Господ Иисус Христос, и старият софист, бидейки на смъртно легло, с искрена скръб отговорил на своите приближени на въпроса кого да назначи за свой приемник в школата: - “Иоан, промълвил той, ако не ни го отнемат християните”^[5].

Заедно с красноречието Иоан изучавал и философия при някой си философ Андрагафий, също прославен в Антиохия. По онова време философията отдавна била изгубила своя класически характер и под нея се разбирало преди всичко повърхностното изучаване на предишните философски системи, при което недостатъчната дълбочина на мисълта се прикривала зад потоци мъгляво и надуто красноречие. Но по-изявените представители на философията някак си умеели да придават на своята наука характера на някакво любомъдрие, и ако им се удавало да проникват в законите на духовния живот на човека, с това те вече оказвали услуга на своите ученици, тъй като насочвали вниманието им от пъстротата на външните явления към тайнствената област на духовния свят. Към числото на този род философи вероятно принадлежал и Андрагафий, и ако Иоан впоследствие проявявал изумителна способност да прониква в най-дълбоките тайници на душевния живот на хората, с което блестят неговите проповеди и трактати, то покрай своята естествена проницателност той бил немалко задължен и на своя учител.

След завършването на своето образование Иоан, облечен във всеоръжието на талантите и знанията, бил готов да встъпи на жизнения път. Пред него, като знатен и блестящо образован юноша, се откривало широко поприще. По своето положение той можел да постъпи и на държавна служба; но неотдавна преживените резки преврати на императорския престол, отразили се на цялата администрация, можели да подкопаят доверието към сигурността на подобен род служба, и затова Иоан предпочел по-свободно занятие - длъжността на адвокат, - занятие, което, без да притеснява човека с определени задължения, в същото време откривало пред младите даровити хора път към високо и почетно положение в обществото. Почти цялата знатна младеж по това време започвала своя обществен живот с адвокатство, с него се занимавали например светите Василий Велики, Амвросий Медиолански, Сулпиций Север и други прочути личности от онова време. Това занимание веднага въвело Иоан в бурния водовъртеж на живота, и той застанал лице с лице срещу този свят на неправди, интриги, обиди и угнетения, вражди и лъжи, сълзи и злорадство, от които се състои обичайният живот на хората и които той не познавал в мирния дом на своята благочестива майка. Тази обратна страна на живота, макар и да смущавала неговата неразвратена душа, му дала възможност да се запознае с бездната на неправдата и порока, която често се прикрива с лъжа и лицемерие, но на съда се явява в цялото си безобразие, и именно съдийската дейност впоследствие дала на Иоан възможност да изобразява пороците с такава безпощадност, която, оголвайки ги в цялата им гнусота, със самото това възбуждала неволно отвращение от тях. Заедно с това длъжността на адвокат го приучила към публично ораторство, и той веднага постигнал такива блестящи успехи на това поприще, че от тях неволно се възхищавал неговият стар учител Ливаний. На младия адвокат очевидно предстояло блестящо бъдеще: неговата дарба на оратор му спечелила широка известност, която, давайки му изобилни средства, заедно с това му откривала пътя към висшите държавни длъжности. Именно от средата на най-даровитите адвокати, спечелили си име в съда, правителството канело лица, на които предоставяло управлението на провинции, и Иоан, вървейки по този път, можел постепенно да достигне висши длъжности - подпрефект, префект, патриций и консул, с какъвто сан се съединявал и титулът “знаменит” - illustris. И показната страна на този живот не можела да не увлича юношата, който едва бил погледнал широкия Божи свят, още повече, че неразделни с този живот били и всякакви обществени удоволствия и развлечения. Човекът от обществото трябвало непременно да посещава театри и циркове и волно или неволно да се отдава на онези увлечения и страсти, с които светските хора се стремели да запълнят пустотата на своя живот. И Иоан действително посещавал тези места за развлечения със своите млади приятели и другари, но именно тук неговата неразвратена природа повече от всичко се надигнала срещу такава пустота. Както адвокатството, така и тези развлечения с пълна очевидност му показали цялата пустота и лъжа на подобен живот и той видял колко далече е този действителен свят с неговите неправди и злоба, с неговите страсти и пороци от онзи божествен идеал, който му се представял, когато той, според собствения му любим израз, след като напоил душата си от чистия извор на светото Писание, с непорочно сърце встъпил в попрището на живота. Душата му не могла да понесе подобно изпитание, и той решил на всяка цена да скъса с този негоден свят на лъжа и неправда, за да се посвети изцяло на служене на Бога и на стремеж към онова духовно съвършенство, което станало потребност на душата му.

За този благотворен поврат много спомогнал един от най-близките му приятели и връстници, именно Василий^[6]. Иоан възторжено говори за дружбата, която го свързвала с него още от юношеството. “Имал съм много приятели, казва той в началото на своята книга “За свещенството”, искрени и верни, познаващи и строго спазващи законите на дружбата; но един от многото превъзхождаше всички други в любовта си към мен. Той винаги беше мой неразделен спътник: учехме едни и същи науки и имахме едни и същи учители; с еднаква охота и ревност се занимавахме с красноречие и имахме еднакви желания, произлизащи от еднаквите занимания”. Но ето, между приятелите легнала сянка на разделение. Когато Иоан се отдал на светския обществен живот, неговият приятел Василий се посветил на “истинното благочестие”, т. е. приел монашество. Примерът на истинския приятел не можел да не повлияе и на Иоан, и макар че още известно време се предавал на светските мечти и увлечения, но видяната от него обратна страна на светския живот толкова го поразила, че той започнал постепенно да се освобождава от житейската буря, и отново се сближил с Василий, който не пропуснал да окаже върху него цялото добро влияние, на което била способна само истинската дружба - и Иоан решил да остави този жалък, суетен свят с неговата злоба и постоянни вълнения, за да се посвети също така изцяло на Бога и истинното благочестие.

Приятелят му дълбоко се зарадвал на тази промяна в живота на своя приятел, и намерението им да се подвизават съвместно на попрището на монашеския живот било готово да се осъществи. Но неочаквано се явило важно препятствие, а именно - от страна на благочестивата Антуса. Възпитала своя син и поставила го на пътя на живота, тя достигнала целта на своите дългогодишни грижи и като майка, разбира се, се радвала на успехите на своя син. Наистина, тя не можела да не се безпокои, виждайки как нейният син и юноша се отдавал на житейските бури и поради това тя, както сама казвала, ежедневно се подхвърляла на хиляди опасения заради него, но се утешавала с това, че пламъкът на младостта ще премине и нейният възлюбен син, достигнал възрастта на съвършен мъж, заедно с това ще дойде в мярата на Христовото съвършенство и ще стане достоен за своето положение и християнско звание в обществения живот. От каква скръб било поразено нейното майчинско сърце, когато узнала, че нейният възлюбен Иоан е решил да встъпи в монашеския живот! Всичките ѝ надежди се превърнали в прах, и тя не можела да понесе това. Като призовала на помощ цялата сила на убедителността на своята майчина любов, тя със сълзи започнала да го умолява да не я подлага на второ вдовство и сиротство, и тези сълзи не могли да не поколебаят неговото решение. Той се отказал от своята мисъл и останал в дома на майка си, макар че сега бил напълно чужд на светските увлечения и изцяло се предавал на подвизите на благочестието, изучавайки свещеното Писание, което завинаги станало главен извор, напояващ душата му. Заедно с Василий посещавали особена подвижническа школа, където свещеното Писание се преподавало от най-известните по онова време учители презвитери Флавиан и Диодор, и тези благочестиви учители, особено Диодор, окончателно го укрепили в мисълта да се посвети на подвизите на учителството и благочестието. Вероятно чрез тази школа, а може би и по-рано, Иоан се сближил с благочестивия епископ Мелетий, който, обръщайки внимание на даровития и благочестив юноша, го привързал към себе си и извършил над него тайнството на кръщението. По това време Иоан бил на около 22 години (369 г.). Причината, поради която кръщението се отлагало толкова дълго, се обяснява отчасти с обичая от онова време - да се отлага кръщението до зрялата възраст, когато отминат всички увлечения на младостта, а вероятно и с някои определени обстоятелства. Антиохийската църква тогава била развълнувана от печални смутове, които предизвиквали арианите. Завзели властта в свои ръце, те дръзко и усилено притеснявали православните, при това посявайки раздори и между самите тях, така че техният благочестив епископ Мелетий няколко пъти претърпял изгнание. В такова положение се намирали нещата в първите години от детството на Иоан и с известни промеждутъци продължавало и през следващите повече от двадесет години. Затова е съвсем естествено дълбоко преданата на православната църква Антуса и от тази страна да има достатъчно основания да отлага кръщението на своя син, за да не стане съучастница на пагубна ерес. Сега смутовете били поутихнали, епископ Мелетий можел да се върне в Антиохия и отново да заеме своя престол, и християните от Антиохия можели със спокойна съвест и в безопасност да приемат кръщение. Кръщението оказало дълбоко въздействие на Иоан. Ако и преди възнамерявал да се посвети на духовен живот, сега, приел банята на възраждането, той с цялата си душа се прилепил към подвизите на благочестието, и архипастирът Мелетий, забелязвайки неговите благочестиви наклонности, го възвел в длъжността на четец, която му давала възможност напълно да удовлетвори своята любов към четенето на св. Писание. За да се съсредоточи в пълнота върху това упражнение, Иоан дори си наложил обет за въздържание на езика и неотдавнашният адвокат и оратор станал почти безмълвник: той се въздържал от всяко празнословие и шеги, и с това натрупвал в себе си духовни сили, които му били необходими впоследствие.

В същото време в Антиохия отново започнали смутове; арианите, ползвайки се със съдействието на император Валент, отново започнали да притесняват православните и Мелетий бил изпратен на заточение. Положението на православните като цяло било тежко, особено на служителите на църквата. За Иоан се прибавило и ново огорчение: починала неговата благочестива майка Антуса. Той останал самотен, и тогава решил съвсем да скъса с този грешен свят, изпълнен с всякакви смутове, вълнения и огорчения, и да се оттегли в пустинята за отшелнически живот. Неговият приятел Василий тържествувал и се радвал за своя връстник, и те двамата се стремели да обърнат колкото се може повече приятели и другари към истинското благочестие. Сам, пламтейки от ревност за духовно подвижничество, Иоан бил огорчен още повече, когато узнал, че един от неговите приятели, неотдавна отдал се на истинното благочестие и стремящ се към подвижничество, изменил на своето решение и увлечен от любов към някоя си Ермиона, намислил да остави отшелничеството и да се ожени за своята възлюбена. Огорчен до крайност от това, Иоан написал на своя приятел две много силни и красноречиви увещания, в които, оплаквайки падението на своя приятел и изобразявайки суетността на света с неговите прелести, призовал Теодор да остави своята суетна мисъл и да се върне към благочестието. Увещанията - това е първото негово християнско назидателно творение - имали сила и Теодор се разкаял за своята слабост, върнал се към подвижничеството и впоследствие станал епископ Мопсуетски^[7].

Младите приятели с целия плам на младостта се отдали на духовни подвизи, и сега Иоан бил сподвижник на своя приятел Василий в делата на благочестието: подвизавайки се сам, той поощрявал и други към подвизи с дело и слово, възбуждайки у ленивите стремеж към небето - чрез умъртвяване на своята плът и поробването ѝ на духа. Слухът за тяхното необичайно подвижничество се разпространил в околността, и към тях отвсякъде се устремили страдащи духом и телом, и получавали изцеление. Около това време Иоан написал своите две слова “За съкрушението” до монасите Димитрий и Стелехий, преподавайки в тях урок на утешение на всички страдащи духовно и съкрушаващи се за греховете си. Православните жители на Антиохия се удивлявали на подвизите на младите монаси, и дори съборът на епископите стигнал до мисълта, колко добре би било да бъдат поставени близо до църквата, тогава крайно нуждаеща се от самоотвержени пастири. И ето, явил се слух, че вече е съставен план да ги вземат двамата и да ги ръкоположат за епископи. В онези смутни времена подобни случаи не били рядкост: в сан на епископ се възвеждали и млади хора, ако се окажели достойни за този сан по своя ум и благочестие. Предстояла им велика чест, но тази вест силно поразила и разтревожила Иоан. Той се отдалечил в пустинята, за да спасява душата си в уединение - далеч от вълненита на този свят, а сега отново искат да го поставят сред тези вълнения и при това на такъв висок сан, за който не смеел и да помисли. Затова той решил така или иначе да се отклони от този избор, и тъй като неговият приятел Василий се оказал по-склонен към Божието предизбиране, той дори нарочно му съдействал за това, а сам се скрил в пустинята. Василий наистина бил взет и ръкоположен за епископ и когато, узнал за постъпката на своя приятел, започнал да тъгува за него, четецът Иоан, за свое оправдание и за утешение на своя приятел, написал знаменитата книга: “Шест слова за свещенството”, в която изложил цялата възвишеност и трудност на пастирското служение. Тази книга станала постоянно, необходимо ръководство за всеки пастир на души и именно от нея черпели и досега черпят за себе си духовно мъжество и сили всички истинни пастири, добре преподаващи словото на истината. Василий, като се успокоил от вълнението, ревностно се предал на своето архипастирско служение и в качеството на Рафански епископ впоследствие участвал във Втория Вселенски събор в 381 г.

В същото време Иоан, избегнал епископството, още по-усърдно се предал на своето духовно подвижничество. В това смутно време, когато в политическия живот се чувствала тягостна неопределеност, а в църковния продължавало пагубното господство на арианите, много благочестиви хора предпочитали да оставят този жалък свят с неговите смутове, вълнения и бедствия, за да намерят пълно успокоение в пустинята. Там, в безмълвно уединение, сред вечно прекрасната природа, замлъквали всички злоби на този свят, и отшелниците можели с облекчение в сърцето да се грижат за спасението на душите си. Поради това околните планини на Антиохия се изпълнили с отшелници, и от тях се съставила цяла община, която водела живот, наситен с духовни подвизи. Това били истинни Христови воини, постоянно стоящи на стража против нападенията на плътта. Още в полунощ те заставали на молитва и огласяли пустинните планини със стройни псалмопения. След кратък отдих те отново ставали с изгрева на слънцето и извършвали утренята, след което всеки се занимавал в килията си с четене на светото Писание или с преписване на свещените книги. През деня в определени часове те отново се събирали на обща молитва, наричаща се трети, шести, девети час и вечерня, а в промеждутъците се занимавали с различни видове труд, с което изкарвали оскъдната си прехрана. Поради обета за нестяжание, у тях всичко било общо, както в апостолските времена, така че не им били известни думите мое и твое. Труден и суров бил животът на тези подвижници, но той намирал своята пълна отплата в душевния мир, който въдворявал, услаждайки ги с надеждата на Божието милосърдие и радостта в благодатта, изливаща се върху тях свише. В тази монашеска обител Иоан прекарал четири години (375-378 г.), и суровият живот още повече усилил неговата ревност към подвижничество. Наистина, за него, възпитаният в доволство, под любещите грижи на майка си, в богата къща, където всичките му нужди се задоволявали от слуги, било още по-трудно, отколкото за всеки друг, да понася всички теготи на отшелническия живот в тази строга подвижническа обител. И наистина, той и сам се опасявал от предстоящите му трудове, още повече, че и поради своята телесна слабост не можел да понесе такова сурово подвижничество. Но слаб по тяло, той бил могъщ духом, и не само преодолял всички трудности на монашеския живот, но и водел борба с опасния дух на времето, надигащ се против монашеството. Този враждебен на монашеството дух започнал да се надига с възцаряването на император Валент. Увлечен от мрежите на арианите, Валент се оказал жесток враг на православните и започнал безпощадно гонение против тях. Знаейки, че главна опора на православието е монашеството, той насочил цялата си ярост против монасите; по негова заповед били разрушени знаменитите Нитрийски манастири и неговото гонителство завършило с варварското изгаряне на 24 православни манастира в Никомидия. Дори езичниците негодували срещу подобна безчовечност, но се намерили и немалко такива, които, възползвайки се от настроението на императора, и сами му съдействали, поставяйки всевъзможни пречки за лицата, желаещи да приемат монашеско житие и представяйки монасите като врагове на отечеството и държавата. И ето, в това тежко време Иоан се явил като защитник на монашеството и написал “три книги за враждуващите против онези, които привличат към монашески живот”. В тези книги той излял цялата пламенност на своето монашеско сърце и красноречиво доказал какво щастие намира душата в пустинята - в уединеното събеседване с Бога. Под същото впечатление той написал и неголямо разсъждение под заглавие: “Сравнение на царската власт, богатства и преимущества с истинното християнско благочестие на монашеския живот”. Тези творения представляват неизчерпаем източник на назидания за монасите и стремящите се към монашество. Назидавайки другите, Иоан се отнасял още по-строго към самия себе си, и неудовлетворен от подвизите на общежителния манастир, накрая го оставил, за да подложи своята плът на още по-сурови изпитания в уединена пещера. Той чувствал в себе си силата на Илия или на Иоан Кръстител, и подобно на тях се стремял към пустинята, за да се подготви там, далеч от света, за предстоящото му велико служение. По своята ревност към подвижничеството той бил готов завинаги да се посели в пустинята; но Божият Промисъл отсъдил иначе. Такъв велик светилник не можел да остане под крина, в пустинята и в пещера, а имало нужда ярко да свети на всички на църковния свещник. Суровото подвижничество разстроило здравето на Иоан и той по необходимост трябвало да остави пустинята и да се върне в Антиохия. Там с радост го посрещнал блаженият Мелетий и го посветил в сан на дякон. Отклонил се някога от високия сан на епископ, сега Иоан смирено приел сан на дякон (380 г.) и от това време започнал нов период в живота му.

С приемането на свещения дяконски чин Иоан отново се върнал в света, но вече не като негов роб, а като деятел в него. В дните на своята младост той се увличал от различните прелести и удоволствия на обикновения светски живот; а сега, като служител на църквата, встъпил в борба с тези прелести и изпълнен с духовно мъжество, започнал с ревност да изпълнява своето служение. Задълженията на дякона по онова време били крайно сложни. Освен изпълнението на поръченията на епископа и служенето в църквата, той трябвало особено да се грижи за различните нужди на немощните и бедни християни. Налагало му се да посещава болни и да утешава умиращи, да помага на бедни и да търси средства за тяхната издръжка. Трудна длъжност, изискваща пълно себеотрицание и любов, но заедно с това тя била превъзходна школа за подготовка за висше пастирско служение. В пустинята Иоан, грижейки се за спасението на собствената си душа и не виждайки всички немощи и бедствия, измъчващи страдащото човечество, можел да отслабне в своето човеколюбие, тъй като, не виждайки пред себе си нещастни, не е трудно съвсем да забравим за тях. Сегашното му служение отново го поставило в средата на действителния живот и открило пред очите му целия този свят, пълен със сълзи и страдания. И преди, бидейки адвокат, той можел да се запознае с обратната страна на светския живот; но там самото му служение го подтиквало да застава на страната на силните и богатите в техните тъжби със слабите и бедните; а сега той се явил необорим защитник на бедните, и често му се налагало да се бори с алчността на богатите, да укротява хищните им посегателства на малката хазна на бедните, да защитава онеправданите лица от притесненията на алчните и безсърдечни чиновници и така по възможност да облекчава живота на онези отрудени и обременени, които особено призовавал към Себе Си и Спасителят Христос. Така Иоан получил двойно възпитание: възпитание в пустинята, укрепило в него духа и очистило сърцето му до способност за съзерцание на Божеството, и възпитание в обществения живот, който показва хората в техните немощи, бедствия, неправди и пороци. Печална картина, но запознаването с нея било необходимо за него в предстоящото му служение, и именно тя направила от него онзи истински пастир и благотворител на страдащите, какъвто станал впоследствие. Първото сребро, което дал на бедните, било неговото собствено, и оттогава до самата си смърт той нищо не наричал свое, и всичко, което имал, смятал за принадлежност на бедните.

Дяконският сан не бил свързан с църковното учителство, принадлежащо на презвитерите, а и самите задължения на това предимно благотворително служение не оставяли време и възможност за такава дейност. Но без да изпълнява словесно учителство, Иоан не оставял писменото учителство, и към това време се отнасят няколко забележителни негови разсъждения, каквито са “Три слова до подвижника Стагирий”, в които той преподал на един от своите приятели от младини утешение в обзелото го униние, доказвайки, че всичко в човешкия живот се намира под водителството на Божия Промисъл и затова всичко се насочва към добро и именно за посрамване на исконния човеконенавистник - дявола, както и разсъжденията “За девството” и “До младата вдовица”. Тези две разсъждения са изпълнени с най-възвишени мисли, а последното се отличава с още по-голяма сърдечност, защото в него Иоан можел да се позове на примера на своята собствена майка, която намерила за себе си достатъчно утешение във вдовството, като изцяло се посветила на майчински грижи за достойното възпитание на своя син. Във всички тези разсъждения Иоан се проявявал като строг ревнител на телесната чистота и в тях се съдържа всичко, което може да служи за укрепяване на духа в борбата с изкушенията на плътта. Накрая може да се мисли, че по това време е издадена в окончателно обработен вид и книгата “За свещенството”, която, първоначално написана само за приятеля Василий и известна в тесен кръг приятели, сега била издадена за назидание на всички служители на църквата и на християните изобщо.

В дяконски сан Иоан послужил пет години. По това време благочестивият епископ Мелетий завършил своя изпълнен с изпитания живот и на негово място бил избран уважаваният от всички за неговото пастирско учителство презвитер Флавиан. Новият епископ отдавна се познавал с Иоан, който бил негов ученик в антиохийската школа, и виждайки в него много полезен деятел на църквата, го възвел в сан на презвитер (386 г.). По това време Иоан бил на около 39 години, и той, достигнал възрастта на съвършен мъж, с пълно съзнание за важността на своето високо служение, встъпил в изпълнение на своята длъжност.

Предстоял му много голям труд. Ако някъде били необходими пастири, имащи достатъчно мъжество и ревност, за да се борят с множеството препятствия пред християнския живот, това било в Антиохия. Антиохия била един от най-големите и богати градове на изтока. По това време тя наброявала до 200 000 души, половината от които били езичници и евреи, и половината - християни. Изживяващото своето време езичество тук имало своите видни представители, които като не желаели да признаят християнството, което очевидно удържало победа, се стремели да му противопоставят жалките останки от своята ученост и философия, и в същото време незабележимо да подновят самото езичество, тълкувайки го в по-възвишен смисъл, отколкото обикновено се разбирало. В езическите школи преподавали прочути по това време ритори и философи, при които се учели дори християни, много от които не могли да не се заразяват с възгледите на своите учители. След това самият съвместен живот на християните с езичниците и евреите, с които по необходимост ги свързвали многочислени делови, търговски и производителски интереси, естествено им налагал своеобразен печат, и в тях вече нямало онази цялостност и непосредственост на религиозното настроение, каквито биват в градовете, населени изцяло с християни. В по-голямата си част това все още били полуезичници. Те приели християнството като религия, изпълнявали неговите външни предписания и постановления, но все още били недостатъчно проникнати от неговия дух, и в живота им имало много нрави и обичаи, носещи отпечатъка на езичеството. Под влияние на такива смесени убеждения сред християните постоянно се явявали учители, които желаели със собствения си разум, подобно на езическите философи и ритори, да разберат и променят християнството. Оттук между различните учители възниквали спорове и разпри, образували се различни направления и партии, които често водели помежду си ожесточена борба, внасяща изострени смутове в църковния живот. Някои учители направо се проявявали като проповедници на ереси и различни заблуждения, заставали начело на разколи и всичко това заедно правело антиохийската църква подобна на кораб, обуреваем от различни ветрове. Тук имало представители на различни ереси - и ариани, и аномеи, и гностици в различните им видове, имало водачи на разколи, и пастирите на църквата било необходимо да се борят с всички тези врагове на истинната вяра. Но заедно с религиозните неуредици имало нравствени и обществени. Ако религията не била чиста, и нравствеността не можела да бъде висока. Разбира се, имало високоблагочестиви хора, напълно достойни за своето звание, но мнозинството от хората водели полуезически живот, предавали се на страсти и всевъзможни неприлични за християните увеселения. За тях театрите и цирковете били по-привлекателни от църквите. Заедно с това и християнската любов към ближните у тях била съвсем слаба. Както в големите промишлени градове изобщо, така, особено в древността, край несметните богатства се приютявала най-жалка бедност. Близо до великолепните дворци и палати на богатите, незнаещи с какво и как да задоволяват своите похоти, живеели бедняци, които нямали сигурност за утрешния ден и често умирали от глад и болести - и тези противоположни крайности още повече се хвърляли в очите, тъй като древността твърде малко познавала благотворителността: на бедните и болните се предоставяло сами да се грижат за себе си в своята злощастна съдба. Оттук естествено произлизали различни обществени смутове, и ако богатите се стремели да удовлетворяват своята алчност чрез всевъзможни притеснения на бедните, то на свой ред бедните при всеки удобен случай се стремели да отмъстят на своите притеснители, и Антиохия нееднократно била свидетелка на кървави бунтове, в които до крайност се разигравали най-диви страсти, намиращи богата храна за себе си в различията между населението по религия, племе и състояние. За доброто управление на толкова обуреваемия кораб на църквата наистина били необходими доблестни и самоотвержени пастири.

Именно такъв бил Иоан. Сам родом от Антиохия, той познавал своя роден град с всичките му добри и лоши страни, познавал го не само външно, но и прониквал във всички тайни на неговия вътрешен живот. По-добър пастир в Антиохия не можел да бъде поставен. Това напълно съзнавал благочестивият епископ Флавиан и оценявайки своя ученик като незаменим помощник, му предоставил най-голяма свобода на действие и най-вече свобода на проповядване. В сан на дякон Иоан се занимавал единствено с дела на благотворителност, а сега той се проявявал в качеството на църковен учител, и веднага показал своите необичайни дарования. Още първата проповед, произнесена от него, именно по случай посвещаването му в сан на презвитер, направила превъзходно впечатление на многочисленото събрание от молещи се, дошли на тържеството на посвещаването на своя любим дякон. Но тази проповед по-скоро говорела за скромността и необичайното смирение на проповедника, отколкото за неговите достойнства. Затова колкото повече време минавало, толкова повече се развивал талантът на новия проповедник, и по разнородната по вяра и народности Антиохия скоро се разнесла мълвата, че се е явил проповедник, който си струва да бъде послушан. И храмът, в който той служел и проповядвал, винаги се изпълвал със слушатели, които с изумление и възторг слушали вдъхновените речи на Иоан. Антиохийците обичали красноречието и затова високо ценели ритори като Ливаний. Но сега те слушали оратор, който далеч превъзхождал и този знаменит ритор, превъзхождал го със самата сила и убедителност на своята реч. Ливаний със своето надуто красноречие, изкуствени обрати на словото и звънки фрази можел да увлича и услажда слуха, но не трогвал сърцето. Напротив, неговият ученик, който не прибягвал до никакво изкуствено сплитане на словото и не се увличал от звънките фрази, поразявал с необикновената жизненост на своята реч: у него всяка дума дишала със сила и живот, защото била взета от известната на всички действителност и се пояснявала с примери, които били еднакво разбираеми и за високообразования патриций, и за най-последния земеделец. Такива проповеди още никой не бил произнасял в Антиохия, и нейните жители с изумление внимавали в думите на проповедника, който изцяло овладявал сърцата им, така че те ту треперели от изобразяването на ужасите на Божия гняв, ту ликували от надежда на безкрайното милосърдие. Когато вдъхновеният проповедник изобличавал пороците на своя град - бичувал алчността и немилосърдието на богатите, низостта и бунтовността на бедните, тщеславието и грабителството на чиновниците, пустотата и развратеността на жените, стоящите в храма не можели да не се червят и да не треперят от съзнанието за своята порочност, а когато проповедникът завършвал своето вдъхновено слово с призив към покаяние и изправяне, с обещание за помощ свише в това свято дело, слушателите не издържали и прекъсвали речта на проповедника с оглушителни ръкопляскания. Антиохийците силно се удивлявали и от това, че Иоан не четял своите проповеди, а ги произнасял от пълнотата на своето сърце, водел живи беседи наизуст със своите слушатели. Никога преди нямало такова нещо в Антиохия, и още никой никога не бил проповядвал словото Божие без книга или свитък. Иоан бил първият такъв необичаен проповедник. От устата му се изливала такава благодат, че слушателите не можели нито да се начудят, нито да се наситят на неговите беседи. Затова не закъснели да се явят в църквата и бързописци, които записвали след проповедника и предавали и продавали своите записи на многобройните желаещи. Неговите проповеди станали предмет на всеобщи разговори, и те се прочитали дори на пиршества и на тържища, и мнозина ги научавали наизуст. Когато ставало известно, че този сладкословесен ритор ще води беседа, целият град се привеждал в движение: търговците оставяли търговията, строителите - строителството, адвокатите - съдилищата, занаятчиите - занаятите и всички се устремявали в църквата, защото да послушат Иоан се смятало за щастие, и всички си съперничели в намислянето на похвални изрази за него: едни го наричали “Божии и Христови уста”, други - сладкословесен, трети - медоточив, и така още по това време гласът на народа като глас Божи създал за него наименованието Златоуст, под което е увековечено името му в историята и в Христовата църква. Преданието е запазило и самия случай, при който се явило това название. Иоан не се ограничавал само с нравствени наставления, но понякога говорел за догматическото учение за възвишеността на истините на религията, и нерядко се отдавал на такава богословска премъдрост, която се оказвала недостъпна за много от слушателите. При един такъв случай една проста жена, слушайки с благоговение потока на речта на великия проповедник, никак не могла да проникне в смисъла на тези сладки за слуха слова и с чисто женска нетърпеливост извикала към него от народа: “Учителю духовни, или по-точно - Иоане Златоусти, кладенецът на твоето свято учение е дълбок, а нашите умове са къси, и не могат да го постигнат!” Народът подхванал изказаното от жената наименование и виждайки в него Божие указание, решил отсега нататък да нарича своя любим проповедник Златоуст^[8]. Между другото този случай не останал без влияние и върху самия Иоан. Той се убедил, че да се обръща към народа с “хитросплетени слова” е безполезно, и след това винаги се стремял да украсява своите беседи с прости и нравоучителни слова, така че и най-простият слушател да може да го разбира и да получава духовна полза. Проповедите на Иоан имали толкова по-голяма сила и значение, тъй като при него дарът на словото се съединявал и с дар на чудотворство, така че много болни получавали от него не само душевно утешение, но и телесно изцеление.

Ако Иоан изобщо обичал да проповядва словото Божие, така че не минавала нито една седмица, през която да не казвал една или друга беседа, а понякога проповядвал по два и три пъти в седмицата, то при особени случаи неговата ревност се усилвала още повече и вдъхновението се разгаряло още по-силно. Към първите години на неговото презвитерско служение се отнася състоялото се честване на паметта на високопочитания в Антиохия архиепископ Мелетий. Той починал през 381 г. в Константинопол и тогава прахът му бил пренесен в Антиохия, но вследствие на неблагоприятни обстоятелства едва след пет години антиохийците получили възможността да честват паметта на своя дълбоко почитан светител както подобава. И това тържествено честване по всяка вероятност се състояло под влияние на самия Иоан, дълбоко почитащ паметта на Мелетий, като архипастир, който особено много съдействал за неговото духовно възраждане и укрепяване. Честването се състояло в първата година от презвитерското служение на Иоан, и по този случай на това тържество той произнесъл похвално слово, в което с неподправено чувство на благоговение към паметта на починалия архипастир изобразил неговото значение за църквата, както и любовта на пасомите към своя благочестив архипастир. Почитта към него достигала дотам, че в негова чест давали имена на децата и неговото изображение се носело от мнозина на пръстени, поставяло се на печати, на часовници и по стените на сгради, така че великият светител, макар и отишъл си от този свят, продължавал да живее със своето паство. Речта породила неизличимо впечатление у всички и името на сладкогласния проповедник станало неразделно от името на великия антиохийски светител. Но скоро антиохийците трябвало още повече да се убедят какъв велик пастир имат в лицето на Иоан.

Изминали две години от неговото пастирско служение в Антиохия. Наближавал Великият пост на 388 г. и великият проповедник предвкусвал богата жътва на нивата на народното покаяние. Но изведнъж станало събитие, което насочило мисълта му към друг предмет. Населението на Антиохия отдавна се отличавало с размирност и народните страсти неведнъж избухвали с ужасна сила. Същото се случило и сега, и при това в необичайни размери. Империята в продължение на почти цели десет години се наслаждавала на мир под мъдрото управление на Теодосий, който стъпил на престола при крайно трудни обстоятелства, когато отвсякъде заплашвали варвари, и със своята храброст успял да укрепи сигурността на държавата отвън и да я благоустрои отвътре. Като грижовен баща, той преди четири години бил възвел своя син Аркадий в сан Август, и тъй като наближвала петгодишнината от това важно за неговия син събитие, той решил да го отпразнува с най-голяма тържественост в цялата империя, а за да спести излишни разходи към това присъединил и тържеството в чест на десетгодишнината от своето собствено царуване (макар че дотогава оставала още една година). Подобни празненства обикновено били свързани с големи разходи, тъй като на всички войски били раздавани щедри подаръци, по пет златни монети на човек. За да не обременява държавната хазна, Теодосий намислил да събере тези пари от големите богати градове, които през времето на неговото мирно царуване били натрупали големи богатства. Но тези градове ни най-малко не се оказали благодарни и нямали никакво желание да поемат върху себе си разходите по общодържавното тържество. Първа въстанала против императорския едикт Александрия, а след нея и Антиохия. Когато императорският едикт за налога бил прочетен в Антиохия, местните сенатори, забравяйки своето достойнство, станали от местата си и като излезли на улицата, започнали да викат, че новият налог ще разори Антиохия и ще принуди жителите ѝ да продават своето имущество, жени и деца. Тези жалби паднали като искри върху нещо запалено. В Антиохия, както и във всички големи градове, имало множество бездомни скитащи хора, които били готови да се възползват от всеки удобен случай за бунт и сега те се раздвижили, а след тях се развълнувало и цялото население. Възбудената тълпа отначало се насочила към дома на епископ Флавиан, за да моли неговото ходатайство за отмяна на налога; но тъй като го нямало у дома, то все повече увеличаващата се тълпа започнала да предизвиква буйства в града, разрушила една от най-богатите обществени бани и след това с яростни викове се придвижила до дома на губернатора, или претора. Тук пред очите ѝ се открила величествена гледка: на най-видните места безмълвно стояли статуите на самия император Теодосий, на неговата (вече покойна) съпруга императрица Флацила, на сина им Аркадий и на други членове на императорския дом. Тълпата почувствала неволно благоговение пред тези безмълвни образи на императорското величие и по-благоразумните започнали да увещават народа да се разотиде. Но делото било провалено от няколко буйни момчета, които, сами не съзнавайки тежестта на своето престъпление, започнали да хвърлят камъни по тези статуи, и когато един от тях точно ударил по една от статуите, обаянието на тълпата било разрушено и ударът с камък послужил за сигнал за нов взрив на буйство сред тълпата; “Долу тираните” - заревала тълпата и със свирепи викове започнала да чупи и разбива императорските статуи, които с различни издевателства били влачени по улиците и в обезобразен вид били хвърлени в река Оронт.

Но още щом било извършено това буйство, народът се опомнил и съзнавайки цялата низост на своето престъпление, изпаднал в страшно униние, справедливо очаквайки строго наказание. Престъплението наистина било голямо. Император Теодосий можел да прости всичко, дори нанесеното му оскърбление, но не и оскърблението, нанесено на неговата любима, оплакваната от него жена Флацила. Антиохийците с право можели да очакват страшно отмъщение от страна на оскърбения император. Той можел да изгори и разруши Антиохия, а жителите ѝ да накаже немилостиво или да ги продаде в робство. Само мисълта за извършеното изпълвала всички с ужас и вцепенение. Но какво да правят сега? Кой можел да защити антиохийците от заслуженото отмъщение? Никой, освен Бог, и народът с плач се хвърлил в църквата, кършейки ръце и биейки се в гърдите от отчаяние. Сега повече от всякога имал нужда от слово на утешение, и всички жадували да го чуят от устата на златоустия Иоан. Доблестният пастир не останал равнодушен към бедственото положение на своето паство, но извършеното престъпление било толкова голямо, че пред него се затворили и неговите златни уста. Поразен от неизразима скръб, той мълчал в продължение на цяла седмица, като че желаейки да даде на народната душа още по-дълбоко да почувства цялото безумие и греховност на извършеното от тях буйство. Накрая, вече в събота или неделя на сиропустната седмица той с дълбока печал на челото се явил пред народа, и не го оставил без слово на пастирско утешение и назидание, и сега повече от когато и да било народът чувствал цялата сладост на огневдъхновените речи на своя любим сладкодумен проповедник. “Какво да кажа или за какво да говоря? - започнал той сред въздишките и плача на събралите се. - Сега е време за сълзи, а не за речи; за ридания, а не за думи; за молитви, а не за проповеди. Извършеното е толкова голямо, раната - така неизцелима, язвата - така дълбока, че превъзхожда всяко лекарство и изисква помощ свише. Дайте ми да оплача настоящото бедствие. Седем дни мълчах, като приятелите на Иов: дайте ми сега да отворя уста и да оплача това общо бедствие. Кой ни пожела зло, възлюбени? Кой ни завидя? Откъде е тази промяна? Нямаше нищо по-славно от нашия град; а сега няма нищо по-жалко от него. Народът, тих и кротък, винаги покорен на делата на управителите, сега изведнъж освирепя и извърши такива буйства, за които е непристойно и да се говори. Сега плача и ридая - не от важността на заплашващото наказание, а от крайното безумие на извършеното. Гласът ми спира от плач, едва мога да отварям уста, да движа езика си и да произнасям думи”... Воплите на народа, и особено на жените и децата, прекъсвали и заглушавали тези потресаващи думи на Златоуст. Но той не оставил своето паство в това отчаяно състояние и му преподал слово на утешение, с което изтрил горчивите сълзи, утешил болката на сърцата и успокоил всички с надежда на Божието милосърдие. Необходимо е във всичко и винаги да се уповаваме на Бога. “Християнинът, говорел той, трябва да се отличава от неверните и ободрявайки се с надежда на бъдещето, да стои по-високо от нападенията на човешките злини. И така, възлюбени, престанете да се отчайвате. Не толкова ние сами се грижим за своето спасение, колкото се грижи за нас създалият ни Бог”.

С облекчение в сърцето народът се разотишъл по домовете си. В същото време за него вече се грижел и неговият престарял архипастир. Когато от Антиохия тръгнали пратеници от Константинопол с известие за бунта и със своите разкази можели да настроят императора към най-ужасно, безпощадно отмъщение, престарелият светител Флавиан решил да направи всичко възможно за смекчаване на царския гняв. Той вече бил на преклонна възраст и немощен по тяло; но независимо от това решил лично да отиде в столицата, за да умири със своето ходатайство справедливия гняв на императора. Пътят бил дълъг и труден, особено за старец^[9], но той като истински пастир бил готов да положи душата си за своите овци, и наистина, без да се бави, тръгнал на път, стремейки се дори да изпревари пратениците. За съжаление, дълбоките снегове го задържали в планините Тавра, и пратениците пристигнали преди него; но той не паднал духом и преодолявайки всички препятствия и трудности, продължавал своя път, докато не пристигнал в столицата с трепетно сърце. Никой не можел да предвиди с какво ще завърши това ходатайство на любвеобилния, самоотвержен старец архипастир. Поради това народът се намирал в необичайно мъчително състояние, и ето, точно в това ужасно време Иоан бил истински утешител на страдащия народ. От ден на ден, почти непрестанно в продължение на двадесет и два дни, той произнасял слова на назидание и утешение пред своето нещастно паство, и народът с трепетно внимание слушал своя златоуст пастир, който в своите знаменити “Беседи за статуите” ту с необикновена живост изобразявал преживените ужаси и буйства, възбуждайки у народа срам и негодувание за собственото му безумие и предизвиквайки сълзи на разкаяние, ту с неподправени черти рисувал безпределността на Божието милосърдие, пробуждайки с това сладостна надежда за помилване, и народът всеки път излизал от църквата с все по-очистено и успокоено сърце, отдавайки на Господа Бога благодарение за това, че му е дадено безмерното щастие да има толкова велик и истински добър пастир проповедник.

Иоан продължавал своите беседи към антиохийския народ почти през целия Велик пост, и те представляват поразително доказателство за онова духовно взаимно общуване, в което живеел и действал знаменитият пастир. Тъй като умовете на всички били заети с един и същ въпрос: как ще успее престарелият архипастир да пристигне в столицата, как ще го приеме императорът и какъв ще бъде изходът от неговото ходатайство, то и златоустият проповедник бил всецяло зает със същите мисли, и всяко известие или за пътешествието на Флавиан, или за неговото ходатайство служело за изходна точка на неговите беседи, които по тази причина се изслушвали от всички с трепетно сърце и дълбоко внимание. Между другото развръзката наближавала. Пратениците изпреварили престарелия Флавиан и преди него предали на императора известието за бунта и нанесеното му оскърбление. Императорът незабавно изпратил особени упълномощени сановници да извършат строго дознание, и ето, тези сановници вече пристигнали в града и започнали да правят не само разследване, но и разправа. Градът бил обявен за лишен от дадените му права и преимущества, проведени били многобройни арести на виновни, които били толкова много, че в тъмниците нямало място за тях, и те били затворени в огромно заградено пространство без покрив. Цялото население изпаднало в униние и отчаяние и, както изглежда, отникъде нямало надежда за спасение. Но ето, когато пълномощните сановници на третия ден от своята разправа пътували към мястото на своето публично заседание, пътя им преградили някакви странни хора - с изтощени от пост лица. Това били околни отшелници, които, като чули за страшното бедствие, постигнало Антиохия, оставили своите пещери и се явили в града, за да окажат по-силна помощ на нещастните. Нямайки нищо общо с този греховен свят и не боейки се от никого, освен от Бога, те смело застанали пред пълномощните сановници и ги умолявали - да дарят милост и прошка на Антиохия. Особено неустрашимо действал и говорел един от тях, малкият на ръст немощен старец Македоний. Като хванал плаща на един от сановниците, той го накарал да слезе от коня, и когато слязъл, започнал да убеждава него и друг пълномощен да измолят от императора милост и прошка за нещастния град. Нали императорът е човек и може да разбере колко опасно е за човека да погубва подобните на него. В състояние ли ще бъде да възкреси тези, които ще паднат в жертва на неговия гняв? Нека си спомни за Божия гняв. Сановниците били поразени от тези думи на необичайния отшелник, дълбоко уважаван от народа, и като обещали да ходатайстват пред императора, се придвижили по-нататък към преторията, където вече с трепет ги очаквали тълпи от хора, осъдени на смърт. Но тук срещнали нова преграда: до самите врати на преторията ги посрещнал сонм от епископи и презвитери, сред които на най-видно място бил и Иоан Златоуст, и тези истинни пастири заявили, че няма да пуснат сановниците в преторията, докато не получат от тях обещание да помилват осъдените; те могат да влязат в преторията само през трупа им. И след това, прегръщайки коленете на сановниците, те ту със смирени молби, ту със заплахи със страшния Божи гняв за безчовечността толкова ги трогнали, че те произнесли опрощение, слухът за което мигновено се разнесъл сред огромната тълпа от народ, и всички, и пастири, и пасоми със сълзи на радост им благодарили за такова милосърдие. Един от сановниците, благородният Кесарий, незабавно се отправил към Константинопол, за да съобщи за всичко, което станало, и да ходатайства пред императора за нещастния град.

Когато бързо се придвижвал към столицата, там в същото време престарелият Флавиан полагал всички усилия, за да получи възможност за среща с императора и да измоли милост за своето престъпно паство, но усилията му се оказвали напразни. Разгневеният император не искал и да чуе за ходатайството на стареца епископ за престъпния град и не искал да го приеме. Дълбоко огорченият архипастир вече се отчайвал за успеха на своето дело, когато пристигнал Кесарий, и като обяснил на императора как стоят нещата, го скланял да помилва неразумния град, който вече понесъл достатъчно наказание за своето безумие. Императорът се колебаел и не давал окончателно решение. Но точно тогава при него бил допуснат Флавиан, който окончателно смекчил гнева на царя. Той застанал смирено пред императора и с дълбоко изнурен вид стоял надалеч и не смеел да повдигне очи. Видът на почтения архипастир, така страдащ за своето паство, трогнал доброто сърце на Теодосий: той сам се приближил до епископа и повече с развълнуван, отколкото със суров глас започнал да упреква антиохийците в неблагодарност за всички многобройни права и преимущества, които им били дадени. Флавиан с дълбоко вълнение, но в същото време със самообладание обяснил на императора цялото безумие на деянията на неразумната тълпа, която повече заслужава съжаление, отколкото гняв, и просел милост за своя нещастен град. Разбира се, императорът можел да изгори и разруши Антиохия, и тя наистина била достойна за още по-жестоко наказание, но той бил длъжен да помни, че над него е Небесният Цар, Който е заповядал взаимно милосърдие на всички хора, казвайки: “Ако вие прощавате съгрешенията на човеците, то и Бог ще прости вашите съгрешения”. Речта на престарелия епископ направила силно впечатление на императора. Сърцето му се смекчило и той възкликнал, че ако Владиката на света, слязъл на земята и разпнат от тези, на които Той принесъл най-велики благодеяния, се молел на Своя Небесен Отец за Своите жестоки врагове, казвайки: “Прости им, те не знаят какво правят”, то колко повече хората трябва да прощават нанесените им оскърбления. Императорът дал пълно опрощение на града и казал на Флавиан по-бързо да отиде в Антиохия и със своето известие за помилване да изведе града от страшното състояние на безпокойство за бъдещето. “Побързай, върви по-скоро, казал императорът, иди и ги утеши. При вида на своя водач те ще забравят всичките си бедствия”. Старецът благодарил на императора за оказаното от него християнско милосърдие на града и бързо се отправил на път с радостното известие, с което и пристигнал на Пасха. Ако този светъл празник на изкуплението бил радостен за християните изобщо, сега той бил още по-радостен и тържествен за антиохийците. Вестта за помилването изпреварила Флавиан, и когато той наближил града, цялото население излязло да го посрещне и той тържествено, като в триумф, бил пренесен в града. На доблестния светител, който самоотвержено ходатайствал за своя народ, неизказано се радвал целият град, но повече от всички се радвал Иоан, който не пропуснал да произнесе възторжено слово по случай пристигането на скъпия архипастир. “Благословен Бог - говорел той на развълнуваните до сълзи слушатели, - удостоил ни да отпразнуваме този свят празник с велика радост и веселие, възстановил главата на тялото, пастира на стадото, учителя на своите ученици, първосвещеника на свещениците. Благословен Бог, Който направи неизмеримо повече от това, да бъдем временно избавени от заплашващите ни беди, но милосърдният Бог, далеч превъзхождащ нашите молби със Своите дарове, ни върна нашия отец по-скоро, отколкото можехме да очакваме”. И след това Златоуст подробно разказал цялата история на ходатайството на светителя за своя народ, и в заключение увещавал народа никога да не забравя това страшно изпитание.

Изложеното събитие, забележително в много отношения, е особено забележително с това, че с пълна сила разкрива какво влияние имало християнството за смекчаване на нравите по онова време. Изходът от това събитие сплита нетленен венец на главите на неговите деятели, и всички те били християни, пастири и подвижници на Христовата Църква: неустрашимият престарял епископ, който не се уплашил нито от трудностите на дългия път, нито от гнева на императора само за да ходатайства за своя народ; самоотвержените отшелници, които, оставяйки своя безметежен живот в безмълвната пустиня, се явили в размирния град да спасяват човешки души, и особено великият пастир и учител на този народ, от ден на ден произнасящ забележителни беседи, които в това страшно време на мъчения и ужаси непрестанно се разнасяли ту като заплахи на праведния съдия, ту като ласки на дълбоко обичащ баща и предизвиквали потресаващо, неизличимо впечатление на стотици хиляди хора. И тези речи отеквали в сърцата не само на християните, но и на езичниците. Поради смутовете били затворени обществените бани, театрите и други места за удоволствия и развлечения; били отворени само християнските църкви, и в една от тях постоянно се изливали като златен поток словата на сладкоречивия проповедник. Ако и преди езичниците, от любов към красноречието, не били далеч от това, да послушат знаменития християнски учител, на когото някога се възхищавал прочутият ритор Ливаний, то сега, по време на обществени бедствия, те в голямо множество идвали да слушат Златоуст с надежда да почерпят утешение и за своята страдаща душа. И тук те с изумление слушали как християнският проповедник с неотразима сила изобличавал пороците и безумствата, присъщи на техния голям и разпуснат град, как той, подобно на тръба, призовавал всички към покаяние и изправяне. Езичниците от думите на проповедника несъмнено се убеждавали в това, колко суетни и мимолетни са земните почести и богатства, как те не могат да удовлетворят потребностите на сърцето и да спасят живота по време на опасности и бедствия, и колко по-високо от тях стои християнското упование, поставящо за цел и висше благо в живота нетленните съкровища на задгробния свят. Тук те слушали, че добродетелта е единственото нетленно благо и грехът е единственото истинско зло, че за добродетелния човек смъртта е само преминаване към по-щастлив и блажен живот, и че земните бедствия са полезни с това, че очистват и възвисяват душите. И този свят, в който има толкова много суета и бедствия от всякакъв род, придобивал в очите им нов смисъл, когато слушали от знаменития християнски проповедник, че съществува предвечен и всемогъщ Творец, който като баща се грижи за всички хора, простирайки Своя промисъл дори дотам, че без Неговата воля не пада и косъм от главата, и пред тях в пълното му величие се откривало превъзходството на християнската вяра над тяхното мрачно езическо суеверие, което не давало на човека просвещение в живота и необходимите нравствени сили за изправяне. Тогава много от тези неволни слушатели на Златоуст, напълно убедили се в суетността на своето идолопоклонство, приемали Христовата вяра и се кръщавали, и Златоуст с радост съобщава, че скоро след завръщането на Флавиан бил много зает с “утвърждаване във вярата на онези, които вследствие на бедствията се опомнили и оставили своето езическо заблуждение”. Така страшното събитие, показало дивостта на човешката природа в целия ѝ ужас, когато тя се поддава на страстите, заедно с това, по неизповедимите съдби на Божия Промисъл, послужило като повод за тържество на християнството, и царството Божие на земята се попълнило с много членове, дотогава пребивавали в тъмнината на езическото заблуждение.

Преживените от Антиохия страшни събития изисквали от самоотвержения пастир такова необичайно душевно напрежение, което дори се отразило неблагоприятно на здравето му, и той преболедувал известно време; но след като оздравял от болестта, отново, с предишната си ревност се заел със своето пастирско служение, и Антиохия в продължение на още цели десет години се ползвала от вдъхновеното учителство и назидание на своя златословесен презвитер проповедник. Не само от седмица на седмица, но, може да се каже, че от ден на ден антиохийската църква имала голямото щастие да слуша беседите на златословесния пастир, който не знаел умора в своето пастирско служение, и сам дълбоко изучил книгите на свещеното Писание, поучавал в него и своите слушатели, откривайки пред тях тайните на чудесното Божие домостроителство за спасението на хората. Притежавайки изумителната способност да откликва на всички събития от обществения живот и на всички движения на човешката душа, свети Иоан не оставял без внимание нито едно значимо събитие от неговото време или явление в заобикалящия го живот, и още щом се случвало нещо такова, което привеждало народа в смут или безпокойство, в страх или униние, той веднага излизал със своето слово, и народът в голямо множество се устремявал да го слуша, уверен, че ако някой може да разсее всички страхове и недоумения и да внесе желаното спокойствие, това е само неговият любим пастир Иоан. Случвало ли се някое земетресение, а това често ставало в Антиохия, предизвиквали ли метеж езичниците и евреите, появявало ли се разделение между самите православни, повдигал ли се вечният въпрос за отношенията между богати и бедни, господари и роби, родители и деца - на всички тези явления от живота своевременно се отзовавал Иоан, и поради това неговите беседи имали дълбоко житейски характер и били разбираеми за всички слоеве от населението. Вследствие на това между пастира и паството се изградила дълбока нравствена връзка, която представлява вечно поучителен пример за това, какво може да бъде истинният християнски пастир за своето паство. Сам Иоан с поразителна прямота и откровеност изобразява тази връзка и няма да е излишно да изложим тук някои черти от тези отношения, тъй като те хвърлят ярка светлина върху самия характер на неговата личност и пастирско служение в Антиохия.

При разглеждане на пастирската дейност на свети Иоан от тази страна неволно си припомняме изречението на божествения Пастиреначалник, Който, определяйки идеала в отношенията между пастирите и пасомите в Божията Църква, е казал, че “добрият пастир познава своите овци, и неговите овци го познават и слушат гласа му”. В историята на християнската църква е имало много пастири, стремящи се да осъществят този образец в своя живот и дейност, но най-забележителният пример за осъществяването му в пределите на човешките сили и възможности представлява именно свети Иоан Златоуст. Тук виждаме поразителна гледка: сърцето на народа, така да се каже, живеело в неразривна връзка със сърцето на пастира, който всецяло се посветил на благото на своите пасоми. Между тях се установила такава силна връзка, такава безгранична любов, че, както изглежда, не можели да съществуват нито пастирът без народа, нито народът без пастира. Достатъчно било пастирът, под влияние на естествена умора или болест, да прекрати своите беседи и за няколко дни да се отдалечи извън града за отдих и освежаване в пустинята, и градът ставал печален, като поразен от някое голямо нещастие. Но достатъчно било Иоан да се яви отново, и градът отново оживявал, навсякъде се разнасяли радостни възклицания и като че настъпвал голям празник. От своя страна със същите чувства се вълнувал и самият пастир, който също не можел да живее без своето паство. “Аз отсъствах само един ден, говорел той след завръщането си от едно неголямо пътешествие, и ми се стори, че цяла година съм прекарал далеч от вас - толкова скърбях и тъгувах! По скръбта, която изпитвахте, можете да съдите за моята скръб. Когато откъсват малкото дете от гърдите на майката или го отнасят, то се върти, оглежда се и я търси; така и аз, когато бях откъснат от вас като от майчина гръд, всичките ми мисли ме насочваха към това свещено събрание”^[10]. Друг път, когато в случай на болест трябвало да прекара, без да излиза от дома си няколко дни, след оздравяването казал: “Днес, отново намирайки се сред вас, изпитвам същото чувство, както, ако бях се върнал от дълго пътешествие. Когато двама приятели не могат да се видят помежду си, каква полза има, дори ако живеят в един град? Без да напускам своя дом, аз бях също така отчужден, както, ако ме разделяше от вас далечно разстояние, защото не можех да беседвам с вас... При моите страдания най-много ме измъчваше това, че не можех да взема участие в това възлюбено събрание, и сега, когато оздравях, пред своето здраве предпочитам удоволствието от това свободно да се ползвам от вашата любов. Жаждата от треската не е така силна, както желанието отново да се видим с нашите приятели, когато сме били лишени от тях. Както болният от треска жадува за прясна вода, така и отсъстващият приятел очаква своите приятели”^[11]. При друго обстоятелство, когато Иоан, потиснат от непрестанни трудове, отишъл да отдъхне и да подиша чист въздух в планината, към него полетели писма от пасомите, които го умолявали да се върне по-скоро, и той се върнал, макар и здравето му да изисквало още почивка и укрепване. Като застанал на своята катедра, той казвал: “Нима е истина, че вие сте си спомняли за мен в моето отсъствие? Що се отнася до мен, аз не можах да ви забравя нито за миг. Пленените от телесна красота, навсякъде, където и да ходят, носят в мислите си любимия образ; така и ние, пленени от красотата на вашите души, навсякъде носехме вашия образ в сърцето си. И както живописците чрез съединяване на боите възпроизвеждат вида на предметите, така и ние, представяйки си вашата ревност към нашите беседи, вашата любов към проповедта, вашето благоволение към проповедника и всяко добро, с което се отличавате, съставяхме от вашите добродетели, като от бои, образа на вашите души; съзерцанието му облекчаваше тъгата на отсъствието. Седейки или стоейки, в покой или в движение, у дома или извън него, навсякъде и винаги бяхме преследвани от тези мисли; дори самите ни сънища бяха заети с вашата любов, и през нощта, както и през деня, ние се хранехме със сладостта на тези спомени, повтаряйки думите на Соломон: “Заспала съм, но сърцето ми е будно... (Песен на песн. 5:2). Аз отстъпих пред вашето настояване, предпочетох по-скоро да се върна, преди да съм оздравял, отколкото, очаквайки своето оздравяване, да изпитвам вашата любов... Ето защо се вдигнах и дойдох при вас”^[12]. Ето истински добрия пастир, готов да положи душата си за своите овци!

Но доброволно подчинявайки се на тази силна до крайност любов на своето паство и подкрепяйки я в това отношение, дори до пренебрегване на своето здраве, Иоан не пропускал случая да укори своите слушатели за лекомислието и увлечението от външната красота на речта, а не от нейното вътрешно съдържание, изискващо нравствено възраждане. Когато слушателите изразявали своя възторг от увлекателните беседи на своя любим проповедник, по обичая на тогавашното време, с гръм от оглушителни ръкопляскания, Иоан строго им казвал: “Аз не желая нито вашите ръкопляскания, нито този шум. Цялото ми желание е вие, като изслушате безмълвно това, което ви говоря, да го приемете като наставление в живота. Ето похвалите, които бих желал... Нали не сте в театъра, нито пред актьорите, тук е духовно училище, и вие трябва да доказвате своето послушание със своите дела. Само тогава ще се смятам за възнаграден за своите трудове”^[13]. Такива укори, разбира се, не се харесвали на мнозина, и се намирали хора, които дори не се срамували да ругаят проповедника и да смущават съвестта на неговото паство. За борбата с тези зли хора Иоан трябвало да губи немалко време и трудове; но той с безгранично себеотрицание прощавал всички злословия, когато те се отнасяли лично до него. Затова пък сърцето му било поразено от дълбока скръб, когато по едни или други причини слушателите охладнявали към неговите беседи и се увличали от някакви нови театрални увеселения. Подобни явления не били рядкост сред този горещ, страстен, лекомислен и подвижен народ, който бързо променял своето настроение и за един ден можел да разруши това, което било създавано с години. Колкото и да им бил скъп златословесният проповедник, за когото тъгували, когато не го виждали или слушали в продължение на няколко дни, все пак било достатъчно да се организират на хиподрума някакви увлекателни конни надбягвания, и антиохийците оставяли църквите и се устремявали да ги гледат. Такова непостоянство и лекомислие крайно огорчавало великия проповедник, и той неведнъж и с болка възкликвал: “Нима напразно се трудя? Нима сея на камък или сред тръни? Опасявам се, че моите усилия няма да доведат до нищо”^[14]. Още повече го огорчавало неблагоговейното поведение в църквата. “Какво можем да кажем? Църквата е станала театър! Тук идват жени, облечени още по-неприлично и безсрамно от тези, които блудодействат там. След себе си те привличат тук и безсрамниците. Ако някой желае да съблазни жена, никое място, мисля, не му се струва по-удобно за това от църквата; и ако някой има нужда да продаде или да купи, църквата му изглежда по-удобна от площада. Тук се занимават със сплетни, тук слушат сплетни повече, отколкото където и да е, и ако желаете да научите новините, тук ще ги научите по-добре, отколкото в съдилището, или в приемните на лекарите... Търпимо ли е това? Можем ли да понесем това? Всекидневно се измъчвам и терзая за това, че вие вместо да изнесете оттук полезно назидание, си отивате повече с вреда, отколкото с полза”^[15]. Но пристъпът на негодувание и гняв веднага отстъпвал място на любовта и прошката, щом проповедникът забелязвал действието на своя укор. Не понасяйки своята суровост, той вече бързал да я заглади и искал прошка от своите лекомислени духовни деца. “Чувствам, казвал той, че съм си послужил с много жестоки укори. Простете ми. Така става с всяка страдаща душа. Но аз говоря това не от враждебно сърце, а от безпокойството на любещата душа за вас. Затова смекчавам своята суровост”^[16]. Имало случаи, когато непостоянството и лекомислието на антиохийците още повече извеждали Златоуст от търпение и той хвърлял срещу тях гръмове на праведен гняв, но и сред тези тътени от изобличения и укори винаги се чувал господстващият тон на любовта. Пастирът строго укорявал своето паство, защото го обичал, и то смирено понасяло неговите заслужени укори, защото и само го обичало. Това били двама приятели, съединени помежду си с неразривните връзки на любовта и предаността. Сериозната и дълбока, но и свята любов на Иоан към своето паство съвсем не приличала на лъжливото ласкателство на честолюбците и народните трибуни, които със своето ласкателство опияняват тълпата, за да могат по-лесно да я подчинят на игото на своето самовластие. Иоан бил чужд на всяко подобно ласкателство, умеел да казва горчивата истина в очите на своите слушатели; но ако някога изразявал любов към тях, правел това от цялото си сърце. С каква неподправена искреност звучат следните негови думи: “Аз ви нося в сърцето си, вие изпълвате всичките ми мисли. Велик е народът, но велика е и моята любов към него и за вас не е тясно в душата ми. Аз нямам друг живот, освен вас и грижата за вашето спасение”^[17].

Бидейки истинен изразител на Христовия дух, св. Иоан в качеството си на пастир се грижел преди всичко за онези отрудени и обременени, които с безгранична любов призовавал към Себе Си и Сам Спасителят Христос. Неговото любещо сърце било особено отворено за неговите по-малки братя и той, като грижовен баща, вниквал във всичките им нужди, не само духовни, но и материални, житейски. Когато положението на бедните жители ставало особено тежко по някаква причина, Златоуст смело се изказвал като ходатай за тях и ако причина за влошаване на положението били алчността или притеснението от страна на богатите, той, като истински загрижен за народа, силно ги укорявал, не жалейки думи за изобличаването на тяхната алчност и жестокост. Понякога проповедите на Иоан били посветени изключително на положението на бедните жители на града, така че дори изказвали упреци към него, че говори само за бедните, като че другите не заслужават неговото внимание и назидание. На това Златоуст отговарял, че му е скъпо спасението на всички, и на богати, и на бедни; но за бедните той се грижи особено, защото и Спасителят ще пита на Страшния съд нахранили ли сме гладния, облекли ли сме голия. “Затова аз няма да престана да повтарям: давайте на бедните, и ще бъда непрестанен обвинител на тези, които не дават”^[18]. И наистина, той никога не преставал да повтаря този призив и бил истински баща на бедните и нищите.

Милосърдието на свети Иоан Златоуст ярко се откривало и в неговото отношение към греховете и пороците на неговия народ. Сам бидейки велик и суров подвижник, той бил непримирим враг и изобличител на всеки грях, неумолим гонител на всякакви пороци и страсти и водел ожесточена борба с тях. Зорко следейки всички движения, както във външния, така и във вътрешния живот на своето паство, той силно бичувал всички отклонения от светостта и християнския дълг, и неговите изобличителни речи понякога звучали като тътен от небесен гръм, и слушателите треперели, представяйки си страшните мъки, които са приготвили за себе си със своите дела. Но тази вражда към греховете и пороците у свети Иоан никога не преминавала във вражда към самите грешници. Напротив, колкото по-силно хвърлял гръм от изобличения против греховете, с толкова по-голямо съжаление и любов бил проникнат към самите грешници, виждайки в тях заблудени овци, имащи нужда от любещата грижа на пастира. Затова, още щом забелязвал действието на своите заплахи, той смекчавал своя тон, и вместо гръмове от неговите уста излизали слова на любов и ободрение и главен предмет на неговите беседи вече ставало безкрайното Божие милосърдие, пред което всеки човешки грях потъва като капка в океан. Негов любим текст било изречението на Спасителя: Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси (Лук. 9:56), и развивайки неговия смисъл, свети Иоан се стремял да внуши на своите слушатели мисълта, че няма такова греховно падение, от което човек не би могъл да стане, и неговите разсъждения пораждали още по-силно впечатление, като подкрепени с примери не само от Библията, но и от съвременния живот. “Не сте ли слушали, говорел той веднъж, за онази блудница, която превъзхождала всички погинали жени и която впоследствие надминала всички светии със своето благочестие? Не говоря за тази, която е в Евангелието, а за онази, която била толкова знаменита около времето на моето раждане. Произхождайки от най-развратения град на Финикия, тя заемала първо място в театъра и нейната слава се простирала до Киликия и Кападокия. Колко богаташи разорила тя! Колко млади хора съблазнила! Обвинявали я дори в чародейство, като че нейната красота, без любовните магии и вълшебства, не била достатъчна за нейната страст - да поглъща своите жертви. Тя уловила в мрежите си дори брата на императрицата. Никой не можел да устои на нейното всемогъщество. И изведнъж, не зная как, или по-точно казано, зная, че с промяна на своята воля, достигайки Божията благодат, тя се изтръгнала от пленилите я бесовски прелести и насочила своя път към небето. Тази, с която никой не можел да се сравнява по своето безсрамие на сцената, станала образец на целомъдрие и облякла се във власеница, прекарвала живота си в покаяние. Напразно префектът, подбуждан от някои лица, искал да я върне на театралната сцена, и дори воините, изпратени за нея, не могли да я вземат от убежището на приютилите я девственици. Допусната до светите тайни, очистена от благодатта, тя достигнала висша добродетел, никога не се показвала на своите поклонници и се заключила в нещо, подобно на тъмница, където и прекарала няколко години. Така първите ще бъдат последни, и последните - първи. Да се надяваме, че и на нас нищо не ни пречи да станем велики и славни”^[19]. Такива беседи можели да имат дълбокоободряващо значение и за най-закоравелите грешници, спасявайки ги от унинието и отчаянието, и поддържайки надеждата на Божието милосърдие. Наистина, като котва на спасението за всички отчаяни грешници можели да служат следните слова на Златоустия пастир: “Ти си грешник? - Не се отчайвай; аз няма да престана да ви давам лекарства, защото зная какво оръжие против дявола е да не се отчайваш! Ако се намираш в грехове, не се отчайвай, и аз никога няма да престана да повтарям: ако грешиш всеки ден, то и всеки ден се кай... Ти си остарял в грехове, обнови себе си с покаяние! Но възможно ли е, ще попиташ, да достигна спасение чрез покаяние? Разбира се, че е възможно. - Ако аз съм прекарал целия си живот в грехове и принеса покаяние, ще се спася ли? - Разбира се, ще се спасиш, защото Божието милосърдие е неизмеримо и Неговата благост е неизказана. Злото, каквото и да е то, е човешко зло, и затова е ограничено, а опрощаващото милосърдие е Божие, и затова е безкрайно. Представи си искра, падаща в морето: може ли тя да остане там и да бъде видима? Каквото е искрата пред морето, това е и човешкото зло пред Божията благост; и дори не толкова, но благостта е много по-голяма. Морето, колкото и да е голямо, има предели, а Божията благост няма граници”^[20].

Бидейки проповедник на милосърдието и всеопрощението, свети Иоан Златоуст бил и пастир на мира. Той бил враг на всяко разделение и разкол, и затова сърцето му страдало при вида на разделението, което съществувало в самата Антиохия между православните по негово време. В своите беседи той често се връщал към този въпрос и се стремял да изясни самия корен на злото разделение, който съвсем не се състои в религиозната ревност, а в себелюбието и властолюбието. “Нищо не разединява църквата така, казвал той, както властолюбието; нищо не възбужда Божия гняв така, както разделението в църквата. Дори ако вършим най-съвършени дела, но разкъсвайки единението, ще бъдем наказани, както, ако разкъсвахме тялото на Господа... Дори мъченичеството не изглажда такъв грях. Защо понасяш мъченичество? Не заради славата ли на Иисуса Христа? Ти отдаваш живота си за Иисуса Христа, и в същото време разхищаваш църквата, за която е умрял Иисус Христос”. С подобни увещания той много съдействал за укротяването на страстите на разделението в църквата и накрая имал щастието да доживее до оня сладостен за него момент, когато партиите окончателно се примирили и разделението се прекратило.

В такова живо взаимно общуване със своето паство свети Иоан прекарал най-хубавите години от живота си. Именно към това време се отнасят всичките му най-важни съчинения, както беседи, така и полемически. В своите непрестанни беседи той тълкувал не толкова отделни места и текстове, но и цели книги на св. Писание, както от Ветхия, така и от Новия Завет, и именно тези тълкувания му спечелват славата на екзегет^[21]. Неговите тълкувания се отличават с чудесна яснота, простота и жизненост, така че представляват най-добър образец на тълкувателен труд и неизчерпаем източник на богословско знание и религиозно-нравствено назидание. За най-добри негови тълкувания се смятат беседите върху Евангелие от Матей и върху посланията на апостол Павел. Принадлежейки към антиохийската школа тълковници, поставила си за задача, за разлика от александрийската, буквалното тълкувание, чуждо на всяка тайнственост, свети Иоан Златоуст в това отношение достигнал висше тълкувателно съвършенство. Бидейки запознат и с творенията на александрийските тълковници и изучил най-прочутия от тях, Ориген, той заел именно онова средно положение, което съставя идеала и същността на православната екзегетика. Следейки свещения текст стъпка по стъпка, той излага неговия най-естествен смисъл, който се дава преди всичко на ума, и първо извежда от него догматическо учение, а след това посочва произтичащите от него добродетели, гледайки на тях като на учение в неговото практическо приложение. И всичко това се излага с чудесна простота, ясно и извънмерно точно. У него няма нищо, което би било просто умозрение, проста страст към учителство с неизбежните тънкости и дребнави изисквания. Но всичко се излива от пълнотата на сърцето и се насочва към извисяване и освещаване на живота. Той не е писал своите тълкувания с дълго седене в кабинета, а ги произнасял в жива беседа с народа в църквата. Оттук идва и тази вдъхновеност и жизненост на всяка негова дума, които прониквали дълбоко в душите на слушателите - този огън, който наистина бил способен да запали сърцата на хората.

В течение на своята продължителна пастирска дейност в Антиохия, свети Иоан толкова се сближил и сродил със своите пасоми, че всичките му мисли се съсредоточавали върху това, как по-добре и по-действено да ги назидава, по-сигурно да ги опазва от заблужденията и по-пълно да разкрива пред тях истината, че вярата в Иисуса Христа е източник на всякакви блага. Той нямал по-висока от тази цел и се надявал да завърши живота си сред тях. Наистина, имало моменти, когато, уморен до крайност от трудове и потиснат от огорчения вследствие на лекомислието и безумствата на своя народ, той неволно хвърлял натъжен поглед към околните планини, където някога се подвизавал в свято уединение в младите години, където е така мирно и отрадно да се живее в лоното на спокойната природа в уединение с Бога и където наистина продължавали да водят такъв живот много от “земните ангели”, както той обичал да нарича отшелниците. Понякога дори временно се оттеглял в тези планини, за да отдъхне и да се освежи от изтощителните трудове и шумната суета на градския живот; но трудовият живот на пастир сега толкова го бил завладял, че той не можел да скъса с него и затова винаги, след непродължителен отдих отново се връщал при своето възлюбено паство, също тъгуващо по своя отсъстващ пастир, и от дълбините на своето искрено сърце казвал: “Добре виждам, че не мога да оставя това място и че трябва да остана тук до края на дните си”^[22]. Но Божият Промисъл отсъдил иначе. Великият църковен светилник, някога изведен от уединението в пустинята и поставен на църковния свещник сред многолюдния град, излъчвал около себе си такава силна и благотворна светлина, че и този град бил недостатъчен за него. Неговата светлина трябвало да озари цялата вселена, и за този светилник било необходимо да бъде поставен още по-високо, в самото средоточие на православния християнски свят. И това се сбъднало. В 397 г. починал престарелият Константинополски архиепископ Нектарий, и така първенствуващата катедра на източната вселенска църква овдовяла. Именно на тази славна катедра Божият Промисъл възвел свети Иоан, за да направи от него не само велик светител, но и велик мъченик за правдата.

Когато свети Иоан завършвал своята пастирска дейност в Антиохия, в политическото състояние на света настъпила важна промяна. В 395 г. починал император Теодосий, който отнесъл със себе си в гроба и последните отблясъци от величието на Римската империя. След него останали двама сина - Аркадий и Хонорий, и той, за да не възбужда неприязън между тях, а най-вече, защото не смятал нито един от тях за способен да поеме върху себе си цялото бреме на управлението на огромната империя, при това явно отиваща към упадък, разделил империята между тях, като предоставил на Хонорий Запада, а на Аркадий - източната ѝ половина. И двамата били още млади хора и при това недостатъчно щедро надарени от природата, за да могат с достойнство и успех да изпълняват възложеното им трудно служение. Поради това не е удивително, че действителни управители на държавате били не те, а заобикалящите ги приближени, сред които първо място заемали на запад - знаменитият пълководец Стилихон, а на изток - не по-малко знаменитият царедворец, евнухът Евтропий. Последният се издигнал от робското съсловие, благодарение на различни случайности и особено на своя природен ум, успял да заслужи благоразположението на покойния император Теодосий, който преди смъртта си му възлагал важни поръчения, и след неговата кончина естествено станал главен опекун на младия Аркадий и действителен управител на държавата. Този евнух бил оръдието, чрез което Божият Промисъл довел свети Иоан на константинополската катедра. Когато, след смъртта на архиепископ Нектарий, възникнал въпросът за неговия приемник, разрешаването му не било лесно. Положението било твърде важно и поради това към него имало немалко претенции. Аркадий не знаел какво да прави и кого да предпочете. Тогава Евтропий го избавил от затруднението. Като човек, който не бил чужд на религията, той се интересувал от църковните дела, и когато бил в Антиохия, не пропуснал да послуша знаменития антиохийски проповедник. Свети Иоан със своите проповеди му направил силно впечатление и сега Евтропий подсказал на императора колко добре би било за църквата на столичния град на неговата империя да има начело такъв знаменит пастир. Аркадий се съгласил и на областния началник Астерий незабавно било дадено тайно поръчение да доведе Иоан в столицата. Разпореждането било неочаквано и за Иоан, и за антиохийския народ, и изпълнението му не било лесно. Антиохийците за нищо на света не били съгласни да се разделят доброволно със своя възлюбен пастир, и всяко насилие би довело до бунт. Затова било дадено разпореждане да вземат Иоан с хитрост, което и било направено от Астерий, който, като повикал Иоан извън града, като че за да се поклонят заедно на мощите на светите мъченици, заповядал да го вземат в колесница, която бързо потеглила към Константинопол. Смиреният пастир, като узнал за истинската цел на извикването му извън града, разбира се, потъгувал, хвърляйки прощален поглед към родната Антиохия, където така много се потрудил за благото на своя обичан народ; но послушен на Божия Промисъл, напълно се примирил с това обстоятелство и спокойно се приближавал към царстващия град. Императорът милостиво посрещнал знаменития пастир и за да придаде по-голяма тържественост и блясък на неговата хиротония, призовал много епископи, които, начело с Александрийския патриарх Теофил, ръкоположили Иоан за Константинополски архиепископ на 26 февруари 398 г.

Сега Иоан вече не бил обикновен пастир проповедник в провинциален град. Той бил архиепископ на столицата, патриарх на царстващия град, седял на престола на втория Рим. Неговото положение било много високо, но и много трудно. Константинополската църква, основана според преданието от свети апостол Андрей, преживяла много превратности, и от времето на избирането на Византион за столица на източната империя придобила велико, първенствуващо значение на Изток. Тя и в действителност била средоточие на църковно-религиозния и духовния живот на целия Изток. Но именно вследствие на това положение тя по-силно от всичко била обуреваема от различни ветрове. В столицата намирали за себе си убежище и опора всевъзможни лъжеучения, които бързо се вкоренявали сред лекомисленото, отдадено на наслаждения население, и чиито привърженици умеели да намират достъп до самия императорски двор. Вследствие на това имало времена, когато лъжеучението, особено арианството, нагло празнувало своята победа в столицата, заплашвайки изцяло да измести Православието. Така именно било неотдавна, при Григорий Богослов, който, пристигайки в Константинопол, с прискърбие забелязал, че всички най-важни църкви на столицата, които били четиринадесет на брой, се намирали в ръцете на арианите и Православието се приютявало само в една домашна църква, която под неговото благотворно пастирство станала източник на възстановяване или възкресение на Православието. Но макар и то да било възстановено, влиянието на лъжеучението било толкова голямо, че и на този велик архиепископ богослов било трудно да пасе толкова разпуснатото и в духовно, и в нравствено отношение паство, и затова той скоро след възвеждането му в сан архиепископ се отказал от този висок сан. За негов приемник бил избран Нектарий - един от светските придворни сановници. Този иерарх се отличавал с благочестие, но бил твърде слаб за столичната катедра, и макар неговото управление да било много спокойно, всички ясно чувствали, че на столичния престол трябва да стои друг пастир, който би имал достатъчно мъжество не само да умолява, но и да запрещава, и изобщо да показва твърдост на църковната власт, когато обстоятелствата изискват това. Нектарий не притежавал такова мъжество и затова след него столичната църква останала в крайно неустроено състояние. Народът, изцяло предаден на наслаждения и страсти, не уважавал своите пастири, които, без да изключваме и епископите, също водели съвсем светски живот. Всичко това дълбоко поразило и огорчило Иоан. Ако той в Антиохия виждал толкова много недостатъци и пороци, с които водел непримирима борба, там това били недостатъци на неразумното паство, което имало нужда от вразумление от страна на пастирите; а тук и самите пастири имали нужда от не по-малко вразумление и наказание. И свети Иоан веднага разбрал на какво трудно и отговорно място бил поставен от Промисъла. Още в младостта си той съзнавал цялата висота и тежест на епископското служение и поради това се отклонил от него, скривайки се от своя приятел Василий. Сега, оказал се на катедрата на първенствуващата църква противно на своята воля, той още по-добре можел да се убеди в това. Но сега той вече не избягвал тежестта на своето служение. Напротив, бидейки поставен на толкова високо и трудно място, той, като истински пастир на църквата решил да се покаже достоен за своето звание и мъжествено встъпил в изпълнението на своето многотрудно служение.

Първата му работа била да се яви пред своето ново паство като пастир учител. Повече от всичко очаквал това и народът, знаещ за неговото блестящо красноречие и предвкусващ великото удоволствие - да послуша знаменития проповедник. И наистина, първите беседи на свети Иоан в Константинопол събирали безчислено множество народ, и архипастирът можел да се радва на такова усърдие на неговото паство към слушането на словото Божие. С боговдъхновена сила от неговите уста се изливали златни слова на назидание и тълкуване на словото Божие, слушателите изпадали в неописуем възторг, и сводовете на храма се огласяли от шумни, често неистови ръкопляскания и всевъзможни знаци на одобрение. Подобни знаци на одобрение той укорявал още в Антиохия, виждайки в тях проява на човешката суетност; не можел да се отнася със съчувствие към тях и сега. Но неговото огорчение ставало още по-силно, когато се убеждавал, че тези шумни одобрения тук още по-малко били знак за проникването на словата на назидание в душите на слушателите, отколкото сред антиохийския народ, и напротив, това било само доказателство за крайната суетност на неговото ново паство, неразличаващо църквата от театъра. На слушателите очевидно се харесвал блясъкът на красноречието на проповедника, а не силата на неговите назидателни слова. Затова той решил още по-енергично, отколкото в Антиохия, да излезе на борба с подобна разпуснатост и в своите беседи неведнъж умолявал слушателите да оставят този навик и да слушат назиданието в тихо безмълвие и съкрушение на сърцето. “Слушайте ме спокойно - казвал им той неведнъж, - умолявам ви за това, и ако е угодно, от днес ще установим правило никой от слушателите да не си позволява да прекъсва проповедника... Правете така, както ви моля, и тук ще намерите източник на блага и школа на мъдрост. Когато дори езическите философи изказвали разсъждения пред своите ученици, те ги слушали, без да ги прекъсват с ръкопляскания. Проповядвали и Апостолите, и никъде не четем да са ги прекъсвали с шумни ръкопляскания. Иисус Христос беседвал с народа на планината, и когато Той говорел, не се разнасяли никакви викове. За църквата няма нищо по-подобаващо от тишината и скромността. Шумът и виковете подобават за театъра, баните, обществените площади, светските церемонии. Излагането на нашите догмати изисква спокойствие, съсредоточеност, това тихо пристанище за защита от бури. Помислете за това, моля ви, умолявам ви... Установете такова правило и ще вършите всичко единствено за слава Божия”^[23]. Но лошият навик бил така силен сред столичното население, че било трудно да бъде победен, и свети Иоан не се ограничавал само с учителство, но решил да покаже пред лицето на това разпуснато паство пример на строгост към самия себе си. Колкото по-разпуснато било паството, толкова по-строг трябвало да бъде пастирът, и свети Иоан, ревнувайки за спасението на поверените му души, се отдал на пастирска дейност до пълно себеотрицание и забравяне на себе си. Самото положение на Константинополски архиепископ изисквало от него широка общественост, богато гостоприемство и постоянно участие в пиршества по покана на знатни хора. Такъв живот, разбира се, отнемал много време, което би могло да бъде отдадено на пастирско служение, и затова свети Иоан сметнал за необходимо веднага да постави себе си по друг начин, и отказвайки всякакви покани, започнал да води живот на отшелник, който не придавал никакво значение на своите собствени потребности, приемал най-оскъдна храна и при това винаги сам, и всички спестявания, оставащи от доходите, започнал да употребява за дела на милосърдие и благотворителност. Вратите на неговия дом винаги били отворени - но не за тези празни честолюбци, които чрез поканите на архиепископа на неговите пиршества или чрез посегателство на неговото гостоприемство само задоволявали своята суетност, а за ония отрудени и обременени, които наистина се нуждаели както от духовна, така и от материална помощ. Бидейки приятел и грижовник на бедните в Антиохия, свети Иоан останал такъв и на Константинополския престол. В столицата, блестяща с богатата пищност на своите палати и дворци, в действителност имало много по-голяма бедност, отколкото в Антиохия, и архиепископът искал да помогне на тези бедстващи членове на своето паство. Архиепископската катедра притежавала значителни средства, и тези средства, които увеличил чрез своя крайно скромен живот, свети Иоан започнал да употребява за дела на благотворителност. Преди него за цялото столично население имало само четири богоугодни заведения, които при това се поддържали оскъдно и лошо. Свети Иоан, подбуден от своята пастирска грижа, привел в ред и благоустройство предишните заведения и започнал да устройва нови, и около Божията църква, като плодове на християнското човеколюбие, започнали бързо да възникват всевъзможни богоугодни заведения, където можели да намерят приют и убежище всички болни и немощни, всички отхвърлени, обречени на бедствия и гибел от човешкото жестокосърдие. И цялата дейност на свети Иоан се насочила най-вече към поддържане на тези богоугодни заведения. В своите беседи той се обръщал към своите слушатели с призив към пожертвования за благотворителност, и от неговите златословесни уста се разнасяли боговдъхновени речи, в които милостинята се възхвалявала като най-велика добродетел, като такава, която повече от всяка друга открива достъпа до небето и неговите райски радости. Неговите слова не оставали безплодни. Благотворителността в Константинопол силно се оживила, имало немалко богати хора, особено вдовици, които, жертвайки цялото си състояние за дела на благотворителност, сами постъпвали в богоугодните заведения и служели на болните и немощните братя. Такъв успех много радвал великия пастир и той мечтаел дори за онова славно време, когато всяка бедност в неговото паство ще бъде прекратена и всички ще живеят в такова щастливо братско взаимно общуване, в каквото са живеели първите християни в Иерусалим^[24].

Но благотворителността била само една страна от пастирската дейност на свети Иоан Златоуст. Архипастирът се стремял да задоволи духовните и нравствените нужди, без удовлетворяването на които не можело да принася полза и самата благотворителност. Както Антиохия, така и Константинопол, но в много по-голяма степен, бил град с много разнородно, смесено население. Макар и християните да преобладавали като брой, в обикновения живот още било силно езичеството, проявяващо се в различни суеверия. Заедно с езичниците живеели и евреи, продължаващи да водят ако не открита, то тайна борба против църквата, и накрая, в самата църква постоянно се надигали вълнения, предизвиквани от различни ереси и разколи. Цялата тази смес от племена и вярвания крайно затруднявала дейността на пастира, а към това се присъединявали и други, обществени язви. Императорският двор далеч не представлявал въплъщение на добродетелите, които по обичая били свикнали да очакват от него в провинцията. Вместо да бъде образец на семейни и обществени добродетели, той по-скоро бил източник на всякакъв нравствен плен, който действал заразително и на цялото заобикалящо общество. Безумният разкош на двора пораждал желание за подражание и у сановниците, които поради това се предавали на най-безсрамно грабителство, което падало като тежко бреме върху народа. Иоан, изцяло отдаден на грижи за бедните, бил дълбоко възмутен от такова неразумие и със силен глас говорел против него в своите беседи. “Такъв безумен разкош - казвал той - е непристоен за християните. Защо, кажи ми, ти носиш копринени дрехи, яздиш коне със златна сбруя и украсени мулета? Мулето е украсено отдолу, злато има и върху неговото покривало, безсловесните мулета носят скъпоценности, имат златна юзда, безсловесните мулета се украсяват, а бедният, измъчван от глад, стои при вратите ти, и Христос се мъчи от глад! О, крайно безумие! Какво оправдание, какво опрощение ще получиш ти, Христос стои пред вратите ти във вид на беден, а ти не се трогваш?”^[25] Накрая, и богати, и бедни, всички били заразени от страстта към театрите и обществените увеселения, и нещата стигали дотам, че в случай на някакви извънредни представления църквите опустявали, а театрите се препълвали с безумно ликуващи тълпи. Светителят горчиво оплаквал такова увлечение, строго изобличавал неразумните и намирал голямо утешение за себе си в това, че неговите беседи нерядко предизвиквали потресаващо впечатление, така че народът се разкайвал пред него за своите безумни увлечения.

Ако греховете и нравствените недостатъци на народа огорчавали великия светител, той още повече скърбял, виждайки нравствения упадък сред онези, които претендирали за достойнство на избрани членове на църквата. Ако дори някои епископи, както беше казано по-горе, водели живот, подобаващ по-скоро на светски лица, отколкото на духовни, това се забелязвало още по-силно сред служителите от низшето духовенство. То било предадено на света и на всичките му прелести, и при това понякога в такива форми, които не можело да не смущават нревственото чувство. Особено силно негодувание у светителя предизвиквал широко разпространеният по това време обичай на съжителство на духовни лица с девственици. Този обичай се появил с добра цел. Сред духовенството по онова време започнало да се разпространява убеждението, че безбрачният живот е по-удобен за пастирите, давайки им по-голяма свобода от светски грижи за пастирска дейност, и наистина, много от свещениците и други членове на духовенството живеели безбрачно, предимно в монашески сан. Под предлог на боготворене мнозина приемали при себе си у дома за възпитаване бедни сирачета, които впоследствие също приемали обет за девство. Тъй като правилно устроените женски манастири тогава съвсем не били много, тези възпитанички, след като пораствали, продължавали да живеят при своите възпитатели, и този обичай постепенно довел до това, че девствениците от двата пола съжителствали под един покрив, като братя и сестри не само с възпитателни цели. При строго нравствено настроение такова съжителство не можело да изглежда особено осъдително, макар че то вече било предмет на обсъждане на съборите и забранено като непристойно, но не е трудно да си представим в какво безобразно явление можел да се изроди този обичай в столицата с нейните съблазни и нравствено разтление. И наистина, такова съжителство било крайно непристойно явление, хвърлящо недобра светлина върху цялото духовенство. Нужно било то да се изкорени, за да се издигне достойнството и влиянието на пастирството, и светителят започнал безпощадно да преследва това незаконно съжителство. Той написал против него две големи книги, в които необикновено ярко изобразил както самия обичай, така и непристойните дела, в които хвърля съжителстващите^[26]. Злото вече било пуснало дълбоки корени и било много трудно да се изкорени веднага; но светителят не жалел усилия и му се удало в значителна степен да очисти своята църква от това гнусно явление. За да даде пример за истински монашески живот в света, той наред с това се грижел за издигането и благоустройването на женските манастири. Манастири съществували и преди него, но те били не толкова места за молитва и спасение, колкото убежище за лица, отегчени от суетата на светския живот и търсещи приятен отдих там, без нарушаване на връзките със света. Свети Иоан подложил манастирите на коренно преобразяване. Той лично разпитал всички живеещи в тях монахини, и когато се убеждавал, че някои стоят там не за спасение на душата си, а по примера на своите светски приятелки продължавали да мислят повече “за бани, благовония и украшения, отколкото за пост и молитва”, той ги съветвал по-добре да се върнат в света, тъй като манастирите трябва да бъдат места изключително за молитва, пост и покаяние. Тази строгост довела до това, че манастирите наистина се очистили от своите недостойни членове и се изпълнили с лица, които искрено жадували да намерят покой за душите си от заобикалящата ги светска суета и изцяло да се посветят на служене на Бога и ближните. Радостта на свети Иоан била още по-голяма, когато в очистените и преобразени от него обители започнали да постъпват наистина свети, избрани души. На призива на светителя започнали да се стичат в тях дори знатни и богати вдовици, които посвещавали живота и цялото си състояние на служене на немощните братя. За да имат по-голяма възможност да послужат на отрудените и обременените членове на християнското братство, тези знатни вдовици най-често постъпвали в длъжността дякониси, които освен това имали задължение да дават наставления на оглашените от женски пол, да ги подготвят за кръщение, да ги ръководят в първите им стъпки във възродения живот, както и да носят различни задължения и служения в църквата предимно по отношение на женския пол и децата. Това служение никак не било леко, и още по-голяма чест заслужавали онези благочестиви жени, които, пренебрегвайки всички трудности, го приемали върху себе си и го носели до края на живота си. Много от дяконисите се прославили със своето себеотрицание, и от тях особено известни по времето на Златоуст били: Никарета, знатна девица от Никомидия, посветила се на служение на Бога от младини, Силвина, благородна потомка на мавританските царе, Пентадия, вдовица на прочутия, но нещастен пълководец Тимасий, и особено благородната Олимпиада, която, като овдовяла рано, посветила целия си живот и цялото си огромно състояние (за което безуспешно претендирал император Теодосий) на служение на църквата. Тези благочестиви жени дякониси били главната опора на великия светител в неговите пастирски грижи за духовното и материалното състояние на паството.

Борейки се с нравствените настроения в своята църква, свети Иоан заедно с това трябвало да стои на стража на Православието и да го пази от нападанията на разколи и ереси. По негово време немалко смущавали съвестта на народа новацианите, които пренесли своето учение от запад на изток и намерили убежище за себе си в Константинопол. Те нагло изявили претенции за това, че само при тях се съхранява истинното учение и чистия живот, и смятали себе си за изключително истинна църква, която не търпи нечисти членове. Това дръзко самохвалство дълбоко смущавало светителя, и той с пламенно негодувание ги опровергавал. “Каква гордост - говорел той, - какво безумие! Вие, бидейки хора, се представяте за безгрешни? По-скоро може да се твърди, че морето може без вълни; но тъй като вълните не престават да се надигат в морето, така и греховете не престават да действат в нас”^[27]. Още повече безпокояло Иоан друго зло - арианството. Макар че то по онова време вече нямало такава сила, както по времето на свети Григорий Богослов, когато всички църкви в столицата били в ръцете на арианите, но в покрайнините на столицата арианите все още били силни и не пропускали случай да заявят за своето съществуване. Особено много смущения предизвиквали те със своите тържествени религиозни шествия, придружени с гръмко пеене на богохулни ариански химни. В тези шествия, от любопитство или невежество, вземали участие и мнозина от православните, като по такъв начин ставали участници в арианското нечестие. Това не можело да не безпокои великия светител и той, за да отклони православните християни от участие в арианските сборища, сметнал за необходимо да устройва подобни шествия със свещени песнопения и за православния народ. В тези православни шествия взела участие дори и императрица Евдоксия, която снабдявала народа със свещи за своя сметка. За нещастие, шествията довели до безредие. Срещайки се помежду си, двете множества не можели да не изпитват взаимно раздразнение, арианите дръзко хвърляли камъни по православните, така че в последвалото смущение били ранени, и дори убити, множество хора и от едната, и от другата страна, а на един от царедворците на императрицата, евнуха Врисон, главата била пробита с камъни. Това печално обстоятелство принудило правителството да забрани подобни шествия по улиците. Но светителят, придавайки високо религиозно-нравствено значение на духовното пеене, като едно от най-добрите средства за насаждане на християнството в живота на християните, започнал по-често да устройва за тази цел богослужебни събрания, и особено му допадали всенощните бдения, подобно на християнските събрания от първите векове. “Нощта - говори той, - е създадена не за това да я прекарваме изцяло в сън и покой, доказателство за това са занаятчиите, търговците и продавачите. Божията Църква става в полунощ. Ставай и ти, и съзерцавай хора на звездите, това дълбоко безмълвие, тази безкрайна тишина. Преклони се пред Провидението на твоя Господ. През нощта душата е по-чиста, по-лека, тя с по-малки усилия се издига нагоре; самата тъмнина и това величаво безмълвие я разполагат към съзерцание... Каква е била целта на Спасителя, когато Той прекарвал нощите на планината, ако не да ни даде пример за подражание? През нощта растенията изливат благоухание, и твоята душа по-лесно възприема небесната роса. Това, което през деня е изгорено от слънцето, се освежава и оживява през нощта”^[28]. Такива назидания имали пълен успех и народът привикнал към нощните богослужебни бдения и ги обикнал. Нистина, столичното население било изнежено и не можело да понася особено продължителните богослужения; благостният светител не пропуснал да прояви отеческо снизхождение към своето немощно паство и съставил особена литургия, която оттогава станала най-доброто наследство на целия православен свят, и досега се извършва в православната църква, носейки името на своя велик съставител^[29].

Като благоустроил външния и вътрешния живот на Константинополската църква, свети Иоан след това насочил усилията си към разпространяването на истината на Христовата вяра и сред онези, които още седели в тъмнина и смъртна сянка. Макар и езичеството по същество да било съкрушено, и с гибелта на Юлиан Отстъпник да загубило своята последна опора, искрата на живота в него все още мъждукала и от време на време дори избухвала със зловещ пламък. Последователите на Юлиан и учениците на различни езически софисти като Ливаний не желаели да се разделят с мечтата си за възстановяване на езичеството, и до каква степен била жизнена тази мечта, показва забележителното явление, че сред езичниците било широко разпространено убеждението, по силата на което старите богове трябвало скоро да оживеят и да възтържествуват над Христа. Езическите оракули разпространявали сред народа уж древното предсказание, че всички успехи на християнството, като произлизащи от вълшебствата на свети Петър, главния прелъстител на света, трябвало да завършат в края на четвърти век, и 400 г. трябвало да бъде ознаменувана с посрамващо падение на християнството и пълно тържество на езичеството^[30]. Непросветените маси, склонни към всичко тайнствено, не без вълнение очаквали края на века. За щастие, синовете на Теодосий били въодушевени от религиозна ревност, и особено на запад Хонорий, със своите енергични мерки за потискане и изкореняване на езичеството в значителна степен разсял нелепите мечти на неговите привърженици. На изток езичеството се ползвало с по-голяма свобода и в Сирия продължавали безпрепятствено да се извършват дори сладострастните и гнусни маюмски празненства, наречени така по името на едно езическо капище близо до Газа. Тези празненства, наследство от древните гнусни култове на Ваал и Астарта, неведнъж били подхвърлени на запрещение. Те били забранени от Константин Велики, но Юлиан отново ги възстановил; Теодосий наложил запрещение, но неговият слаб син Аркадий, уплашил се от ропота на сирийците, отново ги разрешил, и тези съблазнителни тържества отново започнали да се извършват с безобразна откровеност. Свети Иоан Златоуст въставал против тях още като презвитер в Антиохия; но сега, в качеството си на архиепископ на столицата, той не пропуснал да нанесе решителен удар на тази гнусота, и под неговото несъмнено влияние маюмските празненства били забранени. Този случай дал повод на архиепископа да обърне внимание на Финикия изобщо, която продължавала да остава една от главните опори на езичеството. Било тъжно да се види, че почти в самото подножие на знаменитите престоли на Антиохия и Александрия, и при това в пределите на Обетованата земя, се приютявало езичеството, вече изкоренено на други места. И светителят създал особена мисия за изкореняване на езичеството там, и не преставал дълбоко да се интересува от това дело до самата си смърт.

Но погледът на светителя се простирал много по-далече и нашироко. Със своя дълбоко проницателен ум той разбирал, че макар и езичеството да продължавало да се държи в горските местности на Финикия, дните му били преброени, както и дните на самия населяващ я древен народ. Това население изживявало своето време, и на границите на известния тогава цивилизован свят вече се движели множествата на варварските народи, на които принадлежала по-нататъшната роля в историята. Затова било необходимо да се обърне внимание на тази млади народи и да бъдат приведени под Христовото иго. Тези народи били варварски, те все още не познавали благата на уседналия живот и техните жилища били подвижни колиби, с които те ту се установявали на табори, ту отново се движели на цели орди, заплашвайки пограничните области и градове. Сред тази хаотична маса варвари бродели онези сили, от които трябвало да се образува новият свят - на смяна на стария гръко-римски. Други с ужас гледали на тези диви орди, виждайки в тях страшен бич за човечеството, но свети Иоан Златоуст виждал в тях деца на природата, които трябвало да станат синове Божии. Неговото внимание особено привличали скитите, тези сурови синове на севера, обитаващи преди всичко бреговете на Дунав и по-нататък на североизток, в пределите на днешна Русия. Това били полудиви чергари, които Златоуст по тази причина нарича “максовии”, т.е. живеещи в колиби, и те действително се намирали на най-ниската степен на обществен живот, били варвари от варварите. Но свирепи на вид и варвари по живот и обичаи, те били добри по сърце, и когато до тях достигнало благовестието за Христа, то докоснало непорочните им сърца и те изявили желание да приемат християнството. Като узнал за това, свети Иоан бързо подготвил мисия за тях, още повече, че се опасявал арианството, широко разпространено сред готските племена, да не се докосне до сърцето и на този простодушен, безизкусен народ. За голяма негова радост, мисията имала благословен успех, и така, както свидетелства патриарх Фотий, свети именно Иоан Златоуст пръв издигнал жертвеници на истинния Бог сред тези варвари, които преди пиели човешка кръв. Народът, чиито сурови воини почти не слизали от конете, сега започнал да се прекланя пред кръста на разпнатия Христос. Ако е вярно предположението на историците, че скитите били едни от предците на руския народ, то какво щастие е да вярваме, че за първите семена на Христовата вяра руският народ е задължен именно на великия светител, на възлюбения от него Златоуст, чиито боговдъхновени творения станали за него непресъхващ извор на духовно назидание и просвета. Светителят обръщал своето пастирско внимание и на други чуждоплеменници, например готите; много от тях живеели в самия Константинопол, който, подобно на Рим, често прибягвал към военната помощ на тези полуварвари. Повечето от тях били все още езичници, а други - ариани, и свети Иоан се грижел за спасението и на едните, и на другите. Тъй като готите не знаели гръцки език, той намерил възможност да отстрани и тази пречка пред проповедите. От самите готи избрал най-достойните лица и ги посветил за свещеници и дякони, като създал за тях отделна църква на името на Апостола на езичниците Павел, заповядал им да извършват богослужение за своите сънародници на техния роден език. Светителят така се грижел за обръщането на този народ на пътя на истината, че нерядко и сам присъствал на техните богослужения и дори лично им преподавал наставления с помощта на изкусни преводачи.

Всички тези архипастирски трудове на свети Иоан предизвиквали във висша степен благотворно действие. Столицата започнала да се благоустройва в църковно-религиозно и нравствено отношение. Но злото на неуредиците било проникнало така дълбоко, че само назиданията били недостатъчни; имало нужда от наказващите удари на Божията правда, за да се вразуми предаденият на света и неговите прелести народ. Наистина, такива удари неведнъж постигали Константинопол. Особено страшно било бедствието, причинено от земетресение, станало в първите години от управлението на светителя. Изобщо градовете през IV век много страдали от земетресения и летописите на съвременните писатели били препълнени с известия за тях. Но това земетресение било особено ужасно, такова още не било ставало в Константинопол. Земята се разлюлявала като море и къщите се пропуквали и разпадали, погребвайки под своите развалини нещастните жители. Освен това Босфорът предизвикал наводнение, а злонамерени хора причинявали пожари, с цел да скрият своя грабеж и хищничество. Всички били обзети от ужас. Императорското семейство се спасило с бягство и това предизвикало невъобразимо безредие. Сред това всеобщо смущение и ужас останал непоколебим единствено архипастирът на църквата, заменяйки със своя авторитет изчезналите и объркани власти. Той възстановил реда в смутената столица, ободрил поразените от ужас и когато населението постепенно се върнало в града и се успокоило, той възобновил своите беседи, в които с огнени краски изобразявал както самото бедствие, така и нечестието, от което било навлечено то. За да ободри още повече народа, свети Иоан извършил тържествено пренасяне на мощите на светите мъченици в особено устроен за тях храм на противоположния бряг на Босфора, на девет мили от столицата. Пренасянето било извършено през нощта, и това тържествено шествие с многочислен народ със запалени свещи, смесващи своята светлина с небесните светила, и възторжените песнопения, разнасящи се в нощната тишина, предизвиквали дълбоко потресаващо и същевременно умилително зрелище. В шествието участвала самата императрица Евдоксия, на която Златоуст в своята възторжена проповед отдал пълна чест, възхвалявайки нейната религиозна ревност и благочестие. Последвалите събития показали, че това благочестие съвсем не било дълбоко и не произлизало от вътрешните потребности на истински религиозно сърце; но сега свети Иоан искрено се радвал и на тази външна проява на набожността на царицата, чийто пример можел да влияе благотворно и върху всички жени на столицата.

Като ревнител за славата на Божията църква, свети Иоан Златоуст смятал за свой дълг строго да опазва правата и преимуществата, които ѝ принадлежали. Само притежавайки такива права, светата църква можела успешно да извършва своето просветителско и спасително дело в света. В същото време гражданското правителство още тогава неведнъж изявявало претенции за нарушаването или ограничаването на тези права и преимущества, и при това най-често не толкова по държавни, колкото по лични съображения. За едно от най-важните преимущества на църквата от най-древни времена се смятало принадлежащото ѝ право на убежище. Това право, водещо своето начало още от ветхозаветната църква, било изключително важно в онези времена, когато при господството на самовластието и грубата сила хората често можели да намират убежище от човешкото насилие само при Божия престол, в църквата. И свети Иоан, като непреклонен защитник на слабите и угнетените, придавал голямо значение на правото на убежище. Междувременно това право все повече се подлагало на ограничения, и главен виновник за това бил всемогъщият по онова време евнух Евтропий. Опиянен от достигнатото от него всевластие, надменният евнух вече дръзко мечтаел с времето да заграби самия престол и безпощадно да изтреби всички, които можел да смята за свои противници и врагове. Тъй като мнозина търсели спасение от неговата ярост в църквата, Евтропий решил да сложи край на това право. Напразно свети Иоан Златоуст въставал против това посегателство върху свещеното право на църквата - да укрива беззащитните от злобната ярост на хората; евнухът, при това смятайки свети Иоан за свой приближен, задължен му за издигането на престола на Константинополската църква, настоявал на своето, и правото на убежище действително било отменено. Но скоро се случило събитие, което показало колко нетрайно е човешкото величие и колко необходимо е хората да имат защитница в лицето на църквата. Евтропий със своите интриги и дръзки машинации навлякъл върху себе си немилостта на императора и положението му се разколебало. А когато той, самозабравил се до крайност, оскърбил дори императрица Евдоксия, която със сълзи на очи и със своите разплакани малки деца се явила при императора, молейки го за защита от оскърбленията на дръзкия царедворец, съдбата му била решена: той бил лишен от всички длъжности и го заплашвало смъртно наказание. До този момент властен царедворец, сега Евтропий се оказал най-жалък и безпомощен. В целия свят нямало човек, който да му протегне ръка за помощ и да го пожали. Напротив, всички се радвали на падението на надменния евнух и вестта за неговото падение бързо се разнесла из града. Възползвайки се от неговата безпомощност, мнозина били готови, дори до извършването на законния съд, да му отмъстят за причинените им неправди и насилия, и той бил в отчаяно положение. Тогава, потискайки гордостта си, Евтропий се обърнал към единствената своя защита, към светата църква и - въпреки състоялата се по негово настояване отмяна на правото на убежище, потърсил спасение пред Божия престол, и не сгрешил. Там го посрещнал великият светител, съвсем неотдавна огорчен от него и му дал убежище, от което не можела да го извади никаква сила. Императрицата, пламтейки от отмъстителност, заповядала незабавно да уловят оскърбилия я евнух и да го подхвърлят на заслужено наказание; но когато изпратените се явили в църквата с цел да изпълнят тази заповед, то, независимо от тяхното искане, както и от виковете на разярената тълпа, искаща и самата глава на ненавистния на всички Евтропий, свети Иоан безстрашно и със съзнанието за своята власт отказал да изпълни това искане. “Вие ще убиете Евтропий - произнесъл той в отговор на виковете и исканията на войниците и тълпата, - не преди да умъртвите мен”. След това той се отправил към императора и там изходатайствал помилване за злополучния горделивец, чиято съдба представлявала поразително доказателство за нетрайността на човешкото величие и на страшното Божие правосъдие. Всичко това станало през нощта, и на сутринта свети Иоан Златоуст, след като спасил нещастния царедворец от заплашващата го смърт, произнесъл пред многочислен народ знаменитата проповед “За евнуха Евтропий”^[31], в която с огнени краски била изобразена цялата човешка суетност. Евтропий бил изпратен на заточение, и макар и впоследствие да бил подложен на наказание, в самия момент на своето падение бил спасен от наказанието на закона и от яростта на народа именно от всеопрощаващото великодушие на Златоуст.

Това необикновено събитие в целия му блясък показало духовната власт, която притежавал великият Константинополски светител. Славата на неговото име и пастирска ревност се разпространили далеч зад пределите на неговата епархия, и към него започнали да се обръщат за духовна помощ мнозина, дори от други епархии. Вследствие на постоянните смутове църковният живот в много епархии, особено в Мала Азия, бил подхвърлен на крайно разстройство. Начело на църквите в повечето случаи стояли недостойни пастири, и катедрите били заемани от лица, които се домогвали до тях с подкупи - очевидно съвсем не с пастирски цели. Когато жалбите от тези въпиещи злоупотреби достигнали до Иоан, той, като благоустроил делата в своята църква, решил да благоустрои и съседните църкви. С тази цел в 401 г. той сам се отправил към Мала Азия и като се убедил на място в крайното разстройство на църковните дела, взел строги мерки, и няколко епископи, уличени в явна симония и недостойнство, били низвергнати. В продължение на три месеца светителят се занимавал с благоустройството на малоазиатските църкви и още щом постигнал желаните плодове, се върнал в своята столица, където отдавна го очаквал преданият му народ, жадуващ за назидания и поучения от своя златословесен учител. В същото време, докато отсъствал, в самата столица станали съвсем неутешителни събития. Възползвайки се от отсъствието на архиепископа, арианите надигнали глава, и дързостта им била още по-силна, тъй като начело на тях стоял известният готски пълководец Гайна. Чувствайки колко зависи империята от неговата воинска доблест, той започнал да предявява към императора крайно неумерени искания, и между другото поискал да бъде дадена във владение на арианите една от църквите в самата столица. Императорът, знаейки неукротимия нрав на варварина, се страхувал да му откаже, но от затруднението го избавил свети Иоан, който смело излязъл срещу самонадеяния гот, убедил го в несправедливостта на неговите искания и толкова му повлиял със своите доводи, че той за известно време се отказал от своето намерение. Но скоро неговата вероломна натура не издържала, и той, въставайки против императорската власт, започнал да върши грабежи и опустошения, заплашвайки и самия Константинопол. Царят паднал духом и не знаел какво да прави. Никой от неговите царедворци не се осмелявал да отиде при Гайна за преговори и увещания. Тогава отново излязъл Златоуст и пренебрегвайки всяка лична опасност, без страх се отправил към лагера на метежника. Всички се страхували за живота на светителя, но духовната сила се оказала по-могъща от военната. Като познал в лицето на царския пратеник знаменития Константинополски архиепископ, Гайна се смирил и дори му оказал необичайни почести. Скоро Гайна завършил своя бурен живот и империята се избавила от един от своите най-опасни врагове.

Но ревностно застъпвайки се за правдата и побеждавайки злото, светителят Иоан с това си подготвял множество скърби, които, по неизменното слово на Христа Спасителя, представляват неизбежна земна награда за всички Негови истинни ученици и последователи. Както и било естествено да се очаква, неговите строги мерки за изкореняване на църковните и нравствено-обществени неуредици и злини трябвало да предизвикат раздразнение и вражда против него от страна на онези, които били особено засегнати от тези мерки. И преди всичко били недоволни, разбира се, онези, които, като незаконно заемащи своите катедри, били лишени от тях. С крайно озлобление, на което са способни само хора, уличени в неправда и злоупотреби, те започнали да водят враждебна агитация против Константинополския архиепископ, обвинявайки го в незаконно влизане в чужди епархии и в различни жестокости. Към тях се присъединили и други епископи, които просто завиждали на Златоуст и на неговото огромно влияние сред народа. Един от тях, Севериан Гавалски, като злоупотребил с доверието на Златоуст, който по време на своето отсъствие от столицата по дела на малоазиатските църкви дори му поверил временното управление на своята църква, се стремял да играе в столицата ролята на втори Златоуст, произнасяйки надути и изкуствено сплетени речи, които, разбира се, наподобявали беседите на свети Иоан не повече, отколкото дрънчащ кимвал - живото, разумно слово, но се харесвали на мнозина, защото в тях изкусно се избягвали всякакви намеци за греховете и злоупотребите на силните на този свят. Севериан, с помощта на своите приятели, дори успял да проникне в двора и намерил благоволение при императрицата, на която повече се харесвали сладостно-лъстивите речи на този епископ, отколкото изобличенията на Златоуст. След своето завръщане в столицата свети Иоан веднага разбрал цялата низост и коварство на този епископ и пожелал да го отстрани от столицата, но Евдоксия го помолила да не прави това. и така при самия престол останал един от най-опасните врагове на великия светител. Иоан не се харесвал и на други епископи най-вече поради това, че той, противно на установения обичай, по време на пребивавнето им в столицата не ги развличал с разкошни обеди, а изцяло зает с важни дела на църковно-религозното благоустройство, ги посрещал просто, и, както им се струвало, сухо и надменно. Един от епископите, именно Акакий Верейски, бил така недоволен от такъв прием, че направо заплашил светителя с отмъщение. Ако епископите били недоволни, още по-недоволно можело да бъде столичното духовенство. Привикнало към живот без никакви ограничения при предишния архиепископ, то започнало решително да негодува, когато св. Иоан, сам преминал всички степени на свещено-църковното служение и имащ най-високо разбиране за задълженията на пастирите, започнал да му напомня за дълга на служението и да изкоренява сред него различни нередности и злоупотреби, като позорния обичай на съжителство с девственици. Недоволството сред духовенството преминало в пълно негодувание, когато преданият на Златоуст архидякон, простосърдечен, но невъздържан в изразите си, Сератон, познавайки столичното духовенство и виждайки неговото противодействие против светителя, на едно църковно събрание му казал: “Не можеш, владико, да ги изправиш, ако не подгониш всички с жезъла”. Този израз бързо бил подхванат от недоволните, които започнали усилено да разпространяват из града различни хули и злословия против светителя, обвинявайки го в жестокост и човеконенавистничество. Духовенството било особено недоволно от разпореждането на свети Иоан Златоуст, благодетелите, особено богатите вдовици като Олимпиада, да не изразходват своето имущество, като го раздават на духовни лица, склонни да злоупотребяват с него. Това разпореждане било насочено против една от най-очевидните злини и несъмнено причинявало материални щети на онези, които били свикнали да извличат значителни доходи за себе си по този начин. Недоволните не пропуснали да изтълкуват това разпореждане в смисъл, че архиепископът от алчност пожелал да насочи всички пожертвования изключително към себе си. Недоволни били и много монаси, разбира се, не тези истински подвижници, които, отрекли се от света, се трудели за своето спасение в пустинята, оплаквайки своите грехове и своите ближни, а ония лицемери, които под маската на монашество искали само по-лесно да постигат своите съвсем недуховни цели и живеели празно из градовете и в самата столица. Такива лъжемонаси всякак хулели архиепископа, наричайки го тежък и горд, жесток и високомерен. Злословието не закъсняло да се изроди в клеветничество, и недоволните започнали да разпростняват из града различни оскърбителни за архипастира нелепости, утвърждавайки, че ако той винаги обядва сам и никога не приема покани за обяд от други, както правели предишните архиепископи на Константинопол, всичко това произлиза от неговата необщителност и различни пороци. Стоустата мълва не се гнусяла да разпространява и тази клевета, макар и на всички да било известно, че свети Иоан избягвал обществените пиршества просто поради слабостта на стомаха си, разстроен някога от суровото подвижничество в пустинята. Ако така се отнасяли към светителя клириците, то още повече би трябвало да им подражават знатните, развратени класи на столичното население, които повече от всичко били подложени на изобличения от страна на светителя, непреставащ да говори за тях от църковната катедра с безпощадността на неподкупен съдия. Те го обвинявали дори във възбуждане на низшите класи на народа против висшите, на бедните против богатите, и във всеки случай никак не им харесвал архиепископът, които вместо да пирува с богатите, предпочитал обществото на бедните и болните, отрудените и обременените. Но най-недоволни от него били дамите от висшето столично общество, чиито изискани украшения срещали в лицето на Иоан неумолим изобличител, и това били най-опасните врагове. Всяка неприятна за тях дума на свети Иоан те раздували и преувеличавали със своята чисто женска способност за това, и когато ги изобличавал например в безумен разкош, за задоволяването на който мъжете им трябвало да разоряват и ограбват народа, укорявал ги, че изкривяват Божия образ, като начервяват устните си подобно на Иезавел и очертават очите си подобно на египетските идоли, това било повече, отколкото можели да изтърпят, и между тях тръгнала злонамерена мълва, че в тази картина светителят се насочвал дори не към тях, знатните дами, а много по-високо - към августейшата императрица Евдоксия, до знанието на която не пропускали да доведат всичко, което слушали в преувеличен вид. Такива заговори и клевети не можели постепенно да не охладят и самата императрица към свети Иоан, още повече, че и тя самата - при своята крайна разпуснатост, алчност и суетност - не можела да не чувства, че словата на архиепископа понякога съвсем явно изобличавали и самата нея, тъй като тя в действителност била източник и заразителен пример на тази пагубна страст към безумен разкош с всички нейни печални последствия, от която страдало цялото висше константинополско общество.

И ето, постепенн