Не е известно с точност в коя година се е родил великият светител: писателите се разминават в своите мнения по този въпрос с цели десет години. Но по-вероятно е предположението, че Иоан се е родил около 347 г. след Рождество Христово, в Антиохия. Неговите родители били знатни и богати хора. Баща му Секунд заемал високата длъжност на военачалник в императорската войска, а майка му Антуса била много образована за своето време жена и заедно с това примерна съпруга и майка на семейство. И двамата били християни, и при това не само по име, както нерядко се случвало в онова преходно време, а истински християни, предани на светата Църква: известно е, че сестрата на Секунд, лелята на Иоан, дори служела като дякониса в антиохийската църква. Именно в такъв благочестив дом се родил Иоан. Секунд и Антуса били още млади хора и имали само още две деца - момиченце на две години и новородено момченце Иоан - радост и утешение на своите родители. Но това благочестиво семейство не успяло да се наслади на своето щастие, защото го постигнала голяма скръб: в разцвета на годините и на възможностите за служебно издигане починал неговият глава - Секунд, оставяйки след себе си младата вдовица Антуса с две малки деца. Скръбта на младата майка, която била само на двадесет години, била безгранична. В действителност тя не се нуждаела от средства за живеене, тъй като имала значително състояние; но нейните нравствени мъки били по-тежки от материалната нужда. Млада и неопитна, тя неизбежно би станала предмет на различни посегателства от страна на много лъжливи приятели, които не били далече от мисълта да се възползват от нейното богатство, и всяка друга жена в нейното положение лесно би могла да стане жертва ако не на увлечения, то поне на лъжа и измама. Но Антуса била една от онези велики жени, които, напълно съзнавайки своето истинно предназначение и достойнство, стояли по-високо от всички увлечения и житейска суета. Като християнка тя погледнала на своето нещастие като на изпитание свише, и отхвърлила всяка мисъл за втори брак, решила да забрави за себе си и изцяло да се посвети на майчински грижи за осиротелите малки деца. И тя изпълнила това решение с такава непоколебимост, че породила неволно удивление у езичниците. Известният езически ритор Ливаний, узнавайки впоследствие за нейното майчинско себеотрицание, неволно и с удивление възкликнал: “Ах, какви жени има сред християните!”. Нейната решимост не отслабнала и от новата скръб, поразила нейното майчино сърце. Нейната малка дъщеря скоро починала и Антуса останала сама със своя син, който станал предмет на цялата ѝ любов и майчина грижа и надежди.

Принадлежейки към висшето общество и сама бидейки образована жена, Антуса не пропуснала да даде на своя син най-доброто за тогавашното време възпитание. Отдалечила се от всички светски развлечения и изцяло съсредоточила се в своето малко семейство, тя сама можела да преподаде на своя син първоначално образование, и това било най-велико благо за Иоан. От устата на любещата майка той получил първите уроци на четмо и писмо, и първите слова, които се научил да свързва и чете, били словата от св. Писание, което било любимо четиво на Антуса, намираща в него утешение в своето преждевременно вдовство. Тези първи уроци се запечатали за цял живот в душата на Иоан, и ако той впоследствие сам постоянно, така да се каже, дишал и се хранел със словото Божие и направил тълкуването му главна задача на целия си живот, тази любов към него несъмнено възприел под влияние на своята благочестива майка. Така преминало детството и настъпило юношеството на момчето. Неговото положение изисквало по-нататъшно образование; Антуса положила цялото си старание за това, и не жалейки никакви средства, се погрижила за всички удобства за образованието и самообразованието на своя син. Неизвестно е как и къде е получил своето по-нататъшно образование Иоан, у дома с помощта на частни учители или в някое християнско училище. Антиохия се славела със своите училища и била нещо като сирийска Атина. Там имало много езически училища от всякакъв род, които се славели със своите учители, блестящи с високо красноречие и мъглива философия, и заедно с тях имало християнски училища, където най-вече се преподавало и тълкувало словото Божие, макар и да не се пренебрегвало и общото знание, доколкото можело да бъде почерпано от най-добрите представители на езическия свят. Така или иначе Иоан получавал книжно образование, но то било само част от неговото възпитание, което Божият Промисъл, подготвяйки своя избраник за неговото бъдещо велико предназначение, водел и по друг начин, давайки му нагледно да познае цялото безсмислие на отмиращото езичество и величието и светостта на християнството. Точно по това време, когато Иоан бил на 14-16 години и когато душата му едва се била отворила за съзнателно възприемане на заобикалящите го събития и явления, езичеството правело последен, отчаян опит да надделее над християнството. Като негов представител се явил императорът Юлиан Отстъпник. Като завладял императорския престол, той свалил от себе си маската на лицемерното благочестие и се показал като открит враг на християнството, ненавистта към което отдавна се таяла в душата му. Той започнал навсякъде да въздига разлагащото се езичество и заедно с това да унижава и потиска християнството. Тъй като Антиохия била една от главните опори на християнството, което именно там се явило за пръв път със своето собствено име^[3] и имало славни учители и доблестни изповедници, то Юлиан не оставил без внимание това огнище на ненавистната му религия и взел всички мерки да я потисне и унищожи. Но при това той бил твърде далновиден, за да действа подобно на предишните императори гонители. Той знаел от историята, че грубото гонителство не може да постигне унищожаване на тази религия, за която кръвта на нейните мъченици и изповедници винаги е била плодотворно семе, и поради това прибегнал към други мерки и започнал да действа, от една страна, положително, подвигайки унилия дух на езичниците, а от друга - отрицателно, подлагайки християнството на всевъзможни утеснения, издевателства и насмешки, от способността за които този цар вероотстъпник не бил лишен. Отправяйки се към Антиохия, Юлиан не пропуснал да посети нейното предградие Дафна, където бил прославеният в своето време храм на Аполон. Някога този храм с обграждащата го свещена гора бил място на постоянни езически тържества и моления, но сега Юлиан бил поразен от неговата пустота. Дори нямало от какво да се принесе жертва и посрещналият го жрец трябвало да заколи по случай на това неочаквано тържество собствения си гъсок. Тази картина дълбоко поразила Юлиан, още повече, че намиращият се наблизо християнски храм, в който почивали почитаните от християните мощи на свети Вавила, бил огласян от свещени песнопения и изпълнен с молещи се. Юлиан не изтърпял и начаса заповядал християнският храм да бъде затворен и мощите да бъдат изнесени от него. Но това несправедливо разпореждане не потиснало духа на християните. Те извършили тържествено пренасяне на мощите, и докато траела тази величествена процесия, огласяща околностите и улиците на Антиохия с пеене на стихове от псалома: “да се посрамят ония, които се кланят на истукани, които се хвалят със своите идоли”, Юлиан ясно можел да види многочислеността на християните и възторжената им преданост на своята вяра. Тогава, изменяйки на своето философско спокойствие и лицемерна веротърпимост, той заповядал да арестуват много християни и да ги хвърлят в тъмница, а някои дори наредил да подложат на изтезания. В това време небесният гняв се разразил над идолското капище. Храмът на Аполон, за който Юлиан така се грижел, бил поразен с удар от мълния и изгорял до основи. Яростта на Юлиан била безгранична и той, като заподозрял християните в пожар, заповядал да затворят главния християнски храм в Антиохия, при което неговият престарял презвитер свети Теодорит, който отказал да предаде на езическите власти свещените принадлежности на храма, бил предаден на мъченическа смърт. Знатната вдовица Публия била подложена на побой единствено за това, че когато Юлиан преминавал край портите на дома ѝ, от него се чуло пеенето на псалома: “Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му!”. Двама от младите военачалници от императорската гвардия, Иувентин и Максимин, веднъж в приятелска компания изразили оплакване от тези несправедливости на правителството по отношение на християните и по донос веднага били арестувани и затворени в тъмница, а когато отказали да се склонят към езичество, Юлиан заповядал да ги накажат. през нощта те били обезглавени и телата им били погребани с почести от християните. Давайки воля на своята ярост, Юлиан в същото време разбирал, че християнството не може да бъде задушено с подобни жестокости, които само подвигали мъжеството и духа на християните. Затова той действал и с други средства, а именно чрез писания. Той сам пишел сатири срещу християнството, издавал съчинения, опровергаващи чудесата и божеството на Иисуса Христа, стремял се да представи християните като тъмни и невежи фанатици и суевери, а сам в същото време ги притеснявал чрез образованието, забранявайки им да преподават в училищата и закривайки самите училища, облагал християните с по-високи данъци, конфискувал църковното имущество и прогонвал епископите и свещениците, във войските не удостоявал християните с награди, в провинциите поставял за губернатори лица, известни със своята ненавист към християнството и гледал през пръсти на тяхното усърдие за изкореняването на ненавистната за него вяра с всякакви, често кървави средства. Когато един от префектите му обърнал внимание на извършващите се в провинциите жестокости над християните, той с негодувание възкликнал: “Какво от това, ако десет галилейци паднат от ръката на един езичник!”. Накрая, като още по-тежко издевателство над християните, той решил да възстанови иудейския храм в Иерусалим, за да опровергае с това предсказанието на Иисуса Христа за неговото пълно разрушаване.

Всички тези събития се извършвали пред очите на юношата Иоан. Макар че още от детство се отличавал с необичайна за годините си съсредоточеност, избягвал приятелите и обичал да се отдава в тишината на своя дом на уединени размисли, черпейки от четенето на Светото Писание и от своето дълбоко духовно същество материал за своето образование, не можел да остане изцяло равнодушен към това, което ставало извън неговия дом, и тъй като неговата благочестива майка несъмнено преживявала много тревожни дни по време на тези гонения срещу християнството, той също споделял нейните тревоги и опасения. Дори може да се мисли, че вземал живо участие в делата на християните. Четейки неговото възторжено слово, произнесено впоследствие над гроба на светите изповедници на Христовата вяра, доблестните воини Иувентин и Максимиан, не може да не останем с впечатление, че той сам някога участвал в погребението на тези мъченици и сам с множество други християни проливал горещи сълзи над техните обезглавени трупове^[4]. Неистовствата на Юлиан завършили с неговата заслужена гибел по време на персийския поход, когато той, смъртно ранен, в безумна ярост хвърлил към слънцето шепа кал със своята засъхнала кръв и в предсмъртно издихание възкликнал: “Ти ме победи, Галилеецо!”. След него престолът преминал към Иовиан, който в продължение на своето кратко царуване се стремял да изглади вредата, причинена на християнството от неговия предшественик: той възстановил на воинското знаме името на Христа, освободил църквите от данъците, върнал епископите от заточение. Така действал и неговият приемник Валентиниан, и макар и да допуснал груба грешка, като поканил за свой съуправник Валент, на когото предоставил Изтока, като цяло се стремял да излекува раните, нанесени на християнството от царя вероотстъпник, и наистина направил немалко в това отношение, например установил празнуването на неделния ден и забранил различните вълшебства и нощни жертвоприношения, под предлог на които езичниците вършели всевъзможни гнусотии и поддържали сред народа вражда към християнството.

По това по-спокойно време Иоан вече бил юноша. При стъпването на Валентиниан на престола, Иоан бил на около 18 години, и той разцъфнал като прекрасен, ако не по тяло, то по душа юноша. Майчиното сърце на Антуса се възторгвало при вида на нейния син, който, пазен от нея като съкровище в продължение на толкова много години от всякакви вредни влияния и опасности, сега проявявал всички признаци на велики дарования. И любещата майка смятала за свой дълг да му даде възможност да се устрои в света съгласно с неговото положение и дарби. За успеха на житейското поприще той трябвало да завърши своето образование с някакъв специален курс, и тя, забелязвайки у него предразположение към ораторство и дълбоки размишления, му предоставила възможност да постъпи в школата на знаменития по онова време учител по красноречие Ливаний. Той бил езичник софист, един от най-близките приятели на Юлиан. Подобно на него, той упорито се придържал към езичеството и мечтаел за възраждането му на нови философски начала. На християнството гледал отвисоко, и макар и да не хранел ожесточена враждебност към него, не му било чуждо да се надсмее над неговите странни вярвания в някой си син на дърводелец. Като посетил веднъж християнската школа в Антиохия, намираща се под ръководството на един много набожен и строг учител християнин, Ливаний с ирония го попитал: “Какво прави напоследък синът на дърводелеца?”. На този кощунствен въпрос учителят отговорил сериозно: “Този, Когото ти насмешливо наричаш син на дърводелец, в действителност е Господ и Творец на небето и земята. Той, добавил учителят, сега прави погребални коли”. Скоро след това дошло известие за неочакваната смърт на Юлиан и насмешливият оратор не можел да не се замисли над получения от християнския учител отговор. Във всеки случай той не се отличавал с някаква фанатична, сляпа враждебност към християнството, затова и преминаването на курса по висше красноречие при него не било опасно дори за християнските юноши. При него например се учил свети Василий Велики, и впоследствие дори поддържал преписка с него. Не можел да се опасява от някакво лошо влияние от него и свети Иоан, който, възпитан в благочестие в дома на своята майка, сега вече бил истински Христов воин, умеещ да си служи с духовното оръжие за отблъскване на всякакви нападения срещу своята вяра. И той, с присъщата му жажда за знание, се отдал на висшата наука, и веднага показал такива дарования и започнал да постига такива успехи, че неволно изпълвал с възторг своя учител. Ливаний не съвсем без тревога виждал как в неговата школа израствал този необикновен оратор, който след време заплашвал да затъмни самия учител, и това, което още повече го безпокояло, било, че Иоан бил християнин и се готвел да бъде велик глашатай и проповедник на християнството, докато самият Ливаний все още се надявал да възкреси разлагащия се труп на езичеството. Няма съмнение, че на стария софист много му се искало да склони младия оратор към своите убеждения и тази тайна надежда го карала да се отнася с особено внимание към своя любим ученик. Но надеждата му се оказала напразна. По това време Иоан вече почти бил набелязал своя жизнен път, решавайки да се посвети на служене на своя Господ Иисус Христос, и старият софист, бидейки на смъртно легло, с искрена скръб отговорил на своите приближени на въпроса кого да назначи за свой приемник в школата: - “Иоан, промълвил той, ако не ни го отнемат християните”^[5].

Заедно с красноречието Иоан изучавал и философия при някой си философ Андрагафий, също прославен в Антиохия. По онова време философията отдавна била изгубила своя класически характер и под нея се разбирало преди всичко повърхностното изучаване на предишните философски системи, при което недостатъчната дълбочина на мисълта се прикривала зад потоци мъгляво и надуто красноречие. Но по-изявените представители на философията някак си умеели да придават на своята наука характера на някакво любомъдрие, и ако им се удавало да проникват в законите на духовния живот на човека, с това те вече оказвали услуга на своите ученици, тъй като насочвали вниманието им от пъстротата на външните явления към тайнствената област на духовния свят. Към числото на този род философи вероятно принадлежал и Андрагафий, и ако Иоан впоследствие проявявал изумителна способност да прониква в най-дълбоките тайници на душевния живот на хората, с което блестят неговите проповеди и трактати, то покрай своята естествена проницателност той бил немалко задължен и на своя учител.

След завършването на своето образование Иоан, облечен във всеоръжието на талантите и знанията, бил готов да встъпи на жизнения път. Пред него, като знатен и блестящо образован юноша, се откривало широко поприще. По своето положение той можел да постъпи и на държавна служба; но неотдавна преживените резки преврати на императорския престол, отразили се на цялата администрация, можели да подкопаят доверието към сигурността на подобен род служба, и затова Иоан предпочел по-свободно занятие - длъжността на адвокат, - занятие, което, без да притеснява човека с определени задължения, в същото време откривало пред младите даровити хора път към високо и почетно положение в обществото. Почти цялата знатна младеж по това време започвала своя обществен живот с адвокатство, с него се занимавали например светите Василий Велики, Амвросий Медиолански, Сулпиций Север и други прочути личности от онова време. Това занимание веднага въвело Иоан в бурния водовъртеж на живота, и той застанал лице с лице срещу този свят на неправди, интриги, обиди и угнетения, вражди и лъжи, сълзи и злорадство, от които се състои обичайният живот на хората и които той не познавал в мирния дом на своята благочестива майка. Тази обратна страна на живота, макар и да смущавала неговата неразвратена душа, му дала възможност да се запознае с бездната на неправдата и порока, която често се прикрива с лъжа и лицемерие, но на съда се явява в цялото си безобразие, и именно съдийската дейност впоследствие дала на Иоан възможност да изобразява пороците с такава безпощадност, която, оголвайки ги в цялата им гнусота, със самото това възбуждала неволно отвращение от тях. Заедно с това длъжността на адвокат го приучила към публично ораторство, и той веднага постигнал такива блестящи успехи на това поприще, че от тях неволно се възхищавал неговият стар учител Ливаний. На младия адвокат очевидно предстояло блестящо бъдеще: неговата дарба на оратор му спечелила широка известност, която, давайки му изобилни средства, заедно с това му откривала пътя към висшите държавни длъжности. Именно от средата на най-даровитите адвокати, спечелили си име в съда, правителството канело лица, на които предоставяло управлението на провинции, и Иоан, вървейки по този път, можел постепенно да достигне висши длъжности - подпрефект, префект, патриций и консул, с какъвто сан се съединявал и титулът “знаменит” - illustris. И показната страна на този живот не можела да не увлича юношата, който едва бил погледнал широкия Божи свят, още повече, че неразделни с този живот били и всякакви обществени удоволствия и развлечения. Човекът от обществото трябвало непременно да посещава театри и циркове и волно или неволно да се отдава на онези увлечения и страсти, с които светските хора се стремели да запълнят пустотата на своя живот. И Иоан действително посещавал тези места за развлечения със своите млади приятели и другари, но именно тук неговата неразвратена природа повече от всичко се надигнала срещу такава пустота. Както адвокатството, така и тези развлечения с пълна очевидност му показали цялата пустота и лъжа на подобен живот и той видял колко далече е този действителен свят с неговите неправди и злоба, с неговите страсти и пороци от онзи божествен идеал, който му се представял, когато той, според собствения му любим израз, след като напоил душата си от чистия извор на светото Писание, с непорочно сърце встъпил в попрището на живота. Душата му не могла да понесе подобно изпитание, и той решил на всяка цена да скъса с този негоден свят на лъжа и неправда, за да се посвети изцяло на служене на Бога и на стремеж към онова духовно съвършенство, което станало потребност на душата му.

За този благотворен поврат много спомогнал един от най-близките му приятели и връстници, именно Василий^[6]. Иоан възторжено говори за дружбата, която го свързвала с него още от юношеството. “Имал съм много приятели, казва той в началото на своята книга “За свещенството”, искрени и верни, познаващи и строго спазващи законите на дружбата; но един от многото превъзхождаше всички други в любовта си към мен. Той винаги беше мой неразделен спътник: учехме едни и същи науки и имахме едни и същи учители; с еднаква охота и ревност се занимавахме с красноречие и имахме еднакви желания, произлизащи от еднаквите занимания”. Но ето, между приятелите легнала сянка на разделение. Когато Иоан се отдал на светския обществен живот, неговият приятел Василий се посветил на “истинното благочестие”, т. е. приел монашество. Примерът на истинския приятел не можел да не повлияе и на Иоан, и макар че още известно време се предавал на светските мечти и увлечения, но видяната от него обратна страна на светския живот толкова го поразила, че той започнал постепенно да се освобождава от житейската буря, и отново се сближил с Василий, който не пропуснал да окаже върху него цялото добро влияние, на което била способна само истинската дружба - и Иоан решил да остави този жалък, суетен свят с неговата злоба и постоянни вълнения, за да се посвети също така изцяло на Бога и истинното благочестие.

Приятелят му дълбоко се зарадвал на тази промяна в живота на своя приятел, и намерението им да се подвизават съвместно на попрището на монашеския живот било готово да се осъществи. Но неочаквано се явило важно препятствие, а именно - от страна на благочестивата Антуса. Възпитала своя син и поставила го на пътя на живота, тя достигнала целта на своите дългогодишни грижи и като майка, разбира се, се радвала на успехите на своя син. Наистина, тя не можела да не се безпокои, виждайки как нейният син и юноша се отдавал на житейските бури и поради това тя, както сама казвала, ежедневно се подхвърляла на хиляди опасения заради него, но се утешавала с това, че пламъкът на младостта ще премине и нейният възлюбен син, достигнал възрастта на съвършен мъж, заедно с това ще дойде в мярата на Христовото съвършенство и ще стане достоен за своето положение и християнско звание в обществения живот. От каква скръб било поразено нейното майчинско сърце, когато узнала, че нейният възлюбен Иоан е решил да встъпи в монашеския живот! Всичките ѝ надежди се превърнали в прах, и тя не можела да понесе това. Като призовала на помощ цялата сила на убедителността на своята майчина любов, тя със сълзи започнала да го умолява да не я подлага на второ вдовство и сиротство, и тези сълзи не могли да не поколебаят неговото решение. Той се отказал от своята мисъл и останал в дома на майка си, макар че сега бил напълно чужд на светските увлечения и изцяло се предавал на подвизите на благочестието, изучавайки свещеното Писание, което завинаги станало главен извор, напояващ душата му. Заедно с Василий посещавали особена подвижническа школа, където свещеното Писание се преподавало от най-известните по онова време учители презвитери Флавиан и Диодор, и тези благочестиви учители, особено Диодор, окончателно го укрепили в мисълта да се посвети на подвизите на учителството и благочестието. Вероятно чрез тази школа, а може би и по-рано, Иоан се сближил с благочестивия епископ Мелетий, който, обръщайки внимание на даровития и благочестив юноша, го привързал към себе си и извършил над него тайнството на кръщението. По това време Иоан бил на около 22 години (369 г.). Причината, поради която кръщението се отлагало толкова дълго, се обяснява отчасти с обичая от онова време - да се отлага кръщението до зрялата възраст, когато отминат всички увлечения на младостта, а вероятно и с някои определени обстоятелства. Антиохийската църква тогава била развълнувана от печални смутове, които предизвиквали арианите. Завзели властта в свои ръце, те дръзко и усилено притеснявали православните, при това посявайки раздори и между самите тях, така че техният благочестив епископ Мелетий няколко пъти претърпял изгнание. В такова положение се намирали нещата в първите години от детството на Иоан и с известни промеждутъци продължавало и през следващите повече от двадесет години. Затова е съвсем естествено дълбоко преданата на православната църква Антуса и от тази страна да има достатъчно основания да отлага кръщението на своя син, за да не стане съучастница на пагубна ерес. Сега смутовете били поутихнали, епископ Мелетий можел да се върне в Антиохия и отново да заеме своя престол, и християните от Антиохия можели със спокойна съвест и в безопасност да приемат кръщение. Кръщението оказало дълбоко въздействие на Иоан. Ако и преди възнамерявал да се посвети на духовен живот, сега, приел банята на възраждането, той с цялата си душа се прилепил към подвизите на благочестието, и архипастирът Мелетий, забелязвайки неговите благочестиви наклонности, го възвел в длъжността на четец, която му давала възможност напълно да удовлетвори своята любов към четенето на св. Писание. За да се съсредоточи в пълнота върху това упражнение, Иоан дори си наложил обет за въздържание на езика и неотдавнашният адвокат и оратор станал почти безмълвник: той се въздържал от всяко празнословие и шеги, и с това натрупвал в себе си духовни сили, които му били необходими впоследствие.

В същото време в Антиохия отново започнали смутове; арианите, ползвайки се със съдействието на император Валент, отново започнали да притесняват православните и Мелетий бил изпратен на заточение. Положението на православните като цяло било тежко, особено на служителите на църквата. За Иоан се прибавило и ново огорчение: починала неговата благочестива майка Антуса. Той останал самотен, и тогава решил съвсем да скъса с този грешен свят, изпълнен с всякакви смутове, вълнения и огорчения, и да се оттегли в пустинята за отшелнически живот. Неговият приятел Василий тържествувал и се радвал за своя връстник, и те двамата се стремели да обърнат колкото се може повече приятели и другари към истинското благочестие. Сам, пламтейки от ревност за духовно подвижничество, Иоан бил огорчен още повече, когато узнал, че един от неговите приятели, неотдавна отдал се на истинното благочестие и стремящ се към подвижничество, изменил на своето решение и увлечен от любов към някоя си Ермиона, намислил да остави отшелничеството и да се ожени за своята възлюбена. Огорчен до крайност от това, Иоан написал на своя приятел две много силни и красноречиви увещания, в които, оплаквайки падението на своя приятел и изобразявайки суетността на света с неговите прелести, призовал Теодор да остави своята суетна мисъл и да се върне към благочестието. Увещанията - това е първото негово християнско назидателно творение - имали сила и Теодор се разкаял за своята слабост, върнал се към подвижничеството и впоследствие станал епископ Мопсуетски^[7].

Младите приятели с целия плам на младостта се отдали на духовни подвизи, и сега Иоан бил сподвижник на своя приятел Василий в делата на благочестието: подвизавайки се сам, той поощрявал и други към подвизи с дело и слово, възбуждайки у ленивите стремеж към небето - чрез умъртвяване на своята плът и поробването ѝ на духа. Слухът за тяхното необичайно подвижничество се разпространил в околността, и към тях отвсякъде се устремили страдащи духом и телом, и получавали изцеление. Около това време Иоан написал своите две слова “За съкрушението” до монасите Димитрий и Стелехий, преподавайки в тях урок на утешение на всички страдащи духовно и съкрушаващи се за греховете си. Православните жители на Антиохия се удивлявали на подвизите на младите монаси, и дори съборът на епископите стигнал до мисълта, колко добре би било да бъдат поставени близо до църквата, тогава крайно нуждаеща се от самоотвержени пастири. И ето, явил се слух, че вече е съставен план да ги вземат двамата и да ги ръкоположат за епископи. В онези смутни времена подобни случаи не били рядкост: в сан на епископ се възвеждали и млади хора, ако се окажели достойни за този сан по своя ум и благочестие. Предстояла им велика чест, но тази вест силно поразила и разтревожила Иоан. Той се отдалечил в пустинята, за да спасява душата си в уединение - далеч от вълненита на този свят, а сега отново искат да го поставят сред тези вълнения и при това на такъв висок сан, за който не смеел и да помисли. Затова той решил така или иначе да се отклони от този избор, и тъй като неговият приятел Василий се оказал по-склонен към Божието предизбиране, той дори нарочно му съдействал за това, а сам се скрил в пустинята. Василий наистина бил взет и ръкоположен за епископ и когато, узнал за постъпката на своя приятел, започнал да тъгува за него, четецът Иоан, за свое оправдание и за утешение на своя приятел, написал знаменитата книга: “Шест слова за свещенството”, в която изложил цялата възвишеност и трудност на пастирското служение. Тази книга станала постоянно, необходимо ръководство за всеки пастир на души и именно от нея черпели и досега черпят за себе си духовно мъжество и сили всички истинни пастири, добре преподаващи словото на истината. Василий, като се успокоил от вълнението, ревностно се предал на своето архипастирско служение и в качеството на Рафански епископ впоследствие участвал във Втория Вселенски събор в 381 г.

В същото време Иоан, избегнал епископството, още по-усърдно се предал на своето духовно подвижничество. В това смутно време, когато в политическия живот се чувствала тягостна неопределеност, а в църковния продължавало пагубното господство на арианите, много благочестиви хора предпочитали да оставят този жалък свят с неговите смутове, вълнения и бедствия, за да намерят пълно успокоение в пустинята. Там, в безмълвно уединение, сред вечно прекрасната природа, замлъквали всички злоби на този свят, и отшелниците можели с облекчение в сърцето да се грижат за спасението на душите си. Поради това околните планини на Антиохия се изпълнили с отшелници, и от тях се съставила цяла община, която водела живот, наситен с духовни подвизи. Това били истинни Христови воини, постоянно стоящи на стража против нападенията на плътта. Още в полунощ те заставали на молитва и огласяли пустинните планини със стройни псалмопения. След кратък отдих те отново ставали с изгрева на слънцето и извършвали утренята, след което всеки се занимавал в килията си с четене на светото Писание или с преписване на свещените книги. През деня в определени часове те отново се събирали на обща молитва, наричаща се трети, шести, девети час и вечерня, а в промеждутъците се занимавали с различни видове труд, с което изкарвали оскъдната си прехрана. Поради обета за нестяжание, у тях всичко било общо, както в апостолските времена, така че не им били известни думите мое и твое. Труден и суров бил животът на тези подвижници, но той намирал своята пълна отплата в душевния мир, който въдворявал, услаждайки ги с надеждата на Божието милосърдие и радостта в благодатта, изливаща се върху тях свише. В тази монашеска обител Иоан прекарал четири години (375-378 г.), и суровият живот още повече усилил неговата ревност към подвижничество. Наистина, за него, възпитаният в доволство, под любещите грижи на майка си, в богата къща, където всичките му нужди се задоволявали от слуги, било още по-трудно, отколкото за всеки друг, да понася всички теготи на отшелническия живот в тази строга подвижническа обител. И наистина, той и сам се опасявал от предстоящите му трудове, още повече, че и поради своята телесна слабост не можел да понесе такова сурово подвижничество. Но слаб по тяло, той бил могъщ духом, и не само преодолял всички трудности на монашеския живот, но и водел борба с опасния дух на времето, надигащ се против монашеството. Този враждебен на монашеството дух започнал да се надига с възцаряването на император Валент. Увлечен от мрежите на арианите, Валент се оказал жесток враг на православните и започнал безпощадно гонение против тях. Знаейки, че главна опора на православието е монашеството, той насочил цялата си ярост против монасите; по негова заповед били разрушени знаменитите Нитрийски манастири и неговото гонителство завършило с варварското изгаряне на 24 православни манастира в Никомидия. Дори езичниците негодували срещу подобна безчовечност, но се намерили и немалко такива, които, възползвайки се от настроението на императора, и сами му съдействали, поставяйки всевъзможни пречки за лицата, желаещи да приемат монашеско житие и представяйки монасите като врагове на отечеството и държавата. И ето, в това тежко време Иоан се явил като защитник на монашеството и написал “три книги за враждуващите против онези, които привличат към монашески живот”. В тези книги той излял цялата пламенност на своето монашеско сърце и красноречиво доказал какво щастие намира душата в пустинята - в уединеното събеседване с Бога. Под същото впечатление той написал и неголямо разсъждение под заглавие: “Сравнение на царската власт, богатства и преимущества с истинното християнско благочестие на монашеския живот”. Тези творения представляват неизчерпаем източник на назидания за монасите и стремящите се към монашество. Назидавайки другите, Иоан се отнасял още по-строго към самия себе си, и неудовлетворен от подвизите на общежителния манастир, накрая го оставил, за да подложи своята плът на още по-сурови изпитания в уединена пещера. Той чувствал в себе си силата на Илия или на Иоан Кръстител, и подобно на тях се стремял към пустинята, за да се подготви там, далеч от света, за предстоящото му велико служение. По своята ревност към подвижничеството той бил готов завинаги да се посели в пустинята; но Божият Промисъл отсъдил иначе. Такъв велик светилник не можел да остане под крина, в пустинята и в пещера, а имало нужда ярко да свети на всички на църковния свещник. Суровото подвижничество разстроило здравето на Иоан и той по необходимост трябвало да остави пустинята и да се върне в Антиохия. Там с радост го посрещнал блаженият Мелетий и го посветил в сан на дякон. Отклонил се някога от високия сан на епископ, сега Иоан смирено приел сан на дякон (380 г.) и от това време започнал нов период в живота му.

С приемането на свещения дяконски чин Иоан отново се върнал в света, но вече не като негов роб, а като деятел в него. В дните на своята младост той се увличал от различните прелести и удоволствия на обикновения светски живот; а сега, като служител на църквата, встъпил в борба с тези прелести и изпълнен с духовно мъжество, започнал с ревност да изпълнява своето служение. Задълженията на дякона по онова време били крайно сложни. Освен изпълнението на поръченията на епископа и служенето в църквата, той трябвало особено да се грижи за различните нужди на немощните и бедни християни. Налагало му се да посещава болни и да утешава умиращи, да помага на бедни и да търси средства за тяхната издръжка. Трудна длъжност, изискваща пълно себеотрицание и любов, но заедно с това тя била превъзходна школа за подготовка за висше пастирско служение. В пустинята Иоан, грижейки се за спасението на собствената си душа и не виждайки всички немощи и бедствия, измъчващи страдащото човечество, можел да отслабне в своето човеколюбие, тъй като, не виждайки пред себе си нещастни, не е трудно съвсем да забравим за тях. Сегашното му служение отново го поставило в средата на действителния живот и открило пред очите му целия този свят, пълен със сълзи и страдания. И преди, бидейки адвокат, той можел да се запознае с обратната страна на светския живот; но там самото му служение го подтиквало да застава на страната на силните и богатите в техните тъжби със слабите и бедните; а сега той се явил необорим защитник на бедните, и често му се налагало да се бори с алчността на богатите, да укротява хищните им посегателства на малката хазна на бедните, да защитава онеправданите лица от притесненията на алчните и безсърдечни чиновници и така по възможност да облекчава живота на онези отрудени и обременени, които особено призовавал към Себе Си и Спасителят Христос. Така Иоан получил двойно възпитание: възпитание в пустинята, укрепило в него духа и очистило сърцето му до способност за съзерцание на Божеството, и възпитание в обществения живот, който показва хората в техните немощи, бедствия, неправди и пороци. Печална картина, но запознаването с нея било необходимо за него в предстоящото му служение, и именно тя направила от него онзи истински пастир и благотворител на страдащите, какъвто станал впоследствие. Първото сребро, което дал на бедните, било неговото собствено, и оттогава до самата си смърт той нищо не наричал свое, и всичко, което имал, смятал за принадлежност на бедните.

Дяконският сан не бил свързан с църковното учителство, принадлежащо на презвитерите, а и самите задължения на това предимно благотворително служение не оставяли време и възможност за такава дейност. Но без да изпълнява словесно учителство, Иоан не оставял писменото учителство, и към това време се отнасят няколко забележителни негови разсъждения, каквито са “Три слова до подвижника Стагирий”, в които той преподал на един от своите приятели от младини утешение в обзелото го униние, доказвайки, че всичко в човешкия живот се намира под водителството на Божия Промисъл и затова всичко се насочва към добро и именно за посрамване на исконния човеконенавистник - дявола, както и разсъжденията “За девството” и “До младата вдовица”. Тези две разсъждения са изпълнени с най-възвишени мисли, а последното се отличава с още по-голяма сърдечност, защото в него Иоан можел да се позове на примера на своята собствена майка, която намерила за себе си достатъчно утешение във вдовството, като изцяло се посветила на майчински грижи за достойното възпитание на своя син. Във всички тези разсъждения Иоан се проявявал като строг ревнител на телесната чистота и в тях се съдържа всичко, което може да служи за укрепяване на духа в борбата с изкушенията на плътта. Накрая може да се мисли, че по това време е издадена в окончателно обработен вид и книгата “За свещенството”, която, първоначално написана само за приятеля Василий и известна в тесен кръг приятели, сега била издадена за назидание на всички служители на църквата и на християните изобщо.

В дяконски сан Иоан послужил пет години. По това време благочестивият епископ Мелетий завършил своя изпълнен с изпитания живот и на негово място бил избран уважаваният от всички за неговото пастирско учителство презвитер Флавиан. Новият епископ отдавна се познавал с Иоан, който бил негов ученик в антиохийската школа, и виждайки в него много полезен деятел на църквата, го възвел в сан на презвитер (386 г.). По това време Иоан бил на около 39 години, и той, достигнал възрастта на съвършен мъж, с пълно съзнание за важността на своето високо служение, встъпил в изпълнение на своята длъжност.

Предстоял му много голям труд. Ако някъде били необходими пастири, имащи достатъчно мъжество и ревност, за да се борят с множеството препятствия пред християнския живот, това било в Антиохия. Антиохия била един от най-големите и богати градове на изтока. По това време тя наброявала до 200 000 души, половината от които били езичници и евреи, и половината - християни. Изживяващото своето време езичество тук имало своите видни представители, които като не желаели да признаят християнството, което очевидно удържало победа, се стремели да му противопоставят жалките останки от своята ученост и философия, и в същото време незабележимо да подновят самото езичество, тълкувайки го в по-възвишен смисъл, отколкото обикновено се разбирало. В езическите школи преподавали прочути по това време ритори и философи, при които се учели дори християни, много от които не могли да не се заразяват с възгледите на своите учители. След това самият съвместен живот на християните с езичниците и евреите, с които по необходимост ги свързвали многочислени делови, търговски и производителски интереси, естествено им налагал своеобразен печат, и в тях вече нямало онази цялостност и непосредственост на религиозното настроение, каквито биват в градовете, населени изцяло с християни. В по-голямата си част това все още били полуезичници. Те приели християнството като религия, изпълнявали неговите външни предписания и постановления, но все още били недостатъчно проникнати от неговия дух, и в живота им имало много нрави и обичаи, носещи отпечатъка на езичеството. Под влияние на такива смесени убеждения сред християните постоянно се явявали учители, които желаели със собствения си разум, подобно на езическите философи и ритори, да разберат и променят християнството. Оттук между различните учители възниквали спорове и разпри, образували се различни направления и партии, които често водели помежду си ожесточена борба, внасяща изострени смутове в църковния живот. Някои учители направо се проявявали като проповедници на ереси и различни заблуждения, заставали начело на разколи и всичко това заедно правело антиохийската църква подобна на кораб, обуреваем от различни ветрове. Тук имало представители на различни ереси - и ариани, и аномеи, и гностици в различните им видове, имало водачи на разколи, и пастирите на църквата било необходимо да се борят с всички тези врагове на истинната вяра. Но заедно с религиозните неуредици имало нравствени и обществени. Ако религията не била чиста, и нравствеността не можела да бъде висока. Разбира се, имало високоблагочестиви хора, напълно достойни за своето звание, но мнозинството от хората водели полуезически живот, предавали се на страсти и всевъзможни неприлични за християните увеселения. За тях театрите и цирковете били по-привлекателни от църквите. Заедно с това и християнската любов към ближните у тях била съвсем слаба. Както в големите промишлени градове изобщо, така, особено в древността, край несметните богатства се приютявала най-жалка бедност. Близо до великолепните дворци и палати на богатите, незнаещи с какво и как да задоволяват своите похоти, живеели бедняци, които нямали сигурност за утрешния ден и често умирали от глад и болести - и тези противоположни крайности още повече се хвърляли в очите, тъй като древността твърде малко познавала благотворителността: на бедните и болните се предоставяло сами да се грижат за себе си в своята злощастна съдба. Оттук естествено произлизали различни обществени смутове, и ако богатите се стремели да удовлетворяват своята алчност чрез всевъзможни притеснения на бедните, то на свой ред бедните при всеки удобен случай се стремели да отмъстят на своите притеснители, и Антиохия нееднократно била свидетелка на кървави бунтове, в които до крайност се разигравали най-диви страсти, намиращи богата храна за себе си в различията между населението по религия, племе и състояние. За доброто управление на толкова обуреваемия кораб на църквата наистина били необходими доблестни и самоотвержени пастири.

Именно такъв бил Иоан. Сам родом от Антиохия, той познавал своя роден град с всичките му добри и лоши страни, познавал го не само външно, но и прониквал във всички тайни на неговия вътрешен живот. По-добър пастир в Антиохия не можел да бъде поставен. Това напълно съзнавал благочестивият епископ Флавиан и оценявайки своя ученик като незаменим помощник, му предоставил най-голяма свобода на действие и най-вече свобода на проповядване. В сан на дякон Иоан се занимавал единствено с дела на благотворителност, а сега той се проявявал в качеството на църковен учител, и веднага показал своите необичайни дарования. Още първата проповед, произнесена от него, именно по случай посвещаването му в сан на презвитер, направила превъзходно впечатление на многочисленото събрание от молещи се, дошли на тържеството на посвещаването на своя любим дякон. Но тази проповед по-скоро говорела за скромността и необичайното смирение на проповедника, отколкото за неговите достойнства. Затова колкото повече време минавало, толкова повече се развивал талантът на новия проповедник, и по разнородната по вяра и народности Антиохия скоро се разнесла мълвата, че се е явил проповедник, който си струва да бъде послушан. И храмът, в който той служел и проповядвал, винаги се изпълвал със слушатели, които с изумление и възторг слушали вдъхновените речи на Иоан. Антиохийците обичали красноречието и затова високо ценели ритори като Ливаний. Но сега те слушали оратор, който далеч превъзхождал и този знаменит ритор, превъзхождал го със самата сила и убедителност на своята реч. Ливаний със своето надуто красноречие, изкуствени обрати на словото и звънки фрази можел да увлича и услажда слуха, но не трогвал сърцето. Напротив, неговият ученик, който не прибягвал до никакво изкуствено сплитане на словото и не се увличал от звънките фрази, поразявал с необикновената жизненост на своята реч: у него всяка дума дишала със сила и живот, защото била взета от известната на всички действителност и се пояснявала с примери, които били еднакво разбираеми и за високообразования патриций, и за най-последния земеделец. Такива проповеди още никой не бил произнасял в Антиохия, и нейните жители с изумление внимавали в думите на проповедника, който изцяло овладявал сърцата им, така че те ту треперели от изобразяването на ужасите на Божия гняв, ту ликували от надежда на безкрайното милосърдие. Когато вдъхновеният проповедник изобличавал пороците на своя град - бичувал алчността и немилосърдието на богатите, низостта и бунтовността на бедните, тщеславието и грабителството на чиновниците, пустотата и развратеността на жените, стоящите в храма не можели да не се червят и да не треперят от съзнанието за своята порочност, а когато проповедникът завършвал своето вдъхновено слово с призив към покаяние и изправяне, с обещание за помощ свише в това свято дело, слушателите не издържали и прекъсвали речта на проповедника с оглушителни ръкопляскания. Антиохийците силно се удивлявали и от това, че Иоан не четял своите проповеди, а ги произнасял от пълнотата на своето сърце, водел живи беседи наизуст със своите слушатели. Никога преди нямало такова нещо в Антиохия, и още никой никога не бил проповядвал словото Божие без книга или свитък. Иоан бил първият такъв необичаен проповедник. От устата му се изливала такава благодат, че слушателите не можели нито да се начудят, нито да се наситят на неговите беседи. Затова не закъснели да се явят в църквата и бързописци, които записвали след проповедника и предавали и продавали своите записи на многобройните желаещи. Неговите проповеди станали предмет на всеобщи разговори, и те се прочитали дори на пиршества и на тържища, и мнозина ги научавали наизуст. Когато ставало известно, че този сладкословесен ритор ще води беседа, целият град се привеждал в движение: търговците оставяли търговията, строителите - строителството, адвокатите - съдилищата, занаятчиите - занаятите и всички се устремявали в църквата, защото да послушат Иоан се смятало за щастие, и всички си съперничели в намислянето на похвални изрази за него: едни го наричали “Божии и Христови уста”, други - сладкословесен, трети - медоточив, и така още по това време гласът на народа като глас Божи създал за него наименованието Златоуст, под което е увековечено името му в историята и в Христовата църква. Преданието е запазило и самия случай, при който се явило това название. Иоан не се ограничавал само с нравствени наставления, но понякога говорел за догматическото учение за възвишеността на истините на религията, и нерядко се отдавал на такава богословска премъдрост, която се оказвала недостъпна за много от слушателите. При един такъв случай една проста жена, слушайки с благоговение потока на речта на великия проповедник, никак не могла да проникне в смисъла на тези сладки за слуха слова и с чисто женска нетърпеливост извикала към него от народа: “Учителю духовни, или по-точно - Иоане Златоусти, кладенецът на твоето свято учение е дълбок, а нашите умове са къси, и не могат да го постигнат!” Народът подхванал изказаното от жената наименование и виждайки в него Божие указание, решил отсега нататък да нарича своя любим проповедник Златоуст^[8]. Между другото този случай не останал без влияние и върху самия Иоан. Той се убедил, че да се обръща към народа с “хитросплетени слова” е безполезно, и след това винаги се стремял да украсява своите беседи с прости и нравоучителни слова, така че и най-простият слушател да може да го разбира и да получава духовна полза. Проповедите на Иоан имали толкова по-голяма сила и значение, тъй като при него дарът на словото се съединявал и с дар на чудотворство, така че много болни получавали от него не само душевно утешение, но и телесно изцеление.

Ако Иоан изобщо обичал да проповядва словото Божие, така че не минавала нито една седмица, през която да не казвал една или друга беседа, а понякога проповядвал по два и три пъти в седмицата, то при особени случаи неговата ревност се усилвала още повече и вдъхновението се разгаряло още по-силно. Към първите години на неговото презвитерско служение се отнася състоялото се честване на паметта на високопочитания в Антиохия архиепископ Мелетий. Той починал през 381 г. в Константинопол и тогава прахът му бил пренесен в Антиохия, но вследствие на неблагоприятни обстоятелства едва след пет години антиохийците получили възможността да честват паметта на своя дълбоко почитан светител както подобава. И това тържествено честване по всяка вероятност се състояло под влияние на самия Иоан, дълбоко почитащ паметта на Мелетий, като архипастир, който особено много съдействал за неговото духовно възраждане и укрепяване. Честването се състояло в първата година от презвитерското служение на Иоан, и по този случай на това тържество той произнесъл похвално слово, в което с неподправено чувство на благоговение към паметта на починалия архипастир изобразил неговото значение за църквата, както и любовта на пасомите към своя благочестив архипастир. Почитта към него достигала дотам, че в негова чест давали имена на децата и неговото изображение се носело от мнозина на пръстени, поставяло се на печати, на часовници и по стените на сгради, така че великият светител, макар и отишъл си от този свят, продължавал да живее със своето паство. Речта породила неизличимо впечатление у всички и името на сладкогласния проповедник станало неразделно от името на великия антиохийски светител. Но скоро антиохийците трябвало още повече да се убедят какъв велик пастир имат в лицето на Иоан.

Изминали две години от неговото пастирско служение в Антиохия. Наближавал Великият пост на 388 г. и великият проповедник предвкусвал богата жътва на нивата на народното покаяние. Но изведнъж станало събитие, което насочило мисълта му към друг предмет. Населението на Антиохия отдавна се отличавало с размирност и народните страсти неведнъж избухвали с ужасна сила. Същото се случило и сега, и при това в необичайни размери. Империята в продължение на почти цели десет години се наслаждавала на мир под мъдрото управление на Теодосий, който стъпил на престола при крайно трудни обстоятелства, когато отвсякъде заплашвали варвари, и със своята храброст успял да укрепи сигурността на държавата отвън и да я благоустрои отвътре. Като грижовен баща, той преди четири години бил възвел своя син Аркадий в сан Август, и тъй като наближвала петгодишнината от това важно за неговия син събитие, той решил да го отпразнува с най-голяма тържественост в цялата империя, а за да спести излишни разходи към това присъединил и тържеството в чест на десетгодишнината от своето собствено царуване (макар че дотогава оставала още една година). Подобни празненства обикновено били свързани с големи разходи, тъй като на всички войски били раздавани щедри подаръци, по пет златни монети на човек. За да не обременява държавната хазна, Теодосий намислил да събере тези пари от големите богати градове, които през времето на неговото мирно царуване били натрупали големи богатства. Но тези градове ни най-малко не се оказали благодарни и нямали никакво желание да поемат върху себе си разходите по общодържавното тържество. Първа въстанала против императорския едикт Александрия, а след нея и Антиохия. Когато императорският едикт за налога бил прочетен в Антиохия, местните сенатори, забравяйки своето достойнство, станали от местата си и като излезли на улицата, започнали да викат, че новият налог ще разори Антиохия и ще принуди жителите ѝ да продават своето имущество, жени и деца. Тези жалби паднали като искри върху нещо запалено. В Антиохия, както и във всички големи градове, имало множество бездомни скитащи хора, които били готови да се възползват от всеки удобен случай за бунт и сега те се раздвижили, а след тях се развълнувало и цялото население. Възбудената тълпа отначало се насочила към дома на епископ Флавиан, за да моли неговото ходатайство за отмяна на налога; но тъй като го нямало у дома, то все повече увеличаващата се тълпа започнала да предизвиква буйства в града, разрушила една от най-богатите обществени бани и след това с яростни викове се придвижила до дома на губернатора, или претора. Тук пред очите ѝ се открила величествена гледка: на най-видните места безмълвно стояли статуите на самия император Теодосий, на неговата (вече покойна) съпруга императрица Флацила, на сина им Аркадий и на други членове на императорския дом. Тълпата почувствала неволно благоговение пред тези безмълвни образи на императорското величие и по-благоразумните започнали да увещават народа да се разотиде. Но делото било провалено от няколко буйни момчета, които, сами не съзнавайки тежестта на своето престъпление, започнали да хвърлят камъни по тези статуи, и когато един от тях точно ударил по една от статуите, обаянието на тълпата било разрушено и ударът с камък послужил за сигнал за нов взрив на буйство сред тълпата; “Долу тираните” - заревала тълпата и със свирепи викове започнала да чупи и разбива императорските статуи, които с различни издевателства били влачени по улиците и в обезобразен вид били хвърлени в река Оронт.

Но още щом било извършено това буйство, народът се опомнил и съзнавайки цялата низост на своето престъпление, изпаднал в страшно униние, справедливо очаквайки строго наказание. Престъплението наистина било голямо. Император Теодосий можел да прости всичко, дори нанесеното му оскърбление, но не и оскърблението, нанесено на неговата любима, оплакваната от него жена Флацила. Антиохийците с право можели да очакват страшно отмъщение от страна на оскърбения император. Той можел да изгори и разруши Антиохия, а жителите ѝ да накаже немилостиво или да ги продаде в робство. Само мисълта за извършеното изпълвала всички с ужас и вцепенение. Но какво да правят сега? Кой можел да защити антиохийците от заслуженото отмъщение? Никой, освен Бог, и народът с плач се хвърлил в църквата, кършейки ръце и биейки се в гърдите от отчаяние. Сега повече от всякога имал нужда от слово на утешение, и всички жадували да го чуят от устата на златоустия Иоан. Доблестният пастир не останал равнодушен към бедственото положение на своето паство, но извършеното престъпление било толкова голямо, че пред него се затворили и неговите златни уста. Поразен от неизразима скръб, той мълчал в продължение на цяла седмица, като че желаейки да даде на народната душа още по-дълбоко да почувства цялото безумие и греховност на извършеното от тях буйство. Накрая, вече в събота или неделя на сиропустната седмица той с дълбока печал на челото се явил пред народа, и не го оставил без слово на пастирско утешение и назидание, и сега повече от когато и да било народът чувствал цялата сладост на огневдъхновените речи на своя любим сладкодумен проповедник. “Какво да кажа или за какво да говоря? - започнал той сред въздишките и плача на събралите се. - Сега е време за сълзи, а не за речи; за ридания, а не за думи; за молитви, а не за проповеди. Извършеното е толкова голямо, раната - така неизцелима, язвата - така дълбока, че превъзхожда всяко лекарство и изисква помощ свише. Дайте ми да оплача настоящото бедствие. Седем дни мълчах, като приятелите на Иов: дайте ми сега да отворя уста и да оплача това общо бедствие. Кой ни пожела зло, възлюбени? Кой ни завидя? Откъде е тази промяна? Нямаше нищо по-славно от нашия град; а сега няма нищо по-жалко от него. Народът, тих и кротък, винаги покорен на делата на управителите, сега изведнъж освирепя и извърши такива буйства, за които е непристойно и да се говори. Сега плача и ридая - не от важността на заплашващото наказание, а от крайното безумие на извършеното. Гласът ми спира от плач, едва мога да отварям уста, да движа езика си и да произнасям думи”... Воплите на народа, и особено на жените и децата, прекъсвали и заглушавали тези потресаващи думи на Златоуст. Но той не оставил своето паство в това отчаяно състояние и му преподал слово на утешение, с което изтрил горчивите сълзи, утешил болката на сърцата и успокоил всички с надежда на Божието милосърдие. Необходимо е във всичко и винаги да се уповаваме на Бога. “Християнинът, говорел той, трябва да се отличава от неверните и ободрявайки се с надежда на бъдещето, да стои по-високо от нападенията на човешките злини. И така, възлюбени, престанете да се отчайвате. Не толкова ние сами се грижим за своето спасение, колкото се грижи за нас създалият ни Бог”.

С облекчение в сърцето народът се разотишъл по домовете си. В същото време за него вече се грижел и неговият престарял архипастир. Когато от Антиохия тръгнали пратеници от Константинопол с известие за бунта и със своите разкази можели да настроят императора към най-ужасно, безпощадно отмъщение, престарелият светител Флавиан решил да направи всичко възможно за смекчаване на царския гняв. Той вече бил на преклонна възраст и немощен по тяло; но независимо от това решил лично да отиде в столицата, за да умири със своето ходатайство справедливия гняв на императора. Пътят бил дълъг и труден, особено за старец^[9], но той като истински пастир бил готов да положи душата си за своите овци, и наистина, без да се бави, тръгнал на път, стремейки се дори да изпревари пратениците. За съжаление, дълбоките снегове го задържали в планините Тавра, и пратениците пристигнали преди него; но той не паднал духом и преодолявайки всички препятствия и трудности, продължавал своя път, докато не пристигнал в столицата с трепетно сърце. Никой не можел да предвиди с какво ще завърши това ходатайство на любвеобилния, самоотвержен старец архипастир. Поради това народът се намирал в необичайно мъчително състояние, и ето, точно в това ужасно време Иоан бил истински утешител на страдащия народ. От ден на ден, почти непрестанно в продължение на двадесет и два дни, той произнасял слова на назидание и утешение пред своето нещастно паство, и народът с трепетно внимание слушал своя златоуст пастир, който в своите знаменити “Беседи за статуите” ту с необикновена живост изобразявал преживените ужаси и буйства, възбуждайки у народа срам и негодувание за собственото му безумие и предизвиквайки сълзи на разкаяние, ту с неподправени черти рисувал безпределността на Божието милосърдие, пробуждайки с това сладостна надежда за помилване, и народът всеки път излизал от църквата с все по-очистено и успокоено сърце, отдавайки на Господа Бога благодарение за това, че му е дадено безмерното щастие да има толкова велик и истински добър пастир проповедник.

Иоан продължавал своите беседи към антиохийския народ почти през целия Велик пост, и те представляват поразително доказателство за онова духовно взаимно общуване, в което живеел и действал знаменитият пастир. Тъй като умовете на всички били заети с един и същ въпрос: как ще успее престарелият архипастир да пристигне в столицата, как ще го приеме императорът и какъв ще бъде изходът от неговото ходатайство, то и златоустият проповедник бил всецяло зает със същите мисли, и всяко известие или за пътешествието на Флавиан, или за неговото ходатайство служело за изходна точка на неговите беседи, които по тази причина се изслушвали от всички с трепетно сърце и дълбоко внимание. Между другото развръзката наближавала. Пратениците изпреварили престарелия Флавиан и преди него предали на императора известието за бунта и нанесеното му оскърбление. Императорът незабавно изпратил особени упълномощени сановници да извършат строго дознание, и ето, тези сановници вече пристигнали в града и започнали да правят не само разследване, но и разправа. Градът бил обявен за лишен от дадените му права и преимущества, проведени били многобройни арести на виновни, които били толкова много, че в тъмниците нямало място за тях, и те били затворени в огромно заградено пространство без покрив. Цялото население изпаднало в униние и отчаяние и, както изглежда, отникъде нямало надежда за спасение. Но ето, когато пълномощните сановници на третия ден от своята разправа пътували към мястото на своето публично заседание, пътя им преградили някакви странни хора - с изтощени от пост лица. Това били околни отшелници, които, като чули за страшното бедствие, постигнало Антиохия, оставили своите пещери и се явили в града, за да окажат по-силна помощ на нещастните. Нямайки нищо общо с този греховен свят и не боейки се от никого, освен от Бога, те смело застанали пред пълномощните сановници и ги умолявали - да дарят милост и прошка на Антиохия. Особено неустрашимо действал и говорел един от тях, малкият на ръст немощен старец Македоний. Като хванал плаща на един от сановниците, той го накарал да слезе от коня, и когато слязъл, започнал да убеждава него и друг пълномощен да измолят от императора милост и прошка за нещастния град. Нали императорът е човек и може да разбере колко опасно е за човека да погубва подобните на него. В състояние ли ще бъде да възкреси тези, които ще паднат в жертва на неговия гняв? Нека си спомни за Божия гняв. Сановниците били поразени от тези думи на необичайния отшелник, дълбоко уважаван от народа, и като обещали да ходатайстват пред императора, се придвижили по-нататък към преторията, където вече с трепет ги очаквали тълпи от хора, осъдени на смърт. Но тук срещнали нова преграда: до самите врати на преторията ги посрещнал сонм от епископи и презвитери, сред които на най-видно място бил и Иоан Златоуст, и тези истинни пастири заявили, че няма да пуснат сановниците в преторията, докато не получат от тях обещание да помилват осъдените; те могат да влязат в преторията само през трупа им. И след това, прегръщайки коленете на сановниците, те ту със смирени молби, ту със заплахи със страшния Божи гняв за безчовечността толкова ги трогнали, че те произнесли опрощение, слухът за което мигновено се разнесъл сред огромната тълпа от народ, и всички, и пастири, и пасоми със сълзи на радост им благодарили за такова милосърдие. Един от сановниците, благородният Кесарий, незабавно се отправил към Константинопол, за да съобщи за всичко, което станало, и да ходатайства пред императора за нещастния град.

Когато бързо се придвижвал към столицата, там в същото време престарелият Флавиан полагал всички усилия, за да получи възможност за среща с императора и да измоли милост за своето престъпно паство, но усилията му се оказвали напразни. Разгневеният император не искал и да чуе за ходатайството на стареца епископ за престъпния град и не искал да го приеме. Дълбоко огорченият архипастир вече се отчайвал за успеха на своето дело, когато пристигнал Кесарий, и като обяснил на императора как стоят нещата, го скланял да помилва неразумния град, който вече понесъл достатъчно наказание за своето безумие. Императорът се колебаел и не давал окончателно решение. Но точно тогава при него бил допуснат Флавиан, който окончателно смекчил гнева на царя. Той застанал смирено пред императора и с дълбоко изнурен вид стоял надалеч и не смеел да повдигне очи. Видът на почтения архипастир, така страдащ за своето паство, трогнал доброто сърце на Теодосий: той сам се приближил до епископа и повече с развълнуван, отколкото със суров глас започнал да упреква антиохийците в неблагодарност за всички многобройни права и преимущества, които им били дадени. Флавиан с дълбоко вълнение, но в същото време със самообладание обяснил на императора цялото безумие на деянията на неразумната тълпа, която повече заслужава съжаление, отколкото гняв, и просел милост за своя нещастен град. Разбира се, императорът можел да изгори и разруши Антиохия, и тя наистина била достойна за още по-жестоко наказание, но той бил длъжен да помни, че над него е Небесният Цар, Който е заповядал взаимно милосърдие на всички хора, казвайки: “Ако вие прощавате съгрешенията на човеците, то и Бог ще прости вашите съгрешения”. Речта на престарелия епископ направила силно впечатление на императора. Сърцето му се смекчило и той възкликнал, че ако Владиката на света, слязъл на земята и разпнат от тези, на които Той принесъл най-велики благодеяния, се молел на Своя Небесен Отец за Своите жестоки врагове, казвайки: “Прости им, те не знаят какво правят”, то колко повече хората трябва да прощават нанесените им оскърбления. Императорът дал пълно опрощение на града и казал на Флавиан по-бързо да отиде в Антиохия и със своето известие за помилване да изведе града от страшното състояние на безпокойство за бъдещето. “Побързай, върви по-скоро, казал императорът, иди и ги утеши. При вида на своя водач те ще забравят всичките си бедствия”. Старецът благодарил на императора за оказаното от него християнско милосърдие на града и бързо се отправил на път с радостното известие, с което и пристигнал на Пасха. Ако този светъл празник на изкуплението бил радостен за християните изобщо, сега той бил още по-радостен и тържествен за антиохийците. Вестта за помилването изпреварила Флавиан, и когато той наближил града, цялото население излязло да го посрещне и той тържествено, като в триумф, бил пренесен в града. На доблестния светител, който самоотвержено ходатайствал за своя народ, неизказано се радвал целият град, но повече от всички се радвал Иоан, който не пропуснал да произнесе възторжено слово по случай пристигането на скъпия архипастир. “Благословен Бог - говорел той на развълнуваните до сълзи слушатели, - удостоил ни да отпразнуваме този свят празник с велика радост и веселие, възстановил главата на тялото, пастира на стадото, учителя на своите ученици, първосвещеника на свещениците. Благословен Бог, Който направи неизмеримо повече от това, да бъдем временно избавени от заплашващите ни беди, но милосърдният Бог, далеч превъзхождащ нашите молби със Своите дарове, ни върна нашия отец по-скоро, отколкото можехме да очакваме”. И след това Златоуст подробно разказал цялата история на ходатайството на светителя за своя народ, и в заключение увещавал народа никога да не забравя това страшно изпитание.

Изложеното събитие, забележително в много отношения, е особено забележително с това, че с пълна сила разкрива какво влияние имало християнството за смекчаване на нравите по онова време. Изходът от това събитие сплита нетленен венец на главите на неговите деятели, и всички те били християни, пастири и подвижници на Христовата Църква: неустрашимият престарял епископ, който не се уплашил нито от трудностите на дългия път, нито от гнева на императора само за да ходатайства за своя народ; самоотвержените отшелници, които, оставяйки своя безметежен живот в безмълвната пустиня, се явили в размирния град да спасяват човешки души, и особено великият пастир и учител на този народ, от ден на ден произнасящ забележителни беседи, които в това страшно време на мъчения и ужаси непрестанно се разнасяли ту като заплахи на праведния съдия, ту като ласки на дълбоко обичащ баща и предизвиквали потресаващо, неизличимо впечатление на стотици хиляди хора. И тези речи отеквали в сърцата не само на християните, но и на езичниците. Поради смутовете били затворени обществените бани, театрите и други места за удоволствия и развлечения; били отворени само християнските църкви, и в една от тях постоянно се изливали като златен поток словата на сладкоречивия проповедник. Ако и преди езичниците, от любов към красноречието, не били далеч от това, да послушат знаменития християнски учител, на когото някога се възхищавал прочутият ритор Ливаний, то сега, по време на обществени бедствия, те в голямо множество идвали да слушат Златоуст с надежда да почерпят утешение и за своята страдаща душа. И тук те с изумление слушали как християнският проповедник с неотразима сила изобличавал пороците и безумствата, присъщи на техния голям и разпуснат град, как той, подобно на тръба, призовавал всички към покаяние и изправяне. Езичниците от думите на проповедника несъмнено се убеждавали в това, колко суетни и мимолетни са земните почести и богатства, как те не могат да удовлетворят потребностите на сърцето и да спасят живота по време на опасности и бедствия, и колко по-високо от тях стои християнското упование, поставящо за цел и висше благо в живота нетленните съкровища на задгробния свят. Тук те слушали, че добродетелта е единственото нетленно благо и грехът е единственото истинско зло, че за добродетелния човек смъртта е само преминаване към по-щастлив и блажен живот, и че земните бедствия са полезни с това, че очистват и възвисяват душите. И този свят, в който има толкова много суета и бедствия от всякакъв род, придобивал в очите им нов смисъл, когато слушали от знаменития християнски проповедник, че съществува предвечен и всемогъщ Творец, който като баща се грижи за всички хора, простирайки Своя промисъл дори дотам, че без Неговата воля не пада и косъм от главата, и пред тях в пълното му величие се откривало превъзходството на християнската вяра над тяхното мрачно езическо суеверие, което не давало на човека просвещение в живота и необходимите нравствени сили за изправяне. Тогава много от тези неволни слушатели на Златоуст, напълно убедили се в суетността на своето идолопоклонство, приемали Христовата вяра и се кръщавали, и Златоуст с радост съобщава, че скоро след завръщането на Флавиан бил много зает с “утвърждаване във вярата на онези, които вследствие на бедствията се опомнили и оставили своето езическо заблуждение”. Така страшното събитие, показало дивостта на човешката природа в целия ѝ ужас, когато тя се поддава на страстите, заедно с това, по неизповедимите съдби на Божия Промисъл, послужило като повод за тържество на християнството, и царството Божие на земята се попълнило с много членове, дотогава пребивавали в тъмнината на езическото заблуждение.

Преживените от Антиохия страшни събития изисквали от самоотвержения пастир такова необичайно душевно напрежение, което дори се отразило неблагоприятно на здравето му, и той преболедувал известно време; но след като оздравял от болестта, отново, с предишната си ревност се заел със своето пастирско служение, и Антиохия в продължение на още цели десет години се ползвала от вдъхновеното учителство и назидание на своя златословесен презвитер проповедник. Не само от седмица на седмица, но, може да се каже, че от ден на ден антиохийската църква имала голямото щастие да слуша беседите на златословесния пастир, който не знаел умора в своето пастирско служение, и сам дълбоко изучил книгите на свещеното Писание, поучавал в него и своите слушатели, откривайки пред тях тайните на чудесното Божие домостроителство за спасението на хората. Притежавайки изумителната способност да откликва на всички събития от обществения живот и на всички движения на човешката душа, свети Иоан не оставял без внимание нито едно значимо събитие от неговото време или явление в заобикалящия го живот, и още щом се случвало нещо такова, което привеждало народа в смут или безпокойство, в страх или униние, той веднага излизал със своето слово, и народът в голямо множество се устремявал да го слуша, уверен, че ако някой може да разсее всички страхове и недоумения и да внесе желаното спокойствие, това е само неговият любим пастир Иоан. Случвало ли се някое земетресение, а това често ставало в Антиохия, предизвиквали ли метеж езичниците и евреите, появявало ли се разделение между самите православни, повдигал ли се вечният въпрос за отношенията между богати и бедни, господари и роби, родители и деца - на всички тези явления от живота своевременно се отзовавал Иоан, и поради това неговите беседи имали дълбоко житейски характер и били разбираеми за всички слоеве от населението. Вследствие на това между пастира и паството се изградила дълбока нравствена връзка, която представлява вечно поучителен пример за това, какво може да бъде истинният християнски пастир за своето паство. Сам Иоан с поразителна прямота и откровеност изобразява тази връзка и няма да е излишно да изложим тук някои черти от тези отношения, тъй като те хвърлят ярка светлина върху самия характер на неговата личност и пастирско служение в Антиохия.

При разглеждане на пастирската дейност на свети Иоан от тази страна неволно си припомняме изречението на божествения Пастиреначалник, Който, определяйки идеала в отношенията между пастирите и пасомите в Божията Църква, е казал, че “добрият пастир познава своите овци, и неговите овци го познават и слушат гласа му”. В историята на християнската църква е имало много пастири, стремящи се да осъществят този образец в своя живот и дейност, но най-забележителният пример за осъществяването му в пределите на човешките сили и възможности представлява именно свети Иоан Златоуст. Тук виждаме поразителна гледка: сърцето на народа, така да се каже, живеело в неразривна връзка със сърцето на пастира, който всецяло се посветил на благото на своите пасоми. Между тях се установила такава силна връзка, такава безгранична любов, че, както изглежда, не можели да съществуват нито пастирът без народа, нито народът без пастира. Достатъчно било пастирът, под влияние на естествена умора или болест, да прекрати своите беседи и за няколко дни да се отдалечи извън града за отдих и освежаване в пустинята, и градът ставал печален, като поразен от някое голямо нещастие. Но достатъчно било Иоан да се яви отново, и градът отново оживявал, навсякъде се разнасяли радостни възклицания и като че настъпвал голям празник. От своя страна със същите чувства се вълнувал и самият пастир, който също не можел да живее без своето паство. “Аз отсъствах само един ден, говорел той след завръщането си от едно неголямо пътешествие, и ми се стори, че цяла година съм прекарал далеч от вас - толкова скърбях и тъгувах! По скръбта, която изпитвахте, можете да съдите за моята скръб. Когато откъсват малкото дете от гърдите на майката или го отнасят, то се върти, оглежда се и я търси; така и аз, когато бях откъснат от вас като от майчина гръд, всичките ми мисли ме насочваха към това свещено събрание”^[10]. Друг път, когато в случай на болест трябвало да прекара, без да излиза от дома си няколко дни, след оздравяването казал: “Днес, отново намирайки се сред вас, изпитвам същото чувство, както, ако бях се върнал от дълго пътешествие. Когато двама приятели не могат да се видят помежду си, каква полза има, дори ако живеят в един град? Без да напускам своя дом, аз бях също така отчужден, както, ако ме разделяше от вас далечно разстояние, защото не можех да беседвам с вас... При моите страдания най-много ме измъчваше това, че не можех да взема участие в това възлюбено събрание, и сега, когато оздравях, пред своето здраве предпочитам удоволствието от това свободно да се ползвам от вашата любов. Жаждата от треската не е така силна, както желанието отново да се видим с нашите приятели, когато сме били лишени от тях. Както болният от треска жадува за прясна вода, така и отсъстващият приятел очаква своите приятели”^[11]. При друго обстоятелство, когато Иоан, потиснат от непрестанни трудове, отишъл да отдъхне и да подиша чист въздух в планината, към него полетели писма от пасомите, които го умолявали да се върне по-скоро, и той се върнал, макар и здравето му да изисквало още почивка и укрепване. Като застанал на своята катедра, той казвал: “Нима е истина, че вие сте си спомняли за мен в моето отсъствие? Що се отнася до мен, аз не можах да ви забравя нито за миг. Пленените от телесна красота, навсякъде, където и да ходят, носят в мислите си любимия образ; така и ние, пленени от красотата на вашите души, навсякъде носехме вашия образ в сърцето си. И както живописците чрез съединяване на боите възпроизвеждат вида на предметите, така и ние, представяйки си вашата ревност към нашите беседи, вашата любов към проповедта, вашето благоволение към проповедника и всяко добро, с което се отличавате, съставяхме от вашите добродетели, като от бои, образа на вашите души; съзерцанието му облекчаваше тъгата на отсъствието. Седейки или стоейки, в покой или в движение, у дома или извън него, навсякъде и винаги бяхме преследвани от тези мисли; дори самите ни сънища бяха заети с вашата любов, и през нощта, както и през деня, ние се хранехме със сладостта на тези спомени, повтаряйки думите на Соломон: “Заспала съм, но сърцето ми е будно... (Песен на песн. 5:2). Аз отстъпих пред вашето настояване, предпочетох по-скоро да се върна, преди да съм оздравял, отколкото, очаквайки своето оздравяване, да изпитвам вашата любов... Ето защо се вдигнах и дойдох при вас”^[12]. Ето истински добрия пастир, готов да положи душата си за своите овци!

Но доброволно подчинявайки се на тази силна до крайност любов на своето паство и подкрепяйки я в това отношение, дори до пренебрегване на своето здраве, Иоан не пропускал случая да укори своите слушатели за лекомислието и увлечението от външната красота на речта, а не от нейното вътрешно съдържание, изискващо нравствено възраждане. Когато слушателите изразявали своя възторг от увлекателните беседи на своя любим проповедник, по обичая на тогавашното време, с гръм от оглушителни ръкопляскания, Иоан строго им казвал: “Аз не желая нито вашите ръкопляскания, нито този шум. Цялото ми желание е вие, като изслушате безмълвно това, което ви говоря, да го приемете като наставление в живота. Ето похвалите, които бих желал... Нали не сте в театъра, нито пред актьорите, тук е духовно училище, и вие трябва да доказвате своето послушание със своите дела. Само тогава ще се смятам за възнаграден за своите трудове”^[13]. Такива укори, разбира се, не се харесвали на мнозина, и се намирали хора, които дори не се срамували да ругаят проповедника и да смущават съвестта на неговото паство. За борбата с тези зли хора Иоан трябвало да губи немалко време и трудове; но той с безгранично себеотрицание прощавал всички злословия, когато те се отнасяли лично до него. Затова пък сърцето му било поразено от дълбока скръб, когато по едни или други причини слушателите охладнявали към неговите беседи и се увличали от някакви нови театрални увеселения. Подобни явления не били рядкост сред този горещ, страстен, лекомислен и подвижен народ, който бързо променял своето настроение и за един ден можел да разруши това, което било създавано с години. Колкото и да им бил скъп златословесният проповедник, за когото тъгували, когато не го виждали или слушали в продължение на няколко дни, все пак било достатъчно да се организират на хиподрума някакви увлекателни конни надбягвания, и антиохийците оставяли църквите и се устремявали да ги гледат. Такова непостоянство и лекомислие крайно огорчавало великия проповедник, и той неведнъж и с болка възкликвал: “Нима напразно се трудя? Нима сея на камък или сред тръни? Опасявам се, че моите усилия няма да доведат до нищо”^[14]. Още повече го огорчавало неблагоговейното поведение в църквата. “Какво можем да кажем? Църквата е станала театър! Тук идват жени, облечени още по-неприлично и безсрамно от тези, които блудодействат там. След себе си те привличат тук и безсрамниците. Ако някой желае да съблазни жена, никое място, мисля, не му се струва по-удобно за това от църквата; и ако някой има нужда да продаде или да купи, църквата му изглежда по-удобна от площада. Тук се занимават със сплетни, тук слушат сплетни повече, отколкото където и да е, и ако желаете да научите новините, тук ще ги научите по-добре, отколкото в съдилището, или в приемните на лекарите... Търпимо ли е това? Можем ли да понесем това? Всекидневно се измъчвам и терзая за това, че вие вместо да изнесете оттук полезно назидание, си отивате повече с вреда, отколкото с полза”^[15]. Но пристъпът на негодувание и гняв веднага отстъпвал място на любовта и прошката, щом проповедникът забелязвал действието на своя укор. Не понасяйки своята суровост, той вече бързал да я заглади и искал прошка от своите лекомислени духовни деца. “Чувствам, казвал той, че съм си послужил с много жестоки укори. Простете ми. Така става с всяка страдаща душа. Но аз говоря това не от враждебно сърце, а от безпокойството на любещата душа за вас. Затова смекчавам своята суровост”^[16]. Имало случаи, когато непостоянството и лекомислието на антиохийците още повече извеждали Златоуст от търпение и той хвърлял срещу тях гръмове на праведен гняв, но и сред тези тътени от изобличения и укори винаги се чувал господстващият тон на любовта. Пастирът строго укорявал своето паство, защото го обичал, и то смирено понасяло неговите заслужени укори, защото и само го обичало. Това били двама приятели, съединени помежду си с неразривните връзки на любовта и предаността. Сериозната и дълбока, но и свята любов на Иоан към своето паство съвсем не приличала на лъжливото ласкателство на честолюбците и народните трибуни, които със своето ласкателство опияняват тълпата, за да могат по-лесно да я подчинят на игото на своето самовластие. Иоан бил чужд на всяко подобно ласкателство, умеел да казва горчивата истина в очите на своите слушатели; но ако някога изразявал любов към тях, правел това от цялото си сърце. С каква неподправена искреност звучат следните негови думи: “Аз ви нося в сърцето си, вие изпълвате всичките ми мисли. Велик е народът, но велика е и моята любов към него и за вас не е тясно в душата ми. Аз нямам друг живот, освен вас и грижата за вашето спасение”^[17].

Бидейки истинен изразител на Христовия дух, св. Иоан в качеството си на пастир се грижел преди всичко за онези отрудени и обременени, които с безгранична любов призовавал към Себе Си и Сам Спасителят Христос. Неговото любещо сърце било особено отворено за неговите по-малки братя и той, като грижовен баща, вниквал във всичките им нужди, не само духовни, но и материални, житейски. Когато положението на бедните жители ставало особено тежко по някаква причина, Златоуст смело се изказвал като ходатай за тях и ако причина за влошаване на положението били алчността или притеснението от страна на богатите, той, като истински загрижен за народа, силно ги укорявал, не жалейки думи за изобличаването на тяхната алчност и жестокост. Понякога проповедите на Иоан били посветени изключително на положението на бедните жители на града, така че дори изказвали упреци към него, че говори само за бедните, като че другите не заслужават неговото внимание и назидание. На това Златоуст отговарял, че му е скъпо спасението на всички, и на богати, и на бедни; но за бедните той се грижи особено, защото и Спасителят ще пита на Страшния съд нахранили ли сме гладния, облекли ли сме голия. “Затова аз няма да престана да повтарям: давайте на бедните, и ще бъда непрестанен обвинител на тези, които не дават”^[18]. И наистина, той никога не преставал да повтаря този призив и бил истински баща на бедните и нищите.

Милосърдието на свети Иоан Златоуст ярко се откривало и в неговото отношение към греховете и пороците на неговия народ. Сам бидейки велик и суров подвижник, той бил непримирим враг и изобличител на всеки грях, неумолим гонител на всякакви пороци и страсти и водел ожесточена борба с тях. Зорко следейки всички движения, както във външния, така и във вътрешния живот на своето паство, той силно бичувал всички отклонения от светостта и християнския дълг, и неговите изобличителни речи понякога звучали като тътен от небесен гръм, и слушателите треперели, представяйки си страшните мъки, които са приготвили за себе си със своите дела. Но тази вражда към греховете и пороците у свети Иоан никога не преминавала във вражда към самите грешници. Напротив, колкото по-силно хвърлял гръм от изобличения против греховете, с толкова по-голямо съжаление и любов бил проникнат към самите грешници, виждайки в тях заблудени овци, имащи нужда от любещата грижа на пастира. Затова, още щом забелязвал действието на своите заплахи, той смекчавал своя тон, и вместо гръмове от неговите уста излизали слова на любов и ободрение и главен предмет на неговите беседи вече ставало безкрайното Божие милосърдие, пред което всеки човешки грях потъва като капка в океан. Негов любим текст било изречението на Спасителя: Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси (Лук. 9:56), и развивайки неговия смисъл, свети Иоан се стремял да внуши на своите слушатели мисълта, че няма такова греховно падение, от което човек не би могъл да стане, и неговите разсъждения пораждали още по-силно впечатление, като подкрепени с примери не само от Библията, но и от съвременния живот. “Не сте ли слушали, говорел той веднъж, за онази блудница, която превъзхождала всички погинали жени и която впоследствие надминала всички светии със своето благочестие? Не говоря за тази, която е в Евангелието, а за онази, която била толкова знаменита около времето на моето раждане. Произхождайки от най-развратения град на Финикия, тя заемала първо място в театъра и нейната слава се простирала до Киликия и Кападокия. Колко богаташи разорила тя! Колко млади хора съблазнила! Обвинявали я дори в чародейство, като че нейната красота, без любовните магии и вълшебства, не била достатъчна за нейната страст - да поглъща своите жертви. Тя уловила в мрежите си дори брата на императрицата. Никой не можел да устои на нейното всемогъщество. И изведнъж, не зная как, или по-точно казано, зная, че с промяна на своята воля, достигайки Божията благодат, тя се изтръгнала от пленилите я бесовски прелести и насочила своя път към небето. Тази, с която никой не можел да се сравнява по своето безсрамие на сцената, станала образец на целомъдрие и облякла се във власеница, прекарвала живота си в покаяние. Напразно префектът, подбуждан от някои лица, искал да я върне на театралната сцена, и дори воините, изпратени за нея, не могли да я вземат от убежището на приютилите я девственици. Допусната до светите тайни, очистена от благодатта, тя достигнала висша добродетел, никога не се показвала на своите поклонници и се заключила в нещо, подобно на тъмница, където и прекарала няколко години. Така първите ще бъдат последни, и последните - първи. Да се надяваме, че и на нас нищо не ни пречи да станем велики и славни”^[19]. Такива беседи можели да имат дълбокоободряващо значение и за най-закоравелите грешници, спасявайки ги от унинието и отчаянието, и поддържайки надеждата на Божието милосърдие. Наистина, като котва на спасението за всички отчаяни грешници можели да служат следните слова на Златоустия пастир: “Ти си грешник? - Не се отчайвай; аз няма да престана да ви давам лекарства, защото зная какво оръжие против дявола е да не се отчайваш! Ако се намираш в грехове, не се отчайвай, и аз никога няма да престана да повтарям: ако грешиш всеки ден, то и всеки ден се кай... Ти си остарял в грехове, обнови себе си с покаяние! Но възможно ли е, ще попиташ, да достигна спасение чрез покаяние? Разбира се, че е възможно. - Ако аз съм прекарал целия си живот в грехове и принеса покаяние, ще се спася ли? - Разбира се, ще се спасиш, защото Божието милосърдие е неизмеримо и Неговата благост е неизказана. Злото, каквото и да е то, е човешко зло, и затова е ограничено, а опрощаващото милосърдие е Божие, и затова е безкрайно. Представи си искра, падаща в морето: може ли тя да остане там и да бъде видима? Каквото е искрата пред морето, това е и човешкото зло пред Божията благост; и дори не толкова, но благостта е много по-голяма. Морето, колкото и да е голямо, има предели, а Божията благост няма граници”^[20].

Бидейки проповедник на милосърдието и всеопрощението, свети Иоан Златоуст бил и пастир на мира. Той бил враг на всяко разделение и разкол, и затова сърцето му страдало при вида на разделението, което съществувало в самата Антиохия между православните по негово време. В своите беседи той често се връщал към този въпрос и се стремял да изясни самия корен на злото разделение, който съвсем не се състои в религиозната ревност, а в себелюбието и властолюбието. “Нищо не разединява църквата така, казвал той, както властолюбието; нищо не възбужда Божия гняв така, както разделението в църквата. Дори ако вършим най-съвършени дела, но разкъсвайки единението, ще бъдем наказани, както, ако разкъсвахме тялото на Господа... Дори мъченичеството не изглажда такъв грях. Защо понасяш мъченичество? Не заради славата ли на Иисуса Христа? Ти отдаваш живота си за Иисуса Христа, и в същото време разхищаваш църквата, за която е умрял Иисус Христос”. С подобни увещания той много съдействал за укротяването на страстите на разделението в църквата и накрая имал щастието да доживее до оня сладостен за него момент, когато партиите окончателно се примирили и разделението се прекратило.

В такова живо взаимно общуване със своето паство свети Иоан прекарал най-хубавите години от живота си. Именно към това време се отнасят всичките му най-важни съчинения, както беседи, така и полемически. В своите непрестанни беседи той тълкувал не толкова отделни места и текстове, но и цели книги на св. Писание, както от Ветхия, така и от Новия Завет, и именно тези тълкувания му спечелват славата на екзегет^[21]. Неговите тълкувания се отличават с чудесна яснота, простота и жизненост, така че представляват най-добър образец на тълкувателен труд и неизчерпаем източник на богословско знание и религиозно-нравствено назидание. За най-добри негови тълкувания се смятат беседите върху Евангелие от Матей и върху посланията на апостол Павел. Принадлежейки към антиохийската школа тълковници, поставила си за задача, за разлика от александрийската, буквалното тълкувание, чуждо на всяка тайнственост, свети Иоан Златоуст в това отношение достигнал висше тълкувателно съвършенство. Бидейки запознат и с творенията на александрийските тълковници и изучил най-прочутия от тях, Ориген, той заел именно онова средно положение, което съставя идеала и същността на православната екзегетика. Следейки свещения текст стъпка по стъпка, той излага неговия най-естествен смисъл, който се дава преди всичко на ума, и първо извежда от него догматическо учение, а след това посочва произтичащите от него добродетели, гледайки на тях като на учение в неговото практическо приложение. И всичко това се излага с чудесна простота, ясно и извънмерно точно. У него няма нищо, което би било просто умозрение, проста страст към учителство с неизбежните тънкости и дребнави изисквания. Но всичко се излива от пълнотата на сърцето и се насочва към извисяване и освещаване на живота. Той не е писал своите тълкувания с дълго седене в кабинета, а ги произнасял в жива беседа с народа в църквата. Оттук идва и тази вдъхновеност и жизненост на всяка негова дума, които прониквали дълбоко в душите на слушателите - този огън, който наистина бил способен да запали сърцата на хората.

В течение на своята продължителна пастирска дейност в Антиохия, свети Иоан толкова се сближил и сродил със своите пасоми, че всичките му мисли се съсредоточавали върху това, как по-добре и по-действено да ги назидава, по-сигурно да ги опазва от заблужденията и по-пълно да разкрива пред тях истината, че вярата в Иисуса Христа е източник на всякакви блага. Той нямал по-висока от тази цел и се надявал да завърши живота си сред тях. Наистина, имало моменти, когато, уморен до крайност от трудове и потиснат от огорчения вследствие на лекомислието и безумствата на своя народ, той неволно хвърлял натъжен поглед към околните планини, където някога се подвизавал в свято уединение в младите години, където е така мирно и отрадно да се живее в лоното на спокойната природа в уединение с Бога и където наистина продължавали да водят такъв живот много от “земните ангели”, както той обичал да нарича отшелниците. Понякога дори временно се оттеглял в тези планини, за да отдъхне и да се освежи от изтощителните трудове и шумната суета на градския живот; но трудовият живот на пастир сега толкова го бил завладял, че той не можел да скъса с него и затова винаги, след непродължителен отдих отново се връщал при своето възлюбено паство, също тъгуващо по своя отсъстващ пастир, и от дълбините на своето искрено сърце казвал: “Добре виждам, че не мога да оставя това място и че трябва да остана тук до края на дните си”^[22]. Но Божият Промисъл отсъдил иначе. Великият църковен светилник, някога изведен от уединението в пустинята и поставен на църковния свещник сред многолюдния град, излъчвал около себе си такава силна и благотворна светлина, че и този град бил недостатъчен за него. Неговата светлина трябвало да озари цялата вселена, и за този светилник било необходимо да бъде поставен още по-високо, в самото средоточие на православния християнски свят. И това се сбъднало. В 397 г. починал престарелият Константинополски архиепископ Нектарий, и така първенствуващата катедра на източната вселенска църква овдовяла. Именно на тази славна катедра Божият Промисъл възвел свети Иоан, за да направи от него не само велик светител, но и велик мъченик за правдата.

Когато свети Иоан завършвал своята пастирска дейност в Антиохия, в политическото състояние на света настъпила важна промяна. В 395 г. починал император Теодосий, който отнесъл със себе си в гроба и последните отблясъци от величието на Римската империя. След него останали двама сина - Аркадий и Хонорий, и той, за да не възбужда неприязън между тях, а най-вече, защото не смятал нито един от тях за способен да поеме върху себе си цялото бреме на управлението на огромната империя, при това явно отиваща към упадък, разделил империята между тях, като предоставил на Хонорий Запада, а на Аркадий - източната ѝ половина. И двамата били още млади хора и при това недостатъчно щедро надарени от природата, за да могат с достойнство и успех да изпълняват възложеното им трудно служение. Поради това не е удивително, че действителни управители на държавате били не те, а заобикалящите ги приближени, сред които първо място заемали на запад - знаменитият пълководец Стилихон, а на изток - не по-малко знаменитият царедворец, евнухът Евтропий. Последният се издигнал от робското съсловие, благодарение на различни случайности и особено на своя природен ум, успял да заслужи благоразположението на покойния император Теодосий, който преди смъртта си му възлагал важни поръчения, и след неговата кончина естествено станал главен опекун на младия Аркадий и действителен управител на държавата. Този евнух бил оръдието, чрез което Божият Промисъл довел свети Иоан на константинополската катедра. Когато, след смъртта на архиепископ Нектарий, възникнал въпросът за неговия приемник, разрешаването му не било лесно. Положението било твърде важно и поради това към него имало немалко претенции. Аркадий не знаел какво да прави и кого да предпочете. Тогава Евтропий го избавил от затруднението. Като човек, който не бил чужд на религията, той се интересувал от църковните дела, и когато бил в Антиохия, не пропуснал да послуша знаменития антиохийски проповедник. Свети Иоан със своите проповеди му направил силно впечатление и сега Евтропий подсказал на императора колко добре би било за църквата на столичния град на неговата империя да има начело такъв знаменит пастир. Аркадий се съгласил и на областния началник Астерий незабавно било дадено тайно поръчение да доведе Иоан в столицата. Разпореждането било неочаквано и за Иоан, и за антиохийския народ, и изпълнението му не било лесно. Антиохийците за нищо на света не били съгласни да се разделят доброволно със своя възлюбен пастир, и всяко насилие би довело до бунт. Затова било дадено разпореждане да вземат Иоан с хитрост, което и било направено от Астерий, който, като повикал Иоан извън града, като че за да се поклонят заедно на мощите на светите мъченици, заповядал да го вземат в колесница, която бързо потеглила към Константинопол. Смиреният пастир, като узнал за истинската цел на извикването му извън града, разбира се, потъгувал, хвърляйки прощален поглед към родната Антиохия, където така много се потрудил за благото на своя обичан народ; но послушен на Божия Промисъл, напълно се примирил с това обстоятелство и спокойно се приближавал към царстващия град. Императорът милостиво посрещнал знаменития пастир и за да придаде по-голяма тържественост и блясък на неговата хиротония, призовал много епископи, които, начело с Александрийския патриарх Теофил, ръкоположили Иоан за Константинополски архиепископ на 26 февруари 398 г.

Сега Иоан вече не бил обикновен пастир проповедник в провинциален град. Той бил архиепископ на столицата, патриарх на царстващия град, седял на престола на втория Рим. Неговото положение било много високо, но и много трудно. Константинополската църква, основана според преданието от свети апостол Андрей, преживяла много превратности, и от времето на избирането на Византион за столица на източната империя придобила велико, първенствуващо значение на Изток. Тя и в действителност била средоточие на църковно-религиозния и духовния живот на целия Изток. Но именно вследствие на това положение тя по-силно от всичко била обуреваема от различни ветрове. В столицата намирали за себе си убежище и опора всевъзможни лъжеучения, които бързо се вкоренявали сред лекомисленото, отдадено на наслаждения население, и чиито привърженици умеели да намират достъп до самия императорски двор. Вследствие на това имало времена, когато лъжеучението, особено арианството, нагло празнувало своята победа в столицата, заплашвайки изцяло да измести Православието. Така именно било неотдавна, при Григорий Богослов, който, пристигайки в Константинопол, с прискърбие забелязал, че всички най-важни църкви на столицата, които били четиринадесет на брой, се намирали в ръцете на арианите и Православието се приютявало само в една домашна църква, която под неговото благотворно пастирство станала източник на възстановяване или възкресение на Православието. Но макар и то да било възстановено, влиянието на лъжеучението било толкова голямо, че и на този велик архиепископ богослов било трудно да пасе толкова разпуснатото и в духовно, и в нравствено отношение паство, и затова той скоро след възвеждането му в сан архиепископ се отказал от този висок сан. За негов приемник бил избран Нектарий - един от светските придворни сановници. Този иерарх се отличавал с благочестие, но бил твърде слаб за столичната катедра, и макар неговото управление да било много спокойно, всички ясно чувствали, че на столичния престол трябва да стои друг пастир, който би имал достатъчно мъжество не само да умолява, но и да запрещава, и изобщо да показва твърдост на църковната власт, когато обстоятелствата изискват това. Нектарий не притежавал такова мъжество и затова след него столичната църква останала в крайно неустроено състояние. Народът, изцяло предаден на наслаждения и страсти, не уважавал своите пастири, които, без да изключваме и епископите, също водели съвсем светски живот. Всичко това дълбоко поразило и огорчило Иоан. Ако той в Антиохия виждал толкова много недостатъци и пороци, с които водел непримирима борба, там това били недостатъци на неразумното паство, което имало нужда от вразумление от страна на пастирите; а тук и самите пастири имали нужда от не по-малко вразумление и наказание. И свети Иоан веднага разбрал на какво трудно и отговорно място бил поставен от Промисъла. Още в младостта си той съзнавал цялата висота и тежест на епископското служение и поради това се отклонил от него, скривайки се от своя приятел Василий. Сега, оказал се на катедрата на първенствуващата църква противно на своята воля, той още по-добре можел да се убеди в това. Но сега той вече не избягвал тежестта на своето служение. Напротив, бидейки поставен на толкова високо и трудно място, той, като истински пастир на църквата решил да се покаже достоен за своето звание и мъжествено встъпил в изпълнението на своето многотрудно служение.

Първата му работа била да се яви пред своето ново паство като пастир учител. Повече от всичко очаквал това и народът, знаещ за неговото блестящо красноречие и предвкусващ великото удоволствие - да послуша знаменития проповедник. И наистина, първите беседи на свети Иоан в Константинопол събирали безчислено множество народ, и архипастирът можел да се радва на такова усърдие на неговото паство към слушането на словото Божие. С боговдъхновена сила от неговите уста се изливали златни слова на назидание и тълкуване на словото Божие, слушателите изпадали в неописуем възторг, и сводовете на храма се огласяли от шумни, често неистови ръкопляскания и всевъзможни знаци на одобрение. Подобни знаци на одобрение той укорявал още в Антиохия, виждайки в тях проява на човешката суетност; не можел да се отнася със съчувствие към тях и сега. Но неговото огорчение ставало още по-силно, когато се убеждавал, че тези шумни одобрения тук още по-малко били знак за проникването на словата на назидание в душите на слушателите, отколкото сред антиохийския народ, и напротив, това било само доказателство за крайната суетност на неговото ново паство, неразличаващо църквата от театъра. На слушателите очевидно се харесвал блясъкът на красноречието на проповедника, а не силата на неговите назидателни слова. Затова той решил още по-енергично, отколкото в Антиохия, да излезе на борба с подобна разпуснатост и в своите беседи неведнъж умолявал слушателите да оставят този навик и да слушат назиданието в тихо безмълвие и съкрушение на сърцето. “Слушайте ме спокойно - казвал им той неведнъж, - умолявам ви за това, и ако е угодно, от днес ще установим правило никой от слушателите да не си позволява да прекъсва проповедника... Правете така, както ви моля, и тук ще намерите източник на блага и школа на мъдрост. Когато дори езическите философи изказвали разсъждения пред своите ученици, те ги слушали, без да ги прекъсват с ръкопляскания. Проповядвали и Апостолите, и никъде не четем да са ги прекъсвали с шумни ръкопляскания. Иисус Христос беседвал с народа на планината, и когато Той говорел, не се разнасяли никакви викове. За църквата няма нищо по-подобаващо от тишината и скромността. Шумът и виковете подобават за театъра, баните, обществените площади, светските церемонии. Излагането на нашите догмати изисква спокойствие, съсредоточеност, това тихо пристанище за защита от бури. Помислете за това, моля ви, умолявам ви... Установете такова правило и ще вършите всичко единствено за слава Божия”^[23]. Но лошият навик бил така силен сред столичното население, че било трудно да бъде победен, и свети Иоан не се ограничавал само с учителство, но решил да покаже пред лицето на това разпуснато паство пример на строгост към самия себе си. Колкото по-разпуснато било паството, толкова по-строг трябвало да бъде пастирът, и свети Иоан, ревнувайки за спасението на поверените му души, се отдал на пастирска дейност до пълно себеотрицание и забравяне на себе си. Самото положение на Константинополски архиепископ изисквало от него широка общественост, богато гостоприемство и постоянно участие в пиршества по покана на знатни хора. Такъв живот, разбира се, отнемал много време, което би могло да бъде отдадено на пастирско служение, и затова свети Иоан сметнал за необходимо веднага да постави себе си по друг начин, и отказвайки всякакви покани, започнал да води живот на отшелник, който не придавал никакво значение на своите собствени потребности, приемал най-оскъдна храна и при това винаги сам, и всички спестявания, оставащи от доходите, започнал да употребява за дела на милосърдие и благотворителност. Вратите на неговия дом винаги били отворени - но не за тези празни честолюбци, които чрез поканите на архиепископа на неговите пиршества или чрез посегателство на неговото гостоприемство само задоволявали своята суетност, а за ония отрудени и обременени, които наистина се нуждаели както от духовна, така и от материална помощ. Бидейки приятел и грижовник на бедните в Антиохия, свети Иоан останал такъв и на Константинополския престол. В столицата, блестяща с богатата пищност на своите палати и дворци, в действителност имало много по-голяма бедност, отколкото в Антиохия, и архиепископът искал да помогне на тези бедстващи членове на своето паство. Архиепископската катедра притежавала значителни средства, и тези средства, които увеличил чрез своя крайно скромен живот, свети Иоан започнал да употребява за дела на благотворителност. Преди него за цялото столично население имало само четири богоугодни заведения, които при това се поддържали оскъдно и лошо. Свети Иоан, подбуден от своята пастирска грижа, привел в ред и благоустройство предишните заведения и започнал да устройва нови, и около Божията църква, като плодове на християнското човеколюбие, започнали бързо да възникват всевъзможни богоугодни заведения, където можели да намерят приют и убежище всички болни и немощни, всички отхвърлени, обречени на бедствия и гибел от човешкото жестокосърдие. И цялата дейност на свети Иоан се насочила най-вече към поддържане на тези богоугодни заведения. В своите беседи той се обръщал към своите слушатели с призив към пожертвования за благотворителност, и от неговите златословесни уста се разнасяли боговдъхновени речи, в които милостинята се възхвалявала като най-велика добродетел, като такава, която повече от всяка друга открива достъпа до небето и неговите райски радости. Неговите слова не оставали безплодни. Благотворителността в Константинопол силно се оживила, имало немалко богати хора, особено вдовици, които, жертвайки цялото си състояние за дела на благотворителност, сами постъпвали в богоугодните заведения и служели на болните и немощните братя. Такъв успех много радвал великия пастир и той мечтаел дори за онова славно време, когато всяка бедност в неговото паство ще бъде прекратена и всички ще живеят в такова щастливо братско взаимно общуване, в каквото са живеели първите християни в Иерусалим^[24].

Но благотворителността била само една страна от пастирската дейност на свети Иоан Златоуст. Архипастирът се стремял да задоволи духовните и нравствените нужди, без удовлетворяването на които не можело да принася полза и самата благотворителност. Както Антиохия, така и Константинопол, но в много по-голяма степен, бил град с много разнородно, смесено население. Макар и християните да преобладавали като брой, в обикновения живот още било силно езичеството, проявяващо се в различни суеверия. Заедно с езичниците живеели и евреи, продължаващи да водят ако не открита, то тайна борба против църквата, и накрая, в самата църква постоянно се надигали вълнения, предизвиквани от различни ереси и разколи. Цялата тази смес от племена и вярвания крайно затруднявала дейността на пастира, а към това се присъединявали и други, обществени язви. Императорският двор далеч не представлявал въплъщение на добродетелите, които по обичая били свикнали да очакват от него в провинцията. Вместо да бъде образец на семейни и обществени добродетели, той по-скоро бил източник на всякакъв нравствен плен, който действал заразително и на цялото заобикалящо общество. Безумният разкош на двора пораждал желание за подражание и у сановниците, които поради това се предавали на най-безсрамно грабителство, което падало като тежко бреме върху народа. Иоан, изцяло отдаден на грижи за бедните, бил дълбоко възмутен от такова неразумие и със силен глас говорел против него в своите беседи. “Такъв безумен разкош - казвал той - е непристоен за християните. Защо, кажи ми, ти носиш копринени дрехи, яздиш коне със златна сбруя и украсени мулета? Мулето е украсено отдолу, злато има и върху неговото покривало, безсловесните мулета носят скъпоценности, имат златна юзда, безсловесните мулета се украсяват, а бедният, измъчван от глад, стои при вратите ти, и Христос се мъчи от глад! О, крайно безумие! Какво оправдание, какво опрощение ще получиш ти, Христос стои пред вратите ти във вид на беден, а ти не се трогваш?”^[25] Накрая, и богати, и бедни, всички били заразени от страстта към театрите и обществените увеселения, и нещата стигали дотам, че в случай на някакви извънредни представления църквите опустявали, а театрите се препълвали с безумно ликуващи тълпи. Светителят горчиво оплаквал такова увлечение, строго изобличавал неразумните и намирал голямо утешение за себе си в това, че неговите беседи нерядко предизвиквали потресаващо впечатление, така че народът се разкайвал пред него за своите безумни увлечения.

Ако греховете и нравствените недостатъци на народа огорчавали великия светител, той още повече скърбял, виждайки нравствения упадък сред онези, които претендирали за достойнство на избрани членове на църквата. Ако дори някои епископи, както беше казано по-горе, водели живот, подобаващ по-скоро на светски лица, отколкото на духовни, това се забелязвало още по-силно сред служителите от низшето духовенство. То било предадено на света и на всичките му прелести, и при това понякога в такива форми, които не можело да не смущават нревственото чувство. Особено силно негодувание у светителя предизвиквал широко разпространеният по това време обичай на съжителство на духовни лица с девственици. Този обичай се появил с добра цел. Сред духовенството по онова време започнало да се разпространява убеждението, че безбрачният живот е по-удобен за пастирите, давайки им по-голяма свобода от светски грижи за пастирска дейност, и наистина, много от свещениците и други членове на духовенството живеели безбрачно, предимно в монашески сан. Под предлог на боготворене мнозина приемали при себе си у дома за възпитаване бедни сирачета, които впоследствие също приемали обет за девство. Тъй като правилно устроените женски манастири тогава съвсем не били много, тези възпитанички, след като пораствали, продължавали да живеят при своите възпитатели, и този обичай постепенно довел до това, че девствениците от двата пола съжителствали под един покрив, като братя и сестри не само с възпитателни цели. При строго нравствено настроение такова съжителство не можело да изглежда особено осъдително, макар че то вече било предмет на обсъждане на съборите и забранено като непристойно, но не е трудно да си представим в какво безобразно явление можел да се изроди този обичай в столицата с нейните съблазни и нравствено разтление. И наистина, такова съжителство било крайно непристойно явление, хвърлящо недобра светлина върху цялото духовенство. Нужно било то да се изкорени, за да се издигне достойнството и влиянието на пастирството, и светителят започнал безпощадно да преследва това незаконно съжителство. Той написал против него две големи книги, в които необикновено ярко изобразил както самия обичай, така и непристойните дела, в които хвърля съжителстващите^[26]. Злото вече било пуснало дълбоки корени и било много трудно да се изкорени веднага; но светителят не жалел усилия и му се удало в значителна степен да очисти своята църква от това гнусно явление. За да даде пример за истински монашески живот в света, той наред с това се грижел за издигането и благоустройването на женските манастири. Манастири съществували и преди него, но те били не толкова места за молитва и спасение, колкото убежище за лица, отегчени от суетата на светския живот и търсещи приятен отдих там, без нарушаване на връзките със света. Свети Иоан подложил манастирите на коренно преобразяване. Той лично разпитал всички живеещи в тях монахини, и когато се убеждавал, че някои стоят там не за спасение на душата си, а по примера на своите светски приятелки продължавали да мислят повече “за бани, благовония и украшения, отколкото за пост и молитва”, той ги съветвал по-добре да се върнат в света, тъй като манастирите трябва да бъдат места изключително за молитва, пост и покаяние. Тази строгост довела до това, че манастирите наистина се очистили от своите недостойни членове и се изпълнили с лица, които искрено жадували да намерят покой за душите си от заобикалящата ги светска суета и изцяло да се посветят на служене на Бога и ближните. Радостта на свети Иоан била още по-голяма, когато в очистените и преобразени от него обители започнали да постъпват наистина свети, избрани души. На призива на светителя започнали да се стичат в тях дори знатни и богати вдовици, които посвещавали живота и цялото си състояние на служене на немощните братя. За да имат по-голяма възможност да послужат на отрудените и обременените членове на християнското братство, тези знатни вдовици най-често постъпвали в длъжността дякониси, които освен това имали задължение да дават наставления на оглашените от женски пол, да ги подготвят за кръщение, да ги ръководят в първите им стъпки във възродения живот, както и да носят различни задължения и служения в църквата предимно по отношение на женския пол и децата. Това служение никак не било леко, и още по-голяма чест заслужавали онези благочестиви жени, които, пренебрегвайки всички трудности, го приемали върху себе си и го носели до края на живота си. Много от дяконисите се прославили със своето себеотрицание, и от тях особено известни по времето на Златоуст били: Никарета, знатна девица от Никомидия, посветила се на служение на Бога от младини, Силвина, благородна потомка на мавританските царе, Пентадия, вдовица на прочутия, но нещастен пълководец Тимасий, и особено благородната Олимпиада, която, като овдовяла рано, посветила целия си живот и цялото си огромно състояние (за което безуспешно претендирал император Теодосий) на служение на църквата. Тези благочестиви жени дякониси били главната опора на великия светител в неговите пастирски грижи за духовното и материалното състояние на паството.

Борейки се с нравствените настроения в своята църква, свети Иоан заедно с това трябвало да стои на стража на Православието и да го пази от нападанията на разколи и ереси. По негово време немалко смущавали съвестта на народа новацианите, които пренесли своето учение от запад на изток и намерили убежище за себе си в Константинопол. Те нагло изявили претенции за това, че само при тях се съхранява истинното учение и чистия живот, и смятали себе си за изключително истинна църква, която не търпи нечисти членове. Това дръзко самохвалство дълбоко смущавало светителя, и той с пламенно негодувание ги опровергавал. “Каква гордост - говорел той, - какво безумие! Вие, бидейки хора, се представяте за безгрешни? По-скоро може да се твърди, че морето може без вълни; но тъй като вълните не престават да се надигат в морето, така и греховете не престават да действат в нас”^[27]. Още повече безпокояло Иоан друго зло - арианството. Макар че то по онова време вече нямало такава сила, както по времето на свети Григорий Богослов, когато всички църкви в столицата били в ръцете на арианите, но в покрайнините на столицата арианите все още били силни и не пропускали случай да заявят за своето съществуване. Особено много смущения предизвиквали те със своите тържествени религиозни шествия, придружени с гръмко пеене на богохулни ариански химни. В тези шествия, от любопитство или невежество, вземали участие и мнозина от православните, като по такъв начин ставали участници в арианското нечестие. Това не можело да не безпокои великия светител и той, за да отклони православните християни от участие в арианските сборища, сметнал за необходимо да устройва подобни шествия със свещени песнопения и за православния народ. В тези православни шествия взела участие дори и императрица Евдоксия, която снабдявала народа със свещи за своя сметка. За нещастие, шествията довели до безредие. Срещайки се помежду си, двете множества не можели да не изпитват взаимно раздразнение, арианите дръзко хвърляли камъни по православните, така че в последвалото смущение били ранени, и дори убити, множество хора и от едната, и от другата страна, а на един от царедворците на императрицата, евнуха Врисон, главата била пробита с камъни. Това печално обстоятелство принудило правителството да забрани подобни шествия по улиците. Но светителят, придавайки високо религиозно-нравствено значение на духовното пеене, като едно от най-добрите средства за насаждане на християнството в живота на християните, започнал по-често да устройва за тази цел богослужебни събрания, и особено му допадали всенощните бдения, подобно на християнските събрания от първите векове. “Нощта - говори той, - е създадена не за това да я прекарваме изцяло в сън и покой, доказателство за това са занаятчиите, търговците и продавачите. Божията Църква става в полунощ. Ставай и ти, и съзерцавай хора на звездите, това дълбоко безмълвие, тази безкрайна тишина. Преклони се пред Провидението на твоя Господ. През нощта душата е по-чиста, по-лека, тя с по-малки усилия се издига нагоре; самата тъмнина и това величаво безмълвие я разполагат към съзерцание... Каква е била целта на Спасителя, когато Той прекарвал нощите на планината, ако не да ни даде пример за подражание? През нощта растенията изливат благоухание, и твоята душа по-лесно възприема небесната роса. Това, което през деня е изгорено от слънцето, се освежава и оживява през нощта”^[28]. Такива назидания имали пълен успех и народът привикнал към нощните богослужебни бдения и ги обикнал. Нистина, столичното население било изнежено и не можело да понася особено продължителните богослужения; благостният светител не пропуснал да прояви отеческо снизхождение към своето немощно паство и съставил особена литургия, която оттогава станала най-доброто наследство на целия православен свят, и досега се извършва в православната църква, носейки името на своя велик съставител^[29].

Като благоустроил външния и вътрешния живот на Константинополската църква, свети Иоан след това насочил усилията си към разпространяването на истината на Христовата вяра и сред онези, които още седели в тъмнина и смъртна сянка. Макар и езичеството по същество да било съкрушено, и с гибелта на Юлиан Отстъпник да загубило своята последна опора, искрата на живота в него все още мъждукала и от време на време дори избухвала със зловещ пламък. Последователите на Юлиан и учениците на различни езически софисти като Ливаний не желаели да се разделят с мечтата си за възстановяване на езичеството, и до каква степен била жизнена тази мечта, показва забележителното явление, че сред езичниците било широко разпространено убеждението, по силата на което старите богове трябвало скоро да оживеят и да възтържествуват над Христа. Езическите оракули разпространявали сред народа уж древното предсказание, че всички успехи на християнството, като произлизащи от вълшебствата на свети Петър, главния прелъстител на света, трябвало да завършат в края на четвърти век, и 400 г. трябвало да бъде ознаменувана с посрамващо падение на християнството и пълно тържество на езичеството^[30]. Непросветените маси, склонни към всичко тайнствено, не без вълнение очаквали края на века. За щастие, синовете на Теодосий били въодушевени от религиозна ревност, и особено на запад Хонорий, със своите енергични мерки за потискане и изкореняване на езичеството в значителна степен разсял нелепите мечти на неговите привърженици. На изток езичеството се ползвало с по-голяма свобода и в Сирия продължавали безпрепятствено да се извършват дори сладострастните и гнусни маюмски празненства, наречени така по името на едно езическо капище близо до Газа. Тези празненства, наследство от древните гнусни култове на Ваал и Астарта, неведнъж били подхвърлени на запрещение. Те били забранени от Константин Велики, но Юлиан отново ги възстановил; Теодосий наложил запрещение, но неговият слаб син Аркадий, уплашил се от ропота на сирийците, отново ги разрешил, и тези съблазнителни тържества отново започнали да се извършват с безобразна откровеност. Свети Иоан Златоуст въставал против тях още като презвитер в Антиохия; но сега, в качеството си на архиепископ на столицата, той не пропуснал да нанесе решителен удар на тази гнусота, и под неговото несъмнено влияние маюмските празненства били забранени. Този случай дал повод на архиепископа да обърне внимание на Финикия изобщо, която продължавала да остава една от главните опори на езичеството. Било тъжно да се види, че почти в самото подножие на знаменитите престоли на Антиохия и Александрия, и при това в пределите на Обетованата земя, се приютявало езичеството, вече изкоренено на други места. И светителят създал особена мисия за изкореняване на езичеството там, и не преставал дълбоко да се интересува от това дело до самата си смърт.

Но погледът на светителя се простирал много по-далече и нашироко. Със своя дълбоко проницателен ум той разбирал, че макар и езичеството да продължавало да се държи в горските местности на Финикия, дните му били преброени, както и дните на самия населяващ я древен народ. Това население изживявало своето време, и на границите на известния тогава цивилизован свят вече се движели множествата на варварските народи, на които принадлежала по-нататъшната роля в историята. Затова било необходимо да се обърне внимание на тази млади народи и да бъдат приведени под Христовото иго. Тези народи били варварски, те все още не познавали благата на уседналия живот и техните жилища били подвижни колиби, с които те ту се установявали на табори, ту отново се движели на цели орди, заплашвайки пограничните области и градове. Сред тази хаотична маса варвари бродели онези сили, от които трябвало да се образува новият свят - на смяна на стария гръко-римски. Други с ужас гледали на тези диви орди, виждайки в тях страшен бич за човечеството, но свети Иоан Златоуст виждал в тях деца на природата, които трябвало да станат синове Божии. Неговото внимание особено привличали скитите, тези сурови синове на севера, обитаващи преди всичко бреговете на Дунав и по-нататък на североизток, в пределите на днешна Русия. Това били полудиви чергари, които Златоуст по тази причина нарича “максовии”, т.е. живеещи в колиби, и те действително се намирали на най-ниската степен на обществен живот, били варвари от варварите. Но свирепи на вид и варвари по живот и обичаи, те били добри по сърце, и когато до тях достигнало благовестието за Христа, то докоснало непорочните им сърца и те изявили желание да приемат християнството. Като узнал за това, свети Иоан бързо подготвил мисия за тях, още повече, че се опасявал арианството, широко разпространено сред готските племена, да не се докосне до сърцето и на този простодушен, безизкусен народ. За голяма негова радост, мисията имала благословен успех, и така, както свидетелства патриарх Фотий, свети именно Иоан Златоуст пръв издигнал жертвеници на истинния Бог сред тези варвари, които преди пиели човешка кръв. Народът, чиито сурови воини почти не слизали от конете, сега започнал да се прекланя пред кръста на разпнатия Христос. Ако е вярно предположението на историците, че скитите били едни от предците на руския народ, то какво щастие е да вярваме, че за първите семена на Христовата вяра руският народ е задължен именно на великия светител, на възлюбения от него Златоуст, чиито боговдъхновени творения станали за него непресъхващ извор на духовно назидание и просвета. Светителят обръщал своето пастирско внимание и на други чуждоплеменници, например готите; много от тях живеели в самия Константинопол, който, подобно на Рим, често прибягвал към военната помощ на тези полуварвари. Повечето от тях били все още езичници, а други - ариани, и свети Иоан се грижел за спасението и на едните, и на другите. Тъй като готите не знаели гръцки език, той намерил възможност да отстрани и тази пречка пред проповедите. От самите готи избрал най-достойните лица и ги посветил за свещеници и дякони, като създал за тях отделна църква на името на Апостола на езичниците Павел, заповядал им да извършват богослужение за своите сънародници на техния роден език. Светителят така се грижел за обръщането на този народ на пътя на истината, че нерядко и сам присъствал на техните богослужения и дори лично им преподавал наставления с помощта на изкусни преводачи.

Всички тези архипастирски трудове на свети Иоан предизвиквали във висша степен благотворно действие. Столицата започнала да се благоустройва в църковно-религиозно и нравствено отношение. Но злото на неуредиците било проникнало така дълбоко, че само назиданията били недостатъчни; имало нужда от наказващите удари на Божията правда, за да се вразуми предаденият на света и неговите прелести народ. Наистина, такива удари неведнъж постигали Константинопол. Особено страшно било бедствието, причинено от земетресение, станало в първите години от управлението на светителя. Изобщо градовете през IV век много страдали от земетресения и летописите на съвременните писатели били препълнени с известия за тях. Но това земетресение било особено ужасно, такова още не било ставало в Константинопол. Земята се разлюлявала като море и къщите се пропуквали и разпадали, погребвайки под своите развалини нещастните жители. Освен това Босфорът предизвикал наводнение, а злонамерени хора причинявали пожари, с цел да скрият своя грабеж и хищничество. Всички били обзети от ужас. Императорското семейство се спасило с бягство и това предизвикало невъобразимо безредие. Сред това всеобщо смущение и ужас останал непоколебим единствено архипастирът на църквата, заменяйки със своя авторитет изчезналите и объркани власти. Той възстановил реда в смутената столица, ободрил поразените от ужас и когато населението постепенно се върнало в града и се успокоило, той възобновил своите беседи, в които с огнени краски изобразявал както самото бедствие, така и нечестието, от което било навлечено то. За да ободри още повече народа, свети Иоан извършил тържествено пренасяне на мощите на светите мъченици в особено устроен за тях храм на противоположния бряг на Босфора, на девет мили от столицата. Пренасянето било извършено през нощта, и това тържествено шествие с многочислен народ със запалени свещи, смесващи своята светлина с небесните светила, и възторжените песнопения, разнасящи се в нощната тишина, предизвиквали дълбоко потресаващо и същевременно умилително зрелище. В шествието участвала самата императрица Евдоксия, на която Златоуст в своята възторжена проповед отдал пълна чест, възхвалявайки нейната религиозна ревност и благочестие. Последвалите събития показали, че това благочестие съвсем не било дълбоко и не произлизало от вътрешните потребности на истински религиозно сърце; но сега свети Иоан искрено се радвал и на тази външна проява на набожността на царицата, чийто пример можел да влияе благотворно и върху всички жени на столицата.

Като ревнител за славата на Божията църква, свети Иоан Златоуст смятал за свой дълг строго да опазва правата и преимуществата, които ѝ принадлежали. Само притежавайки такива права, светата църква можела успешно да извършва своето просветителско и спасително дело в света. В същото време гражданското правителство още тогава неведнъж изявявало претенции за нарушаването или ограничаването на тези права и преимущества, и при това най-често не толкова по държавни, колкото по лични съображения. За едно от най-важните преимущества на църквата от най-древни времена се смятало принадлежащото ѝ право на убежище. Това право, водещо своето начало още от ветхозаветната църква, било изключително важно в онези времена, когато при господството на самовластието и грубата сила хората често можели да намират убежище от човешкото насилие само при Божия престол, в църквата. И свети Иоан, като непреклонен защитник на слабите и угнетените, придавал голямо значение на правото на убежище. Междувременно това право все повече се подлагало на ограничения, и главен виновник за това бил всемогъщият по онова време евнух Евтропий. Опиянен от достигнатото от него всевластие, надменният евнух вече дръзко мечтаел с времето да заграби самия престол и безпощадно да изтреби всички, които можел да смята за свои противници и врагове. Тъй като мнозина търсели спасение от неговата ярост в църквата, Евтропий решил да сложи край на това право. Напразно свети Иоан Златоуст въставал против това посегателство върху свещеното право на църквата - да укрива беззащитните от злобната ярост на хората; евнухът, при това смятайки свети Иоан за свой приближен, задължен му за издигането на престола на Константинополската църква, настоявал на своето, и правото на убежище действително било отменено. Но скоро се случило събитие, което показало колко нетрайно е човешкото величие и колко необходимо е хората да имат защитница в лицето на църквата. Евтропий със своите интриги и дръзки машинации навлякъл върху себе си немилостта на императора и положението му се разколебало. А когато той, самозабравил се до крайност, оскърбил дори императрица Евдоксия, която със сълзи на очи и със своите разплакани малки деца се явила при императора, молейки го за защита от оскърбленията на дръзкия царедворец, съдбата му била решена: той бил лишен от всички длъжности и го заплашвало смъртно наказание. До този момент властен царедворец, сега Евтропий се оказал най-жалък и безпомощен. В целия свят нямало човек, който да му протегне ръка за помощ и да го пожали. Напротив, всички се радвали на падението на надменния евнух и вестта за неговото падение бързо се разнесла из града. Възползвайки се от неговата безпомощност, мнозина били готови, дори до извършването на законния съд, да му отмъстят за причинените им неправди и насилия, и той бил в отчаяно положение. Тогава, потискайки гордостта си, Евтропий се обърнал към единствената своя защита, към светата църква и - въпреки състоялата се по негово настояване отмяна на правото на убежище, потърсил спасение пред Божия престол, и не сгрешил. Там го посрещнал великият светител, съвсем неотдавна огорчен от него и му дал убежище, от което не можела да го извади никаква сила. Императрицата, пламтейки от отмъстителност, заповядала незабавно да уловят оскърбилия я евнух и да го подхвърлят на заслужено наказание; но когато изпратените се явили в църквата с цел да изпълнят тази заповед, то, независимо от тяхното искане, както и от виковете на разярената тълпа, искаща и самата глава на ненавистния на всички Евтропий, свети Иоан безстрашно и със съзнанието за своята власт отказал да изпълни това искане. “Вие ще убиете Евтропий - произнесъл той в отговор на виковете и исканията на войниците и тълпата, - не преди да умъртвите мен”. След това той се отправил към императора и там изходатайствал помилване за злополучния горделивец, чиято съдба представлявала поразително доказателство за нетрайността на човешкото величие и на страшното Божие правосъдие. Всичко това станало през нощта, и на сутринта свети Иоан Златоуст, след като спасил нещастния царедворец от заплашващата го смърт, произнесъл пред многочислен народ знаменитата проповед “За евнуха Евтропий”^[31], в която с огнени краски била изобразена цялата човешка суетност. Евтропий бил изпратен на заточение, и макар и впоследствие да бил подложен на наказание, в самия момент на своето падение бил спасен от наказанието на закона и от яростта на народа именно от всеопрощаващото великодушие на Златоуст.

Това необикновено събитие в целия му блясък показало духовната власт, която притежавал великият Константинополски светител. Славата на неговото име и пастирска ревност се разпространили далеч зад пределите на неговата епархия, и към него започнали да се обръщат за духовна помощ мнозина, дори от други епархии. Вследствие на постоянните смутове църковният живот в много епархии, особено в Мала Азия, бил подхвърлен на крайно разстройство. Начело на църквите в повечето случаи стояли недостойни пастири, и катедрите били заемани от лица, които се домогвали до тях с подкупи - очевидно съвсем не с пастирски цели. Когато жалбите от тези въпиещи злоупотреби достигнали до Иоан, той, като благоустроил делата в своята църква, решил да благоустрои и съседните църкви. С тази цел в 401 г. той сам се отправил към Мала Азия и като се убедил на място в крайното разстройство на църковните дела, взел строги мерки, и няколко епископи, уличени в явна симония и недостойнство, били низвергнати. В продължение на три месеца светителят се занимавал с благоустройството на малоазиатските църкви и още щом постигнал желаните плодове, се върнал в своята столица, където отдавна го очаквал преданият му народ, жадуващ за назидания и поучения от своя златословесен учител. В същото време, докато отсъствал, в самата столица станали съвсем неутешителни събития. Възползвайки се от отсъствието на архиепископа, арианите надигнали глава, и дързостта им била още по-силна, тъй като начело на тях стоял известният готски пълководец Гайна. Чувствайки колко зависи империята от неговата воинска доблест, той започнал да предявява към императора крайно неумерени искания, и между другото поискал да бъде дадена във владение на арианите една от църквите в самата столица. Императорът, знаейки неукротимия нрав на варварина, се страхувал да му откаже, но от затруднението го избавил свети Иоан, който смело излязъл срещу самонадеяния гот, убедил го в несправедливостта на неговите искания и толкова му повлиял със своите доводи, че той за известно време се отказал от своето намерение. Но скоро неговата вероломна натура не издържала, и той, въставайки против императорската власт, започнал да върши грабежи и опустошения, заплашвайки и самия Константинопол. Царят паднал духом и не знаел какво да прави. Никой от неговите царедворци не се осмелявал да отиде при Гайна за преговори и увещания. Тогава отново излязъл Златоуст и пренебрегвайки всяка лична опасност, без страх се отправил към лагера на метежника. Всички се страхували за живота на светителя, но духовната сила се оказала по-могъща от военната. Като познал в лицето на царския пратеник знаменития Константинополски архиепископ, Гайна се смирил и дори му оказал необичайни почести. Скоро Гайна завършил своя бурен живот и империята се избавила от един от своите най-опасни врагове.

Но ревностно застъпвайки се за правдата и побеждавайки злото, светителят Иоан с това си подготвял множество скърби, които, по неизменното слово на Христа Спасителя, представляват неизбежна земна награда за всички Негови истинни ученици и последователи. Както и било естествено да се очаква, неговите строги мерки за изкореняване на църковните и нравствено-обществени неуредици и злини трябвало да предизвикат раздразнение и вражда против него от страна на онези, които били особено засегнати от тези мерки. И преди всичко били недоволни, разбира се, онези, които, като незаконно заемащи своите катедри, били лишени от тях. С крайно озлобление, на което са способни само хора, уличени в неправда и злоупотреби, те започнали да водят враждебна агитация против Константинополския архиепископ, обвинявайки го в незаконно влизане в чужди епархии и в различни жестокости. Към тях се присъединили и други епископи, които просто завиждали на Златоуст и на неговото огромно влияние сред народа. Един от тях, Севериан Гавалски, като злоупотребил с доверието на Златоуст, който по време на своето отсъствие от столицата по дела на малоазиатските църкви дори му поверил временното управление на своята църква, се стремял да играе в столицата ролята на втори Златоуст, произнасяйки надути и изкуствено сплетени речи, които, разбира се, наподобявали беседите на свети Иоан не повече, отколкото дрънчащ кимвал - живото, разумно слово, но се харесвали на мнозина, защото в тях изкусно се избягвали всякакви намеци за греховете и злоупотребите на силните на този свят. Севериан, с помощта на своите приятели, дори успял да проникне в двора и намерил благоволение при императрицата, на която повече се харесвали сладостно-лъстивите речи на този епископ, отколкото изобличенията на Златоуст. След своето завръщане в столицата свети Иоан веднага разбрал цялата низост и коварство на този епископ и пожелал да го отстрани от столицата, но Евдоксия го помолила да не прави това. и така при самия престол останал един от най-опасните врагове на великия светител. Иоан не се харесвал и на други епископи най-вече поради това, че той, противно на установения обичай, по време на пребивавнето им в столицата не ги развличал с разкошни обеди, а изцяло зает с важни дела на църковно-религозното благоустройство, ги посрещал просто, и, както им се струвало, сухо и надменно. Един от епископите, именно Акакий Верейски, бил така недоволен от такъв прием, че направо заплашил светителя с отмъщение. Ако епископите били недоволни, още по-недоволно можело да бъде столичното духовенство. Привикнало към живот без никакви ограничения при предишния архиепископ, то започнало решително да негодува, когато св. Иоан, сам преминал всички степени на свещено-църковното служение и имащ най-високо разбиране за задълженията на пастирите, започнал да му напомня за дълга на служението и да изкоренява сред него различни нередности и злоупотреби, като позорния обичай на съжителство с девственици. Недоволството сред духовенството преминало в пълно негодувание, когато преданият на Златоуст архидякон, простосърдечен, но невъздържан в изразите си, Сератон, познавайки столичното духовенство и виждайки неговото противодействие против светителя, на едно църковно събрание му казал: “Не можеш, владико, да ги изправиш, ако не подгониш всички с жезъла”. Този израз бързо бил подхванат от недоволните, които започнали усилено да разпространяват из града различни хули и злословия против светителя, обвинявайки го в жестокост и човеконенавистничество. Духовенството било особено недоволно от разпореждането на свети Иоан Златоуст, благодетелите, особено богатите вдовици като Олимпиада, да не изразходват своето имущество, като го раздават на духовни лица, склонни да злоупотребяват с него. Това разпореждане било насочено против една от най-очевидните злини и несъмнено причинявало материални щети на онези, които били свикнали да извличат значителни доходи за себе си по този начин. Недоволните не пропуснали да изтълкуват това разпореждане в смисъл, че архиепископът от алчност пожелал да насочи всички пожертвования изключително към себе си. Недоволни били и много монаси, разбира се, не тези истински подвижници, които, отрекли се от света, се трудели за своето спасение в пустинята, оплаквайки своите грехове и своите ближни, а ония лицемери, които под маската на монашество искали само по-лесно да постигат своите съвсем недуховни цели и живеели празно из градовете и в самата столица. Такива лъжемонаси всякак хулели архиепископа, наричайки го тежък и горд, жесток и високомерен. Злословието не закъсняло да се изроди в клеветничество, и недоволните започнали да разпростняват из града различни оскърбителни за архипастира нелепости, утвърждавайки, че ако той винаги обядва сам и никога не приема покани за обяд от други, както правели предишните архиепископи на Константинопол, всичко това произлиза от неговата необщителност и различни пороци. Стоустата мълва не се гнусяла да разпространява и тази клевета, макар и на всички да било известно, че свети Иоан избягвал обществените пиршества просто поради слабостта на стомаха си, разстроен някога от суровото подвижничество в пустинята. Ако така се отнасяли към светителя клириците, то още повече би трябвало да им подражават знатните, развратени класи на столичното население, които повече от всичко били подложени на изобличения от страна на светителя, непреставащ да говори за тях от църковната катедра с безпощадността на неподкупен съдия. Те го обвинявали дори във възбуждане на низшите класи на народа против висшите, на бедните против богатите, и във всеки случай никак не им харесвал архиепископът, които вместо да пирува с богатите, предпочитал обществото на бедните и болните, отрудените и обременените. Но най-недоволни от него били дамите от висшето столично общество, чиито изискани украшения срещали в лицето на Иоан неумолим изобличител, и това били най-опасните врагове. Всяка неприятна за тях дума на свети Иоан те раздували и преувеличавали със своята чисто женска способност за това, и когато ги изобличавал например в безумен разкош, за задоволяването на който мъжете им трябвало да разоряват и ограбват народа, укорявал ги, че изкривяват Божия образ, като начервяват устните си подобно на Иезавел и очертават очите си подобно на египетските идоли, това било повече, отколкото можели да изтърпят, и между тях тръгнала злонамерена мълва, че в тази картина светителят се насочвал дори не към тях, знатните дами, а много по-високо - към августейшата императрица Евдоксия, до знанието на която не пропускали да доведат всичко, което слушали в преувеличен вид. Такива заговори и клевети не можели постепенно да не охладят и самата императрица към свети Иоан, още повече, че и тя самата - при своята крайна разпуснатост, алчност и суетност - не можела да не чувства, че словата на архиепископа понякога съвсем явно изобличавали и самата нея, тъй като тя в действителност била източник и заразителен пример на тази пагубна страст към безумен разкош с всички нейни печални последствия, от която страдало цялото висше константинополско общество.

И ето, постепенно около великия светител се натрупвали облаците на злобата, ненавистта и клеветата, които рано или късно трябвало да се разразят над неговата свещена глава. Иоан знаел това, но поради своята доброта, изцяло уповавайки се на Божия Промисъл, не обръщал никакво внимание на козните на своите врагове. В същото време те не дремели, и между тях за нещастие се оказал такъв влиятелен иерарх като Теофил Александрийски. По своето положение той бил един от най-влиятелните и богати иерарси в целия християнски свят - но той бил до крайност горд и честолюбив и хвърлял завистливи погледи към престола на столицата. Когато след смъртта на Нектарий Константинополският престол се освободил, той не бил чужд на желанието да го заеме сам; но тъй като това би било много неблаговидно, му се искало да го заеме поне някой от неговите приближени или подчинени, за да може чрез него пълновластно да се разпорежда в столицата. Затова той негодувал против избирането на свети Иоан и дори не желаел да участва в неговата хиротония. Вече принуден от правителството, той се съгласил с хиротонията, но оттогава станал заклет враг на светителя и от Александрия със злобно внимание следял това, което ставало в Константинопол. Бляскавите успехи на свети Иоан в делото на управлението на църквата и нейното благоустройване, разбира се, не му допадали; но той бил много доволен, когато забелязал, че в столицата все по-силно започнало да се надига недоволството против Иоан и отношенията му с двора се влошили. Със своя хитър и проницателен ум той разбирал, че тези отношения рано или късно трябва да доведат до катастрофа, и с нетърпение я очаквал, уверен, че събитието няма да мине без неговото вмешателство. Делата наистина скоро се устроили така, че на Теофил бил предоставен удобен случай да излее цялата си затаена злоба срещу своя напълно невинен съперник. Като повод за това послужила нещастната съдба на някои благочестиви монаси от Нитрийската пустиня, която от времето на основаването на монашеството винаги била любимо място за отшелничество и в нея живеели множество монаси, подвизаващи се в молитва и труд. Сред тези монаси особено се славели със своето благочестие и дори ученост четирима братя, които по своя необикновено висок ръст били наречени “дългите братя”. Отначало Теофил се отнасял към тях с уважение и дори накарал двама от тях да приемат свещенически сан за служение в самата Александрия. Но когато братята с чисто отшелническа прямота му казали, че не могат да служат в града, оскверняван от пороците на самия архиепископ, Теофил изпаднал в ярост, изригнал против тях потоци от ругатни и започнал да ги обвинява в привързаност към зловредните учения на Ориген. Тези учения, широко разпространени по онова време, наистина изисквали голяма бдителност от страна на архипастирите и против тях енергично въставали много ревнители на православието, като например свети Епифаний Кипърски, който нарочно ходел в Палестина за потушаването на тази ерес там. Но Теофил съвсем не бил такъв строг ревнител, а по-рано и сам поддържал Ориген, и ако сега започнал да преследва оригенизма, правел това само защото гонението му давало още едно допълнително оръжие в ръцете за разправа с всички свои противници и врагове, които немалко придобил със своя беззаконен живот. Като не се задоволявал с тази разправа с “дългите братя”, той дори свикал събор от своите приближени и подчинени епископи, и на него “дългите братя” били осъдени като еретици и магьосници, заразили цялата пустиня със своето еретичество. Нещо повече, за да изтреби, така да се каже, смелото гнездо на ненавистната му ерес, той заповядал да разрушат нитрийските скитове и по време на този разгром много монаси били подложени на жестоки побои и рани, а сградите били разрушени и изгорени. “Дългите братя” едва се спасили с бягство в недостъпни места на пустинята, където заедно с други избягали от разгрома, можели само да гледат със сълзи дима, издигащ се над развалините на техните родни обители. Оказали се в крайно безпомощно положение след това, разорените монаси не знаели какво да правят. Не можели да остават повече под властта на Теофил и затова отишли първо в Иерусалим, а след това се добрали и до столицата, мислейки да намерят защита при великия, славещ се със своето милосърдие към всички угнетени и гонени, Константинополски архиепископ, а чрез него и при самия цар. Свети Иоан Златоуст наистина ги приел с присъщата му доброта и обещал да ходатайства за тях пред Теофил, но в същото време, спазвайки каноничните правила, забраняващи на един епископ да навлиза в областта на действие на друг, действал внимателно, още повече, че делото се отнасяло до обвинение в ереста на Ориген. Преди да застане на страната на гонените монаси, той трябвало да си изясни тази страна на делото. Затова той написал до Теофил братско писмо, в което го молел някак да изглади нещата с огорчените монаси. Надменният Теофил сметнал дори това писмо за оскърбление и отговорил на него “жестоко”. В същото време “дългите братя”, виждайки нерешителността на свети Иоан, сами се обърнали към императора с жалба против Александрийския патриарх и в своята жалба изложили цял ред силни обвинения против Теофил, като човек във висша степен жесток и престъпен. Нещата приели много неприятен за него обрат. Заплашвал го съд, и ако свети Иоан би се съгласил да застане начело на съда, Теофил не би могъл да избегне наказанието на правосъдието. Но той, опасявайки се от смут и разкол в църквата, избегнал този съд, макар че на Теофил вече била изпратена формална молба да се яви за отговор. Александрийският патриарх бързо разбрал положението на нещата и още отпреди ненавиждайки свети Иоан, сега решил да излее върху него своята злоба и да го отстрани, за да постави на негово място някого от своите хора и завинаги да му отнеме възможността за повторение на толкова оскърбителните за него искания да се яви на съд. И той бързо съставил план за действие. Ако Иоан е взел под своя защита “дългите братя”, тези проклети еретици, последователи на осъдения от църквата Ориген, значи и сам той е оригенист, и като последовател на еретик не е достоен да заема престола на столицата! И ето, този интригант, “умеещ хитро да крои лъжа”, започнал да действа в тази насока с изумителна ловкост. Посредством своите агенти усилвайки редиците на враговете на Иоан в столицата, той дори успял да настрои против него такъв знаменит и уважаван от всички светител като свети Епифаний Кипърски. Знаейки цялата ревност за православието на този светител, който неумолимо се борел със заблужденията на Ориген, Теофил коварно му внушил, че православието е заплашено от страшна опасност, тъй като зловредната ерес на Ориген е проникнала в самото сърце на църквата и е заела Константинополския престол в лицето на архиепископ Иоан! Простосърдечният старец светител изпаднал в ужас и, независимо от своята преклонна възраст, сметнал за свой дълг да отиде в Константинопол, за да изкорени ереста. За съжаление, той дори не сметнал за необходимо да подложи делото на внимателно разглеждане в братска беседа с Иоан, а направо приемайки го за заразен с ерес, не влязъл в обичайното общение с него, а отслужил литургия в една от намиращите се недалече от столицата църкви и дори извършил ръкоположение за дякон, без да поиска разрешение от местния епископ, както изисквали каноническите правила. Приет с необикновени почести при двора от страна на императрицата, Епифаний се поселил в частен дом и без да влиза във връзка с Иоан, решил незабавно, при тържествено богослужение в съборната църква на архиепископа, да извърши голямо отлъчване над всички привърженици на Ориген, в това число прикрито и над самия Иоан. Виждайки всичко това, св. Иоан скърбял в душата си и се стремял всякак да успокои стареца, разяснявайки му колко неблагоразумно е да извършва толкова голямо дело, като отлъчването, без да е подложил на внимателно съборно разглеждане самата основателност на обвинението. Епифаний наистина се разколебал, още повече, че от мнозина чул съвсем различни отзиви за свети Иоан, като човек с дълбока вяра, с големи добродетели и непорочен живот, и недоумявал какво значи всичко това. Тогава на сцената се появила самата императрица и отново настроила Епифаний против неприятния за нея Иоан. Още отпреди недоволна от архиепископа за безпощадните изобличения за светската пустота, порочност и алчност на висшите класи на столицата, тя по това време била особено раздразнена от него по повод на неуспелия ѝ опит да ограби една беззащитна вдовица. Завиждайки за лозето ѝ, Евдоксия, подобно на нечестивата Иезавел, решила да го завладее, и наистина била сложила ръка на него, но вдовицата със сълзи се обърнала към архиепископа за защита, и той, подобно на Илия, безстрашно се обявил против алчността на царицата, лично се явил в двореца с ходатайство за обидената вдовица, и когато императрицата, не обръщайки внимание на неговото ходатайство, дори заповядала грубо да го прогонят от двореца, тогава свети Иоан ѝ забранил достъпа в църквата, а сам произнесъл беседа за Илия и Иезавел. Тази беседа направила изключително впечатление на народа, който не пропуснал да я изтълкува в смисъла, че под Иезавел се разбира не друга, а именно царица Евдоксия, и когато доносниците съобщили за това на императрицата, яростта ѝ била безпределна. Тя решила да погуби ненавистния ѝ Иоан. Като повикала при себе си Епифаний, тя започнала с коварство и заплахи да го убеждава да вземе някакви мерки за осъждането на светителя като еретик и поради това недостоен да заема архиепископския престол. Когато Епифаний започнал да ѝ възразява, че не бива да дава воля на гнева си и че трябва предварително да изследва делото, тогава Евдоксия, вън от себе си от ярост и раздразнение, дори започнала да го заплашва, че ако ѝ попречи да изгони свети Иоан, тя сама ще се отрече от християнството, ще отвори всички езически капища, ще отклони мнозина от вярата и ще причини всевъзможни беди на църквата. Епифаний се удивил на злобата на царицата и опасявайки се тя наистина да не извърши всички тези злини, сметнал за най-добре да остави това дело и без по-нататъшно разглеждане на нещата се отправил към своята епархия, по пътя към която починал.

Всички тези събития зорко следял Теофил Александрийски и неговите агенти с подкупи и клевети все повече раздухвали враждата против свети Иоан. Той с особено задоволство виждал, че начело на тази вражда застанала самата императрица, която, за да постигне своите цели използвала всякакви средства. Нейният дворец бил отворен за всички врагове и клеветници против светителя и в нейните палати се събирали онези великосветски Иезавели, които се смятали за оскърбени от светителя, така безпощадно изобличил тяхното низко лицемерие, нагла хищност, безумен разкош и нравствена разпуснатост, и в своите тайни съвещания устройвали козни против светителя и измисляли най-оскърбителни клевети и нечисти навети против него. За всичко това знаел и император Аркадий. Той лично уважавал и обичал великия светител и в душата си скърбял за надигащата се против него злоба. Но той бил слаб и нерешителен и познавайки злия, неукротим нрав на царицата, предпочитал да мълчи, като че не знае нищо. Всичко това било под ръка на Теофил и той, след като накрая се убедил, че почвата е подготвена, решил да отиде в Константинопол, но вече не като подсъдим, а като съдия, решил така или иначе да погуби ненавистния за него архиепископ. Той окончателно се утвърдил в това убеждение, когато получил от самата Евдоксия писмо, в което тя го молела незабавно да дойде в Константинопол и да не се бои от нищо. “Аз - писала тя - моля и царя за теб и ще заградя устата на всички твои противници, само ела незабавно, събери колкото е възможно повече епископи, за да изгониш моя враг Иоан. Сега Теофил можело да бъде напълно спокоен за успеха на своето дело и той се отправил към столицата - с цяла флотилия, натоварена с различни скъпоценности: индийски аромати, великолепни плодове и зеленчуци, многоценни египетски платове - копринени и златотъкани, - и всичко това, за да блесне със своето богатство в столицата и да подкупи с подаръци в своя полза колкото е възможно повече влиятелни лица. Теофил пристигнал със своята флотилия в Константинопол през август 403 г. и на пристанището бил възторжено посрещнат от голяма свита свои агенти и подкупени от него всевъзможни улични хора. Императорът, узнал за неговото пристигане, не желаел да го приеме, гледайки на него като на подсъдим; затова пък Евдоксия му отдала голямо уважение и приемайки го тайно в своите палати, побързала да пристъпи към делото. По нейно настояване Теофил решил да свика събор - за съд над светителя, и тъй като в столицата било неудобно и небезопасно да се извършва този беззаконен съд, за негово място бил избран Халкидон, намиращ се от другата страна на протока, на азиатския бряг, още повече, че и епископ на Халкидон бил някой си Кирин, египтянин, съмишленик и дори родственик на Теофил. Тъй като Теофил бил готов със събранието от епископи, отчасти доведени от него от Египет, отчасти взети по пътя и прелъстени с подаръци и във всеки случай послушни и предани на него, действително бил открит събор, в едно скрито помещение в предградието на Халкидон, известно с името “При дъба”.

Съборът се състоял от 23 епископи и това незаконно сборище, отворило вратите на всички клеветници и недоброжелатели на Иоан, започнало да извършва съд над светейшия архиепископ, над златословесния учител на вселената! Като изслушал показанията на различни негодни хора, снети от длъжност дякони и разстригани монаси, изливащи своята злоба на подложилия ги на заслужени наказания светител, съборът съставил обвинителен акт в 29 точки и изисквал от светителя да се яви и да даде отговор. Свети Иоан със скръб видял, че злобата на неговите врагове започнала да се увенчава с успех и простодушно се удивлявал как е могло да се случи всичко това и как Теофил, сам призован в качеството на обвиняем, е успял така скоро да измени положението на нещата и сам се е явил като обвинител и съдия. Като събрал около себе си предани на него епископи, четиридесет на брой, той се обърнал към тях с трогателна реч. “Молете Бога за мен, братя - казвал той, - и ако обичате Христа, не напускайте вашите църкви; за мен вече наближи времето на бедите, и приел много скърби, аз трябва да си отида от този живот. Виждам, че сатаната, не понасяйки моето учение, вече е свикал събор против мен. Но вие не скърбете за мен, а ме споменавайте в молитвите си”. Тази дълбоко трогателна реч ги изпълнила с ужас и те заплакали. Като ги утешил, светителят съставил план за действие и изпълнен със съзнанието за своята правота, решил да не признава законността и правоспособността на събора “При дъба”, и независимо от нееднократното му призоваване на този събор в качеството на обвиняем, отказал да се яви на него. Разярени от този отказ, членовете на събора дори набили изпратените от него с отговор епископи и презвитери, и хвърлили един от тях в окови, които били подготвени за свети Иоан, и след това, подкрепени от нови лъжесвидетели, продължили задочно да съдят напълно невинния и чист по сърце светител. А той в същото време, заседавайки със своя събор, с пълно спокойствие гледайки в лицето на надигащата се против него буря от бедствия и напълно съзнавайки своята невинност, говорел: “Нека се пени и вълнува морето, но то не може да съкруши камъка; нека се надигат вълните, но те не могат да потопят Иисусовия кораб. От какво да се боим? От смъртта ли? - Но за мен животът е Христос, а смъртта - придобивка. От изгнание ли да се боим? - Но Господня е земята и онова, що я изпълва! Да се боим от отнемане на имуществото? - Но на всички е известно, че нищо не сме донесли със себе си в света и нищо не можем да вземем със себе си. Аз нито се боя от нищетата, нито желая богатство, нито се страхувам от смъртта; моля само за едно - завършил той, - да преуспявате в доброто”. Такива слова можели да излизат само от сърцето на праведника, целият живот на когото се съсредоточавал в Христа, за него не били страшни никакви козни на враговете. Нямайки възможност да призове свети Иоан на съда, незаконното сборище решило да го осъди задочно, и наистина, въз основа на всички изслушани клевети и обвинения, оформени в 32 точки, той бил обявен за достоен за низвергване и съставеното постановление било изпратено за утвърждаване от императора. Малодушният император, виждайки пред себе си не само страшния за него нрав на злорадстващата царица, но и цялото съборно решение, и опасявайки се, че му предстоят много грижи и неприятности в случай, че се възпротиви, решил да пожертва светителя, и като утвърдил постановлението, дал заповед за отстраняването му. Вече били изпратени воини със заповед да го вземат и отведат на заточение. Но още щом слухът за това се разнесъл из града, народът се развълнувал и множество хора се вдигнали в защита на своя любим архипастир. Имало опасност от кръвопролитие между народа и войската. Тогава невинно осъденият праведник, желаейки да избегне безполезните смутове и невинните жертви на човешките страсти, сам тайно излязъл от дома си и се предал в ръцете на воините, които веднага го отвели на пристанището, качили го на кораб и го откарали в Превет, близо до Никомидия.

Всичко това се случило под покрова на нощта и когато народът сутринта узнал, че неговият любим светител, безстрашният проповедник на истината, защитникът на сираците, бедните, отрудените и обременените, златословесният Иоан вече е отстранен и заточен, в столицата настанал страшен смут. По улиците започнали схватки и буйства, по време на които мнозина били ранени и дори убити, и градът бил заплашен от различни бедствия. Народът се развълнувал като разярено море и навсякъде - и в църквите, и на площадите - се говорело само за въпиещата неправда на извършения съд над Иоан. Сред тълпите дори се издигали шумни гласове, изискващи главният виновник за това нещастно събитие, Теофил Александрийски, да бъде убит с камъни, и това несъмнено щяло да се случи, ако той, узнал за заплашващата го опасност, не бил излязъл тайно от столицата. Тогава, нямайки възможност да излее своята ярост върху Теофил, народът на огромна тълпа се отправил към двореца и там с викове и ридания искал да му бъде върнат светителят Иоан. Слушайки тези заплашващи викове, Евдоксия се изплашила, но продължила да настоява на своето, надявайки се, че празните викове на народа ще се разсеят и замлъкнат като вятър. Но сърцето ѝ се разтреперило и тайно в душата си вече започнала да се разкайва за всичко станало. Когато се колебаела така в себе си, изведнъж станало страшно земетресение, и особено страшен удар разтърсил покоите на самата императрица. Тогава тя била обзета от ужас и уверена, че това е Божият гняв, наказващ я за причиненото на великия светител оскърбление, се хвърлила в нозете на императора и започнала да го умолява да отмени своята заповед и да върне Иоан. Като получила съгласието на императора, тя незабавно собственоръчно написала писмо до светителя, в което, призовавайки го да се върне в столицата, всякак се стремяла да се оправдае пред него, уверявайки го, че няма нищо против него лично и че е била въведена в заблуждение от коварството на негодни хора. С това писмо и със заповед на императора пратениците препуснали на всички страни и отначало не знаели къде да търсят светителя. Накрая на царедвореца Врисон се удало да попадне на следите му в Пренет и той, като го намерил там, го умолявал по-скоро да се върне в града и да успокои изплашената до крайност царица. И великият светител, забравяйки за всички причинени му оскърбления и с всеопрощението на праведник, се върнал в града, където безбройно множество народ на брега на протока и на многобройни лодки и кораби, покрили целия Босфор, се подготвило да посрещне своя любим архипастир. Той отначало не искал да влиза в самия град, желаейки преди това да бъде свикан събор от епископи, който да отмени извършилото се над него осъждане от събора “При дъба”. Но народът не искал и да чуе за тези формалности и почти насила взел Иоан, и в тържествена процесия, с всевъзможни изрази на радост и възторг, го повел направо в катедралния храм и го поставил на същия амвон, от който бил свикнал да се услажда от неговите златословесни беседи и поучения, и макар и свети Иоан да бил крайно изморен и потиснат от вълнуващите го чувства, произнесъл кратка, но силна реч, в която от дълбините на сърцето благодарил на Бога, оказващ благодеяния на всички и на народа за неговата преданост към своя архипастир. Народът ликувал и много плакали от радост, а тъмното сборище на неговите врагове, виждайки този неудържим порив на народната радост, побързало да се разпръсне и укрие.

Свети Иоан по Божия милост бил върнат от народната любов на своя престол от състоялия се нов събор от 65 епископи, започнал както преди право да управлява делата на Христовата църква и от устата му както преди потекли сладостни за слуха и сърцето беседи и поучения. Отново се въдворил мир, но, за съжаление, не за дълго. Това било само временно затишие пред нова буря, още по-яростна. Макар и враговете на Иоан да се поумирили, но в сърцето си те затаили още по-смъртоносна вражда и злоба против него и чакали първия удобен случай отново да се нахвърлят против ненавистния им светител, който не само със своите изобличителни беседи, но още повече с праведния си живот нанасял нетърпим укор на всяка неправда, злоба и порочност. И като инициаторка на нова буря отново се явила Евдоксия, която, съвзела се от вълнението и страха, отново започнала да се отнася враждебно към архиепископа. При необуздания нрав на царицата, нетърпящ и най-малкото препятствие в стремежа към ненаситно тщеславие, сблъсъкът между нея и светителя не закъснял, и настъпил два месеца след връщането на Златоуст на своя престол по следния повод. Чувствайки, че именно тя е глава на държавата, а не малодушният и слаб Аркадий, Евдоксия изявила претенции за небивала за императрица почит - построяване на колона, увенчана с нейното сребърно изображение, на най-главния площад на столицата, около църквата “Света София”. Това необуздано честолюбие на Евдоксия възбудило негодувание дори и на Запад и Хонорий сметнал за свой дълг да предпази брата си Аркадий от подобно поругаване над древните обичаи; но Евдоксия не искала да знае нищо и колоната с нейната сребърна статуя на върха била поставена с бляскави тържества и ликувания. Вследствие на близостта на колоната с църквата, шумът на тези непристойни тържества с езически церемонии и танци правел невъзможно самото богослужение, и тъй като те продължили няколко дни, светителят не могъл да не види това като явно и дори преднамерено оскърбление на светинята. Отначало той искал да отстрани това кощунство чрез префекта, но когато префектът не му оказал никакво съдействие в това отношение, той произнесъл остра изобличителна беседа, която, по свидетелство на историци, започнал със знаменитите думи: “Отново беснува Иродиада, отново се мята, отново ръкопляска и танцува, отново търси главата на Иоан”. Доносниците и враговете на Иоан не пропуснали със злорадство да доведат това до знанието на царицата, тълкувайки тези думи в смисъл, че в тях тя е сравнена с Иродиада, и Евдоксия изпаднала в страшно разстройство, с плач се оплаквала на царя за нанесеното ѝ оскърбление и поискала отново да бъде свикан събор за низвергване на непоносимия за нея иерарх. Към Теофил полетели писма от нея, в които тя го умолявала отново да дойде в Константинопол и да завърши низвергването на светителя. Той, разбира се, се радвал да изпълни молбата на царицата, като съвпадаща със собственото му желание; но полученият по-рано урок, когато едва не бил убит с камъни от народа, го накарал да бъде по-внимателен, и той, не желаейки отново да се подхвърля на опасност, вместо себе си изпратил трима епископи - заместници, на които дал необходимите наставления, както и канони, въз основа на които било възможно да бъде осъден Иоан. Тези канони били от ариански произход и били съставени някога от арианите против Атанасий Велики и следователно нямали сила за Православната Църква; но тъй като в тях се съдържало едно постановление, много подходящо за дадения случай, а именно, че епископ, низвергнат по-рано от събор, не може отново да заеме престола, без да бъде отменено предишното постановление от друг, по-голям събор, то Теофил, без да се колебае, настоявал за прилагането на това правило към светителя, който отново бил заел своя престол просто по разпореждане на царя и волята на народа, без правилно съборно определение. Наистина, отново бил свикан събор от почти същите епископи, които заседавали и “При дъба”, и разбира се, произнесъл ново осъждане над Иоан, обвинявайки го именно в нарушаване на посочения канон. Това осъждане било двойно незаконно, защото в дадения случай канонът, съставен от еретиците с явно злонамерена цел - да погуби великия защитник на православието, бил неприложим и поради това, че в действителност свети Иоан след връщането си от заточението бил оправдан от осъждането, произнесено над него от събора “При дъба”, от страна на по-голям събор, състоящ се от 65 епископи; но злобата на враговете не признавала никакви доводи, и свети Иоан бил обявен за низвергнат и това постановление било потвърдено от императора.

Така над главата на многострадалния светител отново се разразила силна буря; той отново бил в немилост и низвергнат от своя сан. Научен от горчивия опит от предишния случай, императорът сега се опасявал да прибегне към насилие над низвергнатия светител и искал да го накара да се оттегли доброволно, стремейки се при всеки случай да му докаже, че той вече не е архиепископ и заема престола незаконно. Така на празника Рождество Христово пред 403 г. императорът не пожелал да приеме свето причастие от него. Нещата останали в такова неопределено положение до самата Пасха. Накрая царят, подучен от Евдоксия, която не му давала покой, докато ненавистният му светител все още заемал своя престол, решил на светлия Христов празник напълно да отстрани Иоан и му изпратил заповед да напусне църквата. Свети Иоан, изпълнен със съзнание за своята правота и пастирски дълг, отговорил, че няма да напусне църквата, която му е поверена от Христа Спасителя, за да не понесе отговорност за самоволното ѝ напускане. Нека го изгонят със сила, и тогава тази вина няма да падне върху него. Царят се разколебал от тази твърдост на светителя, но виждайки над себе си неумолимата тирания на Евдоксия, решил така или иначе да приключи с това тежко дело. На придворния сановник Марин било заповядано със сила да отстрани Иоан от църквата, където той вече се готвел да извърши кръщение над 3000 оглашени. Сановникът изпълнил заповедта с полицейска точност и светлият празник бил помрачен от безобразни сцени на диво насилие (16 април 404 г.). Вмъкнали се със сила в църквата полуварварските воини, под началството на езичника Луций, започнали безпощадно да чупят всичко, предавайки се на всякакво буйство и грабеж. Онези, които се опитвали да защитят светителя, били избити, духовенството било изгонено от храма и дори полусъблчените оглашени, вече подготвени за кръщение, били изгонени на улицата, евхаристията била осквернена и свещените съсъди ограбени. Мерзостта на запустението се въдворила на свято място, и дълбоко огорченият светител бил заключен в патриаршеския дом, където останал още два месеца под домашен арест. Неговото положение с всеки изминат ден ставало все по-тежко и той намирал единствено утешение в молитвата и в обществото на близки лица, сред които като ангел пазител била благочестивата дякониса Олимпиада. Търсейки защита от злобата на враговете, по това време свети Иоан се обръщал с писма до влиятелни епископи на запад - към папа Инокентий I и към архиепископите Венерий Медиолански и Хроматий Аквилейски. Тази иерарси дълбоко съчувствали на Константинополския светител, ужасявали се от силната злоба на неговите врагове, но не били в състояние да му помогнат. Забавянето на делото междувременно още повече ожесточавало неговите смъртни врагове и около патриаршеския дом започнали да се появяват подозрителни и тъмни личности, които направо се опитвали да посегнат върху живота на светителя. При вратите на патриаршеския дом бил заловен от верния на Иоан народ един мнимо бесноват, у когото се оказал скрит нож, с престъпна цел. Друг път вниманието му било привлечено от някакъв роб, който с необичайно вълнение и бързо се промъквал към патриаршеския дом. Подозирайки зла умисъл, някой го задържал и го попитал защо бърза, а той, без да отговаря нищо, го ударил с нож. При вида на това друг извикал от ужас, а той ударил и него, след това и трети, който му попаднал под ръка. Вдигнали се викове и вопли, а робът се втурнал да бяга, размахвайки окървавения нож и отбранявайки се от тичащия след него народ. На едно място искал да го хване на пътя човек, току-що излязъл от обществената баня, но бил смъртно ранен. Когато накрая този разярен звяр бил хванат, признал, че бил подкупен да убие Иоан за петдесет златни монети. След този нещастен случай народът започнал неотстъпно да охранява дома на своя гонен архипастир и сред него започнали вълнения, които заплашвали със страшни ужаси и смутове. Тогава, за да предотврати напразното проливане на кръв, смиреният светител решил, както и първия път, доброволно да се предаде в ръцете на светската власт. Като повикал за последен път всичките си приближени, той ги убедил да бъдат твърди в православната вяра и им дал последно целование. Всички плакали с горчиви сълзи; плакал и сам светителят. И след това, възлагайки себе си на Божия Промисъл, без волята на Когото не пада и косъм от главата, светителят излязъл от дома през малките врати и незабележимо отишъл към морето, където го взели воините, качили го на лодка и го откарали във Витиния.

Като узнали за това, всички врагове започнали да ликуват, но радостта им била помрачена от страшни бедствия. В самата патриаршеска църква по неизвестна причина избухнал пожар: раздухвана от вятър, огнената стихия се издигнала високо в небето и, подобно на дъга, извила своя всепоглъщащ исполински език и запалила палата на сената. Пожарът се превърнал в огнено море и изгорил много от най-главните сгради в столицата. Всички били обзети от ужас и неволно видели в това бедствие страшния Божи гняв като възмездие за страданията на праведника. Но ожесточените врагове на светителя се намерили и тук и започнали да разпространяват мълвата, че пожарът е дело на злонамерено подпалване от единомишленици на Иоан. Затова много близки до него лица били арестувани от градоначалника, който като езичник жестоко изтезавал мнимите виновници, така че мнозина дори умрели от наказанията, макар че причината за пожара така и останала неизяснена. На архиепископския престол бил възведен престарелият брат на Нектарий Арсакий, а останалите верни на истинния архипастир били заклеймени с прозвището “Иоанити” и били подхвърлени на всевъзможни гонения, на конфискация на имуществото и заточение, докато с подобни жестокости не били сплашени всички, принуждавайки ги към покорност и мълчание.

Така неправдата възтържествувала, нечестивите гонители празнували победа, а великият праведник, истински великият светилник за грешния свят бил оскърбен и изгонен. Но това тържество било външно и призрачно. Действителна победителка винаги бива правдата, и макар и тя да била гонена и потъпквана, макар и да била увенчана с трънен венец и издигната на позорен кръст, никакви мъчения и изтезания не могли да помрачат нейния победен лик, и тя възтържествувала над своите мними победители. “Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно”. А на когото принадлежи царството небесно, на него принадлежи и победата, защото единствено то е цел на всички стремежи и възвишени желания на човешката душа. Който е недостоен за царството небесно, той е най-нещастен от нещастните, погубил е своя земен живот, и макар и видимо да е спечелил победа, в действителност е победен, низвергнат в праха и унищожен. Всичко това се оправдало в следващата съдба както на самия велик Божи угодник Иоан, така и на неговите жестоки гонители.

Като изгонили великия светител от столицата и така постигнали желаната цел на своите злобни домогвания, императрица Евдоксия не могла да се успокои и се стремяла по-скоро да заличи и следите от съществуването на свети Иоан. Дори и в заточение, в състоянието на безпомощен затворник, светителят все още бил страшен за нея и в нейната престъпна съвест все още отеквали изобличителните слова: “Отново беснее Иродиада, отново се мята, отново танцува и ръкопляска, отново търси главата на Иоан”. Само споменът за тези думи я хвърлял в злобно неистовство, и тя наистина продължавала да търси главата на Иоан. Тя не пропуснала да даде на воините, изпращащи го на заточение, строга заповед да се отнасят със своя затворник колкото е възможно по-жестоко и всякак да го оскърбяват, “с цел да умре по-скоро”. Такава била сатанинската жестокост на тази своенравна жена! Варварските воини, разбира се, с радост се стремели да причинят всевъзможни оскърбления на великия праведник, стараейки се всякак да отравят живота му. Те го сложили на голия гръб на муле и безпощадно гонели животното да върви по-бързо, правейки за един ден такива преходи, каквито трябвало да правят за два или три дни. Не давайки му никакъв отдих денем, те и нощем отсядали в мръсни странноприемници, понякога в еврейски кръчми, а понякога направо в блудни домове, вършейки пред него всякакви гнусотии. Никъде не му позволявали да влиза в църква и когато изявявал желание за това, го подхвърляли на всякакви ругатни и оскърбления, измъчвали го с глад, отнемайки и последния му залък. Такъв бил кръстният път на великия Божи угодник, отиващ към мястото на своето заточение. Но оскърбления му причинявали не само грубите варвари воини. Когато се случвало да минават през градове, където живеели приятели на Теофил Александрийски и следователно ожесточени врагове на свети Иоан, тези недостойни пастири всякак се стремели да излеят своята злоба върху страдалеца; някои изобщо не го пускали в града, а други дори насърчавали воините да постъпват с него колкото е възможно по-жестоко. Един от неговите смъртни врагове, епископ на Кесария Кападокийска, някой си Фаретрий, опозоряващ славната катедра на Василий Велики с това, че негово главно занимание бил ловът на зайци с кучета, едва не го погубил. С престорено гостоприемство отвеждайки го в отделна къща, Фаретрий уговорил монаси да извършат нападение над нея, и светителят, спасявайки се от яростта на тези негодни хора, трябвало през нощта да бяга от града, търсейки път по неравните планински пътеки. При това мулето се спънало и страдалецът, като паднал от него, получил такова силно нараняване, че дълго лежал с опасност за живота. Положението на страдалеца би било ужасно, ако той не носел в душата си извора на онази неизказана радост, която никой не може да отнеме в този свят и която нерядко се проявявала навън, когато светителят, в безгранично упование на всевиждащия и благоустройващ Божи Промисъл, неведнъж казвал: “Слава Богу за всичко”. Немалко утешение за него било и това, че на различни места го посрещали с най-дълбоко съчувствие както епископите, така и народът, и проливали горещи сълзи за него. Особено трогателно било зрелището в Таврокиликия, където излезли да го посрещнат множество девственици, които или някога са слушали неговите златословесни беседи, или са чели неговите велики творения за девството, станали вечен източник на назидание и ободряване за всички подвижници от този род. Като видели великия светител, воден на заточение, те огласяли въздуха със силен плач и, проливайки горчиви сълзи, викали: “По-добре би било слънцето да угасне, отколкото да замлъкнат Иоановите уста”. Тази гледка дълбоко трогнала душата на страдалеца и той сам плакал, намирайки в същото време велико утешение в толкова искреното и дълбоко съчувствие дори от тези, които преди никога не бил виждал и нямал никаква грижа за тях.

За място на заточението на свети Иоан било определено отдалеченото и бедно село Кукуз в Малка Армения, изгубена в една от безлюдните долини на дивия Тавър; там обитавало разбойническото племе на исаврийците, които нападали околните села, като вършели грабежи и убийства. В този жив гроб трябвало да остане бившият патриарх на столичния град. Неговите врагове накрая не биха могли да се успокоят, ако Божият гняв и смутената съвест не бяха станали страшно наказание за извършената от тях неправда. Слухът за станалото в Константинопол насилие смутил всички дори в далечния запад. Папа Инокентий I, като узнал подробности по делото, съобщил за всичко на император Хонорий и го помолил да ходатайства пред брат си, на когото от своя страна написал силно и трогателно писмо. “Кръвта на моя брат Иоан - писал той - вика към Бога против теб, царю, както в древността кръвта на праведния Авел викала против братоубиеца Каин, и тя ще бъде отмъстена, защото ти в мирно време повдигна гонение против Божията църква, изгони нейния истинен пастир и заедно с него изгони Христа, а стадото повери не на пастири, а на наемници”. Хонорий от своя страна също писал на брата, укорявайки го за неразумна жестокост, и изпратил пратеници за разследване на делото. Но Аркадий, смятайки делото за вече непроменимо и преди всичко опасявайки се от злия нрав на Евдоксия, преминал, както обикновено става с по-слабите хора, от малодушие към дързост, и се отнесъл към пратениците на своя брат с оскърбително пренебрежение, макар и в душата си да се измъчвал от съзнанието за допуснатата от него неправда. Междувременно праведният Божи гняв започнал да отдава заслуженото въздаяние на всички извършители на зло. През септември 404 г. над Константинопол се разразила страшна буря и завалял град с чудовищна големина, който в един миг изтребил жътвата и градините. В същото време се чували и глухи подземни удари и майката земя стенела и се люшкала под нозете на нечестивците, като че не понасяйки извършения позор. На 6 октомври същата година била призована на съдилището на живия Бог и самата императрица Евдоксия. Жадувайки смъртта на великия праведник, тя самата преди това била грабната от смъртта в мъчителни страдания при раждане. След нея изумително скоро понесли заслужено наказание и други от главните зломишленици и врагове на Божия угодник. Така епископ Кирил Халкидонски, един от главните деятели на печалния събор “При дъба”, бил повален от страшна болест, предизвикана от разранен мазол, на който неочаквано стъпил епископ Маруф: нозете му изгнили, и въпреки че неведнъж му правили ампутация, умрял от гангрена. Един от враговете на светителя получил смъртоносен удар при падане от кон, друг умрял от гнойна водянка, трети от рак на езика, накарал го да признае тегнещото на душата му мрачно престъпление. Теофил Александрийски, макар и временно да избегнал човешкия съд, впоследствие не могъл да избегне Божия съд. От крайно напрежение в своите злобни хитрувания той си изгубил ума и умрял скоропостижно - от паралич. Ако не телесно, то още повече душевно се терзаел и злополучният император Аркадий, който, освободен от непоносимата тирания на своята злонравна съпруга, накрая търсел облекчение от сърдечната скръб в молитвите на пустинниците. Но когато се обърнал с молба да се помоли за него знаменитият синайски отшелник Нил, отшелникът с истинска твърдост и с дръзновението на древните пророци му написал: “С какво право искаш царстващият град да бъде избавен от опустошителните земетресения, след като в него се вършат такива престъпления, нечестието с нечувана наглост се обявява за закон, и когато от него е изгонен стълбът на църквата, светилото на истината, Христовата тръба, блаженият епископ Иоан? Как можеш да искаш да се съглася да се моля за този нещастен град, разтърсен от всесъкрушителния гняв на небесата, когато аз изнемогвам от скръб, потресен съм духом и когато сърцето ми се разкъсва от злодеянията, извършени пред очите ти против всички закони”^[32]?

Така праведният Божи гняв наказвал извършителите на злото и те, мислейки, че ще празнуват своята победа, в действителност получили страшно поражение, терзаейки се и душевно, и телесно. А в същото време великият Божи угодник, поддържащ християнското убеждение, че “Господня е земята и онова, що я пълни”, намерил за себе си успокоение, дори радост в самия Кукуз, който със своята отдалеченост от суетите на грешния свят като че отново го върнал към пустинножителството, толкова сладостно за неговия изморен от несгодите дух. Там той намерил почитатели в лицето на местния епископ Аделфий и именития жител на селото Диоскор, който предоставил дома си на разпореждане на светителя и се грижел за всичките му нужди. Не го забравили и старите му приятели, и много от тях идвали да го посетят на заточението дори от Константинопол и Антиохия. С особено съчувствие се отнасяли антиохийците, тези любими негови духовни чеда, които той обичал повече от всичко и за благото на които се потрудил повече от всичко. Когато слухът за заточанието на свети Иоан достигнал до Антиохия, от нея тръгнали за Кукуз цели кервани от поклонници и почитатели, така че малкото арменско село станало място на благочестиво поклонение. Не случайно озлобените врагове на светителя със зла завист казвали: “Цялата Антиохия е в Кукуз”. И сам светителят не забравял своите предишни приятели и духовни чеда. Той водел с тях оживена преписка, особено с благочестивата дякониса Олимпиада, запазилите се писма до която дишат с дълбоко християнската любов на светителя и отец на църквата, непреставащ и в своето заточение да се грижи за духовното благо на своите чеда. Той си пишел с много епископи, и източни, и западни, и в тези писма оставал същият велик светител, който, като че забравяйки за своето скръбно положение, продължавал да се грижи за благото и преуспяването на Христовата църква. Нещо повече, той не оставял и своята заветна мечта - да разпространява колкото е възможно по-нашироко царството Божие сред седящите в тъмнина и смъртна сянка. Сам намирайки се в заточение, той, подобно на апостол Павел, по време на пребиваването му във вериги, продължавал да се грижи за спасението на другите, и отново обръщал погледа си към Финикия, където вече много бил направил за прогонването на езическата тъмнина. Той се грижел за подготвянето на нова мисия, стремял се да утвърждава по-рано основаните от него църкви там. Недалеч от него се намирала Персия, която отначало представлявала много благоприятна почва за разпространение на Евангелието, но по това време християните там били подложени на ожесточени гонения, като врагове на държавата. Много християни запечатали с кръв своята преданост към вярата и положението на всички било угнетено. И ето, великият светител дошъл на помощ и на тези угнетени християни и със своята апостолска ревност поддържал християнството и в тази страна. Но повече от всичко го занимавала мисълта за просвещаването със светлината на евангелската истина на полуварварите готи, тази млада сила, която в своето непросветено състояние представлявала заплаха за цивилизования християнски свят, а с приемането на християнската вяра можела да обнови овехтелия гръко-римски свят. Така незначителното арменско село, за което преди никой не знаел нищо, сега станало средоточие на апостолството, чиито лъчи се разпространявали надалеч - по всички страни на света.

Когато така низвергнатият и всякак унизен патриарх и в своето далечно заточение оставал все същото светило на света, каквото бил в Антиохия и Константинопол, и когато незначителното село Кукуз заплашвало да затъмни и самия Константинопол, всичко това започнало крайно да безпокои онези, за които издигането на Иоан било равносилно на собственото им посрамване. Всички оцелели от справедливото Божие наказание и съвзели се от страха негови врагове (а те били много) отново се раздвижили и започнали да замислят нови козни против низвергнатия от тях светител. Те мислели, че той вече е умрял за тях, но той в действителност бил жив и започнал да съсредоточава върху себе си погледите на целия християнски свят. “Гледайте - говорели те помежду си - как този мъртвец става опасен за живите и за своите победители”. Пред тях вече се мяркал страшният призрак, като че свети Иоан се готвел отново да се върне на Константинополския престол, където той, по тяхно мнение, трябвало да се разправи с враговете си както подобава. И това им изглеждало естествено, тъй като неговият слаб приемник Арсакий скоро умрял. И наистина, те предприели всички мерки за това. Били пуснати в ход всички обичайни в такива случаи интриги и подходи, за да се разруши толкова опасното за тях гнездо, каквото станало село Кукуз. И те успели да постигнат това - било заповядано да преместят светителя на ново място на заточение - в Питиунт. Това бил най-отдалеченият град в империята, намиращ се между Понт и Колхида, на брега на Черно море, в дива и пустинна страна, почти изцяло предоставена на варварите. Заповедта била дадена внезапно (през юни 407 г.) със забрана за всяка отсрочка. И ето, воините грубо заловили великия светител и като не му дали възможност да се прости както подобава с жителите на станалото скъпо на сърцето му село Кукуз, отново го повлекли на далечен, труден и неизвестен път. Свети Иоан вече бил крайно отслабнал от несгодите и болестите, ускорили настъпването на старческата немощ, и затова новото, ужасно пътешествие под конвоя на грубите войници, на които било заповядано да се отнасят с него жестоко и безпощадно, вече не било по силите му. Духом той бил бодър както преди, непоколебим в своето упование на Божия Промисъл и с безгранична покорност на Божията воля без никакво опасение бил готов да се пресели и на новото място на своето заточение - при това оставайки със същото убеждение, че “Господня е земята и онова, що я изпълва”, и никакви страдания не могли да изтръгнат какъвто и да е ропот или оплакване от измъчените гърди на този, чиято уста била свикнала да повтаря: “Слава Богу за всичко”; но тялото му вече било изнурено и немощно. Поради това, когато жестоките войници, изпълнявайки заповедта на своите безчовечни началници, заставяли великия Божи угодник ту да върви по каменистия път под палещите лъчи на слънцето, ту да трепери под проливните дъждове, страдалецът не издържал. Силите му бързо започнали да отпадат и когато след три месеца непрестанно пътуване войниците пристигнали със своя затворник в Комани, в Понт, и по своя обичай, без да се спират в самия град, преминали с него през града, близо до църквата на свети Василиск, светителят съвсем отслабнал и вече не можел да се движи. През нощта имал видение: явил му се сам свети Василиск (епископ, измъчван при Максимиан) и му казал: “Бъди мъжествен, брате мой Иоан, утре ще бъдем заедно”. С настъпването на утрото светителят, чувствайки пълно изнемогване, помолил войниците да отложат пътуването с няколко часа, но те грубо му отказали и с жестокост го повлекли по-нататък, и едва след като се убедили, че той вече е при последното издихание, се върнали обратно в църквата на свети Василиск. Тогава, напрягайки всичките си сили, страдалецът влязъл в църквата и като поискал пълно църковно одеяние, се облякъл в него, а пътните вещи раздал на присъстващите. Като извършил Божествена литургия, той се причастил със светите Тайни и след това известно време се молил пламенно и със силен глас. Но ето, гласът му започнал все повече и повече да отслабва. С удивление и благоговение пристъпили към него присъстващите и подкрепяйки накланящото се надолу негово тяло, чували как устата му съвсем тихо шепнели: “Слава Богу за всичко”. Като се осенил с кръстното знамение, великият Божи угодник прострял нозете си и като казал: Амин!, предал духа си на Бога^[33].

Това станало на 14 септември 407 г.^[34]. Тогава бил на 60 години - недълъг срок, от който шест години и половина бил архиепископ, а три години и три месеца прекарал в заточение.

Славата на великия светител била толкова голяма, че вестта за неговата смърт бързо се разнесла по всички околности, и отвсякъде се събрали много свещеници, девственици и отшелници, и огромно множество народ, и всички с благоговение се стремели към ковчега на починалия владика, за да погледнат още веднъж лика на Божия угодник и да се поклонят на праха му. Прахът му бил тържествено погребан в църквата, до мощите на свещеномъченик Василиск, призовал го в навечерието на този ден, за да пребивават заедно не само под сводовете на земната църква, но и светозарното царство на неизказаната слава. Когато вестта за кончината на златоустия учител достигнала до Антиохия и Константинопол, тя и там хвърлила всички в неизказана скръб. Народът силно ридаел и проклинал онези, които погубили великия светител, и всички, които го познавали отблизо, възторжено разказвали за великите дела на неговото милосърдие, за неговия свят живот и за неговото дивно, златословесно учение. Впоследствие, когато злобата на смъртните врагове затихнала пред ковчега на починалия светител, при император Теодосий, мощите му били тържествено пренесени в Константинопол (438 г.) и така прахът му бил положен в същата църква на светите Апостоли, от кояго някога позорно бил изгонен неговият жив носител - архиепископ Иоан.

Ето накратко живота на този велик вселенски учител на Църквата, чиито творения в пълното им събрание се предлагат на благочестивия православен руски народ. Дивен и необикновен бил неговият живот, изпълнен с подвизи и страдания. В това отношение той завинаги станал блестящ пример за християнско себеотрицание, търпение и покорност към Божията воля. Тежък и скръбен бил неговият жизнен път, но той в същото време бил озарен с лъчите на онази неизказана радост, която и в мрака на земните несгоди и страдания вече предвкусва сладостта на небесното блаженство. Така тежък и скръбен е жизненият път и на всички истински християни, на които Сам техният Божествен Учител е казал: В света скърби ще имате^[35]. Но за всички тях е открит и достъп до извора на същата неизказана радост, която изпитвал свети Иоан при своите големи страдания. И тайната на това духовно щастие той разкрил в своите дивни творения, от които всеки християнин ще познае истинския смисъл на живота и заедно с него от цялото си сърце ще каже:

Слава Богу за всичко. Амин.

А. Лопухин.

Теодор, до когото се отнасят предлаганите “Увещания”, написани около 369 г. след Рождество Христово, бил връстник и приятел на свети Иоан Златоуст и заедно с него се посветил в младостта си на подвизите на отшелническия живот, но скоро ги оставил заради заниманията и удоволствията на света. Свети Иоан в своите “Увещания” го призовава към разкаяние, като изобразява гибелното състояние на грешниците, кратковременността и суетността на настоящите блага, излага страшните и утешителни истини на Християнската вяра и с други убеждения, които подействали на падналия Теодор така, че той се върнал в обществото на отшелниците и впоследствие бил възведен в сан епископ Мопсуестки.

Кой ще даде на главата ми вода и на очите ми - извор сълзи (Иер. 9:1), в свое време ще кажа и аз, и много повече, отколкото тогава пророкът, защото имам намерение да оплаквам не множество градове и цели народи, но душата, която струва колкото, и смея да кажа - дори повече от много народи. Ако и един изпълняващ Божията воля е по-добър от хиляди беззаконници, то, разбира се, и ти преди си бил по-добър от хиляди иудеи. Затова сега никой няма да започне да ме укорява, ако изложа по-големи скърби и изобразя по-силна тъга от тези, които са изложени у пророка. Аз оплаквам не разрушаването на град и не пленяването на беззаконни мъже, но опустошаването на свещената душа и изтребването на христоносния храм. Кой, познавайки добре, изгорената сега от дявола красота на твоя ум по времето, когато тя е блестяла, не би простенал с плача на пророка - чувайки, че варварски ръце са осквернили светая светих, и запалвайки огън, са изгорили всичко - херувимите, ковчега, очистилището, каменните скрижали, златната стомна? Наистина, това нещастие е толкова по-горчиво от онова, колкото по-скъпоценни от онези са тези символи, пазени в твоята душа. Този храм е по-свят от онзи, защото той е блестял не със злато и сребро, а с благодатта на Духа, и, вместо ковчег и херувими, в него са обитавали Христос и Неговият Отец, и Утешителят. А сега вече не е същото: сега той е пуст, лишен от предишната красота и благолепие, изгубил е божественото и неизказано украшение, и се е лишил от всяка безопасност и охрана: в него няма нито врати, нито ключалки, и той е отворен за всички душепагубни и срамни помисли. Помисъл на гордост или помисъл на блуд, или помисъл на сребролюбие, или още по-гнусни помисли ще се устремят да влязат в него - и никой няма да попречи; а преди, както небето е недостъпно за всичко това, така (недостъпна е била) и чистотата на твоя ум. Може би моите думи ще се сторят невероятни на някои от тези, които сега виждат твоето запустение и извращаване; затова аз скърбя и тъгувам, и няма да престана да правя това, докато отново не те видя в предишния блясък. Макар и на хората това да изглежда невъзможно, за Бога всичко е възможно: защото Той из праха издига бедния и от калта въздига сиромаха, за да го постави с князете, с князете на народа му; Той неплодната настанява вкъщи като майка, радваща се за децата (Пс. 112:7-9). Не се отчайвай за промяна към по-добро. Ако дяволът е бил толкова силен, че те е хвърлил от върха и висотата на добродетелта до крайността на порока, то много по-силен е Бог отново да те изведе в предишната свобода и да те направи не само такъв, но и много по-блажен отпреди. Само не унивай, не губи добрите надежди, не падай в страстите на нечестивите. В отчаяние обикновено хвърля не многобройността на пороците, а нечестивото състояние на душата. Затова и Соломон е казал не просто: всеки, който стига до дълбините на злото, нехае, но само нечестивият (Притч. 18:3 - слав.). Само на такива хора е присъща тази страст, когато стигат до дълбините на злото. И все пак е възможно те да станат и отново да се издигнат там, откъдето са паднали. Унинието, като някакъв ярем, лежащ на шията на душата, я заставя да гледа надолу и не ѝ дава да издигне поглед към своя Владика. Но на мъжествения и доблестен човек е присъщо да съкрушава този ярем, да прогонва от себе си палача, който го е сложил, и да произнася думите на пророка: както очите на слугинята са обърнати към ръката на господарката ѝ, тъй и нашите очи - към Господа, нашия Бог, докле Той ни помилува. Помилуй нас, Господи, помилуй нас, защото доста сме сити на презрение (Пс. 122:2, 3). Наистина, божествени и изпълнени с небесно любомъдрие са тези наставления и внушения. Доста сме сити, казва той, на презрение, и сме претърпели многочислени бедствия; но няма да престанем да издигаме очите си към Бога и да Го молим, докато не получим желаното. На мъжествената душа е присъщо да не отпада и да не се отчайва пред множеството постигнали я бедствия, и след многократни и безуспешни молитви - да не отстъпва, но да очаква докле Той ни помилува, както говори блаженият Давид.

2. Дяволът затова и ни хвърля в помисли на отчаяние, за да погуби надеждата на Бога - тази безопасна котва, тази опора на нашия живот, този ръководител по пътя, водещ към небето, това спасение на погиващите души. Защото - казва Апостолът - нашето спасение е в надежда (Рим. 8:24). Защото тя, като някаква здрава верига, спусната от небето, поддържа душите ни, постепенно издигайки нагоре онези, които здраво се държат за нея, и възнасяйки ни по-високо от житейските бури. Затова, ако някой отпада и изпуска от ръцете си тази свещена котва, той веднага пада и погива в бездната на порока. Знаейки това, лукавият, още щом забележи, че ние сами се измъчваме от съзнанието за злите дела, идва и сам ни налага помисъла на отчаянието, който е по-тежък от олово; и ако го приемем, то, увличани от тежестта и откъснати от тази верига, неизбежно начаса ще паднем в бездната на злото, където именно се намираш ти сега, отхвърлил заповедта на кроткия и смирен Господ и изпълнявайки всички заповеди на жестокия, свиреп и неумолим враг на нашето спасение, отхвърлил благото иго и снел лекото бреме, и вместо тях наложил на себе си железни вериги и окачил на шията си воденичен камък (Мат. 18:6). Къде ще се спреш и кога ще престанеш да потопяваш бедната си душа, налагайки си необходимостта непрестанно да се носиш надолу? Жената, намирайки една драхма, поканила съседки да вземат участие в нейната радост и казала: порадвайте се с мене (Лук. 15:9); а аз сега ще поканя всички приятели, и мои, и твои за противното, и ще кажа не: “радвайте се с мен”, а “плачете с мен, заплачете със същия плач и викайте заедно с нас със скръбен глас. Защото ни постигна голяма беда, не еди-колко си таланти злато паднаха от ръката ми и не множество скъпоценни камъни, но този, който е по-ценен от всичко това, плавайки заедно с нас по това велико и пространно море, не зная как се отдели и падна в самата дълбина на погибелта”.

3. На тези, които се опитат да ме удържат от скръбта, ще кажа с думите на пророка: оставете ме, горко ще плача; не силете се да ме утешавате (Ис. 22:4). Сегашният ми плач не е такъв, че прекомерността на плача да ми навлече осъждане, но такъв, че от него не биха се посрамили да плачат, да тъгуват и да отхвърлят всяко утешение дори (апостолите) Павел и Петър. Някой справедливо би започнал да изобличава в голямо малодушие онези, които оплакват обикновена смърт. Но когато вместо тялото лежи умъртвената душа, поразена с множество рани, и в самата си мъртвост показваща предишното си благородство и благообразие, и погасналата си красота, може ли някой да бъде толкова жесток и безчувствен, че вместо плач и скръб да ми предлага думи на утешение? Както да не се плаче там, така да се плаче тук е присъщо на любомъдрието. Този, който е достигал небето, смял се е над суетата на живота, гледал е на телесните красоти като на камък, който е пренебрегвал златото като прах - той, неочаквано за нас, е обзет от пламъка на нечистата похот, изгубил е и здравето, и мъжеството, и всяка красота, и е станал роб на наслажденията. За него ли да не плача, кажи ми, за него ли да не се съкрушавам, докато отново не стане наш? И присъщо ли е това на човешката душа? Отменянето на телесната смърт е невъзможно да се постигне на земята, но това не удържа скърбящите от плач; а душевната смърт е възможно да бъде премахната тук: в ада, казва (Давид), кой ще Те слави (Пс. 6:6 - слав.)? Затова няма ли да бъде голямо безразсъдство от наша страна, ако по времето, когато оплакващите телесната смърт скърбят за нея с такава сила, макар и да знаят, че със сълзи няма да възкресят умрелия - ние да не изразяваме нищо подобно, макар и да знаем, че често има надежда за връщане на погиналата душа към предишния живот? Защото мнозина, и сега, и във времената на нашите предци, отклонили се от правилния живот и отбили се от тесния път, отново са станали дотолкова, че със следващото са покрили предишното, получили са награда, украсили са се с венци, били прославени с победителите и причислени към лика на светиите. Докато някой остава в пламъка на наслажденията, дотогава за него, макар и да има множество такива примери, това дело изглежда невъзможно; но още щом започне по малко да излиза оттам, то, постоянно вървейки напред, силата на огъня ще остане зад него, а пред себе си ще почувства прохлада и велико облекчение. Само да не се отчайваме, да не се отказваме от връщането: защото допусналият да стигне до такова състояние, макар и да е надарен с безмерна сила и ревност, те ще бъдат безполезни. Който вече е затворил за себе си вратата на покаянието и е заградил входа на попрището (подвижничеството), как ще бъде в състояние, намирайки се извън него, да направи по-малко или по-голямо добро? Затова лукавият предприема всичко, за да ни внуши този помисъл: след това той вече няма да има нужда от усилия и труд за нашето поражение, когато самите лежащи и паднали не желаят да му се противят. Който успее да избегне тези вериги, той ще запази и силата си, и ще съкруши врага. Напротив, който е свързан с помисли на отчаяние и е обезсилил себе си, как ще може да победи врага и да му се противопостави, когато сам бяга от него?

4. Не ми казвай, че така става само с неголемите грешници: не, дори човек да е изпълнен с всякакъв порок и да е направил всичко, което му затваря входа в царството, и при това не от неверните от началото, но от верните и някога благоугаждали на Бога, нека такъв впоследстве стане блудник, прелюбодеец, сластолюбец, грабител, пияница, мъжеложец, сквернословец и т. н. - и такъв няма да похваля, ако се отчайва в себе си, макар и до най-дълбока старост да е водил такъв най-порочен живот. Ако Божият гняв беше страст, то някой справедливо би започнал да се отчайва, като нямащ възможност да погаси пламъка, който е запалил с толкова много злодеяния; но тъй като Божеството е безстрастно и наказва ли, или поразява, прави това не с гняв, но по промисъл и велико човеколюбие, то трябва да имаме крепко дръзновение и да се уповаваме на силата на покаянието. Бог не за Себе Си отмъщава на онези, които са съгрешили против Него; защото до Неговото същество не достига никаква вреда; но има пред вид нашата полза и това да не увеличаваме своята развратеност, продължавайки да Му оказваме пренебрежение и презрение. Както отдалечаващият се от светлината с нищо не вреди на светлината, а на себе си вреди твърде много, потопявайки се в мрак, така и привикналият да пренебрегва Всемогъщата сила не Ѝ вреди никак, а причинява крайна вреда на самия себе си. Затова и Бог ни заплашва с наказания, и често ги изпраща - не за да отмъсти за Себе Си, но за да ни привлече към Себе Си. Защото и лекарят не скърби и не се обижда от нанасяните му от болните оскърбления, но всякак се стреми да спре тяхното безчинство, имайки предвид не своята, а тяхната полза; и ако те покажат поне малко благоразумие и здравомислие, той се радва и весели, и с това още по-успешно употребява лекарствата не за да отмъсти чрез тях за предишното, а за да им достави по-голяма полза и да ги доведе до пълно оздравяване. Така и Бог, когато паднем в крайно безумие, говори и върши всичко не за да отмъсти за предишното, а желаейки да ни избави от недъга, в което можем да се убедим и посредством здравия разум.

5. А ако някой и след казаното се съмнява, ще го уверим в това и чрез Божественото Писание. Кой, кажи ми, е бил по-престъпен от Вавилонския цар? Той, след като вече до такава степен изпитал Божията сила, че се поклонил на пророка и заповядал да му донесат дарове и благовонни кадива (Дан. 2:46), отново се предал на предишната гордост и свързал и хвърлил в пещта онези, които не го почитали повече от Бога. Ако и този жесток и нечестив (цар), повече звяр, отколкото човек, (Бог) призовава към покаяние и му дава и други подбуди за изправяне: първо, самото чудо, извършило се в пещта, а след това и видението, което видял царят и изтълкувал Даниил, е достатъчно да преклони и душа от камък; а освен това, след увещания с дела, и сам пророкът му дал такъв съвет: изкупи греховете си с правда, и беззаконията си - с милосърдие към бедните; ето с какво може се продължи твоят мир (Дан. 4:24). Какво говориш ти, премъдри и блажени? Нима и след такова падение е възможно връщане, и след такава болест здраве, и след такова безумие - надежда за вразумяване? Царят вече се бил лишил от всяка надежда, първо, с това, че не познал Създалия го и Възвелия го на такава почит, макар и да имал много доказателства за Неговата сила и промисъл и над самия себе си, и над своите предци; а после и с това, че след като получил ясни свидетелства за Божията мъдрост и предузнаване и видял как били победени и магията, и астрономията, и действията на всяко дяволско вълшебство, се оказал по-лош отпреди. Защото това, което не могли да обяснят мъдрите влъхви, халдейците, и което признавали за по-високо от човешката природа, Бог му изяснил чрез пленения юноша, и с това чудо го довел дотам, че той не само повярвал, но и станал проповедник и наставник на тази вяра за цялата вселена. Така, ако той и преди това знамение не заслужавал прошка за своето непознаване на Бога, то още повече след такова чудо, след собственото си изповядване и наставлението, преподадено на другите. Ако той не беше убеден със сигурност, че истинният Бог е един, не би оказал такава чест на Неговия раб, и не би дал същата заповед и на други. Но и след такова изповядване, той отново паднал в идолослужение, и този, който паднал на лицето си и се поклонил на Божия раб, стигнал до такова безумие, че хвърлил в пещта Божиите раби, които не му се поклонили. И какво? Бог отмъстил ли на отстъпника, както подобавало да отмъсти? Напротив, Той му представил още по-големи доказателства за Своето могъщество, за да го приведе, след такова безумие, отново към предишното състояние. И това, което е особено удивително: за да не се покажат чудните събития невероятни поради своята извънмерност, Той извършил знамение не над нещо друго, а над същата пещ, която разпалил сам царят за отроците, и в която ги хвърлил вързани. Разбира се, чудесно и необичайно би било и това, ако огънят беше само угасен. Но Човеколюбецът, за да внуши по-голям страх, да предизвика по-голямо изумление и напълно да прекрати заслепението на царя, направил още по-голямо и необикновено чудо. Като допуснал огънят да бъде разпален дотолкова, колкото искал царят, Той открива Своето могъщество в това, че без да унищожава приготовленията на враговете, прави приготвеното недействително. А за да не сметне някой това за привидение, като види юношите, побеждаващи пламъка, (Бог) допуснал да бъдат обгорени хвърлилите ги, показвайки от една страна това, че видимият пламък бил наистина огън, иначе не би погълнал нефта, и смолата, и сламата, и толкова тела; а от друга - това, че няма нищо по-силно от Неговото повеление, но природата на всичко съществуващо се подчинява на привелия я от небитие към битие - което се открило именно тогава: защото огънят, приел тленните тела, не се докоснал до тях, като че били нетленни, и върнал жертвата цяла, дори в още по-силен блясък. Защото тези юноши излезли като царе от царски чертози, така че никой не искал да гледа към царя, но погледите на всички се обърнали от него към чудното явление; и нито диадемата, нито порфирата, нито нещо друго от царското великолепие не привличало към себе си толкова тълпите на неверните, колкото видът на тези верни, дълго прекарали в огъня, но излезли от него такива, сякаш това се случило с тях насън. Дори и косите, които по природа изгарят най-лесно от всичко, тогава, като че по-твърди от диамант, превъзмогнали всепояждащия пламък. И чудно е не само това, че бидейки хвърлени в средата на пламъка, те никак не пострадали, но и това, че те непрестанно говорели; докато всички, които са били близо до изгаряни хора, знаят, че докато те държат устата си плътно затворени, макар и за кратко време се противят на огъня, но още щом отворят уста, душата им веднага излиза от тялото. Но и след толкова извършили се чудеса, и когато всички присъстващи и видели ги дошли в изумление, а отсъстващите били известени за това писмено - царят, който учел другите, сам останал неизправен и отново се обърнал към предишните пороци. И при всичко това Бог не го наказал, но още дълго търпял, вразумявайки го и чрез сънища, и чрез пророка. И само след като ни най-малко не се изправил по нито един от тези начини, накрая Бог му напратил наказание, впрочем не за да отмъсти за миналото, но за да пресече бъдещото зло и да попречи на умножаването на порока; при това го наказал не завинаги, а след няколко години на наказания отново го възвел в предишната чест, така че той не претърпял никаква вреда от наказанията, а придобил най-великото от всички блага - утвърждаване във вярата в Бога и разкаяние за предишните си грехове.

6. Такова е Божието човеколюбие! Той никога не отхвърля искреното разкаяние; но макар и някой да е достигнал до най-крайна порочност, а след това отново е решил да се върне на пътя на добродетелите, и такъв Той приема и приближава към Себе Си, и прави всичко, за да го приведе в предишното състояние. И ето в какво се състои още по-голямото човеколюбие: Той не отхвърля и този, който прояви не пълно разкаяние, но дори кратко и малко; дори и за него определя велика награда. Това се вижда от думите на пророк Исаия, които той казал на иудейския народ: Заради греха му Аз се гневих и го поразявах, скривах лице и негодувах; но той, като се отвърна, отиде по пътя на сърцето си. Видях пътищата му, и ще го изцеля, и ще го водя и ще го утешавам (Ис. 57:17,18). За това свидетелства и онзи крайно нечестив цар, който бил увлечен от жена си към престъпления, но още щом заплакал, облякъл се във вретище и се разкаял за своите беззакония, преклонил към себе си Божията милост, така че се избавил от всички заплашващи го бедствия. И Господ рече на Илия: виждаш ли, как се смири Ахав пред Мене? Задето се смири пред Мене, Аз няма да му напратя беди в негови дни, за това, че той плака пред Моето лице (3 Царств. 21:28, 29). По-късно Манасия, който със своето безумие и жестокост надминал всички, разрушил законното богослужение, затворил храма, съдействал за процъфтяването на идолското заблуждение и бил по-нечестив от всичките си предшественици - когато след това се разкаял, бил причислен към Божиите приятели (2 Пар. 33:12). Ако той, след като, виждайки тежестта на своите беззакония, се беше отчаял за своето обръщане и изправяне, би се лишил от всичко, което получил след това; а сега, като погледнал, вместо към тежестта на своите грехове, към безпределността на Божието добросърдечие, и като разкъсал дяволските вериги, той станал, подвизавал се и завършил добрия подвиг. Впрочем Бог отсича помислите на отчаяние не само с това, което се е случило с тези царе, но и с думите на пророка: днес, когато чуете Неговия глас, не ожесточавайте сърцето си, както когато Ме прогневявахте (Пс. 94:7, 8 - слав.). Думата днес може да се отнася към целия живот, дори, ако желаеш, и към старостта; защото покаянието се цени не според продължителността на времето, но според душевното разположение. Така за ниневийците не били нужни много дни, за да загладят греха си, но и краткият еднодневен срок бил достатъчен, за да изгладят своите беззакония, и разбойникът не след дълго време достигнал входа на рая, но умил всички грехове в своя живот за толкова време, колкото е необходимо за произнасянето на една дума, и получил наградата на прославянето още преди Апостолите. Да погледнем и към мъчениците, които не за много години, но за няколко дни, а често и само за един ден се удостоявали със светли венци.

7. И така, ние винаги трябва да имаме бодрост и голямо усърдие, и ако така настроим съвестта си, че намразим предишния си порочен живот и изберем противоположния път с такава сила, с каквато желае и изисква Бог; няма да изгубим нищо във времето, тъй като мнозина, бидейки последни, са изпреварили първите. Тежко е не падението, а това, че след като са паднали, лежат и вече не стават - това, че доброволно правейки зло и пребивавайки в безгрижие, прикриват слабостта на волята с помисли на отчаяние. На такива хора и пророкът, недоумявайки, казва: нима падналите не стават, и отклонилите се от пътя не се връщат (Иер. 8:4)? А ако ти ни попиташ за тези, които, след като са повярвали, отново са паднали, то всичко казано се отнася и за тях; защото, който е паднал, той преди е бил в числото на стоящите, а не на лежащите, иначе как би паднал? И още ще кажем, отчасти с притчи, отчасти с най-ясни дела и думи. Така овцата, която се е отделила от деветдесет и деветте и след това отново била върната обратно, изобразява не нещо друго, а именно отпадането и връщането на верните, защото тя била овца, и не от някое друго стадо, но от числото на другите овци, и преди я пасял същия пастир, и се заблудила не по обичайния начин, но по планини и стръмнини, т.е. на някакъв далечен път, много отдалечен от правия. Но пастирът оставил ли я да блуждае? Съвсем не; той я върнал обратно, без да я докарва насила и бие, но вземайки я на раменете си. Защото, както добрите лекари с голяма грижа връщат здравето на обхванатите от продължителна болест не само лекувайки ги по правилата на лечебното изкуство, но понякога и доставяйки им удоволствие, така и Бог обръща към добродетелите крайно развратените хора не изведнъж и насилствено, но малко по малко, като винаги им помага, за да не паднат в още по-голямо отчуждение и продължително заблуждение. Това показва не само притчата за блудния син. Той също не бил някой чужд, но син и брат на благонравния син, и паднал не в някакъв маловажен порок, а в най-крайна, може да се каже, порочност - богатият, свободният и благородният станал по-нещастен от робите, чуждите хора и наемниците. И все пак той отново се върнал в първоначалното състояние и получил предишната чест. А ако се беше отчаял за своя живот и паднал духом от постигналите го беди, би останал в чуждата страна и не би получил това, което му било дадено, а изнурен от глад, би погинал с най-жалка смърт. Но тъй като се разкаял и не паднал в отчаяние, то след такова падение отново се явил в предишното благообразие, облякъл се в прекрасна одежда и получил повече от брата, който не бил паднал. Защото аз толкова години ти служа, казал той, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле (Лук. 15:29, 30). Такава е силата на покаянието!

8. Имайки такива примери, да не се забравяме в пороците и да не отлагаме обръщането, но и ние да кажем: ще отида при баща си, и да се приближим към Бога. Той Сам никога не се отвръща от нас, но ние се отдалечаваме от Него: Аз съм Бог само отблизо, казва Господ, а не Бог и отдалеч (Иер. 23:23). И пак чрез друг пророк укорява иудеите и казва: не ли беззаконията ви произведоха раздяла между вас и Мен (Ис. 59:2 - слав.)? А след като това ни отделя от Бога, то да разрушим тази пагубна преграда, и тогава нищо няма да ни пречи да бъдем близо до Бога. Послушай как ставало това в действителност. Сред коринтяните един знатен човек извършил такъв грях, за който не можело да се чуе и между езичниците. Той бил верен и от близките на Христа, а някой дори казват, че бил от числото на свещенослужителите. И какво? Изключил ли го Павел от обществото на спасяваните? Съвсем не: сам той много пъти укорявал коринтяните за това, че не са го привели към покаяние; а желаейки да ни покаже, че няма грях, който да не може да бъде излекуван, отново за този човек, който ще съгреши по-тежко от езичниците, е казал: да предадете такъв на сатаната, за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спасен в деня на Господа нашего Иисуса Христа (1 Кор. 5:5). Но това било преди покаянието, а когато той се покаял, доста е за такъв, казва, това наказание от мнозинството (2 Кор. 2:6) - и предписал да го утешат и да приемат покаянието му, за да не го обладае сатаната. И целия народ на галатяните, които паднали, след като вече били повярвали, извършвали знамения и понесли много изкушения за вярата в Христа, той възстановява отново. Това, че те вършели чудеса, е изразил с думите: Който ви дарува Духа и прави между вас чудеса (Гал. 3:5); и това, че много страдали за вярата, е изразил с думите: нима напразно толкова много претърпяхте? Да беше само напразно! (Гал. 3:4). Но и след такова преуспяване те извършили грях, който можел да ги отчужди от Христа, и за който сам (Павел) се изразява така: Ето аз, Павел, ви казвам: ако се обрязвате, Христос нищо няма да ви ползува (Гал. 5:2); и още: Вие, които искате, да се оправдавате със закона, отпаднахте от благодатта (Гал. 5:4). Но и след такова падение, той с благоразположение им казва: чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос (Гал. 4:19), показвайки с това, че в нас, и след крайното развращение, може отново да се изобрази Христос, защото Той не иска смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив (Иез. 33:11).

9. Да се обърнем, о, любезна глава! и да изпълняваме Божията воля. Той и затова ни е създал и привел в битие, за да ни направи участници във вечните блага и да ни дари небесното царство, а не за да ни хвърли в геената и да ни предаде на огъня; това не е за нас, а за дявола, а за нас от древни времена е устроено и приготвено царството. Изяснявайки едното и другото, Господ казва на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен не за вас, а за дявола и неговите ангели (Мат. 25:34, 41). И така, геената е приготвена не за нас, а за него и неговите ангели; а царството е приготвено за нас още от създание мира. Да не направим себе си недостойни за влизане в чертога: докато пребиваваме тук, то, макар и да сме извършили множество грехове, има възможност да умием всичко, разкайвайки се за греховете; но когато си отидем оттук, макар и да сме показали най-силно разкаяние, вече няма да има никаква полза, и колкото и да скърцаме със зъби, колкото и да се молим и съкрушаваме, никой, дори и с крайчеца на пръста, няма да подаде нито капка на нас, обхванатите от пламъка, но ще чуем същото, каквото и известният богаташ - между нас и вас зее голяма пропаст (Лук. 16:26). Да се покаем тук, увещавам ви, и да познаем своя Господ, както подобава да Го познаем. Затова и дяволът полага всички усилия да вкорени в нас помисъла на отчаянието: защото знае, че ако, макар и малко, се покаем, това няма да е безплодно за нас. Но както подалия чаша студена вода го очаква награда, така и покаялият се за злите си дела, макар и да не е оказал съответно на греховете покаяние, за това ще получи награда. Никое добро, дори и най-маловажното, няма да бъде пренебрегнато от Праведния Съдия. Ако греховете се изпитват с такава строгост, че ние ще понесем наказание и за думите, и за желанията, то колко повече добрите дела, независимо дали са малки, или големи, ще ни се вменят в същото време. И така, дори и да не си в състояние да се върнеш към предишния строг живот, ако поне малко се отклониш от сегашния си недъг и невъздържание, и това няма да остане безплодно; само постави начало на делото и пристъпи към подвизи, а докато оставаш навън, това наистина ще ти изглежда трудно и нелеко за изпълнение. Затова и Иуда лукавият отклонил от това, за да не може той, след като е поставил подобаващо начало, да се върне чрез покаяние там, откъдето е паднал. Наистина бих ти казал - макар и такива думи да са странни, - че и неговият грях не превъзхожда помощта, която получаваме от покаянието. Затова прося и умолявам, изтръгни от душата си всяка сатанинска мисъл и се обърни към това спасително средство. Ако бях те съветвал веднага да се издигнеш на предишната висота, ти с право би възнегодувал срещу това, като много трудно дело; но ако сега изисквам само това, да не прибавяш към настоящите грехове, но да станеш и да се върнеш оттам в противоположния път, то защо се бавиш и се отклоняваш и противиш? Не си ли виждал как са умирали живелите в разкош, пиянство, игри и други удоволствия на живота? Къде са сега онези, които са се показвали по тържищата с голяма надменност и с многочислени придружители, обличали са се в копринени дрехи, излъчвали са благоухание, имали са храненици и постоянно са били прилепени към зрелищата? Къде е тяхната пищност? Погинали са огромните разходи за вечери, тълпата от музиканти, угодничеството на ласкателите, гръмкият смях, безгрижието на душата, разсеяността на мисълта, изнеженият, празен и разкошен живот. Къде е отлетяло всичко това? В какво се е превърнало тялото, което се е удостоявало с такава грижа и чистота? Иди на гроба, погледни праха, пепелта, червеите, погледни безобразието на това място и простени горчиво. О, ако наказанието се ограничаваше само с този прах! Но от гробовете и тези червеи мислено се пренеси към онзи незаспиващ червей, към неугасимия огън, към скърцането със зъби, към външната тъмнина, към скърбите и съкрушението, към притчата за Лазар и богаташа, който, притежавайки преди такова богатство и обличайки се в багреница, не могъл да получи и капка вода, и при това се намирал в такова крайно положение. Всичко тукашно не е по-добро от съновидение. Защото, както работещите в рудници или носещи едно или друго тежко наказание, когато, заспивайки след много трудове и най-горчив живот, в съня си се виждат в удоволствия и богатство, след като се събудят, никак не се радват на своите сънища; същото станало и с онзи богаташ, който, ползвайки се от богатството си в настоящия живот като в сън, след заминаването си оттук претърпял тежко наказание. Помисли за това и противопостави този огън на обхващащия те сега пламък на пожеланията, и накрая се избави от тази пещ. Защото, който добре е угасил пещта тук, той няма да я изпита и там; а който не е победил пещта тук, след заминаването си оттук, пещта там ще го обхване още по-силно. Колко време би искал да продължи наслаждението от настоящия живот? Мисля, че са ти останали не повече от петдесет години, за да достигнеш дълбока старост, но и това още не ни е известно със сигурност; защото тези, които не могат да бъдат уверени в продължаването на своя живот до вечерта, как могат да бъдат сигурни за няколко години? И не само това не ни е известно - не ни е известна и промяната на обстоятелствата: често с живота, продължаващ много време, не продължават и удоволствията, но още щом се появят, веднага изчезват. Впрочем, ако е угодно, нека стане така, че да поживееш толкова години и да не изпиташ никаква промяна: какво е това в сравнение с безкрайните векове и с тежките и непоносими наказания? Тук и доброто, и лошото имат край, и при това много скорошен, а там и едното, и другото продължават в безкрайни векове, и по своето качество са толкова различни от всичко тук, което не е възможно и да се опише.

10. След като слуша за огъня, не мисли, че огънят там е същият като тукашния: тукашният, като обхване нещо, го изгаря и угасва, а оня огън, когото подхване веднъж, го гори постоянно, и никога не престава, затова и се нарича неугасим. Защото и грешниците следва да се облекат в безсмъртие, не за слава, а за да имат за постоянен спътник тамошното мъчение; а колко ужасно е това, не може да се изобрази с думи, а само от опитното усещане за малките страдания може да се получи някаква бледа представа за тези страшни мъчения. Когато се намираш в баня, затоплена повече от необходимото, представи си геенския огън, и ако някога гориш от силна треска, пренеси се с мисълта си към този пламък: и тогава ще бъдеш в състояние добре да разбереш тази разлика. Ако банята и треската ни безпокоят и мъчат толкова силно, то какво ще чувстваме тогава, когато попаднем в онази огнена река, която ще тече пред Страшния Съд? Ще скърцаме със зъби от страданията и нетърпимите мъчения, но никой няма да ни помогне. Силно ще стенем, когато пламъкът ни обхване по-силно, но няма да видим никого, освен мъчените заедно с нас и огромната пустиня. А какво да кажем за онези ужаси, които ще вселява в душите ни мракът? Защото този огън както не изтребва, така и не свети; иначе нямаше да има мрак. Изобщо, само това време ще може да ни покаже със сигурност смущението и трепетът, изнуряването и голямото изстъпление, които ще ни постигнат. Многочислени и разнообразни са тамошните мъки, и потоците от наказания обхващат душата отвсякъде. Ако някой каже: а как душата може да бъде достатъчна за такова множество мъчения и да остава в наказания безкрайни векове? - такъв нека си представи какво се случва тук, колко често мнозина са претърпявали продължителна и тежка болест. Те, макар и да са починали, това е станало не защото душата е изчезнала, а защото тялото се е изтощило, така че, ако то не се беше изнурило, душата не би престанала да се мъчи. А когато душата получи нетленно и неразрушимо тяло, тогава нищо няма да пречи на мъчението да продължи в безкрайни векове. Тук не може да съществува и едното, и другото заедно, тоест, жестокостта и продължителността на мъченията, но едното е противно на другото поради тленността на тялото и неспособността му едновременно да понася и едното, и другото; а когато накрая настъпи нетлението, това противопоставяне ще се прекрати и тези две страшилища с голяма сила ще ни обхванат в безкрайността. Затова сега да не разсъждаваме така, като че извънмерността на мъченията ще изтощи душата ни: защото в същото време тялото не може да се изтощи, но ще се мъчи вечно заедно с душата, и това никога няма да има край. И така, колко голямо наслаждение и колко продължително време искаш да противопоставиш на това наказание и мъчение? Сто години и два пъти по толкова? Каквото е съновидението на един ден по отношение на целия живот, същото е наслаждението с тукашните блага по отношение на продължителността на бъдещите блага. Затова ще се намери ли човек, който, за да види приятен сън, би се решил да търпи наказание цял живот? Кой е толкова неразумен, че да се реши на такова възнаграждение? Впрочем сега още не въставам против наслаждението и не разкривам съдържащата се в него горчивина: защото сега не е време да говорим за това, но когато бъдеш в състояние да избягаш от него. Затова, като отложим разговора за това в друго време, сега ще кажем следното. Нека наслаждението бъде наслаждение и удоволствието - удоволствие, нямащи в себе си нищо неприятно и предосъдително: тогава какво да кажем за приготвеното наказание? Какво ще правим тогава ние, наслаждавалите се на тукашните блага като на сенки и изображения, а в действителност подхвърлили се на вечно мъчение, и при това когато е било възможно за кратко време и да избегнем споменатите мъчения, и да получим приготвените блага? Наистина, и това е дело на Божието човеколюбие, че нашите подвизи се простират не продължително време, но след като сме се подвизавали съвсем кратко и малко време, подобно на мигване на око (защото точно такъв е настоящият живот в сравнение с бъдещия), ще бъдем увенчани в безкрайни векове. Тогава немалко ще опечалява душите на наказваните и това, когато си представят, че след като е било възможно за кратко време да изправят всичко, те, поради своето безгрижие, са се предали на вечни мъки. За да не претърпим това и ние, нека станем, докато времето е благоприятно, докато е ден за спасение, докато е велика силата на покаянието. Защото, ако останем в безгрижие, ще ни постигнат не само споменатите бедствия, но и други, много по-тежки. Такива, и още по-горчиви бедствия ще бъдат в геената, а лишаването от благата ще причини такава печал, такава скръб и мъка, че дори и никакво наказание да не очакваше тукашните грешници, то само по себе си ще терзае и измъчва душите ни по-силно от геенските мъки.

11. Представи си състоянието на другия живот, доколкото това е възможно: защото никое слово не е в състояние да изобрази в пълнота неговото достойнство, но от това, което чуваме, като от някакви гадания, можем да получим поне бледа, неясна представа за него. Скръб и въздишка, казва (Писанието) ще се отдалечат (Ис. 35:10). Какво може да бъде по-блажено от такъв живот? Там няма да се боим от бедност, нито от болест; там няма нито обиждащи, нито обиждани, нито раздразващи, нито раздразвани, нито гневящи се, нито завиждащи, нито разпалвани от непристойна похот, нито грижещи се за придобиването на необходимото за живота, нито измъчвани от желание за власт и господство: защото цялата буря на нашите страсти ще утихне и ще престане, и всичко ще бъде в мир, веселие и радост, всичко ще бъде тихо и спокойно, винаги ще бъде ден и яснота, и светлина - не тази тукашна светлина, но друга, която е толкова по-светла от тази, колкото тази е по-светла от светлината на светилника. Светлината там не се помрачава нито нощем, нито от сгъстяването на облаците; не гори и не опалва телата, защото там няма нито нощ, нито вечер, нито студ, нито зной, нито някаква друга промяна на времето, но някакво друго състояние, което познават единствено достойните; там няма нито старост, нито бедствия на старостта, но всичко тленно е отхвърлено, тъй като навсякъде господства нетленната слава. А това, което е по-важно от всичко, е непрестанното наслаждение от общението с Христа, заедно с Ангелите, с Архангелите, с горните сили. Погледни сега към небето, и мислено премини към това, което е по-високо от небето, представи си преобразяването на цялото творение: то вече няма да остане такова, но ще бъде много по-прекрасно и светло, и колкото златото е по-блестящо от оловото, толкова тогавашното устройство ще бъде по-добро от сегашното, както казва и блаженият Павел: и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението (Рим. 8:21). Сега то, като причастно на тлението, търпи много от това, което е присъщо на такива тела; но тогава, освободило се от всичко това, ще ни представи нетленно благолепие. Тъй като то трябва да приеме нетленни тела, то и само трябва да се преобрази в по-добро състояние. Тогава никъде няма да има раздор и борби, защото велико е съгласието в лика на светиите при постоянно единомислие едни с други. Там няма да е нужно да се боим нито от дявола и демонските козни, нито от геенската заплаха, нито от смъртта, нито от тукашната, нито от онази, която е много по-тежка от нея; но всеки такъв страх ще бъде унищожен. Както царският син, първоначално възпитаван в унизено състояние, под страх и заплахи, за да не се разврати от послаблението и да не стане недостоен за бащиното наследство, след достигането на царско достойнство изведнъж променя всичко предишно, и в порфира и диадема, сред множество копиеносци, председателства с велико дръзновение, отхвърлил от душата всяко унижение и принизеност, и вместо това приел друго: така ще стане тогава с всички светии. А за да не се окажат тези думи просто красноречие, да се издигнем мислено на планината, на която се е преобразил Христос; да погледнем към Него блестящия, как Той е възсиял, макар и тогава да не ни е показал цялото сияние на бъдещия век; от самите думи на евангелиста се вижда, че показаното тогава е било само снизхождение, а не точна представа за предмета. Защото какво казва той? Светна като слънце (Мат. 17:2). Славата на нетленните тела явява не такава светлина, каквато излъчва тленното тяло, и не такава, която е достъпна и за смъртните очи, но такава, за съзерцанието на която са необходими нетленни и безсмъртни очи. А тогава на планината Той открил само толкова, колкото било възможно да се види без вреда за очите на виждащите; и при всичко това те не понесли, но паднали на лицето си. Кажи ми, ако някой, завеждайки те на някакво светло място, където всички седят облечени в златни одежди, и сред такова събрание ти покаже един човек, имащ одежди и венец на главата само от скъпоценни камъни, и след това ти обещае да те въведе в това общество, ти не би ли полагал всички усилия, за да получиш обещаното? Сега отвори умните си очи и погледни на тази гледка, състояща се не от обикновени мъже, но от тези, които са по-скъпоценни и от злато, и от скъпоценни камъни, и от слънчевите лъчи, и от всеки видим блясък, и не само от хората, но и от много по-достойните от тях - от Ангелите, Архангелите, Престолите, Господствата, Началата, Властите? А за Царя не може и да се каже какъв е Той; толкова недостъпна за словото и ума е тази красота, доброта, светлост, слава, величие, великолепие. От такива ли блага да се лишим, кажи ми, за избегване на кратковременните теготи? Ако трябваше всеки ден да претърпяваме множество смърти, дори самата геена, за да видим Христа, идещ в славата Си, и да бъдем причислени към лика на Светиите, то не трябва ли да претърпяваме всичко това? Послушай какво казва блаженият Петър: добре е да бъдем тука (Мат. 17:4). Ако той, видял някакъв толкова неясен образ на бъдещето, веднага излял всичко от душата си вследствие на наслаждението, произлязло в душата му от тази гледка, то какво да кажем, когато се яви самата същност на нещата, когато се отворят царските чертози и бъде възможно да съзерцаваме Самия Цар вече не в гадание и не в огледало, но лице в лице, вече не с вяра, но с видение?

12. Мнозина безразсъдни са искали само да се избавят от геената, но аз смятам за много по-тежко наказание - да не бъдеш в тази слава; и този, който се е лишил от нея, мисля, трябва да скърби не толкова от геенските мъчения, колкото за лишаването от небесните блага: защото това е едно от най-тежките наказания. Сега ние често, виждайки царя с множество копиеносци да влиза в царските чертози, смятаме за щастливи неговите приближени и участващите в разговор и съвет с него и във всяка друга чест; дори притежавайки множество блага, наричаме себе си нещастни и никак не ценим тези блага, гледайки славата на заобикалящите царя, макар и да знаем, че този блясък е измамен и ненадежден поради войните, поради козните и завистта, и сам по себе си не заслужава никакво внимание. А по отношение на Царя на всичко, Който притежава не част от земята, но цялото земно кълбо, или, по-точно казано, обхваща я цялата с длан и измерва небесата с педя, носи всичко със силата на Своето слово, пред Когото всички народи са като нищо (Ис. 11:15 - слав.) - по отношение на този Цар нима няма да сметнем за крайно наказание да не бъдем включени в този лик, който е около Него, и да се радваме, ако се избавим от геената? Какво може да бъде по-жалко от такава душа? Този Цар, не във впряг от бели мулета, не на златна колесница, не в порфира и диадема - не така ще дойде на земята, а как? Послушай пророците, които зоват и говорят за това, доколкото е възможно да се каже. Един казва: иде нашият Бог, и не в безмълвие: пред Него - всепоядащ огън, и около Него - силна буря. Отгоре Той призовава небе и земя, за да съди Своя народ (Пс. 49:3, 4). А Исаия добавя и самото наказание за нас в следните думи: Ето, денят Господен иде лют, с гняв и пламнала ярост, за да обърне земята в пустиня и да изтреби от нея грешниците ѝ. Звездите небесни и светилата не дават от себе си светлина; слънцето се помрачава при изгрева си, и месечината не сияе със светлината си. Аз ще накажа света за злото, и нечестивците - за техните беззакония; ще премахна високоумието на горделивите и ще унижа надутостта на притеснителите; ще направя тъй, че людете ще бъдат по-скъпи от чисто злато, и мъжете - по-скъпи от офирско злато. Затова ще потреса небето, и земята ще се мръдне от мястото си поради яростта на Господа Саваота, в деня на пламналия Му гняв (Ис. 13:9-13). И още, казва, прозорците от небесната височина ще се разтворят, и основите земни ще се раздрусат. Земята се съкрушава, земята се разпада, земята е силно раздрусана. Земята се клати като пиян и се люлее като люлка, и беззаконието ѝ тежи върху нея; тя ще падне - и вече няма да стане. И в оня ден Господ ще посети вишнето воинство и земните царе на земята. И ще бъдат събрани наедно като затворници в трап (Ис. 24:18-22). И Малахия в съгласие с това казва: Ето, Той иде, казва Господ Саваот. И кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя; и ще седне да претопява и чисти сребро и злато (Мал. 3:1-3). И още: ето, казва, ще дойде ден, пламтящ като пещ; тогава всички надменни и ония, които постъпват нечестиво, ще бъдат като слама, и ще ги изгори идещият ден, казва Господ Саваот, тъй че няма да остави у тях ни корен, ни клони (Мал. 4:1). И мъжът на желанията казва: Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; облеклото Му беше бяло като сняг, и космите на главата Му - като чиста вълна; престолът Му - като огнен пламък, колелата Му - като пламтящ огън. Огнена река излизаше и минаваше пред Него; хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него; съдии седнаха, и книги се разтвориха (Дан. 7:9,10). И малко по-надолу: гледах, казва, в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царството Му не ще се разруши. Духът ми се разтрепери в мене, Даниила, в тялото ми, и виденията на главата ми ме смутиха (Дан. 7:13-15). Тогава ще се разтворят всички врати на небесните сводове, и по-точно, и самото небе ще се разруши. Защото, казва (пророкът), небесата ще се свият като книжен свитък (Ис. 34:4), ще се навият като кожа и покрив на палатка, за да се изменят в по-добро. Тогава всички ще се изпълнят с изумление, с ужас и трепет; тогава и самите Ангели ще обземе велик страх, и не само Ангелите, но и Архангелите, и Престолите, и Господствата, и Началата, и Властите: силите небесни ще се разклатят (Мат. 24:29), защото от техните съслужители ще се поиска отчет за тукашния живот. Ако тогава, когато един град бъде осъден от земните управници, треперят всички, дори и намиращите се вън от опасност: то, когато цялата вселена бъде съдена от такъв Съдия, Който няма нужда нито от свидетели, нито от изобличители, но и без тях открива всички дела, думи и мисли, и ще покаже всичко като на картина и на самите грешници, и на незнаещите - възможно ли е тогава да не се разтърси и разклати всяка сила? Наистина, дори и да не течеше огнената река, и да не предстояха страшни ангели, а само от събралите се хора едни да получаваха похвала и прослава, а други да бяха прогонвани с безчестие, за да не виждат славата Божия - защото (пророкът) казва: да се махне нечестивият, да не види славата Господня (Ис. 26:10 - слав.) - и това би било единственото наказание, то лишаването от такива блага не би ли терзаело отхвърлените души по-мъчително от всяка геена? Колко тежко е това бедствие, сега не можем да изобразим с думи, а тогава ясно ще узнаем на дело. А сега към това добави и следното наказание - как хората не само се терзаят от срам, без прикритие и с наведени надолу глави, но и биват повлечени по пътя, водещ в огъня, как се приближават към самите места за мъчения и биват предадени на свирепи сили, и търпят това в същото време, когато всички вършили добри и достойни за вечния живот дела, се увенчават, прославят се и се поставят пред престола на Царя.

13. Така ще бъде в този ден, а какво ще последва след него, какви думи да изобразят това, т.е. произлизащата от общението с Христа наслада, полза и радост? Защото душата, възвърнала си своето благородство, и накрая достигнала до състояние, в което да може да съзерцава своя Господ, не може и да се каже какво наслаждение, каква полза получава от това, че се утешава не само с придобитите блага, но и с увереността, че тези блага никога няма да се свършат. Цялата тази радост е невъзможно да се изобрази с думи, нито да се постигне с ум. Впрочем ще се опитам да я изобразя така, както показват великото чрез малкото. Да погледнем тези, които в настоящия живот се ползват от светски блага, тоест богатство, власт и слава - как те, гордеейки се със своето благосъстояние, мислят, че вече не са на земята, макар и да се ползват от такива блага, които и не се смятат за блага и не остават с тях, но отлитат по-бързо от сън; понякога, дори и да остават за малко време, доставят удоволствие само в настоящия живот, а по-нататък не могат да ги съпътстват. Ако и тези доставят на притежаващите ги такава радост, то какво, мислиш, ще бъде с душите, призовани към безчислени небесни блага, които са непреходни и винаги остават благонадеждни? И те не само с това, но и със своето количество и качество толкова превъзхождат настоящите блага, че сърцето на човека не може да си го представи. Сега ние живеем в този свят като дете в утробата, търпейки притеснение и не можейки да виждаме блясъка и свободата на бъдещия век; а когато настъпи времето на раждането и настоящият живот изведе на съд в деня на съда всички възприети от него хора, тогава недоносените същества ще преминат от мрак и скръб в още по-тежка скръб, а съвършените и съхранилите чертите на царския образ ще застанат пред Царя и ще встъпят в онова служение, с което служат на Бога всички Ангели и Архангели. Не погубвай, приятелю мой, докрай тези наши черти, но по-скоро ги възстанови и ги приведи в по-добро състояние. Бог е затворил телесната красота в пределите на природата, но красотата на душата, като несравнимо по-добра от телесното благообразие, е свободна от такава необходимост и подчиненост, и напълно зависи от нас и от Божията воля. Нашият човеколюбив Владика особено е почел нашия род и с това, че по-маловажното и по-малко полезното, загубата на което е без значение, е подчинил на естествената необходимост, а разпоредители на истинно доброто е направил самите нас. Ако Той ни беше направил разпоредители и на телесната красота, ние бихме получили излишна грижа, бихме губили цялото си време за безполезни неща, и съвсем бихме станали нехайни за душата. Ако и сега, когато не ни е дадена такава власт, ние правим всичко и полагаме всички усилия за това, и нямайки власт в действителност, си позволяваме да се украсяваме с цветя, бои, подреждане на косите, украсяване на дрехите, изписване на веждите и множество други хитрости, измисляме си такава красота: то бихме ли полагали някакви грижи за душата и за високите предмети, ако имахме възможност да придаваме истински прекрасен вид на тялото? Може би, ако това беше наша работа, не бихме вършили нищо друго, но бихме прекарвали цялото си време в това да украсяваме робинята с безброй украшения, а нейната господарка, по-унизена от всеки неволник, да оставяме в безобразие и пренебрежение. Затова Бог, освободил ни от тази пагубна грижа, е вложил в нас способност към по-добро дело, така че нямащият възможност да направи тялото от безобразно красиво, може да въздигне душата си, макар и да е слязла до крайно безобразие, на самия връх на красотата, и така да я направи много приятна и привлекателна, желана не само за добрите хора, но и за Самия Цар и Бог на всичко, както и псалмопевецът, разсъждавайки за тази красота е казал: и силно ще пожелае Царят твоята красота (Пс. 44:12). Не виждаш ли, че и в блудните домове към безобразните и безсрамни жени едва ли ще се доближат и участващите в дуели, другоземците и борците със зверове; а ако някоя благообразна, благородна и срамежлива жена, поради някакво обстоятелство, изпадне в такава крайност, то някой от много знатните и важни хора ще се срамува ли да встъпи в брак с нея? Ако у хората има такава жалост и такова презрение към славата, че те често избавят от неволя обезчестените под този покрив жени и ги вземат за съпруги, то не е ли много по-възможно това за Бога по отношение на душите, които поради насилието на дявола са изпаднали от първоначалното благородство в блудилището на настоящия живот? Множество такива примери ще намериш у пророците, когато отправят речта си към Иерусалим, който също паднал в блудодеяние, и при това в ново блудодеяние, както казва Иезекиил: На всички блудници дават подаръци, а ти сама дава подаръци... ти постъпваше обратно на другите (Иез. 16:33, 34); и друг: ти седеше, очаквайки ги като врана в пустиня (Иер. 3:2 - слав.). И такъв град, толкова блуден, Бог отново призовава към Себе Си. Самият плен (на иудеите) бил не толкова за наказание, колкото за тяхното обръщане и изправяне; защото, ако Бог беше решил да ги накаже окончателно, не би ги върнал в отечеството им, не би издигнал още по-велики и блестящи град и храм. Славата на тоя последен храм, казва (пророкът), ще бъде по-голяма, отколкото на предишния (Аг. 2:9), а ако Бог не е лишил от покаяние града, блудствал многократно, то още повече ще приеме твоята душа, подхвърлила се на първото падение. Наистина, никой плътолюбец, макар и крайно разпален, не пламти към своята любима така, както Бог желае спасението на нашите души. В това можем да се убедим както от всекидневните събития, така и от Божествените писания. Погледни у Иеремия в началото, и у много други пророци, как Бог е бивал пренебрегван и презиран, и как Той отново се е приближавал и е търсил любовта на отвръщащите се от Него - което и Сам е изразил в Евангелието с думите: Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! (Мат. 23:37). И свети апостол Павел в Посланието до Коринтяни е казал: защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението. Молим ви от име Христово: примирете се с Бога! (2 Кор. 5:19, 20). Сега приеми, че това е казано и за нас. Защото не само неверието, но и нечистият живот може да бъде причина за тази прискръбна вражда. Плътското мъдруване, казва (Писанието), е вражда против Бога (Рим. 8:7). Да разрушим тази преграда, да я съборим и умъртвим, за да достигнем блаженото примирение и отново да станем желани и угодни на Бога.

14. Зная, че ти сега се възхищаваш от красотата на Ермиона и мислиш, че на земята няма нищо подобно на нейното благообразие; но ако ти, приятелю мой, пожелаеш, ще бъдеш толкова по-благолепен и прекрасен от нея, колкото златните статуи са по-добри от глинените. Ако красотата на тялото така поразява и увлича душите на мнозина, то когато тя заблести в душата, какво може да се сравни с такава красота и благообразие? За основа на телесната красота служи не нещо друго, а слуз, кръв, влага, жлъчка, и сокът на приятната храна. С това се напълват и очите, и страните, и всичко друго; и ако те не получават всеки ден такова напояване, излизащо от стомаха и черния дроб, кожата ще изсъхне повече от необходимото и очите ще хлътнат, и наред с това цялата красота на лицето веднага ще угасне - така че, ако си представиш какво точно се скрива зад прекрасните очи, зад правия нос, зад устните и страните, ще наречеш благообразието на тялото не нещо друго, а варосана гробница: с такава нечистота е пълна вътрешността! И още, ако видиш парцал, изцапан с някое от тези вещества, например със слуз или слюнка, няма да пожелаеш и с края на пръстите да се докоснеш до него, дори няма да гледаш към него; а се възхищаваш от тяхното вместилище и хранилище? А твоята красота е била не такава, но (толкова по-висша от нея), колкото небето е по-висше от земята, или, по-точно казано, много по-блестящо и превъзходно. Разбира се, никой никога не е виждал душата си сама по себе си, без тялото; но аз ще се опитам да ти представя нейната красота иначе, в сравнение с висшите сили. Послушай как тяхната красота е поразила мъжа на желанията: имайки намерение да изобрази тяхната красота и не можейки да намери такова тяло, той прибегнал към металните вещества, но като не се задоволил само с тях, взел за пример и блясъка на мълнията. Ако тези (сили), проявили своето същество не в цялата си чистота и оголеност, но по много неясен и скрит начин, са били толкова блестящи, то какви би следвало да бъдат без никакъв покров? Нещо подобно трябва да си представяме и за красотата на душата: ще бъдат, казва (Господ), равни на Ангели (Лук. 20:36). Дори между телата онези, които са по-леки и повече се приближават към безплътните предмети, са много по-добри и превъзходни от другите. Небето е по-прекрасно от земята, огънят - от водата, звездите - от камъните, а от дъгата се възхищаваме повече, отколкото от теменужките, розите и всички други земни цветя. Изобщо, ако би било възможно да видим красотата на душата с телесните очи, ти би се надсмял над всички тези примери с телата - те ни дават толкова бледа представа за благолепието на душата! Да не бъдем нерадиви за такава придобивка и такова блаженство, още повече, че връщането към тази красота за нас е по-лесно, когато имаме надежда на бъдещето. Защото, казва Апостолът, кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава, като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото - вечно (2 Кор. 4:17, 18). Ако скърбите, които ти знаеш, блаженият Павел е нарекъл нетежки и леки, тъй като не е гледал видимото, толкова по-леко е за теб да оставиш нечистата похот. Сега ние те призоваваме не на опасност, не на ежедневни смърти, на непрестанни вериги, на борби с вселената, на борба с домашните, на непрестанни бдения, продължителни пътешествия, корабокрушения, нападения от разбойници, козни от сродници, скърби от приятели, глад, студ, зной, грижа за свои и не свои. Сега не изискваме от теб нищо такова, но те молим само за едно - да се освободиш от окаяното робство и да се върнеш към предишната свобода, представяйки си и наказанието за похотта, и почестите за предишния живот. Ако невярващите в учението за възкресението се предават на безгрижие и никога не чувстват този страх, това съвсем не е удивително; а ние, надяващите се повече на бъдещето, отколкото на тукашните блага, да водим толкова жалък и нещастен живот, да не усещаме нищо при спомена за първите, но да изпаднем до крайно безчувствие - всичко това би било крайно безразсъдно. Когато ние - вярващите, постъпваме като неверни, или започнем да се държим по-лошо от тях (и между тях има просияли с житейски добродетели), какво утешение ще имаме накрая, какво оправдание? Много от търговците, претърпели корабокрушение, не паднали духом, но отново тръгнали по същия път, макар и да са преживели това нещастие не поради собственото си безгрижие, но от силата на ветровете; а ние, които можем да се надяваме на щастлив край и със сигурност да знаем, че без нашата воля няма да ни постигне нито корабокрушение, нито някакво малко нещастие, ние ли няма отново да се заемем със същото дело, отпускайки ръце при себе си? О, ако беше само на себе си, а не против себе си - което означава явно безумие! Нима ако някой от борците, оставил своя противник, е вдигнал ръка срещу главата си и е започнал да поразява собственото си лице, кажи ми, не бихме ли го причислили към умопомрачените? Дяволът ни е победил и повалил; следователно трябва да станем, а не да продължим да се влачим и да се низвергваме в пропастта, нито да прибавяме към неговите удари и свои собствени. И блаженият Давид паднал със същото падение, с каквото и ти сега; и не само с това, но след това и с друго, тоест с убийство. И какво, останал ли е да лежи? Напротив, не е ли станал веднага мъжествено и не се ли е опълчил против врага? И така доблестно го поразил, че и след смъртта си станал покров за своите потомци. Защото на Соломон, който извършил голямо беззаконие и станал достоен за хиляди смърти, Бог казал, че заради Давид му оставя царството цяло, със следните думи: ще изтръгна царството от тебе и ще го дам на твоя раб; но през твоите дни Аз няма да направя това заради баща ти Давида: от ръцете на сина ти ще го изтръгна (3 Царств. 11:11,12). И на Езекия, намиращ се в крайна опасност, макар и праведен, Той обещал помощ заради същия блажен: Аз ще пазя, казва, тоя град, за да го опазя за Себе Си и за Моя раб Давида (4 Царств. 19:34). Такава е силата на покаянието! А ако Давид бе започнал да разсъждава така, както ти сега - именно, че вече е невъзможно да умилостиви Бога, и ако си беше казал в себе си: “Бог ме е почел с велика чест, причислил ме е към пророците и ми е поверил началството над едноплеменниците, и ме е избавил от много опасности: как аз, като Го огорчих след толкова много благодеяния и дръзнах да извърша крайни беззакония, мога отново да Го умилостивя?” Ако той бе започнал да разсъждава така, не само не би направил това, което направил впоследствие, но би погубил и предишните си дела.

15. Не само телесните, но и душевните рани, оставени без внимание, причиняват смърт. Впрочем ние сме стигнали до такова безумие, че за първите се грижим, а последните пренебрегваме. И макар и много телесни рани често да биват неизцелими, ние не се отчайваме, и често чувайки от лекарите, че такава и такава болест не е възможно да се победи с лекарства, ние настойчиво ги молим да ни дадат поне малко облекчение; а за душите, в които няма никаква неизцелима болест - тъй като те не са подвластни на естествената необходимост, - за тях така и нехаем и се отчайваме, като че техните болести са чужди за нас. Там, където самото свойство на болестта би трябвало да ни хвърли в безнадеждност, ние, като да имаме големи надежди, се грижим за здравето; а където няма нищо, от което трябва да се отчайваме, отстъпваме и се предаваме на безгрижие. Колко повече се грижим за тялото, отколкото за душата! Затова не можем да опазим и тялото. Защото, който нехае за главното, а насочва цялата си грижа към низшето, той разрушава и погубва и едното, и другото; а който спазва реда, опазвайки и съхранявайки най-главното, той, макар и да не се грижи за второстепенното, спасява и него чрез опазването на първото, което и Христос ни е обяснил с думите: И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (Мат. 10:28). И така, убедихме ли те, че никога не бива да се отчайваме за душевните болести като неизлечими или е нужно да ти предложим и други доказателства? Ако и хиляди пъти да си се отчайвал за себе си, ние никога не се отчайваме за теб, и сами няма да допуснем това, за което осъждаме другите, макар и да не е едно и също някой да се отчайва за себе си или друг да се отчайва за него; защото отчайващият се в друг скоро може да получи прошка, а отчайващият се за себе си - никога. Защо? Защото той няма власт над настроението и разкаянието на другия, а единствен има власт над себе си. И при всичко това ние няма да се отчайваме за теб, макар и сам хиляди пъти да се подхвърлиш на това; защото може би ще има връщане към добродетелите и възобновяване на предишния живот. Изслушай и следното. Ниневийците, като чули силната и ясна заплаха на пророка: още четирийсет дена - и Ниневия ще бъде разрушена! (Ион. 3:4), и след това не паднали духом, макар и да не били уверени, че ще измолят Бога, но по-скоро можели да се опасяват от противното по повод на пророчеството (защото то било произнесено не с някакво ограничение, но като най-прямо определение), и при всичко това проявили разкаяние и казали: Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем. И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати (Ион. 3:9, 10). Ако варварските и непросветени хора можели да бъдат толкова благоразумни, то много повече трябва да постъпваме така ние, които сме научени на божествените догмати и сме видели множество такива примери и на думи, и на дело. Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли (Ис. 55:8, 9). Ако често и ние приемаме провинилите се слуги, когато обещаят да се изправят, и отново ги удостояваме с предишната чест, а нерядко им оказваме и по-голямо доверие, то колко повече Бог. Ако Той ни беше създал, за да ни наказва, ти справедливо би се съмнявал и отчайвал за своето спасение; но ако Той ни е сътворил единствено по Своята благост, за да се наслаждаваме на вечните блага, и към това насочва и устройва всичко от първия ден до ден-днешен; то какво ни кара да се предаваме на съмнение? Това ли, че много сме Го прогневили, както никой друг от хората? Но именно затова особено трябва да се отдалечим от сегашните си дела, да се разкаем за предишните и да покажем голяма промяна. Защото могат да Го прогневяват не толкова извършените веднъж от нас грехове, колкото нежеланието да се променим. Да се греши все още е присъщо на човека, но да се забавя в греховете - това вече не е човешко, а напълно сатанинско дело. Виж как и чрез пророка Бог порицава последното повече от първото: и след като тя вършеше всичко това, Аз казвах: върни се при Мене; но тя се не върна (Иер. 3:7). И на друго място, отново желаейки да покаже каква голяма грижа има за нашето спасение, още щом чул, че (израилтяните) след много беззакония са обещали да вървят по правия път, казал: о, да имаха те такова сърце, та да се бояха от Мене и да спазваха всичките Ми заповеди през всички дни, за да бъде добре тям и на синовете им, вовеки! (Втор. 5:29). И Моисей, обръщайки се към тях, е казал: и тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? Само да се боиш от Господа, твоя Бог, да ходиш по всичките Му пътища, да Го обичаш (Втор. 10:12)? И тъй, Този, Който иска да бъде обичан от нас и прави всичко за това, Който не е пощадил и Своя Единороден Син заради нашата любов и силно желае някога да се примирим с Него, как няма да приеме и да обикне каещите се? Послушай какво казва Той чрез пророка: кажи своите беззакония първо, за да се оправдаеш (Ис. 43:26 - слав.). Той иска това от нас, за да бъде силна нашата любов към Него. Когато любящият, получил множество оскърбления от любимите, не угаси в себе си любовта, тогава той, макар и да се опита да открие тези оскърбления, прави това не за друго, а с цел, показвайки цялата сила на своята любов, да ги склони към още по-голяма и силна любов. А ако изповядването на греховете дава такова утешение, то много по-голямо утешение доставя очистването им с дела. Ако не беше така, но Бог пречеше на онези, които веднъж са се отклонили от правия път да се върнат към предишното; то никой освен, може би, малцина, не би влязъл в небесното царство; а сега ще видим особено прославени и между онези, които са се подхвърляли на подобни падения. Защото показалите голяма сила в злото ще покажат същото и в доброто, съзнавайки с какви дългове са се обременили, което е изяснил и Христос, когато казал на Симон за жената: видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозеге Ми и с косата си ги изтри. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми. Затова казвам ти: прощават ѝ се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича. Ней пък рече: прощават ти се греховете (Лук. 7:44-48).

16. Затова и дяволът, знаейки, че извършилите много зло, когато започнат да се каят, правят това с велика ревност, като съзнаващи своите съгрешения, се опасява и се бои да не започнат това дело, защото, започвайки го, те вече стават неудържими, и възпламенили се от покаянието, като от огън, правят душите си по-чисти от чистото злато, увличани от съвестта и спомена за предишните грехове, като от силен вятър, в пристанището на добродетелите. И в това е тяхното предимство пред онези, които никога не са падали, т.е. те проявяват по-силна ревност, ако само, както казах, поставят начало. Наистина, трудно и тежко е да направим усилие, за да се приближим до входа, и достигнали до преддверието на покаянието, да отблъснем и низвергнем врага, който тук силно диша и притиска. А след това и той, бидейки веднъж победен и паднал там, където е бил силен, не проявява такова неистовство, и ние, имайки по-голяма ревност, много лесно ще извършим този добър подвиг. Да започнем, най-сетне, завръщането, да побързаме към небесния град, в който сме записани, и в който ни предстои да обитаваме. Отчаянието е гибелно не само поради това, че ни затваря вратите на този град и ни довежда до голямо безгрижие и небрежност, но и поради това, че ни хвърля в сатанинско безумие; защото и дяволът станал такъв не от нещо друго, а поради това, че първо се отчаял, а след това от отчаяние паднал в безумие. Така и душата, веднъж отчаяла се за своето спасение, след това вече не чувства как се стреми към пропастта, решавайки да говори и върши всичко противно на своето спасение. Така безумните, веднъж лишили се от здрав разум, не се боят и не се срамуват от нищо, но без страх се решават на всичко, макар и да им се случи да паднат в огъня или в морето, или в пропастта; така и обзетите от безумието на отчаянието неудържимо се устремяват към всяко зло и ако смъртта не ги постигне и не ги удържи от този безумен стремеж, причиняват на себе си много беди. Затова те умолявам, докато не си се потопил изцяло в това опиянение, отрезви се и се пробуди - отдалечи се от сатанинското упоение, ако не е възможно изведнъж, то постепенно и полека. Струва ми се, че би било по-лесно изведнъж да се откъснеш от всичко, което препречва твоя път, и да преминеш в училището на покаянието. А ако това ти изглежда трудно, встъпи така, както желаеш, в пътя, водещ към по-добро, само встъпи, и ще получиш вечен живот. Така, моля те и те умолявам в името на предишната доблест и свобода, че отново бихме искали да те видим на същата висота и със същата бодрост. Пожали онези, които се съблазняват от твоята глава, падат, стават безгрижни и се отчайват по пътя на добродетелите. Сега целият сонм от братя е обзет от скръб, обществото на неверните и безгрижни младежи - от веселие и радост. А когато се върнеш към предишния строг живот, ще бъде обратното: нашият срам изцяло ще премине върху тях, а ние ще чувстваме велика радост, отново виждайки те увенчан и прославен с велика слава. Такива победи даряват по-голяма чест и радост, защото ти ще получиш награда не само за собствената си доблест, но и за утешението и утешението на другите, представяйки им себе си - а ако някой от тях падне в същото бедствие, - ясен пример за това, как отново да стане и да се изправи. Не пренебрегвай такава полза и не низвеждай в ада душите ни с печал, но ни дай да въздъхнем и да разпръснем заобикалящия ни облак печал за теб. Сега ние, оставили своите скърби, оплакваме и твоите нещастия; а ако ти пожелаеш да се отрезвиш и да отвориш очи, и да се присъединиш към ангелското воинство, ще ни избавиш от тази печал и ще изгладиш голяма част от нашите грехове. А това, че обърналите се чрез покаяние могат да просияят много и светло, а често дори повече от онези, които не са падали от самото начало, ние показахме и от божествените Писания. Така и митарите, и блудниците ще наследят царството небесно; така и много от последните ще изпреварят първите.

17. Ще ти разкажа за това, което се случи при нас и на което ти сам можеш да бъдеш свидетел. Ти познаваш младия син на Урбан, Финикс, който остана сирак още като млад и беше наследник на много пари, роби и ниви. След като първо остави заниманията (с наука) в музеите и сне от себе си светлата дреха и цялата житейска гордост, и веднага след това се облече в груби дрехи и се отдалечи в планинската пустиня, той показа по-голямо благочестие не само за възрастта си, но и в сравнение с великите и дивни мъже. След това, като се удостои със свещено участие в тайнствата, той още повече преуспяваше в добродетелите. И всички се радваха и славеха Бога, че човек, възпитан в богатство, имащ знаменити предци и още твърде млад, изведнъж потъпка цялата житейска пищност и достигна истинска висота. Когато той беше в такова състояние и будеше удивление, някои развратители, имащи право на надзор над него поради роднинството, отново го увлякоха в предишния кръговрат. Като остави всичко, той скоро слезе от планината и отново се появи на тържището, яздеше коне с множество придружители из целия град и вече не желаеше да се отдава на любомъдрие. Пламтейки от силно сладострастие, той по необходимост се предаваше на нечиста любов, и между близките му нямаше никой, който да не се отчайва за неговото спасение; заобикаляше го тълпа измамници, а към това се присъедини неговото сиротство, младостта и огромното богатство. Хората, склонни лекомислено да порицават всички, започнаха да обвиняват онези, които отначало го обърнаха към този (духовния) път, утвърждавайки, че той и в духовните дела не е успял, и за своите дела ще бъде негоден, тъй като преждевременно е изоставил заниманията с наука, и не е могъл да извлече никаква полза от тях. Когато това се говореше и ставаше голям позор, някои свети мъже, често улавяли такава жертва и добре знаещи от опит, че въодушевеният от надежда на Бога не бива да се отчайва за такива дела, постоянно го следяха, и като го видяха да се появява на тържището, се приближиха до него и го поздравиха. Отначало той разговаряше с тях, без да слиза от коня, при което те често го следваха отблизо: такова безсрамие имаше в него отначало! Но те, милостиви и чедолюбиви, никак не се срамуваха от това, а гледаха само как да отнемат от вълка овцата, което и постигнаха с търпение. Защото впоследствие той, като в някакво изстъпление на ума, дойде на себе си и се засрами от тяхната голяма грижливост, още отдалече като видеше, че идват към него, веднага скачаше от коня, и навел очи, с мълчание изслушваше от тях всичко, и с течение на времето все повече и повече започна да им оказва уважение и почит. Така те, по Божия милост, малко по малко, като го освободиха от всички тези мрежи, го върнаха към предишната пустиня и любомъдрието. И сега той толкова просия, че предишният му живот изглежда като нищо в сравнение с живота след падението. Добре познал изкушението от опит, той раздал цялото си богатство на бедните, и като се освободил от грижите за него, отнел от желаещите да устройват козни всякакъв предлог за това, и сега, шествайки по пътя към небето, вече е достигнал върха на добродетелите. Но той още на младини и паднал, и станал; а друг, след много трудове, понесени от него в пустиножителството, имайки само един съжител, водейки ангелски живот и вече достигнал до старини, не зная как, по каква сатанинска хитрост и поради собственото си безгрижие, дал на лукавия достъп до себе си, паднал в похот чрез общуване с жени - човек, който никога не е виждал жена, откакто встъпил в монашеския живот! Първо той помолил своя съжител да му даде месо и вино, и го заплашил, че ако не получи това, ще отиде на тържището. Той казал това не защото искал месо, а за да намери повод и предлог да отиде в града. Другият, недоумявайки и боейки се, че ако му откаже, може да му причини още по-голямо зло, удовлетворил неговото желание. А когато видял, че хитроста му не успяла, вече с явно безсрамие отхвърлил притворството и казал, че непременно трябва да отиде в града. Другият, като не могъл да го спре, накрая го пуснал, и следвайки го отдалече, го наблюдавал накъде клони неговото пътешествие. А когато видял, че той влязъл в блуден дом и узнал, че се е съединил с блудница, го изчакал да задоволи своята нечиста похот и излязъл оттам, го приел с разтворени обятия, прегърнал го, горещо го целунал и без никак да го упреква за извършеното, само го молел, тъй като вече е задоволил своята похот, отново да се върне към пустинножителството. Той, като се засрамил от неговата велика кротост, мигновено бил поразен в душата, и почувствал съкрушение за греха, го последвал на планината; и като дошъл тук, помолил този мъж да го заключи в друга килия, да затвори вратата ѝ и да му дава хляб и вода в определени дни, а на питащите за него да казва, че е умрял. Като казал това и убедил своя съжител, той се заключил и живял там постоянно, умивайки душата си от греховната нечистота с пост, молитви и сълзи. След немного време, когато в близката страна настъпила суша и всичките є жители били в скръб, някой получил насън заповед да каже на този затворник да се помоли за прекратяването на сушата. Той взел със себе си приятели и се отправил нататък, но там те първо намерили само съжителя на затворника, а когато попитали за затворника, получили отговор, че е умрял. Тогава, като помислили, че са измамени, отново се обърнали към молитвата, и отново след такова видение чули същото, каквото и преди. И пак отишли при съжителя, който всъщност се преструвал, и го помолили да им покаже този мъж, твърдейки, че не е умрял, а е жив. Той, като чул това и видял, че сключеното между тях споразумение е разкрито, ги завел при светията, и те, като разбили стената (защото и входът бил зазидан) и влезли всички, паднали в нозете му, разказали му за случилото се и го умолявали да ги избави от глад. Той отначало им отказвал и твърдял, че е далече от такова дръзновение, тъй като винаги имал пред очите си своя грях, като че бил току-що извършен. Но когато те разказали за всичко, което се случило, го убедили да се помоли, и като се помолил, сушата престанала. А за онзи младеж, който първо бил ученик на Иоан Зеведеев, а след това дълго време - началник на разбойници, и отново бил уловен от светите ръце на блажения, и от разбойническите пещери и убежища се върнал към предишната добродетел, на теб самия не е безизвестно и ти с точност знаеш всичко не по-зле от нас, защото често съм чувал колко се удивляваш на голямото снизхождение (на Иоан), който първо целунал окървавената десница на младежа, прегърнал го и така го привел към предишното му състояние.

18. Така (постъпил) и блаженият Павел по отношение на Онисим, този негодник, беглец и крадец - такъв човек той не само приел в обятията си, когато се обърнал, но помолил и неговия господар да окаже на покаялия се еднаква чест с учителя, като казал: моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си: той някога беше непотребен за тебе, а сега е потребен тебе и мене, и го пращам назад; а ти го приеми като мое сърце. Аз исках да го задържа при мене си, за да ми служи вместо тебе в оковите за благовестието; ала без твое съгласие не исках нищо да извърша, за да бъде твоята добрина не като по принуждение, а доброволна. Защото, може би, той заради това се отлъчи за малко време от тебе, за да го приемеш завинаги, не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе - и по плът, и в Господа. И тъй, ако ме имаш за съучастник, приеми го като мене (Филим. 1:10-17). И в посланието до Коринтяни пак казва: да не би пак, кога дойда... и да оплаквам мнозина, които са съгрешили преди и не са се покаяли (2 Кор. 12:21); и още: Напред казах и казвам... че, кога дойда пак, няма да щадя (13:2). Виждаш ли кого оплаква и кого не щади? Не тези, които са съгрешили, но които не са се покаяли, и не просто не са се покаяли, но след едно и две увещания към разкаяние, не са пожелали да послушат. Изразите: напред казах и казвам, че, кога дойда пак, втори път, и сега, като отсъствувам, пиша, означават не нещо друго, а именно това, от което трябва да се опасяваме, да не се случи и с нас сега. Защото макар и при нас да няма Павел, който заплашвал коринтяните, предстои Христос, който тогава говорил чрез него, и ако не престанем да упорстваме, Той няма да ни пощади, но със силен удар ще ни порази и тук, и там. Затова да застанем пред лицето Му с изповядване, да излеем сърцата си пред Него (Пс. 94:2 - слав.). Ако си съгрешил, казва (Писанието), не притуряй повече грехове и за предишните се моли (Сир. 21:1) и още: праведник сам пръв ще изобличи себе си (Притч. 18:11 - слав.). Да не чакаме изобличителя, но първи да заемем неговото място, и така със своята откровеност да направим Съдията по-милостив. Добре зная, че ти изповядваш греховете си и извънмерно се съкрушаваш, но аз искам не само това, но и да се убедя желаеш ли да се оправдаеш и на дело. Докато не направиш това изповядване плодотворно, дотогава, макар и да осъждаш себе си, не можеш да се отклониш от бъдещи грехове. Никой не може да прави нищо с усърдие и по подобаващ начин, ако отнапред не бъде убеден, че това дело ще принесе полза. Така сеячът след посяването на семената, ако не очаква жътва, никога няма да сее. Нима някой би започнал да се труди напразно, ако не се надява да получи нищо добро от труда си? Така и сеещият словото, сълзите и изповядването, ако прави това без добра надежда, не може да избегне греховете, като все още обзет от порока на отчаянието; но както земеделецът, отчаял се за израстването на плодовете, вече няма да възпира онзи, който нанася вреда на семената, така и сеещият изповядването със сълзи, но неочакващ никаква полза от него, няма да бъде в състояние да отклони този, който води към покаяние. А на покаянието вреди забавянето в едни и същи грехове. Кога един гради, а друг разваля, казва (Писанието), какво ще получат те за себе си, освен умора? Ако някой се измие от осквернение с мъртъв и пак се допира до него, каква полза от умиването му? Тъй е човек, който пости за греховете си и пак отива и прави същото; кой ще чуе молитвата му (Сир. 34:23, 25, 26)? И още: ако някой се обръща от праведност към грях; Господ ще приготви такъв за меч (Сир. 26:26). И както псе се връща на бълвоча си, тъй и безумният със своята злоба се връща към греха си (Притч. 26:11 - слав.).

19. И тъй, откривай своя грях не само като осъждащ себе си, но и като такъв, който трябва да се оправдае посредством покаяние: тогава ще можеш да подбудиш и изповядващата се душа да не пада повече в същите грехове. Защото да осъждаш силно себе си и да се наричаш грешник е дело, общо, така да се каже, и за неверните. Много и от действащите на сцената, както мъже, така и жени, отличаващи се с голямо безсрамие, наричат себе си окаяни, макар и не с правилна цел. Затова аз няма да нарека това изповядване, защото те откриват греховете си не с душевно съкрушение, не с горчив плач и не с промяна на живота; но едни правят това, за да получат слава от слушащите за своята откровеност, тъй като греховете не изглеждат еднакво тежки, когато ги открива някой друг, и когато - сам съгрешилият. Други, паднали в ожесточение вследствие на силното отчаяние и презирайки човешката слава, с крайно безсрамие обявяват пред всички собствените си пороци, като да са чужди. Но аз желая ти да не принадлежиш към тяхното число, за да пристъпваш към изповядване не с отчаяние, но с блага надежда, и изтръгвайки отчаянието от корен, да окажеш противоположната на него ревност. А кое служи за корен и майка на отчаянието? Безгрижието, което може да се нарече не само корен, но и хранителка и майка. Защото, както развалянето ражда червеи във вълната, и само се умножава от тях, така и тук безгрижието поражда отчаяние, и само се храни от отчаянието, и така, оказвайки си един на други това проклето съдействие, те немалко се умножават по сила. Затова, който изтреби и изкорени една от тези злини, ще бъде в състояние лесно да победи и другата; който не се предава на безгрижие, той не пада и в отчаяние; който се храни с благи надежди и не се отчайва, той не може да падне и в безгрижие. Разруши този съюз и съкруши ярема, тоест различните и тежки помисли; защото ги съединяват не еднаквите (помисли), но различни и от всякакъв вид. Какви точно? Случва се, някой покаял се, да извърши много и велики добри дела, и същевременно отново пада в грях, равносилен на тези дела; и това е напълно достатъчно, за да го хвърли в отчаяние, сякаш създаденото е разрушено и всички трудове са напразни. Но трябва да вникнем в това и да прогоним помисъла, според който, ако не успеем отнапред да извършим добри дела в мяра, равна на извършените след тях грехове, нищо няма да ни удържи от голямо и пълно падение. Напротив, добрите дела са като здрави брони, които не допускат острите и гибелни стрели да извършат своето дело, но бидейки сами разсечени от нея, защитават тялото от голяма опасност. Затова отиващият си оттук с множество и добри, и зли дела ще получи известно облекчение и в наказанието и мъките там; а който, нямайки добри дела, принесе само зли, той, не може и да се каже колко ще пострада, подхвърляйки се на вечно наказание. Там злите дела ще бъдат съпоставени с добрите, и ако добрите натежат на везните, то немалко ще послужат за спасението на извършилия ги, и вредата от вършенето на зли дела няма да има такава сила, че да го отмести от предишното му място; но ако надделеят първите, ще го увлекат в геенския огън; защото добрите дела не са така многобройни, че да устоят против силното надмощие на злите. И това ни внушава не само нашето разсъждение, но и Словото Божие. Защото Сам (Господ) казва: ще въздаде всекиму според делата му (Мат. 16:27). И не само в геената, но и в самото царство има много различия: в дома на Отца Ми има много жилища (Иоан. 14:2); и: един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината (1 Кор. 15:41). И удивително ли е това, че (Апостолът), правейки разлика между тези (светила), казва, че и там ще има същото различие, както между една звезда и друга? Знаейки всичко това, да не преставаме да вършим добри дела, да не се отказваме от трудовете, и ако не сме в състояние да застанем наравно със слънцето и луната, да не пренебрегваме мястото със звездите. Ако покажем поне такава добродетел, то и тогава можем да бъдем на небето. Ако не бъдем нито злато, нито скъпоценен камък, то поне да запазим качеството на среброто, и да останем на своята основа; само да не стигнем до качеството на онова вещество, което лесно изгаря в огъня, и не можейки да вършим велики дела, да не останем и без малки: това е крайно безумие, което да не бъде с нас. Както вещественото богатство се умножава с това, че неговите любители не пренебрегват и малките печалби, така става и с духовното. Би било нелепо, предвид на това, че Съдията не оставя без награда и чашата студена вода, ако нямаме велики дела, да не се грижим и за вършенето на малки. Напротив, който не пренебрегва малките дела, той ще покаже голяма ревност и за великите, а който пренебрегва първите, той ще остави и вторите; и за да не стане това, Христос и за първите е определил голяма награда. Има ли нещо по-лесно от това да посещаваме болните? Но Той и за това въздава голяма награда. И тъй, стреми се към вечния живот, радвай се в Господа и Му се моли; отново вземи благото иго, наведи се под лекото бреме, прибави към началото достоен край, не допускай да погине такова богатство, защото, ако отново започнеш и занапред да прогневяваш Бога със своите дела, ще погубиш себе си; но ако преди да стане тази голяма загуба и цялото поле да се покрие с вода, ти затвориш каналите на нечестието, ще бъдеш в състояние отново да придобиеш изгубеното и да прибавиш към него и немалка печалба. Като размислиш за всичко това, отърси праха от себе си, стани от земята, и ще бъдеш страшен за противника. Той те е повалил, мислейки, че ти вече няма да станеш, а когато те види с издигнати против него ръце, то, поразен от неочаквания обрат, ще изгуби желание отново да се бори с теб, а ти сам занапред ще бъдеш в по-голяма безопасност от получаването на подобна рана. Наистина, ако чуждите нещастия са в състояние да ни вразумяват, то много повече ще ни вразумят тези, които сме претърпели сами. Това се надявам скоро да видя и на твоята глава - надявам се, че ти, с Божия помощ, ще бъдеш още по-светъл, и ще покажеш такава добродетел, че сам ще застанеш пред другите. Само не се отчайвай, не падай духом; няма да спра да ти повтарям това при всяка беседа, където и да те видя, и чрез другите; и ако се вслушаш в това, няма да имаш нужда от други лекарства.

Трите слова под това общо заглавие, второто от които има надпис: до невярващия баща, т.е. езическия, а третото: до вярващия баща, т.е. християнския, са написани от свети Иоан Златоуст в 375 или 376 г., когато живеел между отшелниците и монашестващите били подлагани на жестоко преследване, а техните доброжелатели - на различни укори при арианстващия император Валент.