ТВОРЕНИЯ на Светителя Иоан Златоуст - Том 1 (част 2)

Св. ИОАН ЗЛАТОУСТ Архиепископ Константинополски

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.

Превод от руски език по изданието на Санкт-Петербургската Духовна Академия от 1898 година


СВЕТИЯТ НАШ ОТЕЦ ИОАН ЗЛАТОУСТ
ЗА СЪКРУШЕНИЕТО
СЛОВО ПЪРВО Към Димитрий монах
СЛОВО ВТОРО Към Стелехий
КЪМ ПОДВИЖНИКА СТАГИРИЙ, обладан от демон
СЛОВО ПЪРВО
КЪМ СЪЩИЯ СТАГИРИЙ
за това, че унинието е по-лошо от демона
СЛОВО ВТОРО
КЪМ СЪЩИЯ СТАГИРИЙ
За унинието
СЛОВО ТРЕТО
СЛОВО
за живеещите заедно с девственици
СЛОВО към девствениците, живеещи с мъже
КНИГА ЗА ДЕВСТВОТО
КЪМ МЛАДАТА ВДОВИЦА
СЛОВО ПЪРВО
СЛОВО ВТОРО За въздържанието от втори брак

СВЕТИЯТ НАШ ОТЕЦ ИОАН ЗЛАТОУСТ

ЗА СЪКРУШЕНИЕТО

Двете слова за душевното съкрушение са написани от св. Иоан Златоуст по молба на благочестиви и близки на него лица, чиито имена са поставени в заглавията на тези слова, монах Димитрий и Стелехий, в края на 374 или в началото на 375 г. след Рождество Христово, когато той сам, след посвещаването му за църковен четец от св. Мелетий, епископ антиохийски, се поселил в обителта на монаси, водещи подвижнически живот в съседни на Антиохия планини, за което ясно се говори в първото слово (гл. 6).

СЛОВО ПЪРВО
Към Димитрий монах

Виждайки, че ти, блажени Димитрий, непрестанно се обръщаш към нас и с голямо усърдие искаш слова за съкрушението, аз винаги съм (те) облажавал и съм се удивлявал на чистотата на твоята душа; затова и да пожелаеш такива наставления е невъзможно, ако преди това не си се очистил съвършено и не си се издигнал над всичко житейско. Това е лесно да се види при тези, които биват обзети от такова желание, макар и за кратко време: в тях изведнъж става такава промяна, че те начаса се пренасят на небето; развързали душата си от светските грижи като от тежки вериги, те така ѝ дават свобода да отлети на свое, родно за нея място. Но с мнозина това обикновено рядко става за цял живот; а ти, божествена глава, както ми е известно, си обзет от този огън на съкрушението. И свидетели за това могат да ми бъдат (твоите) безсънни нощи и потоците сълзи, и любовта към пустинята, постоянно живееща и процъфтяваща в душата ти. Тогава каква полза ще имаш от нашите слова? Самото това, че ти, достигнал самата висота (на добродетелта), се поставяш наравно с вървящите долу, (своята) окрилена душа наричаш каменна и непрестанно докосвайки дясната ми ръка, я целуваш и със сълзи казваш: “Съкруши моето ожесточено сърце” - вече самото това каква богобоязливост изразява, каква пламенна ревност? И така, ако желаеш да пробудиш нас, спящите, привличайки ни към този предмет, одобрявам твоята велика мъдрост и грижа; но ако ти наистина имаш предвид самия себе си и мислиш, че се нуждаеш от пробудител, не зная как би могъл да ни убедиш, че не се нуждаеш от нищо наше. Впрочем и в това ще ти отстъпим и ще те послушаме от уважение и към твоето дръзновение пред Бога, и към усърдието в молбите, и приятелството с нас; а ти ни въздай за това със своите молитви, за да устроим правилно живота си в бъдеще, и сега да кажем нещо добро, способно да вдигне лежащите и да подкрепи и ободри отслабналите души. С какво да започнем това слово? Каква основа да му поставим, каква опора? Не е ли очевидно, че това са словата на Христа, в които Той изрича скръб на смеещите се и облажава плачещите, като казва така: блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4), и: Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лук. 6:25)? И това е напълно справедливо, защото целият настоящ живот наистина е време за плач и сълзи; такова нещастие е постигнало цялата вселена, такива бедствия са обхванали всички хора, че ако някой пожелае да ги узнае с точност, ако такава точност е възможна, няма да престане да скърби и плаче: така се е извратило и разстроило всичко, а от добродетелите никъде няма и следа! И още по-тежко е това, че и ние сами не чувстваме, и на другите не даваме да почувстват постигналите ни бедствия, но сме станали подобни на човек, чието тяло отвън процъфтява, а отвътре се разрушава от силен огън; и поради тази безчувственост с нищо не се отличаваме от умопомрачените, които без страх говорят и вършат много опасни и непристойни неща, и не само не се срамуват, но и се хвалят с това, смятайки се за по-здрави от здравите. Така и ние, вършейки всичко, присъщо на болните, не знаем и това, че сме болни. Когато в нашето тяло се яви макар и малка болест, ние викаме лекари и харчим пари, проявяваме търпение и не преставаме да правим всичко, докато не прекратим болестта; а за душата, която ежедневно бива поразявана, изтерзавана, изгаряна, бива низвергвана в пропаст и всякак се погубва от плътските страсти, не се грижим никак. Причината за това е, че болестта е обхванала всички. Затова, както болните телесно, ако при тях не се случи да има някой здрав, безпрепятствено могат да се подхвърлят на крайна опасност от това, че няма кой да ги отклони от безразсъдните желания, така и при нас, от това, че няма никой, съвършено здрав във вярата, но всички са болни - един повече, друг по-малко - никой не е в състояние да помогне на лежащите. Така, ако някой дойде при нас отвън и добре узнае и Христовите заповеди, и разстройството на нашия живот, не зная какви други врагове на Христа, по-лоши от нас, би могъл да си представи; защото ние вървим по такъв път, като че сме решили да вървим против Неговите заповеди!

2. И за да не помисли някой, че нашите думи са преувеличени, ще се постарая да представя и доказателство не от нещо друго, но от самите Христови заповеди. Какво казва Христос? На древните бе казано: “не убивай; а който убие, виновен е пред съда”. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: “рака̀”, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: “безумнико”, виновен ще бъде за геената огнена (Мат. 5:21, 22). Това (е казал) Христос. А ние, бидейки по-лоши от невярващите в Него, сме потъпкали този закон, всекидневно обсипвайки братята си с множество злословия. И особено смешно е това, че избягвайки названието безумник, като че само тази дума подлежи на наказание, ние често нанасяме (на ближния) други по-тежки оскърбления. А на дело не е така, но (Господ) е дал такова запрещение, заплашвайки с наказание оскърбителите изобщо, както се вижда от следните думи на Павел: Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие (1 Кор. 6:9, 10), а ако наричащият своя брат безумник е достоен за крайно наказание, то колко геенски огън ще приготви за себе си този, който го нарича злодей, завистлив, безумен, тщеславен и много други, също толкова оскърбителни думи? Думите безумник и рака̀ - са много по-леки от казаните по-горе. Затова Христос, не споменавайки за тях, е посочил само тези, за да знаеш, че ако и най-лекото злословие ще подхвърли изреклия го на геената, толкова повече ще направят това по-тежките и непоносимите. Ако някои допускат преувеличение и в казаното (зная, че някои са настроени да мислят така, като че тази заплаха е казана само за да плаши), следва да освободим от споменатото наказание и самите блудници, мъжеложници, малакийци, идолослужители. Ако (апостолът) е произнесъл заплаха над злоречивите само за страх, явно е, че и за останалите е същото; защото той първо е поставил всички заедно, а след това е добавил, че ще бъдат лишени от царството. Какво, ще кажат, нима злоречивият ще застане наравно с блудника, с малакиеца, с користолюбеца и идолослужителя? На еднакво наказание ли ще се подхвърлят, това ще разгледаме в друго време; а че той еднакво с тях ще се лиши от царството, в това вярвам на думите на Павел, или, по-точно казано, на действащия чрез него Христос, т.е., че нито тези, нито другите ще наследят царството Божие. И не само относно това, но и за много други неща мнозина са разположени да мислят, че това, за което (се говори така в Писанието) и което непременно ще се изпълни, е казано преувеличено. Това е дяволска мрежа. За да може у хората, проникнати от съкрушение поради любов към Бога, да унищожи страха от бъдещото наказание и да ги направи по-малко внимателни в подчинението на заповедите, (дяволът) за успокоение е предложил мисълта за преувеличението, която в настоящия живот е в състояние да измами безгрижните души, но ще бъде изобличена в деня на съда, когато няма да има никаква полза от това. Каква полза, кажи ми, ако измаменият сега узнае тази измама тогава, когато и покаянието няма да принесе никаква полза, а именно при възкресението? Да не започнем напразно да мамим себе си, да не мъдруваме лъжливо за своя вреда и да не си навличаме и друго наказание - за неверието. На най-жестоко наказание ще ни подхвърли не само неизпълнението на Христовите заповеди, но и неверието в тях; а неверието произлиза от нерадението за изпълнението на заповедите. Именно когато не желаем да придобием за себе си спокойствие чрез подчинението (на Божията воля) и да изпълняваме това, което ни е заповядано, то стремейки се да отклоним ума от страха за бъдещето и да прогоним големия страх от заплашващите наказания, ние, потискани и измъчвани от съвестта, се хвърляме в друга пропаст - не вярваме в тези наказания. Както обхванатите от силна треска, дори и да се хвърлят в студена вода, не отслабват задушаващия ги огън, но го увеличават; така и ние, уязвявани от съзнанието за своите грехове, се принуждаваме да се потопяваме в бездната (на мисълта за) преувеличение, за да можем след това безстрашно да се предаваме на всички грехове. Ние не само се гневим на присъстващите братя, но често се отнасяме враждебно и към отсъстващите: а това е връх на ожесточението. От тези, които стоят по-високо от нас и са по-силни, ние много скромно търпим и обиди, и оскърбления, защото се боим от тях; а към равните и по-нискостоящите, дори и да не са ни причинили никакво огорчение, храним вражда. Така страхът пред човеците действа (в нас) по-силно от Христовия страх!

3. Как можем да се надяваме на спасение, показвайки такова безгрижие и невнимателност? И защо е това, кажи ми? Какво тежко, какво трудно изисква от нас Христос? Не се гневи, казва Той, на брата си без причина. А това е много по-леко, отколкото да търпиш безпричинен гняв от друг; там веществото за огъня вече е готово, а тук ти сам запалваш пламъка, когато няма и вещество за него; впрочем не е едно и също да търпиш и да не се възпламеняваш, когато друг поднася свещта, и да оставаш спокоен и невъзмутим, когато никой не смущава. Който претърпи в първия случай, той представлява доказателство за високо благочестие; а който направи последното, не заслужава удивление. И така, когато ние, поради страх пред хората правим по-трудното, не желаем да правим по-малко трудното поради страх Божи; то помисли на какво наказание и мъчение се подхвърляме сами. При това, почитай брата не само като равночестен на тебе, не само като свободен, но и като слуга: в Христа Иисуса, според апостола, няма роб, ни свободник (Гал. 3:28). Така ние ще се подхвърлим на еднакво наказание, ако се гневим без причина и на робите; защото и робът е брат и се е удостоил с истинска свобода, имайки един дух (с нас). А кой може да каже за своя живот, че той е чист от безразсъдно и безпричинно злословие и гняв? Не ми посочвай нито този, който се предава на този (порок) рядко, но ми покажи такъв човек, който никога да не му се предава; а докато не ни представиш такъв, дотогава не можеш да отклониш (съдържащата се в Писанието) заплаха под предлог, че не се предават често на този порок. Така и крадецът, и блудникът, макар и само веднъж да са извършили грях, не се освобождават от наказание поради това, че не са вършили този грях често, но се наказват за това, че изобщо са дръзнали да го извършат. А произтичащото от това (в Евангелието), кой от невярващите няма да го сметне дори за басня, виждайки с какво упорство нарушаваме тази (заповед)? Бог е казал: И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си (Мат. 5:23, 24). А ние пристъпваме към жертвеника, враждувайки едни против други и явно, и тайно. Бог толкова се грижи за нашето примирение, че допуска и Своето жертвоприношение да остане незавършено, и службата да се прекъсне, само за да прекратим враждата и гнева едни против други; а ние обръщаме толкова малко внимание на това, че за своя погибел храним вражда в продължение на много дни. Христос наказва не само злопаметните, но и тези, които, освободили се от тази страст, нехаят за оскърбените (от тях) братя. Тъй като да помнят злото е присъщо на обидените, а този, който обижда, може и да не се предава на тази страст: поради това (Христос) заповядва на обиждащия да отиде при първия, показвайки, че на по-голямо наказание подлежи този, който е дал повод за греха. А ние не се вразумяваме и от това, но оскърбяваме братята и за дребни неща; след това, като че не е станало нищо лошо, оставяме без внимание и забравяме обидените от нас, и даваме на враждата да продължава много време, не съзнавайки, че ще понесем толкова по-голямо наказание, колкото повече дни допуснем да продължава враждата - както за самото това, така и защото примирението след това става по-трудно за нас. Както тогава, когато ни свързва дружба, нищо не може лесно да предизвика разрив (между нас) и дори да бъде прието с доверие; така тогава, когато враждата завладява душите ни, желаещите да ни скарат в по-голямата си част лесно и удобно успяват в това, защото ние тогава не вярваме на доброто, а само на злото. Затова (Господ) ни заповядва, като оставим дара пред жертвеника, първо да се примирим с брата, за да знаем, че дори в това време не следва да отлагаме примирението, то колко повече във всяко друго време. А ние спазваме външните признаци, но от самата истина сме се отдалечили, - преди принасянето на Дара се приветстваме едни други, но в по-голямата си част правим това само с език и уста. Но Господ иска не това, а да даваме на ближния целование от душа и приветствие от сърце. Това е истинско приветствие, а другото - лъжа и притворство; и който така целува (ближния), той по-скоро прогневява, отколкото да умилостивява Бога. Той иска от нас искрена и крепка дружба, а не такава, която при нас често има вид и призрак (на дружба), но напълно е изгубила сила, което само по себе си служи за доказателство за господстващите в нас беззакония. Понеже беззаконието ще се умножи, казва Господ, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12). И това правим ние, хората, на които е заповядано да не се гневят и да нямат врагове, а ако и да се случи да имат, това да бъде само до края на деня: слънце, казва (апостолът), да ви не залязва гневни (Еф. 4:26). А ние не се спираме и дотук; но кроим козни едни против други, и с думи, и с дела изгризваме и изяждаме своите членове, което е свойствено на явното изстъпление на ума; защото по това най-вече ще познаем неизцелимо страдащите от беснуване и умопомрачение. А какво да кажем за закона относно противника, нечистата похот, безсрамните погледи, безумната и гибелна любов? Тук дясното око и дясната ръка (Мат. 5:25-30) ни посочват не нещо друго, а обичащите ни (за наша) вреда. А законът относно развода с жената не е ли бил често нарушаван и потъпкван (Мат. 5:32)?

4. За законите против клетвата се срамувам и да говоря, защото не само се кълнат, но и непрестанно нарушават клетвите. Ако клетвата, дори и справедлива, е виновна и законопрестъпна, то къде ще отнесем нарушаването на клетвата? Ако това, което е повече от да и не, е от лукавия (Мат. 5:37), то на кого да припишем това, което превишава последното? По-нататък Господ казва: ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем (Мат. 5:39-42). Какво можем да кажем за това? Относно всичко, казано тук, остава само да плачем и да се закриваме (от срам): така сме се отклонили в съвсем противоположна посока, използвайки цялото си време, за да се съдим и да враждуваме, да спорим и да се караме, не понасяйки и най-малкото оскърбление, нито на дело, нито на думи, но дразнейки се за дребни неща. Ако можеш да ми посочиш такива хора, които, след като са изразходвали много за бедните, сами се подхвърлят на презрение поради бедността и търпят множество бедствия, такива би изброил съвсем не много и дори твърде малко; но и между тях не би посочил някой така благочестив, какъвто е изобразен тук: този последен (предписван от Христа) живот е много по-духовен от първия; защото не е все едно да дадеш доброволно и да понесеш, когато ти отнемат. Какво говоря: да понесеш? Казаното от Христа съдържа в себе си много повече от това. Неговото слово така забранява на обидените да се гневят на обидилите ги, че трябва не само да не скърбим за това, което е взето, но да отдаваме доброволно онова, което е останало и да проявяваме готовност да търпим по-голямо зло от онова, което враговете са готови да ни причинят. Така, когато желаещият да обижда намери, че обижданият е готов да претърпи повече, отколкото би му се искало, и като задоволи своята страст, ще види, че оскърбеният преизобилно изразява своето великодушие, ще се отдалечи, победен и посрамен от превъзходството на търпението; и макар и да би бил звяр, и дори по-свиреп от звяр, ще стане по-скромен, след като ясно види от сравнението своята злоба и неговата добродетел. Такъв живот търся сега, какъвто е предложен в Писанието, но какъвто на други места и на дело (не намирам) никъде. Не ми показвай такъв, който е обиден и търпи, защото се случва да търпим и поради безсилие; но такъв, който по отношение на равните по сила и на тези, на които би могъл да отмъсти, показва търпение, дори до такава степен, че да превъзхожда страстта на врага и да му даде повече, отколкото той би искал, и с тази доброволна отстъпка на по-голямото би доказал своето великодушие и за сметка на отнетото насила. Но, което е още по-високо от това и което представлява самия връх (на добродетелите) - Христос ни е заповядал да смятаме за приятели, а аз - за близки приятели, тези, които постъпват така с нас и ни причиняват вреда и по отношение на парите, и на телесното здраве, и на всичко останало. Не само, казва Той, добавяй на грабителя и користолюбеца, но и го обичай с най-силна и искрена любов. Именно това е искал да изрази Той, когато е казал: молете се за ония, които ви пакостят (Мат. 5:44; Лук. 6:28). Това обикновено правим за онези, които много обичаме. И за да не сметнеш отново тези думи за преувеличени и да не паднеш в дяволска прелест, Той посочва доказателство и основателна причина за това: защото, ако поздравявате само ония, които ви поздравяват, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците (Мат. 5:46, 47)? А ако в това никак не се отличаваме от митарите и езичниците, то как да не плачем и да не се съкрушаваме? И ако злото се състоеше само в това! Но сега ние сме толкова далече от любовта към враговете, че се отвръщаме и ненавиждаме дори онези, които (ни) обичат; защото да враждуват, да завиждат и да погубват тяхната чест и добра слава и с дела, и с думи, е свойствено само на тези, които ненавиждат и се отвращават. Така ние в това не само с нищо не се отличаваме от езичниците, но се оказваме и много по-лоши от тях. Христос е заповядал да се молим за обиждащите, а ние устройваме козни; заповядано ни е да благославяме онези, които ни проклинат (Мат. 5:44), а ние обсипваме с хиляди проклятия. Какво може да бъде по-силно от това противоречие и противоборство, което водим против Законодателя, постъпвайки противно на всички Негови заповеди? Не говоря вече за властта на тщеславието, която Той е изобличил със следващите думи (Мат. 6:1-8), а ние сме усилили, разпростирайки тази негова власт не само върху молитвата, поста и милостинята, но и върху всичко останало, и подчинявайки себе си на тази безумна страст повече от всеки роб - не говоря за това, защото е ясно за всички; ще кажа само, че някои от хората, предали се на крайно нехайство, не спазват никакви заповеди, а други, дори и отчасти да пожелаят да им се покоряват и да се постараят да изпълнят някои заповеди, то и те отново падат в същия недостатък, като не желаят да отхвърлят от себе си веригите на тщеславието. Някой съвсем не дава милостиня, а друг, макар и да отделя за нуждаещите се нещо от своето имущество, прави това с тщеславие и затова се оказва не по-добър от този, който не дава. Така дяволът е оплел всички в своите мрежи! А ако някой успее да избегне този недостатък, то поради неразумие отново пада в същия или в още по-голям грях; и остава не само без полза за себе си от това, което е направил, но и с някаква вреда, която сам си причинява. Познавам мнозина, които помагат на нуждаещите се не само по тези причини, но и поради приятелство или от убеждение и по много други подобни подбуди, а не поради страх Божи и за изпълнение на заповедите. И така, когато има толкова обстоятелства, които вредят на добрите дела, то на кого от подложените на тези недостатъци ще бъде по-лесно да се спаси?

5. А думите: прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си (Мат. 6:12), кой може да произнесе смело? Ние, дори и да не отмъщаваме на враговете си, не лекуваме нанесената (ни) рана. А Христос желае не само да прощаваме, но и да приемаме враговете си в числото на първите ни приятели. Затова, както казах по-горе, той е заповядал да се молим за тях. А ако ти, макар и да не причиняваш зло (на врага), се отвръщаш от него, гледаш на него с неудоволствие и пазиш в душата си неизцелима рана, то още не си изпълнил заповедта, която ти е дал Христос. Тогава как молиш Бога да бъде милостив (към теб), когато ти сам не си милостив към оскърбилите те? Надсмивайки се над това, един мъдрец казва: човек към човека гняв има, а от Господа прошка проси; към подобния на себе си човек той няма милосърдие, а се моли за своите грехове; сам, бидейки плът, питае злоба: кой ще очисти греховете му (Сир. 28:3-5)? Бих искал вече да замълча и да спра речта си на това, което е казано: така срамно и съвестно ми е да продължавам по-нататък, защото следващата реч още по-ясно ще покаже онази борба и непримирима вражда, която показваме против Христовите заповеди. Но каква полза от нашето мълчание, когато делата викат за тази вражда, а още преди самите дела ясно знае всичко Този, Който ще ни съди? Заповедта да не сисъбираме съкровища на земята, но на небето (Мат. 6:19, 20), макар и немного, но ще се намерят такива, които я изпълняват вярно; а останалите, като че са чули противоположна заповед и имат повеление да събират съкровища на земята, са оставили небето и са се прилепили към всичко земно, с безумна страст събират богатство и възненавидели Бога, обичат мамона. А що се отнася до заповедта: не се грижете за утре (ст. 34), не познавам никого, който да я слуша и да ѝ се подчинява, поради нашето маловерие. Затова, поради срам, ще отминем тази заповед с мълчание. Макар и да трябва да вярваме на Христа и тогава, когато Той просто известява нещо, ние не Му вярваме и сега, когато той е представил и неопровержими доказателства и е посочил примери, а именно птиците и тревите; напротив, подобно на езичниците и дори с по-голямо малодушие от тях, се измъчваме от грижи (за земното), и за което дори не сме получили заповед да се молим, за него изразходваме цялата си грижа. Затова тази заповед, както казах, със срам ще отмина с мълчание, и ще премина към следващото - дали няма да намеря там поне малко облекчение на своя срам. Какво казва (Христос) след това? Не съдете, за да не бъдете съдени (Мат. 7:1). Тук мислех, че ще намеря облекчение на своя срам, но виждам увеличаването му в не по-малка степен от преди. Дори и да не сме извършили никакъв друг грях, този е достатъчен, за да ни свали в преизподнята геена: ние така строго осъждаме чуждите грехове, а в своите (очи) не виждаме гредите (ст. 3); така ние губим целия си живот за изследване и осъждане на чуждите дела! И скоро няма да намериш такъв и между миряните, и между монасите и клириците, който да е свободен от този грях, независимо от отнасящата се до такъв заплаха: защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (ст. 2). Но независимо от това, че този грях ще се подхвърли на такова наказание, а не доставя никакво удоволствие, ние все тичаме към злото, като че се стремим и се състезаваме да влезем в геенската пещ не по един, а по много пътища. Ние еднакво грешим не само по отношение на по-трудните, но и на по-леките (заповеди); нарушавайки еднакво и едните, и другите, и с престъпването на по-леките доказваме, че и по-трудните не изпълняваме поради своята небрежност, а не поради трудността на самите заповеди. Така, кажи ми, какъв труд има в това да не изследваш чуждите дела и да не осъждаш греховете на ближния? Напротив, необходим е труд, за да изследваме и да съдим за другите. А кой, като чуе това, ще ни повярва някога, че сме стигнали до нарушаване (на заповедите) поради безгрижие, а не със съзнателно намерение и по желание? След като това, което (Господ) заповядва да правим, е лесно и удобно за желаещите (да го изпълняват), и обратно, това, което Той забранява, е по-тежко и трудно, а ние, оставяйки заповяданото, вършим забраненото, не могат ли враговете да кажат, че ние грешим от желание да Му се съпротивляваме? А това, че Христовите заповеди не съдържат в себе си нищо трудно, е обяснил Сам Той в думите: вземете Моето иго върху си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:29, 30). Но ние поради необяснимо безгрижие, правим така, че лекото да изглежда трудно за мнозина. Който иска да не прави нищо, а винаги да спи, за него, разбира се, ще изглежда трудно и да яде и пие; напротив, бдителните и бодърстващи хора не се отклоняват и от най-чудните и трудни дела, но пристъпват към тях с по-голяма смелост, отколкото безгрижните и сънливите към съвсем леките. Не, няма нищо леко, което голямата леност да не ни представя като много тежко и трудно; както и няма нищо трудно и тежко, което усърдието и ревността да не правят съвсем леко. Кое, кажи ми, би могло да бъде по-тежко от това всеки ден да търпиш опасности, заплашващи със смърт? Обаче блаженият Павел и това е нарекъл леко, казвайки така: кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава (2 Кор. 4:17). И трудното само по себе си дело става леко поради надеждата на бъдещето; тази причина е посочил и сам (Павел), като е казал: като имаме пред очи не видимото, а невидимото (ст. 18).

6. Да погледнем и по-нататък. Не давайте, казва Христос, светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините (Мат. 7:6). Христос е дал тази заповед като повеление, а ние поради тщеславие и неразумна дружелюбност, сме нарушили и нея, допускайки до общение с тайнствата, просто и без изследване, хора развратни, невярващи и изпълнени с множество пороци; преди точно изпитване на техния нрав, им откриваме цялото учение за догматите и веднага въвеждаме в светилището тези, които още не могат да видят и преддверието. Затова някои от посветените по този начин скоро са станали отстъпници и са извършили множество злини. И ние нарушаваме тази изключително страшна заповед не само по отношение на другите, но дори по отношение на самите себе си, когато, имайки нужда да се причастим с безсмъртните Тайни, често правим това с присъщата ни нечистота и безсрамие. И не само тези заповеди се нарушават изцяло и от всички, но, както се оказва, и следващите. Така Христос е казал: всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям (Мат. 7:12). А ние правим (на другите) всичко, които сами не искаме да търпим; и имайки заповед да влизаме (в царството небесно) през тесните врати (ст. 13), навсякъде търсим широките. И това, че желаят и се стремят към тези врати някои от миряните, не е много удивително; но че мъжете, които, както изглежда, са се разпънали (за света), ги търсят повече, отколкото миряните, това е изумително, дори прилича на загадка. От почти всички монаси, ако ги повикаш за някаква работа, веднага ще чуеш преди всичко такива въпроси: ще могат ли да намерят спокойствие, ще може ли повикалият ги да им осигури спокойствие; постоянно се повтаря думата: спокойствие. Какво говориш, човече? Заповядано ти е да вървиш по тесния път, а ти питаш за покой? Заповядано ти е да влизаш през тесните врати, а ти търсиш широките? Има ли нещо по-лошо от такова изкривяване на нещата? А за да не помислиш, че ти говоря това, за да осъждам другите, ще ти разкажа за самия себе си. Когато неотдавна реших да оставя града и да отида в килиите на монасите, много размислях и се безпокоях за това - откъде ще ми бъде доставяно необходимото и ще мога ли да ям хляб, изпечен в същия ден; няма ли да ме накарат да употребявам едно и също масло и за светилника, и за храна, няма ли да ме принудят да се храня с жалки зеленчуци, няма ли да ме изпратят на тежка работа, например да ми заповядат да сека или да нося дърва, да нося вода и да изпълнявам всички други такива работи? И изобщо, имах голяма грижа за (своето) спокойствие. Между другото хората, приемащи длъжността на началници и управлението на обществените дела, никак не се грижат за такова спокойствие, но само за това, дали от делото ще има полза, временна полза, и ако могат да се надяват на това, вече не мислят нито за трудовете, нито за опасностите, нито за безславието, нито за унизителните работи, нито за далечните пътешествия, нито за живота в чужбина, нито за огорченията, нито за мъките, нито за промяната на обстоятелствата, нито за възможността за пълно неосъществяване на надеждите, нито за ненавременната смърт, нито за раздялата с близките, нито за самотността на жената и децата, нито за някаква друга неприятност; но упоени от страстта към парите, понасят всичко, чрез което се надяват да я удовлетворят. А ние, за които са приготвени не пари и земя, но небеса и небесни блага, които око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не са идвали (1 Кор. 2:9) - питаме за покой! Така ние се оказваме по-жалки и слаби от тях! Какво говориш, човече? Ти имаш намерение да отидеш на небето и да получиш царството там, и питаш има ли някаква трудност по този път и в това пътешествие, не се срамуваш, не се червиш и не бягаш да се скриеш под земята? Макар и там да бъдат всички човешки бедствия, злословия, обиди, безчестия, клевети, меч, огън, желязо, зверове, удавяне, глад, болести и всякакви беди, които се случват в живота от началото досега, нима няма да се надсмееш, кажи ми, и няма да презреш всичко това? Има ли нещо по-глупаво, по-низко и жалко от такава душа? Обзетият от желание за небесното не бива, не казвам - да търси (телесен) покой, но и да му се наслаждава, когато го има. Не е ли странно, че докато обичащите с нечиста любов така всецяло се отдават на своите възлюбени, че освен тях и пребиваването с тях не намират нищо приятно в другите удоволствия на настоящия живот, колкото и много да са те, ние, обзети не от някаква нечиста, но от най-възвишена любов, не само не пренебрегваме покоя, когато го имаме, но и го търсим, когато го нямаме?

7. Още никого, възлюбени, не е завладяло желанието за небесните блага така, както би следвало да го завладее; иначе той би сметнал за сянка и посмешище всичко това, което (сега) изглежда трудно. Така, който се увлича от настоящето, той никога няма да се удостои да види бъдещите блага; а който презира тукашното и смята всичко за не по-добро от сянка и съновидение, той скоро ще получи онези велики и духовни блага. Но ако някой наистина има такова благо (настроение), то ще прояви такава сила, каквато огънят в тръните; и макар и (такъв човек) да угнетяват множество злини, макар и да го омотават веригите на много грехове, макар и в него силно да гори пламъкът на похотта и да го заобикаля голямо смущение в житейските дела, това (желание за небесните блага), като здрав бич, напълно ще разсее всичко такова и ще го отдалечи от душата. Както лекият прах не може да устои срещу напора на силния вятър, така и множеството нечисти пожелания не могат да устоят срещу устремилите се против тях сили на съкрушението, но изчезват и се разсейват по-бързо от всеки прах и дим. Ако плътската любов така поробва душата, че я отвлича от всичко и я подчинява единствено на влиянието на възлюбената, то какво няма да направи любовта към Христа и страхът да не бъдем отлъчени от Него? Както е трудно и дори невъзможно да се смеси огън с вода, така, мисля, е невъзможно да се съвмести наслаждението (от земните блага) със съкрушението; защото те са противоположни и взаимно се изключват. Едното е майка на сълзите и трезвението, а другото - на смеха и неумереността; едното прави душата лека и окрилена, а другото я привежда в състояние, по-тежко от олово. И това се опитвам да докажа не със свои думи, но с думите на този, който сам е бил обзет от тази прекрасна любов. И кой е той? Пламенният любител на Христа, Павел, който така бил уязвен от тази любов, че дори стенел за забавянето и продължителността на тукашното странстване: Защото ние, които се намираме в тая хижа, казва той, стенем обременени (2 Кор. 5:4); но бил готов и желаел още да остане тук заради Христа: но да оставам в плътта, казва той, е потребно за вас (Фил. 1:24), тоест, за разпространяването на вярата в Христа. Затова той понасял и глад, и жажда, и голота, и вериги, и (опасност) от смърт, и морски пътешествия, и корабокрушения, и всички останали беди, изброени от самия него; и не само не се обременявал от тях, но и се радвал, а причина за това била Христовата любов. По тази причина той казвал: във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби (Рим. 8:37). И не се удивлявай на това: ако човешката любов често е подбуждала да се решаваме на смърт, то какво няма да направи Христовата любов? Каква трудност няма да облекчи? Така и за него всичко било леко, защото той гледал само към възлюбения (Христос), и да търпи всичко заради Него смятал за по-високо от всяко удоволствие и наслаждение, което наистина е така. Той дори не е мислел, че се намира на земята, в настоящия живот, и общува с хората; но като че вече имал небесния жребий, обитавал с ангелите, получил царството и се наслаждавал (на съзерцанието на Бога) лице в лице, защото презирал и радостите, и скърбите на настоящия живот, и никак не се грижел за покоя, който ние търсим постоянно, но възклицавал така: Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени - благославяме; гонени - търпим; хулени - молим се. И още: станахме като измет на света, измет за всички досега (1 Кор. 4:11-13). Насочил очите на душата си към небето и прилепил се към тамошната красота, той вече не искал отново да се върне на земята; но както беднякът и просякът, през цялото време живял в тъмна и ниска къща, виждайки царя, блестящ със злато и скъпоценни камъни, вече няма да пожелае и да помисли за своето бедно жилище, а всякак ще се стреми да се пресели в друго жилище, ако е възможно; така и блаженият (Павел), видял небесните блага, гледал с пренебрежение на тукашната бедност и, по необходимост, телесно общувал с хората, без да се прилепява към нищо тукашно, а изцяло се преселил в този (небесен) град. И какво говоря за скърбите на настоящия живот? Христовата любов така го въодушевила, че ако би му предстояло да търпи и вечни наказания заради Христа, той никога не би се отказал и от това, защото служел на Христа не така, както (служим) ние, наемниците, страхувайки се от геената и желаейки царството. Бидейки обзет от някаква друга, несравнимо по-голяма и блажена любов, той търпял и вършел всичко не за нещо друго, а само за да удовлетвори любовта, която хранел към Христа и която така завладяла ума му, че той охотно би се разделил и с това, което за него било по-скъпо от всичко - т.е. с пребиваването с Христа, - за което той пренебрегвал и геената, и царството небесно, решавайки се да посрещне заради Христа и да приеме с голяма готовност, като едно от най-многожеланите блага, дори и това неизразимо отлъчване от Христа заради израилтяните (Рим. 9:3).

8. Това, което казвам сега, може би на мнозина ще се стори неясно; а когато кажа същото по-ясно, тогава то отново ще се покаже невероятно за онези, за които преди това е било неясно. И това никак не е чудно; сам блаженият (Павел), очаквайки, че няма да му повярват в това, предварително е казал: Истина говоря в Христа, не лъжа, - свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго (Рим. 9:1). Но независимо от това, че той е добавил такива думи към своята реч и е призовал като свидетел своята съвест, и сега все още не му вярват. Какво точно казва той? Послушай. След думите за бедствията в този свят е казал: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч (Рим. 8:35), след като изброява всичко, което е на земята - той се издига на небето и желаейки да покаже, че да пренебрегваш тукашните наказания заради Христа не е голямо дело, е добавил: ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (ст. 38, 39). Смисълът на неговите думи е следният: не само хората няма да могат да ме отлъчат от тази любов, но и ангелите, и дори да се съберат заедно всички небесни сили, и те няма да са в състояние да направят това. Какво говоря? Дори ако трябваше заради Христа да се лиша от царството или да бъда хвърлен в геената, и това не е страшно за мен. Това, а не нещо друго означават думите: височина и дълбочина, и живот, и смърт. А той говорел така не защото ангелите ще се опитват да го отделят от Христа; но на думи предполага това, което никога не може да бъде, за да изобрази и обясни на всички своята велика любов. Такова е свойството на обичащите: те не могат да мълчат за своята любов, но откриват своя пламък пред всички ближни, като успокояват душата си с непрестанна беседа за превъзходството на любовта. Така постъпил и блаженият (Павел): обхващайки с думи всичко, което е и което ще бъде, което се случва, и което никога няма да се случи, видимо и невидимо, всяко наказание и всяка утеха, той, като че това било недостатъчно, за да изрази неговото чувство, предполагайки и изразявайки с думи толкова други несъществуващи предмети (към тези несъществуващи предмети се отнася изразът друга някоя твар), с това е показал, че от всичко посочено нищо не може да го отлъчи от Божията любов в Христа Иисуса, нашия Господ. На такава висота издигнал своята любов (Павел); а ние, получили заповед да му подражаваме тук (1 Кор. 11:1), не понасяме благодушно и тукашните скърби, но скърбим и роптаем не по-малко от обзетите от треска. Продължителността на тази болест, обхванала нашата душа, поради своята продължителност е станала, така да се каже, неизлечима, и ние дори не можем да помислим за съвършено здраве, възстановяването на което вече ни изглежда невъзможно. И ако чуем, че някой посочва апостолите и говори за техните подвизи, ние, вместо веднага да заплачем за себе си, че толкова сме се отдалечили от тях и не смятаме и за грях това (отдалечаване), но се държим така, като че не е възможно да се издигнем на тази висота. А ако някой попита за причината, ние веднага представяме някакво неразумно оправдание: това е бил Павел, това е бил Петър, това е бил Иоан. Не са ли имали същата природа и те, кажи ми? Не са ли дошли и те по същия път в живота? Не са ли се хранили със същата храна? Не са ли дишали същия въздух? Не са ли ползвали същите вещи? Не са ли имали някои от тях жени и деца, други - и житейски занаяти, а някои не са ли падали и в самата бездна на злото? Но те, ще каже някой, са се ползвали от велика Божия благодат! Така, ако ни се заповядваше да възкресяваме мъртви или да отваряме очите на слепи, или да очистваме прокажени, или да изправяме хроми, или да изгонваме демони и да лекуваме други подобни болести: тогава такова наше оправдание би било уместно. Но ако сега се изисква строгост на живота и проявяване на послушание (към Христовия закон), то как се съчетава с това такова оправдание? И ти при кръщението си получил Божията благодат и си станал причастник на Духа, ако не толкова, че да вършиш чудеса, то толкова, колкото е необходимо за правилен и благоустроен живот; така нашата развратеност произлиза единствено от нашето безгрижие. И Христос в този ден (на съда) ще дава награда не на тези, които само са вършели чудеса, но на онези, които са изпълнявали Неговите заповеди. Дойдете, ще каже Той, вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте (Мат. 25:34-36). И в учението за блаженствата Той никъде не споменава за вършещите чудеса, а само за водещите праведен живот (Мат. 5:3-12).

9. И така, макар и благодатта днес да е намаляла, това не може да ни навреди с нищо, но не може и да послужи за наше оправдание, когато ще даваме отчет за своите дела. И на тези блажени (апостоли) ние се удивляваме не заради чудесата, защото чудесата изцяло са зависели от Божията сила, но за това, че са показали ангелски живот; а този живот, при помощ свише, е дело и на тяхното собствено усърдие. Това казвам сега не аз, но сам Христовият подражател (Павел). Когато той в посланието до учениците опровергал лъжеапостолите и искал да покаже различието между чистото и нечистото служение, посочил не чудесата, а своите подвизи, със следните думи: Служители Христови ли са (в безумие говоря), аз съм повече. Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж - с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям (2 Кор. 11:23-29)? Затова се удивлявам на апостолите; а без това, получилите по (Божие) домостроителство власт на чудотворство не само не биха заслужили удивление, но дори биха били отхвърлени, както показва и Христос, когато казва: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Мат. 7:22, 23). Затова Той внушавал и на учениците: не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лук. 10:20). Праведният живот и без чудеса ще получи венци и тогава нищо няма да изгуби; а беззаконният живот и с чудеса не може да избегне наказанието. И така, казаното от нас оправдание е неуместно, то не само е неуместно, но и опасно, и за много еретици служи като предлог, ако апостолите са станали толкова дивни не по свое собствено разположение, а само по Христовата благодат, то какво пречи и всички да станат такива? Благодатта, ако предварително не изискваше зависещото от нас, изведнъж би се изляла в душите на всички, защото при Бога няма лицеприятие; а тъй като тя изисква и зависещото от нас, то едни следва и пребивава в тях, от други се отдалечава, а при други изобщо не идва. А това, че още преди блаженият (Павел) да е извършил нещо дивно, Бог, познал отначало неговото разположение, узнай от това, което Той казва за него: иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви (Деян. 9:15). Така е засвидетелствал Изпитващият нашите сърца, когато (у Павел) още не е имало благодат. Да не се лъжем, възлюбени, и да казваме, че за никого не е възможно да бъде подобен на Павел. Друг Павел, по благодат и чудеса, разбира се, няма да има никога, но по строгост на живота такъв може да бъде всеки, който желае; а ако няма такива, то е единствено поради това, че не желаят. Впрочем не зная как съм стигнал до такова неразумие, че търся между сегашните хора подобни на Павел, когато не мога да видя и такива, които да са подобни и на третите или четвъртите след него. За това трябва да скърбим, да плачем и да ридаем не един и два дни, но през целия живот; защото който приведе себе си в такова състояние, той впоследствие скоро няма да греши. Ако не вярваш на тези думи, то погледни плачещите, именно плачещите за светски неща, при това не от числото на простите и водещи трудов живот, но от числото на изнежените хора, които не познават нищо освен удоволствията. И тези хора, които са предадени на пиянство и преяждане, продължават обедите до вечерта и вечерите до полунощ, отнемат чуждото, не щадят нито вдовици, нито бедни, нито слаби, и проявяват голяма жестокост, когато биват обзети от силна скръб, която може да развълнува душата до дълбините ѝ, отхвърлят всички сладострастни и престъпни пожелания и се обръщат към благочестивия живот, отличавайки се със строго поведение, бодрост, земни поклони, търпение, пост, мълчание, скромност, смирение и велико човеколюбие. Тези, които са отнемали чуждото, в това време са готови охотно да дадат и своето; и дори някой да подложи огън под техния дом и цялото им имущество, те няма да се гневят. Познавам много такива, някои от които, след загуба на своите възлюбени, са оставяли града и неговите удобства и са се заселвали в селата, а други са си построявали къщи близо до гробовете на починалите и там са завършвали живота си. Но за това после. Докато тяхната печал е силна, те никак не се грижат за настоящето, но опалват онази безумна страст, с която са се стремели към събиране и натрупване на пари и към придобиване на власт и слава пред народа, опалват я с огъня на скръбта, като трева или цвят на трева я прогонват от душата, и техният ум тогава бива обзет от такова благочестие, че за тях е неприятно и да говорят за удоволствията на настоящия живот; но всичко, което преди им се е струвало, че им доставя наслаждение, вече им изглежда противно или много горчиво, и тогава никой от слугите и приятелите няма да посмее да каже и дума за светските дела, дори и за най-необходимите; всичко бива оставено без внимание и отстъпва място на беседите за благочестието, защото тогава чрез скръбта, като в някакво свещено място, душата осъзнава нищожеството на човешката природа, краткостта на настоящия живот, тленността и непостоянството на житейското, измамността на ставащото на сцената (на света). Тогава (се явява) силно презрение към парите, тогава се унищожава гневът, тогава се оставя честолюбието, и вече не може нито да обитава завистта, нито да свирепства гордостта у съкрушения от скръб, и похотта не разпалва сладострастния; но след отстраняването на всичко това от сърцето, в него се настанява един помисъл, непрестанно представящ образа на починалия. Този образ (за него) е храна и питие, и сън, и удоволствие, и покой, и велика утеха; това (за него) е и слава, и богатство, и власт, и наслаждение.

10. Така и ние би трябвало - да не кажа нещо повече - да оплакваме нерадението за своето спасение; с такава любов и готовност би следвало всички да насочваме очите на душата си и постоянно да го помним и да си го представяме. Хората, загубили жени и деца, не занимават ума си с нищо друго, освен с представата за заминалите от тях, ние, изгубилите царството небесно, мислим за всичко повече, отколкото за него. Никой от тях, макар и да е от царски род, не се срамува от обичайната печал; но ще седне на земята и ще заплаче горчиво, и ще смени дрехата си, и с голяма готовност ще се подчини на всички изисквания на такава скръб, и няма да започне да мисли нито за своята храна, нито за състоянието на тялото, нито за възможните болести вследствие на изнуряването, но ще понесе всичко много леко; такова, и дори по-голямо, търпение проявяват не само мъжете, но и жените, колкото и да изглеждат слаби. А ние, оплаквайки не жени, не деца, но погибелта на душата, не на чуждата душа, а на своята собствена, притворно се позоваваме на слабостта на тялото и изнежеността на възпитанието. И ако злото се ограничаваше само с това! Но сега ние не правим и това, за което никак не ни е нужна телесна сила. Така, кажи ми, каква нужда има от телесна сила, когато трябва да съкрушим сърцето, да се помолим трезвено и бодро, да помислим за греховете, да низвергнем гордостта и надменността, да смирим ума? Ето какво умилостивява Бога към нас, и не изисква голям труд; а ние и това не правим. Да плачем (за душата) значи не само да се облечем във вретище, да се заключим в килията и да седим на тъмно, но постоянно да помним своите грехове и да измъчваме съвестта с тези помисли, непрестанно да измерваме разстоянието път, на което се намираме от царството небесно. Как, ще кажат, да стане това? Как? Ако ние винаги имаме пред очите си геената и ангелите, които до времето (на съда) ще се разпръснат навсякъде и ще съберат от цялата вселена онези, които ще бъдат отведени в геената; ако започнем да размисляме какво голямо наказание е, и без геената, да се лишим от царството. Наистина, дори и да не ни заплашваше този огън и да не ни очакваха вечни наказания, само отлъчването от кроткия и човеколюбив Христос, предал Себе Си на смърт за нас и претърпял всичко, за да ни избави от това мъчение и да ни примири със Своя Отец нас, станали Негови врагове поради греха - само това, макар и да не се лишим от предстоящите ни неизказани и вечни блага, повече от всяко наказание е в състояние да пробуди душата и да я разположи към постоянна бдителност. Ако ние, само като четем примера за петте девици, които поради недостиг на елей били отлъчени от брачния чертог (Мат. 25:8-12), скърбим за тяхното нещастие наравно със самите тях и се смущаваме, то само при мисълта, че и ние самите ще се подхвърлим на същото заради безгрижието, кой (от нас) ще остане толкова безчувствен, та постоянно имайки в душата си този пример, да се предава на нерадение? Бихме могли да говорим и още, но тъй като това слово беше произнесено само поради послушание, а не от някаква друга нужда, то и написаното е повече от това, което се изисква. Добре известно ми е, че ти сам строго пазиш цялата добродетел на съкрушението и би могъл, дори и мълчаливо, да учиш на нея и другите, стига да пожелаят поне за малко да поживеят с твоето благочестие и да видят твоя кръстен живот. Така, ако нашите съвременници е необходимо да се учат на съкрушение, те трябва да дойдат в твоето жилище, а потомците - да слушат за твоите дела; велико ръководство, мисля, ще им бъде и само разказът за твоя живот. Затова моля и умолявам, накрая, да ни възнаградиш и да ни въздадеш със своите молитви, за да можем не само да говорим за съкрушението, но и да го изпълняваме с дела; защото учителството без дела не само не принася никаква полза, но дори причинява голяма вреда и осъждане на този, който прекарва живота си в такова безгрижие. Не всеки, говори (Господ), който Ми казва: Господи, Господи, а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно. (Мат. 5:19; ср. 7:21).

СЛОВО ВТОРО
Към Стелехий

Как е възможно да стане това, което си заповядал ти, свети Божи човече, Стелехий? Как от душа, толкова слаба и хладна, могат да произлязат думи за съкрушението? Който има намерение да каже нещо добро по този въпрос, мисля, сам той повече и преди всички други трябва да се възпламени и да гори с такава ревност, че произнасяните от него думи за това, по-силно от нажежено желязо, да се врязват в душите на слушателите. А ние нямаме такъв огън, всичко, което е вътре, е прах и пепел. И как, кажи ми, как да запалим този пламък, когато нямаме нито искри, нито вещество, което да гори, нито вятър, който да дойде и да раздуха този пламък, вследствие на гъстата мъгла, простряна в душата ни от множеството грехове? Не зная. Нека ти бъде казано на теб, който даваш заповедта, и това как тази заповед може да се превърне в дело и да получи подобаващо изпълнение. Ние ще предложим услугите на своя език, а ти моли Изцеляващия съкрушените по сърце, Подаващия на малодушните дълготърпение, Въздигащия от земята бедните, да запали в нас огъня, който обикновено унищожава всяка човешка немощ, премахва всяка сънливост, безгрижие и плътска загрубялост, насочва полета на душата към небето, а от този (небесен) свод, като от някой издигнат връх, показва цялата суетност и измамност на настоящия живот. А който не може да излети и да достигне дотам, и да се изкачи на тази висота, той не може да види както подобава нито земята, нито това, което се прави на земята. Тъй като (тук) има много неща, които помрачават зрението, много неща, които смущават слуха и удържат езика; трябва, отдалечил се от всеки шум и дим, да се отдалечиш в тази пустиня, където е велика тишина и чиста синева, и няма никакъв шум, където очите напрегнато и неотклонно са устремени към съзерцаването на Божията любов, а слухът без смущение е отдаден на едно занимание - слушането на Словото Божие и вниманието към онази стройна и духовна хармония, чиято сила, веднъж пленила душата, така я завладява, че (човекът), увлечен от тази мелодия, неохотно приема и храна, и питие, и сън. Затова тази сила не може да се отслаби нито от смущението на житейските дела, нито от натиска на многото плътски (пожелания). До тази духовна висота не достига издигащият се шум на бурята, ставаща долу; но както изкачилите се на върха на планината вече не могат нито да слушат, нито да виждат неясния и неприятен шум, който с нищо не е по-добър от жуженето на оси; така и оттеглилите се от житейското и издигнали се на висотата на духовното благочестие не чувстват нищо наше, защото, докато душата живее на земята, тялото и телесните чувства я оковават в безчислени вериги, събирайки от всички страни страшната буря на преходните удоволствия: и слухът, и зрението, и осезанието, и обонянието, и езикът внасят в нея множество злини отвън. Но когато тя се издига и се предава на занимания с духовни неща, с това затваря входа на греховните мечтания, но не като затваря чувствата, а като насочва тяхната дейност към същата висота. Както някоя страшна и строга господарка, започвайки да приготвя разнородно, тежко миро, и за това има нужда от множество работни ръце, буди своите слугини и довела ги при себе си, на една заповядва да събира в решето още неприготвените аромати, на друга - да вземе кантар и везни и да гледа внимателно да не прибави от тях повече или по-малко от необходимото и чрез това да не се наруши съразмерността на приготвяния състав; на една заповядва да вари каквото е необходимо, на друга да стрива това, което не е добре (стрито), а на трета да съединява и смесва едни вещества с други; на една да стои с някакъв съд, на втора с друг, а на трета - да държи нещо друго, и така, прикрепявайки и ума, и ръцете им към делото, не дава на нищо да се развали, внимателно вглеждайки се във всичко и не позволявайки очите да блуждаят и да се развличат по външните предмети: така и душата, приготвяйки това драгоценно миро, тоест съкрушението, обръща сетивата към самата себе си и спира тяхната разсеяност. И ако ѝ се случи, след като се е събрала в себе си да размишлява за нещо праведно и богоугодно, тя веднага кара сетивата да прекратят своето действие, за да не въведат в нея без време нещо ненужно, и с това да смутят вътрешната ѝ тишина. Затова, макар и звуците да се докосват до слуха, и видимите предмети - до зрението, нито един от тях не прониква вътре, тъй като дейността на всеки от тези членове е обърната към душата. И какво говоря за звуковете и видимите предмети, когато мнозина от пребивавалите в такова състояние не чувствали не само това, че другите минавали пред очите им, но дори и това, че са ги удряли? Такава е душевната добродетел, че за желаещия е леко, намирайки се на земята да пребивава сякаш на небето и да не чувства нищо от това, което става на земята.

2. Такъв бил блаженият Павел; движейки се сред градовете, той бил толкова далече от всичко настоящо, колкото ние се отличаваме от мъртвите тела. Така, когато казва: за мене светът е разпнат (Гал. 6:14), то разбира тази нечувствителност (към земното), и дори не само тази, но и друга такава, така че тя била двояка в него. Той не е казал само: за мене светът е разпнат, и да замълчи, със следващите думи е показал и другата нечувствителност, като казал: и аз за света. Велико благочестие има в това да смяташ света за мъртъв; но още по-голямо и важно от това е и сам да бъдеш като мъртъв за него. И така, изречението на Павел означава следното: той, по неговите думи, бил далече от настоящето не толкова, колкото живите от мъртвите, но колкото мъртвите от мъртвите. Живият, разбира се, не храни пристрастие към умрелия, но има някакво друго чувство - или още се удивлява на красотата на покойния, или скърби и плаче за него; а мъртвият не храни и такова разположение към мъртвия. Желаейки да изрази това, той към думите: за мене светът е разпнат, е добавил: и аз за света. Виждаш ли колко далеч е бил от вселената, и как, вървейки по земята, е достигнал до самата небесна висота? Не ми говори за планинските върхове, за горите, за долините и непроходимата пустиня: само те са недостатъчни за освобождаването на душата от (светския) шум, но е необходим онзи пламък, който Христос е запалил в душата на Павел и сам блаженият го е поддържал с духовен помисъл, и го е издигнал до такава висота, че пламъкът, започвайки отдолу - от земята, е достигнал до самото небе, и до по-високото небе, до най-висшето, защото сам той е бил грабнат и отнесен до трето небе (2 Кор. 12:2); но неговото разположение и любов към Христа се простирали по-високо не само от три, но и от всички небеса. По тяло той бил малък и с нищо не ни превъзхождал; но по разположение на духа извънмерно се издигал над всички хора, съществуващи на земята. И не би сгрешил този, който би представил състоянието на този светия със следния образ: като че някакъв пламък, обгърнал повърхността на цялата земя и издигнал се нагоре, би преминал от всички страни на небесния свод и пробягвайки през лежащия над него въздух - въздух ли е това, или нещо друго, - би изпълнил с огън средата между двете небеса, и не би спрял своето течение тук, но устремявайки се изведнъж, би се издигнал до третото небе и би направил всичко като едно огнище, чиято ширина се равнява на пространството на цялата земя, а височината - на разстоянието на третото небе от нас. И с този образ аз, както ми се струва, не съм изобразил и най-малка част от неговата любов. А че тези думи не са преувеличени, всеки може да узнае със сигурност, като прочете написаното от нас по този въпрос до Димитрий. Така трябва да обичаме Христа, така да се отричаме от настоящето. Такива били и душите на светите пророци; затова те получили други очи. Да се отрекат от настоящето било дело на тяхното собствено усърдие; а че след това у тях се отворили други очи за съзерцаване на бъдещето, това вече било дело на Божията благодат. Такъв бил Елисей: тъй като той се отдалечил от всичко житейско, възлюбил царството небесно и презрял всичко настоящо, тоест царството и властта, славата и всеобщото уважение; то и видял това, което никой никога не бил виждал - цяла планина, покрита със строй огнени коне и също такива колесници и воини (4 Царств. 6:17). Който се прелъстява от настоящето, той никога няма да се удостои да съзерцава бъдещето; а който пренебрегва тукашното и го смята за не по-добро от сянка и съновидение, той скоро ще получи велики и духовни блага. Така и ние откриваме на децата богатство, принадлежащо на мъжете тогава, когато видим, че те са станали мъже и пренебрегват всичко детско; но докато те се прелъстяват от последното, ние ги смятаме за недостойни за първото. Душата, непривикнала да пренебрегва маловажното и житейското, няма да може да съзерцава небесното, както и съзерцаващият последното не може да не се надсмива над първото. Това е казал и блаженият Павел; макар и неговите думи да се отнасят към догматите, но биха могли да бъдат приложени и към нравите и дарованията, а именно: душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух (1 Кор. 2:14).

3. И така, ние, както казах, трябва да търсим пустинножителство не само на някакви места, но и в самото разположение, и преди всичко останало - да водим душата си в най-необитаемата (пустиня). При такова разположение и блаженият Давид, живял в града, управляващ царство и обременен с множество грижи, бил обзет от Христовата любов по-силно от живеещите в пустинята. Такива сълзи, въздишки и ридания денем и нощем едва ли някой ще види у някого от сега разпъналите се (за света), ако действително се намери такъв. При това ние сме длъжни не само да обърнем внимание на сълзите, но и да вникнем в това, кой ги е проливал; защото не е все едно облеченият в (царско) достойнство, почитан от всички и неподлежащ на ничии изобличения, ли се смирява, унижава и изнурява себе си, или прави същото нямащият нищо такова. Много неща довеждат царя до разслабване и му пречат да се събере духом. Той и от ежедневния разкош се разслабва и изнежва, и от властта се превъзнася и се увлича от гордост; възпламенява го и любовта към славата, и не по-малко от това плътската любов, раждаща се от властта и подхранвана от разкоша. Освен това вихърът на грижите, устремяващ се към него от всички страни, смущава душата му не по-малко от тези страсти, и поради това съкрушението, срещайки толкова прегради, никак не може да намери достъп (до него); защото и душата, свободна от всичко това, с усилие може да насажда в себе си това велико благо. А обикновеният човек, стига да не е крайно развратен, е чужд на цялото това смущение; затова и може да се предава на съкрушението с по-малко неудобства, отколкото ползващият се с такова могъщество, власт и чест. Както е трудно и дори невъзможно да се смеси огънят с водата, така мисля, че е невъзможно да се съвмести наслаждението (на земните блага) със съкрушението, защото те са противоположни и несъвместими помежду си. Едното е майка на сълзите и трезвението, а другото - на смеха и неумереността; едното прави душата лека и окрилена, а другото я довежда до състояние, по-тежко от всяко олово. Но аз още не съм казал най-важното, това, че (Давид) е живял в онези времена, когато не се е изисквала особена строгост в начина на живот; а ние сме пристъпили към подвига тогава, когато се полага голямо наказание не само за другите грехове, но и за смеха, и напротив, постоянно се одобрява плачът и скръбта. Но този блажен, разрушавайки всички препятствия, се предавал на съкрушение така силно, като че бил от числото на простите хора и никога не е виждал и насън нито царство, нито царско великолепие; и в порфира, и в диадема, и на царския престол показал същото съкрушение, каквото и седящият във вретище, в пепел и в пустиня. Който наистина има това благо разположение, и макар и (такъв човек) да угнетяват множество злини, макар и да го омотават веригите на много грехове, макар и в него силно да гори пламъкът на похотта и да го заобикаля голямо смущение от житейските дела, това (съкрушение) като силен бич напълно ще разпръсне всичко такова и ще го отдалечи от душата. Както лекият прах не може да устои против напора на силния вятър, така и множеството похоти не могат да издържат на устремилата се против тях сила на съкрушението, но изчезват и се разпръсват по-бързо от всеки прах и дим. Ако плътската любов така поробва душата, че я отклонява от всичко и я подчинява изцяло на влиянието на възлюбената, то какво няма да направи любовта към Христа и страхът да не бъдем отлъчени от Него? Това и другото така вълнували душата на пророка, че той понякога казвал: както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе (Пс. 41:2); и още: душата ми е към Тебе като жадна земя (Пс. 142:6); и: към Тебе се привърза душата ми (Пс. 62:9); а понякога: Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай (Пс. 6:2).

4. Нека никой не ми казва, че Давид е написал този (шести) псалом, оплаквайки своя грях. Това не е вярно; и направеният в началото на псалома надпис не допуска такова предположение. Ако съдържанието (на псалома) не беше посочено в надписа, то би могло, ако е угодно, да приложим този псалом и към обстоятелствата на греха; но когато е известен (друг) псалом, казан поради тези обстоятелства, а настоящият псалом има друго съдържание, моля да не започваме да привеждаме в безпорядък божественото и да придаваме по-голяма важност на собствените си съждения, отколкото на догматите, изречени от Духа. Какъв е надписът (на 6-и псалом)? За осмия, казва (Давид). А какъв е този осми (ден), ако не денят Господен, велик и славен, подобен на горяща пещ, който ще накара да треперят и небесните сили ( и силите небесни, е казано, ще се разклатят (Мат. 24:29), и ще изведе огън, вървящ пред Царя (Христа)? Той е нарекъл този ден осми, посочвайки промяната (на настоящото) състояние и обновлението на бъдещия живот. Настоящият живот е като една седмица: тя започва с първия ден, а завършва със седмия; и след това отново се завърта в същите предели, възлизайки към същото начало и слизайки към (същия) край. Затова никой не би нарекъл Господния (възкресния) ден осми, но първи; защото кръгът на седмицата не се простира до осмото число. А когато цялото настояще се прекрати и разруши, тогава ще настъпи течението на осмия ден; то няма да се връща към началото, но ще се устреми към по-далечни пространства. И така, пророкът, от силно съкрушение, винаги е имал в паметта си (последния) съд, сред такава почит и удоволствия непрестанно е виждал пред себе си този ден, за който ние едва си спомняме в скърби, и постоянно размишлявайки за Божиите съдби, е написал този псалом. Какво казва той? Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай - наричайки ярост и гняв голямата сила на наказанието (той е знаел, че Бог е свободен от всяка страст), макар и да е съзнавал, че е достоен не за мъчение и наказание, а за почести и венци. Неговата вяра, с която той съкрушил кулата на другоплеменниците (Голиат) и изтръгнал целия иудейски народ от самите врати на смъртта, и благодеянието, оказано от него на неговия гонител (Саул) не веднъж и два пъти, а многократно, и преди това присъдата за него, произнесена от Самия Бог, достатъчно ясно показват доблестта на този мъж повече от самите му заслуги. (Човешките) дела, колкото и велики и дивни да са те, могат да бъдат подозирани в порочност, въпреки че заслугите на този праведник (Давид) в по-голямата си част са свободни от всяко подозрение. Но когато свидетелства Бог, тогава присъдата не подлежи на никакво подозрение; и ако Давид не беше представил най-вярно доказателство за своята доблест, той не би получил и свидетелство от небето. А какво казва Бог за него? Намерих мъж по сърцето Си, Давида, сина Иесеев (Деян. 13:22, ср. 1 Царств. 13:14). Но и след такъв (Божи), и след такива (свои) подвизи, той произнасял думи, присъщи на осъдените и нямащи никакво дръзновение пред Бога, изпълнявайки евангелската (заповед): кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни (Лук. 17:10). Какво повече е казал и този, наистина изпълнен с множество грехове митар, който не се осмелявал нито да погледне към небето, нито да произнесе много думи, нито да застане близо до фарисея? Последният го ругаел, като казвал: не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар (Лук. 18:11); а първият приел думите му така, като че не е чул нищо обидно, и не само не възнегодувал, но и почел оскърбителя и горделивеца с такава чест, че се признал за недостоен за тази земя, която той тъпчел; не произнесъл нищо, освен изповядване на своите грехове, и удряйки се силно в гърдите, горещо молел Бога да бъде милостив към него. Никак не е удивително, че той постъпвал така, защото множеството грехове го карали, волно или неволно, да преклони глава; а това, че праведният и невиждащ в себе си нищо такова, пристъпвал (към Бога) със същото самоосъждане, както митаря, това е удивително и показва душа, истински съкрушена. Защото с какво се отличават думите: Боже, бъди милостив към мене грешника (Лук. 18:13) думите: Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай? Дори последните изразяват много повече от първите. Митарят не смеел да погледне към небето, а праведният (Давид) направил много повече от него. Той казвал: бъди милостив към мене, а другият не се осмелил да каже и това; той не казал: не ме изобличавай, но: в яростта Си; не казал: не ме наказвай, но: и в гнева Си; молел не да не бъде наказан, но да не бъде тежко наказан. Така от всичко това може да се види смирението на неговата душа - и от това, че той се смятал достоен за такова наказание, и от това, че не се осмелявал да моли Бога за пълно опрощение, което е присъщо на хора, крайно осъдени и признаващи себе си за по-грешни от всички. Още по-важно е това, че и самото избавление от тежко наказание той проси от Божията милост и човеколюбие, като немощен. Помилуй ме, казва, защото съм немощен (Пс. 6:3). Какво е това? Удостоилият се с такова свидетелство и незабравящ Божиите съдби ( Твоите съдби, казвал той, не забравих (Пс. 118:30 - слав.), сияещ по-светло от слънцето, произнася такива думи? Да, достойно за удивление е и това, че извършилият толкова велики дела не казал и не помислил нищо велико за себе си, но се смятал за най-последен от всички и просел за себе си спасение единствено от Божието човеколюбие. Той като че казвал така: аз съм достоен за безмерни наказания и вечни мъчения; но тъй като вече не съм в състояние да търпя, моля за избавление от настоящите бедствия - подобно на робите, извършили много зло, които не могат да кажат, че не са съгрешили, но тъй като болката от бичовете е непоносима, накрая умоляват за прекратяване на ударите. Но тук, мисля, Давид разбирал и друга немощ. Каква именно? Немощта, която идвала в него от скърбите и въздишките. Когато ни постигне извънмерна скръб с голяма сила, тя поглъща всички сили на душата. Това, мисля, е изпитал и праведникът от силното самоосъждане и от това, че не се е увличал от приятни надежди, но винаги от противоположните. Това ясно изразява и той в по-нататъшните думи. Казвайки: Господи, в яростта Си не ме изобличавай, помилуй ме, той е добавил: защото съм немощен; изцели ме, Господи, защото костите ми са потресени; потресена ми е силно и душата (Пс. 6:3, 4). А ако този, чиято съвест е била така чиста, моли делата му да не бъдат подложени на строго изпитване: какво да правим ние, които сме обременени с толкова много пороци, толкова сме далече от неговото дръзновение и не сме показали и частица от неговото изповядване? Защо този блажен е изрекъл такова изповядване? Той бил убеден, че никой няма да се оправдае пред Бога, че и праведникът едва се спасява; поради това и умолява (Бога) - понякога така: не влизай в съд с Твоя раб (Пс. 142:2); а друг път: помилуй ме, Господи, защото съм немощен (Пс. 6:3).

5. Забележително е, че Давид никъде не споменава за своите добри дела, но предоставя своето спасение на Божието човеколюбие. Това е присъщо на съкрушената душа и смирения дух; и оттук произлиза това, че извършилият велики добродетели се боял и треперел повече от грешниците. А че Давид така треперел и се боял, послушай какво казва самият той: Господи, ако Ти забелязваш беззаконията - кой ще устои, Господи (Пс. 129:3)? Той знаел, добре знаел, че ние сме големи длъжници пред Бога и че и най-маловажните грехове са достойни за велико наказание; отдалече предвиждал какви заповеди ще даде Христос след Своето пришествие; вярвал, че ще бъдат осъдени строго не само убийствата, но и оскърбленията и злословието, и порочните мисли, и смехът, и празнословието, и шегите, и други, още по-маловажни пороци. Затова и Павел, макар и да не виждал нищо в себе си, казвал: в нищо виновен не се съзнавам, ала с това се не оправдавам (1 Кор. 4:4). Защо? Поради това, че той, макар и да не е извършил никакво зло, както е и в действителност, не смятал, че е отдал на Бога подобаваща чест. Ние, дори и да умрем хиляди пъти, дори и да изпълним всяка добродетел, и тогава не бихме отдали дължимото на Бога за дарените ни от Него блага. Виж: нямайки никаква нужда от нас, но бидейки самодостатъчен, Той ни е привел от небитие в битие, вдъхнал е (в нас) душа, каквато (не е дал) на нито едно от земните животни; насадил е рая, прострял е небето, под него е поставил земята, запалил е блестящи светила, украсил е земята с езера, извори, реки, цветя и растения, а на небето е поставил лик от разнообразни звезди; направил е за нас нощта не по-малко полезна от деня, поради покоя и укрепяването, които ни дава чрез съня. Сънят храни телата ни не по-малко от ястията, както се вижда от следното: често виждаме, че понасят глад в продължение на много дни, а без сън е невъзможно да прекараме и съвсем малко дни. Нощта също разхлажда и премахва в нас огъня, който се натрупва в продължение на деня отчасти от слънчевите лъчи, отчасти от дневните трудове, и така отново възстановява в нас бодростта за трудове, а зимно време със своята продължителност още повече ни доставя покой и утеха, карайки ни да бъдем под домашния покрив. И тъмнината е принадлежност на това време не напразно и не без цел, но за по-голямо успокоение. Както милостивите майки, желаейки да усмирят неспокойните деца, ги вземат в обятията си и слагайки покривало на лицата им, ги приспиват: така и Бог, разпростирайки по вселената тъмнината, като някакъв покров, успокоява хората от трудовете. Ако го нямаше това, всички ние бихме се преуморили от суетене или прекомерно сребролюбие и трудове; а сега (нощта) по неволя ни откъсва от заниманията. И такъв закон (на природата) възстановява не само телата ни, но и душите не по-малко от телата. Да говорим ли за тишината и спокойствието по това време? Както тогава всичко е изпълнено с мълчание, свободно от шум, не чуваш ничий вик, както става денем, когато едни скърбят от бедност, други се оплакват от обида, други оплакват болестта и увреждането на тялото, други - смъртта на близките, други - загубата на пари, други - някакво друго човешко нещастие, които са толкова много! От всички тези нещастия, като от буря, нощта избавя човешкия род и го успокоява в своето пристанище. Такива са благата, дадени ни от нощта; а благата, които ни дава денят, са известни на всички нас. Какво да кажем за удобството на общуването, от което се ползваме? За да не ни отклонява продължителността на пътешествията от общуване едни с други, Бог е прокарал по цялата земя най-краткия за нас път - морето, за да можем ние, живеейки във вселената, като в една къща, често да отиваме едни при други и всеки, лесно предавайки на ближния своето, да получава обратно намиращото се при него, и така, заемайки малка част от земята, да се наслаждава на благата на всички страни, като притежател на цялата земя; както на една богата трапеза всеки гост може и сам да подаде предложеното на него на седящия далече, и да получи от него намиращото се пред него, само да протегне ръка. Ако някой започне да изброява и всички останали (блага), ще намери, че те са неизброимо множество, и няма да изброи и малка част от тях; защото как може човек да измери безпределната Божия премъдрост? Представи си само различните видове плодоносни растения, растящи в пустините, в обитаемите места, в планините, в равнините; погледни разнообразието на семената, тревите, цветята, земните животни, земноводните, морските животни; спомни си, че всичко видимо е създадено за нас - небето, земята, морето и всичко, което е в тях. Както, ако някой си построи блестящ дворец, украсен с много злато и ярко блестящи скъпоценни камъни, така и Бог, създавайки света, е въвел в него човека, за да царува над всичко. И още по-удивително е това, че покрива на това здание (Бог) е построил не от камъни, но го е създал от друго, по-скъпоценно вещество, и е запалил огън не на златен светилник, но спуснал светилата отгоре, им е заповядал да преминават по покрива на това здание, за да получаваме не само полза, но и велико удоволствие; а земята е разпрострял във вид на богата трапеза. Всичко това Бог е дал на човека, още ненаправил нищо добро. Макар и човекът, след такъв дар, да се е оказал неблагодарен към своя Благодетел, Бог не го е лишил от чест, а само го е изгонил от рая и с това го е наказал, за да попречи на по-нататъшното разрастване на неблагодарността и да го удържи от стремеж към по-лошото. Помисляйки за всичко това, и като воден от Божия Дух, съзерцавайки и много други неща - и това, което е било от началото (на света), и това, което се извършва всекидневно, и това, което се случва с всеки поотделно, и това, което става с всички заедно, и това, което бива явно, и това, което става тайно и е още по-голямо от явното, както и делата на домостроителството на единородния Син Божий и бъдещите блага, оглеждайки всичко и намирайки и съзерцавайки във всичко неизказаната Божия любов, апостолът, като че слизайки в неизмеримата бездна, е познал за колко много и велики дела е задължен (на Бога), и не Му е въздал и най-малка част от това. Затова той произнесъл и горепосочените думи, с голямо внимание е изследвал и най-малките свои съгрешения, а добрите си дела е предавал на забрава (1 Кор. 4:4). А ние не постъпваме така; но за греховете, колкото и многобройни и големи да са те, не говорим и не помним; а ако извършим някакво малко добро дело, го разгласяваме навсякъде и не преставаме да се хвалим и превъзнасяме дотогава, докато с тщеславието не заличим и самото малко добро. Имайки пред вид това, и Давид казвал: що е човек, та го помниш (Пс. 8:5)? Освен това, обвинявайки човека и в неблагодарност, той казвал: човек, бидейки в почит, не разбра: присъедини се към несмислените животни и се уподоби на тях (Пс. 48:13 - слав.).

6. На признателния слуга е присъщо да гледа на благодеянията, оказани на всички, като на свои собствени, и да се грижи така, като че сам е длъжник за всичко. Така направил и Павел (добре е отново да споменем за него), когато е казал, че Господ е умрял за него: дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене (Гал. 2:20). Така казвал не защото искал да намали Христовия дар, а защото желаел да се представи за виновен във всичко и да възбуди у всеки такова разположение на духа. Ако Христос беше дошъл само за един човек, Неговият дар не само не би се намалил от това, но би се показал още по-голям. Тъй като Той е проявил такава грижа и за един човек, каквато проявява търсещият за една (изгубена) овца, поради това (Павел) и се смущавал, поради това и плакал. Ако взелите пари назаем и неможещи да заплатят, потъвайки в голямата бездна на дълговете, не ядат и не спят, обременени с мъчителни грижи, то какво не би претърпял праведникът, виждайки своя дълг (пред Бога), състоящ се не в пари, а в дела? А ние не сме така; но изплатили макар и малко, се държим така, като че сме изплатили всичко и дори постъпваме още по-лошо: и това малко не вършим с подобаваща на свободни хора ревност, но първо проучваме има ли награда за това и голяма ли е тя, ще ни се зачете ли на самите нас, произнасяйки думи на свободни хора и наемници. Какво говориш ти, малодушни и жалки човече? Ти трябва да направиш нещо угодно на Бога, а се грижиш за наградата? Ако за такова дело трябваше да отидеш в геената, то и тогава нима би следвало да се отказваш, а не с голяма готовност да се заловиш за вършене на добро? Ти вършиш приятното на Бога, и търсиш и друга награда. Не знаеш ли наистина какво велико благо е да угодиш на Бога; защото, ако знаеше това, не би сравнявал никаква друга награда (с това благо). Нима не знаеш, че и наградата ще бъде по-голяма, когато започнеш да вършиш това, което подобава, без да се надяваш на награда? Не виждаш ли, че и между хората всички особено уважават онези, които преди наградата имат предвид да (им) угодят и се стремят към това повече, отколкото към получаването на почит от тях? Така хората постъпват толкова благородно дори с подобните на тях, а ти, толкова облагодетелстван от Господа и очакващ толкова много блага, когато трябва да направиш нещо полезно за твоето спасение, преди делото се стремиш да узнаеш дали ще има награда. Затова ние винаги сме хладни и жалки и не сме готови за никакво благородно дело; затова и не можем да бъдем в съкрушение и поне малко да съберем смелост. Ние и не помисляме внимателно за своите грехове, нито изпитваме Божиите благодеяния, и не гледаме извършилите големи подвизи. Затова и забравяме за добрите дела, и се ползваме неумерено от благополучието, и често наричайки себе си грешници, казваме това неискрено. Това се вижда и от факта, че когато чуем такова название от другите, ние се сърдим и дразним, и наричаме това обида. Така у нас във всичко има лицемерие, и ние не подражаваме на митаря, който, когато друг го укорявал в множество грехове, понесъл тези укори и получил плод от делата си - отиде си оправдан повече, отколкото фарисея (Лук. 18:14); а ние дори не знаем какво е изповед, макар и да сме изпълнени с безчислени грехове. Ние би трябвало не само да се убедим, че имаме множество грехове, но да начертаем в сърцето всички свои грехове, и малки, и големи, като в книга, и да ги оплакваме, като извършени неотдавна. Тогава бихме смирили гордостта в душата си, непрестанно напомняйки ѝ за нейните пороци. Помненето на своите грехове е такова благо, че блаженият Павел често изваждал наяве дори изгладените свои вини. Тъй като всички свои предишни вини бил умил в кръщението, а след това живял така чисто, че не виждал нищо в себе си и нямал грехове, за които би трябвало да въздиша, си спомнял греховете, умити още преди кръщението и казвал: Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз (1 Тим. 1:15); и още: Христос Иисус ме призна за верен, като отреди на служба мене, който по-рано бях хулител, гонител и оскърбител (ст. 12, 13), защото прекомерно гонех Божията църква и я разорявах (Гал. 1:13); и още: не съм достоен да се нарека апостол (1 Кор. 15:9). Такива грехове, макар и да ни освобождават от виновност, могат достатъчно силно да подбудят душата и да я разположат силно да възлюби Бога. Така и Симон, на въпроса на Господа кой от двамата длъжници ще обикне заемодателя повече, отговорил: мисля, тоя, комуто повече прости, чул: право отсъди (Лук. 7:42, 43).

7. Когато си помислим за множеството предишни свои грехове, тогава ще познаем извънмерността на Божията милост, тогава ще преклоним глава, тогава ще се смирим; защото колкото по-тежки са греховете, в които сме виновни, толкова повече ще се съкрушаваме. Така Павел си спомнял и за предишните си грехове, а ние не желаем да си спомняме и за извършените след кръщението, заплашващи ни с опасност и подхвърлящи ни на отговорност за тях; но ако някога ни дойде мисълта за някой такъв грях, ние веднага я отхвърляме и не желаем да опечаляваме душата със спомена (за него) дори и за кратко време. А от тази безполезна нежност за нас произлизат множество злини, защото, намирайки се в такова състояние на самодоволство и изнеженост, ние не можем и да се изповядваме за предишните си грехове (както това е възможно, когато се приучваме да не допускаме и спомена за тях?), и лесно падаме в следващите. Ако у нас винаги е жив този спомен и душата безпокои страх, то лесно бихме могли да изкореним нейната изнеженост и безгрижие. Но ако снемеш (от нея) и тази юзда, накрая какво ще я удържи и няма да допусне да се носи без страх по стръмнините и да падне в бездната на погибелта? Затова праведният (Давид) си представял бъдещото наказание; затова плачел, затова въздишал, и при това много силно! На вас, великите хора, за съкрушение е достатъчно да си спомняте за Божиите благодеяния, да не помните за своите добри дела, с голямо старание да вниквате не се ли е случило да направите някакъв малък грях, да гледате към великите и много благоугодили на Бога мъже; след всичко това да размисляте за неизвестността на бъдещето, за склонността (на хората) към падение и грях, от което се боял и Павел, и затова казвал: боя се да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1 Кор. 9:27); и: който мисли, че стои, нека гледа да не падне (1 Кор. 10:12). Така и Давид размислял в себе си за всичко това, и разсъждавайки за Божиите благодеяния, казвал: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал (Пс. 8:5, 6). А за добрите свои дела забравял така, че въпреки своето безмерно благочестие, казал: кой съм аз, Господи (мой), Господи, и що е домът ми, та толкова ме възвеличи! И това дори се показа малко в Твоите очи, Господи мой, Господи; но Ти възвести още за дома на Твоя раб далечна бъднина. Това е вече по човешки, Господи мой, Господи! Какво още може да Ти каже Давид (2 Царств. 7:18-20)? Често помисляйки за добродетелите на предците, той смятал себе си за нищо в сравнение с тях. Така, казвайки: на Тебе се уповаваха отците ни, и се не посрамяха, за себе си добавил: аз пък съм червей, а не човек (Пс. 21:5-7). Пред очите си имал и неизвестността на бъдещето, и казвал: Просвети очите ми, за да не заспя сън смъртен (Пс. 12:4). А себе си смятал за виновен в толкова много грехове, че казвал: прости греха ми, защото е голям (Пс. 24:11). И така, на вас, великите хора, е достатъчно и това; а ние и при тези лекарства имаме достатъчно основание за премахване на гордостта и всяко високомерие. И какво е то? Множеството грехове, злата съвест; когато тя ни завладява, не допуска да се издигаме нагоре, въпреки нашето желание. Затова моля и умолявам, с това дръзновение, което си придобил пред Бога със своите добродетели, да подадеш ръка (за помощ) на нас, постоянно молещите се, за да можем достойно да оплачем бремето на толкова много грехове, и след като сме ги оплакали, да застанем на благоугодния път, водещ ни към небето, за да не пострадаме заедно с отхвърлените, слезли в ада, където никой не може да слави Бога (Пс. 6:6), и откъдето вече никой няма да ни освободи. Докато пребиваваме тук, и ние можем да получим голяма полза от вас, и вие можете много да ни облагодетелствате; а когато си отидем оттук, където нито приятел, нито брат, нито баща не могат нито да ни помогнат, нито да бъдат при нас по време на наказанието, то вече ще трябва, в утеснение, в дълбок мрак и при пълно отсъствие на утешители да търпим безкрайно наказание и да бъдем неизгаряща храна за всепоглъщащия пламък.

КЪМ ПОДВИЖНИКА СТАГИРИЙ,
обладан от демон

СЛОВО ПЪРВО

Стагирий, произлизащ от знатен и богат дом и възпитан в правилата на християнската вяра, по своето благочестиво настроение се отказал от богатството и светските дела в Антиохия и се посветил на подвижническия живот на отшелниците, в който скоро, по Божие допускане, се подхвърлил на действието на демон (бяс или зъл дух), страдал от припадъци на беснуване, които му причинявали такива мъчения и такова душевно униние, че той дори се опитвал да се лиши от живот. Св. Иоан Златоуст, като узнал за бедственото състояние на Стагирий, с когото се намирал в приятелски отношения, желаел да му достави духовно утешение чрез писмени увещания, тъй като нямал възможност да го посети лично поради своята болест, постигнала го след подвизите в пустинята, в края на 380 г. след Рождество Христово. По това време или в началото на 381 г. са могли да бъдат написани предложените тук слова на светителя.

Ние би следвало сега да бъдем при теб, любезни мой Стагирий, и да вземем участие в твоите страдания, и макар и малко, според мярата на своите сили, да облекчим твоето униние, като те утешаваме с думи, помагаме ти с дела и използваме всички други средства; но тъй като телесната слабост и случилото се главоболие ни принуди да останем у дома и ни лиши от възможността да послужим в това толкова полезно дело, няма да се забавим да изпълним според силите си това, което е останало и за твое утешение, и за наша полза. Може би това ще ти помогне мъжествено да понасяш настоящото бедствие; а ако ние не успеем в това, то поне мисълта за това, че от своя страна не сме пропуснали нищо важно и необходимо, ще облекчи душата ни. Който е изпълнил всичко, което смята за полезно за прекратяване на страданията, постигнали ближния, той, дори и да не успее в това, в краен случай се освобождава от упреците на съвестта и отхвърлил от себе си тежестта на тези упреци, трябва да носи само тежестта на скръбта. А ако съм от числото на тези, които са благоугодни на Бога и могат да извършат нещо велико, то не бих преставал да се моля и да умолявам Бога за скъпоценния за мен човек; но тъй като множеството ми грехове ме лишават от това дръзновение и сила, ще се постарая да ти предложа словесно утешение. Така става и с тези, които страдат от телесни болести: изцеляването на страданията и прекратяването на болестта е дело на лекарите, но утешаването на болните не е забранено и на прислужващите им слуги; именно те особено говорят в полза на своите господари, ако са благоразположени към тях. И така, ако кажем нещо такова, което може да прекрати твоята извънмерна скръб, тогава ще се изпълни това, което желаем; а ако не намерим да кажем нищо такова, то, разбира се, ще одобри нашето усърдие Този, Който чрез блажения Павел е заповядал да плачем с плачещите и да следваме смирените (Рим. 12:15, 16). Причината за твоето униние, както се вижда, е една: неистовството на лукавия демон; но могат да се намерят много скърби, произлизащи от този корен. Сега ти говоря това не от себе си, но въз основа на оплакванията, които често съм слушал от теб, когато беше заедно с нас; първо, (ти се оплакваше) от това, че преди, когато си водел светски живот, не си търпял нищо подобно, а когато си се разпънал за света, тогава си почувствал такава болест, която е в състояние да смути и хвърли в отчаяние; второ - от това, че много от живеещите в удоволствия, подхвърлили се на еднаква с теб болест, след кратковременни страдания са се освободили от тази болест и са оздравели напълно, и са встъпили в брак, станали са бащи на много деца, наслаждавали са се на удоволствията от този живот и вече не са страдали от подобна болест, - а ти прекарваш толкова време в пости, всенощни бдения и други подвизи, и в същото време не получаваш освобождение от постигналите те страдания; трето - от това, че този свят мъж, който е показал такава голяма сила над други хора, не могъл да направи същото над теб, възлюбени, и не само той, но и онези, които били с него, които дори са по-силни от него, всички са си отишли от теб еднакво без успех. Освен това, по твоите думи, ти силно скърбиш и поради това, че силата на унинието така е завладяла душата ти, че ти често едва не си се хвърлял в примка, или в река, или в пропаст. Има и пето оплакване, състоящо се в това, че ти виждаш как твоите връстници и започналите да водят подвижнически живот заедно с теб се радват сърдечно, а ти все още се намираш в жестока буря и живееш в най-ужасна тъмница. По твоите думи, трябва да плачем не толкова за окованите в желязо, колкото за свързаните с такива вериги. След това, ми казваше ти, още нещо те безпокои силно: ти се боиш и трепериш за баща си, да не би, като узнае за това, да причини големи неприятности на приелите те в началото светии; защото, надявайки се на своята сила и богатство, и предал се на скърби, той ще дръзне да направи против тях всичко, което му дойде наум, и няма да се удържи от нищо. До този момент майка ти можеше да скрива от него случилото се и да го отклонява, когато те търси; но с течение на времето скриваното от майката ще се открие, и той ще постъпи жестоко и с нея, и с монасите. Но върхът на нещастието е в това, че ти не можеш да се надяваш и на бъдещето и не знаеш точно ще се прекрати ли и ще свърши ли някога тази болест, след като толкова пъти си се надявал на изцеление и след това отново си се подхвърлял на предишните мъчения. Всичко това, разбира се, е в състояние да обезпокои душата и да я изпълни с голямо смущение, но - слабата, неопитна и безгрижна душа. А ако пожелаем да бъдем малко по-внимателни и благочестиво да разсъдим, ще разсеем тези причини за унинието като ситен прах. Не мисли, че сега лесно ти обещавам това, защото сам съм чужд на тази скръб и буря. Ако моите думи изглеждат невероятни на някои, аз ще говоря независимо от това; а ти сам, разбира се, няма да ни се доверяваш заедно с другите. Когато нечистият демон за пръв път се нахвърли върху душата ти и те повали по времето, когато си се молил заедно с всички, то, макар и да не съм присъствал на това (за което благодаря на човеколюбивия Бог), узнах за всичко с точност, като да се намирах там. Моят и твой приятел Теофил ефесянин дойде и подробно ми разказа за всичко: за гърчовете в ръцете, за изкривяването на очите, за пяната на устата, за страшния и невнятен глас, тресенето на тялото, продължителния припадък и съновидението, което си имал през тази нощ: сторило ти се е - каза той, - че дива свиня, оваляна в кал, постоянно се нахвърля върху теб и се бори с теб; и когато спящият до теб, разтревожен от това видение, се събудил, видял, че отново те мъчи демон.

2. Когато той разказа за това, ни обзе такава мъгла, в каквато те е хвърлил демонът, възлюбени! Но когато аз, след дълго време, дойдох на себе си, всичко неприятно в този свят престана да ми изглежда неприятно, и всичко приятно - приятно; отдавна познал цялата житейска суета, тогава аз я почувствах още по-силно, и моята любов към твое благочестие стана по-силна. Такова е свойството на нещастията: те обикновено укрепяват дружбата; това става ясно, като се види, че те лесно могат да прекратяват и враждата. И няма човек толкова жесток и безчувствен, който, виждайки врага си в нещастие, да продължава да изпитва ненавист към него. А ако ние жалим дори враговете си и постъпваме с тях като с приятели, когато ги виждаме да претърпяват някакво нещастие, то помисли какво би трябвало да чувствам аз, виждайки в тежките мъки на унинието този, който за мен е по-приятен от всички, и който ми е по-скъп от главата ми. Не мисли, че ние сме чужди на твоята скръб и поради това не приемай моето утешение с подозрение. Макар и аз, по Божия милост, да съм свободен от мъченията и нападенията на лукавия демон, не по-малко от теб чувствам унинието и скръбта от тези мъчения, на което ще ми повярва всеки, който умее да обича така, както трябва да се обича. Да отърсим от себе си този прах; тогава това униние ще бъде поносимо и леко по своето свойство само ако не пожелаем безгрижно да предоставим на това чувство да ни увлича в пропастта, но се постараем да се изправим духом и да размислим какво е необходимо да направим. Много от нещастията, които изглеждат такива, се представят за големи и непоносими, докато не бъдат разгледани добре; а който ги разгледа разумно, ще намери, че те са много по-леки, отколкото сме мислели за тях: това, надявам се, ще се случи и сега. И така, ободри се, не следвай празното и неразумно мнение на тълпата и не прави врага по-силен против нас. Ако говорех с някого от неверните или мислещите, че всичко става случайно, или с приписващите промисъла за света на лукавите демони, би ми предстояло много труд, първо за да опровергая лъжливото мнение и да внуша убеденост в истинния Промисъл за вселената, а след това да се обърна към утешението; но тъй като ти, по Божията благодат, от детство познаваш свещеното Писание и приел от предците истинните и спасителни догмати, несъмнено вярваш, че Бог промисля за всички, и особено за вярващите в Него, то ще оставя тази част от речта и ще започна с нещо друго. Когато Бог сътворил ангелите - или по-добре да започнем речта от по-висшето, - преди да получат битие ангелите и другите небесни сили, съществувал Бог, нямащ начало на Своето битие. Като Същество, никога нямащо нужда от нищо (защото Божеството е такова), Той сътворил ангелите, архангелите и другите безплътни същества; сътворил ги единствено по Своята благост, а не поради нещо друго. Ако Той не беше в най-висша степен благ, то не би сътворил тези, от чието служение не се нуждаел. След тяхното сътворяване Той сътворява, отново по същата причина, и човека, и целия този свят. Надарил човека с безчислени блага, Той поставил това малко и немощно същество за господар над множество творения, направил го на земята такова, какъвто е Сам Той на небесата. Защото думите: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие (Бит. 1:26) означават не нещо друго, а това, че на човека е дадена власт над земните. Сътворилият го и поставил в такава чест Бог му е определил като на цар, царско, най-прекрасно място за пребиваване на земята - раят. Освен това, желаейки и по друг начин да му покаже колко по-високо стои от другите творения, Бог довежда при него всички животни и му заповядва да им даде имена; но нито едно от тях не му дава за помощник, като посочва и причината: за човека не се намери, казва, помощник, нему подобен (Бит. 2:20). Показвайки с това на човека, че той заема средата между двете естества (небесното и земното), че той е над всичко земно и че от многото творения нито едно не е равно на него, Бог след това създава и жената, и с това го удостоява с нова чест и ясно показва, че жената е създадена за него, както казва и Павел: не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа (1 Кор. 11:9). И не само с това Бог е отличил човека, но и с това, че от всички творения единствено на него е дал дар слово, удостоил го е с познание за Себе Си, позволил му е да се наслаждава на събеседване с Него, доколкото това е било възможно за човека, обещал е да му даде безсмъртие, изпълнил го е с велика мъдрост и му е дарил духовна благодат, така че той изричал някои пророчества. С всичко това Бог надарил човека тогава, когато от негова страна не било извършено никакво добро дело. А как е постъпил човекът след толкова много и велики благодеяния? Той повярвал повече на врага, отколкото на Дарилия му всичко това, и презрял заповедта на Твореца, предпочел прелестта на този, който се стремял да го погуби докрай и да го лиши от всички блага - предпочел нея, независимо от това, че дяволът не му бил оказал никакво благодеяние, нито малко, нито голямо, а само му казал няколко думи. Но погубил ли Бог човека за това, че той проявил такава неблагодарност в самото начало и, така да се каже, на първата своя крачка? По справедливост би следвало да погуби и да изтръгне от средата на живите този, който, след като получил неизброими блага, в самото начало на живота заплатил за тези блага с непослушание и неблагодарност. Но Бог продължил да го облагодетелства не по-малко отпреди, показвайки, че макар и хиляди пъти да сме съгрешили и отстъпили от Него, Той никога няма да престане да устройва нашето спасение и че ако ние се обърнем, ще се спасим; а ако упорстваме в злото, в краен случай ще стане ясно, че Бог прави всичко, което зависи от Него. Така и изгонването от рая, и отдалечаването от дървото на живота, и осъждането на смърт изглежда дело на наказващ и отмъщаващ, но в действителност е дело на Промислящ (за човека), не по-малко от предишното. Макар и тези думи да изглеждат странни, те са истинни: събитията, разбира се, са били противоположни едно на друго, но целите и на едните, и на другите са еднакви и съгласни помежду си; тоест, изгонването от рая, поселването срещу него, забраната (да яде) от дървото на живота, отдалечаването от това дърво, осъждането на смърт, временното отдалечаване на това осъждане, всичко това също, както и предишните благодеяния, е направено за спасението и честта на човека. За предишното няма да говоря нищо (защото то е очевидно за всеки), но за последното е необходимо да кажа.

3. Как да узнаем, че и последното е направено за полза на човека? (Ще узнаем) това, ако размислим на какво би се подхвърлил той, ако не беше то. На какво би се подхвърлил? Ако човекът, след обещанието на дявола - след престъпването на заповедта да го направи равен на Бога, бе останал в същата чест, той би паднал в три крайни бедствия. Първо, би започнал да смята Бога за недоброжелател, прелъстител и лъжец, и второ, истинския прелъстител, баща на лъжата и злобата - за благодетел и приятел; и освен това и занапред би продължил да греши безкрайно. Но Бог го избавил от всичко това, като го изгонил от рая. Така и лекарят, ако не се докосне до раната, ще ѝ даде възможност да загнои още повече; а ако я изреже, ще спре по-нататъшното разпространение на гнилата язва. И какво от това - ще каже някой, - Бог не спрял дотук, но наложил на човека подвизи и трудове; защото нищо не е така малко способно да се ползва от покоя, както човешката природа. А ако и сега, когато върху нас лежат такива трудове, ние грешим непрестанно, то какво не бихме дръзнали да извършим, ако Бог ни беше оставил и в бездействие, освен в удоволствия? Празността, казва Писанието, е научила на много лоши неща (Сир. 33:28). Това изречение потвърждават както ежедневните събития, така и случилото се с нашите предци. И седна народът, казва Писанието, да яде и да пие, а после стана да играе (Изх. 32:6). И още: угои се, задебеля и затлъстя, и се отрече възлюбеният (Втор. 32:15 - слав.). В съгласие с това говори и блаженият Давид: Когато ги убиваше, те Го търсеха и се обръщаха и от ранни зори прибягваха към Бога (Пс. 77:34). И към Иерусалим Бог говори чрез Иеремия: вразуми се, Иерусалиме, за да се не острани от тебе душата Ми (Иер. 6:8). А за това, че не само за злите, но и за добрите хора е спасително да се подхвърлят на унижения и страдания, за това пророкът говори така: Добре ми е, Господи, че си ме смирил, та да се науча на Твоите наредби (Пс. 118:71 - слав.). След него и Иеремия казва същото, макар и не със същите думи: Добре е човеку, кога носи иго на младини. Седи самотно и мълчи (Плач Иер. 3:27, 28); и за самия себе си моли Бога така: не ме щади в отчуждение в лош ден (Иер. 17:17 - слав.). И блаженият Павел, който толкова просиял с благодат и надминал човешката природа, имал нужда от това благотворно средство; затова и казвал: даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява (2 Кор. 12:7-9). Въпреки че евангелската проповед би могла да бъде извършена и без гонения, Христос не желаел това, промисляйки за проповедниците. Затова им казал: В света скърби ще имате; но дерзайте (Иоан. 16:33). И на желаещите да влязат в царството небесно Той е заповядал да вървят по тесния път, тъй като иначе е невъзможно да го достигнат (Мат. 7:13). И така, скърбите, изкушенията и всички неприятности, случващи се с нас не по-малко от радостите са доказателство за Божията грижа за нас. И защо говоря за тукашните скърби? Самата заплаха на геената, не по-малко от обещанието за небесното царство, показва Божието човеколюбие. Ако Той не ни заплашваше с геената, не бихме могли скоро да достигнем небесните блага. Единствено обещанието за благата не е достатъчно за подбуждане към добродетелта, ако нямащите усърдие към нея не ги насърчава и страхът от наказание. Затова Бог в началото изгонил и първосъздадения човек от рая, тъй като дадената му чест би го направила по-лош, ако беше останала твърда и непоколебима и след нарушаването на заповедта. И защо говоря за Адам? Какво не би направил Каин, живеейки в рая и наслаждавайки се на неговите утехи, ако той, макар и да се лишил от това и имайки пред очите си наказанието, постигнало баща му, не се вразумил, но паднал в още по-голямо нечестие: пръв изнамерил и извършил убийство, и то най-престъпно? Той не постепенно и не в продължение на много време стигнал до това ново злодеяние, но внезапно и изведнъж достигнал до самия връх на нечестието - издебнал и убил този, който бил произлязъл от една утроба с него и не го оскърбил с нищо; или може би Каин сметнал за оскърбление за себе си това, че Авел угодил на Бога? Впрочем по мое мнение и тук можеш да видиш Божието човеколюбие; когато Каин оскърбил Самия Бог, Творецът го вразумява с думи и го утешава в скръбта; но когато той извършил престъпление против брата, тогава вече Бог проявява Своя гняв и налага наказание. Между другото и първото заслужавало същото, ако не и по-жестоко наказание. Ако у хората се смята за грешно и обидно, когато някой от слугите запази по-доброто за себе си, а по-лошото даде на господаря: не се ли отнася същото за отношението към Бога? Но Каин извършил не само този грях, но друг, не по-малък, - завидял на честта на брата. Ако той се беше разкаял за този грях, би угодил на Бога с тази прекрасна промяна; но неговото смущение произлизало не от разкаяние, а от завист и ненавист, както показал краят на делото. Каин почти се разгневил на Бога за това, че Бог, оскърбен от него, не го почел и не предпочел злия пред добрия; но Бог, независимо, че греховете на Каин изисквали тежко наказание, постъпва с грешника много по-милостиво, отколкото заслужавал, и се опитва да успокои раздразнената му душа. Защото скръбта на Каин произлизала от раздразнението; затова и Бог му казва: замълчи (Бит. 4:7 - слав.). Така казал Бог, макар и да знаел до какво ще достигне злобата на Каин; но Той искал да отнеме от неблагодарните всеки предлог (за ропот). Ако Каин беше наказан от самото начало, то мнозина биха започнали да говорят: “Нима не е било възможно отнапред да му внуши с думи, да го вразуми и заплаши, а след това да накаже, ако Каин останеше в предишното разположение? Неговото наказание е много жестоко и строго”. Затова Бог дълго търпи нанасяните Му оскърбления, за да затвори устата на такива хора, и в същото време да покаже, че Той и бащата на Каин наказал по Своята благост, и освен това, да приведе следващите хора към покаяние с такова Свое милосърдие. А когато Каин по своята упоритост и неразкаяно сърце си събрал гняв (Рим. 2:5), тогава Той го наказва; а ако Каин и след убийството бе останал ненаказан, би се решил и на друго, още по-голямо зло. Не може да се каже също, че той е съгрешил поради незнание: можел ли е да не знае това, което знаел по-малкият брат? Ако е угодно, да предположим, че първото (престъпление) произлязло от незнание; но след като той чул замълчи - след като получил опрощение, нима по незнание се решил на убийство, осквернил земята и нарушил законите на природата? Виждаш ли, че и първото произлязло не от неведение, а от злоба, лукавство и крайно нечестие? А какво е наказанието за всичко това? Ще стенеш и ще се тресеш на земята, казва Бог (Бит. 4:12 - слав.). Наказание, на пръв поглед тежко, но то всъщност не е такова, ако размислим за греха и внимателно разгледаме самото наказание. Каин, след като принесъл неправедна жертва (Бит. 4:7), се обидил от това, че той, оскърбилият, не бил почетен от оскърбения Бог, отхвърлил Неговото внушение, пръв дръзнал да извърши убийство, или, по-точно, още по-престъпен грях от убийството, опечалил родителите си, излъгал пред Бога. Не зная, казал той, нима съм пазач на брата си (Бит. 4:9)? И за всичко това се наказва само със страх и трепет! Впрочем може да се каже, че тук Божията благост се вижда не само от това, че наказанито е по-леко от греха, но и от това, че в наказанието е скрита немалка полза. А ползата е тази, че всички следващи хора ще се вразумяват от наказанието на Каин и ще стават по-добри. Затова Бог не предал Каин на смърт веднага; защото не е едно и също да чуеш, че някой си Каин, убил брата си, се подхвърлил на смърт, или да видиш този убиец да понася наказание. В първия случай биха могли и да не повярват на разказа поради извънмерността на престъплението; а сега, когато Каин бил видим и мнозина в продължение на много време били свидетели на неговото наказание, събитието станало очевидно и достоверно и за съвременниците, и за потомците. Но, ще кажат, каква е ползата от това за самия него? Много голяма: Бог се грижел и за неговото спасение, когато със словесно вразумление укротявал неговата ярост, доколкото зависело от Него. Но ако разгледаме и самото наказание, то и от него ще произлезе голяма полза. Ако Бог беше умъртвил Каин начаса, не би му дал време за разкаяние и изправяне. А сега той, продължавайки живота си в страх и трепет, би могъл да получи голяма полза за себе си от такъв живот, ако не е крайно безчувствен и повече звяр, отколкото човек. Освен това, настоящото наказание намалявало за него тежестта на бъдещото мъчение; защото чрез наказанията или бедствията, които ни изпраща Бог в настоящия живот, се премахва немалка част от бъдещите мъчения. Свидетелства за това могат да бъдат посочени в Божествените Писания. Христос, беседвайки с учениците и разказвайки за Лазар, казва, че Авраам, когато богатият го молел да намокри края на пръста си във вода и да му разхлади езика, му казал: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар - злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш (Лук. 16:25). А Павел (когато говоря за Павел, също разбирам Христовите заповеди, защото тази блажена душа била водена от Него), когато пише до Коринтяни за блудника, заповядва да го предадат на сатаната за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спасен в деня на Господа нашего Иисуса Христа (1 Кор. 5:5). И още, беседвайки с тях за тези, които недостойно се причастяват с тайните, казва: затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:30-32). Виждаш ли неизказаното човеколюбие и безпределното богатство на благостта? Виждаш ли как Бог върши и предприема всичко, та ние, макар и съгрешили, да претърпим наказание, по-леко от заслуженото, или дори напълно да се избавим от него?

4. А ако някой каже: защо Бог не е унищожил древния изкусител, (ще отговорим, че) и тук Той е постъпил така, грижейки се за нас. Ако лукавият ни завладяваше насилствено, този въпрос би имал известно основание; но тъй като той няма такава сила, а само се стреми да ни склони (въпреки че ние можем и да не се скланяме), то защо да премахваме поводите за заслуги и да отхвърляме средството за достигане на венци? При това, ако Бог, знаейки, че дяволът е непобедим и може да покори всички под властта си, го оставил в света, и тогава не би следвало да задаваме подобен въпрос: и тогава ние сами бихме били виновни, ако той надделяваше и побеждаваше онези, които не му се противят, но му се подчиняват доброволно. Но казаното би било недостатъчно за онези, които не желаят да се вразумят. А ако има много такива, които вече са преодолели силата на дявола, и ще има още много, които ще я преодолеят, - защо имащите да се прославят и да удържат блестяща победа да бъдат лишавани от тази чест? Бог е оставил дявола, за да могат и тези, които вече са били победени от него, да победят самия него; а това за дявола е по-тежко от всяко наказание и може да го доведе до крайно осъждане. Но, ще каже някой, не всички могат да го преодолеят. И какво от това? Много по-справедливо е доблестните да имат повод за проявяване на своята добра воля, а недоблестните да се наказват за собственото си нехайство, отколкото първите да търпят вреда заради вторите. Сега порочният, макар и да търпи вреда, то е защото го побеждава не врагът, а собственото му нехайство, доказателство за последното е това, че мнозина побеждават дявола. А тогава добродетелните биха претърпели вреда заради порочните, защото заради тях не биха имали повод да покажат своето мъжество; и би се случило същото, както ако разпоредителят при двубоя, имайки двама борци, единият от които е готов да се сблъска с противника, да прояви голямо мъжество и да получи за награда венец, а другият предпочита бездействието и веселието пред изморителната борба, отстрани противника и отпусне и двамата без работа. Тук храбрият би претърпял вреда заради негодния; а последният е лош не заради храбрия, а заради собствената си негодност. Освен това, макар и настоящият въпрос да се отнася на пръв поглед за дявола, такова мъдруване, простиращо се по-далече поради връзката на мисълта, в много отношения ще доведе до обвинение и порицание на Божия Промисъл, и ще подхвърли на укори цялото сътворение на света. Така то ще осъди създаването на устата и очите; защото чрез очите мнозина получават пожелание за това, което не бива, и падат в прелюбодеяние, а чрез устата някои произнасят богохулство и преподават пагубни учения. Нима поради това хората би трябвало да нямат език и очи? Така ще отсечем и нозете, и ръцете, защото ръцете понякога се обагрят с кръв, а нозете тичат към грях. И ушите не биха могли да избегнат същото строго осъждане, защото и те възприемат празната мълва и предават на душата пагубно учение, да отсечем и тях. А ако е така, то и храната, и питието, и небето, и земята, и морето, и слънцето, и светлината, и луната, и хорът на звездите, и всички видове безсловесни животни, - всички те с какво ще бъдат полезни, когато този, за когото са създадени, е обезобразен по такъв жалък начин? Виждаш ли до какви смешни и нелепи мисли неизбежно води такова мъдруване? Дяволът е зъл за себе си, а не за нас; а ние, ако пожелаем, можем чрез него да придобием и много добро, разбира се, против неговата воля и желание; в това и се открива особеното чудо и превъзходство на Божието човеколюбие. Това, че хората стават по-добри, само по себе си вече терзае и мъчи дявола; а когато ние достигаме това чрез самия него, той вече не е в състояние да понесе такова посрамване. Но как се достига това чрез него? Когато ние, страхувайки се от неговата жестокост, от неговите постоянни клевети и непрестанни козни, прогонваме от себе си тежкия сън, и винаги бодърстваме и помним Господа. Това не са мои думи, а на блажения Павел; послушай как той с почти същите думи пробужда спящите измежду верните. В посланието до Ефесяни той казва така: нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Така говорел той не за да ги лиши от мъжество, а за да ги ободри. И Петър казва: Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра (1 Петр. 5:8, 9). Той е казал това, желаейки да ни направи по-мъжествени и да ни внуши повече да се прилепяваме към Бога. Който вижда настъпващия враг, той по-бързо прибягва и се прилепява към можещия да помогне. Така и малките деца, когато видят нещо страшно, бягат в обятията на майката, хващат се за дрехата ѝ и здраво се държат за нея, и не отстъпват, независимо от старанията на мнозина да ги отстранят; а когато няма нищо страшно, те не слушат нито нейния зов, нито нейните подбуди, отхвърлят подкани, отвръщат се, когато тя всякак се стреми да ги привлече към себе си, и дори не гледат предложената храна. Затова много майки, когато не действат убежденията, посредством плашила и страшилища се изхитрят да върнат децата при себе си и ги убеждават отново да прибегнат към тях. Така става не само с децата, но и с нас. Когато лукавият ни плаши и смущава, тогава ние се вразумяваме, тогава познаваме самите себе си, тогава прибягваме към Бога с голямо усърдие. Но ако дяволът би бил унищожен в самото начало и не съществуваше, то, може би, мнозина не биха повярвали на това, което е било, т.е., че той е прелъстил човека и го е лишил от много блага; а биха казали, че това е направил Бог поради недоброжелателство и завист. Ако и сега, след толкова ясни доказателства за прелестта на дявола, някои дръзват да говорят това, то какво не биха казали, какво не биха наговорили, ако никога не бяха изпитали неговата злоба? Впрочем, ако обърнем строго внимание на нещата, то (можем да забележим, че) към зло не винаги ни тласка дяволът; макар и да ни причинява много зло, но и ние самите много вредим на себе си, единствено поради своето безгрижие и нерадение. Да се обърнем отново към това, с което започнахме. Кога дяволът пристъпвал към Каин и му внушавал да извърши убийство? С неговата майка той разговарял открито и я съблазнявал, а с него не правел това; ако кажат, че той вложил в него зли помисли, то и това зависело от самия Каин, който приел внушението, послушал и дал на дявола повод за настъпление. Но Бог и тогава не оставил Каин, но продължавал да го учи и вразумява със същото, с което на пръв поглед го наказвал. Но защо говоря за наказанието на Каин, един човек, когато и потопът, в който загинали толкова хора, може да ни открие Божия промисъл? Първо, Бог напратил това бедствие не изведнъж и внезапно, а го предсказвал не за кратко време, а цели сто и двадесет години. След това, за да не забравят хората и да не паднат в безгрижие поради отдалечеността на предсказанието, Той заповядал да се строи пред очите им ковчег, който по-ясно от всякакви думи говорел за Божията заплаха. Каин вече се бил заличил от паметта на хората, а този ковчег, намиращ се пред очите им, постоянно им напомнял за заплашващото ги бедствие. Но хората и след това не се вразумили, а продължавали да предизвикват и да навличат на себе си бедствието. Бог никога не би желал да заплашва с потоп и да го изпраща, както и да заплашва с геена, но причина за всичко сме самите ние. Знаейки това, премъдрият казвал: Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите (Прем. Сол. 1:13). И Сам Бог чрез пророка казва така: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив (Иез. 33:11, ср. 18:23). Ако ние не се обръщаме, сами навличаме на себе си погибел и смърт, а не Бог, Който не желае ние да погинем, и показва пътя, по който да избегнем дявола. Но само това ли можем да кажем за потопа, няма ли да намерим и някаква полза, последвала от него? Невъзможно е да се каже каква голяма полза имало от него както за самите погинали, така и за следващите хора. Първите били удържани от по-нататъшни престъпления; а следващите получили още по-голяма полза, тъй като заедно със самите грешници била унищожена, така да се каже, закваската и причината за злото. Ако хората и без примери лесно могат да изобретяват зло, то какво не биха извършили, ако мнозина ги поощряваха към порочни дела? За да не се случи това и следващите хора да нямат толкова много учители в злото, Бог едновременно погубил всички тях.

5. Но колко мъдро, или по-точно, колко безумно е съждението на онези, които, не желаейки да вършат нищо добро, измислят и говорят всичко, за да прехвърлят на Бога вината за собствените си грехове! Ако, казват те, Бог не бе допуснал, то и дяволът не би пристъпил и не би прелъстил веднага. Но тогава Адам никога не би узнал какво благо е имал и никога не би смирил своята гордост. Който мислел толкова високо за себе си, че се надявал да стане бог, какво не би дръзнал да направи, ако не беше вразумен? Да предположим, че дяволът не беше внушил нищо на Ева и не беше ѝ казал нито дума за дървото: нима в такъв случай прародителите никога не биха паднали? Не може да се каже. Който така лесно послушал жената, той и без дявола, сам по себе си, скоро би паднал в грях, за което би се подхвърлил на още по-голямо наказание. При това и в настоящото събитие не само прелъстяването на дявола било причина за всяко зло, но жената се увлякла и от собствената си похот и паднала. Това е посочило и Писанието, казвайки: Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде (Бит. 3:6). Сега говоря това не за да освободя дявола от обвинение в коварство, но за да покажа, че ако първите хора не бяха паднали доброволно, никой не би ги заставил да паднат. Който така лесно приел прелъстяване от друг, той и преди прелъстяването е бил безгрижен и невнимателен; и дяволът не би имал такъв успех, ако бе влязъл в разговор с бодърстваща и внимателна душа. Но има хора, които, когато ги опровергаят по този въпрос, оставят дявола, обръщат се към заповедта и без да засягат съгрешилия човек, обвиняват Бога и казват: защо Той е дал заповед на хората, когато е знаел, че те ще съгрешат? И това не са ли думи на дявола и измислици на нечестив ум? Бог, след като дал заповед, показал по-голяма грижа (за хората), отколкото преди да я е дал, и това се вижда от следното. Да предположим, че Адам, чиято воля била така безгрижна, както показали последствията, не беше получил никаква заповед, и бе продължил да се наслаждава на блаженство: до по-лошо или до по-добро би го довело неговото безгрижие и изнеженост от тези наслаждения? За всеки е очевидно, че той, незагрижен за нещо, би достигнал до крайна степен на злото. Ако той, още неуверен в безсмъртието, а имащ само съмнителна надежда на него, достигнал до такава гордост и безумие, че се надявал да стане бог, макар и да виждал, че обещалият му това в никакво отношение не заслужава доверие, до какво безумие не би стигнал той, ако несъмнено притежаваше безсмъртие? Какъв грях не би извършил? Би ли започнал някога да се подчинява на Бога? Обвинявайки Бога, ти постъпваш така, както онези, които започнали да обвиняват забраняващия блудодеянието за това, че чулите забраната ще започнат да блудодействат. Не са ли крайно безумни такива думи? Ако към човек, неполучил заповед, дяволът пристъпил със съвет да отстъпи от Бога, то лесно би го склонил към това; защото, който след получаването на заповедта презрял Далия, той, ако никога не беше чул нищо от Него, скоро би забравил дори и това, че се намира под властта на Господа. Затова Бог със Своята заповед предварително го научил на това, че той има Господ, на Когото трябва да се подчинява във всичко. Но, ще кажат, каква полза последвала от това? Дори и да не е имало никаква полза, и това би следвало да се вмени във вина не на Бога, преподал наставлението, а на човека, който не се е вслушал внимателно в това прекрасно внушение. Между другото даването на заповедта не останало безполезно и след нейното нарушаване: и това, че първите хора се скрили и изповядали греха, и се стремели да прехвърлят вината за престъплението - мъжът на жената, а жената на змията, - всичко това показва, че те се уплашили, разтреперили се и признали Божията власт над себе си. А колко полезно било от сатанинската надежда да станат богове да преминат към такъв страх, това е разбираемо за всеки. Този, който мечтаел за равенство с Бога, така се смирил и унижил себе си, че се бои от наказание и мъчение, и признава своя грях! Не безсъзнателно да се греши, а скоро да се забелязва и осъзнава своят грях е твърде важно дело - начало и път, водещ към изправяне и промяна към по-добро. И така, невъзможно е нито да познаем, нито да обясним цялата благост на Господа към нас; аз ще кажа главното от всичко, което знаем. След такова непослушание, след толкова много грехове, когато силата на греха завладяла цялата вселена, когато човешкият род трябвало да претърпи най-жестоко наказание, да погине докрай и да се заличи самото му име, тогава Бог ни оказал най-голямото благодеяние; Той предал на смърт Своя единороден за враговете, отстъпили, отвърнали се и ненавиждащи Го, и чрез Него ни примирил със Себе Си, и обещал да ни дари небесното царство, вечен живот и безбройни блага, които око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не са идвали (1 Кор. 2:9). Какво може да се сравни с тази грижа, човеколюбие, благост? Затова и Сам Той казва: както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли (Ис. 55:9). И прекроткият Давид, разсъждавайки за Неговото човеколюбие, казва: колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония; както баща милува синове, тъй и Господ милува ония, които Му се боят (Пс. 102:11-13), и дори повече от баща, но ние не знаем друг пример за най-висока любов. Още по-висок пример представил Исаия, като посочил майката, която много повече от бащата е привързана към децата. Той казва така: Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя, казва Господ (Ис. 49:15), показвайки с това, че Божието милосърдие стои по-високо от естествената привързаност. Така говорели пророците; а Христос, беседвайки с иудеите, е казал: ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат (Мат. 7:11), изразявайки с тези думи не друго, а това, че колкото се отличава доброто от злото, толкова Божията грижа се отличава от родителската. Но не спирай дотук, а прониквай с ума си още по-дълбоко. Това е казано, приспособено към твоето разбиране; докато у Този, у Когото премъдростта и благостта са безпределни, у Него и човеколюбието е такова. А ако ние не забелязваме Неговото човеколюбие във всяко събитие, това също е знак за неговата безпределност. Бог ежедневно устройва за нашето спасение много, известно само на Него. Той облагодетелства нашия род по Своята благост и не се нуждае нито от прославяне от нас, нито от някакво друго възмездие, и затова много оставя скрито от нас; а ако някога ни открива нещо, и това прави за нас, за да можем, проникнати от чувство на благодарност, да се удостоим с още по-голяма помощ от Него. Да Му благодарим не само за това, което знаем, но и за това, което не знаем; защото Той ни облагодетелства не само когато желаем това, но и когато не го желаем. Знаейки това, и Павел внушавал да благодарим винаги и за всичко (Еф. 5:20). А това, че Бог се грижи не само за всички като цяло, но и за всеки поотделно, можем да чуем от Самия Него, когато казва така: вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките (Мат. 18:14), разбирайки вярващите в Него. Той желае и невярващите в Него, всички да се спасят, да се изправят и да повярват в Него, както казва и Павел: Той иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4); и Сам Той казвал на иудеите: не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13); и още: милост искам, а не жертва (Мат. 9:13; Ос. 6:6). Дори когато хората и при такава грижа за тях не пожелаят да се изправят и да познаят истината, и тогава Той не ги оставя, но тъй като те доброволно сами се лишават от небесен живот, Той в крайна сметка им дава всичко необходимо за настоящия живот, заповядва на слънцето да грее над лоши и добри, праща дъжд на праведни и неправедни, и дава всичко останало за продължаване на настоящия живот (Мат. 5:45). А ако Той така промисля за Своите врагове, ще оставили ли някога без грижа вярващите в Него и угаждащи Му според силите си? Не, не; за тях Той се грижи повече от всички: вам и космите на главата, казва Той, са всички преброени (Лук. 12:7).

6. И така, когато си помислиш, че ти заради Христа си оставил баща, дом, приятели, роднини, неизмеримо богатство и велика слава, и сега търпиш такава скръб, не падай духом; от каквото се поражда недоумение, от това и се разрешава нашето недоумение. Как? Бог не може да излъже; и на тези, които оставят всичко това, Той е обещал вечен живот. Ти си презрял и оставил всичко: какво ти пречи да се надяваш на това обещание? Постигналото те напоследък изкушение? Но какво е то по отношение на обещанието? Бог ни е обещал вечен живот не тук, а ако трябваше и тук да се изпълни това обещание, и тогава не би трябвало да скърбим; защото благочестивият и вярващ човек трябва така твърдо да се уповава на Божиите обещания, че дори когато вижда противоположни на тях събития, да не се смущава и да не се отчайва за тяхното изпълнение. Виж какво обещание получил верният Авраам и какво му било заповядано да направи? Обещанието се състояло в това, че потомците от неговия син Исаак ще изпълнят цялата вселена; а заповедта изисквала той да заколи същия този Исаак, чиито потомци трябвало да изпълнят цялата земя. И какво? Смутило ли това праведника? Не; и при такова разногласие и противоречие между заповедта и обещанието той не се смутил, не се усъмнил и не казал нищо такова: “Бог едно е обещал, а сега ме заставя да върша друго; обещал е от този син да ми даде голямо множество потомци, а сега ми заповядва да го заколя; как ще се сбъдне това, ако се пресече този корен? Наистина, Бог ме е излъгал и се е надсмял над мен”. Авраам не казал, дори не помислил нищо такова, и съвсем справедливо; защото, ако Бог обещае, дори да се явят хиляди препятствия пред изпълнението на обещаното, не бива да се смущаваме и съмняваме в изпълнението. Действието на Божията сила се състои особено в това, да намира изход в безизходно положение; така разсъждавал тогава и блаженият Авраам. Затова Павел се изумявал на неговата вяра и казвал: С вяра Авраам, бидейки изкушаван, принесе в жертва Исаака; и тоя, който бе получил обещанията, принесе единородния си (Евр. 11:17), посочвайки и намеквайки за същото, за което казах сега. И не само Авраам, но и неговият правнук Иосиф, макар и да видял, че даденото му обещание остава неизпълнено в продължение на много време и поради много обстоятелства, оставал непреклонен, защото обръщал погледа си само към Обещалия; а ако той се бе предал на човешки разсъждения, би се отчаял за изпълнението на обещанието. Виденият от него сън предвещавал поклонението на братята и родителите, а събитията не били такива и съвсем не съответствали на това. Първо, самите тези, които трябвало да му се поклонят, го хвърлят в ров и продали го на другоплеменници, го изпращат в чужда и далечна земя; тези събития изглеждали толкова противоречащи на съновидението, че самите нещастни (негови братя) му се надсмивали и казвали: ето, съновидецът иде; хайде сега да го убием, и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр; и да видим, какво ще излезе от сънищата му (Бит. 37:19, 20). След това и купилите Иосиф отново го продават не на някой свободен човек, а на царски роб. Но с това неговите нещастия още не свършили, но подхвърлил се на клевета от господарката и бидейки осъден, той много години живял в тъмница, и макар и другите да излизали от нея, той оставал там още много време. Независимо от толкова много обстоятелства, които можели да смутят душата му, той оставал непоколебим. Такова е и нашето положение, или по-точно, още по-затруднително. На нас Бог е обещал царство небесно, вечен живот, безсмъртие и безчислени блага, а случващото се с нас сега - именно смърт, тление, наказание, мъчение, различни и непрестанни скърби, - далече не съответства на това. Защо Бог прави това и допуска такива събития, които противоречат на обещанията? С това Той извършва две велики дела: първо, представя ни несъмнено доказателство за Своята сила, т.е., че Той може да приведе обещанията в изпълнение, както изглежда, и най-невероятните; второ, учи душата ни да Му вярваме във всичко, макар и събитията да изглеждат противоречащи на предсказанията. Такава е силата на надеждата: тя не посрамва онзи, който ѝ е искрено предан. А ако така са постъпвали тези, които са получили обещанията за тукашните блага, то колко повече трябва да постъпваме така ние, които се надяваме на изпълнение на благите обещания не в настоящия живот, но в бъдещия век. За тукашния живот Господ е предсказал скръб и теснота. Какво те смущава? Защо не се доверяваш на Божието обещание? Да презре заради Него целия свят и след това да говори, че Той не се грижи, може само този, който не вярва, съмнява се и смята Божието обещание за лъжа; а това наистина означава да беснуваш и да си навличаш геенския огън. Но и между хората, предадени на светски дела, има ли такива, които живеят спокойно? - Така, Христос е предсказал и това: истина, истина ви казвам, говорел Той, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва (Иоан. 16:20). И между предишните поколения вавилонците, дори непознаващи Бога, се ползвали с богатство, власт и чест, а иудеите живеели в плен, в робство и в крайни бедствия. И Лазар, достоен за небесата и царството небесно, лежал покрит с рани, които псетата облизвали и постоянно се борел с глада; а богаташът живеел в чест, заобиколен с общество, в разкош и удоволствия; но всичко това никак не му помогнало в геената, както и на Лазар гладът и раните не попречили да прекарва честно настоящия живот; напротив, той, като мъжествен борец, подвизаващ се в най-тежкия зной и пек, бил увенчан. Затова един мъдрец е казал: Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушение: оправи сърцето си и бъди твърд, и не се смущавай във време на посещение от Бога (Сир. 2:1, 2). И малко по-надолу: защото златото се изпитва в огън, а угодните Богу люде - в горнилото на унижението (Сир. 2:5). И на друго място се казва: Не пренебрегвай, синко, наказанието от Господа, и да не ти е тежко от Неговото изобличение (Притч. Сол. 3:11). Който хвърля златото в печката, той знае колко време трябва да стои в огъня, и кога трябва да бъде извадено; затова мъдрецът казва: не се смущавай във време на посещение от Бога; а Соломон, учейки ни на същото, е казал: да не ти е тежко от Неговото изобличение. Скръбта е велико дело, велико поради това, че човек става доблестен и се научава на добродетелта на търпението. А какво ще стане, ще каже някой, ако тя със своята извънмерност разколебае и победи (човека)? Верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите (1 Кор. 10:13). Ако наказанието произлиза от любовта, а оставянето без наказание - от ненавистта (Евр. 12:7, 8), то не е възможно един и същ едновременно да обича и да ненавижда друг, да го наказва и в същото време да го оставя без внимание. А защо, ще каже някой, мнозина са паднали? Защото сами са отпаднали от Бога, а не са били оставени от Него. Защото ето ония, които се отдалечават от Тебе, загиват (Пс. 72:27). Те се отдалечават, защото не понасят Божиите вразумления, но се гневят и негодуват срещу тях. Както, ако лошите деца, бидейки изпратени от бащите си при учители, стремейки се да избегнат трудовете и малките наказания, съвсем избягват от родителите, не получават никаква полза от това, а се излагат на много по-големи неприятности, оказвайки се в необходимост да търпят в чужбина и глад, и безприютност, и болести, и безчестие, и робство, както става и с онези, които не понасят с благодарност Божиите внушения, а негодуват срещу Него: те не само не получават никаква полза от това, но се подхвърлят на още по-крайни бедствия. Затова и на нас е заповядано да търпим и да укрепяваме сърцето си (Пс. 26:14 - слав.). Но ти си подхвърлен на още по-тежки страдания? - Така и възпитателите на децата не на всички определят еднакви по тежест упражнения, но на слабите леки, а на силните дават също такива силни противници; защото на когото противникът се окаже по-слаб от самия него, той няма да има подходящо упражнение, макар и да се бори с него цял ден. Но защо, ще каже някой, не на всички, посветили се на еднакъв живот, Бог е определил да носят еднакви трудове? Защото у Бога има не един вид упражнения, и не всички хора имат едно и също, макар и да се намират в еднакви обстоятелства, както много болни, страдащи от еднакви болести, имат нужда не от едни и същи лекарства, но едни - от едни, а други - от други. Затова и начините на страдание са различни и разнообразни: един бива изпитван от продължителна болест, друг - от крайна бедност, друг - с обиди и оскърбления, а друг - с това, че постоянно и непрестанно вижда смъртта на своите деца и роднини, друг - с всеобщо презрение, а друг - с обвинения в това, което не е помислял да извърши, и навличането на бремето на безславието върху него, друг по друг начин, и не е възможно да се изброи всичко с точност. Всяко от тези страдания, в сравнение с твоето нещастие, ти се струва леко и нищожно, но ако би ги изпитал сам, би узнал, че твоето нещастие, поради което скърбиш сега, е много по-поносимо от тях. Впрочем, ако някои биват наказвани по-малко от нас, ние не бива да се съблазняваме от това; защото увеличаването на трудовете служи за увеличаване на наградите и бива твърда опора против волните или неволните нападения: то обуздава гордостта, прогонва безгрижието, прави ни по-благоразумни и благочестиви. Изобщо, ако някой пожелае да изброи всичко, ще намери голяма полза от изкушенията, и никой от тези, за които Бог много се грижи, не бива без печал, макар и да не ни се струва така.

7. Ако блаженият Павел много търпял, а няма никой по-голям или дори равен на него, то как е възможно другите хора да нямат нужда от това помощно средство? А ако някои не са се вразумили от такива скърби, това вече не е по вина на Изпратилия наказанието, а поради собственото си нерадение. А ако не им беше дадено някакво лекарство, би могло да се помисли, че биха погинали от липса на грижа към тях; а сега е направено немалко за това да не обвиняваме лекаря, а само самите болни и тяхната невнимателност. Макар и някои, живели честно преди изкушенията, да са паднали след като са били подложени на тях; други, предали се на всякакви пороци, не са имали никакви скърби; а трети от най-ранна възраст до последното си издихание са търпели безчислени нещастия - но от нищо такова не бива да се смущаваме и да падаме (в отчаяние). Ако бихме могли и бяхме задължени да познаем действията на Божия Промисъл и не сме ги познали, тогава би трябвало да униваме и да се смущаваме; но ако и този, който е бил участник в неизказаните тайни и е възлизал до третото небе, се е смутил пред тази бездна и, проникнал в дълбините на Божиите богатство, премъдрост и знание, само се изумил и начаса отстъпил, то защо напразно се стремим да познаем непостижимото и да изследваме неизследимото (Рим. 11:33)? Ние няма да започнем да противоречим на лекаря, когато ни предписва противното на това, което смятаме за полезно, заповядва ни например да слагаме охладения член в студена вода, и прави много други неща, на пръв поглед, странни; но след като предварително се убедим, че той прави това по правилата на своето изкуство, охотно му се подчиняваме, макар и често да греши. А защо да изследваме (действията) на Бога, Който така ни превъзхожда във всичко, Който е самата премъдрост и никога не греши? На този, от когото би следвало да изискваме отчет, да вярваме безпрекословно; а от Този, на Когото би трябвало да вярваме, да изискваме оправдание и отчет за Неговите действия, и да негодуваме, че не знаем това? Свойствено ли е това на благочестивата душа? Не, моля ви и ви умолявам, да не стигаме до такова безумие, но за всичко, за което недоумяваме, да казваме: Твоите съдби са велика бездна (Пс. 35:7). Дори и това, че не знаем всичко ясно, е дело на Божията премъдрост. Ако ние се покорявахме на Бога, защото знаехме причината за събитията, не бихме имали голяма награда за това, и нашето покоряване не би било израз на вяра; а когато ние, без да ги знаем, с любов се покоряваме на всички Негови повеления, поради истинно послушание и искрена вяра, тогава принасяме голяма полза на душите си. Ние трябва да бъдем убедени само в това, че от Бога всичко се изпраща за наша полза, а самия начин да не изследваме, и да не роптаем и униваме, когато не го знаем. Да го знаем е невъзможно и безполезно за нас; първото е защото сме смъртни; а второто, защото скоро се увличаме от гордост. Със своите деца ние правим много неща, които им изглеждат вредни, а в действителност са полезни за тях; но и те не смеят да питат за причината, и ние не ги убеждаваме предварително в ползата на това, което имаме намерение да правим с тях, но само им внушаваме да се подчиняват на заповедите на родителите и да не питат за нищо повече. Ако ние се отнасяме така към родителите, с които имаме еднаква природа, и не роптаем против тях, то против Бога, който ни превъзхожда толкова, колкото Бог е по-висш от хората, как да роптаем за това, че не знаем всичко? Какво може да се сравни с подобно нечестие? На такива хора блаженият Павел с негодувание казвал: Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил (Рим. 9:20)? Посочих за пример децата, а Павел е привел още по-добър пример - грънчаря и обработваната от него глина. Както глината приема всякакъв вид, какъвто ѝ придават ръцете на обработващия я, така и човек трябва да постъпва съобразно с това, което Той изпраща, никак да не противоречи и да не се опитва да узнае (причината за това); защото това е непостижимо не само за нас, но и за светите и дивни мъже, живели преди нас. Така Иов казвал: Защо беззаконниците живеят, достигат старост, и така нататък (Иов. 21:7). И блаженият Давид е казал: безмалко се не разклатиха нозете ми, безмалко се не подхлъзнаха стъпките ми, - аз пък завидях на безумните, гледайки добруването на нечестивите, защото за тях няма страдания до смъртта им, и силите им са крепки; за човешки труд ги няма, и на удари с другите люде не се излагат (Пс. 72:2- 5). След него Иеремия също казвал: праведен ще бъдеш Ти, Господи, ако почна да се съдя с Тебе; и при все това ще говоря с Тебе за правосъдие: защо пътят на нечестивците успява (Иер. 12:1). Недоумявали и питали и те, но не така, както нечестивите, не с ропот против Бога и не с обвинение в несправедливост за Неговите дела; а друг, който много страдал, във всичко, което му се случи, нищо неразумно не изрече за Бога (Иов. 1:22); и в своята книга, като разсъждава за творението и обяснява непостижимостта на Божията премъдрост и домостроителство, казвал: Ето, това са части от пътищата Му; и колко малко сме слушали за Него (Иов. 26:14). А Иеремия, като предвиждал, че някой може да се усъмни, преди своя въпрос изказва такова съждение: праведен си Ти, Господи, т.е. аз зная, че всичко вършиш справедливо, но начина, по който се извършва, не разбирам. Какво, те узнали ли са нещо повече? Не, те дори не получили отговор, какво обяснява блаженият Давид с думите: И мислех си, как да разбера това, но то беше мъчно в моите очи (Пс. 72:16). Те не получили отговор, за да не научат потомците им да не питат за това. Те питали само за едно, защо нечестивите се наслаждават на благополучие и богатство, но и това не узнали; а сегашните искат да знаят много повече от тях, защото сега се задават много повече въпроси, отколкото тогава. Нека ясното знание бъде предоставено на Този, Който знае всичко, преди да се е случило.

8. Ако самите ние, въз основа на това, което вече ни е известно, трябва да представим някакво решение на поставените въпроси, за успокоение на тези, които много искат да знаят за това, ще кажа, че след като за нас е отворено небесното царство и ни е обещано въздаяние в бъдещия живот, вече е непристойно да изследваме защо (на земята) праведните живеят в скърби, а порочните в спокойствие. Ако там всеки очаква въздаяние според заслугите, то защо се смущаваме от тукашните обстоятелства, щастливи или нещастни? Чрез тукашните бедствия Бог укрепява покорните на Него, като мъжествени борци, а по-слабите, нерадивите и неспособни да понасят нищо тежко, предварително разполага към готовност за добри дела. Често се случва и противното на това, именно, че много праведни живеят в спокойствие и чест, а порочните в безчестие и крайни бедствия; което за нас преди всичко опровергава предишното положение, че праведните търпят бедствия, а нечестивите блаженстват. А ако то няма нужда от обяснение, ще кажа, че Бог устройва нашето благо не по еднакъв начин, но като неизчерпаем в средствата, прокарва за нас много пътища за спасение. Тъй като мнозина не желаят да приемат учението за бъдещия живот и възкресението, Той още тук показва в умален вид образа на (бъдещия) съд, когато наказва злите и награждава добрите. Това се извършва в пълнота на онзи съд, но отчасти става тук и сега, та тези, които, предвид отдалечеността на съда, са се предали на греха, да се вразумят поне от събитията в настоящето. Ако тук никой от злите не се наказваше и никой от добрите не получаваше награда, много от невярващите в учението за възкресението биха се отклонявали от добродетелта, като причина за зло, а към греха биха се прилепявали, като причина за добро; от друга страна, ако всички тук получаваха въздаяние според заслугите, някои биха помислили, че учението за съда е излишно и лъжливо. И така, за да не се подхвърля на съмнение и това учение, и по-голямата част от невежия народ да стане още по-лош поради своето нехайство, Бог още тук наказва много от грешниците и награждава някои от праведниците; с това, че Той постъпва така не с всички, потвърждава учението за съда, а с това, че наказва някои още преди съда, пробужда спящите от дълбок сън. Като виждат наказанията на порочните, мнозина се изправят, защото се боят да не претърпят и те същото; а вследствие на това, че тук не всички получават въздаяние според заслугите, мнозина неволно стигат до мисълта, че то е отложено за друго време. Правосъдният Бог, разбира се, не би допуснал толкова много зли да умират ненаказани, а добрите да търпят множество бедствия, ако Той не беше приготвил и за едните, и за другите друго състояние в бъдещия век. Затова Той наказва и награждава не всички, а само някои, като например персийския цар и Езекия, макар и да имало много такива нечестиви, като този асириец, и добродетелни подобно на Езекия, но Бог не постъпил така с всички; причината за това, както казах, е че още не е дошло времето за съда. А че това учение не е мое, послушай Самия Този, Който ще ни съди тогава. Когато дошли при Него и Му разказали за смъртта на притиснатите от кулата и за безумието на Пилат, което показал по отношение на умрелите, като смесил кръвта им с жертвите, тогава какво казва Христос? Мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете. Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Иерусалим? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете (Лук. 13:2-5). В това е причината за забавянето. Затова Бог не наказва изведнъж всички, достойни за наказание, та чрез нещастието на едни всички други да станат по-добри. Нека така да бъде решен поставеният въпрос. Какво те довежда до недоумение? Това, че мнозина от най-ранна възраст до смъртта са преживели много нещастия. На това, както и на предишното, ще отговоря, че Бог ги наказва, първо, за собствените им пороци; и за да могат да получат полза и други. Ако това става не с всички, то е защото сега още не е време за съд. Защо, ще кажеш ти, някои преди да достигнат възрастта, когато ще могат да различават доброто от злото, вече носят наказание като големи престъпници? Причината за това не е една, но различни. Това може да произлиза и от невъздържаността на родителите, и от нерадението на възпитателите, и от промените във въздуха, и от много други подобни обстоятелства. При това, за много от тях Бог знае, че ще бъдат порочни, и поради това предварително ги свързва с наказания, като с някакви вериги. Нима не виждаш, че и мнозина от бедните, в най-прискръбно положение, извършват множество престъпления, не от скръб и глад, но единствено поради своята порочност? Веднъж слушах от едни хора, че някои бедни хванали благородна и красива жена и я обезчестили на пусто място. Какво престъпление не биха извършили те, ако нещастията не ги удържаха като вериги? А кой би могъл да понася неистовството и необуздаността на затворените в тъмница? Не по-добре се държат и обладаните от демони. Не говоря за това, което вършат по време на припадъците от беснуване, а за това, което става след прекратяването на тези припадъци: те се предават на лакомия, крадат, пиянстват и вършат още по-гнусни дела. Затова, както съдията оставя много престъпници да живеят в тъмницата дълго време, - а често завършват там и живота си, - когато поиска да предпази народа, взема един или двама от тях, сяда на високо място и при всички предстоящи заповядва да водят престъпника на смърт, като не смята за необходимо да прави същото с всички престъпници, за да уплаши другите; така и за Бога, когато Той благоволи да ни вразумява, не са необходими всички злодеи, но Той взема някои от тях, за които знае, че са непоправими, и над тях показва Своята сила и гняв, и чрез това извършва много полезни дела. Но каква полза от това, ще кажеш ти, за тези, които от най-ранна възраст са прекарали в нещастия и са умрели, преди да умеят да различават добро и зло? Но и каква вреда, кажи ми, търпят те, когато още не са осъзнали своето нещастие, и не умеят нито да скърбят, нито да се радват? И не само с това разрешавам поставения въпрос, но и с това, че чрез подобни нещастия се вразумяват и родителите, и братята, и родствениците; и има немалка придобивка от това, че един не търпи никаква вреда, а друг получава безкрайна полза. Може би за това има и друга, тайна причина, известна единствено на нашия Създател.

9. Остава още един въпрос: защо тези, които преди изкушенията са живели праведно, след изкушенията са паднали? Но кой знае наистина живеещите праведно, освен Създалият насаме сърцата ни и вникващ във всички наши дела (Пс. 32:15 - слав.)? Мнозина от тези, които изглеждат добродетелни, често се оказват по-порочни от всички. Това се е откривало и в настоящия живот, но само относно някои, по някакъв случай и по някаква необходимост. А когато седне да ни съди Този, Който изпитва сърца и утроби, жив, действен и по-остър от всеки двуостър меч: прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни (Евр. 4:12), тогава, не само не много от живите, но всички ще видиш открито такива, каквито са в действителност, и нито вълкът ще скрие овчата кожа, нито украсата на гроба неговата вътрешна нечистота;защото няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме (Евр. 4:13). Това казвал и Павел, обяснявайки на коринтяните: Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето (1 Кор. 4:5). Да оставим лицемерците и да кажем за живеещите праведно: откъде е известно, че те, имайки много добродетели, не са пренебрегнали главната от тях - смирението? Затова и Бог отстъпил от тях, за да знаят, че са вършели своите добри дела не със свои сили, а с Божията благодат. А ако някой каже, че е по-добре да се гордеем, като правим добро, отколкото да се смиряваме, като съгрешаваме, той изобщо не разбира нито вредата от гордостта, нито ползата от смирението. Ти, разбира се, добре знаеш, че човек, който върши добро с гордост, ако може да прави добро така, скоро ще стигне до крайна погибел. Който е допуснал да падне, и чрез падението се е научил на смирение, той скоро, ако пожелае, ще стане и ще се изправи; но който върши мнимо добро с гордост и не търпи нищо неприятно, такъв никога няма да почувства своята греховност, но и ще увеличи злото и незабележимо за самия себе си ще си отиде оттук без добри дела, както онзи фарисей, който влязъл в храма, като мислел за себе си, че е богат с всяка добродетел, а на излизане узнал, че е по-беден и от митаря (Лук. 18:10). Има и друг вид зло, силен да погубва доброто, събрано с големи усилия и трудове - това е вятърът на тщеславието. То наистина, като излязъл вятър, разпилява всички съкровища на добродетелите. Ето, откри ни се и втората причина за падението на живеещите праведно, както ти каза. Мнозина, които, както изглежда, са понесли и понасят големи трудове за добродетелта, поради това, че са правели всичко заради честта пред човеците, а не пред Бога, е допуснато да паднат в изкушение, та лишили се от човешката слава, заради която са търпели всички лишения, и узнали, че тя всъщност с нищо не е по-добра от цвета на тревата, накрая да се прилепят към Единия Бог и да вършат всичко заради Него. Освен това има и много други причини за падението, но те, както казах, са скрити от нас, и са известни само на нашия Създател - Бога. Да не роптаем против Него за случващото се с нас, но да благодарим: това е свойствено на признателните раби. Ти се удивляваш, че нечистият (дух) те е нападнал не преди, когато си живеел в разкош и си бил заобиколен със светски блясък, а сега, когато си оставил всичко това и всецяло си се предал на Бога; но това е същото, като да се удивляваш защо никой не безпокои зрителите, а този, който се е записал за борец, подготвил се е и е излязъл на мястото на борбата, единствено него напада противникът, поразява го в главата и го бие по лицето. Не това е удивително и достойно за съжаление, че демонът огорчава, притеснява и безпокои решилите се на борба - защото такъв е законът на борбата, - но ако той побеждава, низвергва и лишава от награда, - ето това е ужасно! А докато той не е в състояние да направи това, няма да ни причини никаква вреда, но ще ни принесе голяма полза, чрез силната борба с нас ще ни достави по-голяма чест. Така и между воините най-добър е този, който може да покаже най-много рани и който е встъпвал в единоборство с най-силните противници; и от борците особено се удивляваме на тези, които влизат в борба с непобедимите (така наричат най-храбрите противници); и от ловците за най-силен се смята този, който излиза срещу най-дивите зверове. Твоят демон е безсрамен и безстрашен? Затова и аз не преставам да ти се изумявам и удивлявам, че ти, получил такъв противник, не си паднал, не си се предал, но си останал непреклонен и не си му отстъпил в нищо.

10. А това, което сега ти казвам, без да те лъжа, че ти действително си получил голяма полза от своята скръб, позволи ми да ти кажа направо; защото иначе не мога да ти го докажа. Ти познаваш и помниш своя предишен живот, т.е. преди изкушението; разгледай го внимателно и го сравни с настоящия живот след изкушението, и ще видиш каква полза си получил от това бедствие. Сега в теб има голямо усърдие и към постите, и към нощните бдения, и към занимаването с четене, и към упражняването в молитви; търпението и смирението в теб са достигнали висша степен; а преди ти изобщо не мислеше за книгите, и влагаше всичките си трудове в грижата за градинските дървета. Мнозина, както съм чувал, са те упреквали дори в гордост, и са си я обяснявали със знатността на твоя род, със славата на твоя баща и с твоето възпитание в голямо богатство. Колко ленив беше в нощните бдения, сам знаеш. Често, когато другите бързо ставаха в дълбока нощ, ти оставаше потопен в дълбок сън и се сърдеше на тези, които те будят. А сега, откакто влезе в тази борба и единоборство, всичко това се прекрати и се промени към по-добро. Ако ме попиташ защо Бог не е допуснал демонът да те нападне, когато си живял в разкош и си бил привързан към светските дела, в отговор ще ти кажа, че и това е било дело на Неговия промисъл; Той е знаел, че тогава врагът бързо би те погубил, намирайки те лесен за побеждаване. Затова Бог те е призовал на тази борба не веднага след встъпването ти в монашеския живот, но ти е предоставил да се упражняваш в продължение на много време, и след това, когато си се укрепил, те е извел на това трудно поприще. Ти споменаваш и живеещите в света и посочваш своя слуга; мисля, че имаш предвид него, когато казваш, че мнго от светските хора, подхвърлили се на същата болест, са получили много бързо пълно изцеление. Но, любезни, твоят слуга и други, които са се подхвърлили на същото бедствие, са изпитвали това не със същата цел, с каквато ти сега: на него и на други Бог е допускал този звяр само за да ги уплаши и чрез страха да ги направи по-добри, а на теб, за да се бориш мъжествено, славно да победиш и да получиш венец за търпението. А победата се състои не в това, когато борецът още по време на зрелището се отклонява от борбата с противника, но когато по всяко време остава готов за борба; тогава противникът и чрез унинието няма да бъде в състояние да го доведе до някакви негодни помисли. А че това наистина е така, заключавам от следното. На всички е известно - макар че ти сам унижаваш себе си, - колко твоят живот е по-добър от живота на твоя слуга. Затова и Бог промисля и се грижи за теб повече, отколкото за него. Ако това е ясно, очевидно е, че ако Божието допущение беше дело на Неговия гняв, Той не би започнал така дълго да подлага на него този, когото повече обича, и в същото време така скоро е избавил от демона друг, който е много по-лош от теб. Мога да потвърдя това не само с казаното по-горе, но и въз основа на това, от което ти заключаваш, че Бог те е оставил, ще се постарая да докажа, че той особено се грижи за теб. Ако ти не би проявил по-голямо усърдие и не би предприел далечни пътешествия за беседа със свети мъже и имащи сила да развържат тези вериги, някой от обикновените хора би могъл да изпадне в недоумение, тъй като не е напълно ясна причината, поради която Бог (ти) е допуснал (да страдаш) толкова време. Но тъй като ти посети местата на мъчениците, където са получили изцеление дори мнозина от тези, които (в беснуване) са хапели хора, дълго време си преживял с дивни мъже, доблестни и винаги успяващи (да изцеляват болни), и не си пропуснал нищо, което би могло да те освободи от страданията, но отново си се върнал със същия враг; ти си принесъл и за най-невнимателните хора ясно и вразумително доказателство за Божия промисъл за теб. Бог, разбира се, не би те лишил от Своята благодат и не би допуснал посрамване на Своите раби, ако не виждаше в това велика слава и голяма полза за теб. Така това, което на пръв поглед е знак за твоето оставяне от Бога, е знак за Неговата голяма любов и благоволение към теб.

КЪМ СЪЩИЯ СТАГИРИЙ
за това, че унинието е по-лошо от демона

СЛОВО ВТОРО

В предишното (слово) говорихме за Божия Промисъл и за това, че Бог те изпитва по определен начин не от отвращение и поради ненавист, а поради особена любов. Но тъй като ти, по твоите думи, много скърбиш и по друга причина, именно поради това, че демонът често ти внушава мисълта да погубиш себе си в морето или в пропаст, или да прекратиш настоящия живот по някакъв друг начин, аз искам да побеседвам с теб и за тези помисли. Такова внушение произлиза не единствено от демона, но и от твоето униние, и дори повече от унинието, а може би и само от него. Това става ясно и оттук, че много от онези, които не са обладани от демон, замислят същото само от печал. Отхвърли я и я прогони от душата, тогава и демонът няма да има сили не само да те склони към такова дело, но и да пристъпи към внушение. Както крадците при настъпването на нощта, като угасят огъня, много лесно могат да откраднат имуществото и да умъртвят неговите собственици, така и сега демонът, вместо нощ и мрак изпраща униние и стреми да открадне всички опазващи те помисли, та като нападне душата, лишена от тях и безпомощна, да ѝ нанесе множество рани. А когато някой разпръсне този мрак с надежда на Бога и обърнал се към Слънцето на правдата, побърза да приеме лъчите Му в своята душа, тогава смущението от тези помисли ще премине върху самия разбойник; защото и тези престъпници, когато някой ги хване и внесе светлина, се страхуват, треперят и се смущават. Но как, ще кажеш ти, да се освободя от тази печал, ако преди това не съм се освободил от причиняващия я демон? Не демонът причинява униние, но то прави демона силен и внушава лоши помисли. Това може да ни засвидетелства блаженият Павел; и той се боял не от някакъв демон, но от прекомерната скръб, когато пишел до Коринтяните накрая да простят на грешника неговия грях, за да не пропадне той от преголяма скръб (2 Кор. 2:7). Но да предположим, ако искаш, че демонът те напада, а унинието е прогонено от твоята душа: каква вреда ще има от това? Какво зло, голямо или малко, може да ни причини демонът сам по себе си? Унинието и без него може да причини много зло, и голяма част от тези, които са си сложили примка или са се проболи с меч, или са се удавили в реката, или са погубили себе си по друг начин, са били увлечени от тази насилствена смърт от унинието; а ако в числото на тези хора се окажат някои и от обладаните от демони, то и тяхната погибел трябва да се припише не на демона, но на влиянието и силата на унинието. Как е възможно, ще кажеш ти, да не униваме? Възможно е, ако отхвърлиш мнението на тълпата по този въпрос и мислиш за горното. Сега твоето положение ти изглежда ужасно, защото тълпата го смята за такова; но ако пожелаеш с точност да го разгледаш само по себе си, отхвърлил празното и погрешно предубеждение, ще намериш, че то не дава никакъв повод за униние, както вече многократно беше доказано. Относно твоите връстници (чието благодушие и дръзновение пред братята ти виждаш и мисля, че от това се смущаваш и падаш духом), ще кажа, че ако по времето, когато те водят живот във въздържание, скромност и други добродетели на благочестивия живот, ти губеше цялото си време в скверни домове, в игри и пирове, твоето униние би имало причина; но ако ти вървиш по един път с тях, то защо да скърбиш? Ако аз говорех с някой друг, от числото на тези, които лесно се увличат от гордост, бих премълчал за това, което сега имам намерение да ти кажа. Но тъй като съм напълно уверен, че ти никога няма да престанеш да бъдеш скромен, а винаги ще смяташ, че се намираш между скромните, макар и безмерно да те хвалят и превъзнасят, ще ти кажа всичко, без да скривам нищо. Ти, както слушам, така си преуспял в своя благочестив живот, че не отстъпваш не само на юношите, но и на великите и дивни мъже. И на тях, казват, ти не отстъпваш в нищо, нито в поста (и възможно ли е да бъде иначе, когато се храниш само с хляб и вода, и то през ден?), нито в продължителността на нощните бдения, но подобно на тях прекарваш без сън много нощи наред. А в прекарването на деня, казват, ти вече превъзхождаш много от тях; от идващите оттам слушам разкази, че при теб цялото време се употребява за молитви и сълзи; и както подвизаващите се в безмълвие или затворилите се в уединена келия не разговарят с никого за нищо, така, казват, постъпваш и ти, живеейки сред такова многолюдие. За твоето сърдечно съкрушение, за скърбите и тъгуването те разказват дори с изумление, и с тези разкази за твоите подвизи тук са довели мнозина до съкрушение. Не поглежда, казват те, към никого от идващите и не си дава отдих от постоянните трудове, и ние често сме се опасявали да не ослепи очите си със сълзи, да не повреди мозъка си от прекомерното бодърстване и неотслабващите и непрестанни упражнения в четене.

2. И така, теб те опечалява и смущава това, че ти вече си изпреварил своите връстници, и имайки силен и дързък противник, си оставил далеч зад теб подвизаващите се заедно с теб! Не ти ли казвах истината, че унинието е само следствие от предубеждението, а след внимателно изпитване може да ни достави много подбуди дори за благодушие? Кажи ми каква полза има да не бъдеш бесноват, ако при това животът бъде оставен в пренебрежение? И каква вреда от беснуването, ако при това начинът на живот е строг и благоустроен? Но ти може би, се срамуваш и се червиш, когато демонът те поваля в нечие присъствие? Това произлиза оттам, че ти съдиш за делото според мнението на тълпата, а не по благоразумие. Падението се състои не в това, което, по твоите думи, се случва с теб, но в поддаването на греха, при такова падение следва да се срамуваме и да скърбим. А сега ние се срамуваме от това, което няма нищо срамно в себе си; напротив, като правим това, което в действителност е срамно и достойно за осмиване и тежко наказание, мислим, че с нас не се е случило нищо лошо. Ако душата всеки ден пада под тежестта на греховете, никой не плаче; а ако се случи нещо такова с тялото, то изглежда тежко и непоносимо. Беснуването не се ли състои в това, когато душата се намира в такова състояние и така погрешно съди за нещата? Ако твоите припадъци произлизаха от пиянство, ти би следвало да се срамуваш и да униваш; тогава вината би била доброволна, но ако те произлизат от насилието на друг, то трябва да се срамува не този, който търпи, а този, който причинява обида и насилие. Така и на площада, ако по време на свада един блъсне друг и го повали на земята, всички обвиняваме блъсналия го, а не падналия. Добре е да се срамуваме, но ако вършим нещо, което ни навлича наказание от Този, Който някога ще ни съди, а докато не знаем в себе си нищо такова, защо да се срамуваме? Ако някой, нападнал те сам, започне да те бие или да те поваля на земята без никакъв повод или вина от твоя страна, а ти понесеш всичко с кротост и се отдалечиш, твоята постъпка ще бъде не срамна, но благочестива и много похвална. И така, ако е похвално да понасяме обида, причинявана от хората, то защо да се срамува, като от някакво предосъдително дело, този, който благодушно понася беснуването на най-злия демон, който върши същото? Има ли нещо по-несъобразно от такова противоречие? Ако ти, станал след твоя припадък, започнеш да вършиш или говориш нещо непристойно, тогава и аз не бих ти пречил да се съкрушаваш и да скърбиш за него; а ако всичко понасяш с благодарение и веднага се обръщаш към молитвите, тогава от какво има да се срамуваш? Може би те огорчават укорите на другите? Но какво може да бъде по-предосъдително от хората, които не знаят даже кой заслужава укори? Тези хора наистина са безумни и бесновати - те, които не могат да виждат нещата такива, каквито са в действителност, и ругаят достойното за похвали, а предосъдителното смятат за похвално. Умопомрачените говорят на заобикалящите ги много лоши неща, но слушащите ги не мислят да се обиждат. Така и ти, като слушаш тези безумни, не смятай случващото се с теб за позор и вреда, за да не станеш достоен за осъждане в действителност, като прогневиш Бога. Ако смяташ за позорно това, което Бог изпраща за вразумление и полза, гледай до какво води това зло.

3. Ако наистина искаш да видиш хора, достойни за срам и осъждане, ще се опитам от множество такива да ти посоча някои. Погледни на прелъстяващите се от женската красота, на пристрастените към парите, на обичащите властта и славата и заради това готови да вършат и да търпят всичко, на измъчваните от завист, на замислящите зло против тези, които с нищо не са ги обидили, на предаващите се на униние без никаква причина, на хората, които постоянно се увличат от житейската суета; ето тези дела и подобни на тях безумни, достойни за наказание, заслужават осъждане, срам и осмиване. А който, подхвърляйки се на нападение от демон, независимо от това проявява голямо благочестие в живота си, той заслужава не само да не го осъждат, но и да му се удивляват и да го украсяват с венци за това, че при такива вериги извършва толкова трудно шествие и възлиза по стръмния и тесен път на добродетелите. Но аз едва не забравих още нещо, в което ти имаш предимство пред братята - именно това, че лесно можеш, ако си съгрешил в нещо, да загладиш тези грехове със сегашното нещастие. Това ни е известно от казаното по-горе, когато говорих за Лазар и за коринтския блудник. Но аз се боя за баща си, казваш ти; своите скърби ще мога да понеса спокойно, но лесно ли ще ни бъде да понесем неговото смущение и негодувание, ако той някога узнае нещо от това? Досега той не е узнал; а да униваме и да се измъчваме от това, което ще се случи някога, а може би никога няма да се случи, е голямо малодушие. И откъде ни е известно, че той ще узнае? Впрочем, нека ни е известно; да допуснем, ако искаш, че той ще узнае и ще направи много зло; хваля те за това, че ти скърбиш за неговите скърби, но не одобрявам, че с това причиняваш вреда на себе си; тези, които мислят за горното, а не за земното, трябва да преодоляват не само гнева, похотта и другите страсти, но и унинието; защото то може да ни причини по-голямо зло от тези страсти, и с него трябва мъжествено да се борят тези, които не искат да погинат съвсем. Ако на теб самия предстоеше да бъдеш виновен за скърбите на своя баща, тогава наистина би трябвало да се боиш и да трепериш като виновник за такова бедствие; но ако той сам пожелае да се подхвърля на крайни огорчения, ти нямаш нищо общо с това, остава ти само да му съчувстваш. При това ние не знаем как той ще приеме тази вест, често много неща са се случвали противно на очакванията; макар и това да става не толкова обичайно и рядко, но в дадения случай то е естествено и твърде възможно. Откъде става ясно това? Твоят баща много се грижи за незаконните си деца, и такава любов към тях може да затъмни скръбта му по теб; не се измъчвай с напразни тревоги. Ако е необходимо да скърбиш за баща си, то трябва да бъде по повод на неговата безумна разточителност, пирове, гордост, жестокост, на сегашния му блуден живот. Нима е малко зло, по твое мнение, при жива жена - вашата майка, да има връзка с друга жена и да ражда деца от незаконно съжителство? Ето това явно дело, водещо до лош край - то е достойно за скръб и сълзи; а това, което ще се случи поради теб, може да бъде лошо, но може и да не бъде; а да търпиш истинска мъка в очакване на неизвестното бъдеще е много безразсъдно. Дори и да предположим, че вестта за теб бъде приета (от баща ти) с голямо негодувание, то ще свърши много скоро и ще угасне още преди да се е разгоряло; защото човек, толкова отдаден на наслажденията, който се грижи за много дела, има храненици и ласкатели, и пламтящ от такава страст към жена, от която има полуродни на вас братя, дори и да ти обърне внимание, то ще бъде за кратко и повърхностно. За това заключавам не само от казаното от мен, но и от това, което е било преди; зная, добре зная, че твоят баща преди силно те е обичал и е смятал главата ти за по-скъпа от всичко, но когато си встъпил в монашеския живот, той е угасил цялата тази своя любов, признал е твоята постъпка за срамна и недостойна за знатността на предците и е казал, че си посрамил неговата чест; ако не го възпираше силата на природата, той може би дори би се отрекъл от теб. Така - ако тези думи не се окажат много необмислени, - предполагам, че той дори се радва за случилото се с теб и смята, че си претърпял наказание за това, че не си приел неговия съвет, макар и често да те е увещавал и да е искал да те отклони от строгия живот.

4. Ето какво мога да кажа за баща ти и за твоето опасение за него: и това, мисля, е достатъчно, за да разсея целия твой страх по този повод. Но ти каза, че главната беда е в това, че не можеш да се надяваш и на бъдещето и не знаеш ще има ли край твоето страдание, или встъпилият в борба ще иска да се бори с теб до смърт. За това и аз не мога да кажа нищо определено, и не мога да гарантирам за бъдещето; но със сигурност зная, и на теб желая да се убедиш в това, че всичко, каквото и да се случва, ще ни бъде от полза; и ако имаш такова убеждение, скоро ще прогониш от себе си и това, което наричаш връх на своите нещастия. Освен това, трябва да имаш предвид също, че времето на наградите и венците е бъдещият век, а сегашният - време на борби и подвизи. Това желае да ни обясни блаженият Павел, като казва: прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1 Кор. 9:26, 27). А когато се приближил към края, тогава произнесъл следното блажено изречение: с добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата (2 Тим. 4:7), обяснявайки, че целият наш живот трябва да бъде прекарван в борба и трудове, ако искаме да се наслаждаваме на вечен покой и безчислени блага. А ако някой от безгрижните пожелае да се наслаждава и на тукашните удоволствия, и на тамошните награди, приготвени за трудещите се, той сам себе си мами и заблуждава. Както между борците този, който по време на борба търси покой, винаги намира позор и безславие, а онзи, който на мястото на борбата мъжествено понася всички трудности, получава от зрителите венци, слава и похвали, и по време на борбата, и след завършването ѝ, както и при нас. Който прави времето за трудове време за покой, той ще стене, ще скърца със зъби и ще търпи крайни мъки тогава, когато ще трябва да се успокои с вечен покой; а който тук понася скърбите благодушно, той и тук, и там ще блести и ще се наслаждава на безсмъртна и истинна слава. Ако в житейските дела човек, вършещ нещо не в свое време, не постига това, което е имал предвид, и се подхвърля на безчислени бедствия, то толкова повече изпитва на себе си това този, който не знае установеното време за духовните дела. Христос е казал: в света скърби ще имате (Иоан. 16:33). Блаженият Павел е казал: и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени (2 Тим. 3:12), като има предвид не само гоненията от човеци, но и козните на демоните. Иов е казал: не е ли изпитание земният живот на човека (Иов. 7:1)? А ти защо тъгуваш, като претърпяваш скърби във времето за скърби? Би трябвало да тъгуваш, в случай че времето, което Христос е нарекъл време на скърби, превръщат във време за наслаждения и покой; но ако по времето, когато ни е заповядано да се подвизаваме и да се трудим, ние се предаваме на празност; ако вървим по широкия път, след като Той ни е заповядал да вървим по тесния. За това неизбежно би следвало да търпим наказание в този век. Но какво би казал за онези, които и тук вървят по широкия път, и там ще се успокояват? Какви са тези хора? Аз вярвам само на думите на Христа, Който казва, че тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота (Мат. 7:14). А че по тесния път никога не можем да вървим, както по широкия, това, разбира се, е ясно за всеки. Ако в светските борби никой не получава венец без трудове, като при това има за противници също такива хора, то как ние, против които воюват лукавите сили, можем да победим тяхната ярост без скърби и притеснения?

5. Впрочем, защо да доказваме това с умозаключения, когато можем да прибегнем към блажените и доблестни подвижници, живели в предишните времена? Припомни си всички, прославили се в онези времена, и ще видиш, че всички те със скърби са придобили дръзновение пред Бога. Преди всичко, ако желаеш, да се обърнем към сина на първосъздадения, Христовия агнец Авел, който не е извършил никакво зло, но е претърпял това, на което се подхвърлят най-големите грешници. Ние търпим изкушения като наказание за греховете; а този праведник страдал не за нещо друго, а само за това, че бил праведен. Докато той не се отличавал с нищо велико, братът бил благосклонен към него, а когато се прославил със своята жертва, тогава Каин, заслепен от завист, не се спрял и пред природата. Защото не знаеш дали и сега именно тази причина не е възбудила против теб дявола, и дали не славата на твоя живот го е призовала към тази борба? Ако ти се смееш над тези мои думи - хваля те за смиреномъдрието, но няма да престана да мисля така. Ако Авел, принесъл тлъстина, угодил на Бога, толкова повече посветилият на Бога не нещо външно, но целия себе си, е могъл да въоръжи врага против себе си. А Бог е допуснал да те нападне, както и тогава Той не попречил да се извърши убийството, но допуснал праведникът да падне в ръцете на убиеца, и не избавил този, който претърпял смърт заради Него и Неговата слава; Той не искал да се намалят венците на Авел, затова и допуснал да стигне докрай. Но, ще кажеш ти, какво наказание - смърт? О, ако можех сега и аз да претърпя такова наказание! Това, възлюбени, ти казваш сега, а преди смъртта ти е изглеждала по-тягостна и мъчителна от всяко наказание. Затова и по Моисеевия Закон извършилите голям и непростим грях се подхвърляли на това наказание. И по външните (езическите) закони законодателите и сега наказват не по друг начин всички, уличени в най-гнусни злодеяния; докато този праведник пострадал еднакво с беззаконниците, или дори много по-тежко, защото получил удар от ръката на брата. А Ной? И той бил праведен и съвършен, и сред общото развращение единствен угодил на Бога, докато всички други го оскърбявали. Но и той претърпял безчислено множество скърби, и то тежки. Той не умрял така бързо, както Авел, и не се подхвърлил на това, което ти изглежда леко, но понасял дълъг живот, и в продължение на много години живеел не по-добре от онези, които носят тежести и постоянно се изнуряват с най-тежко бреме. Сега ще ти обясня това докрай, като предварително ще ти кажа следното. Цяла година Ной живял като в тъмница - в тъмница необикновена и страшна. Няма да говоря за множеството зверове и влечуги, с които живял толкова време, заключен в такава тъмнина; какво, мислиш, търпял той от тътена на гърма, от шума на дъждовете? Долната бездна се разтваряла, а горната се изливала; а вътре в ковчега седял той сам със синовете си. Макар и да бил уверен, че потопът ще свърши, поради извънмерността на събитието отнапред се вцепенявал от страх. Ако ние, които имаме къщи, здраво построени на земята, и живеем в градовете, падаме духом и се смущаваме, когато видим, че дъждът се лее по-силно от обичайното, то какво не претърпял той, намирайки се сам вътре в ковчега и виждайки ужасната бездна и различните видове погиващи в нея? Душата може да дойде в ужас, когато и един град или дори една къща по време на наводнение погива във вълните; а когато претърпяла това цялата вселена, то не може и да се каже в какво състояние се намирали носещите се сред такова наводнение. И той цяла година бил в такъв страх. А когато потопът се прекратил, тогава страхът му намалял, но се увеличила тъгата. Щом излязъл от ковчега, той видял друга буря, не по-малка от първата, видял велика пустиня, насилствена смърт, тела на загинали, смесени с тиня и кал, и всичко заедно - и хора, и добитък, и по-низши животни, зарити в общ, жалък гроб. Макар и погиналите в потопа да били големи грешници, Ной все пак бил човек и състрадавал на имащите една природа с него. Така и Иезекиил, макар и да бил праведен и да знаел, че израилтяните са по-порочни от всички, когато ги виждал поразявани и падащи, също състрадавал и плакал; Бог предварително му открил цялото им нечестие и му дал възможност да види това със собствените си очи, за да може, когато ги види наказани, мъжествено да понесе това нещастие; но и след доставеното му по този начин облекчение, той се оплаквал и паднал, като зовял така: о, Господи Боже! нима Ти ще изтребиш целия остатък на Израиля (Иез. 9:8)? И това се случило с него не само веднъж, но и друг път, когато видял умъртвяването на Иехония. Така и Ной, макар и да знаел за безчислените престъпления на своите съвременници, не бил по-мъжествен нито от Иезекиил, нито от Моисей. И Моисей много пъти страдал както пророка, и като виждал, че съгрешаващите трябвало да претърпят наказание, тъгувал и скърбял повече от самите наказвани. Но при Ной и бедствието било по-ужасно; защото такава смърт, каквато се случила при него, била единствена. След това, когато Ной бил измъчван от такива тежки бедствия: - самота, състрадание към едноплеменниците, множество погинали, начина на тяхната смърт, запустението на земята, и когато неговата печал се усилвала отвсякъде, тогава му било причинено оскърбление и от неговия син - оскърбление непоносимо, крайно позорно и прискръбно. Колкото пъти оскърбленията от приятелите са по-тежки от оскърбленията от враговете, толкова оскърбленията от децата са по-нетърпими от оскърбленията от приятелите. Така, когато бащата вижда, че този, когото е родил, възпитал и образовал, за когото е понесъл множество скърби, трудове и грижи, се отнася с него по-обидно от всички, когато той изпитва това, не е в състояние да понесе голямата душевна скръб. Обидата за свободен човек и сама по себе си е непоносима; а когато тя ти се нанася от собствените ти деца, може да доведе обидения дори до изстъпление, толкова тежка е тя! При това имай предвид не само това оскърбление, но по него съди и как се отнасял оскърбителят към Ной и пр