ТВОРЕНИЯ на Светителя Василий Велики - Том 1 (част 1)

СВЕТИ ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ Архиепископ на Кесария Кападокийска

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.

Превод от руски език по изданието на Сергиево-Троицката Лавра от 1900 година


Църковна възхвала на Светителя Василий Велики, Архиепископ на Кесария Кападокийска
Тропар на светителя
Похвално слово за светия наш отец Василий Велики
Житие на светия наш отец Василий Велики, Архиепископ Кесарийски
БЕСЕДИ НА ШЕСТОДНЕВ
В начало Бог сътвори небето и земята. (Бит. 1:1)
БЕСЕДА 1
БЕСЕДА 2
За това, че земята беше невидима и неустроена. (Бит. 1:2 - слав.)
БЕСЕДА 3
За твърдта
БЕСЕДА 4
За събирането на водите
БЕСЕДА 5
За земните растения
БЕСЕДА 6
За сътворението на небесните светила
БЕСЕДА 7
За влечугите
БЕСЕДА 8
За птиците
БЕСЕДА 9
За земните животни

Църковна възхвала на Светителя Василий Велики, Архиепископ на Кесария Кападокийска

Като царско украшение на Църквата, да възхвалим всички Василий, неоскъдняващото съкровище на знания: с тях той ни научи да почитаме Светата Троица съединена по естество и разделена по ипостаси.

Василие премъдри, като предстоиш пред Светата Троица, моли се за нас, които те възпяваме и почитаме твоята памет, да получим в съдния ден благодат, милост и очистване на прегрешенията ни, та с уста и сърце да прославяме Едничкия Човеколюбец.

Свише от Бога си почерпил тайното богатство на неизказаната премъдрост и всички си напоил с водите на Православието, които божествено веселят сърцата на верните, а заблудите на неверието заслужено потопяват. Така с двойните трудове на благочестието си се показал непобедим поборник.

Като с водни потоци си напоил цялата вселена с учението си, със събраните догмати на благочестието, понеже изворът на живота наистина пребиваваше в тебе, Василие. Моли Бога вдъхновено, като имаш дръзновение пред Него, да ни дарува великата Си милост.

Бил си непоколебима основа на Църквата и си дарувал на всички човеци неоскъдняващо съкровище, което не може да бъде отнето, като си го запечатал с правилата на вярата, Василие преподобни, от Бога прославен.

С желанието си за благочестие си обрязал, отче, покривалото на душата, показал си се на света като слънце с чудесата си и си озарил умовете на верните, богомъдри, таинниче на Пресветата Троица, Василие мъдри, и служителю на Богородица.

В небесния храм, като свещен светител си влязъл, облечен с деяния и съзерцания, със знанието на премъдростта като със свята одежда. И сега като свещенодействаш пред небесния Жертвеник и предстоиш пред Бога, преподобни, и извършваш невеществената служба, поменавай милостиво, всеблаженни Василие, почитащите твоята всечестна памет, като молиш Христа, Който дарява на света великата Си милост.

О, божествена и свещена пчела на Христовата Църква, Василие всеблажени! Въоръжен с жилото на божественото желание, си уязвил хулите на богомерзките ереси и си сподобил верните със сладостта на благочестието. И сега като вървиш през нетленните градини на божествения рай, поменавай и нас, като предстоиш пред Пресветата единосъщна Троица.

Тропар на светителя

По цялата земя се разнесе твоето учение, защото тя прие словото, с което боголепно си поучавал: естеството на съществуващото си изяснил и човешките обичаи си украсил, царствено свещенство, преподобни отче, моли Христа Бога да се спасят нашите души.


  

Из службата на свети Василий Велики

Похвално слово за светия наш отец Василий Велики

Преподобни Ефрем Сирин

Приклонете слух към мен, възлюбени; ще ви разкажа прекрасна повест. Защото прекрасно е да се скриват тайните на царете; а да се разгласят Божийте тайни, е добро (Тов. 12:7). Доколкото Господ чрез верните Си раби укрепва немощните, от които пръв съм аз, то и в мен има желание да се докосна до това, което би помогнало за излекуване на бедната ми душа. Искам да изтъка сега платно от прекрасната вълна на словесна овца. Желая да изтъка препъстър хитон от руното на прежелани духовни уста. Защото видях някога овен, който имаше прекрасна вълна и словесните му рога говореха божествено. И като се приближих до него с голяма борба на духа, малко по малко снемах от него тънки нишки. Но ме обзе някакъв непоносим страх, че без да съм мъдър, се осмелих на подобно дело.

Искате ли ясно да чуете кой е този овен, украсен с такава доброцветност? Това е мъдрият и верен Василий, който беше епископ в Кападокийска област, в град Кесария, и който провъзгласи спасителните догмати пред цялата вселена. Наистина Василий е основа на добродетелите, книга за похвали, живот от чудеса, ходещ в плът и шестващ духом, съжител на земните, гледащ към небето, драгоценен лък на духовна гусла, услаждащ областта на светите ангели, верен агнец на майчиния си живот, озарил пасбището на Светия Дух, който поради силна любов скочи и грабна цветето в подножието на честния кръст; ясли на догматите, словесен език, цена на правилни и полезни мисли; потопил се в дълбината на Писанието и подражавал на светлия бисер; преукрасен грозд от Божествената лоза; небесно изричащ Божия сладост; прекрасен лист на свещена мъдрост, изписан свише с божествени букви; най-превъзходна нива на горното царство, родила на Бога плодове на правдата; хълм, процъфтял с тайнствени рози, чисто благоухание възлиза до самото небе; възгласил за Господа благоугодни песнопения и приел на небесата светли венци; проумял благодатта и като Иов възгласил изповядването на Спасителя на всички: Духът на Господ Бог ме е създал, и диханието Вседържителево ми е дало живот (Иов. 33:4); утвърждаващ, че чрез Светия Дух е проповядвал на всички Господа Иисуса Христа. Желая още в похвала на Василий да продължа словесната тъкан, та в празника и паметта на Праведника, по молитвите му да намерим знание и умиление. Затова отново трябва да се заловим за совалката на Духа и да приготвим мислената нишка. Защото, ако някой трезвено изпреде тази прежда, то ще бъде, за да изтъкат желаещите от нея риза на безсмъртието.

Такива са наченките на тайнствения питомец; такива са придобивките от светия имот! Така духоносният овен на Христовото стадо беше непрестанно украсен с учение като с вълна, доставяйки дрехи на идващите при него, украсявайки с милосърдие светлата Църква, съгрявайки с вълната си бедните и бодейки с рогата си богатите. Пребивавайки неотклонно ден и нощ в самото светилище, той прие благодат свише. Затова ежедневно обновяваше с цветоносното си слово неизменното украшение на душите; но приспособявайки се към всеки, не обедняваше в разнообразието. И понеже беше израснал сред безсмъртни цветя, понеже се хранеше със свети треви; понеже винаги лежеше върху Писанията, отдъхваше на апостолските пасища и се веселеше в свещените дворове, то словото му течеше като река, и правдата му - като морски вълни. Там попиваше божествени мисли, тук вкусваше безсмъртни слова. Там вкусваше отбрани ястия и тук произнасяше достъпни речи. Защото ястието му не беше сурово, това бяха не тръни, а роза и лилия, шафран и канела. Подлагаше на изпитване злакове, подобни на тези, извличайки от тайнствените растения благоухаещи ястия. И затова чистата му вълна беше прекрасна и се употребяваше за тъкане на божествени наставления.

И нужно ли е да се говори много за него? Словото му беше приготвен съд, и съд не прост, а подобен на този, който видял Петър, привързан за четирите краища и спускан от небето (Деян. 10:11). Но този слизал към земята и съдържал в себе си птици и четириноги; а Василий, като намери възходящ достъп до небето, ни изрече прословути и необичайни словеса. Онзи съд се явил за кратко време и образът му, след като се открил само на Петър, се дигнал към небето, а Василий, издигайки се много години във висините, подаваше на мнозина благодатта на Духа; за онзи съд Петър чул от небето: “Което Аз съм очистил, приеми го и ти”. И за този е било казано на всички: “Аз съм го осветил, почетете го и вие”. Затова кой не ще възхвали този, когото е прославил Отец? Кой не ще почете този, когото е осветил Синът? Кой не ще облажи този, когото е облажил премъдрият, разумен и достоен за почит Дух? О, с какво благоволение е определено в съвета на Всесъвършения да се всели и да ходи в него! Защото Бог е казал: “Ще почивам на кроткия и мълчаливия и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2). Благодатта така напояваше ума му с онези достойни за почит вечни потоци, че правеше и пребиваващите в сквернотата на грехопаденията си също тъй благообразни, както и умитите.

А когато Господ се умилостиви и над мен, проявявайки милостта Си при един случай в един град, чух там глас, който ми каза:

- Стани, Ефреме, и яж духовни ястия!

- Откъде да ги взема. Господи, та да ям?

И ми каза:

- Ето в Моя дом Царският Съсъд ще ти даде ястия.

Като се почудих много на казаното, аз станах и тръгнах към храма на Всевишния. Като влязох тихо в църковния двор и като устремих със силно желание взор през отвореното преддверие, видях в Светая Светих избрания Съсъд, светло изправен пред паството, украсен с боголепни словеса; и очите на всички бяха обърнати към него. Сам видях, че храмът беше хранен от него с Дух, че една вдовица и едно сираче бяха особено милвани от него. Там видях леещите се като река към него сълзи и златозарно сияещото за всички руно на живота, и самия пастир на крилете на Духа да възнася за нас моления и да поучава със слово. Видях разхубавилата се чрез него Църква, видях възлюбената от него преукрасена. Видях как той преподава Павлови уроци, евангелския закон и внушава страх към тайнствата. Видях там полезно и спасително слово, което несъмнено се издигаше до самото небе. С една дума, видях, че цялото това събрание беше озарено от лъчите на благодатта. И понеже всичко това така благочестно получаваше силата си от избрания Съсъд на царството, аз възпях премъдрия и благ Господ, Който така прославя тези, които Го прославят.

И след излизането от това училище той беше известен за мен от Светия Дух, и като повика при себе си мое смирение, ме попита чрез преводача:

- Ти ли си, Ефрем, прекрасно преклонил шия и взел върху си игото на спасителното слово?

И в отговор аз казах:

- Аз съм Ефрем, който сам си преча да вървя по небесната пътека.

Тогава, като ме прегърна, този дивен мъж отпечата върху мен своята свята целувка. Предложи ми и трапеза от това, с което се храни неговата мъдра, свята и вярна душа, приготвена не от тленни ястия, но напълнена с нетленни мисли. Защото той разсъждаваше за това: с какви добри дела можем ние да умилостивим към себе си Господа, как да отразяваме нападенията на греховете, как да преграждаме входовете на страстите, как да придобием апостолска добродетел, как да умоляваме неподкупния Съдия. И аз, като заплаках, извиках и казах:

- Ти, отче, бъди пазител за мен, разслабения и ленивия! Настави ме на правата пътека, доведи до съкрушение окаменялото ми сърце. Пред теб ме хвърли Бог на духовете, за да излекуваш душата ми. Ти спри ладията на душата ми в спокойни води.

И забележи загрижеността на добрия учител - как овладя той моите сили: стана за мене същото, за което служи тояжката за тялото, и като изкорени навика на неразумните страсти, сне от мене люспата, тази повреда на очите, и като освободи словото ми от това, което беше зелено и незряло в него, ме прегърна с ревност и ме потопи в дълбините на своите наставления. Тогава утробата ми зачена благоразумие, за да роди похвала за четиридесетте мъченици; защото този доблестен мъж сроди слуха и с тяхното търпение от всякакъв вид; разказа ми как те пред всичко друго са предпочели да умрат за Христа, колко опасности са презрели, за да Го придобият, а също какъв е бил броят на светиите, и ми разказа всичко останало за благочестието им.

И понеже верният архиерей ме удостои с такъв славен труд, то, като оставим похвалите за тези победоносни, препрославени мъже за друг разказ, да облажим този преподобен Христов мъж, ревнител за мъчениците и равночестен на тях. Защото, както тези светии мъжествено са противостоели срещу мъчителя Ликиний и военачалника Дук, така и този преподобен се препираше с Валент, Арий и с надменния управител на областта. Те изтръгвали тръните на заблудата; и той изтръгваше плевелите на еретическото беснуване. Те разорили Ликиниевите окопи; и той приведе в бездействие Валентовите укази. Те нарушили Дуковите заповеди; и той посрами Ариевите възражения. Те смирили надменността на военачалника; и той сломи Модестовата ярост: защото, поощряван от подвига на тези мъченици, като финеес пробождаше езиците, незапазили вярност към Бога. Затова и желаеше със силна разпаленост да изпие чашата, бързаше чрез мъченичество да си издигне победен паметник. Заради вярата си в Христа мъчениците търпели мъжествено, носейки върху себе си всички скърби; и Василий поради упованието си на Христа, мъжествено понесе бурите на изкушенията. Те съблекли хитоните от себе си и предали членовете си на поругание; и той побърза да съблече от себе си рубището, покривало шията и тялото. Те в езерото привлекли към себе си блуждалия в нечестие и го приобщили към славата; а той, кръщавайки неверните в купела, стана за тях ходатай в небесното царство. Те, във водите, разпалвани от любов, видели над главите си светлина и венци; и той, възпламеняван от догматите на Светата Троица, прие награда за борбата си срещу замислящите зло.

Какво не изобретяваше лукавият велиар, за да отлъчи Василий от горното царство? Раздразваше царе, князе и народи - и Василий стана опора за верните; привеждаше в ярост всичките си бури и нищо ни най-малко не смути пламенния мъдрец; издигна вълни чрез служителите си, еретиците - и с това още повече пролича изкуството на кормчията; устремяваше вълни като стени срешу Църквата и не успя да потопи кораба на Василиевата вяра; водеше с него война чрез еретически брътвежи и веднага беше посрещан с богословски догмати; въоръжи срещу него Арий, като Голиат, и беше поразен с три камъка на вярата; удряше в стълба му с ветровете на зловерието, защото думите на нечестивите бяха ветрове, но не го поколебаха, защото се ограждаше с трите непреодолими стени на Пречистата Троица; пускаше в него стрелите на многобожието и те веднага биваха отразявани от Единоначалния. Настъпваха глутници лаещи псета и той им нанасяше рани с жезъла на кръста; вълците отново се обличаха в овчи кожи и той незабавно изобличаваше лицемерието им; неправдата бързаше да го смути и веднага биваше побеждавана от неговата правда. Неверните се съревноваваха един с друг да подражават на вярата и учението му и веднага биваха изкарвани на показ зловерието и нечестивият им начин на мислене; стараеха се да внушат, че имат неговото дръзновение и веднага си проличаваше неразумието им.

И понеже и противниците умееха да уважават и да почитат добродетелта и мъжеството, когато синът на мъчителя се беше разболял жестоко, умоляваха Василий да се помоли за него. А когато Василий предложи условието: “Дай го на мен, за да го доведа до безукорната вяра и да го освободя от всяко злочестие на Ариевите учения”, и царят се съгласи с това, тогава той веднага стана ходатай за земния цар пред небесния, възнесе към Него обещанието на мъжа и прие здравето на юношата. Но змиите, щом го видяха спасен, отново разтлeха волята на лекомисления цар, и като взеха сина му, го кръстиха с вода, но не и с Дух, учеха го да отхвърля Сина Божий, овладявайки го вътрешно и обличайки го външно; и външно той се облича в Христа, а вътрешно го разсича. Затова в непродължително време Той отне духа на нещастника, прогласявайки неблагодарността на сърцата им.

Това не е по-ниско от Илиевите чудеса, не е по-малко от Елисеевите знамения. Както Илия и Елисей възвърнали умрели към живот, така и верният Василий с молитва грабна от смъртта човек, който беше близо до нея. И пак, както Петър умъртвил Анания и Сапфира, които скрили среброто, така и Василий, заемайки Петровото място, а заедно с това, участвайки в Петровото дръзновение, изобличи Валент, който потули своето обещание, а сина му предаде на смърт. От това време тези нещастници и самият неверен цар паднаха духом и бяха в голям смут.

И кой ще опише както трябва тези дъждове от чудеса, които блаженият и верен Василий наистина показа? И понеже нямаме възможност да преразкажем това множество на Василиевите заслуги, без да говорим за всичко, ще покажем как и неодушевените предмети са воювали за този мъж.

И тъй като рожбите ехиднини, непрестанно поразявани от словата и от чудесата му като от стрели, употребяваха всички начини, за да унищожат праведника, те пристъпиха с молба да бъде изпратен на заточение.

- Тежко ни е и да го гледаме (Прем. 2:15) - казаха те, - защото силно ни противостои със словото си. Затова, царю, докато той е тук, невъзможно е вярата ни да има успех.

И царят, увлечен от думите им, реши да го изпрати на заточение. Но перото, не търпейки да служи на беззаконното намерение, веднага се счупи, вразумявайки безумеца, че възнамерява да извърши голяма дързост спрямо Христовия раб, който проповядва единното Божество на Отца и Сина, и Светия Дух, и който премъдро изобличи като бесни псета тези, които не разсъждават така и не утвърждават това. А когато синът на заблуждението, по-безчувствен и от най-неодушевеното перо, не разбра това и взе друго, за да подпише и да довърши лукавото си намерение, тогава видя, че и то не желае да участва в злото дело, което бързаше да извърши. Защо бързаш, царю, да изпратиш в чужда страна този, в когото обитава Изпълващият всичко? Защо предприемаш да унищожиш с нищо непреодолимия? Защо изгонваш от града небесния гражданин? Ако вземеш и трето перо, ще видиш, че и то ще се счупи, не ще изтърпи, няма да ти съдейства. Така и стана. Тогава победата беше явно провъзгласена пред всички и за победен паметник на непобедимия послужиха трите пера, станали защитници на проповядващия Единосъщната Троица. Ръката бързаше да произнесе присъда, а перата се отказаха от тази несправедливост. Ръката бързаше да подаде лукаво мнение, а те я удържаха от суетното усърдие. И както Моисеевият жезъл посрамил всички заклинатели и другите египетски магьосници, така и тръстиковите пера веднага превърнаха в нищо замисъла на тези нечестивци и синове на тъмнината.

Как да те облажим, отче Василие? Ти бодеш с остени и прогонваш заблудата, разумно се отправяш заедно с пчелите, прелиташ над ливадата на боговдъхновените Писания и там събираш за нас пророчески Цветове, апостолска роса, евангелски живот; ти винаги седиш в кошерите на добродетелите и ги правиш за нас божествена ограда; ти премъдро в Светия Дух изработваш меда на божествената и безукорна вяра; научаваш ни да пренебрегваме лукавите оси и въздигаш вярата до самото небе; ти си извикал като Давид: Колко са сладки на гърлото ми Твоите Думи! По-сладки от мед на устата ми (Пс. 118:103).

О, верни Василие, угодил като Авел, спасен като Ной, наречен Божий приятел като Авраам, принесен в жертва на Бога като Исаак, мъжествено изтърпял изкушението като Иаков, величествено прославен като Иосиф, потопил новия фараон и разсякъл морето на страстите с жезъла на кръста като Моисей, посветен за Господен архиерей като Аарон, обърнал в бягство враговете като Иисус Навин, възревнувал и сподобил се с благодат като Финеес, очистен от духовния огън като Исаия; ти съзерцаваше Седящия върху Херувимите като Иезекиил, загради устата на лъвовете като Даниил; прекрасно потъпка пламъка на противниците като тримата юноши, проповядваше като Петър, поучаваше като Павел, изповядваше пострадалия Бог като Тома, богословстваше като Матей и Марк, и Лука, и Иоан; научи беззаконните, обърна нечестивите, благоугоди на Бога като апостолите. Помоли се за мен, крайно жалкия, и ме оживи с молитвите си, отче, ти, мъжественият - мен, разслабения; ти, ревностният - мен, ленивия; ти, усърдният - мен, безгрижния; ти, мъдрият - мен, неразумния; ти, събралият си съкровище от добродетели - мен, нямащия нито една заслуга. Защото те възвеличи Отец на щедростите, облажи те Синът Божий, обнови те в светия храм Духът Светий. Нему подобава слава, владичество и великолепие през всички векове!

Житие на светия наш отец Василий Велики, Архиепископ Кесарийски

Великият Божий угодник и богомъдър учител на Църквата Василий се родил от благородни и благочестиви родители в Кападокийския град Кесария, около 330 година, при царуването на император Константин Велики[1]. Неговият баща също се казвал Василий[2] а майка му - Емелия. Първите семена на благочестието били посети в душата му от неговата благочестива баба, Макрина - която в младостта си се удостоила да слуша наставления от устата на свети Григорий Чудотворец[3], - и от майката, благочестивата Емелия. Бащата го наставлявал не само в християнската вяра, но го учел и на светските науки, които му били добре известни, тъй като самият той преподавал риторика, тоест ораторско изкуство, и философия. Когато Василий бил на около 14 години, баща му починал, и осиротелият юноша прекарал две или три години с баба си Макрина, недалече от Неокесария, близо до река Ирис, в извънградска къща, която притежавала неговата баба и която впоследствие била превърната в манастир. Оттук Василий често ходел и в Кесария, за да навестява майка си, която живеела заедно с другите си деца в този град, откъдето била родом.

След смъртта на Макрина Василий, в 17-ата година от живота си, отново се заселил в Кесария, за да изучава различни науки в тамошните училища. Благодарение на особената острота на ума си, той скоро се изравнявал в познанията си със своите учители, и търсейки нови знания, отишъл в Константинопол, където по това време се славел с красноречието си младият софист Ливаний[4]. Но и тук Василий прекарал не много време, и отишъл в Атина - град, който тогава бил майка на цялата елинска премъдрост[5]. В Атина той започнал да слуша уроците на един славен езически учител на име Евул, посещавайки наред с това и школите на други двама славни атински учители, Имерий и Проересий[6]. По това време Василий вече карал двадесет и шестата си година и показал изключително усърдие в научните занимания, но в същото време заслужил и всеобщото одобрение заради чистотата на своя живот. Той знаел само два пътя в Атина - единия, водещ към църквата, и другия - към училището. В Атина Василий се сдружил с друг славен светител - Григорий Богослов, който по това време също се обучавал в атинските училища[7]. Василий и Григорий, които си приличали по своето благонравие, кротост и целомъдрие, така се обичали помежду си, сякаш имали една душа - и впоследствие завинаги запазили тази взаимна любов. Василий бил толкова увлечен от науките, че често, седейки над книгите, забравял за необходимостта от храна. Той изучил граматиката, риториката, астрономията, философията, физиката, медицината и естествените науки. Но всички тези светски, земни науки не могли да наситят ума му, търсещ висшето небесно озарение, и след като прекарал около пет години в Атина, той почувствал, че светската наука не може да му даде твърда опора в делата на християнското усъвършенстване. Затова решил да отиде в онези страни, където живеели християнски подвижници и където би могъл в пълнота да се запознае с истинната християнска наука.

И така, по същото време, когато Григорий Богослов останал в Атина, и вече сам станал учител по риторика, Василий отишъл в Египет, където процъфтявал монашеският живот[8]. Тук при един архимандрит Порфирий той намерил събрани много богословски творения, в изучаването на които прекарал цяла година, упражнявайки се в същото време в постнически подвизи. В Египет Василий наблюдавал живота на знаменитите съвременни на него подвижници - светите Пахомий, който живеел в Тиваида, Макарий старши и Макарий Александрийски, Пафнутий, Павел и други. От Египет той отишъл в Палестина, Сирия и Месопотамия, за да обиколи светите места и да се запознае с живота на подвижниците. Но по пътя към Палестина се отбил в Атина и тук имал събеседване със своя предишен наставник Евул, както и спорове за истинната вяра и с други гръцки философи.

Желаейки да обърне своя учител към истинната вяра и с това да му се отплати за доброто, което сам получил от него, Василий започнал да го търси из целия град. Дълго не могъл да го намери, но накрая се срещнал с него извън градските стени, когато Евул беседвал с други философи за някакъв важен предмет. Като се заслушал в спора, без да открива името си, той влязъл в разговор и веднага разрешил затруднителния въпрос, и от своя страна задал нов въпрос на учителя си. Когато слушателите недоумявали кой би могъл така да отговаря и да възразява на знаменития Евул, последният казал:

- Това е или някой бог, или Василий[9].

Като го познал, Евул отппратил своите приятели и ученици, а сам довел Василий в дома си и прекарали в беседа цели три дни почти без да вкусват храна. Евул го попитал в какво, според него, се състои главното достойнство на философията.

- Същността на философията - отговорил Василий - се състои в това, че тя дава на човека памет за смъртта[10].

При това той посочвал на Евул нетрайността на този свят и всичките му утехи, които отначало изглеждат наистина сладки, но затова после стават твърде горчиви за този, който прекалено силно е успял да се привърже към тях.

- Освен тези утехи - говорел Василий - има утешения от друг род, от небесен произход. Не е възможно в едно и също време да се ползваме и от едните, и от другите - “никой не може да слугува на двама господари”[11] - но ние все пак, доколкото е възможно за хора, привързани към житейското, раздробяваме хляба на истинното познание и този, който, дори и по своя вина, се е лишил от одеждата на добродетелите, въвеждаме под покрива на добрите дела, жалейки го, както жалим някой гол човек на улицата.

След това Василий започнал да говори на Евул за силата на покаянието, описвайки веднъж видените от него изображения на добродетелта и порока, които едно след друго привличат човека към себе си, и изображение на покаянието, около което, като негови дъщери, стоят различни добродетели[12].

- Но ние, Евул, няма защо да прибягваме към такива изкуствени средства за убеждение. Ние владеем самата истина, която може да постигне всеки, който искрено се стреми към нея. А именно, ние вярваме, че някога ще възкръснем - едни за вечен живот, а други за вечно мъчение и посрамване. Ясно ни говорят за това пророците: Исаия, Иеремия, Даниил и Давид, и божественият апостол Павел, а също и Самият призоваващ ни към покаяние Господ, Който е намерил изгубената овца, и Който прегръща с любов връщащия се с разкаяние блуден син, целува го, украсява го със светла одежда и пръстен и прави пиршество за него[13]. Той дава еднаква награда на дошлите в единадесетия час и на тези, които са претърпели теготата на деня и жегата[14]. Той дава на нас, каещите се и раждащи се от вода и Дух, онова, което око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат[15].

Когато Василий накратко предал на Евул историята на домостроителството на нашето спасение, започвайки от Адамовото грехопадение и завършвайки с учението за Христа Изкупителя, Евул възкликнал:

- О, явен от небето Василий! Чрез тебе аз вярвам в Един Бог Отец Вседържител, Творец на всичко, и чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век, амин. Ето ти и доказателство за моята вяра в Бога: останалото време от живота си ще прекарам с тебе, а сега желая раждане от вода и Дух.

Тогава Василий казал:

- Благословен Бог наш отсега и довека, Който озари със светлината на истината твоя ум, и те приведе от крайно заблуждение към познание на Своята любов. Ако искаш - както ти каза - да живееш с мене, аз ще ти обясня по какъв начин да се грижим за нашето спасение, избавяйки се от мрежите на тукашния живот. Ще продадем всичкото си имение и ще раздадем парите на бедните, а сами ще отидем в светия град да видим неговите чудеса[16]; там още повече ще се укрепим във вярата.

Така, като раздали всичкото си имение на нуждаещите се и си купили бели дрехи, каквито се изисквало да имат приемащите кръщение[17], те тръгнали за Иерусалим и по пътя обръщали много хора към истинната вяра.

Като стигнали до Антиохия[18], те влезли в една странноприемница. Синът на съдържателя Филоксен в това време седял при вратите и бил много огорчен. Бидейки ученик на софиста Ливаний, той взел от него някои стихотворения на Омир[19], за да ги предаде в ораторска реч, но не можел да направи това, и намирайки се в такова затруднение, много скърбял. Василий, като го видял да тъгува, го попитал:

- Защо скърбиш, млади човече?

Филоксен казал:

- И да ти кажа за причината за моята скръб, каква полза ще имаш от това?

Когато Василий настоявал на своето и обещал, че младежът ненапразно ще му открие причината за скръбта си, тогава последният му казал и за софиста, и за стиховете, добавяйки, че скърби, задето не умее ясно да предаде смисъла на тези стихове. Василий, като взел стиховете, започнал да ги тълкува, предавайки ги в проста реч; а младежът, удивлявайки и радвайки се, го молел да му напише този превод. Тогава Василий написал превода на тези Омирови стихове по три различни начина и младежът, като взел превода с радост, отишъл сутринта с тях при своя учител Ливаний. Като ги прочел, Ливаний се удивил и казал:

- Кълна се в Божествения промисъл, че сред нашите философи няма никой, който би могъл да даде такова тълкувание! Кой ти написа това, Филоксен?

Младежът казал:

- В моя дом има един странник, който ми написа това тълкувание много бързо и без никакви затруднения.

Ливаний веднага побързал към странноприемницата, за да види този странник; като видял тук Василий и Евул, се удивил на неочакваното им пристигане и им се зарадвал. Помолил ги да отседнат в дома му и когато дошли при него, им предложил разкошна трапеза. Но те по обичая си, като вкусили хляб и вода, въздали благодарност на Бога, подателя на всички блага. След това Ливаний започнал да им задава различни софистични въпроси, а те му предложили слово за християнската вяра. Ливаний внимателно ги изслушал и казал, че още не е дошло време за приемането на това слово и че ако такава е волята на Божествения Промисъл, никой не може да се противи на християнското учение[20].

- Ти много би ме задължил, Василий - завършил той, - ако беше отказал да изложиш своето учение за полза на учениците, намиращи се при мене.

Скоро се събрали учениците на Ливаний и Василий започнал да ги учи да придобият душевна чистота, телесно без-страстие, скромна походка, тиха реч, скромно слово, умереност в храната и питието, мълчание пред старшите, внимателност към думите на мъдрите, послушание към началниците, нелицемерна любов към равните на себе си и по-ниско стоящите, да се отдалечават от злите, страстните и привързаните към плътските удоволствия, да говорят по-малко и повече да слушат и да вникват, да не бъдат безразсъдни в думите си и многословни, да не се надсмиват дръзко над другите, да се украсяват със срамежливост, да не влизат в беседи с безнравствени жени, да навеждат очите си надолу, а душата си да насочват нагоре, да избягват споровете, да не търсят учителство и да не смятат за нищо почестите на този свят. Ако някой направи нещо за полза на ближния, нека очаква награда от Бога и вечно въздаяние от Иисуса Христа, нашия Господ. Така говорил Василий на учениците на Ливаний и те с голямо удивление го слушали, и след това заедно с Евул отново тръгнал на път.

Когато стигнали в Иерусалим и обходили с вяра и любов всички свети места, като се помолили там на Единия Създател на всичко, Бога, те се явили при Максим[21], епископа на този град, и го помолили да ги кръсти в Иордан[22]. Епископът, като видял голямата им вяра, изпълнил молбата им: взел своите клирици и заедно с Василий и Евул се отправил към Иордан. Когато спрели на брега, Василий паднал на земята и със сълзи молел Бога да Му яви някакво знамение за укрепяване на вярата му. След това с трепет станал, свалил дрехите си, а заедно с тях “отхвърлил и ветхия човек”[23], и като влязъл във водата, се молел. Когато светителят се приближил, за да го кръсти, внезапно върху тях паднала огнена мълния и излезлият от мълнията гълъб се потопил в Иордан и като раздвижил водата, отлетял на небето[24]. Стоящите на брега, като видели това, се разтреперили и прославили Бога. Като приел кръщение, Василий излязъл от водата и епископът, удивлявайки се на любовта му към Бога, го облякъл в одеждата на Христовото възкресение[25], прочитайки при това молитва. Той кръстил и Евул и след това помазал и двамата с миро и ги причастил с Божествените Дарове.

Като се върнали в светия град, Василий и Евул прекарали там една година. След това отишли в Антиохия, където Василий бил поставен от архиепископ Мелетий за дякон и след това се занимавал с изясняване на Писанието[26]. Не много време след това той заедно с Евул тръгнал в своето отечество, Кападокия. Когато се приближавали към град Кесария, на архиепископа на града, Леонтий, било известено в съновидение за пристигането им, и му било казано, че Василий след време ще бъде архиепископ на този град. Затова архиепископът извикал своя архидякон и няколко почетни клирици и ги изпратил на източните врати на града, като им заповядал да доведат при него с почит двамата странници, които ще срещнат там. Те отишли и като срещнали Василий и Евул, когато последните влизали в града, ги отвели при архиепископа; той, като ги погледнал, се удивил, защото именно тях бил видял в съновидението - и прославил Бога. Като ги попитал откъде идват и как се казват, и узнал имената им, той заповядал да ги отведат на трапезата и да ги нагостят, а сам събрал своя клир и почетни граждани и им разказал всичко, което му било известено във видение от Бога за Василий. Тогава клирът в един глас рекъл:

- Тъй като за добродетелния ти живот Бог ти е посочил наследник на твоя престол, то постъпи с него както ти е угодно; защото наистина е достоен за всяко уважение човекът, когото Божията воля посочва направо.

След това архиепископът извикал при себе си Василий и Евул и започнал да разсъждава с тях върху Писанието, желаейки да узнае доколко го разбират. Слушайки словата им, той се удивлявал на дълбочината на тяхната премъдрост и като ги оставил в дома си, се отнасял към тях с особена почит. А Василий, пребивавайки в Кесария, водел такъв живот, на какъвто се научил от многото подвижници, когато пътешествал из Египет, Палестина, Сирия и Месопотамия. Така, подражавайки на живота им, той бил добър монах, и архиепископът на Кесария, Евсевий[27], го поставил за презвитер и ръководител на монасите в Кесария. Като приел сана на презвитер, свети Василий посвещавал цялото си време на трудовете на това служение, така че се отказал дори от преписката с предишните си приятели[28]. Грижата за монасите, събрани от него, проповядването на словото Божие и другите пастирски грижи не му позволявали да се отвлича със странични занимания. При това на новото поприще той придобил такова уважение, с каквото не се ползвал и самият архиепископ, още недостатъчно опитен в църковните дела, тъй като той бил избран на Кесарийския престол от оглашените. Но едва изминала година от началото на неговото презвитерство, и епископ Евсевий започнал, поради човешка немощ, да завижда и да проявява недоброжелателност към Василий. Свети Василий узнал за това и като не желаел да бъде предмет на завист, се отдалечил в Понтийската пустиня[29]. Там той се установил на река Ирис - в местността, в която преди него се уединили майка му Емелия и сестра му Макрина и която им принадлежала. Тук Макрина устроила манастир. Близо до него, в подножието на високата планина, покрита с гъста гора и оросявана от хладни и бистри води, се заселил Василий. Пустинята му била така приятна с несмущаваното си безмълвие, че той предполагал, че тук ще завърши дните си. Тук той подражавал на подвизите на онези велики мъже, които видял в Сирия и Египет. Подвизавал се в крайни лишения, имайки за покритие една-единствена дреха - срачица[30] и мантия; носел и власеница, но само нощем, за да не го вижда никой; хранел се с хляб и вода, подправяйки тази оскъдна храна със сол и корени. От строгото въздържание той станал много бледен и слаб и стигнал до крайно изнемогване. Никога не влизал в баня и не палел огън. Но свети Василий не живеел сам за себе си: той събрал общежитие от монаси; с писмата си привлякъл в пустинята и своя приятел Григорий.

В своето уединение те двамата вършели всичко заедно; заедно се молели; заедно оставили четенето на светски книги, за което преди губели много време, и започнали да се занимават единствено със Свещеното Писание. Желаейки да го изучат по-добре, те четели съчиненията на живелите преди тях отци и църковни писатели, особено Ориген. Тук двамата подвижници, ръководени от Светия Дух, написали уставите на монашеското общежитие, от които монасите от Източната Църква се ръководят и днес[31].

По отношение на телесния живот те намирали удоволствие в търпението; работели със собствените си ръце, като носели дърва, дялали камъни, садели и поливали дървета, прекарвали тор и пренасяли тежести, така че на ръцете им дълго оставали мазоли. Жилището им нямало нито покрив, нито врати; там никога нямало нито огън, нито дим. Хлябът, който ядели, бил толкова сух и лошо изпечен, че едва можел да се дъвче.

Но настъпило време, когато и двамата трябвало да напуснат пустинята, тъй като услугите им били необходими на Църквата, която по това време била смущавана от еретици. Свети Григорий бил взет в Назианз на помощ на православните от своя баща Григорий, вече стар човек, и поради това нямащ сили да се бори с еретиците; свети Василий бил уговорен от Кесарийския архиепископ Евсевий, който се помирил с него в писмо и го молел да помогне на Църквата, срещу която се опълчили арианите[32], да се върне при него. Блаженият Василий, виждайки нуждите на Църквата и предпочитайки нейната полза пред пустинническия живот, оставил уединението и дошъл в Кесария, където много се потрудил, със слова и съчинения ограждайки православната вяра от ереста. Когато архиепископ Евсевий се преставил, предавайки духа си на Бога в ръцете на Василий, на архиепископския престол бил възведен и посветен от събора на епископите Василий. Сред тези епископи бил и престарелият Григорий, бащата на Григорий Назианзин. Бидейки слаб и уморен от старостта, той заповядал да го изпратят в Кесария, за да убеди свети Василий да приеме архиепископството и да възпрепятства възвеждането на престола на някого от арианите.

Свети Василий успешно управлявал Христовата Църква, своя брат Петър посветил за презвитер, за да му помага в трудовете по делата на Църквата, а впоследствие го поставил за епископ на град Севастия[33]. По това време майка им, блажената Емилия, отишла при Господа, след като преживяла повече от 90 години.

След известно време блаженият Василий молел Бога да просвети разума му да може да извършва принасянето на безкръвната жертва на Бога със свои собствени думи и да му бъде изпратена благодатта на Светия Дух за това[34]. След шест дни, когато светият, стоейки пред престола в храма, започнал да извършва предложението на хляба и чашата, във видение му се явил Сам Господ с апостолите и казал:

- По твоята молба, нека устата ти се изпълнят с хвала, за да можеш да извършваш безкръвното служение, произнасяйки свои молитвословия.

След това той започнал да произнася и да записва следните слова: “Да се изпълнят устата ми с хваление, за да възпея Твоята слава”, “Господи Боже наш, Който си ни създал и въвел в този живот” и други молитви от светата литургия. След завършването на молитвите той издигнал хляба, молейки се усърдно с такива думи: “Чуй, Господи Иисусе Христе, Боже наш, от Твоето свято жилище и от Престола на славата на Твоето царство и ела, за да ни осветиш, Ти, Който седиш горе заедно с Отца и невидимо пребиваваш тук с нас; и ни преподай с Твоята вседържаща ръка Твоето пречисто Тяло и честна Кръв, и чрез нас на всички хора”[35]. Когато светителят извършвал това, Евул и висшите клирици видели небесна светлина, озаряваща олтара и светителя, и светли мъже в бели ризи, които го обкръжавали. Обзел ги голям ужас и те паднали ничком, проливайки сълзи и прославяйки Бога.

По това време свети Василий повикал майстор златар и му поръчал да направи гълъб от чисто злато - като гълъба, който се явил над Иордан - и го поставил над светия престол, за да охранява Божествените Тайни.

Господ Бог още приживе засвидетелствал светостта на Василий с някои чудесни знамения. Веднъж, когато извършвал божествена служба, един евреин, желаейки да узнае в какво се състоят светите тайни, се присъединил към другите вярващи, като християнин, и като влязъл в църквата, видял, че свети Василий държи в ръцете си младенец и го раздробява на части. Когато вярващите започнали да се причастяват от ръцете на светеца, се приближил и евреинът, и светителят му подал, както и на другите вярващи, частица от светите дарове. Като ги приел в ръце, евреинът видял, че това действително била плът, а когато пристъпил към чашата, видял, че в нея действително имало кръв. Той скрил остатъка от светото причастие и като се върнал у дома, го показал на жена си и ѝ разказал за всичко, което видял с очите си. Като повярвал, че християнското тайнство е действително страшно и славно, на сутринта той отишъл при блажения Василий и го умолявал да го удостои със свето кръщение. Светецът, като въздал благодарност на Бога, веднага кръстил евреина с цялото му семейство.

Когато веднъж вървял по пътя, някаква бедна жена, обидена от един началник, паднала в нозете му, умолявайки го да напише за нея на началника, като човек, когото той много уважавал. Светецът взел пергамент и написал на началника следното: “Тази бедна жена дойде при мене и каза, че моето писмо има голямо значение за тебе. Ако е така, докажи това на дело и прояви милост към нея”. Като написал тези думи, светецът дал пергамента на бедната жена, а тя го занесла на началника. Като прочел писмото, той написал в отговор на светеца следното: “Съгласно твоето писмо, свети отче, аз бих искал да проявя милост към тази жена, но не мога да направя това, защото тя подлежи на общонароден данък”. Светецът отново му написал следното: “добре е, ако си искал и не си могъл да го направиш; но ако си могъл, а не си поискал, то Бог ще постави самия тебе в числото на нуждаещите се, така че няма да можеш да направиш това, което искаш”. Тези думи на светителя скоро се сбъднали: след немного време царят се разгневил на този началник, защото узнал, че той причинява големи притеснения на народа, и го оковал във вериги, за да заплати на всички, които е обидил. От затвора началникът изпратил молба до свети Василий да се съжали над него и със своето ходатайство да умилостиви царя. Светият побързал да помоли царя за него и след шест дни бил издаден указ, който освободил началника от съд. Началникът, като видял колко милостив е светецът към него, побързал да му благодари, а на споменатата бедна жена дал от своето имение двойно повече от това, което взел от нея.

Докато Божият угодник мъжествено се борел в Кесария Кападокийска за светата Христова вяра[36], цар Юлиан Отстъпник, богохулник и жесток гонител на християните[37], като се похвалил с това, че ще погуби християните, отишъл на война с персите. Свети Василий тогава се молел в църквата пред иконата на Пресвета Богородица, в нозете на Която има изображение и на свети великомъченик Меркурий във вид на воин с копие[38]. Свети Василий молел Бог да не допусне гонителят и мъчителят на християните Юлиан да се върне жив от Персийската война. И ето, той видял, че образът на свети Меркурий, стоящ близо до Пресвета Богородица, се изменил, и изображението на мъченика за известно време станало невидимо. Не след дълго мъченикът отново се показал, но с окървавено копие. В същото време Юлиан бил пронизан от светия мъченик Меркурий, изпратен от Пречистата Богородица да погуби Божия враг.

Свети Василий Велики имал и друг благодатен дар. Когато възнасял светите дарове по време на литургията, златният гълъб с божествените дарове, висящ над светия престол, движен от Божията сила, потрепервал три пъти. Веднъж, когато той служел и възнасял светите дарове, обичайното знамение с гълъба, с което се показвало слизането на Светия Дух, го нямало. Когато свети Василий размислял за причината, видял, че един от дяконите, държащи рипидите[39], гледал към една жена, стояща в църквата. Свети Василий заповядал на този дякон да отстъпи от светия жертвеник и му назначил епитимия - седем дни да пости и да се моли, да прекарва цели нощи без сън в молитва и да раздава милостиня на бедните от своето имение. Оттогава свети Василий заповядал да устроят в църквата пред олтара завеса и преграда, за да не може нито една жена да гледа в олтара по време на извършването на божествена служба; непослушните заповядвал да извеждат от църквата и ги отлъчвал от свето причастие[40].

Когато свети Василий бил епископ, Христовата Църква била смущавана от император Валент[41], заслепен от арианската ерес. Той свалил много православни епископи от техните престоли и възвел ариани, а други, малодушни и боязливи, заставил да се присъединят към неговата ерес. Той се гневял и се измъчвал вътрешно, виждайки, че свети Василий безстрашно стои на престола, като непоколебим стълб на своята вяра, и подкрепя и увещава другите да се гнусят от арианството, като ненавистно на Бога лъжеучение. Обхождайки своите владения и силно притеснявайки православните навсякъде, царят, по пътя към Антиохия, пристигнал в Кесария Кападокийска и тук започнал да употребява всички мерки, за да го склони на страната на арианството. Той внушил на своите военачалници, велможи и съветници, къде с молби и обещания, къде със заплахи, да накарат Василий да изпълни желанието на царя. И царските съмишленици настойчиво убеждавали царя към това; освен това някои благородни жени, ползващи се с разположението на царя, започнали да изпращат своите евнуси при светеца, като настойчиво го съветвали да мисли еднакво с царя. Но никой не могъл да го застави да отпадне от православието. Накрая епархът Модест[42] извикал свети Василий при себе си и след като не бил в състояние да го склони с коварни обещания да се откаже от православието, започнал с ярост да го заплашва с отнемане на имуществото, изгонване и смърт. На заплахите светецът дръзновено отговарял:

- Ако ми отнемеш имението, и себе си няма да обогатиш, и мене няма да направиш беден. Предполагам, че не са ти нужни моите вехти дрехи и няколкото книги, в които се състои всичкото ми богатство. За мене няма заточение, защото не съм свързан с място, и това място, на което живея сега, не е мое, и всяко, на което ме изпратят, ще бъде мое. По-добре е да се каже: навсякъде, където и да бъда, “преселник и пришълец”[43], мястото е Божие. А какво могат да ми направят мъченията? - аз съм толкова слаб, че още първият удар може да ме повали. Смъртта за мене е благодеяние: тя по-скоро ще ме отведе при Бога, за Когото живея и се трудя, и към Когото отдавна се стремя.

Изумен от тези думи, управителят казал на Василий:

- Никой досега не е говорил толкова дръзновено с мене!

- Да - отговорил светителят, - защото преди не ти се е случвало да говориш с епископ. Във всичко друго ние показваме кротост и смирение, но когато става дума за Бога и дръзват да въстават против Него, тогава ние пренебрегваме всичко останало и гледаме само към Него Единия; тогава огънят, мечът, зверовете и желязото, стържещо тялото, по-скоро ни радват, отколкото да ни плашат.

Съобщавайки на царя за непреклонността и неустрашимостта на свети Василий, Модест казал:

- Царю, ние сме победени от настоятеля на Църквата. Този мъж стои по-високо от заплахите, по-твърд е от доводите, по-силен от убежденията.

След това царят забранил да тревожат светия и макар че не приел общение с него, срамувайки се да покаже, че се е променил, започнал да търси по-благоприлично оправдание.

Настъпил празникът Богоявление Господне. Царят със своята свита влязъл в църквата, където служел Василий, и заставайки сред народа, искал да покаже, че се присъединява към Църквата. Вглеждайки се в благолепието и църковния ред и вслушвайки се в пеенето и молитвите на верните, царят се удивлявал, казвайки, че в своите ариански църкви никога не е виждал такъв порядък и благолепие. Свети Василий, като се приближил към царя, започнал да го поучава от Свещеното Писание; слушател на тази беседа бил и Григорий Назианзин, който случайно бил там и писал за това. Оттогава царят започнал да се отнася по-добре към Василий. Но като си отишъл в Антиохия, той отново се разгневил против него, подтикнат от зли хора, на чиито доноси повярвал, и поради това го осъдил на изгнание. Когато царят искал да подпише тази присъда, престолът, на който седял, се разклатил и тръстиковото перо, с което трябвало да се подпише, се счупило. Царят взел друго перо, но и с него се случило същото; така станало и с третото. След това ръката му затреперила и го обзел страх; като видял в това Божията сила, царят скъсал пергамента. Но враговете на православието отново започнали да настояват пред царя да не го оставя в покой, и от царя бил изпратен един сановник, на име Анастасий, за да го доведе в Антиохия. Когато този сановник дошъл в Кесария и му съобщил за заповедта на царя, светецът отговорил:

- Аз, сине мой, преди известно време узнах, че царят, вслушвайки се в съвета на неразумни хора, счупил три пера, желаейки да подпише указа за моето заточение и чрез това да помрачи истината. Безчувствените пера удържали неговата неудържима стремителност, съгласявайки се по-добре да се счупят, отколкото да послужат за оръдие на несправедлива присъда.

Доведен в Антиохия, свети Василий застанал пред съда на епарха и на въпроса, защо не се придържа към тази вяра, която изповядва царят, отговорил:

- Никога да не бъде това: да се отклоня от истинната християнска вяра и да стана последовател на нечестивото арианско учение; защото от отците съм наследил вярата в единосъщието[44], която изповядвам и прославям.

Съдията го заплашил със смърт, но светият отговорил:

- И какво? Нека пострадам за истината и се освободя от телесните вериги; аз отдавна желая това, стига вие да не измените на обещанието си.

Епархът съобщил на царя, че той не се бои от заплахите, че не могат да изменят убежденията му, и сърцето му е непреклонно и твърдо. Царят пламнал от гняв и замислил как да го погуби. Но в същото време синът на царя внезапно заболял и лекарите вече му предричали смърт. Майка му дошла при царя и с раздразнение му казала:

- Понеже ти вярваш неправилно и гониш Божия архиерей, затова и момчето умира.

Като чул това, Валент повикал светия и му казал:

- Ако учението на твоята вяра е угодно на Бога, то изцели сина ми с молитвите си!

Светецът отговорил:

- О, царю! Ако ти се обърнеш към православната вяра и дадеш покой на църквите, синът ти ще остане жив.

Когато царят обещал да изпълни това, свети Василий се обърнал към Бога с молитва и Господ изпратил на царския син облекчение в болестта. След това светителят бил изпратен с почести на своя престол. Арианите, като разбрали, се разпалили от завист и злоба и казали на царя:

- И ние бихме могли да направим това!

Те отново прелъстили царя и той не им попречил да извършат кръщение над сина му. Но когато арианите взели царския син, за да го кръстят, той начаса умрял в ръцете им. Това видял със собствените си очи споменатият Анастасий и разказал за него на цар Валентиниан̭[45], царуващ на Запад, брат на източния цар. Валентиниан се удивил на това чудо и прославил Бога, а на свети Василий чрез Анастасий изпратил големи дарове, които, като получил, построил болници в градовете на своята епархия, и там приютил много немощни и бедни.

Блаженият Григорий Назианзин съобщава още, че свети Василий изцелил с молитва от тежка болест и епарха Модест, който бил така суров към светеца, когато той в болестта си със смирение търсел помощ от неговите свети молитви.

След като минало известно време, на мястото на Модест бил поставен за епарх родственик на царя на име Евсевий. В Кесария по това време живеела една вдовица - млада, богата и много красива, на име Вестиана, дъщеря на Аракс, който бил член на сената. Епархът искал насила да я омъжи за един сановник, а тя, бидейки целомъдрена и желаейки да запази чистотата на вдовството си неопетнена, за слава Божия, не искала да се омъжва. Когато узнала, че искат да я грабнат насила и да я принудат да встъпи в брак, побягнала в църквата и паднала в нозете на Божия архиерей, свети Василий[46]. Той я взел под своя защита и не искал да я даде на дошлите за нея хора, след това тайно я изпратил в девически манастир, при своята сестра, преподобна Макрина. Епархът се разгневил на блажения Василий и изпратил войници да вземат вдовицата от църквата насила, а когато не била намерена там, заповядал да я търсят в спалнята на светеца. Епархът, бидейки безнравствен, мислел, че свети Василий я е задържал при себе си с греховни намерения и я е скрил в спалнята си. Но като не я намерил никъде, той го повикал, яростно го ругаел и го заплашвал, че ще подложи на мъчения, ако не му предаде вдовицата. Но свети Василий се показал готов на мъки.

- Ако заповядаш да стържат тялото ми с желязо - казал той, - с това ще излекуваш черния ми дроб, който, както виждаш, много ме безпокои[47].

В това време гражданите, като узнали за случилото се, всички - не само мъже, но и жени - се затекли към двореца на епарха с оръжие и тояги, възнамерявайки да го убият заради светия отец и свой пастир. И ако свети Василий не успокоил народа, епархът щял да бъде убит. Последният, като видял народното вълнение, силно се изплашил и отпуснал светеца невредим и свободен.

Еладий, очевидец на чудесата на свети Василий и негов приемник на епископския престол, мъж добродетелен и свят, разказал следното. Един православен сенатор, на име Протерий, възнамерявал да даде дъщеря си да служи на Бога в един от манастирите; но дяволът, исконен ненавистник на доброто, възбудил у един от слугите на Протерий страст към нея. Виждайки неосъществимостта на своето желание и не смеейки да каже за своята страст на девицата, слугата отишъл при един вълшебник, живеещ в този град, и му разказал за затруднението си. Той обещал на вълшебника много злато, ако с вълшебството си му помогне да се ожени за дъщерята на господаря си. Вълшебникът отначало отказвал, но накрая рекъл:

- Ако искаш, ще те изпратя при моя господар, дявола; той ще ти помогне в това само ако изпълниш волята му.

Нещастният слуга казал:

- Обещавам да изпълня всичко, което ми заповяда.

Тогава вълшебникът попитал:

- Ще се отречеш ли от своя Христос и ще дадеш ли разписка за това?

Слугата отговорил:

- Готов съм и на това, стига да получа желаното.

- Ако дадеш такова обещание - казал вълшебникът, - аз ще ти бъда помощник.

След това взел пергамент и написал на дявола следното:

“Тъй като съм длъжен, господарю мой, да отклонявам хората от християнската вяра и да ги привеждам под твоя власт, за умножаване на твоите поданици, изпращам при тебе подателя на това писмо, младеж, разпален от страст към една девица, и те моля да му окажеш помощ в изпълнение на желанието му. Чрез това и аз ще се прославя, и към тебе ще привлека повече почитатели”.

Като написал такова послание до дявола, вълшебникът го дал на младежа и го изпратил с думите:

- Иди в този нощен час и застани на елинското гробище[48], като вдигнеш писмото нагоре; тогава ще ти се явят тези, които ще те отведат при дявола.

Нещастният слуга отишъл на гробището и започнал да призовава бесовете. Пред него веднага застанали лукавите духове и с радост го повели към своя княз. Като го видял, седящ на висок престол и обкръжен от хиляди зли духове, слугата му предал писмото на вълшебника. Дяволът взел писмото и казал на слугата:

- Вярваш ли ми?

Той отговорил: “вярвам”.

Дяволът отново попитал:

- Отричаш ли се от своя Христос?

- Отричам се - отговорил слугата.

Тогава сатаната му казал:

- Вие, християните, често ме лъжете: когато ви трябва помощ, идвате, а като постигнете своето, отново се отричате от мене и се обръщате към вашия Христос, Който, като добър и човеколюбив, ви приема. Дай ми разписка за това, че доброволно се отричаш от Христа и от кръщението и обещаваш да бъдеш мой завинаги и че в съдния ден ще търпиш с мене вечна мъка: тогава ще изпълня твоето желание.

Слугата написал това, което искал от него дяволът. Тогава погубителят на душите изпратил бесовете на прелюбодеянието и те възбудили у девицата такава силна любов към младежа, че тя, от плътска страст, паднала на земята и започнала да вика на баща си:

- Пожали ме, пожали твоята дъщеря и ме дай за жена на нашия слуга, когото с цялата си душа съм обикнала. Ако не направиш това за мене, единствената ти дъщеря, скоро ще ме видиш умряла от тежки мъчения и ще дадеш отговор за мене в съдния ден.

Като чул това, бащата бил обзет от ужас и с плач казал:

- Горко на мене, грешния! Какво се е случило с моята дъщеря? Кой открадна съкровището ми? Кой прелъсти детето ми? Кой помрачи светлината на очите ми? Аз исках, дъще моя, да те обруча за Небесния Жених, за да бъдеш подобна на ангелите и да прославяш Бога в “псалми и песни духовни”[49], и сам се надявах да получа спасение заради тебе, а ти безсрамно говориш за омъжване! Не ме отвеждай с печал в преизподнята, чедо мое, не посрамвай своето благородно звание, омъжвайки се за слуга.

А тя, без да обръща внимание на думите на своя родител, казвала само едно:

- Ако не изпълниш желанието ми, ще се убия.

Бащата, не знаейки какво да прави, по съвета на роднините и приятелите си, се съгласил по-добре да изпълни волята ѝ, отколкото да я види мъртва. Той повикал своя слуга и му дал за жена дъщеря си и голямото си имение, и ѝ казал:

- Омъжи се, нещастна! Но мисля, че след това горчиво ще се разкайваш за постъпката си, но няма да има полза от това!

Известно време след като бракът бил сключен и дяволското дело се изпълнило, било забелязано, че новобрачният не ходи в църква и не се причастява със Светите Тайни. За това било казано и на нещастната му жена:

- Нима не знаеш - казали ѝ, - че мъжът, когото си избрала, не е християнин, а е чужд на Христовата вяра?

А тя, като чула това, много се опечалила, и като паднала на земята, започнала да дере с нокти лицето си и непрестанно да се бие в гърдите, викайки:

- Никой, който не е послушал родителите си, не може някога да се спаси! Кой ще разкаже на баща ми за моя позор? Горко ми, нещастната! В каква погибел съм попаднала! Защо съм се родила и не съм умряла още при раждането си?

Когато ридаела така, мъжът ѝ я чул и побързал към нея да я попита за причината за риданията ѝ. Като узнал каква е работата, той започнал да я утешава, казвайки, че са ѝ казали лъжа и я убеждавал, че е християнин. А тя, като се поуспокоила от думите му, му казала:

- Ако искаш напълно да ме увериш и да избавиш от печал нещастната ми душа, утре сутринта ела с мене в църква и се причасти пред мене с Пречистите Тайни - и тогава ще ти повярвам.

Нещастният ѝ мъж, като видял, че не може да скрие истината, бил длъжен, против желанието си, да ѝ разкаже за себе си - как се е предал на дявола. А тя, забравяйки женската си немощ, бързо отишла при свети Василий и извикала към него:

- Смили се над мене, Христов учениче, смили се над непослушалата волята на своя баща и предала се на бесовско прелъстяване! - и му разказала всички подробности за мъжа си.

Светецът го повикал и го попитал истина ли е това, което казва жена му за него. Той със сълзи отговорил:

- Да, светителю Божий, истина е! И ако замълча, делата ми ще започнат да говорят за това - и разказал подред как се е предал на бесовете.

Светецът казал:

- Искаш ли отново да се обърнеш кам нашия Господ Иисуса Христа?

- Искам, но не мога - отговорил той.

- Защо? - попитал свети Василий.

- Защото съм дал разписка за това, че се отричам от Христа и се предавам на дявола.

Но светителят казал:

- Не скърби за това, защото Бог е човеколюбив и приема каещите се.

Жена му паднала в нозете на светеца и го умолявала:

- Учениче Христов! Помогни ни с каквото можеш.

Тогава светецът попитал слугата:

- Вярваш ли в това, че още можеш да се спасиш?

И той отговорил:

- Вярвам, господарю, помогни на неверието ми.

След това светецът го взел за ръка, осенил го с кръстното знамение, затворил го в една стая, намираща се от вътрешната страна на църковната ограда, и му заповядал непрестанно да се моли на Бога. Той сам прекарал три дни в молитва, след което посетил каещия се и го попитал:

- Как се чувстваш, чедо?

- Намирам се в крайно бедствено състояние, владико - отговорил младежът, - не мога да понасям бесовските викове, страховете и ударите с колове. Защото демоните, държейки в ръце моето писмо, ме хулят, изричайки: “Ти дойде при нас, а не ние при тебе!”.

Светецът казал:

- Не бой се, чедо, само вярвай.

И като му дал малко храна, го осенил с кръстното знамение и отново го затворил. След няколко дни отново го посетил и го попитал:

- Как живееш, чедо?

Той отговорил:

- Още чувам заплахите и виковете им отдалече, но самите тях не виждам.

Василий, като му дал малко храна и се помолил за него, пак го затворил и си отишъл. След това той дошъл на четиридесетия ден и го попитал:

- Как си, чедо?

Той отвърнал:

- Добре, отче свети, защото те видях насън как се бореше за мене и победи дявола.

Като казал молитва, светецът го отвел в своята килия. На сутринта събрал целия църковен причт, монасите и всички христолюбиви хора и се обърнал към тях:

- Да прославим, братя, човеколюбеца Бог, защото сега Добрият Пастир иска да вземе на рамото Си изгубената овца и да я донесе в църквата: тази нощ ние трябва да умоляваме Неговата благост Той да победи и да посрами врага на нашите души.

Вярващите се събрали в църквата и цяла нощ се молили за каещия се.

Когато настъпило утрото, свети Василий довел каещия се в църквата. Тук дошъл невидимо и дяволът с цялата си пагубна сила, желаейки да изтръгне младежа от ръцете на светеца. Младежът започнал да вика:

- Светителю Божий, помогни ми!

Но дяволът с такава дързост и безсрамие се въоръжил против младежа, че причинявал болка и на свети Василий, увличайки младежа със себе си. Тогава блаженият се обърнал към дявола с такива думи:

- Безсрамни душегубецо, княз на тъмнината и погибелта! Нима не ти стига твоята погибел, която си причинил на себе си и на намиращите се с тебе? Няма ли да престанеш да преследваш Божието създание?

Дяволът извикал:

- Василий, ти ме обиждаш! Защото не аз съм дошъл при него, а той при мене: той се отрече от своя Христос, като ми даде писмо, което държа в ръката си и което в съдния ден ще покажа на всеобщия Съдия.

Свети Василий казал:

- Благословен Господ Бог мой! Тези хора няма да отпуснат издигнатите си към небето ръце[50], докато ти не ни дадеш това писмо.

След това светецът се обърнал към народа и казал:

- Издигнете ръце нагоре и призовавайте: “Господи помилуй!” И след като народът, издигнал ръце към небето, дълго време викал със сълзи: “Господи помилуй!”, разписката на младежа, пред очите на всички, долетяла по въздуха в ръцете на светителя. Като я взел, той се зарадвал и въздавал благодарност на Бога, а след това, така че да чуят всички, казал на младежа:

- Познаваш ли тази разписка, брате?

Младежът отговорил:

- Да, светителю Божий, това е моята разписка; аз я написах със собствената си ръка.

Свети Василий я скъсал пред всички, въвел младежа в църквата, причастил го с Божествените Тайни и предложил богата трапеза на всички присъстващи. След това, като поучил младежа и му посочил подобаващи правила на живот, го върнал на жена му, а той непрестанно славословел и благодарял на Бога.

Същият Еладий разказва за свети Василий и следното. Веднъж отецът, бидейки озарен от божествената благодат, казал на своя клир:

- Вървете, чеда, след мене, и ще видим славата Божия, и заедно с това ще прославим нашия Владика.

С тези думи той излязъл от града, но никой не знаел къде иска да отиде. По това време в едно село живеел презвитерът Анастасий с жена си Теогния. Те били преживели четиридесет години заедно в девство и много хора мислели, че Теогния е неплодна, защото никой не знаел за пазеното от тях в тайна чисто девство. Анастасий се удостоил за своя свят живот да получи благодатта на Божия Дух и бил прозорливец. Провиждайки духом, че светителят иска да го посети, той казал на Теогния:

- Аз отивам да работя на полето, а ти, сестро моя, подреди къщата и в деветия час на деня запали свещи, и излез да посрещнеш светия архиепископ Василий, защото той ще дойде да посети нас, грешните.

Тя се удивила на думите на своя господар, но изпълнила заповедта му. Когато свети Василий бил недалече, Теогния излязла да го посрещне и му се поклонила.

- Здрава ли си, госпожо Теогния? - попитал Василий.

А тя, като чула, че я назовава по име, се ужасила и казала:

- Здрава съм, владико свети!

Светителят попитал:

- Къде е господин Анастасий, твоят брат?

Тя отговорила:

- Той не ми е брат, а мъж; отишъл е на полето.

Свети Василий казал:

- Той е у дома - не се безпокой!

Като чула това, тя още повече се изплашила, защото разбрала, че светецът е проникнал в тайната им, и с трепет паднала в нозете му:

- Моли се за мене, грешната, светителю Божий, защото виждам, че ти можеш да вършиш дивни и велики дела.

Светителят се помолил за нея и продължил нататък. Когато влизал в дома на презвитера, го посрещнал и самият Анастасий, целунал нозете на светеца и казал:

- Откъде ми е това, да дойде при мене светителят на моя Господ?

Светителят му дал целование в Господа и рекъл:

- Добре е, че те намерих, учениче Христов; да отидем в църквата и да извършим Божията служба.

Този презвитер имал обичай да пости през всички дни на седмицата, освен в събота и неделя, и не вкусвал нищо друго, освен хляб и вода. Когато влезли в църквата, свети Василий заповядал на преподобния Анастасий да служи литургия, а той отказвал:

- Ти знаеш, владико, какво е казано в Писанието: “по-малкият се благославя от по-големия”[51].

Свети Василий му казал:

- При всичките си други добри дела имай и послушание.

Когато преподобният служел литургия, по време на възнасянето на светите Тайни, свети Василий и други, които били достойни, видели как Пресветия Дух слязъл във вид на огън и обкръжил свещеника и светия жертвеник. След завършването на божествената служба всички влезли в дома на Анастасий и той предложил трапеза на свети Василий и неговия клир.

По време на трапеза светецът попитал презвитера:

- Откъде имаш съкровище и какъв е животът ти? Разкажи ми.

Презвитерът отговорил:

- Светителю Божий! Аз съм човек грешен и подлежа на общонародните данъци; имам два чифта волове, с единия от които работя сам, а с другия - моят наемник; това, което получавам от единия чифт, използвам за успокояване на странниците, а полученото с помощта на другия отива за изплащане на данъците: жена ми също се труди с мене, служейки на странниците и на мене.

Свети Василий му казал:

- Наричай я своя сестра, както е в действителност, и ми кажи за добродетелите си.

Анастасий отговорил:

- Нищо добро не съм извършил на земята.

Тогава светителят го помолил:

- Нека да станем и да отидем заедно - и те отишли до една от стаите в дома му.

- Отвори ми тази врата - казал свети Василий.

- Не, светителю Божий - отвърнал Анастасий, - не влизай тук, защото в тази стая няма нищо друго освен домакински вещи.

Свети Василий продължил:

- Но аз съм дошъл заради тези вещи.

Тъй като презвитерът все пак не искал да отвори вратата, светецът я отворил с дума и като влязъл, видял там един човек поразен от тежка проказа[52], на когото много части от тялото вече били изгнили и окапали. За него не знаел никой, освен презвитера и жена му.

Свети Василий се обърнал към презвитера:

- Защо искаше да скриеш от мене това твое съкровище?

- Този човек е сърдит и свадлив - отговорил презвитерът - и затова се боях да ти го покажа, за да не оскърби с някоя дума твоята святост.

Тогава свети Василий казал:

- Ти извършваш добър подвиг, но дай и на мене да му послужа тази нощ, за да бъда съучастник в наградата, която ще получиш.

И така свети Василий останал насаме с прокажения и прекарал цялата нощ в молитва, а на сутринта го извел съвършено здрав. Презвитерът и жена му, и всички, които били там, като видели това чудо, прославяли Бога, а свети Василий, след приятелска беседа с презвитера и поучение към присъстващите, се върнал у дома си.

Когато за свети Василий чул преподобният Ефрем Сирин[53], живеещ в пустинята, започнал да моли Бога да му покаже какъв е Василий. И ето, веднъж, намирайки се в състояние на духовен възторг, той видял огнен стълб, който стигал до небето, и чул глас, който казвал:

- Ефрем, Ефрем! Какъвто е този огнен стълб, такъв е и Василий.

Преподобният Ефрем, като взел със себе си преводач - понеже не знаел гръцки, - се отправил към Кесария и пристигнал на празника Богоявление Господне. Като застанал надалече, незабелязан от никого, той видял свети Василий, отиващ в църквата с голяма тържественост, облечен в светли одежди, и неговият клир, също в такива одежди. Свети Ефрем се обърнал към придружаващия го преводач и казал:

- Струва ми се, брате, че напразно сме се трудили, защото този човек е с много висок чин, друг такъв не съм виждал.

Като влязъл в църквата, преподобният застанал в един ъгъл, без да го вижда никой, и си казвал сам на себе си:

- Ние, “които претърпяхме теготата на деня и жегата”[54], нищо не получихме, а този, ползващ се с такава слава и чест между хората, в същото време е като огнен стълб. Това ме удивлява.

Когато свети Ефрем разсъждавал така, свети Василий узнал за него от Светия Дух, изпратил своя архидякон и му казал:

- Иди при западните църковни врати; там, в ъгъла на църквата, ще намериш един монах, заедно с друг човек, почти без брада и дребен на ръст. Кажи му: “Ела и влез в олтара, защото архиепископът те вика”.

Архидяконът с голям труд си пробил път през народа и като се приближил към мястото, където стоял преподобният Ефрем, казал:

- Отче, моля те, ела, архиепископът те вика.

Ефрем, като узнал чрез преводача какво му казва архидяконът, отговорил:

- Ти си сбъркал, брате! Ние сме пришълци и сме непознати на архиепископа.

Архидяконът отишъл да каже за това на Василий, който в същото време обяснявал на народа Свещеното Писание. И ето, преподобният Ефрем видял, че от устата на говорещия Василий излиза огън.

След това светителят отново казал на архидякона:

- Иди и кажи на монаха пришълец: “Господин Ефрем! Моля те - влез в светия олтар: архиепископът те вика”.

Архидяконът отишъл и казал каквото му било заповядано. Ефрем се удивил на това и прославил Бога. После направил земен поклон и рекъл:

- Наистина, велик е Василий, наистина, той е огнен стълб, наистина, Дух Свети говори чрез устата му!

След това помолил архидякона да съобщи на архиепископа, че след края на светата служба иска на уединено място да му се поклони и да го приветства.

Когато Божествената служба свършила, свети Василий влязъл в съсъдохранителницата, повикал преподобния Ефрем и като му дал целование в Господа, казал:

- Приветствам те, отче, който си умножил Христовите ученици в пустинята и с Христовата сила си изгонил бесовете от нея! Защо, отче, си предприел такъв труд, идвайки да видиш един грешен човек? Господ да ти въздаде за труда!

Преподобният, отговаряйки му чрез преводача, му казал всичко, което му било на сърцето, и се причастил заедно със своя спътник с Пречистите Тайни от светите ръце на Василий. Когато след това седнали на трапеза в дома на свети Василий, преподобният се обърнал към светеца:

- Отче светейши! За една милост те моля - благоволи да ми я дадеш.

Светият му казал:

- Кажи какво ти е нужно: аз имам голям дълг към тебе за твоя труд, защото ти заради мене си предприел такова далечно пътешествие.

- Зная, отче - казал достопочтеният Ефрем, - че Бог ти дава всичко, което искаш от Него; аз искам да помолиш Неговата благост да ми даде способност да говоря гръцки.

Свети Василий отговорил:

- Твоята молба превишава силите ми, но тъй като ти молиш с твърда надежда, тогава да отидем, достопочтени отче и пустинни наставниче, в храма Господен и да се помолим на Господа, Който може да изпълни молбата ти, защото е казано: “Той изпълня желанието на ония, които Му се боят, чува техните вопли и ги спасява”[55].

Те избрали удобно време, отишли в църквата и дълго се молили. След това светителят казал:

- Защо, честни отче, не приемаш посвещение в презвитерски сан, бидейки достоен за това?

- Защото съм грешен, владико! - отговорил му Ефрем чрез преводача.

- О, да имах твоите грехове! - казал свети Василий и добавил: - да направим земен поклон.

Когато те паднали на земята, свети Василий възложил ръката си на главата на преподобни Ефрем и произнесъл молитвата, положена при посвещаване в дяконски чин. След това казал на преподобния:

- Сега заповядай да станем от земята.

За Ефрем изведнъж станала ясна гръцката реч и той казал на гръцки: “Застъпи, спаси, помилуй, издигни и съхрани нас, Боже, с Твоята благодат”[56].

Всички прославили Бога, дал на Ефрем способност да разбира и говори гръцки. Той прекарал със свети Василий три дни в духовна радост. Архиепископът го поставил за дякон, а преводача му за презвитер, след което ги отпуснал с мир.

Веднъж в град Никея[57] спрял нечестивият цар Валент и представителите на арианската ерес се обърнали към него с молба да изгони православните от съборната църква в този град, и да даде църквата на тяхното арианско сборище. Царят, бидейки еретик, така и направил: насила отнел църквата от православните и я дал на арианите, а сам отишъл в Цариград. Когато цялото многобройно общество православни изпаднало в дълбока печал, в Никея дошъл застъпникът на всички църкви, свети Василий; тогава православното паство дошло при него с вопли и му разказало за причинената от царя обида. Светецът ги утешил с думите си и веднага отишъл при царя в Константинопол, застанал пред него и казал:

- “Могъществото царево обича съд”[58]. Защо ти, царю, произнесе несправедлива присъда, като изгони православните от светата църква и даде управлението ѝ на неправомислещите?

Царят му казал:

- Ти пак започна да ме оскърбяваш, Василий! Не подобава да постъпваш така.

Свети Василий отговорил:

- За мене е добре и да умра за истината.

Когато спорели и се препирали един с друг, ги слушал намиращият се там главен царски готвач на име Демостен. Той, желаейки да помогне на арианите, казал нещо грубо, укорявайки светеца.

Светецът казал:

- Ето, виждаме пред нас и неучения Демостен[59].

Засраменият готвач отново произнесъл нещо в отговор, но светецът казал:

- Твоята работа е да размишляваш за ястията, а не да се занимаваш с варене на църковните догмати.

И Демостен, бидейки посрамен, замълчал. Царят, изпитвайки ту гняв, ту срам, казал на свети Василий:

- Иди и отсъди делото им; впрочем съди така, че да не се окажеш помощник на своите единоверци.

- Ако разсъждавам несправедливо - отговорил светецът, - изпрати ме на заточение, единоверците ми изгони, а църквата дай на арианите.

Светецът взел царския указ и се върнал в Никея, повикал арианите и им казал:

- Ето, царят ми даде власт да извърша съд между вас и православните относно църквата, която сте превзели със сила.

А те му отговорили:

- Съди, но според царския съд[60].

Тогава светецът казал:

- Елате вие, ариани, и вие, православни, и затворете църквата; като я затворите, я запечатайте с печати: всеки със своите, и поставете и от едната, и от другата страна надеждна стража. След това първо вие, арианите, се молете в продължение на три дни и три нощи, след което се приближете към църквата. И ако по вашите молитви църковните врати се отворят сами, нека църквата бъде ваша завинаги: а ако това не стане, тогава ние ще се помолим една нощ и ще тръгнем с лития[61], с пеене на свещени песнопения, към църквата; ако тя се отвори за нас, ще я владеем за вечни времена; ако и за нас не се отвори, тогава отново ще бъде ваша.

Това предложение се харесало на арианите, а православните се огорчили от постъпката на светеца, казвайки, че той е отсъдил не по правда, а поради страх от царския съд. След това здраво затворили светата църква и след запечатването ѝ била поставена бдителна стража. Когато арианите, след като се помолили три дни и три нощи, дошли пред църквата, нищо особено не се случило: те се молили и тук от сутринта до шестия час, викайки: “Господи помилуй!”. Но църковните врати не се отворили пред тях, и те си отишли със срам. Тогава свети Василий, като събрал всички православни с жените и децата, излязъл от града и отишъл в църквата на свети мъченик Диомид. Там извършили всенощно бдение и на сутринта отишли при запечатаната съборна църква, пеейки:

- “Светий Боже, светий Крепки, светий Безсмъртни, помилуй нас!”

Светителят се спрял пред църковните врати и казал на народа:

- Издигнете ръце към небето и с усърдие викайте: “Господи помилуй!”

След това светецът наредил на всички да млъкнат и като се приближил до вратите, ги осенил с кръстното знамение и казал:

- Благословен е християнският Бог сега и всякога, и во веки веков.

Когато народът възкликнал: “амин”, земята се разтърсила, ключалките започнали да се чупят, резетата паднали, печатите се счупили и вратите се отворили, като от силен вятър и буря, така че вратите се ударили в стените. А свети Василий започнал да възпява:

- “Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!”[62]

След това той влязъл в църквата с множество православни и след като извършил божествена служба, отпуснал народа. Безбройно множество ариани, като видели това чудо, оставили своето заблуждение и се присъединили към православните. Когато царят узнал за това правосъдно решение на Василий и за славното чудо, безкрайно се удивил и започнал да хули арианството; но бидейки заслепен от нечестие, не се обърнал към православието и впоследствие погинал по жалък начин. Когато получил рана във войната в Тракийската страна, се скрил в една плевня, където имало слама. Преследвачите обкръжили плевнята и я подпалили, и царят, като изгорял там, отишъл в неугасимия огън[63]. Смъртта на царя последвала в същата година след преставянето на светия наш отец Василий.

Веднъж пред свети Василий бил наклеветен брат му, Севастийският епископ Петър. За него казали, че продължава съжителството с жена си, която бил оставил преди посвещението си за епископ, защото епископът не подобава да бъде женен. Като чул това, светителят казал:

- Добре е, че ми казахте; ще отида заедно с вас и ще го изоблича.

Когато светецът се приближавал към град Севастия, Петър духом узнал за идването на брат си, защото и той бил изпълнен с Божия Дух и живеел с мнимата си жена не като с жена, а като със сестра, целомъдрено. И така той излязъл на осем поприща[64] от града, за да посрещне свети Василий, и като видял брата с множество спътници, усмихнал се и казал:

- Брате, като на разбойник ли си излязъл срещу мене?

Те си дали един на друг целование в Господа, влезли в града и като се помоли в църквата на светите четиридесет мъченици, отишли в епископския дом. Като видял снаха си, свети Василий поздравил:

- Здравей, сестро моя, или по-добре казано - невесто Господня; дошъл съм тук заради тебе.

Тя отговорила:

- Здравей и ти, пречестни отче; отдавна исках да целуна твоите пречестни нозе.

И свети Василий се обърнал към Петър:

- Моля те, брате, нощувай тази нощ с жена си в църквата.

- Ще направя всичко, което ми заповядаш - отговорил Петър.

Когато настъпила нощта и Петър почивал с жена си в църквата, там се намирал и свети Василий с петима добродетелни мъже. Около полунощ той ги събудил и им казал:

- Какво виждате над брат ми и снаха ми?

Те отвърнали:

- Виждаме ангели Божии, помазващи с аромати непорочното им ложе.

Тогава светителят им рекъл:

- Мълчете и на никого не разказвайте за това, което сте видели.

На сутринта той заповядал на народа да се събере в църквата и да донесе мангал с горящи въглени. След това казал:

- Простри, честна снахо моя, дрехата си.

И когато тя направила това, светецът се обърнал към държащите мангала:

- Сложете въглени в дрехата.

След това отново заповядал да донесат нови горещи въглени и казал на брат си:

- Простри, брате, фелона си[65].

Когато изпълнил тази заповед, свети Василий казал на слугите:

- Изсипете въглените във фелона.

Когато епископ Петър и жена му държали горящите въглени в дрехите си и не понесли никаква вреда, народът се удивлявал и казвал:

- Господ пази Своите преподобни и им дарува блага още на земята.

Когато Петър и жена му изсипали въглените на земята, от дрехите не се усещала никаква миризма на изгоряло и те им останали необгорени. След това свети Василий заповядал на споменатите петима добродетелни мъже и те разказали за нощното видение на народа как са видели в църквата Божии ангели над леглото на блажения Петър и съпругата му помазващи с аромати непорочното им ложе. След това всички прославили Бога, който очиства Своите угодници от човешката клевета.

В дните на преподобния наш отец Василий в Кесария имало една много богата вдовица от знатен произход; живеейки сластолюбиво и угаждайки на плътта си, тя изцяло се поробила на греха и много години прекарала в блудна нечистота. Но Бог, Който иска всички да се покаят[66], се докоснал със Своята благодат и до нейното сърце, и жената започнала да се разкайва за греховния си живот. Веднъж, останала насаме със себе си, тя размисляла за безмерното си множество грехове и започнала да оплаква положението си, казвайки:

- Горко на мен, грешната и блудната! Как ще отговарям пред праведния Съдия за извършените от мене грехове? Аз съм разрушила храма на тялото си, осквернила съм душата си. Горко на мен, най-голямата от всички грешници! С кого мога да се сравня по своите грехове? С блудницата ли, или с митаря? Никой не е съгрешил колкото мене. И което е най-страшното, аз съм извършила толкова злини след приемането на кръщение. И кой ще ми каже, ще приеме ли Бог покаянието ми?

Ридаейки така, тя си припомнила всичко, което извършила от младостта до старостта си, и го написала на един свитък. Най-накрая записала един особено тежък грях и запечатала свитъка с оловен печат. След това, като избрала време, когато свети Василий отивал към църквата, тя се затекла към него, хвърлила се в нозете му със свитъка, викайки:

- Помилвай ме, светителю Божий - аз съм съгрешила повече от всички!

Светецът се спрял и я попитал какво иска от него; а тя, подавайки му в ръка запечатания свитък, казала:

- Ето, владико, на този свитък съм записала всички мои грехове и беззакония и съм го запечатала; ти, угодниче Божий, не го чети и не снемай печата, но само ги очисти с твоята молитва, защото вярвам, че Този, Който е вложил в мене тази мисъл, ще те чуе, когато се помолиш за мене.

Свети Василий взел свитъка, издигнал очи към небето и казал:

- Господи! За Тебе Едничък всичко е възможно. Защото, ако Ти си взел върху Себе Си греховете на целия свят, толкова повече можеш да очистиш прегрешенията на една душа, понеже пред всичките ни грехове, макар и да са преброени у Тебе, Твоето милосърдие е безмерно и неизследимо!

Като казал това, свети Василий влязъл в църквата, държейки в ръце свитъка, и като паднал пред жертвеника, цялата нощ прекарал в молитва за тази жена.

На сутринта, като извършил божествената служба, светителят повикал жената и ѝ дал запечатания свитък така, както го получил от нея, и при това ѝ казал:

- Чувала ли си, жено, че никой не “може да прощава грехове, освен един Бог”[67]?

А тя отговорила:

- Чувала съм, честни отче, и затова те обезпокоих с молба да умоляваш Неговата благост.

Като казала това, жената разтворила списъка и видяла, че всичките ѝ грехове били заличени от него; не бил изгладен само онзи тежък грях, който бил записан най-накрая. Като видяла това, жената се ужасила и удряйки се в гърдите, паднала в нозете на светеца, викайки:

- Помилвай ме, рабе на Бога Всевишни, и както си се умилостивил над всичките ми беззакония и си молил Бога за тях, така Го помоли и за това, за да бъде и то напълно очистено.

Архиепископът се просълзил от жалост към нея и ѝ казал:

- Стани, жено: и аз самият съм грешен човек и се нуждая от помилване и прошка; Този, Който е очистил другите ти грехове, може да очисти и още неизгладения ти грях; ако ти в бъдеще се пазиш от греха и започнеш да ходиш по Господния път, не само ще ти бъде простено, но и ще се удостоиш с небесно прославяне. Ето какво ще те посъветвам: иди в пустинята: там ще намериш един свят мъж на име Ефрем; дай му този свитък и го моли да измоли за тебе помилване от Човеколюбеца Бога.

Жената, по думите на светеца, отишла в пустинята, и като вървяла дълго, намерила килията на блажения Ефрем. Тя почукала на вратата и казала:

- Помилуй ме, грешната, преподобни отче!

Свети Ефрем, узнавайки духом за целта, с която е дошла при него, ѝ отговорил:

- Иди си от мене, жено, защото аз съм грешен човек и сам се нуждая от помощта на други хора.

Тогава тя хвърлила пред него свитъка и казала:

- При тебе ме изпраща архиепископ Василий: като се помолиш на Бога, да очистиш греха ми, който е записан в този свитък; останалите ми грехове очисти той, а ти не отказвай да се помолиш за този единствен грях, защото съм изпратена при тебе.

Преподобният Ефрем казал:

- Не, чедо, този, който може да умолява Бога за многото ти грехове, толкова повече може да Го умолява за един. И така, върви и побързай, за да го завариш между живите, преди да отиде при Господа.

Тогава жената се поклонила на преподобния и се върнала в Кесария.

Но тя пристигнала тук за погребението на свети Василий, защото той вече се бил преставил, и носели святото му тяло към мястото на погребението. Като срещнала погребалното шествие, жената силно заридала, хвърлила се на земята и казала на светеца като на жив:

- Горко ми, светителю Божий! Горко на мен, нещастната! Затова ли ме изпрати в пустинята, за да можеш, необезпокояван от мене, да излезеш от тялото? И ето, аз се върнах с празни ръце, напразно извършвайки трудното пътешествие в пустинята. Нека Бог види това и да отсъди между мене и тебе за това, че ти, имайки възможност сам да ми окажеш помощ, ме изпрати при друг.

Викайки така, тя хвърлила свитъка върху одъра на светеца и разказала на всички хора за мъката си. Един от клириците, желаейки да види какво е записано, го взел и развивайки го, не намерил нищо: целият свитък бил чист.

- Тук нищо не е написано - казал той на жената - и ти напразно скърбиш, не знаейки за проявеното неизказано Божие човеколюбие над тебе.

Целият народ, като видял това чудо, прославил Бога, дал такава власт на Своите раби и след преставянето им.

В Кесария живеел един евреин, на име Иосиф. Той бил така изкусен в лечебното изкуство, че определял, по движението на кръвта в жилите, деня, в който ще настъпи смъртта на болния, три или пет дни преди това, посочвал дори и самия час на смъртта. Богоносният наш отец Василий, предвиждайки бъдещото му обръщане към Христа, много го обичал и често го канел да беседва с него, уговаряйки го да остави еврейската вяра и да приеме свето Кръщение. Но Иосиф отказвал с думите:

- В каквато вяра съм се родил, в нея искам и да умра.

Светецът му казал:

- Повярвай ми, че нито аз, нито ти ще умрем, докато ти не се родиш “от вода и Дух”[68]: защото без тази благодат никой не може да влезе в Царството Божие. Нима твоите бащи не са се кръстили “в облака и в морето?”[69] Нима те не са пили от камъка, който бил предобраз на духовния камък - Христа, родил се от Дева заради нашето спасение. Този Христос твоите бащи разпънали, но Той, бидейки погребан, на третия ден възкръснал и като възлязъл на небесата, седнал отдясно на Отца и оттам ще дойде да съди живи и мъртви.

И още много неща, полезни за душата, му говорел светецът, но Иосиф оставал в своето неверие. Когато дошло време светецът да се престави, той се разболял и повикал Иосиф при себе си, като че се нуждаел от неговата лекарска помощ, и го попитал:

- Какво ще кажеш за мене, Иосифе?

Той прегледал светеца и казал на домашните му:

- Пригответе всичко за погребение, защото смъртта му може да настъпи всяка минута.

Но свети Василий казал:

- Не знаеш какво говориш!

Лекарят отговорил:

- Повярвай ми, владико, смъртта ти ще настъпи още преди залез слънце.

Тогава свети Василий му казал:

- А ако остана жив до утре, до шестия час, тогава какво ще направиш?

Иосиф отговорил:

- Тогава нека и аз умра!

- Да - казал на това светецът, - умри, но умри за греха, за да живееш за Бога!

- Зная за какво говориш, владико! - отговорил евреинът, - и ето, кълна ти се, че ако доживееш до утре, ще изпълня желанието ти!

Тогава свети Василий започнал да се моли на Бога да продължи живота му до сутринта за спасението на душата на Иосиф - и получил това, за което се молел. На сутринта светителят изпратил да извикат Иосиф, който не повярвал на слугата, че владиката е жив; отишъл, за да го види, както той мислел, вече умрял. Когато наистина го видял жив, той изпаднал сякаш в изстъпление, и след това, като паднал в нозете на светеца, казал в сърдечен порив:

- Велик е християнският Бог, и няма друг Бог освен Него! Отричам се от иудейството и се обръщам към истинната, християнската вяра. Заповядай, свети отче, незабавно да извършат свето Кръщение над мене, както и над целия ми дом.

Свети Василий му казал:

- Ще те кръстя сам, със собствените си ръце!

Иосиф се приближил до светеца, докоснал се до дясната му ръка и казал:

- Силите ти, владико, са отслабнали, и цялото ти естество е напълно изнемогнало; ти няма да можеш да ме кръстиш сам.

- Ние имаме Създател, Който ни укрепява - отговорил светият.

И като станал, отишъл в църквата, и пред лицето на целия народ кръстил Иосиф и цялото му семейство; дал му името Иоан и го причастил с Божествените Тайни, като сам отслужил литургия в този ден. Като преподал на новокръстения наставление за вечния живот и се обърнал с поучително слово към всичките си словесни овци, светителят останал в църквата до деветия час. След това, като дал на всички последно целование и прошка, той започнал да благодари на Бога за всичките Му неизказани благодеяния и когато словото на благодарение било още на устата му, предал душата си в Божиите ръце и като архиерей се присъединил към починалите архиереи, а като велик проповедник - към проповедниците, в първия ден на януари 379 година, при управлението на Грациан[70], възцарил се след баща си Валентиниан.

Свети Василий Велики обгрижвал Божията Църква осем години, шест месеца и шестнадесет дни, а всички години от живота му били четиридесет и девет.

Новокръстеният евреин, като видял светеца умрял, паднал на лицето му и със сълзи казал:

- Наистина, рабе Божий Василий, ти и сега не би умрял, ако сам не би поискал.

Погребението на свети Василий представлявало знаменателно събитие и показвало с какво голямо уважение се ползвал. Не само християните, но и иудеите и езичниците на тълпи бързали по улицата в голямо множество и настойчиво се стремели към ковчега на починалия светител. За погребението му дошъл и свети Григорий Назианзин и много плакал за светеца. Събралите се тук архиереи изпели надгробни песнопения и погребали честните мощи на великия Божий угодник Василий в църквата на светия мъченик Евпсихий[71], възхвалявайки Бога, Единия в Троица, на Когото слава во веки. Амин[72].



[1] Император Константин Велики царувал от 324 до 337 г.

[2] Бащата на свети Василий, също Василий, известен със своята благотворителност, бил женен за знатна и богата девойка на име Емелия. От този брак се родили пет дъщери и петима синове. Най-голямата дъщеря - Макрина, след преждевременната смърт на своя годеник, останала вярна на този предполагаем съюз, посвещавайки се на целомъдрие (паметта ѝ се чества на 19 юли); другите сестри на Василий се омъжили. От петимата братя един умрял още като малко дете; трима били епископи и били причислени към лика на светиите; петият загинал на лов. От останалите между живите най-големият син бил Василий, след него следвал Григорий, впоследствие епископ Нисски (паметта му се чества на 10 януари) и Петър, отначало прост подвижник, по-късно епископ Севастийски (паметта му се чества на 9 януари). Бащата на Василий вероятно не много преди смъртта си приел свещенически сан, както може да се съди от това, че свети Григорий Богослов нарича майката на Василий Велики съпруга на иерей.

[3] Свети Григорий Чудотворец, епископ на Неокесария (на север от Кесария Кападокийска) съставил символа на вярата и каноническото послание, и освен това написал и още няколко съчинения. Починал в 270 г., паметта му се чества на 17 ноември.

[4] Софисти - учени, посветили се предимно на изучаване и преподаване на красноречие. - Ливаний и впоследствие, когато Василий вече бил епископ, поддържал писмени отношения с него.

[5] Атина - главен град на Гърция, отдавна привличащ към себе си цвета на гръцкия ум и талант. Тук някога живеели известните философи Сократ и Платон, както и поетите: Зехил, Софокъл, Еврипид и др. Под елинска премъдрост се разбира езическата ученост и езическото образование.

[6] Проересий - прочут по онова време учител по философия, бил християнин, както се вижда от това, че той затворил своето училище, когато император Юлиан забранил на християните да се занимават с преподаване на философия. За това, към каква религия се придържал Имерий, не е известно нищо.

[7] Свети Григорий (Назиански) впоследствие бил патриарх Констатинополски и е прочут със своите високи творения, за които получил името Богослов. Той се познавал с Василий още в Кесария, но по-тясно се сближил с него едва в Атина. Паметта му се чества на 25 януари.

[8] Египет отдавна бил място, където бил особено развит християнският подвижнически живот. Там имало и голямо множество християнски учени, най-известни от които били Ориген и Климент Александрийски.

[9] Тоест по мнението на Евул Василий имал разум, превъзхождащ обикновената човешка мяра на ума, и в това отношение се доближавал до боговете.

[10] Тоест само този заслужава почетното име “философ”, който гледа на смъртта като на преход към нов живот и поради това без страх напуска този свят.

[11] Мат. 6:24.

[12] Такива картини в древността нерядко се използвали от нравоучителите, за да направят по-силно впечатление на слушателите.

[13] Лук. гл. 15.

[14] Жегата на изток е много тежка (Мат. 20:12).

[15] Тоест това, което сега по никакъв начин не можем и да се представим (1 Кор. 2:9).

[16] Тоест различните забележителности, например Христовия гроб, Голгота и т. н.

[17] Както и сега, така и в древността, новокръстените, в знак на полученото от тях очистване от греховете, се обличали в бели дрехи.

[18] Тук се има предвид Антиохия Сирийска, на река Оронт, наречена Велика.

[19] Омир - велик гръцки поет, живял в IХ в. преди Р. Хр.; написал знаменитите поеми “Илиада” и “Одисея”.

[20] Тоест още не е дошло време да замени философията и езическата религия с християнската вяра. Ливаний така и умрял езичник (около 391 г. в Антиохия).

[21] Максим III - патриарх Иерусалимски - от 333 до 350 г.

[22] Древните християни приемали свето Кръщение много късно - отчасти поради смирение, отчасти поради съображението, че като се кръстят малко преди смъртта, в кръщението ще получат прошка на всичките си грехове.

[23] Тоест освободил се от наследствения прародителски грях (Еф. 4:22).

[24] Това чудо напомняло слизането на Светия Дух във вид на гълъб върху кръстилия се в Иордан Христа Спасителя.

[25] Господ Иисус Христос, намирайки се в гроба, бил обвит в бели повивки.

[26] На свети Василий Велики принадлежат много съчинения. Както всички действия на свети Василий се отличавали с необикновено величие и значимост, така и всичките му съчинения носят същия характер на християнска висота и величие. В своите съчинения той се явява и проповедник, и догматист-полемик и тълкувател на Свещеното Писание, и учител на нравствеността и благочестието, и накрая, устроител на църковното богослужение. От неговите беседи, по сила и вдъхновение, за най-добри се смятат: “Против лихварите”, “Против пиянството и разкоша”, “За славата”, “За глада”. В писмата си свети Василий живо изобразява събитията от своето време; много от писмата му съдържат превъзходни наставления за любовта, кротостта и прощаването на обидите, за възпитанието на децата, против скъперничеството и гордостта на богатите, против лъжливата клетва или духовни съвети към монасите. Той се явява като догматист и полемик с трите си книги, написани против арианския лъжеучител Евномий, в съчиненията против Савелий и аномеите за божеството на Светия Дух. Освен това Василий Велики написал отделна книга за Светия Дух против Аетий, чийто ревностен защитник бил и Евномий. Към догматическите му съчинения се отнасят и някои беседи и писма. Като тълкувател на Свещеното Писание той придобил особена известност с десетте беседи върху “Шестоднев”, където се проявил като познавач не само на Словото Божие, но и на философията и естествознанието. Известни са и неговите беседи върху псалмите и върху 26 глави от книгата на пророк Исаия. Беседите, както върху “Шестоднев”, така и върху псалмите, били произнасяни в храма и затова в тях се съдържат увещания, утешения и поучения. До учението за благочестието той се докосва в своето знаменито “Наставление към младите как да се ползват от езическите писатели” и в две книги за подвижничеството. Към каноническите съчинения се отнасят посланията на свети Василий Велики към някои епископи. Свети Григорий Богослов изказва следния отзив за творенията му: “Навсякъде една и съща най-велика наслада - това са писанията и творенията на Василий. След него писателите нямат нужда от друго богатство освен неговите писания. Вместо всички - единствен той станал достатъчен за образованието на учащите се”. “Който иска да бъде отличен граждански оратор - казва ученият патриарх Фотий, - не му е нужен нито Демостен, нито Платон, ако вече е приел за образец за себе си и изучава словата на Василий. Във всичките си слова свети Василий е превъзходен. Той особено добре владее чистия, изящен и величествен език; в реда на мислите той заема първо място. Той съчетава убедителността с приятност и яснота”. Свети Григорий Богослов казва следното за познанията и писанията на свети Василий: “Кой повече от Василий се е просветил със светлината на знанието, прозрял е в дълбочината на Духа и с Бога е изследвал всичко, което се знае за Бога? У Василий с красотата била добродетелта, с величието - богословието, с вървенето - непрестанният стремеж и възлизане към Бога, със силата - сеенето и раздаването на словото. И затова мога да кажа: “гласът му се разнесе по цялата земя, и думите му - до краищата на вселената”, което свети Павел е казал за апостолите (Рим. 10:18) - Когато държа в ръцете си неговия “Шестоднев” и го произнасям устно: тогава беседвам с Твореца, постигам законите на творението и се удивлявам на Твореца повече, отколкото преди - имайки за наставник единствено зрението. Когато имам пред себе си неговите изобличителни слова срещу лъжеучителите: тогава виждам содомския огън, в който се изпепеляват лукавите и беззаконни езици. Когато чета словата за Духа: тогава намирам отново Бога, Когото имам, и чувствам в себе си дръзновение да говоря за истината, възлизайки по стъпалата на неговото Богословие и съзерцание. Когато чета другите му тълкувания, които той обяснява и за слабовиждащите хора: тогава се убеждавам да не се спирам единствено на буквата и да не гледам само на повърхността, но да се простирам по-надалече, да навлизам от една дълбочина в друга, призовавайки бездна от бездната и придобивайки светлина чрез светлината, докато не достигна висшия смисъл. Когато се заема с неговите похвали на подвижниците: тогава забравям тялото, беседвам с възхваляваните, подбуждам се към подвиг. Когато чета неговите нравствени и деятелни слова: тогава се очиствам в душата и тялото, ставам благоугоден храм на Бога, орган, в който удря Духът, песнословец на Божията слава и Божието могъщество, и чрез това се преобразявам, благоустроявам се, от един човек ставам друг, изменям се с Божествено изменение”. (Надгробно слово на Григорий Богослов за свети Василий.)

[27] Евсевий бил взет на епископската катедра по изискване на народа направо от гражданската служба и затова не можел да има особен авторитет като богослов и учител на вярата.

[28] Едно от най-важните му занимания по това време било проповядването на словото Божие. Той често проповядвал не само всекидневно, но и по два пъти на ден, сутрин и вечер. Понякога след проповед в една църква отивал да проповядва в друга. В своите поучения свети Василий живо и убедително за ума и сърцето разкривал красотата на християнските добродетели и изобличавал гнусотата на пороците; предлагал подбуди за стремеж към добродетелите и отдалечаване от пороците, и на всички посочвал пътя към достигане на съвършенство, тъй като сам бил опитен подвижник. Самите му тълкувания са насочени преди всичко към духовно поучение на слушателите му. Обяснява ли историята на сътворението на света - той си поставя за цел, първо, да покаже, че “светът е училище за Богопознание” (беседа I върху “Шестоднев”), и чрез това да събуди у своите слушатели благоговение към премъдростта и благостта на Твореца, разкриващи се в Неговите творения, малки и големи, прекрасни, разнообразни, неизброими. Второ, той иска да покаже как природата винаги учи човека на добър, нравствен живот. Начинът на живот, свойствата, навиците на четириногите животни, на птиците, рибите, влечугите и всичко останало - дори на еднодневната трева, - му дава повод за извличане на поучителни уроци за господаря на земята - човека. Обяснява ли книгата на псалмите, която, според неговия израз, съвместява в себе си всичко, което е полезно в другите: и пророчества, и история, и поучение - той преди всичко прилага изреченията на Псалмопевеца към живота и дейността на християнина.

[29] Понт - област в Мала Азия, на южния бряг на Черно море, недалече от Неокесария. Понтийската пустиня била безплодна и климатът ѝ съвсем не бил благоприятен за здравето. Къщата, в която живеел Василий тук, нямала нито здрави врати, нито истинско огнище, нито покрив. На трапезата се давало, наистина, някакво топло ядене, но, по думите на свети Григорий Богослов, с такъв хляб, по който, поради изключителната му твърдост, зъбите отначало се хлъзгали. Освен общите молитви, четенето на Свещеното Писание и научните трудове, светите Василий и Григорий, и другите живеещи там монаси сами се занимавали с носене на дърва, дялане на камъни, отглеждане на зеленчуци и сами теглели тежка каруца с тор.

[30] Долна дреха.

[31] Тези правила служели и служат за ръководство на живота на монасите от целия Изток, и в частност, за руските монаси. В своите правила свети Василий отдава предимство на общежителния живот пред отшелническия и уединения, тъй като, живеейки заедно с други, монахът има по-голяма възможност да служи на делото на християнската любов. Свети Василий установява за монасите задължението за безпрекословно послушание на настоятеля, предписва им да бъдат гостоприемни по отношение на странниците, въпреки че забранява да им се дава особена храна. Пост, молитва и постоянен труд - ето с какво трябва да се занимават монасите, според правилата на свети Василий, при което те не бива да забравят и заобикалящите ги нещастни и болни хора, нуждаещи се от грижи.

[32] Еретиците ариани учели, че Христос бил сътворено същество, а не вечносъществуващо и нямащо една и съща природа с Бог Отец. Тази ерес получила името си от презвитера на Александрийската църква Арий, който започнал да проповядва тези мисли в 319 г.

[33] Севастия - град в Кападокия.

[34] Прокъл, архиепископ Константинополски (в средата на V век) казва, че свети Василий съставил по-кратка литургия поради това, че много християни по негово време започнали да изразяват недоволство от продължителността на църковната служба. Затова той съкратил обичайните обществени молитви, като в същото време разширил молитвите на свещенослужителите. - Освен литургията той съставил: а) молитва преди Свето Причастие: “Зная, Господи, че недостойно се причастявам...” б) молитви в навечерието на Петдесетница и в) заклинателна молитва над бесновати.

[35] Молитва от литургията на свети Василий Велики.

[36] “Ако не беше Василий - казва църковният историк Созомен, - то ереста на Евномий би се разпространила до Тавър, и ереста на Аполинарий - от Тавър до Египет”.

[37] Юлиан Отстъпник царувал от 361 до 363 г. Като станал император, той отстъпил от християнската вяра и си поставил за задача на своя живот възстановяването на езичеството; поради което и се нарича Отстъпник.

[38] Свети Меркурий воин пострадал с мъченическа смърт в Кесария Кападокийска. Паметта му се чества на 24 ноември.

[39] Рипида - ветрило за прогонване на насекоми. Това са металически кръгове, закрепени на достатъчно дълги ръкохватки, с изображение на шестокрили серафими. С тях дяконите при архиерейско служение веят над светите дарове, за да не падне в тях някое насекомо; заедно с това рипидите напомнят, че при свещенодействието на литургията присъстват и служат заедно с нас свети ангели. Рипидите се използват при архиерейско служение; при служението на свещеник са заменени от покровец.

[40] Завесите били поставени пред това отделение на храма, където стояли жените; тези завеси се спускали по време на извършването на тайнството Евхаристия, и на жените, под заплахата за изгонване от храма, било забранено в това време да ги повдигат. Олтарът бил отделен от останалото пространство на църквата от права решетка, която впоследствие се превърнала в сегашния иконостас.

[41] Император Валент царувал от 364 до 378 г.

[42] Този епарх бил управител на целия Изток и в същото време началник на преторианците или царската гвардия.

[43] Пс. 38:13 (слав.).

[44] Тоест, че Син Божий е единосъщен на Бога Отца и равен на Него.

[45] Валентиниан царувал от 364 до 376 г.

[46] На църквите в древността, от времето на Константин Велики, било предоставено така нареченото право на убежище: невинно преследваните се скривали в тях и така началството имало възможност да се убеди в тяхната невинност.

[47] Василий Велики бил с много крехко здраве и често напълно се лишавал от телесни сили. “Непрестанните и силни трески - писал той - така са изнурили тялото ми, че съм станал подобен на паяжина. Всеки път за мене е непроходим, всяко духане на вятър е по-опасно, отколкото морското вълнение за плувците... При мене болестите следват едва след друга”.

[48] Гробищата на езичниците, като нечисти, били любими места на демоните.

[49] Еф. 5:19.

[50] Древните християни имали обичай по време на молитва да издигат ръце към небето. Затова в църковната песен се казва: “Издигането на ръцете ми като вечерна жертва” (Стихира на вечернята).

[51] Евр. 7:7.

[52] Проказа - болест, разрушаваща цялото тяло на човека и при това заразна.

[53] Свети Ефрем Сирин - прочут християнски подвижник и писател. Паметта му се чества на 28 януари. Наречен е Сирин, тоест сириец, защото Месопотамия, в която се родил, в древността била част от Сирия.

[54] Мат. 20:12.

[55] Пс. 144:19.

[56] Възглас от малката ектения, произнасяна от дякона на вечернята в деня на Петдесетница.

[57] Никея - град в малоазиатската провинция Витиния. Тук се състоял I Вселенски събор - в 325 г.

[58] Пс. 98:4.

[59] Демостен бил знаменит древногръцки оратор; живял от 384-322 г. пр. Р. Хр.

[60] Тоест както би съдил самият цар.

[61] Лития - от гр. - усърдно моление. Тя обикновено се извършвала извън храма, а сега се извършва в притвора.

[62] Пс. 23:7.

[63] Това станало в град Адрианопол.

[64] Около 12 км.

[65] Фелон - така се наричала в древността изобщо горната одежда, без ръкави, обгръщаща тялото от всички страни. Християнската древност, от благоговение пред Спасителя и Неговите апостоли, носещи, ако не такава, то подобна връхна одежда, приела фелона в числото на свещеническото облачение и от най-древни времена я усвоила както за епископите, така и за свещениците.

[66] 2 Петр. 3:9.

[67] Марк. 2:7.

[68] Иоан 3:5.

[69] 1 Кор. 10:1.

[70] Грациан управлявал империята (в началото заедно с баща си Валентиниан I) от 375 до 383 г.

[71] Къде се намират в днешно време мощите на свети Василий, не е известно: на Атон (в лаврата на свети Атанасий) показват само главата му; святото му тяло, според разказите на западните писатели, по време на кръстоносните походи било взето от Кесария и пренесено от кръстоносците на Запад - във Фландрия. - За своите заслуги към Църквата и за необикновено високонравствения си и подвижнически живот свети Василий бил наречен Велики, и се прославя като “слава и красота на Църквата”, “светило и око на вселената”, “учител на догматите”, “палата на учеността” и “вожд на живота”.

[72] На всенощното бдение в деня на паметта на свети Василий Велики Църквата произнася в чест на Обрезание Господне две паримии и една в чест на вселенския учител и светител Василий - за високото съвършенство на праведните и благата от тях за ближните (Притч. 10:31, 32; 11:1-12). Утринното Евангелие в чест на светителя (Иоан 10:1-9) благовествува за достойнството на истинския пастир, полагащ душата си за овците. На литургията, която в първия ден на януари е на свети Василий Велики, с четенето на Апостола в негова чест Църквата възвестява за най-съвършения архиерей - Сина Божий, на Когото свети Василий Велики подражавал в своя живот (Евр. 7:26-28). Литургийното Евангелие (едното - на Обрезание, другото - на свети Василий) в чест на светителя благовествува учението на Иисуса Христа за блаженството на бедните духом, гладуващите и жадуващите за правда и гонените за Христовата вяра (Лук. 6:17-23), какъвто бил и свети Василий Велики.

БЕСЕДИ НА ШЕСТОДНЕВ

В начало Бог сътвори небето и земята. (Бит. 1:1)

БЕСЕДА 1

Подходящо начало за този, който иска да говори за сътворението на света, е да разкаже най-напред за възникването на видимите неща. Защото той трябва да предаде историята на сътворението на небето и земята, което не е станало от самосебе си, както са си представяли някои, а е имало причината си в Бога.

Кой слух ще бъде достоен за величието на този разказ? С каква подготовка трябва да пристъпи душата към слушането на такива слова? Тя трябва да бъде чиста от плътски страсти, непомрачена от житейски грижи, трудолюбива, търсеща, вникваща във всичко, от което може да се придобие представа за Бога, достойна за Бога.

Но преди да изследваме точността на изразите и да разгледаме многозначността на тези немного думи, нека си представим кой беседва с нас. По този начин, дори, поради немощта на разума ни да не проникнем в мислите на повествователя, все пак, като обърнем внимание на достоверността на говорещия, сами ще достигнем до необходимостта да се съгласим с казаното.

И така, написалият този разказ е Моисей - същият Моисей, за когото е засвидетелствано, че беше Богу мил (Деян. 7:20), бидейки още младенец; когото фараоновата дъщеря осинови и възпита по царски, като назначи за обучението му мъдри египетски наставници; който, като намрази гордостта на превъзходството и като се обърна към унизеното състояние на съплеменниците си, предпочете да страда заедно с народа Божий, отколкото да има кратковременна, греховна наслада (Евр. 11:25); който, след като получи от самата природа любов към правдата, още преди да му бе поверено началството над народа, поради естествено отвращение към злото, се оказа до смърт готов да преследва злите; който, бидейки изгонен от облагодетелстваните от него, напусна с радост египетските размирици и като се отдалечи в Етиопия, там, напълно свободен от други занимания, в продължение на цели четиридесет години се упражняваше в съзерцание на съществуващите неща; който, бидейки вече на осемдесет години, видя Бога, както за човек е възможно да Го види, или по-добре да кажем, както нито един човек не Го е виждал, по собственото Божие свидетелство: Ако между вас има пророк Господен, Аз му се откривам във видение, насън говоря с него; не е тъй обаче с Моя раб Моисея, - той е верен в целия Ми дом: Аз говоря с него уста с уста, и явно, а не с гатанки (Числ. 12:6-8). Та ето този (мъж), удостоен наравно с ангелите да гледа Божието лице, ни разказва нещо от онова, което е чул от Бога. Но да послушаме словата на истината, които са изречени не с убедителни думи на човешка мъдрост, а с думи, научени т Духа Светаго (1 Кор. 2:4, 13), и имат за цел не похвала от страна на слушателите, а спасението на поучаваните.

В начало Бог сътвори небето и земята. Изумителността на мисълта връзва словото ми. за какво да говоря най-напред? Откъде да започна тълкуването? Да изоблича суетността на езичниците или да възвелича истината на нашето учение?

Елинските мъдреци са размишлявали много за природата - и нито едно тяхно учение не е останало твърдо и непоклатимо; защото всяко следващо учение е опровергавало предходното. Затова не е и нужно да изобличаваме ученията им; те самите са достатъчни за собственото си взаимно опровержение. Защото непознаващите Бога не са допускали, че произходът на всички неща зависи от разумна причина; а в съответствие с това свое основно незнание са си правели изводи и за останалото. Затова едни прибягвали към веществените начала и приписвали причината за всички неща на елементите на света; други пък си представяли, че природата на видимите неща се състои от атоми и неделими тела, тегло и плътност; защото раждане и разрушение настъпват, когато неделимите тела ту се събират взаимно, ту се разделят, а причината за продължителното съществуване на телата, съществуващи по-дълго от другите, е в по-здравото свързване между атомите.

Наистина тъкат паяжина онези, които пишат такива неща и считат, че толкова незначителни и слаби неща са начала на небето, земята и морето. Те не са могли да кажат: В начало Бог сътвори небето и земята. Затова вселилото се в тях безбожие им внушило лъжливата мисъл, че уж всичко съществува без управление и устройство и се задвижва уж от случайността. За да не изпаднем и ние в същото, описващият сътворението на света направо, с първите думи, просветил разума ни с Божието име, като казал: В начало Бог сътвори.

Какъв прекрасен ред! Първо споменал за началото, за да не би някои да счетат света за безначален; а после добавил: сътвори, за да покаже, че сътвореното е изключително малка част от могъществото на твореца. Както грънчарят, който с еднаква изкусност е направил хиляди глинени съдове, с това не е изчерпал нито изкусността, нито силата си, така и Създателят на вселената, притежавайки творческа сила, достатъчна не само за един свят, но безброй пъти по-превъзходна, довел до съществуване цялото величие на видимото с едно движение на волята Си.

А щом като светът има начало и е сътворен, нека се запитаме: кой му е дал началото и кой е неговият Творец? Или по-добре да кажем: за да не би, мъчейки се да откриеш това посредством човешки умувания, да се отклониш по някакъв начин от истината, Моисей те е изпреварил с учението си, като вместо печат и ограда поставил върху душите ни достойното за почитане Божие име, като казал: В начало Бог сътвори. Това блажено Естество, неизчерпаема Благост, приятна и силно желана за всяко надарено с разум същество Доброта, Начало на съществата, Извор на живота, духовна Светлина, непристъпна Мъдрост - ето Кой сътвори в начало небето и земята!

Затова, човече, не считай, че видимото е безначално. И от това, че движещите се на небето тела описват окръжности, а в окръжността сетивата ни не могат от пръв поглед да забележат начало, не си прави извода, че природата на движещите се по окръжност тела е безначална. Не бива да считаме за безначална и окръжността, начертана с линия в една равнина само поради това, че от сетивата ни убягва и не можем да открием къде започва и къде свършва тя. Напротив, макар това да убягва от сетивата, все пак в действителност този, който е начертал окръжността от центъра с определен радиус, без съмнение, я е започнал отнякъде. Така и ти, когато виждаш, че тела, описващи окръжности, се връщат на предишното си положение, не се заблуждавай от равномерността и непрекъснатостта на движението им (и) не се задържай в лъжливата мисъл, че светът уж е безначален и безкраен. Защото е преходен образът на тоя свят (1 Кор. 7:31), и: Небе и земя ще премине (Мат. 24:35).

А за предвъзвестяване на догматите за свършека и изменението на света служи и това, което ни е предадено сега накратко в самото начало на боговдъхновеното учение: В начало Бог сътвори. Започналото във времето по необходимост и ще свърши във времето. Ако има начало във времето, не се съмнявай в края.

Но до какъв край водят геометрията, аритметичните методи, изследванията на масата и прословутата астрономия - тази многогрижовна суета, щом като изучилите тези науки са стигнали до извода, че видимият свят е съвечен на Твореца на всичко - Бога, и щом като са издигнали това, което е ограничено и има материално тяло, до еднаква слава с непостижимото и невидимо естество, не бидейки в състояние да разберат и това, че там, където частите подлежат на повреди и промени, и цялото някога неминуемо ще претърпи еднакви със собствените си части видоизменения? Но те до такава степен се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи; и наричайки себе си мъдри, те обезумяха (Рим. 1:21, 22), че едни твърдели, че небето съществува уж от вечността заедно с Бога, а други казвали, че то е безначален и безкраен Бог, причина за хармонията в частите на вселената. И без съмнение, излишъкът от светска мъдрост един ден ще им донесе увеличаване на тежкото осъждане за това, че като са вниквали с такава задълбоченост в суетни неща, самоволно са били слепи в разбирането на истината. Но те, които измериха разстоянията между звездите, описаха звездите, които винаги се виждат, и северните звезди, а също така и звездите, намиращи се около Южния полюс, пребиваващи там и неизвестни за нас, които разделиха на хиляди части и северната ширина, и зодиакалния кръг, и наблюдаваха с точност завръщането на звездите, тяхното стоене, отклонение и общо движение към предишните места, а също така времето, за което всяка планета извършва една обиколка - те не откриха само едно, - как да разберат Бога, Твореца на вселената и справедливия Съдия, въздаващ всекиму заслуженото според делата, и как да поберат в ума си произтичащата от представата за Съда мисъл за свършека (на света); защото светът неминуемо ще се измени, щом като и състоянието на душите премине в друг вид живот. Защото, както настоящият живот има качества, сродни на този свят, така и бъдещото съществуване на душите ни ще получи жребий, свойствен на състоянието му. Но те до такава степен не са настроени да обръщат внимание на тези истини, че дори ни посрещат с висок смях, когато възвестяваме свършека на света и вечното възраждане.

Тъй като началото по естествен начин е предшествало това, което е произлязло от него, то разказващият за нещата, получили битие във времето, по необходимост поставя пред всичко словосъчетанието: В началото сътвори. Вероятно и преди този свят е съществувало нещо; но то, макар и постижимо за нашата способност да разбираме, не е споменато в разказа, като несъответстващо на силите на новообучаемите и на младенците по разум. Още преди съществуването на света е съществувало някакво състояние, присъщо на надсветовните сили, превъзхождащо времето, вечно, вечно продължаващо. И тъкмо в него Творецът и Създателят на всичко е извършил сътворението - това е мислената светлина, присъща на блаженството на любещите Господа, разумните и невидимите природи и цялото украшение на умосъзерцаемите твари, превъзхождащи разума ни, така че е невъзможно и да им дадем имена. Тъкмо те изпълват същността на невидимия свят, както ни учи Павел, като казва: понеже чрез Него е създадено всичко - било видимо, било и невидимо, било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти (Кол. 1:16), и ангелските войнства, и архангелските чиноначалия.

А когато вече станало нужно към съществуващия свят да бъде присъединен и сегашният, който е най-вече училище и място за образоване на човешките души, а след това и местопребиваване на всичко, подлежащо на раждане и разрушение, тогава е създадена сродната на света и на намиращите се в него животни и растения приемственост на времето, което постоянно бърза и тече, и никога не прекъсва хода си. Не е ли такова времето, че в него миналото е отминало, бъдещето още не е настъпило, а настоящето се изплъзва от сетивата, преди да е било опознато? А такава е природата и на случващото се в този свят; то ту задължително расте, ту се смалява, и явно няма нищо твърдо и постоянно. Затова и за телата на животните и растенията, които неминуемо са свързани сякаш с някакъв поток и биват увличани от движение, водещо до раждане или разрушаване, било подходящо да бъдат поставени в природата на времето, което получило свойства, сродни на свойствата на изменяемите неща. Тъкмо поради тази причина премъдро изясняващият ни битието на света, разсъждавайки за света, съвсем на място добавил: в начало сътвори, тоест в това начало, във времевото начало. Защото нарича света произлязъл в началото, разбира се, не като свидетелство за това, че светът, поради първосъществуването си, предшества всичко сътворено; а говори за началото на произхода на видимите и опознаваните чрез сетивата неща след невидимото и умосъзерцаемото.

Начало се нарича и първото движение, например: Начало на добрия път е - да се върши правда (Притч. 16:5); защото преди всичко праведните дела ни движат към блажен живот. Но начало се нарича и онова, от което започва дадено нещо, като същевременно в него има и нещо друго, например: основите на къща и подводната част на кораб. В този смисъл е казано: Началото на мъдростта е страхът господен (Притч. 1:7); защото богобоязливостта е сякаш основа и опора на съвършенството. А изкуството се нарича начало на произведенията на изкуството; например, мъдростта на Веселеил била начало на украсяването на скинията. А начало на нравствени постъпки често става и полезният край на направеното; например придобиването на Божието благоволение става начало на милостинята, а очакващият ни съгласно обещанията край става начало на всяко добродетелно действие.

И след като думата “начало” има толкова много значения, виж дали и в настоящия случай към тази дума могат да бъдат приложени всички значения. Защото можеш да узнаеш от кое време е започнало построяването на света, ако от днешния ден, връщайки се назад, се потрудиш да намериш първия ден на битието на света. В този случай ще намериш от какво е започнало във времето първото движение. После ще намериш и това, че небето и земята са поставени предварително сякаш като някакви основи и опори на всичко останало; а после - че съществува някакъв изкусен Ум, Който се е разпоредил относно украсяването на видимите неща, както ти подсказва самата дума: начало. Ще намериш също, че светът е измислен не напразно и не без цел, а за някакъв полезен край, предоставящ на съществата широки възможности за употреба - стига само действително да е училище за разумни души, в което им се преподава богопознание и чрез видимото и сетивното умът бива ръководен към съзерцание на невидимото, както казва апостолът, че онова, що е невидимо у Него... се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията (Рим. 1:20).

Или, може би, понеже актът на сътворението е мигновен и не продължава във времето, затова и е казано: в началото сътвори; защото началото е нещо несъстоящо се от части и неразтегливо. Както началото на пътя още не е път и началото на къщата още не е къща, така и началото на времето още не е време и дори не е и най-малка част от времето. Ако пък някой любител на споровете каже, че началото на времето е време, то нека знае, че с това ще раздели началото на части, а тези части са: начало, среда и край. Но да се измисля начало за началото е доста смешно. И който дели началото на две, той от едно начало ще направи две, или по-добре да кажем, много и безкраен брой начала; защото непрестанно ще трябва да разсича всяка отделена част на нови части. И така, за да разберем заедно, че светът е сътворен от Божието желание не във времето, е казано: в началото сътвори. За да подчертаят това, древните тълкуватели[73], изразявайки по-ясно мисълта, са казали: “накратко (ἐν κεφαλαίῳ) Бог сътвори”, тоест изведнъж и мигновено.

Досега, за да кажем малко от многото, разсъждавахме за началото. Но някои от изкуствата се наричат творящи (ποιητικαι), а други - състоящи се ту в действие (πρακτικαι), ту в съзерцание (υεωρητικα). За предел на изкуствата, състоящи се в съзерцание, служи самото действие на ума; а за предел на изкуствата, състоящи се в действие - самото движение на тялото, след прекратяването на което вече няма нищо и не е останало нищо за зрителите: така танцът или свиренето на музикален инструмент не остават нищо след себе си, а действието им се ограничава само със самото себе си. А в творящите изкуства и след прекратяване на действието резултатът от труда е налице. Такива изкуства са строителството, дърводелството, ковашкото изкуство, тъкачеството и други подобни. Дори творецът да не присъства лично, произведенията на тези изкуства сами по себе си в достатъчна степен показват творческия ум и можеш да се удивляваш на строителя, ковача, тъкача, като гледаш неговото произведение.

Затова и премъдрият Моисей, желаейки да покаже, че светът е художествено произведение, достъпно за съзерцание от всеки, така че чрез него се познава премъдростта на неговия Творец, не употребил някоя друга дума за света, а казал: В начало сътвори. Не: “направи”, не: “произведе”, а: сътвори. И понеже мнозина от представящите си, че светът съществува от вечността с Бога, са се съгласявали не с това, че той е сътворен от Бога, а с това, че е възникнал от само себе си, бидейки сякаш отблясък от Божието могъщество, и поради това признавали Бога за причина за света, но причина неволна, както тялото е причина за сянката и сияещият обект - за сиянието, то пророкът, поправяйки тази лъжлива мисъл, употребил думите с голяма точност, като казал: В начало Бог сътвори. Бог стана за света не само това - не само причина за битието, но като Благ сътвори полезното, като Премъдър - най-прекрасното, като Могъщ - най-великото. Пророкът ти е показал в лицето на Бога едва ли не художник, който, пристъпвайки към същността на вселената, нагажда частите ѝ една спрямо друга и създава съответстващото само на себе си, стройно и хармонично цяло.

В начало Бог сътвори небето и земята. С двете крайности обозначил същността на вселената, като приписал на небето старшинство в битието, а за земята казал, че заема второ място по същност. Без съмнение, ако има нещо средно между небето и земята, то то е сътворено заедно с тези предели. Затова, макар да не е споменато за стихиите - огън, вода и въздух - ти със собствения си разум разбери, първо, че всичко се намира във всичко. И в земята ще намериш и вода, и въздух, и огън. Огънят изскача от камъните; и от желязото, което само води началото си от земята, при удари обикновено святка неизчерпаем огън. И е достойно за удивление по какъв начин съществуващият в телата огън се таи в тях безвредно, но щом бъде изкаран навън, става унищожителен за телата, които преди това са го съхранявали в себе си. А това, че в земята има и водно естество, го доказват копачите на кладенци. И за намиращото се в нея въздушно естество свидетелстват па̀рите, които излизат от влажната и стоплена от слънцето земя. Второ, ако поради природата си небето заема най-високото място, а земята - най-ниското, поради което лекото се стреми към небето, а тежкото обикновено клони към земята, а върхът и най-ниското място са противоположни помежду си, то споменалият за небето и земята, които поради самата си природа са най-отдалечени помежду си, разбира се, с това е означил всичко, което изпълва пространството между тях. Така че не търси разказ за всяка стихия, а в казаното подразбирай и премълчаното.

В начало Бог сътвори небето и земята. Изследването на същността на всяко същество, което става обект или на съзерцанието, или на сетивата ни, би внесло в тълкуванието прекалено дълги и доста сложни разсъждения и при разглеждането на тази тема ще бъде нужно да изразходим повече думи, отколкото може да се кажат по всеки от останалите въпроси. Освен това спирането на този предмет не ще послужи ни най-малко за назидание на Църквата.

Но относно същността на небето за нас е достатъчно казаното от Исаия, който с прости думи ни е дал достатъчно добра представа за природата му, като казал: Който утвърди небето като дим (Ис. 51:6 - слав.), тоест Който за създаването на небето сътворил тънко, нетвърдо, негрубо естество. И за очертанието на небето ни е достатъчно казаното от същия пророк като славословие на Бога: Той е разпрострял небесата като тънко платно и ги е разпънал като шатра за живеене (Ис. 40:22).

Нека си предпишем същото правило и относно земята - да не любопитстваме за същността ѝ, за това - какво представлява тя, да не си губим времето за умувания, изследвайки това, което е непосредствено пред очите ни, да не издирваме някое естество, което е лишено от качества и взето само по себе си е безкачествено, а твърдо да помним, че всички свойства, забелязвани в земята, бидейки пълнеж на същността, влизат в понятието битие. Ако се опиташ с разума си да отделиш от земята всяко от намиращите се в нея качества, няма да стигнеш до нищо. Ако отнемеш чернотата, студенината, тежестта, гъстотата, качествата на пръстта, действащи на вкуса, или и други, които се забелязват в нея, то пред очите ти няма да остане нищо.

Затова те съветвам да се откажеш от всичко това и да не търсиш и на какво е основана земята. Защото при такова търсене мисълта ще почне да се върти в кръг, поради това, че разсъдъкът не ще намери никакъв сигурен предел. Ако кажеш, че въздухът е подложен под земята, ще изпаднеш в затруднение, по какъв начин мекото, съдържащо в себе си много празнота естество се противопоставя на такава тежест, бидейки затиснато от нея, а не се разлива във всички посоки, бягайки под натиска и непрестанно преливайки се над упражняващия натиск. Също така, ако предположиш, че водата е под земята, то и в този случай ще трябва да попиташ, защо тежкото и гъстото не потъва във водата, а по-слабото естество крепи естество, което толкова много го превъзхожда по тегло? Освен това, ще трябва да намериш опора и за самата вода и отново с недоумение да попиташ: на какво твърдо или подпиращо нещо лежи най-долният ѝ слой? Ако пък предположиш, че друго тяло, което е по-тежко от земята, ѝ пречи да отиде надолу, ще трябва да размислиш, че и за него ще бъде необходимо някакво поддържащо тяло, което да не му позволява да пада надолу. Ако пък и за него можеш да измислиш някаква подложка, то разумът ни отново ще поиска подпора и за тази подложка. И по този начин ще вървим до безкрайност, като за непрестанно намираните основи отново измисляме нови. И колкото по-надалеч достигаме с разума си, толкова по-голяма поддържаща сила ще бъдем принудени да въведем, която да би могла да се противи в съвкупност на всичко лежащо върху нея.

Затова постави граници за мисълта си, за да не би заради любопитството, опитващо се да научи непостижимото, думите на Иов да засегнат и теб, и въпросът му: “На какво са закрепени основите (слав.: стълбовете)[74] ѝ? (Иов. 38:6), да би могъл да се отнася и за теб. Но ако някога чуеш в псалмите: Аз утвърдих стълбовете ѝ (Пс. 74:4 - слав.), разбирай, че стълбове е наречена силата, поддържаща земята. Защото какво друго означават думите: Той я основа върху морета (Пс. 23:2), ако не това, че водното естество е разлято навсякъде около земята? А как водата, бидейки течна и при наклон обикновено течаща надолу, остава висяща и нестичаща се никъде? А не ти идва на ум, че същото или дори още по-голямо затруднение, представя пред разума земята, окачена сама на себе си, като при това тя е по-тежка по естество. Но независимо от това, дали ще се съгласим, че земята виси сама на себе си, или ще кажем, че тя се държи на вода, и в двата случая е необходимо да не отстъпваме от благочестивото разбиране и да считаме, че всичко заедно се държи от силата на Твореца. И затова и на самите себе си, и на питащите ни: “На какво се подпира огромната и неудържима маса на земята?”, трябва да отговаряме: В Божията ръка са дълбочините земни (слав.: краищата на земята) (Пс. 94:4). Тази мисъл и за нас е най-безопасна, и за слушащите е полезна.

Някои природоизследователи остроумно доказват, че земята е неподвижна и поради следните причини: тъй като тя е заела средно място в света и във всички посоки е на еднакво разстояние от краищата, то поради липса на причини да се отклони в определена посока, по необходимост остава на мястото си и заобикалящото я отвсякъде равенство прави движението ѝ в която и да е посока напълно невъзможно. А средното място се е паднало на земята не по жребий и неслучайно, а такова е естественото и необходимо положение на земята. Защото - разсъждават те, - понеже небесното тяло е запазило за себе си крайното място отгоре, затова всички тежести, които предположим, че падат отгоре, би трябвало отвсякъде да се устремят към средата. А накъдето се стремят частите, там, очевидно, ще се събере и цялото. И щом камъните, дърветата и всички земни частици се стремят надолу, то същото това положение ще бъде характерно и присъщо за цялата земя. Ако пък нещо леко се устреми да се отдалечи от средата, то, очевидно, движението му ще бъде нагоре. Затова стремежът надолу е стремеж, присъщ на тежките вещества; с една дума, посоката надолу означава средата. И така, не се чуди, че земята не пада никъде, заемайки естественото за нея място - средата. Защото тя по необходимост трябва да стои на мястото си или пък, като предприеме противоестествено движение, да слезе от присъщите за нея основи.

Но ако нещо от казаното досега ти се струва правдоподобно, обърни се с удивление към Божията премъдрост, която е устроила това така. Защото изумлението пред великите неща не намалява, когато е открит начинът, по който е станало нещо необикновено. А дори и да не е открит, нека простотата на вярата да бъде по-силна от доказателствата на ума.

Можем да кажем същото и за небето, тоест, че светските мъдреци са предложили многословни разсъждения за естеството на небето. Едни казвали, че то е съставено от четирите стихии, понеже е осезаемо, видимо и съдържащо в себе си земята, защото е опорно, огъня, защото е видимо, и останалите стихии, защото е смес. А други, като отхвърлили това мнение като неправдоподобно, въвели в състава на небето някакво пето телесно естество, като го измислили самоволно и сами от себе си[75]. Според тях съществува някакво ефирно тяло, което, както казват те, не е нито огън, нито въздух, нито земя, нито вода, нито което и да е от простите вещества; защото за простите вещества е присъщо праволинейно движение, тъй като леките се стремят нагоре и тежките - надолу, а това тяло не се движи нито нагоре, нито надолу, а се върти кръгообразно, а праволинейното движение е доста различно от кръгообразното въртене. Но при телата, при които естествените движения са различни, по необходимост - както разсъждават те - и същностите трябва да бъдат различни. Невъзможно е да предположим и това, че небето е съставено от прости тела или от така наречените стихии, защото съставеното от различни тела не може да има равномерно и свободно движение, тъй като всяко просто тяло, съдържащо се в сложното, има по природа собствен стремеж. Поради тази причина сложните тела, първо, трудно запазват непрекъснатото си движение; защото едно движение не може да бъде хармонично и еднопосочно с всички противоположни движения. Напротив, движението, характерно за лекото тяло, е враждебно по отношение на движението, което е характерно за най-тежкото тяло. Защото, когато се движим нагоре, ни обременяват земните части, а когато се носим надолу, в нас търпят насилие огнените части, увличани противно на природата им надолу. А стремежът на стихиите в противоположни посоки става причина за разпад. Принудително и противоестествено събраното, бидейки задържано не задълго, и то - насилствено и трудно, скоро се разпада на съставните си части, защото всяка от частите, влезли в състава, се завръща на собственото си място. Поради тази - казват - необходимост на направените умозаключения, тези, които в опита си да обяснят произхода на небето и на небесните звезди, са предполагали, че съществува пето телесно естество, трябва да отхвърлят предишните си мнения и да направят ново предположение. А друг, изобретателен в тънкостите, като се опълчи против тези умозаключения, ще ги разнищи и опровергае, и ще наложи собственото си мнение. И ако започнем сега да говорим за такива предположения, сами ще изпаднем в същото празнословие, в което са изпаднали и техните автори.

А ние, като ги оставим, да се опровергават един друг, сами, без да се занимаваме с разсъждения за същността, и като повярваме на Моисей, че Бог сътвори небето и земята, да прославим най-добрия Художник, премъдро и изкусно сътворил света, и от красотата на видимото да познаем Превъзхождащия всички по красота; от величието на тези чувствени и ограничени тела да насочим мисълта си към Безкрайния, Който се намира по-високо от всяко величие и по големината на силата Си превъзхожда всеки разум. Макар да не познаваме природата на сътвореното, дори само това, което в съвкупност е достъпно за сетивата ни, е толкова удивително, че и най-мощният ум се оказва недостатъчен да изясни както трябва и най-малката частица от света и да въздаде дължимата похвала на Твореца, Комуто слава, чест и власт във вечните векове, амин.



[73] Тук св. Василий вероятно е имал предвид превода на Акила: Ἐν κεφαλάιῳ ἐποίησε ο Θεὸς τὸν ουρανὸν κὰι τὴν γη̃ν.

[74] В оригинала, както и в превода на Седемдесетте: οí κρίκοι, тоест - пръстени; а в преводите на Аквила и на Теодотиан: αí βáσεις, основи, което е по-близо до еврейския оригинал.

[75] Първото мнение принадлежи на Платон, а второто - на Аристотел.

БЕСЕДА 2

За това, че земята беше невидима и неустроена. (Бит. 1:2 - слав.)

Като се спряхме сутринта на няколко думи, намерихме в тях такава скрита дълбочина на мисълта, че изпадаме в пълна безнадеждност по отношение на следващите. Защото, ако входът на Светая е такъв и преддверието на храма е толкова благолепно и величествено и озарява очите и умовете ни с такова изобилие от красота, то каква ли ще е Светая Светих? И кой е достоен да влезе смело в светилището? Или кой е видял тайнственото? И виждането на тези тайни е недостъпно, и изясняването на вместеното от ума знание е напълно невъзможно.

Впрочем, тъй като Праведният Съдия е предвидил немалки награди и само за предварителното намерение да изпълним нужното, то нека не се леним да се заемем с изследване. Защото, дори да не постигнем висотата на разглежданите теми, при все това, ако с помощта на Духа не се отклоним от намерението на Писанието, то и сами, разбира се, няма да бъдем счетени за негодни, за нищо, и при съдействието на благодатта ще направим нещо за назидание на Божията Църква.

Казано е: А земята беше невидима и неустроена (слав.). Защо при положение, че и едното, и другото - и небето, и земята - са сътворени с еднаква чест, небето е доведено до съвършенство, а земята още е несъвършена и не е получила завършен вид? Или, казано най-общо, какво означава неустроеност на земята? И поради каква причина тя е била невидима?

Пълната устроеност на земята означава изобилие на нейните произведения, израстване на всякакви видове растения, поява на високи дървета - и плодни, и неплодни, доброцветност и благоухание на цветята и всичко онова, което скоро трябвало по Божия заповед да изникне по земята и да украси родилата всичко това. И понеже още нямало нищо такова, Писанието правилно нарекло земята неустроена.

Но можем да кажем същото и за небето. И то още нямало завършен вид, не било получило свойствената му украса; защото не се осветявало от луната и слънцето, не било увенчано със сонмове звезди. Всичко това още не съществувало. И затова не ще съгрешиш против истината, ако наречеш и небето неустроено.

А земята е наречена невидима поради две причини - или поради това, че още не е съществувал зрителят на земята - човекът, или поради това, че е била потопена във вода и не е била видима поради разливащата се по повърхността ѝ вода. Защото водите още не били събрани в своите събрания, които събралият ги Бог нарекъл по-късно морета. А и кое е невидимо? Както това, което не може да бъде видяно с плътски очи, каквато е например мисълта ни, така и това, което по природа е видимо, но се скрива поради покриване с поставено върху него тяло, каквото е например желязо, хвърлено в морето. В този смисъл, според мен, и сега земята, покрита с вода, е наречена невидима. Освен това, понеже светлината още не е била сътворена, не е чудно, че земята, намираща се в тъмнина поради неосветеността на въздуха над нея, и в това отношение е наречена в Писанието невидима.

Но онези, които подправят истината и не са приучили ума си да следва Писанието, а обратно, по собствена преценка изопачават смисъла на написаното, казват, че тези думи се отнасят за материята. Защото материята - разсъждават те - по природа е невидима и неустроена; понеже взета сама по себе си, е безкачествена, няма никакъв вид и форма. И като я взел, Скулпторът, с премъдростта Си, ѝ дал форма и я привел в ред, и по този начин създал от нея видимото.

И така, ако материята не е сътворена, то, първо, тя е равна по чест на Бога, понеже е удостоена със същите предимства. Но може ли да съществува по-нечестиво твърдение от това? Да удостоят безкачественото, нямащото външен вид, крайното безобразие, неполучилата никаква форма гнусота (употребявам собствените изрази на тези учители) с еднакво предпочитане с премъдрия, всемогъщ и най-прекрасен Създател и Творец на всичко! Второ, ако материята е толкова всеобхватна, че може да побере в себе си всичко, което е познато на Бога, то с това те в известен смисъл изравняват същността на материята с неизследимото Божие могъщество, щом като материята е достатъчна, за да измери целия Божи разум. А ако материята е малка за Божието действие, то и в този случай учението им ще се превърне в нелепа хула; защото с недостатъчността на материята те ще принудят Бога да остане в бездействие и да не довърши делата Си.

Но те са били заблудени от ограничеността на човешкото естество. Тъй като при нас всяко изкуство се труди над едно отделно вещество, например ковашкото - над желязото, дърводелското - над дървесината, и тъй като в тези изкуства едно е материалът, друго - формата, и трето - произвежданото по тази форма, и веществото се взема отвън, формата се изработва чрез изкуство, а произведението е нещо съставено и от едното, и от другото - и от формата, и от материята, то те разсъждават по същия начин и за Божието съзидание, а именно - че формата е дадена на света от премъдростта на Твореца на всичко, а веществото Създателят е имал отвън, и е възникнал двусъставен свят, който има материя и същност от едно начало, а форма и образ е получил от Бога. В резултат на това те отричат, че великият Бог е бил пълновластен при устройването на всичко съществуващо, и Го представят сякаш като участник в събиране на средства за някаква обща цел, който е внесъл от свое име само малък дял в битието на съществата. Така поради низостта на умуванията си те не могат да достигнат с поглед до висотата на истината; защото тук изкуствата са възникнали по-късно от веществата, като са били внесени в живота ни по изискване на необходимостта. Първо се появила въ̀лната; после се зародило тъкаческото изкуство, за да запълни недостига на природата. Имало и дървесина; а дърводелското изкуство, като взе и обработи това вещество за всяка възникнала нужда, ни показа ползата от дървесината, като снабди моряците с весло, земеделците - с вила, войниците - с дръжка за копие.

Но Бог, преди да е съществувало нещо от видимото сега, като положил в ума Си и понечил да даде битие на несъществуващото, същевременно помислил какъв трябва да бъде светът и произвел материя, съответстваща на формата на света. За небето отделил естество, подходящо за небето, и вложил във формата на земята същност, характерна и необходима за земята. А на огъня, водата и въздуха дал и форми, каквито искал, и същност, както изисквала умствената представа за всяко от сътворените неща. И свързал целия свят, състоящ се от разнородни части, с някакъв неразривен съюз на любовта в единно общуване и в една хармония, така че части, доста отдалечени една от друга по положение, изглеждат съединени посредством симпатия. Затова да престанат с баснословните си теории тези, които, при немощта на собствените си умувания, измерват могъщество, непостижимо за разума и съвсем неизречимо на човешки език!

Бог сътвори небето и земята; не всяко поотделно, а цялото небе и цялата земя, самата същност, взета заедно с формата; защото Той не е изобретател само на образи, а е Създател на самото естество на съществата. Ако не е така, нека ни отговорят по какъв начин са се срещнали помежду си и деятелната Божия сила, и страдателната природа на веществото, по какъв начин са се срещнали помежду си и веществото, доставящо материя без образ, и Бог, имащ знание за образите без вещество, по какъв начин са се срещнали така, че недостигащото на Единия се дава от другото - на Създателя се дава над какво да покаже изкуството Си, а на веществото се дава да премахне безобразието си и непритежаването на форма? Но достатъчно по този въпрос. Да се върнем към казаното в началото.

А земята беше невидима и неустроена. Казалият: В начало Бог сътвори небето и земята, премълчал за много неща: за водата, за въздуха, за огъня и за видоизмененията, произлезли от тях. Макар всичко това, като служещо за изпълването на света, очевидно да е съществувало изцяло, все пак историческият разказ не е засегнал този въпрос, за да приучи ума ни към самостоятелно мислене и да му предостави случай въз основа на малко данни да прави заключения и за останалото. Затова, когато не е казано за водата, че Бог я е сътворил, но е казано, че земята е била невидима, размисли сам в себе си: “С каква завеса е била покрита тя и не се е явявала пред зрението?” Огънят не е могъл да я закрива, защото е светоносен и към каквото се присъедини, му придава по-скоро видимост, отколкото тъмнина. И въздухът също не е бил тогава покривало на земята; защото естеството на въздуха е фино и прозрачно, приема в себе си всички образи на видимите неща и ги предава на погледите на виждащите. И така, остава ни да си представим, че водата се е издигала над земната повърхност, докато влажната същност не е била отделена на отделно място. А от това земята е била не само невидима, но и неустроена, защото излишъкът от влага дори и сега става пречка за плодородието на земята. И така, причината и за невидимостта, и за неустроеността е една; стига само под устройство на земята да разбираме характерното за нея и естествено украшение - житата, люлеещи се в долините, зеленеещите и изпъстрени с различни цветя ливади, цъфтящите хълмове и покритите с гори планински върхове. Всичко това още не съществувало. Земята, по вложената в нея от Създателя сила, макар да била готова да роди всичко това, при все това изчаквала подходящ момент, за да роди по Божия заповед своите рожби.

Но е казано: тъмнина се разстилаше над бездната. Отново нов повод за баснословие, нови основания за нечестиви учения за онези, които извращават думите според собствените си догадки! Защото не обясняват по обикновен начин, че тъмнината е някакъв неосветен въздух или място, засенчено от някакво тяло, преграждащо светлината, или най-общо казано, място, лишено от светлина поради каквато и да е причина; а тълкуват, че тъмнината е зла сила, или по-добре да кажем, самото зло, имащо начало от самото себе си, противоположно и противодействащо на Божията благост. Щом Бог е светлина (1 Иоан. 1:5), то силата, която се бори против Него - казват те, съобразно с тази мисъл - очевидно ще бъде тъмнина - тъмнина, имаща битие не от някого другиго, а представляваща самобитно зло, тъмнина - нещо враждебно спрямо душите, нещо пораждащо смърт, съпротива срещу добродетелта. И в самите думи на пророка, според лъжливото им разбиране, се показва, че тази тъмнина е съществувала, а не е сътворена от Бога. И какви ли не лукави и безбожни учения са построени върху това предположение! Какви ли не люти вълци (Деян. 20:29), разпиляващи Божието стадо, са се нахвърляли върху душите, водейки началото си от тази кратка дума[76]. Не са ли оттук валентианите? Не е ли оттук гнусната ерес на манихеите, която, ако някой я нарече гнилост в църквите, не ще съгреши в съответствието на наименованието?

Защо, човече, бягаш далеч от истината, като сам си измисляш случаи за погибел? Словото е просто и е лесноразбираемо за всеки. Казано е: земята беше невидима. А коя е причината за това? Тази, че земята имала над себе си разпростряна бездна. А що за понятие е това - бездна? Това е огромно количество вода, в което е невъзможно да се открие долен предел. Но знаем, че много тела често са видими през тънка и прозрачна вода. Защо тогава нито една част от земята не се е показвала сред водите? Защото разлетият над водата въздух още не бил светъл, а бил тъмен. Защото слънчевият лъч, преминаващ през водата, често показва малки камъни, намиращи се надълбоко. Но в тъмна нощ никой по никакъв начин не ще види намиращото се под водата. Затова, като пояснение на думите: земята беше невидима, служи добавеното, че върху нея се е разстилала бездна и бездната била тъмна.

И така, бездната не е множество вражески сили, както са си представяли някои, и тъмнината не е някаква първоначална лукава сила, противопоставяща се на доброто. Защото две равни сили, взаимно противопоставящи се една на друга, неминуемо ще бъдат разрушителни една за друга, и намирайки се в непрекъсната борба помежду си, непрестанно ще имат и взаимно ще си дават поводи за вражда. И ако едната от противоположните сили превъзхожда другата по могъщество, тя става напълно унищожителна за побеждаваната сила. Затова, когато казват, че съпротивата на злото е равносилна на доброто, с това въвеждат непрекъсната борба и непрестанно разрушение, тъй като всяко (от двете) частично побеждава и частично бива побеждавано. А ако доброто превъзхожда по сила, то по каква причина природата на злото не е напълно унищожена? А ако, което е невъзможно и да се изрече... чудя се как те самите не бягат от себе си, бидейки увличани в такива злочестиви хули!

Но е неблагочестиво да се каже и това, че злото уж води началото си от Бога; защото противоположното не произлиза от противоположно. Животът не ражда смърт, тъмнината не е начало на светлината, болестта не е създателка на здравето. Напротив, макар при промяна на състоянията да стават преходи от противоположно към противоположно, при ражданията всяко раждащо се нещо произхожда не от противоположно, а от еднородно. И така, питат: “Ако злото не е нещо несътворено и не е сътворено от Бога, откъде има своята природа? А че злото съществува - това никой от участниците в живота не ще отрече”.

Какво да кажем на това? Това, че злото не е жива и одушевена същност, а е състояние на душата, противоположно на добродетелта и възникващо у нехайните чрез отпадане от доброто. Затова не търси злото навън, не си представяй, че съществува някаква първородна зла природа, но нека всеки да признае самия себе си за виновник за собственото си злонравие.

Всичко, което ни се случва, винаги ни се случва отчасти по природа, например: старост и немощ; отчасти - случайно, например: неочаквани срещи на нещо нерядко скръбно или и радостно, произтичащи от странични причини, като например някой, който копае кладенец, намира имане, или пък някой, който отива на пазар, среща бясно куче; а отчасти зависи от нас например: да надвием пожеланията или да не поставяме мярка на удоволствията, да се въздържим от гняв или да вдигнем ръка срещу раздразнилия ни, да кажем истината или да излъжем, да имаме кротък и умерен или горд и надменен характер.

Затова не търси навън началата на онова, на което сам си господар, но знай, че злото, взето в собствен смисъл, е получило начало в самоволни падения. А ако то не би било самоволно и не би зависело от нас, то тогава както законите не биха изпълвали с такъв страх оскърбителите, така и наказанията, налагани на престъпниците в съдилищата според степента на виновност, биха били неизбежни. Нека това бъде казано за злото, взето в собствен смисъл на думата. А болестта, бедността, безславието, смъртта и други човешки скърби не бива и да ги включваме в числото на злините; защото не причисляваме противоположното на тях към най-големите блага; и тези скърби отчасти се случват по природа, а отчасти при мнозина се оказват послужили за полза.

И така, в настоящия случай, като заставим всяко преносно и изпълнено с догадки тълкувание да замлъкне, ще изложим представата за тъмнина просто, без тънкости, като следваме намерението на Писанието. Разумът пита: “Сътворена ли е тъмнината заедно със света и по-първоначална ли е тя от светлината, и оттам наистина ли по-лошото е по-старшо?” Отговаряме, че и тази тъмнина не е нещо самостоятелно, а е видоизменение във въздуха, породено от липса на светлина. А за липсата на каква светлина внезапно се е намерило място в света, така че над водата настанала тъмнина?

Считаме, че ако е съществувало нещо преди сътворяването на този осезаем и тленен свят, то очевидно се е намирало в светлина. Защото ангелските чинове, и изобщо всички небесни войнства, каквито съществуват, наричани и ненаричани умни природи и служебни духове, са живеели не в тъмнина, а в светлина, и във всяко духовно веселие са имали подходящо за себе си жилище. И по този въпрос не ще спори никой, а камо ли онзи, който сред обещаните блага очаква пренебесната светлина, за която говорят Соломон: Светлината на праведниците свети винаги (Притч. 13:9 - слав.), и апостолът: като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участвуваме в наследството на светиите в светлината (Кол. 1:12). Защото, ако осъдените биват изпращани във външната тъмнина, то извършилите дела, достойни за благоволение, очевидно имат упокоение в надсветовна светлина.

Затова, когато по Божия заповед небето внезапно било разпростряно около това, което се съдържало вътре в собствената му повърхност и то станало непрекъснато тяло, достатъчно, за да отдели вътрешното от външното[77], тогава по необходимост самото небе направило обгърнатото от него място неосветено, като пресякло лъчите, идващи отвън. Така че тъмнината в света е произлязла от сянката на небесното тяло. Ще разбереш казаното от мен чрез следния нагледен пример: ако в слънчев ден, на пладне, разпънеш над себе си палатка от плътна и непроницаема тъкан и се затвориш в създалата се тъмнина. Считай и онази тъмнина за такава, тоест не за нещо предварително осъществено, а за следствие от други неща. Разбира се, за тази тъмнина се казва, че се е разстилала над бездната, защото с повърхностите на телата обикновено влизат в съприкосновение граничните предели на въздуха; но тогава над всички тела е била разлята вода, поради което по необходимост е казано, че тъмнината се е разстилала над бездната.

И Дух Божий - казва Моисей - се носеше над водата. Този дух означава или разливането на въздуха и разбирай, че писателят изброява частите на света, тоест, че Бог е сътворил небето, земята, водата, въздуха, и при това - въздух вече разлят и течен. Или, което е по-близо до истината и е одобрено преди нас, Дух Божий е наречен Светият Дух; защото Той, както е отбелязано, предимно и изключително е достоен за такова споменаване в Писанието и никакъв друг дух не се нарича Божий, освен Светият, Който допълва със Себе Си Божествената и блажена Троица. И ти, като допуснеш такова разбиране, ще извлечеш от него голяма полза.

А как Той се носеше над водата? Ще ти кажа не моето мнение, а мнението на един Сириец, който бе толкова далеч от светската мъдрост, колкото бе близо до истинското познание. И така, той каза, че сирийският език е по-изразителен и поради сродството си с еврейския се приближава малко повече до смисъла на Писанието. А смисълът на това изречение е следният. Думата носеше се, както казва той, е употребена в превода вместо думите: стопляше и оживотворяваше водното естество, подобно на птица, мътеща яйца и придаваща на затопляното някаква живителна сила. Подобна на тази мисъл - казват - се изразява с тази дума и на това място. Духът се носеше, тоест подготвяше водното естество за раждане на живи същества. По този начин достатъчно добре се обяснява задаваният от някои въпрос: “Без участие ли е останал Светият Дух в делото на сътворението?”.

И рече Бог: да бъде светлина (Бит. 1:3). Първото Божие слово създало природата на светлината, прогонило тъмнината, разпръснало унинието, развеселило света, изведнъж придало на всичко привлекателен и приятен вид. Показало се небето, покрито до този момент с тъмнина; красотата му се разкрила в такава степен, в каквато и сега погледите още свидетелстват за нея. Въздухът се озарил, или по-добре да кажем, разтворил в целия си обем цялото количество светлина, навсякъде, чак до крайните си предели, разпространявайки бързо предаване на лъчите; защото нагоре той достигал чак до ефира и небето, а на ширина за един миг осветявал всички части на света - северните и южните, източните и западните. Такава е природата на въздуха; тя е тънка и прозрачна; и поради това преминаващата през нея светлина не се нуждае от никакво разтегляне във времето. Както не във времето пренася за миг зрението ни към видимите обекти, така мигновено, в сравнение с което е невъзможно да си представим и най-кратък миг от времето, приема и приливите на светлината във всичките си предели. И ефирът станал по-приятен при наличието на светлина; водите станали по-светли, не само приемайки в себе си лъчи, но и излъчвайки ги от себе си чрез отразяване на светлина, защото водата хвърляла отблясъци във всички посоки. Божието слово изменило всичко в най-приятен и благолепен вид. Както пускащите елей в морските дълбини предизвикват появата на блясък на това място, така и Творецът на всичко, като изрекъл словото Си, мигновено внесъл в света благодатта на светлината. Да бъде светлина. И заповедта станала дело; произлязло естество, по-приятно за наслаждение от което с човешки разум е невъзможно да си представим.

А когато приписваме на Бога глас, реч и заповед; тогава под Божие слово не разбираме звук, издаван от словесни органи, и въздух, привеждан в трептене посредством език, а за по-голяма яснота за учещите се искаме с понятието заповед да опишем самото движение във волята.

Видя Бог, че светлината е добро нещо (Бит. 1:4). Можем ли да кажем нещо достатъчно за възхвала на светлината, при положение че тя предварително има за себе си свидетелството на Сътворилия я, че е добро нещо? И в нашите дела разумът предоставя на очите да преценяват, когато не може да каже нищо с такава сила, с каквато чувството предварително свидетелства. Но ако красотата на тялото се състои във взаимна съразмерност на частите и във външна доброцветност, то как представата за красота остава в сила по отношение на светлината, която по природа е проста и еднородна? Дали не поради това, че на светлината се приписва съразмерност не по отношение на собствените ѝ части, а по отношение на неболезненото ѝ и приятно въздействие върху зрението? Така и златото е прекрасно, макар да е привлекателно и приятно за погледа не поради съразмерност на частите, а само поради доброцветността си. И вечерницата е най-прекрасна сред всички звезди не защото частите, от които е съставена, са съразмерни, а защото лъчите ѝ проникват в очите, без да предизвикват никакво болезнено усещане и с приятност. Освен това сега Бог произнася преценка за красотата, без съмнение, не имайки предвид приятността за зрението, а предварително виждайки ползата от светлината впоследствие, защото красотата на светлината още не била преценяване от очи.

И отдели Бог светлината от тъмнината, тоест Бог направил природите им несъединими и напълно противоположни; защото ги отдалечил една от друга и ги отделил с голяма среда.

Светлината Бог нарече ден, а тъмнината - нощ (Бит. 1:5). Сега, вече след сътворението на слънцето, денят представлява осветяване на въздуха от слънцето, което грее в полукълбото, лежащо над земята, а нощта представлява покриване на земята със сянка, когато слънцето се скрива. Но тогава, не поради слънчевото движение, а поради това, че първоначалната светлина ту се разливала, ту отново се свивала до определена от Бога степен, настъпвал ден и следвала нощ.

Биде вечер, биде утро - ден един (Бит. 1:5). Вечерта е обща граница между деня и нощта; по подобен начин и утрото е граница между нощта и деня. Затова, за да припише на деня старшинство по съществуване, Моисей първо дал име на края на деня, а после - и на края на нощта, тъй като нощта следва след деня. Защото състоянието в света, което предшествало сътворението на светлината, било не нощ, а тъмнина; а онова, което станало различно от деня, е наречено нощ и му е дадено наименование след деня.

И така биде вечер, биде утро. Пророкът има предвид продължението на деня и на нощта; но не наименувал деня и нощта, а дал име само на по-превъзходното. Същия обичай ще намериш и в цялото Писание; при измерване на времето се изчисляват дните, а не заедно нощите и дните. Дните на нашия живот (Пс. 89:10) - казва псалмопевецът. И Иаков също казва: кратки и злочести са дните на моя живот (Бит. 47:9). И още е казано: всички дни на живота ми (Пс. 22:6). По този начин предаденото сега под формата на исторически разказ служи като закон и за последвалото.

Биде вечер, биде утро - ден един. Защо е наречен не първи, а един? Макар за възнамеряващия да говори за втори, трети и четвърти ден да би било по-подходящо да нарече деня, от който започват следващите, първи, при все това той го нарекъл един. Или с това определя мярката на деня и нощта и събира времето на денонощието в едно, защото един ден, ако под ден разбираме и нощта, трае двадесет и четири часа. Затова, макар при обръщанията на слънцето да се случва денят и нощта да се превъзхождат един друг, при все това общата продължителност на деня и нощта винаги се ограничава с точно определено време. И Моисей сякаш казал така: “Мярката от двадесет и четири часа представлява продължителността на един ден или завръщането на небето от един знак отново до същия знак се извършва за един ден”. Затова всеки път, когато поради слънчево обръщане в света настъпват вечер и утро, този цикъл се извършва не за по-дълго време, а точно за един ден. Или главното основание за това се крие в тайнствена символика, а именно, че Бог, когато сътворил природата на времето, поставил за негова мярка и знаци продължителността на дните, и измервайки времето със седмица, заповядва, седмицата, изчисляваща движението на времето, винаги да се върти в кръг, а също така и един ден, седемкратно завъртащ се, да изпълва седмицата. А видът на кръга е такъв, че той сам от себе си започва и сам в себе си завършва. Разбира се, и векът притежава това отличително свойство, да се завърта в кръг и никъде не свършва. Затова Моисей нарекъл началото на времето не първи, а един ден, за да има този ден по самото си наименование сродство с века. И той, като проявяващ в себе си признак на самотност и несвързаност с нищо друго, в собствения смисъл на думата подходящо е наречен един. Макар че Писанието ни представя много векове, като често казва: век века и веки веков, в него не се изброяват нито първи, нито втори, нито трети век, та по този начин да виждаме по-добре различията между състоянията и разнообразните неща, отколкото ограниченията, краищата на вековете и приемствеността между тях. Защото е казано: Денят Господен е велик и светъл (Иоил. 2:11 - слав.). И още: Защо ви е тоя ден Господен? Той е тъма, а не светлина (Ам. 5:18) - тъма, очевидно, за заслужаващите тъма. Защото според нашето учение е известен и невечерният, нямащ друг след себе си и несвършващ ден, който псалмопевецът е нарекъл осми (Пс. 6:1 - слав.), защото се намира извън седмичния кръг. Затова, независимо от това, дали ще го наречеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие; независимо от това, дали ще кажеш, че това е ден или че е състояние, той винаги е един, а не много; наречеш ли го век, той ще бъде единствен, а не многократен. Затова и Моисей, за да възнесе мисълта към бъдещия живот, нарекъл единтози образ на века, този начатък на дните, този съвременен на светлината свят Господен ден, прославен с възкресението на Господ. Затова и казва: Биде вечер, биде утро - ден един.

Но тук разсъжденията за едната вечер, застигнати от истинската вечер, поставят край на словото ни. Отецът на истинската светлина, Който украси деня с небесна светлина, озари нощта с блясъка на огъня, подготви упокоението на бъдещия век в духовна и непрестанна светлина, да просвети сърцата ви, за да познаете истината, и да запази живота ви без препъвания, като ви дари като в ден, да се държите благоприлично (Рим. 13:13), за да заблестите подобно на слънце в светлостта на светиите, за моя похвала, в деня на Христа, Комуто слава и власт във вечните векове. Амин.



[76] Тоест думата тъмнина.

[77] Дуцей съветва тук да се чете: външното от вътрешното, съгласно Теодорит, който в шести въпрос на книгата “Битие” заимства цялото това място от св. Василий.

БЕСЕДА 3

За твърдта

Вчерашното слово описа делата на първия ден, или по-добре да кажа (няма да му отнемаме естественото предимство, което той получил от Създателя, бидейки сътворен отделно и не бидейки включен в една категория с другите дни), делата на единия ден, а именно това, което е сътворено през него, и като даде на слушателите тълкувание, осигури за душите както сутрешно препитание, така и вечерно веселие. А сега преминаваме към чудесата на втория ден. Говоря така, като приписвам това не на силата на тълкувателя, а на изяществото на Писанието; защото то по естествен начин се харесва, привлекателно е и е силно желано за всяко сърце, което предпочита истинското пред правдоподобното. Така и псалмопевецът, описвайки доста изразително сладостта на истината, казва: Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! По-сладки от мед на устата ми (Пс. 118:103). Затова, след като вчера развеселих душите ви, според възможностите си, с беседа за Божиите словеса, днес - на следващия ден, отново се събрахме, за да разгледаме чудесата на делата от втория ден.

Но от мен не е скрито и това, че сред нас има мнозина занаятчии, които, занимавайки се с ръчни занаяти, с труд изкарват прехраната си; и точно те скъсяват словото ми, за да не ги откъсвам задълго от работата им. Какво да им кажа? Това, че времето, дадено назаем на Бога, не е изгубено, а бива възнаградено от Него с голяма лихва. Защото Господ ще уреди благоприятно всички обстоятелства, спомагащи за работата на предпочитащите духовното, като даде в делата им и сила на тялото, и усърдие на душата, и леснота в продажбата на изделията, и успех в целия живот. Но дори в сегашния живот плодовете на трудовете ни да не съответстват на надеждите, то поне учението на Духа е добро съкровище за следващия век. Затова изгони сега от сърцето си всяка житейска грижа и целият се събери сам в себе си. Защото няма голяма полза, ако телом си тук, а сърцето ти е заето със земно съкровище.

И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода (Бит. 1:6). И вчера чухме Божиите думи: да бъде светлина; и сега чуваме: да има (слав.: да бъде) твърд. Но в сегашния случай те явно съдържат в себе си нещо повече. Защото словото не се е ограничило с проста заповед, а е определило и причината, поради която е станало необходимо сътворяването на твърдта. Казано е: тя да дели вода от вода.

Като се спираме на първото, питаме: как говори Бог? По същия начин като нас ли, тоест първо в мисълта се ражда образ на предмети, после, след като си ги представи и избере значения, присъщи и съответстващи на всеки предмет, Той излага, а после, като предаде мислимото на производството на словесните органи, вече по този начин, чрез трептене на въздуха, необходимо за членоразделно движение на гласа, прави тайната Си мисъл явна? И не прилича ли на басня да се твърди, че на Бога са Му необходими толкова заобикалки, за да изрази мисълта Си? Или ще бъде по-благочестиво да кажем, че Божието желание и първият устрем на мисловно движение вече е Божие слово? А Писанието описва Бога многословно, за да покаже, че Той не само пожелал съществуването на творението, но и го довел до битие чрез някакъв Сътрудник. Както казало то в началото, така би могло да се изрази и за всичко. Като казало: В начало Бог сътвори небето и земята, после би могло да каже: сътвори светлината, а после: сътвори твърдта. Но сега, представяйки Бога като повеляващ и разговарящ, със самото премълчаване посочва Този, на Когото Бог заповядва и с Когото разговаря, без ни най-малко да се скъпи в предаването ни на знание, а разпалвайки в нас желанието с това, че нахвърля някои следи и указания за Неизречения. Защото придобитото с труд и с радост се приема, и старателно се пази. А където придобиването е лесно, там и притежаването не е от голяма важност. Затова Писанието сякаш по заобиколен път и постепенно ни приближава до мисълта за Единородния.

Но за безтелесното естество и в този случай не е имало нужда от думи, произнасяни на глас, защото на Съдействащия са могли да Му бъдат предадени самите мисли. Защото каква нужда от думи имат онези, които могат взаимно да предават желанията си мислено? Гласът е за слуха и слухът съществува поради гласа. А където няма нито въздух, нито език, нито ухо, нито извит проход, който да пренася звуците до възприемането им в главата, там не са нужни изречени думи, а се предават самите, както би казал някой, сърдечни помисли на волята. Затова, както бе отбелязано, за да бъде възбуден умът ни да изследва към Кое Лице са отправени думите, премъдро и изкусно е употребен този начин на разговаряне.

Второ, трябва да изследваме дали тази твърд, която и сама се нарича небе, е нещо по-различно от сътвореното в началото небе, и наистина ли съществуват две небета?

Философстващите за небето биха предпочели да бъдат лишени от език, отколкото да признаят това за истина. Защото те считат, че небето е едно и че не съществува естество, от което да би могло да възникне второ, трето и така нататък небе; защото цялата същност на небесното тяло е изразходена, както мислят те, за образуване на едно небе. И въртящото се в кръг тяло - казват те - е едно и при това е ограничено; и ако то е употребено за първото небе, то не остава нищо за произход на второ и трето небе. Така си представят тези, които освен Създателя, въвеждат несътворено вещество, и след като съчиняват първата басня, се увличат в следващата лъжа.

Но молим елинските мъдреци да не ни се смеят, докато не приключат споровете помежду си. Защото сред тях има и такива, които казват, че небесата и световете са безбройно множество. Но когато те изобличат несъстоятелността на последното мнение, като използват много силни доводи, и с геометрическа неизбежност докажат, че по природа е невъзможно да съществува друго небе, освен едно, тогава доста ще се посмеем на чертожническата им мъдрост и на ученото им празнословие, ако те, виждайки, че от еднаква причина произлизат и един мехур, и много мехури, при все това се съмняват дали има налице достатъчно творческа сила, която да доведе до съществуване на много небеса. Защото мислим, че силата и величието на небесата не превъзхождат много влагата, надуваща се под формата на празни кълба в изворите, ако вниманието бъде насочено към превъзходството на Божието могъщество. Толкова смешна е представата им за невъзможното! А ние сме толкова далеч от мисълта да не вярваме в съществуването на второ небе, че търсим и третото небе, което блаженият Павел бил удостоен да види (виж 2 Кор. 12:2). А псаломът, говорейки за небеса на небесата (Пс. 148:4), ми подсказа мисълта и за по-голям брой небеса.

И това ни най-малко не е по-странно от седемте кръга, по които, както почти всички единодушно считат, се въртят седемте звезди, и които, както казват, са пригодени един към друг, вмъкнати са един в друг подобно на обръчи на каче, и движейки се противоположно на вселената, поради разсичания от тях ефир, издават някакъв благозвучен и хармоничен глас, който превъзхожда всяка приятност на сладкопеенето. После, когато поискат осезаемо доказателство от твърдящите това, какво отговарят те? Че поради първоначалното привикване към този звук и вслушвайки се в него от първия миг на съществуването си, от продължителното упражняване в слушането му, сме изгубили усета за него, подобно на хора, чиито уши постоянно биват претоварени от чукане в ковачница. Да изобличава коварството и гнилостта на такива разсъждения, при положение че собственият слух на всеки човек ясно му показва това, не е работа за човек, който умее да цени времето и предполага, че слушателите му са разумни хора.

Но да оставим външните учения на външните и да се върнем към църковното учение. Някой преди нас е казал, че това не е сътворяване на второ небе, а е по-пълен разказ за първото небе. Защото там се описва общо сътворяването на небето и земята, а тук Писанието ни съобщава как окончателно са произлезли небето и земята. Но ние казваме, че, тъй като ни е предадено и друго име, и специалното предназначение на второто небе, то то е различно от сътвореното в началото, има по-плътно естество и служи за специална употреба във вселената.

И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. И създаде Бог твъдта, и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта (Бит. 1:6, 7).

Преди да се докоснем до смисъла на написаното, ще се опитаме да отговорим на едно възржение, което правят други. Защото ни питат: “Щом като тялото на твърдта е кълбовидно, както показва зрението, а водата е течна и се стича от високите места, то как е било възможно водата да се закрепи върху кривата окръжност на твърдта?”. Какво ще отговорим на това? - Ами това, че ако виждаме дадено нещо откъм вътрешната му вдлъбнатост кръгообразно, още няма необходимост да правим извода, че и външната му повърхност е направена кълбовидно, че цялата е изтъкана на стан и гладко изкарана. Понякога виждаме каменни тавани в бани и пещеровидни сгради, които, ако ги гледаме отвътре, изглеждат като полуокръжност, а отвън покривът на сградата често има равна повърхност. Затова не бива поради такива причини и самите те да се затрудняват, и нас да затрудняват, сякаш не можем да удържим водата нагоре.

Сега следва да кажем какво естество има твърдта и защо ѝ е заповядано да заема средата между водата.

Наименованието твърд (στερέωμα) в Писанието обикновено се дава на това, което има голяма твърдост например, когато се казва: Господ е моя твърдиня (στερέωμα); и мое прибежище (Пс. 17:3); и: Аз утвърдих (ἐστερέωσα) стълбовете ѝ (Пс. 74:4 - слав.); и: Хвалете Го в крепостта (ἐν στερεώματι) на силата Му (Пс. 150:1). А външните писатели наричат твърдо (τὸ στερεὸν) тялото, което е сякаш плътно и изпълнено .с пълнеж), за разлика от геометричното тяло. А геометрично тяло е това, което се състои само от размери, тоест от широчина, дълбочина[78] и височина; докато твърдото тяло освен размери има и плътност. Но в Писанието е обичайно това, което има сила и е неотстъпчиво, да се нарича твърд. Така тази дума се употребява често и за сгъстил се въздух; например, когато се казва: Той е, Който втвърдява гърма (Ам. 4:13 - слав.). Защото Писанието е нарекло твърдостта и плътността на духа, затворен в кухините на облаците и чрез ускорено изхвърляне произвеждащ гръм, втвърдяване на гърма.

Затова считаме, че и сега тази дума е употребена за някое твърдо естество, достатъчно да задържа водата, която лесно се стича и разлива. Но не бива въз основа на това, че според общоприетото мнение твърдта да се представя като произлязла от вода, да я считаме за подобна на вода или за втвърдила се вода, или за вещество, което се образува чрез процеждане на влага, например като камъка кристал, който, както казват, се образува от вода в резултат на извънредното ѝ втвърдяване, или като слюдата, която се образува между металите; а това е такъв прозрачен камък, притежаващ характерен предимно за него изключително силен блясък, че ако бъде намерен в чистия си вид, а не се е процедил от някоя гнилост и вътре не е пълен с пукнатини, по прозрачност е подобен почти на въздуха. Затова не оприличаваме твърдта на нищо такова. Защото за детския и прост разум, разбира се, е присъщо да има такива представи за небесното. Също така, макар вс