Свети Назарий бил роден в Рим. Баща му бил евреин, а майка му Перпетуя - християнка. Тя приела свето кръщение от самия апостол Петър. Като юноша Назарий дълго размишлявал коя вяра да приеме - бащината или майчината. Накрая той решил да стане подражател на святата си майка, чиято молитва много способствала за просвещението му, и бил кръстен от епископ Лин^[1].

Когато достигнал пълнолетие, свети Назарий достигнал и съвършенство в добродетелите - като служел усърдно на Господа, той се грижел не само за своето спасение, но и за спасението на другите, защото обърнал мнозина невярващи към Христа. Но скоро той напуснал Рим. Взел от родителите си полагащата му се част от имуществото и дарявал на бедните, а когато дошъл в Медиолан, раздал останалото като милостиня и послужил на затворниците, пострадали за Христа.

При царуването на нечестивия Нерон^[2] започнало голямо гонение против християните и мнозина Христови изповедници били оковани и измъчвани. Свети Назарий им служел, утвърждавал ги във вярата и ги укрепявал за мъченически подвиг. По това време управителят Анулин хванал и хвърлил в тъмница светите мъченици Гервасий и Протасий. Светият често ги навестявал и ги утешавал с благочестивата си беседа. Той ги обикнал много, защото виждал, че са изпълнени с Божествена любов и пламенно желаят да положат душите си за Господа, положил за нас Своята душа на кръста. Той изпитвал такава обич към светиите, че не искал да се разделя с тях и предпочел заедно с тях да пострада и да умре. Скоро управителят на областта научил, че той посещава затворените в тъмница, носи им всичко необходимо и ги утвърждава в християнската вяра. Затова заповядал да го хванат и да го доведат при него. На съда преди всичко го попитал кой е и откъде идва. Като научил, че свети Назарий по произход е римлянин, а по вяра - християнин, Анулин започнал да го уговаря да не отхвърля бащините богове, които римляните почитат от древността с жертви и поклонение. А светецът не само не пожелал да послуша съветите му, но възразявал, като порицавал лъжливите богове и изповядвал Единия Истински Бог Иисус Христос. Тогава управителят заповядал да го бият по устата. Но светият не преставал мъжествено да изобличава нечестието му. Разгневен още повече, управителят заповядал да го бият с пръчки, а после с безчестие го прогонил от града. Блаженият Назарий се радвал, че се е сподобил да приеме рани заради Христа, и като прогонен заради правдата, си спомнял Христовите думи: “Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.”^[3] Той скърбял само за това, че се е разделил с обичните си приятели Гервасий и Протасий, заедно с които искал да умре. Господ изпълнил по-късно това негово желание, а дотогава му предстояло в друга страна да послужи за спасението на хората и да разсее заблуждението на мнозина. На следващата нощ във видение му се явила неговата блажена майка и му заповядала да иде в Галия, за да се труди там за Христовото благовестие. Той станал и по указание на майка си отишъл в тази страна, проповядвайки Христа, просвещавайки със светлината на вярата хората, намиращи се в тъмнина и смъртна сянка^[4]. Когато свети Назарий пребивавал в град Мелия^[5], той взел от една благородна и вярваща жена тригодишно момче на име Целсий, кръстил го и го възпитал в благочестие. Момчето растяло на години и разум и се изпълвало с Божията благодат. И когато Целсий достигнал юношеска възраст, последвал учителя си свети Назарий, като се учел от него на висшата премъдрост и пазел в сърцето си боговдъхновените му слова и отеческо поучение. Юношата бил толкова мъдър в Христа, че настигнал учителя си и наравно с него служил за спасението на хората. Като проповядвал Христа, той наравно с него понасял гонения и мъчения, а впоследствие заедно с него се сподобил с мъченически венец.

Диновий, управителят на тази страна, научил, че свети Назарий разпространява християнството по много градове и веднага го хванал заедно с Целсий. След като им нанесъл побои, той ги хвърлил в тъмница, възнамерявайки на сутринта да ги подложи на всевъзможни мъчения. Но на сутринта жената на управителя видяла как отвеждат за наказание красивия юноша Целсий и го съжалила. Тя започнала да умолява мъжа си да помилва момъка и да го освободи заедно с учителя му Назарий. И с настойчивата си молба не отстъпила от управителя, докато той не пуснал и двамата на свобода. При това управителят им казал:

- Ходатайството на жена ми ви освобождава от всякакво мъчение.

Но светите мъченици скърбели затова, че не придобили желания мъченически венец и не завършили земното си поприще, за да се освободят от тялото и да бъдат с Христа^[6]. Те се отправили в град Тимир^[7] и както и преди разпространявали евангелското учение, като придобивал за Христа много души.

Дяволът не понесъл това и събудил гнева на идолопоклонниците. Като въстанали против свети Назарий и Целсий, нечестивите ги хванали и изпратили при жестокия си император. Когато застанали пред него, те изповядали Твореца Христос Господ. Тогава хвърлили Назарий на земята и го ритали с крака, а Целсий били с пръчки. Принуждавани да принесат жертва на боговете, светиите изобличили със словото си идолите и заради това били хвърлени на зверовете, но те не им причинили никаква вреда. После ги хвърлили в морето, но те тръгнали по водата като по суша. Като видели това, слугите на царя повярвали в Христа. Те приели кръщение от свети Назарий и оставили царския двор, оттеглили се от суетата на света и започнали да служат на Христа.

А свети Назарий с ученика си отново отишъл в Медиолан и намерил светите мъченици Гервасий и Протасий все още живи, но оставени в тъмница. Когато светият започнал да проповядва Евангелието в Медиолан, отново бил хванат от управителя Анулин. Той го попитал къде е бил през това време. Когато научил, че е бил в ръцете на самия Нерон, управителят се учудил как е останал жив и здрав, защото знаел, че императорът е безчовечен и жесток, че безпощадно убива не само виновни, но и невинни. Анулин принуждавал светия да се поклони на боговете им, но той не само не пожелал да стори това, а започнал и да ги хули. Тогава Анулин заповядал да го бият през устата и след много изтезания, които светецът понесъл заедно с ученика си Целсий, бил хвърлен в тъмница - при светите Гервасий и Протасий. Той много се радвал, че се сподобил да види приятелите си и да претърпи тъмница заедно с тях заради Христа.

През това време Анулин известил с писмо Нерон за него. Когато научил, че свети Назарий е жив, императорът много се разгневил на слугите, които трябвало да го удавят в морските дълбини. Той дълго ги търсел, за да ги погуби, като си мислел, че са освободили светия, но не ги намерил, защото те вече оставили света и доброволно се посветили на святото служение на Христа. Царят писал на Анулин веднага да убие светеца. Когато получил царското послание, управителят заповядал да го изведат от тъмницата заедно с ученика му и да отсекат с меч честните им глави.

Един вярващ, който живеел в покрайнините на града, тайно взел светите им мощи и ги отнесъл в дома си. Той имал разслабена дъщеря, която тогава лежала на одъра си. Когато внесли в дома мощите на светите мъченици, тя веднага се изправила здрава, сякаш никога не била боледувала. Стопанинът на дома заедно с всичките си домашни много се зарадвал и с почести погребал телата на мъчениците в градината си.

Скоро след посичането на светите мъченици Назарий и Целсий в града пристигнал военачалникът Астазий, който отивал на война против моравците^[8]. Идолските жреци го подучили да умъртви останалите в тъмницата светии. Гервасий бил пребит с железни пръчки и скоро издъхнал, а Протасий завършил мъченическия си подвиг, след като бил посечен с меч. Християнинът Филип заедно със сина си взел телата им и ги погребал в дома си. Мощите на всичките четирима мъченици - Назарий, Целсий, Гервасий и Протасий останали скрити в земята на тайно място и никой не знаел за това до времето на свети Амвросий, епископ Медиолански. Той открил мощите на Гервасий и Протасий по Божие откровение при царуването на Теодосий Велики, а мощите на светите Назарий и Целсий - при царуването на Аркадий и Хонорий^[9].

Презвитер Павлин в житието на свети Амвросий разказва за намирането на мощите на Назарий и Целсий следното:

“Мощите на свети мъченик Назарий, намерени вън от града в една градина, Амвросий донесе веднага в храма на светите апостоли. В гроба на мъченика ние видяхме кръв, която като че току-що беше изтекла. Главата му с коса и брада бе съхранена така, сякаш сега бе положена в гроба, а лицето му бе така светло, че изглеждаше като току-що умито. И какво чудо има в това, ако сам Господ е обещал в Евангелието, че “и косъм от главата ви няма да загине”^[10]? Усетихме благоухание, което надминаваше всички аромати. Заедно със свети Амвросий вдигнахме мощите на мъченика и ги положихме в колесницата и веднага започнахме да търсим мощите на мъченик Целсий. От стопаните на онази градина научихме, че предците им завещали никога да не оставят това място, защото в него са скрити велики съкровища. И наистина, там имаше такива съкровища, дето нито молец и ръжда ги ядат, и нито крадци подкопават и крадат.”^[11]

Така повествува презвитер Павлин за мощите на светите Назарий и Целсий. А за мощите на Гервасий и Протасий самият свети Амвросий е записал:

“Амвросий, раб Христов, до братята в цяла Италия - желая вечното ви спасение в Господа.

Божественото Писание нарича длъжник онзи, който е получил нещо даром^[12] от Господа и не го дава на други; защото той като че краде от църквата, когато укрива онова, което може да бъде полезно за останалите. Затова Давид е казал: “Твоята правда не скривах в сърцето си, възвестявах Твоята вярност и спасението от Тебе, и не затаявах Твоята милост и Твоята истина пред великото събрание.”^[13] И като че желаейки въздаяние за това дело, добавил: “Не спирай, Господи, Твоите щедрости към мене.”^[14]

С това сякаш е казал: както аз дадох възможност на другите да намерят милост, така и Ти не отнемай Своята милост от мене.

Но защо да правим това предисловие? Ще възвестя на вас, които благочестиво мъдрувате за Господа и вярвате, и ще ви призова към радост по повод намирането на свети мощи.

Миналата света Четиридесетница, когато аз по Божията милост бях сред онези, които постят и се молят, една нощ бях застанал на молитва.

И ето, изпаднах в такова състояние, че макар да не спях, но и не чувствах нищо. Видях двама юноши в бели одежди, които бяха вдигнали ръце и се молеха. Оборен от дрямка, не можах да говоря с тях. Когато дойдох на себе си, те станаха невидими.

И молех милосърдния Господ, ако това е бесовско прелъстяване, да го отстрани от мене, а ако тук е скрита някаква истина, да ми я яви по-ясно.

За да получа просеното от Господа, усилих поста, и на втората нощ, когато пропяха петлите, видях същото, както и първия път: същите юноши се молеха с мене.

На третата нощ, когато плътта ми, изнемощяла от поста, не можеше вече да се предаде на съня, юношите отново ми се явиха. Тогава аз не спях и само се изумявах на всичко това. С тях бе и един благолепен мъж, приличащ на свети апостол Павел, както бива изобразяван на иконите. Само той говори с мене, а те мълчаха.

Той каза така:

- Това са тези, които послушаха думите ми, презряха света и богатството и последваха нашия Господ Иисус Христос, без да търсят нищо земно или плътско. Десет години те живяха тук, в Медиолан, в служение на Бога, и се сподобиха да станат мъченици Христови. Ще намериш телата им да лежат в гроб в земята на онова място, където стоиш и се молиш. Извади ги и устрой храм в тяхно име.

Аз запитах за имената им и той ми отговори:

- Ще намериш до главите им книга, в която е записано за рождението и кончината им.

Събрах братята и епископите и им разказах за видяното. После започнах да копая, а епископите ми помагаха. И ние намерихме, както каза свети Павел, гроб, в който видяхме телата на светиите, които бяха като че току-що погребани и издаваха прекрасно благоухание.

До главите им намерихме книга, в която пишеше така:

“Аз, Христовият раб Филип, взех телата на тези светии в дома си и ги погребах. Тяхна майка бе Валерия, а баща им се наричаше Виталий. Те родили синове-близнаци и нарекли единия Протасий, а другия - Гервасий. Виталий бил воин и живеел в Медиолан, служейки тайно със съпругата си на Бога. Когато посетил заедно със съдията Павлин град Равена, там се открило, че той е християнин. Предаден на мъчения, той не се отрекъл от Христа. Хвърлили го в дълбок ров и го били с камъни, и така, погребан жив, той починал.

Когато научила за смъртта на мъжа си, съпругата му тръгнала да прибере тялото му и да го погребе в дома си, за утешение на вдовството си.

Но християните от Равена ѝ попречили да вземе тялото, защото се радвали на това съкровище и оставили при себе си мощите на светеца, за да им бъде застъпник.

Като не получила желаното, Валерия тръгнала обратно към Медиолан и по пътя си в едно селище попаднала на богомерзкия празник на нечестивите, които принасяли жертви на скверния си бог Силван^[15]. Според ритуала идолопоклонниците черпели странниците с идоложертвено месо и поканили и нея да вкуси. Но тя се погнусила от тази сквернота и като не желаела да вкуси от бесовската жертва, изповядала, че е християнка. Разярените нечестивци започнали да я бият безпощадно с пръчки и нейните спътници я довели едва жива в Медиолан.

Когато се завърнала в дома си и дала наставление в истинската вяра на синовете си Гервасий и Протасий, на третия ден тя предала душата си в Божиите ръце. Гервасий и Протасий останали сираци след смъртта на своите родители, сподобили се с мъченически венци, продали къщата си и имуществото си, раздали всичко на бедните и освободили робите. После се затворили в една колиба и в течение на десет години усърдно се отдавали на молитва, пост и четене на божествени книги. На единадесетата година те били затворени от управителя Анулин в тъмница и пострадали за Христа. Когато военачалникът Астазий минавал през Медиолан за война с моравците, идолските жреци го пресрещнали по пътя и казали:

- Ако искаш да се завърнеш с победа при царя, накарай Гервасий и Протасий да принесат жертва на боговете, защото те са разгневени, че тези двамата ги презират, и вече не желаят да дават отговори на нашите въпроси.

Като чул това, Астазий извел светиите от тъмницата, изправил ги пред себе си и казал:

- Заповядвам ви да не оскърбявате нашите богове, но с почести да им принесете жертви, за да бъде благополучен пътят ни.

Светият казал:

- Победа над враговете трябва да измолиш от Самия Всемогъщ Бог, а не от тези идоли, които нито виждат, нито чуват, не говорят и нямат дихание.

Тогава Астазий заповядал да го бият с оловни пръчки, докато не го умъртвили.

Военачалникът заповядал да изнесат тялото му и казал на свети Протасий:

- Нещастни човече! Пощади живота си, не бъди безумен като брат си.

А той отговорил:

- Не зная кой от нас е нещастен - аз ли, който не се боя от тебе, или ти, задето се страхуваш от мен.

Астазий възкликнал:

- Как! Аз ли се страхувам от тебе, нещастнико?

Светецът рекъл:

- Ти се страхуваш да не те оскърбя, като не принеса жертва на идолите - ако не беше така, нямаше да ме принуждаваш да принеса жертва. А аз не се боя от тебе и презирам заплахите ти. Идолите ти смятам за нищо и се покланям само на Единия Бог, царуващ на небето.

Тогава Астазий заповядал да го бият с пръчки и дълго измъчвали светеца. Когато го вдигнали от земята, Астазий казал:

- Защо си тъй горд и непокорен? Нима искаш да загинеш като брат си?

Свети Протасий отговорил:

- Не се гневя против тебе, Астазий, защото виждам слепотата на очите ти. Твоето неверие не ти позволява да видиш това, което е Божие. Моят Господ не похули онези, които Го разпнаха, но се молеше за тях и каза, че не знаят какво вършат. И ти не знаеш какво вършиш, затова те съжалявам. Но довърши започнатото, за да мога заедно с възлюбения си брат да видя своя Спасител.

Тогава Астазий заповядал да го посекат с меч. Когато направиха това, аз, Христовият раб Филип, заедно със сина си взех тайно през нощта телата им в дома си, а за това знаеше само Бог, и ги погребах в мраморен гроб. Вярвам, че по техните молитва и аз ще се сподобя с милост от нашия Господ Иисус Христос, който с Отца и Светия Дух живее и царува вовеки.”

Когато светите мощи били извадени от земята, болните започнали да получават изцеление, бесовете излизали от хората, а слепите проглеждали. Свети Амвросий споменава, че в града им имало един известен на всички слепец на име Севир. Щом докоснал края на дрехата на светците, той веднага прогледнал^[16].

Заради молитвите на Твоите светии, Господи, просвети душевните ни очи, за да ходим в светлината на Твоето Лице и да се възрадваме за Твоето Име навеки^[17]. Амин.

Преподобна Параскева, което се превежда Петка, се роди в град Епиват, който се намира на брега на Мраморното море, от благочестиви родители, които неотклонно живееха според Божиите заповеди и украсяваха живота си с милостиня и благотворителност. След като родиха тази чиста Христова гълъбица и добре я възпитаха в същите нрави по Божия закон, те се преселиха в небесните обители, а оставиха за свои наследници Параскева и нейния брат Евтимий, който после стана епископ на град Мадит и извърши там много чудеса, а мощите му подир смъртта източиха извор от миро и раздават изцеление на всички, които прибягват към тях с вяра.

Преподобната, като изпрати добре своите родители при Бога, възревнува усърдно живота на светците, поради което изнуряваше тялото си с пост и бдения, страдания и лежане на земята. А после съвсем пламна от божествено желание и не изтърпя дълго да остава в този суетен свят, но остави всичко и потъна в пустинята, гдето водеше безплътно равноангелно житие. Като подражаваше на боговидеца Илия и на Кръстителя Иоан, хранеше се само с пустинни билки, страдаше от студ и зной, но погледът ѝ беше обърнат само към Оногова, Който може да спаси от малодушие и буря^[19] смирените по сърце^[20]. Но и тези диви билки, та даже и водата не приемаше до насита, а много малко, и то привечер. Кой ще изповяда многото нейни сълзи, кой ще изрече непрестанните ѝ стенания, кой ще разкаже ляганията на земята и изтезанията? Защото там нямаше никой друг, който би могъл да види, освен всевиждащото Божие око. Там тя нямаше грижа за суетата на този свят, а само за очистването на душата си, за отговора пред бъдещия страшен съд и за посрещането на безсмъртния жених Христа, като си казваше: “Тебе, Женише мой, обичам”^[21] и като носеше винаги в ума си казаното в Песен на Песните: Кажи ми Ти, Когото душата ми възлюби!^[22] И за това постоянно страдаше, как да украси светилника си, как да го напълни с елей, как ще чуе сладкия глас на Жениха, как ще ликува заедно с мъдрите девици^[23], как ще се наслади на славата, светлостта и блаженството. Само за това страдаше сърцето ѝ, само за това очите ѝ винаги бяха изпълнени със сълзи, като си казваше: “кога ще дойда и се явя пред лицето Божие”^[24]!

Прекарвайки времето си в тия упражнения, лукавият дявол завиждаше на нейния добродетелен живот и се стремеше да я изкушава с фантазии и да я плаши с привидения, като се претворяваше много пъти в разни зверове, за да постави спънки на нейния път. Обаче смелата Параскева си беше поставила Всевишния за свое прибежище^[25] и прогонваше враговете с помощта на честния кръст. Такъв мъжки разум придоби женската природа, че разоряваше бързо всичките козни на врага като някаква паяжина и като Давид всеки ден поваляше мисления Голиат^[26], побеждавайки дявола. И така се подвизаваше против естеството и така украси душата си с добродетели, че и над нея се изпълни пророческото слово: “ще пожелае царят твоята красота”^[27]. И така чрез деянието намери възход във видението^[28], като украсяваше живота си словом и делом. И прекара доста години в пустинята.

Но една нощ, вдадена в молитва както обикновено и вдигнала умилено ръце към небето, видя в божествено видение светъл ангел като юноша, който дойде при нея и каза така: “Остави пустинята и се върни в родния си край, защото там трябва да върнеш тялото си на земята, а душата да преведеш в невеществените селения!” Като поразсъди, тя разбра, че видението е божествено, и хем се радваше за разлъката с тялото, хем скърбеше, че трябва да остави пустинята, защото нищо друго така не очиства душата и не я довежда до Божия образ, както пустинята и безмълвието. Но против волята си остави пустинята, върна се в света, пристигна в Цариград, влезе в прекрасния храм “Света София” и какво не прави: извърши много поклони, проля сълзи, принесе сърдечни стенания, а като си спомнеше живота в пустинята, люта печал я измъчваше. И както трудолюбива пчела обикаля всички пролетни цветя, така и тя обиколи всички тамошни свети места. Дойде в пресветлия храм на Богородица, наречен Влахерна, и там падна пред нейната честна икона, проливаше топли сълзи и говореше: “Владичице на света, на тебе възложих целия си живот, на тебе възлагам всичката си надежда^[29]! Не ме отхвърляй мене, бедната, и не се погнусявай от твоята рабиня, която е последвала твоя единороден Син още от младостта си! Ти познаваш немощта на женското естество, познаваш и повредата на душата ми. Нямам друга надежда, нямам друг покров. Ти си моята наставница, ти си моята застъпница, ти си пазителка на целия ми живот! Докато ходех из пустинята, тебе имах за помощница. А сега, като се завърнах в света, каква друга помощ ми трябва освен тебе? Затова, Владичице, стой до мене, бедната, и ми бъди спътница, наставница и ръководителка до края на живота ми!” След като се помоли така от цялата си душа и като възложи всичката си надежда на Божията Майка, се отправи към своя роден край. Пристигна в Епиват, прекара там известно време, като прибавяше трудове към трудовете и страдания към страданията, украсяваше себе си с пост и бдения и винаги беседваше една с единия Бог в молитва. После, като разбра за своето заминаване оттук, веднага се обърна към Бога с молитва, обливаше лицето си със сълзи и казваше: “Човеколюбче Владико, да не ме презреш мене, Твоята бедна рабиня^[30], която остави всичко заради Твоето пресвето име и Те последва! И сега, прещедри Господи, заповядай на мирен ангел да приеме моята бедна душа, за да не ми пречат на възхода нечистите лукави демони! Но ме сподоби дръзновено да застана пред Твоя страшен престол, защото си благословен във вечни векове! Амин!” И така предаде блажената си душа в Божии ръце, а тялото ѝ някои христолюбци положиха в гроб, защото тя не каза за себе си никому, коя и откъде беше, а като непозната чужденка прекара в своя роден град до деня на своето заминаване при Господа.

Такива са подвизите и духовните борби на нашата преподобна майка Параскева, която се подвизава на земята малко време, но получи голяма слава на небесата. А Бог не презря дълго Своята рабиня да лежи така забравена и тление да разложи нейното непорочно тяло, но яви на света нейните свети мощи по следния начин... Там наблизо безмълвстваше един стълпник и внимаваше в Бога. Но случи се някакъв човек тежко да заболее на един кораб и да умре, и да го захвърлят там някъде. От трупа му започна да излиза нетърпима смрад, така че никой не можеше да мине по оня път или да наближи нататък. Стълпникьт също не можа да изтърпи, затова бе принуден да слезе и да помоли някои хора да изкопаят дълбок ров и да заровят в него смърдящия труп. Те с усърдие приеха заповедта, но когато задълбаха рова, намериха нетленно тяло в земята. Удивиха се на това чудо, но понеже бяха неопитни, пренебрегнаха станалото като незначителна работа, захвърлиха там зловонния труп и заедно с нетленното тяло ги засипаха с пръст. Като си отидоха по домовете, разказваха на всички видяното чудо. А един от тях, на име Георги, човек благоговеен и христолюбив, през вечерните часове в своя дом си правеше молитвата към Бога за всички свои близки, както имаше обичай. Но на разсъмване го обзе сън, струваше му се, че вижда някаква царица, седнала на пресветъл престол и обкръжена от голямо множество светли войници. Като ги видя христолюбецът, обхвана го страх и веднага се хвърли на земята, понеже не можеше дръзновено да гледа тяхната светлост и красота. Но един от светлите го хвана за ръката, издигна го и рече: “Георги, защо така презряхте тялото на преподобна Параскева? Скоро го вземете и положете в светъл ковчег, защото Царят пожела нейната красота^[31] и поиска да я прослави на земята!” Също така и светлата царица му рече: “Скоро вземете моите мощи и ги положете на почетно място, защото не мога повече да търпя лошата смрад на онова тяло! Защото и аз съм човек, преминала през майчина утроба, а родното ми място е Епиват, където сега живеете вие.” Същата нощ и една от благоговейните жени, на име Евфимия, имаше подобно видение. Сутринта двамата подробно разказваха на другите своите видения. Като чуха, всички се спуснаха към гроба, взеха нетленните мощи на преподобната, със свещи и кадила радостно ги положиха в църквата “Свети Апостоли”, дето лежаха и извършиха много знамения. И не само в оня край, но и по всичките околни страни бяха известни нейните чудеса, защото всички недъгави и бесновати от околността пристъпваха с вяра и получаваха изцеления.

След като мина доста време и скиптърът на византийската империя изнемогна, тогава по Божие допущение я завладяха римляните, които божественото Писание нарича “железен жезъл”^[32]. Като превзеха Цариград, заграбиха безсрамно всичките свещени съсъди и честните мощи на светците, цялата църковна утвар, всички царски имения, и с една дума - цялата красота на оня град, и ги изпратиха в Рим. Като гледаха това благочестивите, скръб и печал ги покриваше като тъмен облак, и нищо друго не можеше да се чуе от тях освен: “Стани, защо спиш, Господи! ... Защо ... забравяш скръбта ни и угнетението ни?”^[33] В същото време българският цар, благочестивият Иван Асен, синът на стария Асен, здраво държеше благочестието и без да се плаши от техния лай, а напротив - като намери благоприятно време, храбро връхлетя върху завоеванията на злочестивите и отне цяла Македония, Серес с цялата Света Гора Атонска, славния Солун с Тесалия, също така и Тривали, и Далмация, наречена Албанска държава, чак до Драч, в които благочестиво постави митрополити и епископи, както неговите светли хрисовули в славната Лавра на Света Гора и в Протата свидетелстват ясно. И не се задоволи само с това, ами здраво и мъжествено покори и завладя всичко чак до Цариград, пък воюва и срещу самия Цариград и принуди франките в него да му плащат данък. Така, като покоряваше и завладяваше, стигна и до него славата на преподобната, която посрещна с удоволствие. Разпали се сърцето му, и както елен жадува за водни извори^[34], така желаеше да се наслади на нетленното съкровище на ковчега със свещените мощи на преподобната, защото навсякъде просия с чудесата си, навсякъде разпростря благодатните си лъчи и всичките земни краища озари. Благочестивият цар намери благоприятно време, намисли хубава и благоугодна идея, полезна и достойна за похвала: изпрати при франките в Цариград да поискат не сребро или злато, нито бисери и скъпоценни камъни, ами всехвалния ковчег на преподобната. И какво можеше да бъде за него по-любезно от тялото на преподобната? Той това си имаше на ум постоянно, щото ако му поискат и половината царство, всичко би бил готов да даде - било имоти, било злато и сребро, било бисери и скъпоценни камъни - само да получи желаното съкровище. Като чуха това франките, веднага се оказаха готови да изпълнят молбата му и с голямо усърдие и незабавно го послушаха, както и във всичко го слушаха. Те заповядаха да получи желаното и много други неща му изпратиха, за да бъдат в мир с него, като обещаваха и душите си да му дадат. Самодържецът, като чу това, струваше му се да лети по небето и не знаеше къде да се дене от голяма радост.

Тогава веднага изпрати митрополита на Великия Преслав, преосвещения Марко, да пренесе с много почести тялото на преподобната от Епиват в славния град Търново. А той побърза да отиде там, нареди всичко за тържеството, взе почтително светите мощи, скоро тръгна за родината си, като отправяше хвала на Бога и преподобната. А след като премина пределите на франките и навлезе в българската страна, всички околни се стичаха и препращаха ковчега на преподобната към славния царски град Търново със свещи, кадила и благоухания. Благочестивият цар Иван Асен като узна, че светата е вече близко, излезе от града да я посрещне с майка си, царица Елена, със своята царица Анна и с всичките си велможи, а с тях и всечестния патриарх Иоаким с целия църковен клир и с безчислено множество народ. И царят, и всички с него, отидоха на четири поприща от града^[35] с голяма почит да посрещнат преподобната, която прегръщаха с ръце, душа и сърце, и с любов целуваха. И като я донесоха, положиха я в дворцовата църква, гдето и досега лежи^[36], като раздава изцеления на всички, които пристъпват към нейния славен ковчег с вяра и любов. Това пренасяне мощите на преподобната наша майка Параскева беше извършено през 1238 г. след Рождество Христово.

Житието на преподобната най-напред съставили гърците, и го написал някакъв неопитен човек от град Каликратия грубо и невежествено, поради която причина Цариградският патриарх Николай Музалон (1147-1151) заповядал то да бъде изгорено според повелението на 63 правило на VI Вселенски събор (Трулския), и възложил на някой си дякон Василик да състави благолепно житие, както заслужава преподобната; за това пише Антиохийският патриарх Теодор Валсамон (XII век) в своето тълкувание на споменатото правило. Светейшият Търновски патриарх Евтимий (1375-1393) несъмнено се възползвал от този труд и много години по-късно (повече от 100 години след пренасянето на честните мощи в град Търново) написал житието ѝ на старобългарски език, което сега имат славянските православни църкви и което е преведено на гръцки, латински, румънски, руски, български и други езици. Но и преподобният Никодим Светогорец († 1809 г.) съставил житие на преподобната, което доста се различава от житието, съставено от свети Евтимий Търновски. Затова се постарахме към съставеното от свети Евтимий да прибавим разказа на Никодим.

След много години^[37], когато българският цар не се надяваше, а целият народ се наслаждаваше на мир и благочестието растеше по молитвите на тази преподобна майка, изначалният враг на мира повдигна буря и въоръжи против славния град Търново турския варварски цар, който дойде и завоюва всички български предели. Като се опълчи срещу чудния град, беше в недоумение как да го превземе, защото гледаше естествената укрепеност на мястото: затворено от стръмни планини и високи хълмове, укрепено с големи стени, а отвътре тройно утвърдено с многоценните мощи на преподобната. Ако би могъл и да направи нещо на стените, то спрямо крепостта на преподобната би могъл да успее така, както сеното срещу огъня. Но, о горчива повест, грехът превъзмогна, градът беше предаден в 1393 г. в ръцете на оня, който никога не се надяваше да получи това! И още по-нататък? Ако ви представя подробно с писанието си онова, което се вършеше тогава, ще ви натъжа и разплача. Но заради тържествеността на деня премълчавам повестта си.

Когато всичко скъпоценно в града беше донесено пред лицето на турския цар, донесено беше и пречестното тяло на преподобната, съблечено от многоценните одеяния, и облечено в малки и евтини одежди. Срацимир, царят на град Бдин (Видин) на река Дунав, го изпроси и варваринът го изпрати там, след като преподобната бе прекарала в град Търново 155 години. Но унгарският крал със своите сили премина Дунава, превзе град Бдин (Видин) и стигна до Никопол. Тогава варварският началник остави Византия, която жестоко нападаше, и се опълчи срещу унгарците. Като стана сражението, той окончателно ги победи и една голяма част от унгарското войнство се издави в реката. И така, украсен с бляскава победа, измаилтянинът нападна град Бдин (Видин), а цар Срацимир, който безбоязнено беше излязъл пред него поради обещанията, които му беше изпратил, вързан изпрати в град Бруса, като заграби безчислените му богатства и ги присъедини към своите.

По това време дойде на свиждане с турския цар благочестивата сръбска княгиня Милица, съпруга на вечнопаметния княз свети Лазар^[38], с двамата си благочестиви сина деспот Стефан и Вълко и със съпругата на великия и храбър деспот Углеш^[39], на име Евфимия, украсена с постничество и добродетел, превъзхождаща мнозина с мъдростта и остроумието си. Всички те заедно имаха дръзновение пред царя^[40], затова не просеха да им даде града и неговите околности, нито някакви тленни имения, но обзети от силна любов, просеха нетленните мощи на тази преподобна майка. А той се надсмя и рече: “Защо не просите нещо друго, имения с голяма стойност, ами само сухи и неподвижни кости?” Но те му отговориха: “Ако искаш всичките наши имения да ти разменим за желаните мощи, ние сме готови да ти ги предложим!” Той похвали усърдието им и им предаде желаното. А те прегръщаха с ръце, целуваха, прилагаха очи, душа и сърце към нея, проливаха сълзи от радост и не можеха достатъчно да се насладят на този източник на Божия благодат. Като я обвиха в златни одеяния с многоценни аромати, я отнесоха в своята страна с много почести, като се наслаждаваха и веселяха, придобили такова съкровище, за което светът не беше достоен^[41]. И я положиха в църквата, която беше в двореца им. Прочее, достохвалната майка имаше това пренасяне на мощите през 1396 г., след като пролежаха в град Бдин само 3 години, понеже Бог промислително го направи, та и западните страни да се осветят и да се назидаят към по-добро.

Минаха много години. Християните все повече отслабваха, а измаилтяните все повече се засилваха. След България турците завоюваха цяла Босна и Сърбия без Белград. После и Цариград падна в техни ръце през 1453 г. А когато се възцари султан Сюлейман Великолепни (1520-1566), който беше много мъжествен и храбър и превъзхождаше всички султани преди себе си и след себе си по мъдрост и възпитание, а освен това и към християните имаше хубаво благоволение, веднага след възцаряването си през 1521 г. вдигна война против унгарците и завоюва Белград и други градове и страни. Чу и за мощите на преподобната Параскева, сам разпитваше за станалите чудеса, защото нейният свещен ковчег и там извърши много божествени знамения, така че те не бяха скрити и от агарянския цар, а напротив - заинтересуваха го сам да разпитва. Като чу от някои, че стават благодатни дарования на християните благодарение на божествената сила и действие на преподобната, той ги изпрати от Белград в Цариград и ги положи в патриаршията при храма на Всеблажената след като светите мощи прекараха в Сърбия 125 години.

Но като изминаха други 120 години, през 1641 г. Цариградската патриаршия изпадна в голяма оскъдица и дългове поради големите данъци, които злочестивите агаряни събираха от нея. Тогава ѝ помогна Молдо-Влахийският княз Василий Воевод. Според разказа на преподобния Никодим Светогорец (†1809 г.), князът дал на Цариградския патриарх Партений (Старши) доста злато, а патриархът в отговор на неговата молба му отстъпил мощите на преподобната, които нощем и тайно били спуснати по стената на Фенер към морето и оттам с кораб били отнесени във Влашко, в град Яш, и положени в църквата “Три светители”. А според Димитрий Кантемир, който само 46 години след пренасянето (1687) дошъл в Цариград и живял там 23 години, князът дал на патриарха 260 кесии злато за мощите. Но понеже според Корана на агаряните не се позволява мъртви тела да се пренасят по-далеч от три поприща, князът трябвало да даде и на турския капуджи-баши други 300 кесии, за да изходатайствува разрешение от султана за пренасяне мощите на преподобната майка Параскева - Петка от Цариград в Молдо-Влахия. Те били поставени в църквата “Три светители” в град Яш, където на стената - по свидетелството на епископ Мелхиседек - пренасянето било описано подробно, но този надпис бил заличен при един ремонт на храма през 1884 г. Сега светите мощи почиват в църквата “Сретение Господне” на същия град, правят големи чудеса и ползват със своята благодат благочестивия православен румънски народ вече 330 години. Заради молитвите на преподобна Параскева - Петка, Христе Боже, дай мир на света и на Твоята православна Църква! Дай да се спасят душите на всички, които с вяра и любов почитат нейната света памет! Амин!

Преходен е образът на тоя свят - “Владетелството преминува от народ към народ, Господ събаря престоли на властници и на мястото им поставя кротки.”^[42] Благоверният княз Никола^[43] от младини разбрал тази бързопреходност на земното владичество. Той ясно виждал, че само на небето съществува непреходно, вечно пребиваващо царство, изпълнено с онези неизречими блага, които Господ е приготвил за тези, които Го обичат. Затова и той, както някога индийския княз Иоасаф^[44], оставил славата и богатството, почестите и властта на своето временно, земно царуване заради вечното, небесното царство и се облякъл в светия монашески чин в Печерския манастир^[45]. В монашеството блаженият Никола така просиял със светия си живот, че заради неговите добри дела всички усърдно прославяли Господа. И преди всичко той преуспявал в послушанието. Отначало свети Никола работел за братята в магерницата, сам сякъл дърва и смирено ги донасял от брега на раменете си, като без леност изпълнявал и всичко останало, което било нужно за приготвянето на храна. Той вече дълго време пребивавал в трудове, когато за подвизите му научили братята му Изяслав и Владимир. Те започнали да го възпират от тази работа, но истинският монах със сълзи изпросил да му позволят още една година да поработи в магерницата за братята. И с голямо старание и усърдие служил тук в течение на цели три години. След това, като изпитан и способен за всичко, той бил поставен да пази манастирските порти и в това послушание пребивавал също три години, като не се отклонявал никъде, освен в църквата. Оттам бил поставен да прислужва на братската трапеза и това послушание преминал с такова усърдие и старание, че придобил уважението на всички братя.

Преминал благочинно всички степени на послушанието, по решение на игумена и всички братя той приел подвига на безмълвието, за да се грижи в тишина за своето спасение. Докато изпълнявал това послушание, той сам устроил край килията си градина и през всичките години на монашеския му живот никой не го видял да стои без работа. Винаги имал в ръцете си някакво занятие, а на устата си - непрестанната Иисусова молитва: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!” Никога не вкусвал нищо друго, освен общата манастирска храна на братската трапеза, и то много малко. Ако на него, като на княз, противно на желанието му се случвало да получи нещо от близките си, тогава той раздавал всичко за полза на странниците, бедните и за църковните нужди, и с негови средства за църквата били закупени много книги.

Още по времето, когато управлявал владенията си, блаженият княз имал един изкусен лекар на име Петър, родом сириец, който дошъл с него в манастира. Като видял доброволната нищета на своя господар, лекарят го напуснал и останал да живее в Киев, където лекувал мнозина. Впрочем, той нееднократно посещавал блажения, и като го виждал да пребивава в големи лишения и безмерен пост, да служи в кухнята и като пазач при манастирските врати, започнал да го увещава да остави този живот:

- Княже, подобава да се погрижиш за здравето си, за да не отслабиш съвсем плътта си с непосилен труд и въздържание. Защото ако изнемогнеш, няма да можеш да носиш игото, което пожела да поемеш заради Христа. Нали Бог не търси пост или подвиг по-голям от силите ни, а само чисто и смирено сърце. Ти работиш за монасите като някой купен роб. Не си навикнал на такава нужда, пък и тя е недостойна за тебе, защото си княз. За родните ти братя Владимир и Изяслав твоята нищета е скръб и велико унижение, защото от голяма слава и почест си достигнал такива лишения, че умъртвяваш тялото си и заради оскъдната храна придобиваш недъзи. Преди се хранеше с вкусни плодове, а сега се подложи на тежки лишения, вкусвайки сурови овощия и сух хляб. Пази се да не се разболееш съвсем, защото тогава, като нямаш повече сили, ще се лишиш от живота, а аз няма да мога да ти помогна - така ще приготвиш неутешим плач за братята си. Ето и болярите, които някога ти служеха и благодарение на тебе станаха знатни, загубиха надеждите си, съжаляват за тебе и пребивават в голямо униние. Но те си издигнаха големи къщи и сега живеят в тях, а ти нямаш къде да преклониш глава и седиш или край помийни ями, или в кухнята, или при дверите. Кой от руските князе е постъпвал така? Блажения ти баща Давид или вечнопаметният ти дядо Святослав? Пък и от болярите никой не би пожелал такъв безславен живот, освен Варлаам^[46], който беше игумен тук. Ако не послушаш съвета ми, без време ще умреш.

Лекарят Петър, подучван от братята на свети Никола, често му говорел подобни думи, докато седял заедно с него ту в магерницата, ту край портите на манастира.

Блаженият винаги му отговарял така:

- Брате Петре! Често мислех за спасението на душата си и реших, че не подобава да щадим плътта си, за да не подигне тя борба против духа и да не възбужда в душата ми бран. Изнурявана в подвига на въздържанието, тя се смирява, но не изнемогва. А дори и да беше така, нали апостолът е казал: “силата Ми се в немощ напълно проявява”^[47]. И още: “страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас”^[48]. Бог търси смирено и чисто сърце, но такова не може да има без пост и подвиг, защото постът е майка на целомъдрието и чистотата. И още е казано: “Той смири тяхното сърце с мъки.”^[49] Благодаря на Бога, че ме освободи от светските грижи и ме направи раб за неговите раби, тези блажени черноризци, защото когато аз, князът, работя за тях, работя за Царя на царете. А братята ми нека се грижат за себе си, “защото всеки ще понесе своето бреме”^[50]. Достатъчно им е моето наследство, което оставих заедно със земното княжество, за да наследя Царството Небесно: “от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа”^[51]. Защо ме плашиш със смъртта, укоряваш ме за моята нищета и за въздържанието от излишни ястия? Нали и ти, когато лекуваш някоя телесна болест, заповядваш на болния да се въздържа, а някои ястия да избягва напълно? А аз по същия начин подобава да лекувам душевните недъзи. Дори да умра телесно, за мен смъртта заради Христа е придобивка^[52]. Ако седя край помийните ями, защо ме смяташ по-лош от болярите? Та на мен подобава да царувам с Иов, за когото е казано, че бил “най-прочут между всички синове на Изток”^[53]. Ако преди мене това не е сторил нито един от руските князе, то аз, следвайки Небесния Цар, ще положа началото. Може би отсега нататък някой ще започне да ми подражава и ще последва примера ми. Накрая, съветвам теб и онези, които те подучват да говориш това, да се грижите повече за самите себе си!

Много пъти се случвало и следното. Когато блаженият княз, изтощен от подвига на послушанието, се разболявал, лекарят Петър веднага му приготвял необходимите лекарства. Но князът винаги още преди пристигането на лекаря с Божията помощ ставал здрав и никога не позволявал да бъде лекуван.

Веднъж и самият лекар заболял. Блаженият пратил да му предадат:

- Ако не пиеш лекарства, скоро ще оздравееш, а ако не ме послушаш, дълго ще страдаш.

Но Петър не го послушал, изпил лекарството и като желаел да се освободи от болестта, едва не изгубил живота си, макар после и да бил изцелен по молитвите на светеца. Когато скоро след това отново легнал болен, блаженият заповядал да му предадат същото:

- Ако не се лекуваш, ще оздравееш след три дни.

Наказан заради първото си непослушание, този път лекарят послушал блажения. И станало по неговите думи - той оздравял на третия ден. Блаженият Никола в това време завършвал послушанието си като манастирски вратар. Той извикал оздравелия лекар и му казал:

- Петре! Подобава да приемеш монашески образ и вместо мене да се потрудиш в този манастир заради Господа и Неговата Пречиста Майка, защото след три месеца ще напусна този свят.

Като чул това, лекарят Петър паднал в нозете му и възкликнал със сълзи:

- Уви, господине мой, благодетелю мой, скъпоценни животе мой! Кой ще ме приеме, когато дойда тук? Кой ще нахрани сиротите и бедните, кой ще се застъпи за обижданите, кой ще окаже милост на ония, които се нуждаят от помощ? Не ти ли казах, княже, че скоро ще станеш причина за неутешимия плач на братята си? Не ти ли казах да пазиш живота си, защото можеш да бъдеш полезен на мнозина и от твоя живот зависи животът на много хора. Не ме ли изцели ти с Божията сила и своята молитва? Къде отиваш, добри пастирю? Ако ти сам, моят изцелител, си болен, кажи на твоя раб за болестта ти и ако аз не те изцеля, нека за твоя живот и за твоята душа дам моя живот и моята душа. Не си отивай от мен в мълчание, господарю мой, но ми кажи - откъде имаш тази вест? Ако е от хората, заради теб ще дам живота си, а ако Господ ти възвестява това, моли Го аз да умра вместо тебе. Ако ме оставиш, къде ще седна и ще плача за загубата си - край тая помийна яма ли, където ти толкова често седиш? Но и тук няма да ме допуснат. Ще мога ли да получа нещо в наследство от твоето имущество, когато ти самият си гол? Тези вехти вретища, които са върху тебе? Но отивайки си от света, ти ще бъдеш положен в тях. Дарувай ми поне твоята молитва, както в древността Илия дал на Елисей кожуха си, за да разделя с нея сърдечните дълбини и водите на живота ми^[54] и да достигна мястото на далечната стряха, дома Божий, където ти желаеш сега да отидеш. Та и звярът след залез слънце разбира, че трябва да иде и да легне в леговището си, но аз не зная къде ще ида след кончината ти. “И птичка си намира жилище, и лястовица - гнездо, дето да положи пилците си.”^[55] Ти вече шест години живееш в манастира, а нямаш свое място: мен къде ще оставиш?

Блаженият вдигнал плачещия и му казал:

- Петре! Не се оплаквай, защото “По-добре да се уповаваме на Господа, отколкото да се надяваме на князе”^[56]. Господ знае как да съхрани творението, което Сам е създал. Той ще се погрижи да нахрани гладните, ще се застъпи за бедните и ще спаси падналите в напасти. И за теб ще има прибежище. Братята ми по плът нека плачат не за мен, а за себе си и за своите дела в скръбната участ на този свят, за да получат утешение и блаженство в бъдеще. Аз не се нуждая от изцеление заради временния живот, защото отдавна съм умрял за всичко временно. Мъртвите не ще оживеят, нито лекари ще ги възкресят^[57], както казва Исаия.

Като казал това, блаженият Никола Угодник заедно с лекаря се отправил към една пещера и там приготвил място за гроба си. При това казал на Петър:

- Кой от нас повече обича това място?

Той с плач отговорил:

- Зная, че ако пожелаеш, ще измолиш от Господа ти още да живееш, а мен положи тук.

Блаженият му отговорил:

- Нека бъде, както ти желаеш, ако е угодно на Господа. Да Му се помолим и двамата, но в монашески чин.

Тогава по съвета на Никола лекарят приел монашеско пострижение и три месеца пребивавал в молитва, проливайки сълзи непрестанно денем и нощем:

Веднъж блаженият Никола му казал:

- Брате Петре, желаеш ли да те взема със себе си?

Той, както и преди, със сълзи му отговорил:

- Желая да ми позволиш да умра вместо тебе, а ти остани тук и се моли за мене.

Никола му казал:

- Брате, дерзай и бъди готов, защото по твое желание след три дни ще си отидеш от този живот.

Когато настъпило посоченото време, Петър се причастил със светите и животворящи Христови Тайни, легнал на одъра и предал духа си в ръцете на Господа. След смъртта му блаженият княз Никола Угодник се подвизавал още тридесет години, без да излиза от манастира и достигнал съвършенство в светия живот, се преставил във вечния живот на Най-Светия от всички светии, Царя на смирението Иисус^[58]. В деня на кончината му почти целият град Киев се събрал да му въздаде последно целувание и да изпроси с изобилни сълзи молитвите му.

Особено плакали братята на блажения Изяслав и Владимир. Изяслав пратил при игумена на манастира молба да му даде за благословия и утешение кръста на починалия, възглавето и пейката, върху която той извършвал поклони. Игуменът му ги дал с думите:

- По вярата си нека получиш от тези неща помощ в онова, което желаеш.

Изяслав приел предметите с голямо благоговение и пратил на манастира много злато, за да не взема даром нещата на брата си.

Самият той веднъж се разболял тежко и дори не се надявал да стане от одъра. В това време при него били жена му, децата му и всички боляри. След известно време болният се почувствал по-добре, станал и помолил да му дадат да пие вода от Печерския кладенец. Но скоро отново изгубил дар слово и вече не могъл да промълви нищо. Пратили в Печерския манастир и в един съд донесли вода, с която преди това умили гроба на преподобния Теодосий. Игуменът предал и власеницата на преподобния Никола Угодник, за да облекат княза в нея. Още не се бил завърнал слугата с водата и власеницата, а княз Изяслав промълвил:

- По-скоро идете да посрещнете преподобните отци Теодосий и Никола извън града.

Когато пратеникът влязъл, князът отново възкликнал:

- Никола, Никола Угодник!

Дали му да пие от водата, облекли го във власеницата и той скоро се изправил здрав, а всички прославяли Бога и Неговите светии.

Оттогава, когато се разболявал, Изяслав винаги обличал власеницата и веднага се изправял здрав. Освен това той винаги я взимал със себе си, когато отивал на война и така оставал невредим. Веднъж той съгрешил и не се решил да я облече - и тогава бил убит в битка. Но още преди това заповядал да бъде погребан с нея.

Така и ние, като се надяваме на молитвите на преподобния княз, за чието спасение имаме очевидни доказателства, да се сподобим със силата на молитвите му да получим изцеление от всички болести и язви, както временни, така и вечни, по благодатта на Царя на смирението, Царя на славата, нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Комуто слава с Бог Отец и Светия Дух сега и завинаги и вовеки веков. Амин.

Свети свещеномъченик Силван бил родом от Газа и бил презвитер в родния си град. Заради ревността си в разпространението на Христовата вяра той бил заточен в мините на Фен^[59]. Впоследствие бил обезглавен заедно с други 40 християнски воини^[60].