БЯЛАТА БЪЛГАРКА

Княгиня Мария - сестрата на цар Шишман, беше милостива към бедни и страдащи и народът с обич я наричаше “Мара бялата българка”. Но тя живя в тежки времена. Турците превзеха почти цяла Южна България. Опасността да падне престолният град беше голяма. Цар Шишман реши да сключи мир и в залог да даде сестра си за жена на султан Мурад.

За Мария настъпиха тежки дни. Не упрекна царя, защото знаеше, че прави жертва за доброто на народа. Само поиска разрешение да остане три дни при леля си - монахиня в един от търновските манастири. Молеше се денонощно. Как щеше да свикне с нравите на този див източен народ! Как ще забрави християнската вяра!

Дойде денят на раздялата. Разплака се само когато се сбогуваше с децата от палата, които много обичаше. Качи се на колесницата, а стройни стрелци и копиеносци я обкръжиха. Преди да тръгне, се прекръсти и промълви молитва. Пътят през високия проход беше труден. Като слязоха в южната долина по течението на Бяла река, селяните през сълзи я изпращаха. Тяхната благодарност ѝ даваше сили.

Стигнаха до турския стан. Сам Мурад я посрещна пред шатрата си. Не беше виждал толкова нежнобяла и благородна българка. Възхитен от хубостта ѝ, не разбра как изрече:

- Бяла българко, искай каквото пожелаеш, дори половината от царството ми, и ще ти бъде дадено.

Мария сведе копринени мигли, помисли и каза:

- Това, което иска сърцето ми, е по-скъпо и от цялото ти царство.

До този момент султанът не беше чувал жена да му говори така смело и с такова достойнство. Благородството ѝ още повече го плени.

- Кажи и ще го имаш.

- Искам да ми разрешиш да запазя християнската си вяра.

Удиви се Мурад на смелостта ѝ и не промени вярата ѝ. В палата му имаше една стая само за нея. Там, пред иконите на Майката Божия с Младенеца, свети Иван Рилски и света Петка, гореше кандило. Пред тях изплакваше мъката си по родния край, близките и всичко българско. Как тъгуваше за стрък от босилек и здравец, откъснати от градинката ѝ на Царевец! Облечена в коприна и злато, тя не беше щастлива.

Минаха години. Султан Мурад умря. Синовете ѝ покорно изпълняваха всичките ѝ желания. Един ден тя се осмели да ги помоли да бъде отведена в Рилския манастир. Не ѝ отказаха.

Тръгна на път, водена от знатни конници. Тя също яздеше на кон, защото пътят беше труден, особено като поеха стръмнината. Слънцето клонеше към залез, а манастирът още не се виждаше. Докато се суетяха и мислеха, че са объркали пътя, видяха едно козарче.

- Къде е манастирът? - извика високо конник с чалма.

В първия момент момчето се стресна, но като се съвзе, отговори:

- Съвсем близо е, само след няколко завоя. Аз ще ви го покажа.

Мария се развълнува от учтивостта на детето. Взе го на своя кон, прегърна го майчински и скоро се намериха пред манастирската порта. Зачукаха настоятелно да им се отвори. Обади се отвътре монах плахо и обясни, че е късно и портата е заключена. Детето позна гласа на портаря отец Лаврентий и извика смело:

- Отче, отвори. Матейчо козарчето идва и води добри гости.

Като отвориха и видяха видните конници с копринени чалми, много се изненадаха. Досега в манастира са идвали само турци разбойници. А като съгледаха, че между тях има жена, съвсем се сбъркаха. Нещо топло и родно погали слуха им, когато Мария на чист български език ги помоли да ги приемат.

Монасите започнаха да правят поклони на гостите. Тя обаче не им разреши, а само побърза да се поклони на игумена, да му целуне ръка и да изпроси благословение.

Когато разбраха, че посрещат българската княгиня Мария, широко отвориха вратите на храма. Тя влезе и дълго се моли. По бялото ѝ лице се стичаха сълзи, дочуха се тихи въздишки. За първи път от оня печален ден, в който напусна Търновград, тя влизаше в храм.

Като свърши молитвата, излезе и нареди да разтоварят конете. Носеше скъпи дарове: мях с чисто маслинено масло за кандилата, поръчано чак от Беломорието, вино от Кипър за свето Причастие и сребърно кандило, изработено от изкусен български майстор.

На другата сутрин, преди да тръгне, подаде на игумена кесия с жълтици за манастира. Матейчо през цялото време нито за миг не се отделяше от нея. Пак се метна на коня, а като го оставиха при стадото му, получи една жълтица.

От този ден козарчето пасеше козите си все край манастирската порта и не пропускаше да разкаже на всеки идващ, че той е най-близък на Бялата българка.