НА ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Баба Добрина беше най-добрата баба. Тя имаше три внучета, които много я обичаха. И как да не я обичат? Срещу празник като запали кандилото пред иконостаса, като ги събере около себе си в топлата стая... О, колко беше приятно! Разказваше им приказки, които само тя знаеше. Но не само приказки. Тя беше живяла много и знаеше истински случки, които бяха интересни и поучителни. В захлас ги слушаха добрите внучета и след всеки разказ ставаха още по-добри.

Дойде Великият четвъртък. Сбра баба Добрина внучетата си, за да багрят червени яйца за Великден. За тях този ден беше дългоочакван. Сръчни и послушни, те помагаха да се сварят яйцата, но най-интересното беше багренето. Всеки влагаше свое майсторство. Върху топлото, току-що сварено яйце те рисуваха зайчета, птички, дори пишеха и имената си, но най-вече първите букви на "Христос Възкресе!"

Измислиха и нещо ново. Залепваха на топлите яйца листенца от пролетни цветя. След багренето ги отлепваха и те цъфваха бели. Баба Добрина не оставяше своите внучета да бъдат невежи. Тя им обясняваше, че червеният цвят означава кръвта, която Христос проля на кръста за хората, а самото яйце означава живота. Както от яйцето се излюпва пиленце, така Христос е възкръснал от гроба.

Но освен червени яйца, те багреха сини, жълти, розови, в знак на голямата радост на Възкресението. След като завършиха всичко, баба Добрина прибра яйцата, сложи в ред стаята, но разреши на децата да изберат най-хубавите и да ги наредят в една блестяща стъклена бонбониера. Сложиха ги на шкафа под иконостаса. Как грееха и топлеха добрите им сърчица!

С това работата привърши, но то не беше за тях работа, а най-приятната весела игра. Подскачаха от радост, смееха се. Вдигна се врява. За да ги умири, добрата баба ги приласка. Наредиха се край нея и зачакаха.

– Бабо, разкажи ни нещо! – в един глас извикаха всички.

– Това, което ще ви разкажа, съм го слушала от моята баба, а тя от по-стари хора. То е истински случай, станал преди много години на днешния ден.

Всички притаиха дъх, а баба Добрина започна бавно и сериозно:

– Беден, но много добър и честен овчар живеел със стадото си в планината, недалеч от Иерусалим. Привечер се запътил към кошарата му странен пътник. Той бил много изтощен и търсел място за нощуване. Като наближил, кучетата се втурнали към него с лай, но щом го видели, моментално се разтичали от страх кое накъдето му видят очите. Наближил стадото, но овцете се разбягали и така се пръснали, че после дълго овчарят ги търсил, за да ги прибере. Открехнал портичката на кошарата, а една кокошка, като го видяла, така се изплашила, че хвръкнала през оградата.

"Какъв ли ще е този човек?" – си помислил овчарят. Вгледал се в лицето му. То било мрачно и страшно. Но понеже бил много милостив, приел го. Нощувал непознатият странник под един навес. Сутринта станал рано и преди да си тръгне, дал на стопанина една сребърна монета. Дълго се противил овчарят, но най-после я взел и се загледал. Странникът бавно, с наведена глава се отдалечавал. "Трябва да е болен или много нещастен този човек" – си помислил.

Докато се чудел, усетил, че ръката му, в която държал монетата, се вдървява и изпитал голяма болка. Побързал да я остави върху пръстената паничка на полицата, но паницата веднага се търкулнала сама и монетата паднала на пода. "Проклета ще е тази монета" – си помислил и я хвърлил далече. Там, където тя паднала, скалата се срутила с голям трясък.

На другия ден овчарят отишъл в града да си купи храна и разбрал случилото се.

Помълча баба Добрина и попита внучетата си:

– Досещате ли се, деца, кой е бил този нещастен странник?

– Юда! – отговориха всички в хор.

– А каква е била сребърната монета?

– Сребърникът, който дали на Юда, за да предаде Иисус Христос.

– А защо се съгласил той да предаде Божествения си Учител?

– Защото обичал да краде.

– Добре отговаряте. Запомнете, че всеки крадец след време става и предател. Той е нещастен и прокълнат от Бога.

Децата започнаха да се унасят в дрямка, а Георги седеше замислен и гледаше в една точка. Баба Добрина ги изпрати да спят и продължи да шета. Всички веднага заспаха сладко, само Георги се въртеше в леглото.

– Да не си болен, чедо? – попита баба му, дори сложи длан на челото му, за да провери дали не е настинал.

– Не, бабо, само малко ме боли главата.

– Побързай да заспиш и ще ти мине!

Но Георги не можа да заспи. Той си спомни нещо, което не му даваше покой. Преди няколко дни играеше в градината с другарчета, между които беше и най-добрият му приятел Иван. Иван имаше едно малко, но много красиво електрическо фенерче, което показа на всички.

Георги и сега не можеше да си обясни как му дойде на ум да го открадне. Прибра го и го скри дълбоко в джоба си. Иван дълго го търси, но никъде не го намери. Много плака и се разкайва защо беше го взел със себе си.

Сега това фенерче беше скрито, където само Георги знаеше.

Но мисълта за него не му даваше покой. Той вече наистина е крадец, а след време може да стане и предател, както баба му казваше.

Най-после сънят надви и Георги заспа. Какви ли страхотии не сънува през нощта. Рано сутринта той се събуди пръв и още в тъмно изскочи тихичко навън. Взе фенерчето, отиде да го остави на стълбите в дома на Иван и се върна. Моментално му олекна, като да е снел цял чувал от гърба си. Мушна се в завивките и заспа дълбоко. Баба му не го събуди с другите деца, за да му мине главоболието.

Мина още един ден и срещу Възкресение тя поведе внучетата си на църква. Колко е весело! Всички държат в ръцете си запалени свещички. Там се срещнаха Георги и Иван и така стояха един до друг на светата литургия.

На връщане пак тръгнаха заедно. Иван извади фенерчето и осветяваше пътя им. Георги се почувства безкрайно щастлив, че фенерчето беше в ръцете на Иван, а не в неговото скривалище.

Светлината на свещичката, която носеше към дома, грееше в чистото му сърце, а светла великденска радост пееше най-хубавата песен.