МАЛКИТЕ МИРОНОСИЦИ

Христос се отби в кедровата градина да си почине. Денят беше много изморителен за Него. На път за Иерусалим Той минаваше през много села. Тълпи народ Го обкръжаваха, а Той учеше всички да вършат добро. Но и тук не остана задълго сам. Като Го видяха отдалече, майки поведоха децата си да ги благослови. По-малките носеха на ръце, а по-големите водеха за ръчичка. Христос не се отегчи. Това Го отморяваше, защото Той много обичаше децата.

Малката Лия си играеше при поточето. Пускаше във водата кедрови кори и те плаваха като лодки. Това беше много забавно за нея. Неочаквано тя усети, че силна ръка почти я грабна и изправи. Тя изтри ръчичките си от кал, вдигна поглед и видя майка си.

– Мамо, къде ме водиш?

– При Учителя да те благослови.

Майката крачеше бързо, а Лия почти тичаше до нея. Все пак успяха. Христос вдигна ръка да я благослови и нежно я погали по главичката. Лия видя, че Той леко се усмихна. Това много я изненада, защото до сега не беше виждала такава усмивка. Стори ѝ се, че я огряха лъчите на пролетно слънце в ранна утрин. Сърчицето ѝ затрептя като криле на птичка, готова да запее всеки миг. От този момент тя обикна с детската си невинна душа Учителя.

На другия ден Лия побърза да се похвали на приятелката си Анна. Те живееха близо и всеки ден играеха заедно. Анна пожела да види чудния Учител, но това не беше лесно. Винаги тълпи народ Го съпровождаха и с големи усилия човек можеше да се добере до Него.

Един ден Лия и Анна си играеха на улицата. Лия забеляза хвърлена кедрова пръчка. Видя ѝ се много красива и си я взе. Тя беше издялана и нашарена с ножче. Анна, като я видя, извика:

– Лия, дай ми я! Тя е моя.

– Как твоя! Аз си я намерих.

– Аз първа я видях.

Започнаха да спорят, когато за тяхна голяма изненада видяха недалеч от тях да върви Учителят, съпътстван от учениците си. Затичаха се. Задъхана, Лия Му каза:

– Рави, Анна иска да ми отнеме пръчката.

– Тя е моя – веднага възрази Анна. – Аз първа я видях.

Последните думи тя изрече съвсем меко и примирително, защото се беше загледала в очите Му. Те галеха с неизказана доброта.

Христос ги помилва и каза тихо:

– Деца, обичайте се!

В този момент и двете забравиха спора и изпитаха радост, която ги преобрази. Учителят продължи пътя си, а Лия стисна пръчката с малките си юмручета в двата края. Анна направи същото, като я стисна по-навътре. Завъртяха се двете в кръг и започна най-приятната игра. Колко е весело! От този момент те вече никога не спореха и никой не беше ги виждал сърдити.

Майката на Лия се казваше Саломия. Тя беше една от жените, които често съпътстваха Учителя. Лия много обичаше вечер, когато се приберат, майка ѝ да ѝ разказва за Него. Един ден, късно привечер, Саломия се върна много уморена.

– Мамо, защо си тъжна! – я попита Лия.

– Лоши хора разпънаха днес Учителя на кръст.

Това се стори много страшно на Лия. Тя беше готова да се разплаче и разтреперана каза:

– Мамо, аз никога няма да обичам тези лоши хора.

– Не бива да ги мразим, така ни учеше Христос. Напротив, трябва да ги жалим, защото те са нещастни.

С това приключи краткият разговор, а малкото сърце на Лия се сви от мъка.

На другия ден Саломия с тъжен поглед потърси дрехата си. Готвеше се да излезе.

– Къде отиваш, мамо?

– Трябва да купим миро, за да помажем тялото на Христос. Той е вече положен в гроб. Днес е празник и ще бъде трудно да намерим отворен магазин.

Лия се позамисли и след миг с решителен глас каза:

– Мамо, почакай! Аз имам пет лепти. Ще ги дам за миро. Моля те, почакай още малко.

Изтича тя и взе скътаните пет лепти. Това не я задоволи. Изтича до Анна и ѝ разказа всичко. Анна почти се разплака и подаде още две лепти, които беше спестила. Двете се върнаха при Саломия и тръгнаха редом с нея и другите жени. Едва успяха да купят миро в две стъкленици. Лия и Анна пожелаха да ги носят. Жените се просълзиха от умиление.

– Нека те ги носят.

– Те са невинни души.

– Христос много обичаше децата... – такива мисли разменяха помежду си, а двете дечица летяха напред.

Настъпи тъжна и мрачна нощ. Лия не заспа. Много рано, преди да се развидели, Саломия стана и се приготви за път.

– Мамо, и аз ще дойда.

– Не, Лия! Там деца не ходят. Ти спи. Рано е още.

Лия се натъжи, но понеже беше послушно дете, не настоя повече. След като майка ѝ притвори зад себе си вратата, тя заплака и скоро от умора заспа. Една бистра сълзица се търкулна по бузата ѝ и се превърна в малко бяло ангелче. То долитна в съня ѝ и с радостен глас ѝ каза:

– Лия, радвай се! Христос възкръсна!

Тя не знаеше значението на тази дума и го погледна учудена, а то пак ѝ каза:

– Лия, радвай се! Христос е жив!

Тези думи я събудиха. От радост не смееше да помръдне. В този момент майка ѝ се върна, дойде до леглото ѝ и каза същите думи. Лия си мислеше, че Учителят ще я срещне на улицата и непременно ще ѝ благодари за мирото.

След малко скочи от леглото, облече се и изтича да занесе вестта на Анна.

– Анна, Христос възкресе!

– Той наистина възкресе! – отговори Анна.

– Ти откъде знаеш?

– Едно бяло ангелче ми каза насън.

По веселия израз на лицата им и по топлия блясък в очите им се разбираше, че двете малки приятелки обичаха най-много от всичко възкръсналия Христос. Като разказаха това на децата, те започнаха да ги наричат мироносици.