В ЕДИН ЮЛСКИ ДЕН

Дойде лятната ваканция и Пламен, който винаги измисляше нещо хубаво и полезно, предложи на другарите си да събират билки. С това ще помогнат на родителите си, като спечелят някой лев за идната учебна година и ще прекарат приятни дни в планината. С общо съгласие една дружина от пет момчета от седми клас всеки ден се изкачваше по стръмната пътека към върхове и китни поляни. Всички бяха задружни, само Радослав проявяваше понякога своя лош нрав. Той обичаше да се сърди по най-дребни поводи.

– Радославе, как прекара вчера? – го запита Пламен. – Ние ходихме чак до Момина скала и набрахме много билки.

– А защо не ми се обадихте? – запита на свой ред Радослав и нотка на обида се прочете в гласа му.

– Как защо! Нали ти каза, че ще отиваш на гости.

– Не е вярно! Аз казах, че утре ще отиваме всички с колата в града на гости на леля.

– Недоразумение е станало.

– Недоразумение! – отсече сърдито Радослав и се отби от пътеката. Разсърди се той и пое сам.

Това малко понижи настроението на другите, но скоро те пак се развеселиха от свежия въздух, от уханието на горските треви и ласката на ведрите утринни лъчи. Бързо се изкачиха и започнаха работа.

Следобед неочаквано се разрази силна буря с проливен дъжд. Прислониха се набързо под една скала, като в малка пещера. Не се измокриха много, но беше страшно да се гледа как светкавици раздираха простора. Гръм тресеше скалите, а слабите горски треви се люлееха и превиваха стъбла до земята.

Бързо премина стихията, но те още стояха на сухо, когато изведнъж, съвсем близо до тях, се чу глух, но много силен шум. Не беше гръм! А що ли? Скочиха те, надвесиха се над скалата и видяха, че е станало срутване. Точно на това място то беше много опасно.

При скалата минаваше железопътна линия. От едната страна зееше тъмната уста на тунел, а от другата се извиваше остър завой. Линията беше между скалата и буйна река, пенлива и мътна след пороя. По скалата предвидливо беше опъната мрежа, за да предпазва линията от паднали камъни. От силната буря мрежата се беше скъсала, вече прогнила от ръжда.

Дружината беше сговорна. Бързо си размениха загрижени погледи и, както винаги, Пламен пръв реши:

– На работа! Делото е благородно! Ако дойде влак от тунела, веднага ще се удари в срутените камъни, а ако дойде от другата страна, поради завоя машинистът няма да има възможност отдалече да види случилото се и пак беда. Помагай Боже!

Прекръсти се той и другите трима го последваха. Слязоха долу и се захванаха за работа. Не беше лесно. Имаше и по-големи късове от скалата и се налагаше с общи усилия да ги изтласкват. Парчетата от камъни летяха към реката. Изпотиха се, умора ги налегна, но работата беше спешна. Слухът им беше непрекъснато напрегнат. Струваше им се, че всеки миг ще изсвири влакът. Все още го нямаше, но и работа имаше още много.

– Нямам сили – изохка някой.

– Смело! Делото е благородно – се чуваше ободрителният глас на Пламен.

Когато се поразчистиха релсите, чу се откъм тунела бученето на влака. Беше пътнически. Героите прилепиха гърбове на скалата и с лица, зачервени от умора, посрещнаха влака. Размахваха приветливо ръце към пътниците, които от прозорците ги гледаха и се чудеха защо тези деца се намират на това опасно място и защо са толкова весели. Те не знаеха, че бяха станали техни спасители.

Като отмина влакът, те си отдъхнаха облекчено. Делото беше завършено успешно. Нарамиха торбите с билки и направо тръгнаха към близката спирка. Обясниха всичко на чиновника, който, възхитен от подвига им, обеща да ги похвали на директора на училището и даже да пише за това в местния вестник. Похвалите не ги развълнуваха. Те не търсеха награда. Вече бяха я получили. В сърцето им пееше сладката радост от направеното добро. Най-чудното беше, че не чувстваха умора. Мислеха, че могат още толкова труд да положат. Прибраха се весели и доволни.

С Радослав не се случи нещо необикновено, но той остана до вечерта в мрачно настроение. След като се раздели с другарите си, той тръгна с наведена глава в неопределена посока. Береше билки без желание. Срещна го един пътник, яхнал магаре, и го запита къде наблизо има чешма или извор, за да напои добичето си. Радослав нямаше желание да разговаря и само посочи с ръка. "Може да е нямо детето" – си помисли пътникът.

Когато се разрази бурята и едри капки дъжд проникваха през дрехите му, той съзря наблизо кошара. Затича се да влезе, но голямо овчарско куче се спусна към него и го захапа за панталона. Стопанинът извика и то се отстрани. Можеше да го разкъса. Покани го добрият овчар, но Радослав, без сам да знае защо, не влезе. Разсърди се на него.

Измокрен до кости, той се прибра все тъй мрачен и сърдит. Майка му си обясни поведението му със случката при кошарата. О, да беше само това!

От Радослав избяга радостта. Рано си легна да спи, но сънят бягаше от очите му. Мислите му се въртяха все около изминалия ден. Угнети го първо мисълта, че той се отнесе неучтиво с горския пътник, и неволно се обърна на лявата страна. А когато си спомни, че изгуби приятелството си с Пламен и дружината му, изпъшка от болка. И всичко това заради неговия сърдит нрав. Помисли, помисли и реши вече никога да не се сърди и тогава заспа.

А Пламен и верните му другари отдавна спяха блажено. Ако някой имаше възможност да наблюдава лицата им, щеше да забележи по тях лека, но много лъчезарна усмивка. Радостта от стореното добро изпълваше сърцата им дори насън.