ПЪРВИ ПОМОЩНИЦИ

Лука и братчето му Йоан живееха в малкото село Витания, което отстои само на три километра от град Иерусалим. Затова те много отрано се запознаха с Иисус Христос, Който често минаваше през тяхното село, когато отиваше да проповядва в Иерусалимския храм. Родителите им също почитаха Божествения Учител и не пропускаха случаите, когато можеха да Го видят и да слушат проповедите Му. Понякога с дни вървяха с Него и учениците Му и не се насищаха да Го слушат.

Веднъж те изминаха дълъг път до Генисаретското езеро, където Той поучаваше събралия се народ. Лука и Йоан бяха с тях. Те седнаха най-отпред, почти до самия бряг. Учителят беше влязъл в една лодка и прав говореше, за да Го чуят и видят всички.

Лука и Йоан бяха малки деца и не разбираха дълбоката мъдрост на думите Му. След като послушаха малко, те отидоха да си играят на брега на езерото. Правеха си къщички от пясък. Йоан беше по-малък, но неговата къщичка стана по-хубава. Той дори направи нещо като дърво, за да има сянка пред вратата на къщичката през летните горещини. В сърцето на Лука проблясна едно мътно пламъче на завист. Той не можа да го овладее и то започна да расте. Когато завладя цялото му сърце, без да мисли много, замахна с ръка и развали всичко, което Йоан беше направил с труд.

Йоан се разплака и изтича при майка си.

– Мамо, Лука ми развали къщичката.

– Мълчи! Сега слушаме.

Това още повече го огорчи и той през сълзи каза:

– Мамо, много беше хубава.

– Стига! – прекъсна го майка му. – Ти все се оплакваш. Слушай колко хубаво говори Учителят.

Йоан продължи да плаче тихичко. После седна, облегна се на скута на майка си и се заслуша. По топлия поглед и благите думи разбра, че Христос е най-добрият и най-справедлив Учител.

Когато свърши речта си, Той слезе от лодката и стъпи на брега. Това и чакаше Йоан. Само за миг се намери пред Него.

– Рави, Лука ми развали къщичката от пясък, а мама не ме защити. Справедливо ли е?

До него стоеше Лука и виновно гледаше надолу, а майка им следеше постъпките на обиденото си дете.

– Ти прощаваш ли му? – запита кротко Христос.

Йоан погледна брат си и почувства, че обидата му изчезна и сърцето му стана добро. В същия миг Лука разбра, че завистта му се изпари до капка и те двамата се прегърнаха братски. Майката се просълзи от радост. Нейните деца бяха получили най-добрия урок. Никога вече те не си завиждаха, а Учителя обикнаха с предани и чисти сърца.

Незабравима остана една от следващите им срещи с Него. Тя беше, когато хиляден народ се беше събрал на едно възвишение в планината и Христос го поучаваше. Пак бяха там и пак най-близо до Него.

Денят преваляше, а народът не се насищаше да слуша. По израза на лицето личеше, че малкият Йоан е изморен. Както се беше облегнал на рамото на майка си, той каза тихо:

– Мамо, гладен съм.

– Потърпи! – отговори майка му. – Нека послушаме още малко.

– Мамо, много съм гладен – не издържа Йоан.

– Още малко. Ей сега ще тръгнем.

– Мамо, умирам от глад – почти проплака трети път Йоан.

Майка му вече се канеше да стане, когато всички видяха, че Христос събра учениците си и разговаряше нещо с тях. Изгладнелият Йоан пръв видя как учениците Му подадоха пет хляба и две риби. Той ги благослови и те започнаха да ги разчупват. Всеки получаваше парче хляб и късче риба. Йоан изяде подаденото му и все се чудеше, че още има. Хората бяха насядали и учениците разнасяха хляб и риба.

Имаше нужда да се помага. Лука и Йоан си казаха нещо тихо и тръгнаха след учениците. Те станаха техни помощници. Сръчни, те помогнаха и после, когато започна прибирането на останалите къшеи хляб в кошовете.

От този ден се почувстваха най-близки на Учителя и Неговите ученици. Следяха кога ще минат през Витания, за да им окажат помощ.

В един ведър пролетен ден Христос и учениците Му наистина минаха пак през Витания. Беше ранна утрин, но Лука и Йоан бяха вече на улицата. Щом ги видяха, изтичаха и се присъединиха към тях. Горди и щастливи се отправиха към Иерусалим. Късно привечер се прибраха у дома изморени и изпотени от дългия път.

– Къде бяхте цял ден? – беше първият въпрос на майка им.

– При Учителя в Иерусалим – пръв отговори Йоан и не забрави да се извини, че са тръгнали, без да се обадят.

– Нямаше време, мамо. Щяхме да пропуснем да тръгнем редом с учениците. Те бързаха.

– Какво правихте там?

– Отидохме направо в храма. Там Учителят дълго поучаваше събралия се народ.

Изведнъж Йоан се сети за нещо и продължи по-високо и с бодър тон:

– Там, в храма аз направих едно добро дело, мамо. Нали Христос ни учи така да постъпваме.

– Какво?

– Видях, че учениците са много изморени. Сред тях имаше и с побелели коси. Намерих едно столче и го поднесох на най-възрастния.

Доволен от усмихнатото лице на майка си, той продължи:

– След обяд отидохме в Гетсиманската градина. Там ядохме хляб и маслини. Много беше вкусно. Сетихме се и изтичахме с Лука да донесем прясна вода. Всички бяхме много жадни.

– Как се върнахте сами?

– Ей така, пеш. Ние сме като апостолите. Издържаме на дълъг път.

Досети се за още нещо Йоан и продължи:

– В Иерусалим, като се трупаше много народ около Христос, някой каза: "Отстранете децата да не пречат!", но Учителят веднага възрази: "Не пречете на децата да идват при Мене!" Никой не посмя да ни помръдне. Така ние станахме Неговите най-малки ученици и първи помощници на учениците Му.

Майката ги погали по главичките и те се отправиха да си починат след изморителните апостолски трудове.