Помни, прочее, откъде си паднал... Така говори Господ на Ангела на Ефеската църква в откровението на Иоана Богослова. Но помни нелекомислено и равнодушно, а така, че да намериш в това подбуда към покаяние и възвръщане към предишните добри дела. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела (Откр. 2:5). Ето, тази заповед би трябвало да се внушава непрестанно на всеки човек и на цялото паднало човечество. Спомняй си първоначалното блаженство на прародителите, велико и неописуемо, изгубено чрез грехопадението, и с това разпалвай у себе си ревността и грижата към издигане и възвръщане на изгубеното. Така болният, спомняйки си приятното състояние при здраве, по-усърдно желае оздравяване. Пленникът, спомняйки си радостта на свободата, търси освобождение. Обеднелият, спомняйки си покоя на доволството, полага всички усилия отново да забогатее. Мисля, че никой не би бил безгрижен и нехаен за своето спасение, ако човешката памет не отслабваше, а помнеше: колко хубаво е било до падението и колко лошо е станало след него.
Разбира се, тая памет би могла да хвърли в отчаяние, ако ние нямахме под ръка средство да поправим своето състояние. Но ето, грижливата Божия благост е установила на земята начин за издигане и го приближила до нас - благонадежден начин на издигане, изпитан вече от мнозина, и показал своята дивна сила над тях. В това отношение помненето откъде сме паднали е същото, както възбуждането на жаждата, когато пред очите ни има бистър воден извор, или възбуждането на глада, когато пред нас е сложена богата трапеза. И ето намерението, с което всяка година ни се предлага историята на грехопадението пред началото на великия пост. Чрез тази история светата Църква ни казва: “Спомнете си, какви сте били по-рано, какви сте сега и поревнувайте да се издигнете”. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!
Но ето, въпреки Божиите грижи за нас, от всички спасителни истини, малко спомняни, най-малко се помни нашето падение в лицето на прародителите. Като че ли всичко трябва да бъде така, както е. Забрава, достойна за съжаление! Наистина, в жалко положение е изпаднала нашата душа, създадена по образ и подобие Божие, щом тя не помни каква е била първоначално и каква е сега и не желае да се възползва от дадените ѝ средства, за да се върне в първото си достойнство. Тя е била поставена в светлината на знанието, а сега е заобиколена с тъмнината на незнанието, съмнението и заблужденията. Тя е била изпълнена с мира на мислите, желанията и съвестта, а сега в нея бушува борба на мислите с желанията, на мислите и желанията със съвестта, борба, от която тя получава рана след рана. Тя се е радвала на сладък покой и пълно доволство, а сега страстите една след друга поразяват сърцето. Същевременно, чрез удовлетворяване на страстта, тя очаква да получи за себе си наслада. От това вътрешно несъгласие идват и външните скърби, нужди, болести, неуспехи, несъгласия. Това ли е сладостният рай, в който трябва да бъдеш ти, душо, според твоя род и назначение? Помни откъде си паднала и се покай. Струва ми се, че всеки би трябвало да чувства неестествеността на нашето сегашно положение, страдайки цял живот и изпитвайки всякакви неудобства и лишения. А не е така. Някои така се сродяват със своето положение в падението, та дори и не мислят, че не бива да бъде така, даже доказват, че не трябва да бъде иначе. Колко странно!
Странни са всички ония, които не чувстват падението и не търсят издигане. Толкова по-странни са християните и ония, които живеят пред лицето на християнството. Пред нас е домът на спасението, в който ние вече сме се приобщили с целебните сили, които действат в него. Жалко е, ако ние излезем от светия храм, приобщени със светите Тайни не за спасение, а за погубване. Но още по-жалко е, ако, бидейки вън, равнодушно гледаме на загубата, и потънали в безгрижие, не чувстваме никакъв порив отново да влезем вътре и да се насладим на предлаганите духовни блага. Братя, будете душите си, ако са заспали. Будете ги, казвайки: “Стани, спяща и уморена от грехове душо, стани и ще те осветли Христос!” Ти си била осветена и знаеш колко голямо е блаженството на осветените. Пожелай отново това и - стани! Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!
Ние паднахме посредством яденето, нека се потрудим да станем чрез поста. Паднахме чрез самомнение, нека станем чрез самоунижение. Паднахме поради неразкаяност, нека станем чрез сълзите на съкрушението. Паднахме поради безгрижие и забравяне на Бога, нека станем чрез грижата за нашето спасение и чрез страх Божий. Паднахме, предавайки се на телесни утешения, нека станем чрез строгост в живота си и доброволни лишения. Паднахме чрез отчуждаване от светата Църква, нека станем чрез привързаност към Божия дом. Паднахме, слушайки срамни песни и позволявайки си веселия, нека станем чрез слушане на духовни песнопения. Паднахме поради многословие, нека станем чрез мълчание. Паднахме от разсеяност, нека станем чрез духовно уединение и съсредоточеност. Паднахме чрез слушане на празни думи и четене на празни книги. Нека станем чрез слушане на Словото Божие и четене на душеспасителни книги.
Ето, още няколко часа и ще настъпи спасителното време на поста, което ни зове към ставане. Нека се възползваме от него, по наставленията на нашата мъдра и грижлива майка, светата Църква. Нека се възползваме, защото не знаем, ще имаме ли още време, а кой би желал да остане в падението и да се яви в другия живот паднал? Нека принесем истински плодове на покаяние и да се поправим. Ако и сега не се поправим, ще бъдем отсечени и хвърлени в огъня. Това като имаме предвид, нека решим, започвайки поста, заедно с това да започнем и подвига на издигане от падението. Господ изисква това от нас. Това очаква светата Църква, това желаят всички Божии светители, които грижливо се молят за нас и съчувствено гледат отклоненията на нашите пътища. Амин.
Днес светата Църква ни напомня падението на нашите прародители. Нейната цел е и това, че като помним, че се намираме на мястото на изгонването, по-малко да се разпускаме и гордеем, а повече да се смиряваме и съкрушаваме. Но целта особено е в това, че ние, преминавайки мислено от падението на прародителите към нашето лично падение, да се разпалваме чрез духа на ревността към издигане и възвръщане на онова, което е изгубено с падението. Затова е установено да се спомня това пред началото на светия пост, който е по преимущество време на покаяние и самоизправяне. Поради това ние трябва да слушаме нежния глас на нашата състрадателна майка светата Църква, която като че ли казва на всеки от нас: “Ти си паднал? Стани!” Ето, за тебе се отваря вратата на поста и покаянието, ободри се, влез смело и тръгни по тоя път без колебание и без жалене на себе си.
Не би и следвало да убеждаваме много чедата на светата Църква, за да обърнат внимание на този призив. Но какво да правим с нашата нехайна и безгрижна душа? Не слуша или ако слуша, не внимава, или ако обърне внимание, чрез разни хитрости се разубеждава да пристъпи към делото, към което я приканват за нейно добро. Нека вникнем в нашата душа и да я убедим да не пропуска напразно предстоящия пост, а да се възползва от него за покаяние и поправяне.
Ние така сме и устроени, че само чрез поста малко-много се успокояваме, само чрез поста се замисляме сериозно за нашето спасение. В друго време ние си позволяваме волности, понякога в доста широки размери, не без грях, но считайки ги безгрешни. А чрез поста мисълта като че ли сама по себе си отрезвява. Желанията признават законно обуздаващата ги мярка и ѝ се покоряват, макар не винаги безропотно. И много грижи стихват, а изпъква грижата за онова, което е единствено потребно, макар, като изплашено дете, тя плахо да предявява своите искания. Такова настроение обикновено създава у нас светият пост. И трудно би повярвал човек, че някой ще го пропусне безплодно. Обаче се случва така, че не гледайки спасителното влияние на поста, не гледайки дори на чувстваното във време на поста принуждение към самоизправяне, някои не го причисляват към дните на спасението. На кого не е нужно и кой не чувства потребност да поправи в себе си непоправеното? Но идва снизхождението към себе си - приятел на безгрижието и нехайството - и заглушава тези добри движения. И ето, ние започваме да отлагаме изпълнението на тези искания: отначало от първия ден на втория, от втория на третия, после от първата неделя на втората или третата, от третата на четвъртата или последната, а на последната нещо ще попречи, или лукавата леност и привичката за отлагане ще измислят някакъв предлог. Така целият пост преминава без постене, изповед и светото Причастие. Но пропуснем ли поста, в друго време не можем и да очакваме да се заемем с делото на спасението. Ако не сторим това във време на поста, когато светата Църква ни въвежда в подходяща духовна атмосфера, кога друг път ще се заемем с това дело? Следователно отново ще си останем безгрижни и нехайни в същите греховни навици и страсти и в същото оскърбяване на Бога до следващия пост. А знаем ли, дали ще доживеем до него? Не бива да умрем в греховно и неразкаяно състояние.
Нека благодарим на Господа за Неговата милост, че доживяхме до сегашния пост. Но трябва да побързаме да се възползваме от нея с готовност. Разбира се, Господ е благоволил така заради нашето спасение, без оглед на нашия нехаен и безгрижен живот. Срокът на нашия живот не зависи от нас, а е в разпореждане на Бога. Господ продължава или съкращава дните на нашия живот, съдейки по това, може ли да очаква от нас нещо добро, или не. Всеки от нас в Божията Църква е като дърво в градина: ония, които живеят богоугодно, са доброплодни дървета, а нехайните и безгрижните са духовно безплодни. Градинарят гледа безплодното дърво година, две, три, а после го отсича и го хвърля в огъня. Така става и с нас: Господ чака от нас плод на покаяние година, чака втора и трета, после, като види, че от нас не излиза нищо добро, предава ни в ръцете на смъртта и чрез нея ни препраща към праведното въздаяние, което очаква безгрижните. Спомнете си притчата на Спасителя за безплодната смоковница (Лука 13:6, 7). Домовладиката казва на градинаря: “Ето, трета година идвам и не виждам плод на тази смоковница, отсечи я, защо да заема място?” Градинарят го замолил да я остави още една година, дано роди, и ако и тогава не даде плод, ще я отсече. Този образ показва как Божията милост измолва правдата за нас, безгрижните, година след година, в очакване - не ще ли принесем накрая плодове на покаяние? Ах, братя, кой знае своя последен ден и час? Може би дори сега около нас ходи правосъдието и докосвайки със своята секира корена на нашия живот, иска да ни отсече като безплодни, а Божията милост го моли да ни остави още и този пост, дано се покаем, да поправим своя живот и да сторим някакво добро. Нека помогнем на милостта да превиши правдата, като обещаем отсега в сърцето си непременно да се заемем през този пост със себе си както трябва, та да поправим всичко нередно в нашия живот, в делата ни, в нашите чувства и намерения. Дано отлети сънят на безгрижието и поне чувството на самосъхранение да подбуди духа към свойствената му напрегнатост и бързина на действане. И за да въздейства това по-силно върху нас, нека следните думи на светия Апостол да звучат постоянно в ушите ни: Или нехаеш за богатството на Божията благост, кротост и дълготърпение, без да разумяваш, че Божията благост те води към покаяние? Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведният съд от Бога (Рим. 2:4, 5).
Разбира се, много и твърде много от нас са разположени да действат така, но малко ли са и ония, които са с колеблив дух и непостоянно сърце? Размислете за себе си, братя. Отхвърлете за миг пагубното невнимание към делото на спасението и разсъдете. Ето, мнозина се готвят още от първите дни да започнат трудовете на поста и говението, а ние с вас не мислим да се безпокоим и тревожим, но прекарваме времето по старому, изпълнявайки волята на плътта и страстите. Външно като че ли ония губят, а ние печелим, но всъщност ние губим, а те печелят. Те получават опрощение на греховете, имат мирна съвест, примиряват се с Бога, съединяват се с Него и светите Тайни и ще почнат да вкусват радостта на живота в духовния мир и чистота, а у нас ще остане същият вътрешен смут и несъгласие, същата скръб и недоволство, същият товар от грехове и страсти, които обаче утежняват нашето положение с оглед на ония, които са се поправили и са обрадвани заради изправянето на своя живот, както сянката става по-тъмна, когато се увеличава светлината на близките места. Поради това те все повече и повече ще се издигат, а ние все повече и повече ще падаме. Защо да постъпваме така със себе си? Не сме ли и ние като тях? Нашето призвание не е ли същото? Не е ли обещано и на нас всичко, което и те получават? Защо ние причиняваме на себе си такива лишения? Жалим себе си? О, жалост, достойна за съжаление, чрез която ние се погубваме навеки! - Боим се от труд? Но какъв труд се иска тук? - Тоя труд изглежда непоносим, докато влезем в него. А когато само започнем да се трудим, цялата трудност изчезва, защото ние не ще се трудим сами, но и Божията благодат, която помага на усърдните работници във всяко добро дело. А макар в действителност някому и да е трудно, какво значи то в сравнение с онова, което се дава за тоя малък труд? И може ли без труд? Вчера светата Църква прославяше всички, които са се подвизавали за спасение. Помислете! Всички са се трудили: юноши и девици, мъже и жени, миряни и духовници, пустинници и живеещи в света. Без труд никой още не е влязъл в Царството Божие. Какво да говорим за труда, когато без него човек може само да се погуби. Но и ония, които се погубват духовно, нима не понасят трудове? - Да и още какви! Не излиза ли така, че ние сме готови да пребиваваме в пагубния труд, а за спасителния труд не искаме и да чуем? Някой ще каже: работите и обстоятелствата пречат. Не говорете! Стига да искаме - и работите ще се свършат, и обстоятелствата ще се подредят благоприятно и делото на говението и поста ще се извърши душеспасително. Бог е дарил човека със свобода, с която той може да раздвижи всичко около себе си. Пречката не е в работите, а в нашето самолюбие, самосъжаление и забравяне на Бога, в нашето заслепение, безчувствие и нехайство. Ето, сатаната ни е свързал с тях, като пленници с вериги, и ни е хвърлил да се валяме в греха, и ние дори се радваме, макар да е явно, че това не е за наше добро.
Нека се освободим от тия мрежи, с които сатаната ни улавя живи и ни подчинява на своята воля. Нека се вслушваме в гласа на светия Апостол, който ни буди от съня на безгрижието: настъпил е часът да се събудим вече от сън. Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината (Рим. 13:11, 12). Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2 Кор. 6:2). Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14)! Амин.
Св. Теофан Затворник,
Духовно Огледало,
Славянобългарски манастир
"Св. Вмчк Георги Зограф",
Света Гора, Атон, 2003 г.
